Кодът на щастието

Ако трябва да си представя кодa на щастието като математическо уравнение, то щеше да е от най-най-простичките. Такова, че да може да бъде изписано с тебешир от несигурна детска ръка върху нагретия летен асфалт. Такова, че да не буди размисъл, да не води до грешни съждения, да не предизвиква разногласия и да не търпи интерпретации. Простичко, както 1+1 прави аз и ти, или както Д+Г=ВНЛ. Едва ли ще ви изненадам, като ви кажа, че според Джордж Прат и Питър Ламбрау “Кодът на щастието” е кодиран в нашето детство, а животът ни като възрастни е посветен на това да разкодираме това просто уравнение. Излиза, че често не успяваме, защото си мислим, че е по-сложно и винаги търсим трудния път, вместо да се обърнем за помощ към паметта си.

Исках да ви разкажа за тази книга именно днес, защото за мен този ден е ново начало. Моята житейска философия е следната: не можеш да градиш ново начало, без да си осигурил стабилна основа. Не можеш да изградиш стабилна основа, без да си разчистил останките от предния градеж. Открих, че според авторите на тази книга именно това схващане е крачката, която трябва да направи човек, за да се почувства щастлив. Бързам да ви споделя, че не става въпрос за поредната книга, която обяснява на читателя, че с позитивно мислене и нагласа ще сбъдне всичките си мечти. Напротив – авторите не вярват, че едно мислене, пък макар и най-позитивното, ще доведе до някакви положителни резултати, ако преди това не сме изчистили проблемите със самите себе си. Те го наричат мъгла, астероиден сблъсък, за мен си е просто неизказана мъка. 

Ако има нещо хубаво от това да говориш много, то е, че по този начин помагаш на психиката си. Сигурно много от вас знаят, че доста проблеми се решават, дори само когато човек разкаже за тях. Понякога обаче не искаме или не можем да определим какво е това минало събитие, което винаги ни спъва и ни кара да се чувстваме самотни, нереализирани, необичани… “Кодът на щастието” всъщност ви превежда през един дълъг емоционален и дори физически процес на изцеление, който може и да ви разплаче, стига да приемете задачата си насериозно. Това не е книга, която да седнете, да изчетете и да се вдъхновите от раз да изпълните всички обещания за промяна, които сте си давали. Това е книга, към която трябва да посягате, когато сте готови и имате време да се отдадете на себе си. Това дори не е книга, която трябва да четете сами – хубаво ще е да има някой около вас, с който да споделяте впечатленията си и който да ви помага в упражненията, които авторите са споделили. Не знам дали ще помогне на повечето от вас да намерят щастието и баланса, но със сигурност ще разчисти пътя пред вас, за да ги потърсите. 

Бъдете добри към родителите си и към децата си и непременно да хапнете по нещо сладко, защото щастието понякога е точно толкова лесно достижимо, колкото може да бъде разтапящото удоволствие от парче торта, придружено с весел детски смях. Честит празник!

Публикувано от Девора

Книгата беше любезно предоставена на Библиотеката от издателство “ЕРА”

Още тогава лисицата е била ловец

Херта Мюлер не е за всеки. Прозата й сякаш живее собствен живот изпод страниците – четеш, а ти е трудно да го обхванеш с мисълта си. Думите се редят една след друга, но картините изплуват бавно, фрагментирани са, с остри очертания. Херта Мюлер се чете бавно, преглъща се трудно и оставя усещане за хлад, за източноевропейска несрета и безнадеждност.

“Още тогава лисицата е била ловец” е третият й роман, издаден на български език след “Всичко свое нося със себе си” и “На този свят човекът е голям фазан”. Напуснала родината на Чаушеску заради безумието на тоталитарния режим, румънката с германски произход Херта Мюлер не престава да се връща отново и отново там, показвайки пред света една след друга отчайващите картини на духовна нищета и малки човешки съдби, смачкани в живота под абсолютен контрол в социалистическа Румъния.

