Днес отново имаме гост-блогър в “Библиотеката”. Сигурно си спомняте нашия призив за читателски ревюта на книги Ерих Мария Ремарк – този любим на поколения писател. Тогава се получи интересна дискусия, а ето че сега Пламена Маркова ни изпраща своя статия за една от най-добрите му книги – “Време да се живее и време да се мре”. Вижте мнението й по въпроса и как една антивоенна книга може да бъде коледно четиво!
Точно преди десет години бях гледала по някоя от кабелните телевизии филма „Откачен град” (в оригинал Freak City). Действието се развиваше в рехабилитационен център, където всеки от героите се бореше с присъдата си “инвалид” и последвалата насилствена изолация от обществото на “нормалните”. Нямаше кървища, нямаше убийства нито дори изтървани депресирани индивиди с резачка под ръка. И все пак, “Откачен град” се оказа един от най-бруталните филми в моята тийн-телевизионна практика. Толкова ме впечатли, че след него бях написала някъде “Няма абсолютно нищо, за което бих могла да се оплача”. Предполагам това е и една от целите на тези истории – да си дадеш сметка, че винаги има и по-лошо и поне за няколко минути да забравиш оплакванията си.
“Откачен град” не е в никакъв случай любимият ми филм. Доказателство за това е, че съм го гледала само веднъж и няма да повторя. Но има една подобна отрезвяваща история, която съм препрочитала повече от десет пъти. Романът „Време да се живее и време да се мре” на Ерих М. Ремарк. След него никога не ми е хрумвало да си казвам, че всичко ми е наред. Разликата е много проста – докато онзи брутален филм ме държеше настрани и аз единствено наблюдавах групата безкрайно нещастни герои, историята на Ремарк ме включва в действието веднага, при всеки прочит. Затова аз съм непрекъснато нащрек и преживявам всичко. Чудя се какво ще стане в този момент с Гребер и мен, докато сме на фронта, след това ще успеем ли да се приберем невредими вкъщи, а как ще се развият нещата с Елизабет (тук дискретно се опитвам да се отдръпна), как ще преживеем поредната бомбардировка и т.н. Признавам си, че несъзнателно съм като онази класическа блондинка от вица, която се надява, че следващия път щом гледа „Титаник”, корабът няма да потъне. Затова дори и при десетото прочитане умея да се преструвам пред себе си на изненадана.
„Време да се живее и време да се мре” всъщност може да бъде и коледна книга. Е, няма много сняг, няма украсени с червени играчки и лампички елхи. Даже и елени няма, да не говорим за Дядо Коледа. Обаче я има онази искра, за която празничните филми все намекват. Същата искра, която присъства във всяка книга на Ремарк. Онова изстрадано умение да живееш за мига, да оценяваш често само и единствено факта, че все още си на този свят и не си сам. От тези 365 страници през годините съм изкарала повече цитати, от която и да е друга книга. В духа на предпразничната суматоха този е точно на място: „Сега вече имаме всичко – каза Елизабет. – Луна, градина, една хубава вечеря зад нас и цялата вечер пред нас. Толкова е хубаво, че е почти непоносимо.
– Така са живели хората преди. И не са намирали нищо особено в това.”
Оказа се ужасно трудно да пиша за Ремарк. Искам да кажа много, но не искам с нищо да убивам удоволствието от това всеки сам да прочете и изживее негова книга. Предполагам съществува онзи страх да не би с досадни анализи да го превърна в нещо като мъчителната литература от часовете в училище, както се случи с „Под игото” например.
И така, мислех си аз, напълно сериозно, какво да напиша за „Време да се живее и време да се мре” и ей-така от нищото се сетих за едно почти непознато момиче. Преди два-три месеца тя ми предложи да подаря на някой своя любима книга. Бях ужасена – моите книги са моето съкровище, трупам си ги, пазя си ги и единствено ги заемам на най-доверени хора. Но днес, може би защото вали сняг, може би защото Ремарк ме зарази с нещо като антикомерсиален коледен дух, взех категоричното решение да изпратя „Време да се живее и време да се мре” на същото онова непознато момиче. Завиждам й за удоволствието, което ще преживее щом отвори книгата. И го пожелавам на всички вас.
Пламена Маркова
——————————————————————-
Ако статията ви е харесала, вижте още:
Приключението Ремарк: Трима другари
Това, което ще напиша е клише, но…В книгите на Ремарк има много типична, атмосфера, атмосфера позната само на челите ги. Мисля, че точно това е най-привличащото у тях. Много беше приятно да усетя тази атмосфера и в написаното тук.
Дори самата Плами си няма на идея колко е права. И о, да – определено може да ми завижда за щастието, което преживях :D. За това и не винаги само да четеш книгите е важно, понякога трябва да покажеш и на другите, че книгите са повече от купчина страници. Те са упояващи, тежки, любовни, приятни, безкрайни. Тепърва ще чета и ще разбирам дали тя е била права за книгата, но пък ще го направя с нетърпение и удоволствие. :)
Весели празници на хората зад този блог, като колега (малко бивш) определено ви се кефя, независимостта и самостоятелността и най-вече възможността (брех че много “тт” в едно изречение) сам да избираш книгите си са златни. Не се разделяйте с това!
Благодарим за хубавите пожелания! Весели празници и на теб и когато имаш желание, заповядай да ни гостуваш с публикация по всяко време :))
Благодаря за възможността, наистина я оценявам. Но си дадох дума, че повече няма да пиша анотации. ;)