Антонина Георгиева: Солта е навик на окото

Отдавна е в полезрението ми Антонина Георгиева. Най-вече като визуален артист, отговорен за художественото оформление на не една и две корици на книги от български и чужди автори през последните няколко години. Минималистичен щрих, разпознаваем почерк. Купувал съм си книга заради корицата на Нина.

Знаех, че подготвя издание с поезия, но излизането му така се проточи, че в един момент не бях сигурен дали не си внушавам. В крайна сметка „Сол“ излезе в края на миналата година (изд. Арс), а в началото на тази достигна и при мен.

Антонина на образа допълва Антонина на думите в този дебют, в който авторката е създател не само на стиховете, но и на художественото оформление.

Измежду сенките в „Сол“ наблюдаваме как си проправя път порастването. Тук детството е обло „като речен камък“, оттласкването от него е съпроводено от тревога, движение към острите ръбове, далеч от бронята на младостта. Събличайки кожата си като змия пред вратата, в къщата влиза жена. Тя е наясно с ръбовете наоколо, с липсата на благородност в „позлатата на спомена“. Готова е за битките и загубите, любовите и разделите.

Тревогата минава като сребърна нишка, съшила стихотворенията на Антонина в едно.  Тя е сякаш невидимата, но осезаема граница между миналото – то винаги е овално, топло, капсулирано в защитната обвивка на спомена – и бъдещето, което идва като зимата, с металния вятър „навял нещо остро в окото“.

Наред с това и предупреждението:

Невинаги ще е слънчев

лъчът, погалил лицето ти:

понякога ще е мълния

отразена в огледалото

Въпреки този дуализъм не бих нарекъл стиховете песимистични. По-скоро сигнализират, слагат ръка на рамото ни, държат ни нащрек. Антонина сочи към тополите на отсрещния бряг – „строени за битка със хладния вятър“. Вдигаме яките „в готовност за отбрана срещу времето“.

Докато настройвам мислите си за впускане в делника, в главата ми се върти този стих:

„Избрали сме чудесен ден за битка,

днес е непривично топла зимата“

Поезия на острите ръбове, своеобразно сбогуване с идеализма и признание за собствената ни човешка чупливост. Усеща се като камъче в джоба – натежава понякога, но дава сигурност, че не си съвсем беззащитен срещу зимния вятър на идните дни.

Михаела Илиева с рентгеновите очи

Понякога така става. Наричам го верижна препоръка. Йоанна Елми препоръчала на Ваня Майсторска. От Ваня видяла Цвети Марева, и споделила, за да го видя накрая аз и да си кажа: „Охо, точно от това имах нужда!“. След обиколени няколко книжарници в София – ей там е, някъде по тези рафтове, ми казаха в „Български книжици“ –  успявам да я локализирам на един  рафт малко преди да си хвана самолета за Виена.

Така, с верижна препоръка „Рентгенова снимка на свободата“ на Михаела Илиева се озова в ръцете ми, за да потвърди колко чудесен начин за намиране на нови книги и автори е този подход.

Ако трябва да определя възможно най-пестеливо този кратък сборник с разкази, то бих използвал думите „кондензирано майсторство“. И наистина, няма как иначе да си обясня силния заряд, който носи всеки един от разказите тук, побран в едва 3-4 страници. Михаела Илиева пише много, много овладяно, премерено, без излишни фиксации в стила, без съзнателно полиране на изреченията до свръхблясък. Търся къде е уловката, но не я намирам, това са разкази без очевидни писателски трикове, това е кратка и адски добра литература. Може би завършеците, може би в тях е намигването на Михаела Илиева, която ни е повела по едни пътища в началото, за да свърне рязко преди края и да ни избоде до кръв в трънаците на неочакваните, но наелектризиращи финали. Там вече, целите в драскотини, стъпваме от крак на крак „като нестинар по счупените стъкла“ и преглъщаме трудно. От драматизма на човешките истории, но и от непринудения, също човешки начин на артикулирането им. От съдбовността, от липсите и случайностите, от ударите, които ни повалят и след които се изправяме отново. Историите на хората от периферията, които, макар ситуирани в днешния ден, се родеят по нещо с героите на Йовков и с народните сказания. И свръхестественото го има тук – не буквално, не в сюжета, по-скоро като фон, като една от сламчиците на надеждата, за която се улавяме в моменти на изпитание. Дали в образа на циганката гледачка, врачката или в божията намеса – на Бог или на Буда, свръхестественото по съвсем естествен начин се намества в картината. И пак, колко любопитно наистина, в едва няколко страници!