Така е и в този роман. Малкият румънски град в последните дни от режима на Чаушеску. Уродливото лице на социализма изглежда още по-гротескно изпод перото на Херта Мюлер. Хората са малки, двулични, наплашени или жестоки, никой не вярва на другия, а човек за човека определено не е брат. Заводът, напротив, е голям, внушителен, смазващ. Той прилапва жените, трудещи се там от сутрин до вечер, опустошава ги, използва ги и ги захвърля. Сред сивотата и бездушието на града броди Лисицата. Трябва да минат почти сто страници, докато фрагментираните картини и натуралистични импресии се подредят в линията на повествованието и лисицата покаже своето лице на Ловец. Секуритате – тайните служби в режима на Чаушеску, имат свои методи на сплашване и всяване на страх у хората. Всеки ден в дома на учителката Адина тайните служби оставят своя знак – първоначално е отрязано едно от крачетата на лисичата кожа, просната в хола. После още едно. Трето. Четвърто. Страхът се пропива в младата учителка, която не може да се довери на никого. Най-близката й приятелка пък е в сложни извънбрачни взаимоотношения с полковник от Секуритате. Ужасът, страхът и отвращението дебнат от всеки ъгъл. Над всички се извисява буйният перчем на Диктатора – до момента, в който пада до стената, разстрелян набързо от развилнелия се народ.

Символите, алегориите, импресиите в този роман са на всяка страница, на всеки ред. Пишейки в сегашно продължително време, авторката наистина създава усещане, сякаш гледаш снимки на това, което се случва. Застинали и статични са героите, дори когато се движат, говорят, плачат, натискат се, страхуват се, бягат… Една трудно смилаема книга за зловещата машина на тоталитарния режим, приела очертания насред социалистическото блато, каквото представлява животът в Румъния в края на 89-а. Роман, който няма да ви достави удоволствие, но ще ви накара да погледнете с по-розови очила на собственото си настояще. Да се приема с мярка!

Публикувано от Жоро

* Книгата бе любезно предоставена на “Библиотеката” от изд. “Сиела”.

Моментни снимки, извадени от recycle bin-a

Текстове като тези стискат за гушата в хладна, убийствена хватка. Не се четат лесно. Спираш, задъхал си се и не можеш да продължиш. Не можеш и да спреш – пътищата се изминават с вървене.

“Хит депо”. “Транссараево”. Поезия, лишена от рима, ритъм, преструвки, украса, поза. “Под натиск”. “Апокалипсис от recycle bin-a”. Проза, от която побиват тръпки, мирише на барут и на кръв. Моментни снимки от една почти забравена война, след която гърмежите са утихнали, но раните още не са зараснали…

Фарук Шехич е сред най-популярните съвременни автори в Босна и Херцеговина. Пише поезия и проза, които връщат лентата към годините 1992 – 1995, към войната, която все така остава неразбираема за повечето хора. Какво става, когато дългокосите младежи, пиещи карловачко пиво и слушащи гръндж, трябва да облекат маскировъчните униформи и и да вземат калашниците под грохота на снарядите? Какво е усещането да видиш убит за първи път? И можеш ли въобще да се завърнеш от война, без завинаги да я носиш в себе си?

На тези въпроси се опитва да си отговори авторът, докато нарежда откъслечни спомени от балканския апокалипсис, разразил се в бивша Югославия в началото на 90-те. Спомените са ярки, почти усещаш цигарения дим на войниците, чуваш стъпките на ботушите им по обстрелваните улици, грохота на оръдията, свистенето на мините. Езикът е груб, на моменти циничен, но кристално откровен. Пред лицето на смъртта Шехич с невероятно спокойствие може да описва картините, запечатали се неизличимо в съзнанието му – пресните гробове на загиналите другари, юмруците, стоварващи се по лицата на врага, оръжията, бомбите, запаметени с точните им имена и модели. Удивително е как един млад мъж опознава собствената си страна едва през войната – хълмовете, обстрелвани с гаубици, долините, градовете, надупчени от разнокалибрени изстрели. И как войната и цивилният живот вървят някак паралелно, в налудничава взаимовръзка, без едното да може да вземе превес над другото.

