Мемоари

Балканската война през погледа на един свещеник

„Ще се иде. Ще се колят турци. Ще се гърмят патрони. Ще се бием като лъвове срещу турците. Ще си върнем 500 години робство“.

Думите са на шуменския свещеник Иван Дочев и изразяват решителната увереност не само на смирения отец, но и на всички българи по онова време, препълнили пероните, стичащи се на тълпи в изблик на национално самочувствие при вестта за мобилизацията.

Днес, 100 години по-късно, изд. „Изток-Запад“ изваждат на бял свят едно уникално документално свидетелство от онова време – дневника на отец Иван Дочев, воден от автора си всеки ден в продължение на осем месеца от войната с Турция. Поднесен напълно автентично, ръкописът е запазил дори разговорния език на автора си, който издателите са решили да оставят в оригиналния му вид. Подобно нещо се издава за пръв път и е изключително интересно да се съпостави с популярните спомени за Балканската война на преки участници във военните действия ( „Вихър“ на Антон Страшимиров е такова забележително четиво, изпълнено с ценна народопсихология).

Иван Дочев не участва в сраженията по южните фронтове. Той обаче е неотлъчно с войската и изпълнява дълга си в безрадостни, но неизбежни моменти от всяка война – опява загиналите за свободата на българските земи. Дневникът му е изключително подробен и подреден до степен, че неволно опознаваш притежателя му, разбираш за навиците му, накъде летят мислите му, какви грижи го измъчват, какви надежди таи. По целия път от Шумен през градове и села из новоосвободените земи до фронтовете на Лозенград, Одрин и Чаталджа Дочев записва всичко видяно – селяните, които ги посрещат или които бягат от опустошените си села, градовете с улиците, чаршиите, църквите и кипящия там сякаш независимо от войната живот. Наблюдава поведението на войниците, безкрайните им неволи; съчувства на гладуващите и мръзнещи под дъжда или в студените есенни и зимни нощи. Неговото положение е несравнимо по-добро, личи от записките. Макар да пътува с примитивна линейка, представляваща каруца, впрегната в коне, той има късмета да стои настрана от кървавите сражения, да се храни по-добре от обикновените войници и да се радва на сравнително спокойния живот на наблюдател. Това обаче не притъпява съпричастността му към страданията на войниците и той споделя грижите им – тъгата по родните места, мъката от раздялата със семействата, болката от мисълта, че нивята пустеят, докато те са толкова далеч, в непознати и чужди земи.

Пропагандна картичка от Балканската война

Описаните дребни случки, разговори с войниците и с местните хора, срещите и посещенията на градове и села в Югоизточна Тракия са много интересен принос към историята на Балканската война. Те дават един човешки, чистосърдечен поглед, лишен от политическа ангажираност или самоизтъкване на лични подвизи. Това е обикновената история на малкия човек, по стечение на обстоятелствата захвърлен в една несвойска среда и принуден да върши това, за което е призван. Макар да не разказват напрегнати епизоди от сражения и батални сцени, записките на отец Иван Дочев са ценни щрихи към портрета на нашите прадеди, тръгнали на война с песни и гайди и изпитали на гърба си цялата трагедия на пропилените надежди и двойнствените политически игри, довели до обезсмисляне на техния подвиг.

Осем месеца след заминаването си Иван Дочев се завръща в Шумен с няколко тетрадки, изписани с молив и съдържащи всичките му разсъждения за всеки един ден от войната. Те ще престоят забравени в нечии архиви цели сто години, преди да станат достъпни за читателите. И ето ги днес, в автентичен вид, простодушните думи на българския свещеник отпреди век: „Аз малко мислех за жена и деца, за приятели. Аз исках да ида, да си изпълня дълга и се върна отново при тех и да живея тих и спокоен живот“.

Публикувано от Жоро

* Книгата бе любезно предоставена на „Библиотеката“ от изд. „Изток-Запад“.

Categories: Исторически, Мемоари, български | Вашият коментар

Емир Кустурица – една балканска история

Луда балканска глава. Това е Емир Кустурица. Магнетичен образ, спорен, скандален, както подобава на сараевския му произход и както е прието по нашите балкански ширини. Едва ли чувате за пръв път това име! Режисьорът на романтичната циганска история „Черна котка, бял котарак“ (която мога да гледам отново и отново без никакъв шанс да ми омръзне някога); авторът на филми като „Баща в командировка“, „Циганско време“, „Ъндърграунд“; човекът, който заведе Джони Деп в Сараево и проправи пътя му към звездната слава с „Аризонска мечта“. Носителят на „Златната палма“ от Кан’ 95, който участва в юмручен бой на партито по случай голямата награда…

Дори само новината за предстоящото излизане на автобиографичната му книга на българския пазар предизвика у мен искрен възторг. Защото макар пресата и интернет да изобилстват от истории и слухове, свързани със знаменития кинаджия, никой не може по-добре от самия него да излезе и да заяви недвусмислено: „Смъртта е непотвърден слух“.