Смела заявка от един истински писател. Вече съм любопитен да прочета повече.

Лято завинаги в поезията на Петя Хайнрих

Две стихосбирки ми правиха компания в най-протяжните августовски дни на отминалото лято. Докато сенките стават все по-дълги, а водите на Дунава облизват с равномерен плясък каменните брегове на Donauinsel, бъдещето си е взело почивка, а настоящето е притихнало в отказ да продължи напред. Разтварям „Летни хитове“ на Петя Хайнрих. От страниците срещам разбиране.  

„и докато бъдещето се отваря

звучат онези летни хитове,

които всеки август не разбираме как

никога няма да забравим“

Човекът, който пътува – с куфарите, чантите, слънцезащитния спрей, по магистралата и по несигурните завои на спомените си – е обединяващата фигура в стихосбирката. Човекът със своите размисли, тук-там прекъсвани от нещо друго, за да бъдат продължени няколко стиха по-натам… Петя Хайнрих и нейните метафори, коя от коя по-плътни и умело изплетени.

На места погледът ми се задържа, връща се отново и отново – някои стихове са така многопластови, че ми трябва време да си изясня картината. Упражнение, което ми харесва все повече и повече след всяка страница. Метатекстовете на Петя Хайнрих, онова, което е премълчала, но което успяваш да разчетеш по оставените маркери, понякога е още по-интересно от написаното  („Всеки път не помня как се отваря предният капак“ се нарежда сред любимите ми нейни стихове точно по тази причина).

Това бавно обследване на лятото от най-различни ъгли, любопитното вглеждане в нещо по пътеката, дребен детайл (уж), може би именно то е най-присъщата черта на августовската безтегловност. Веднъж отминала, можем да се връщаме утешително към нея със стиховете на Петя Хайнрих:

В същината си лятото

както истинската музика след последния тон

трае вечно

Без непременно да задава друг тон и без да прекъсва задочните дискусии с други поети от други времена, „Рейнски песни“ продължава с обясненията в любов към случайностите и маркерите от ежедневието, около които Петя Хайнрих навива вълма от поезия. Пътуващият човек тук се разхожда покрай Рейн, съзерцава сребърните ѝ води, говори си с Рилке по-често, наблюдава „ставите на светлината“ (пак по Рилке). Отбива се и по улиците на своето минало и те звучат така – Шипка, Оборище, Цар Освободител. Цикълът „Софийска карантия“, посветен на „хората и улиците в карето около Докторската градина“ бързо се настанява в сърцето ми. Поезия, която разкодира банални спомени (по, хм, Петя Хайнрих).

Ако имах право на едно желание, то

би било: да държим височината

винаги над горните клони, над нещата

над последната шишарка

там, където слънцето остава

и след видимия залез

защото светлината си търси дом

в свещ, лампион или малко стихотворение

като поздрав, уж без значение, стъкълце

и приглади най-после тези черни пера!

време е за горски веселби, лятото трае

колкото си поиска

Не знам какво ще правя сега, когато свърши лятото и двете стихосбирки са прочетени. Може би ще повярвам на Петя Хайнрих, че лятото трае колкото си поиска, и ще удължа безтегловността на споделените с хубавата поезия моменти. Едно е сигурно – към тези стихове ще се връщам отново и отново – като бял бивол по Оборище.