“Дълбокото ми желание да огледам отблизо и обясня една молекула война не сполучи. Съществуват два вида хора: тези, които са участвали във войната, и онези, които не са. Те никога няма да постигнат разбиране помежду си, защото такова не е имало”, пише Шехич. И макар да е болезнено прав в извода си, неговият опит за обяснение на тази една молекула война съвсем не може да се определи като несполучлив. Напротив, поезията и прозията на босненския писател са едни от най-смислените и откровени изповеди за ужасите на войната. Призрачно напомняне, че мирът е толкова крехък, когато живееш в подвижните пясъци на Балканите.

Поздравления на изд. “ЕРГО”, че направиха Фарук Шехич познат и на българския читател!

Публикувано от Жоро

————————————–

Ако публикацията ви е харесала, вижте още:

Джевад Карахасан – Писма от тъмния вилает

Ерна Парис – Дълги сенки

Дубравка Угрешич – Министерство на болката

Изкушения с дъх на лимони

Миналата седмица нашият скромен дом се обзаведе с нова секцийка, посветена на изкушенията. Освен всички посуди, които ползвам активно покрай кулинарните си увлечения, най-отгоре можете да видите любимите ми готварски книги, а срещу тях – любимата ми художествена литература, в която става въпрос за любов и храна. Не пия кафе. Не обичам лимони. Въпреки това Антъни Капела спечели сърцето ми с две книги, за които разказва точно за кафето и за лимоните. Вече съм ви разказвала за фантастичната „С дъх на кафе“. Сега е ред да завъртим глобуса и да се спрем в Италия, където любовта започва с едно „Изкушение с дъх на лимони“.

Първото нещо, което ми направи впечатление, докато четях книгата на Антъни Капела, е неговото отношение към половете. Жените в творчество му превъзхождат мъжете в много отношения, но за сметка на това не търпят кой знае какво развитие, докато главният герой бавно, но без залитания, успява да усъвършенства характера си и да стане по-достоен, интересен и стойностен индивид. В „Изкушение с дъх на лимони“ Ливия Пертини е красива, независима, чудесна във всичко, с което се захване, смела и умна. Тези нейни качества не се променят от началото до края на книгата, само ситуациите е поставят пред различни предизвикателства, като нито едно от тях не успява да прекърши волята й. Джеймс Гулд е минал между капките, като по време на Втората световна война не е изпратен на фронта, а се захваща с административни задължения в базата на съюзниците в Неапол. С течение на времето Джеймс, а и читателят, разбира колко непосилно трудно може да бъде дори простата задача да въведеш ред и спокойствие в един италиански град, но типично за тези географски ширини – всички проблеми се решават не с много мислене, а с обилно похапване на изкушаващи гозби и продължителни следобедни любовни игри. Любовта е центърът, около който се върти цялата история на книгата – първата любов, раздялата, любовта към семейството, любовта към родината и любовта към природата.

Ако се замислите с кой плод свързвате думата „страст“ или пък „обич“, едва ли на много от вас ще хрумне да кажат лимон. Ако обаче се окажете щастливо влюбени, полегнали под някое лимоново дръвче близо до Неапол, а любимият ви човек ви поднася сочен жълт лимон и ви целува със същите устни, с които е отхапал от плода, най-вероятно и вие, като Джеймс, няма да можете да се отърсите от този ароматен спомен до края на живота си.

Какво сте готови да направите в името на такава любов? Може би ще се впуснете в необмислени приключения, може би ще постъпите като в някой романтичен филм, като се обясните в любов пред цял Неапол, а може би ще започнете да правите добро на хора, непознати за вас, но с които ще се почувствате обвързани като с истинско семейство.

„Изкушение с дъх на лимони“ е толкова вълнуваща и обсебваща, че се превърна в мое вдъхновение. След като я прочетох, купих 10 лимона и ги претворих в истински малки фантазии, с които успях да спечеля няколко човека на страната на лимоните като кулинарно вълшебство. И аз бях един от тях. Сигурна съм, че комбинацията от тази книга, една лимонада и лимонено суфле ще се стори перфектна и на много от вас, особено през летните месеци, когато имаме нужда от много любов и от много сладка свежест.