Това е личната, искрената изповед на Емир Кустурица. На балканеца, роден в Сараево, Босна и Херцеговина, в семейството на босненец, който винаги е заявявал, че се е чувствал сърбин, отхвърляйки религията като определяща народността. Точно там, където проехтяват изстрелите на Гаврило Принцип, отприщили хаоса на Първата световна война, в този от край време сеизмичен район на Балканите, израства бъдещият режисьор Кустурица. Неговата лична история е и история на Сараево, на разпадащата се Югославия, на амалгамата от хора и митове, населяващи нашия колоритен полуостров.

„Смъртта е непотвърден слух“ е като „консенсусно кафе“ в някоя от кафаните на сараевската „Башчаршия“. Със събеседник, когото не си виждал от дълго време, но с когото ви свързват много общи неща. Кустурица е безкрайно откровен, а паметта му е учудващо свежа. Разказва за детството си в мултиетническия град, когато с другите хлапета от квартала удряли с вестници по главите заминаващите пътници, подали се от прозорците на влака. Детството в Титова Югославия, първите любови, приятелите, семейството, възрастните, потайностите и магиите на заобикалящия свят. И като споменах семейството, не може да не отбележа, че то е основен субект в книгата на Кустурица. Най-ценното, най-обичното и съкровеното – повече от родния град, с който можеш да се разделиш завинаги. Невероятно силни са портретите на Мурат и Сенка, родителите на Емир; малко по-схематичен е този на Мая, жената на живота му. Ето го и портретът на Сараево с уличките му, с храмовете, сладкарниците, кафаните, а по-късно и със снайперистите, превърнали се в зловещ символ на обсадата през войната в Босна.

Кустурица е далеч от себелюбието да постави времето и епохата като безличен фон на своята собствена история. Напротив, в книгата му по-скоро животът на режисьора е етюд, вграден в цялостната картина. Картина на радостта от първите успехи, от любовта към свободния дух, но и картина на тъгата от разпадането на Югославия и на целия свят, заключен в нейните  граници. Балканската меланхолия у Емир личи на всяка страница – огорчението от  разпокъсаното отечество и братоубийствената война, вдъхновението и преклонението пред великия Иво Андрич, буйният нрав и твърдоглавието, заради които е наричан „луда балканска глава“.

Тук-там се прокрадва пиперливият език (предполагам дори смекчен от преводача), емоционалните разсъждения, но и личната житейска философия на Кустурица. Интересен, жив език, забавни диалози и спомени, изровени от архива на паметта, места и събития, останали в миналото… Книгата се чете на един дъх и е задължително четиво не само за любителите на филмите, режисирани от Кустурица, но и за всеки, който иска да надникне в дълбините на балканската душа. Не да я разбере, не, това би било невъзможно, но да надникне – с подходящ пътеводител като Емир, който ще го накара да се запита „А къде съм аз в тази история?“.

Публикувано от Жоро

* Книгата бе любезно предоставена на „Библиотеката“ от изд. „Колибри“.

–––––––––––––-

Ако публикацията ви е харесала, вижте още:

Дубравка Угрешич – “Министерство на болката”

Иво Андрич – “Мостът на Дрина”

Момо Капор – “Магията на Белград”

Джевад Карахасан – “Писма от тъмния вилает”

Categories: Балкански, Биография, Мемоари | Вашият коментар

Животът на Кийт Ричардс или ефектът „Уау!“

Една от най-очакваните музикални биографии на рокаджии се появи на българския край в края на миналата година. Мемоарите на Кийт Ричардс, емблематичният китарист и съосновател на „Rolling Stones“ бяха издадени от „Сиела“ в доста внушителен том от над 500 страници, простичко озаглавен „Life“. Дори само името на автора може да произведе ефекта „Уау!“ при вида на тази книга – малко са живите легенди от мащаба на „Rolling Stones“, чийто жизнен път да е изпълнен с толкова събития, скандали, величия и падения. Пак подчертавам: живи легенди! Защото много други така и не успяха да понесат огромния товар на славата и съпътстващите я сътресения.

А Кийт Ричардс е тук и днес – по-жизнен от всякога, приказлив, откровен, забавен, на места прекалено директен и дори вулгарен, язвителен, но истински, много истински!