Георги

„Дом за начинаещи“ по пътя на порастването

Имам един доста простичък начин да преценя дали една книга ми е харесала – ако се дразня на всички фактори, възпрепятстващи ме от четене, и я оставям едва ли не насила, когато трябва да свърша нещо друго, значи няма съмнение, книгата си я бива. Точно това се случи с „Дом за начинаещи“ на Емануил Видински, която прелистих преди няколко дни с идеята „да я започна малко по малко“. Е, така я започнах, че трудно се мотивирах да правя каквото и да било друго, докато не стигнах до последната страница. А после ме налегна тъга, тъй като неочаквано се бях привързал към героите на тази история, хлътнал навътре във времевата капсула на 90-те.

Именно там ни телепортира Емануил Видински с втория си роман „Дом за начинаещи“. Началото на 90-те, католически детски дом някъде в Германия. Юношата Емануил (книгата е силно автобиографична) е изпратен там от баща си, който е в страната по научна работа. С все още слаби познания по немски, младежът ще трябва да се приучи на един живот, различен от всичко, което е познавал до момента. Динамиката на дома е специфична, обитателите му – всеки със своите странности и особености, ще изиграе своя роля в израстването и адаптирането на Емануил към тази нова реалност. Заедно или поотделно, на юношите им предстои да отворят много врати – на предизвикателства, разочарования, съперничество, влюбвания, опасности, конфликти, изкачвайки стълбата на порастването.

Първото нещо, което ме впечатли в романа, несъмнено е опростеният му, лесен за възприемане език. Всички мнения, които бях чел до момента, поставяха фокус именно върху „четивността“ на книгата, и това наистина е факт. Аз-формата и автобиографичният изказ размиват границите между автор и протагонист, до един момент се питах дали всичко описано се е случило наистина, но бързо престанах и се оставих на историята да ме понесе на крилата си. Усетих и „подхлъзването“ – мислиш си, че си попаднал в някакъв мемоар, в който художественото стои на заден план, но в действителност, какъвто и да е процентът достоверност в тази история, авторът умело е построил върху нея художествено произведение с пълнокръвни герои.

Второто „подхлъзване“ беше самата структура на романа. Първоначало ми се стори леко объркващо – моментите не са хронологично подредени, постоянно има връщане или избързване с година или две, прескачане и препратки от една към друга история, тайнствено загатване на нещо и привидното му изоставяне да виси в пространството. Tочно тази фрагментирана структура обаче допринесе за увличането ми и постепенното „заживяване“ с героите на дома, а отделните парченца от пъзела се наредиха, за да вдигнат завесата над пълната картина. Отново художествен похват, който преформатира мемоарната основа и я трансформира в роман.

„Дом за начинаещи“ несъмнено е част от новата вълна художествени произведения, чиято централна тема е носталгията по все по-отдалечаващите се във времето 90-те години. Тема, която силно вълнува и вероятно ще вълнува и занапред поколението, от което съм част. Емануил Видински дава много интересна и различна перспектива, поставяйки своя герой в чужда среда, където динамиките са много по-разнообразни, отколкото в затворения микрокосмос на 90-те в който и да било български град. При това го прави по увлекателен начин, изваждайки от дълбините на паметта събития, детайли и емоции, които обживяват полароидните спомени. Тук са музиката на 90-те (интересен микс от класически и алтернативен рок от върховите му моменти), Световното по футбол, но и моменти на социално напрежение като схватките, причинени от неонацистки банди в Германия през онези години. Всичко това, но подправено от религиозния привкус на католическия дом, е декор на универсалните чувства и емоции, през които преминават подрастващите, и неминуемо ще предизвика носталгични нотки у всеки четящ.

Това е и едно от големите достойнства на романа – превръща се в своеобразна машина на времето, отключва собствения прочит на нашите лични истории, на собственото ни детство или юношество, белязано от същите маркери – конфликти, съперничество, открития, любов. Елегантен, емпатичен роман (родеещ се по своята емпатия с „Вино от глухарчета“ на Бредбъри и „Да убиеш присмехулник“ на Харпър Ли), в който погледът към миналото и неговите „обитатели“ е омекнал от дистанцията на времето, опрощаващ, смиряващ. Своеобразен опит за осмисляне на изминатия път чрез вглеждане в началната му точка, когато еуфорията от детството и любопитството на юношеството си дават една последна среща пред вратите на зрелостта.