Публикувано от Девора

Книгата бе любезно предоставена на Библиотеката от издателство “Кръгозор“

Ново от издателствата – vol.31

В седмицата на стихиите може би на много от вас не им е до четене, а? Гръмотевични бури, потоп, а и земетресение ни удариха в рамките на денонощие. Ако имате електричество вкъщи, пуснете лампите и вземете някоя книга. Ето няколко нови предложения по книжарниците:

Омъжените не говорят за любов

Мелъни Гидиън

изд. “ЕРА”

Сигурно беше заради петте килограма, които не можех да сваля. Сигурно защото започнах да приличам на майка си. Или пък защото след 20 години брак, като че ли нямаше какво да си кажем с Уилям. Но се чувствах изгубена… Животът ми беше отегчителна поредица от вечно мрънкащи деца, семейни бюджети и вечери и трескави опити да се наредя на най-бързата опашка в магазина. Аз бях Алис – съпруга и майка, преподавател по театрално изкуство, пристрастена към Фейсбук и търсеща решенията на проблемите си в Гугъл. Но когато получих покана за анонимно онлайн изследване, наречено “Бракът през XXI век”, се включих с нетипичен за мен ентусиазъм. И животът ми коренно се промени.

Оригинална и остроумна, трогателна и невероятно забавна, “Омъжените не говорят за любов” е свежо приключение в света на съвременната жена.

Принудителният труд в България (1941-1962). Спомени на свидетели

Ана Лулева; Евгения Троева; Петър Петров

ИК “Проф. Марин Дринов” 

Тази книга е посветена на паметта за принудителния труд в България – принуда, на която са били подлагани български граждани по времето на двата различни политически режима. Целта на изследването е да се разбере как писмените, устните, визуалните и ритуалните форми на предаване на спомените създават колективни /комуникативни/ памети и идентичности. Изследвани са доминантните мотиви и образци на самопредставяне в спомените, институционалните и политическите актьори, участващи в конструирането на културите на памет и съответно общностите на памет, приписваните значения и промяната им във времето в различните контексти и политики на памет /социализъм и постсоциализъм/.

Грешният квартал

Лора Лазар

изд. “Изток-Запад”

В царството на мрака, когато зимата танцува фокстрот над града, комисар Михаил Донов, наричан Мишената, е поставен пред мрачно изпитание – зеещи отвсякъде врати, мъртъв гарван пред дома му, черно куче, закачено за полицейския автомобил. И заплашителни строфи от стихотворения, намерени по странен начин. Серията убийства тепърва предстои и само кварталът, Грешният квартал, знае кои са белязани да умрат…

Във всякща изпратена строфа убиецът посочва различни елементи от своите престъпления, но не и мотивите за смъртоносните си действия. Комисарят и неговият екип попадат в лабиринт, чиято парадоксална логика е изградена на основата на омагьосващата поезия на Атанас Далчев. Стих след стих възвестяват нечия смърт.

Буреносен фронт

Джим Бъчър

изд. “Колибри”

Дългоочакваният първи роман от бестселъра на „Ню Йорк Таймс“ „Досиетата на Дрезден“ – най-накрая и на българския пазар! „Буреносен фронт“ е дебютът на Джим Бъчър и ни запознава с неговия най-популярен герой – Хари Дрезден, наемен магьосник и детектив.

 В първия си случай като консултант на полицейския отдел за специални разследвания Хари се заема със зловещо двойно убийство, извършено с помощта на най-черна магия. Магьосническият еквивалент на Филип Марлоу не може да си позволи да откаже, защото отчаяно му трябват парите. Знае се, че там, където има черна магия, има и черен маг. А този черен маг знае името на Хари. И ситуацията става много… интересна.

 Милдред Пиърс

Джеймс Кейн

изд. “Пергамент прес”

Милдред Пиърс има страхотни крака, кулинарен талант и несломим характер. Тя използва тези свои предимства, за да надживее развода си и бедността и да се измъкне с нокти и зъби от незавидното си социално положение. Но Милдред има две слабости: непреодолимо влечение към безотговорни мъже и безразсъдна преданост към чудовищната си дъщеря. От тези елементи Джеймс М. Кейн изгражда един изключителен психологически роман с опустошител на емоционална сила и героиня, чиито амбиции и болки са близки и понятни за всеки читател.

Сатирико-комичният свят на Ивлин Уо

Ако харесвате романите на Удхаус, но си падате по по-индиректното осмиване на английското общество от началото на ХХ век, то “Упадък и падение” на Ивлин Уо е точно за вас!

Изтънченото британско чувство за хумор на Уо блика от всяка страница на дебютния му роман. Ще попаднете на злощастния Пол Нитопенс, чиито перипетии започват с нелепото му изгонване от колежа Скоун. Изгубил месечната си издръжка, младият Нитопенс е принуден да започне работа като учител, без да има ни най-малка представа от професията. Оказва се, че не му е нужна такава, защото всички негови колеги в замъка Ланаба са най-разнообразни чудаци. Всъщност самият Нитопенс, макар и главен герой в романа, далеч не е най-интересният персонаж. Около него постоянно се навъртат странни птици и се завихрят комични ситуации – именно там е чарът на целия роман. Като например капитан Смрад – вечно подпийналият пишман-учител, който все успява да “сгази лука” и да бяга я от правосъдието, я от поредната си съпруга… Или като Филбрик с неговите безброй превъплъщения, които подклаждат въображението на околните, но уви, винаги са много далеч от истината…

Комичните ситуации преливат една в друга с учудваща лекота – едва започнал работа в училището, младият Нитопенс изведнъж се оказва щастлив кандидат-жених на една от най-богатите благороднички в Англия, но вместо на сватбено пътешествие до Корфу злощастно завършва в затвора. Където пък попада на хора, както би казал поетът – вманиачени убийци с божествена мисия и налудничав директор с особени разбирания за професията си.

Да влезеш невинен в затвора вместо любимата си жена, но да останеш джентълмен и да излезеш оттам мъртъв, без да си умрял – това са само част от обратите, които ви очакват в “Упадък и падение”. Нищо във висшето английско общество, та дори и по низините му, не е такова, каквото изглежда.

Публикувано от Жоро

* Книгата бе любезно предоставена на “Библиотеката” от изд. “Колибри”

Честит ден на библиотекаря!

11 май е наистина специален ден. Едни от достойните съвременни будители празнуват своя професионален празник днес. Библиотечните работници са хората, с които споделяме обща любов към книгите! Честит празник! Бъдете здрави и отдадени на благородната си професия!

С признателност,

Девора и Жоро

Читателски награди “Книга за теб”

Наскоро Христо от блога “Книголандия” ми сподели идеята си за читателски награди за литература. Замисълът е хубав – ние, блогърите, които пишем за книги, да направим собствена класация на най-доброто в тази област за изминалата година. В рамките на месец идеята се превърна реалност – Христо и Алекс от “Аз чета” организираха първите годишни читателски награди “Книга за теб” (по името на интернет книжарницата, която двамата управляват). Заедно с редица други популярни книжни блогъри, за жури в някои от категориите бяхме поканени и ние с Девора. Номинираните от нас заглавия бързо бяха допълвани от гласуващите във “Фейсбук” и в крайна сметка до финалната фаза стигнаха две от тях. Искам да ви ги представя с молба да дадете своя глас за тях в сайта на Читателските награди, защото си заслужават от първата до последната страница.

В категория “Най-добра българска нехудожествена книга”:

Тошка Иванова – Позитивно

Като четящ човек аз живея с емоциите, породени от прочетеното. А откровеният разказ на Тошка за борбата й с хепатита направо ме разтърси из основи. Затова не се поколебах да номинирам “Позитивно” за най-добра нехудожествена книга от български автор – подобно нещо наистина излиза за пръв път у нас и заслужава внимание не само от онези, които живеят с вируса на хепатит С и са принудени да отстояват всеки миг от живота си. С личната си история Тошка разбива стереотипите, които ни “помагат” да си живеем кротичко в удобното пашкулче на самозаблудата “Това не може да се случи на мен”. Гласувайте за нея!