Георги

„Тилда“ на Мария Куманова – отпечатък да мълчи

Мария Куманова – „Тилда“ (изд. „Scribens“)

Ако искате да срещнете Мария Куманова, отидете на концерт на Остава. Тя ще е там някъде – наоколо, не непременно отпред, по-скоро встрани – изправена и замислена, вглъбена сякаш под звуците на познатите парчета. Ще се зачудите за какво ли си мисли, сложила невидима бариера между себе си и останалите, пеещи с цяло гърло и протягащи ръце към сцената фенове. Ако прочетете новата ѝ стихосбирка „Тилда“, може би ще намерите част от отговорите. Така направих и аз, признавам, не на последно място заради думите на Стефан Иванов по повод нейната поезия – „тя е за концертите, влюбванията, пътуванията, разделите, паниката, самотата, убежищата и депресиите на поколението, от което съм част“.

Най-горчивите, най-съкрушителни стихове Мария е поместила в началото – със замах дръпва бинтовете от незарасналите рани, за да излезе наяве болката от счупеното, от загубите, от изгорените мостове. В поезията на Мария раните се превръщат в белези, сезоните се сменят, спомените са задъхани, объркани, пулсиращи, картинни, докато гледаме в часовника си изтичащото време („Играя на стражари и апаши с времето / Щом губя възторга е време да си тръгвам“). Наред с това наднича удивлението от собствената ни флуидност, от спечелените или изгубени битки („костите всеки път не проумяваха/защо се променям над тях“).

Многократно повтарящото се отрицание, отричане от тялото („да замина да не съм тук да не съм в това тяло“), физическото измерение на преживяното – това ми направи силно впечатление в стиховете на Мария Куманова. В тях всичко оставя отпечатък, всичко е цвят или аромат, или болка. Поезия на сетивното, където линейната памет не играе главна роля, напротив, само се носи на ивици по повърхността на звуците и ароматите, уловили есенцията на преживяното.

замайващо странно е че съм поставена

точно в това тяло

уютен дом но рано или късно ще се изнеса

ще остане като забравена дреха на пейка

Стиховете на Мария си имат саундтрак. Както влюбванията и разделите, впрочем. За някои от парчетата в него ще се досетите сами, други са посочени нескрито. За останалите я попитайте – има си плейлист в Spotify, който ще се превърне в подходящ музикален фон, докато четете. Мисля, че всеки може да допълни и собствени такива. Аз моментално открих, че ми липсва “Scar Tissue” на Red Hot Chili Peppers, почти я разпознавам измежду редовете. Казвам това и ме наляга носталгия – по касетата с Californication, по клипа, непрестанно въртян по MTV на стария ни телевизор в едно друго време, може би друг живот. За носталгията Мария е написала следното:

носталгията е нова вяра

към градове места но никога към хора

Тук можем да отворим голяма тема и да дискутираме дали наистина е така, или е позволено да добавим и носталгията към версии на хора или поне на себе си. Което ме насочва към задната корица на „Тилда“, там са думите на Едвин Сугарев – блестящ прочит и дешифриране на тази кратка, но заредена с емоция стихосбирка. С опитното си око големият поет е доловил есенцията – „поетът е сам и гол срещу света, без маска и без броня, всевластен и безсилен медиум, чиято енергия извира от болката“. Пак виждам Мария на концерт на Остава с безплътната бариера между нея и всички останали. И да, няма как да го кажа по-добре от Едвин Сугарев.

Георги

Вижте и още нова българска поезия:

На фокус: Нели Станева, Калина Линкова, Ева Гочева

Нова българска поезия: Теодора Лалова и Зорница Иванова