Владимир Свинтила – Многоликият столичанин

Знаете ли какво е фарфара? А фога, завсегдатай, търчи-лъжи, дзвон, развейпрах? Знаете ли кого наричат фукара? А бонвиван? Всички тези странни думи са социопсихологически типове, населявали софийските улици преди много, много години… Преди Девети. Една забравена, останала в миналото София, за която няма как да научите повече, освен от пожълтелите фотографии или от някой много сладкодумен разказвач. Такъв един разказвач е и Владимир Свинтила. Неговата книга “Многоликият столичанин” буквално отвори един прозорец във времето, за да надникнем и ние, днешните хора, към потъналото в забвение минало на нашата столица.

Номинациите в останалите категории можете да видите на сайта.

Поздрави,

Жоро

“Добавено лято” – обяснение в любов

Поредното гостуване на нашата приятелка Славена Проданова в “Библиотеката” този път ни среща с дебютния роман на един български автор. “Добавено лято” на Евгени Черепов още с появата си влезе в полезрението ни, но докато стигнем до нея, Славена взе нещата в свои ръце и ни зарадва с ревю в нейния типичен стил – емоционално и с чувство. Точно както обичаме в “Библиотеката”.

И в този роман, като във всяко любовно обяснение, човекът се е втурнал отново приключенски към преддверието на мечтите, които сам е заключил някъде в чекмеджето със захабените спомени и износените цветове. Човекът в един миг става решителен и смел – затваря очи и се гмурка.  Той пътува. Носи се по релсите на съзидателната, ободряваща носталгия – не рушаща и натъжаваща, а онази, която го връща към себе си. Започнал е да се отърсва от тежестта на забравата, да се изкачва по хълмове, а не да се спуска инертно.

Човекът е паузирал живота си. Той не бърза, а отново изпитва наслада, заседнал в безвремие.

Това обяснение в любов е чувството за разтегленост на момента, за наситеност на емоцията, за безконтролен детски ентусиазъм. Но то, като всяко любовно обяснение, носи в себе си и усещането за страха, който се шмугва като сянка зад ъгъла, страх, „облечен“ от автора в костюмирани мрачни мъже, плъзнали из всички истории, напомня за неизлечими паранои, от които всеки се стреми да се укрие. Или да пребори в челен сблъсък с тях. Романът дава насоки и отново е близък за читателя, създава усещане за познатост.

Това е история за всеки отдалечил се от себе си човек – от родния си град, от родната си страна, от собствените си мечти; от наивността и абсолютното убеждение, че всичко е постижимо и неразрушимо. Защото тази вяра и категоричност само Детето пази и брани с цената на всичко. Пътуването е завръщане в Светлото. То е като дълъг статичен следобед, прекаран в парка, в пороен дъжд под гръмотевично небе или с пощурелия аромат на липите през юни.

Героят разкрива тайната на припомнянето, защото това е най-коварното в спомените – бележат години, а в съзнанието се носят рехави и несвързани, обидно кратки епизоди от така неусетно изнизало се дълго време. И с тази бледа колекция от мигове, Лъчезар Веселинов започва да гради детайлите, твори миналото си отново – изписва го наново по белите листи с липсващи спомени. Всяка стъпка по познати и нови места е съживен спомен – “прожекцията” през прозореца на пътнически влак, хижата в планината, пясъчни дюни и бурни вълни в старото МеМеЦе, домът, тишината и неподвижността на часовника срещу плахо прекрачения праг, вилата с тайните ѝ скривалища.

 Замислих се, че пътуването по съвсем нови места е винаги желано и интригуващо (кухненският ми шкаф, например, охранява безброй чаши – интернационални подаръци), но все пак – завръщането има лечителен тръпчив вкус. Героят пътешества безцелно и ненаситно, за да се озове в родния си град с пълен арсенал от възкръснали спомени. За да си припомни безгрижието и да се влюби отново.

Финалът със сигурност ще се окаже изненадващо непредвиден, по думите се спускаш леко и романът е толкова увлекателно унасящ, че е запазил най-ценната си загадка за накрая. Та – да се чете последователно, а не отзад напред.

 Имам си и една любима история от спомените на нашия герой, в която хвърчат пликове, носят се тъжни запечатани изречения, някой споделя себе си в думи по пощите … Иска ми се да знам колко е автентична и за това си запазвам правото да попитам автора на представянето на романа в София, което ще се случи в „На седмото неб(ц)е“, четвъртък (10 май) от 22.00 часа. Заповядайте да се припомним! 

Славена Проданова

Бележка от Жоро: Започвам да чета книгата и аз, така че скоро ще ви разкажа и аз моя прочит на “Добавено лято”.

Паметта на тялото

Вярвате ли, че емоциите ви могат да ви разболеят? А че могат да ви помогнат да оздравеете? Не зная защо, но повечето хора са по-склонни да вярват, че негативните преживявания в духовен и социален план могат да окажат лошо въздействие върху здравето им. Е, защо тогава да не е валидно и обратното? Дали радостта и удоволствието могат да заменят лекарствата? Аз вярвам, че могат. Нямам нужда от книга, за да съм уверена в това, което разбирам интуитивно, но се оказа, че да прочетеш предица от научни доказателства как нашите преживявание могат да управляват всичко в тялото ни, си се оказа доста полезно и затвърди още повече убежденията ми.

Препоръчвам “Паметта на тялото” на вярващи и скептици, на любопитните и на тези, които имат нужда от много убеждение, за да приемат дадена гледна точка или теза. Книгата на Йоахим Бауер е написана така, че да е еднакво интересна както за отвлечени инидивиди като мен, така и за биотехнолози. Така и не запомних точното значение и обясненията за мозъчните полукълба, хипофизата, хипоталамуса, дясното бадемовидно тяло, синапсите и т.н., но пък ми направи силно впечатление фактът, че майчината нежност и прегръдка в първите години на човешкия живот правят индивида по-устойчив на нервни сривове и евентуални депресии. Беше ми любопитно да разбера, че температурата всъщност е полезна, защото се бори дори с раковите клетки. Не че съвсем си нямах представа защо вдигаме температура, но сега съм още по-отворена към схващането в хомеопатията, че по-ниската температура (до 38 градуса) трябва да бъде оставена на спокойствие да си действа, вместо веднага да гълтаме хапове. Книгата е толкова богата на разнообразна на информация, че може да послужи като отправна точка за много последващи дискусии.

Тъй като съм поддръжник на осиновяването, се зарадвах да разбера, че процентът на унаследените заболявания е почти незначителен. Ако това се знае от по-голям процент хора, може да има много положителен ефект и върху хипохондриците, които се притесняват, че ще наследят някоя болест от родителите си. В същото време обаче ние сме напълно способни да проектираме някаква болка върху себе си, както и да възприемаме чуждата и то със симптомите на страдащия. Когато говорим за паметта на тялото, тук се откъсваме от разбирането за тялото като външност – не става въпрос за изтърканото изречение, че кожата помни, което си е безспорен факт. Фокусът в тази книга е мозъкът и структурата на нашето ДНК. За съжлаение  обаче аз съм по-повърхностен човек с краткотрайна памет, особено когато се говори за специфична терминология, затова ако искате да проучите по-подробно тези въпроси, ще трябва да се доверите не на мен, а на Йоахим Бауер, който се е постарал да намери и да разкаже на разбираем език едни от най-интересните изследвания за връзката между човешката душа, здравето и социалните контакти.

За всички, за които четирите почивни дни са минали като миг и не искат да се връщат на работа, ще разкрия само една малка тайна от книгата. Много е вероятно да страдате от burn-out синдром, едно модерно заболяване, което май е доста характерно за много българи. Ако сте емоционално изчерпани, имате цинично-отрицателно отношение към работата и най-вече към работодателя ви или към клиентите, ако работите с такива, както и отрицателното мнение за смисъла и качестовто на собствената работа, то значи страдате от най-характерните симптоми. Звучи ли ви познато? Време е за още по-голяма почивка или пък среща с психолог. ;) Ако това обаче не ви се струват приемливи варианти, то поне можете да хвърлите едно око на “Паметта на тялото” и да придобиете представа какво хубаво можете да направите за себе си.

Публикувано от Девора

* Книгата бе любезно предоставена на “Библиотеката” от изд. “Оргон”.