Личната му история е невероятно приключение! Колкото лична, толкова и история на музикалната сцена от началото на 60-те до наши дни, но и история на няколко поколения – като култура, като поведение и ценности. Животът в следвоенна Англия, бунтът срещу установените норми и перспективите за работа във фабрика и първият досег с китарата са разказани с лекота, въпреки дистанцията от над половин век от онези събития. С детински ентусиазъм Кийт разказва за раждането на „Rolling Stones“ и за първите им успехи, които изненадват дори тях самите – или за това как пет-шест момчета, решени да свирят най-добрия американски блус, завладяват сърцата на британците, измествайки оттам кумирите „Бийтълс“. Опиянението от музиката струи от всяка страница, а първите една-две глави са си цяла енциклопедия на блус рока с особено силно преклонение към някои от най-големите му представители. В един момент усещаш, че спомените на Кийт те водят през цели музикални стилове, изиграли роля за собственото му изграждане като творец през годините. Така например попадаш сред растафарианците в Ямайка, в  облаци от марихуанен дим, и попиваш от реге стила, който тепърва ще става популярен с името-икона на Боб Марли. После се изтрелваш в кънтри баровете на Америка, дискотеките на 80-те, връщаш се към джаз легендите и отново политаш напред във времето, когато музиката пълни многохилядни стадиони и концертите са станали истински спектакли, а музиката – само част от цялото шоу. Уау и още как!

Но освен великолепно пътешествие в музикалните стилове на епохата, книгата на Кийт е и много откровена и жестока изповед за тъмната страна на славата. Призрачен разказ за ледената хватка на наркотиците, от която самият той едва успява да се изплъзне. Разбира се, разказът за това съвсем не започва толкова страшно – по-скоро преобладават лудешките истории, свързани с напушване, прекомерна употреба на кокаин и всякакви субстанции, шашкъниите и безкрайните оргии, така характерни за 60-те. Но в един момент признанията за ужаса на зависимостта и смъртоносната игра с хероина те хваща за гърлото и никак не е забавно – Кийт рисува мрачни картини на хора, халюциниращи за лазещи по тях насекоми; на собствените си жалки пропадания  в бездната на дрогата. Истински късмет е фактът, че след всичко това легендарният китарист е сред нас и днес.

Книгата открехва много прозорци пред читателя – разбираш какво е да си звезда и да правиш каквото си поискаш. Надникваш в музикалния бизнес през 60-те, 70-те и така до днес и разбираш разликите – онова време на идеализъм, призиви за мир и любов, цветя в косите, уви, няма да се върне. Срещаш се с невероятно много музиканти или поне със спомените на Кийт за срещите с тях. Попадаш заедно с Джон Ленън в къщата на Кийт, където двамата свирят и се друсат до забрава, а по думите на самия китарист, Ленън никога не си е тръгвал от подобни гостувания, ходейки на два крака, а винаги носен или подкрепян от други хора. Или пък се разхождаш на плажа с Пол Макартни 50 години след Бийтълс-манията…

Кийт е безкомпромисен и откровен до крайност, дори когато става дума за отношенията със най-близките си хора или с Мик Джагър. Проследен е целият конфликт с фронтмена на „Rolling Stones“, студената война между тях и последващото затопляне. За да се стигне до днешни дни, когато вече над 60-годишните музиканти продължават да изнасят величествени концерти и да бъдат атрактивни. След всичко това!

Книгата е задължително четиво не само за феновете на рока. Можете да я приемете дори като приятелски разговор с един човек, преживял изумително много неща и нямащ нищо против да ви преведе през спомените си. Ефектът Уау е на всяка страница!

Публикувано от Жоро

* Книгата бе любезно предоставена на „Библиотеката“ от изд. „Сиела“.

–––––––––––

Ако публикацията ви е харесала, вижте още:

Ози Осбърн – „Аз съм Ози“

Чарлс Крос – „Джими Хендрикс. Стая с огледала“

Лора Джаксън – „Фреди Меркюри. Биография“

Categories: Биография, Мемоари, Музика | 3 коментара

Ние бранихме тебе, София!

Малко хора днес се сещат, че на 20 декември 1943 г. е една от тежките бомбардировки на София. Американски бомбардировачи разрушават повече от 100 сгради в столицата, убити са около 70 души. В защита на града срещу многочисления противник се изправят шепа български летци-изтребители, които завързват бой в небето над София. 20 декември е денят, в който един смел пилот се превръща в легенда. Поручик Димитър Списаревски сваля „летяща крепост“, разбивайки своя самолет в нея и се превръща в първата българска жива торпила. Той загива, но подвигът му продължава да предизвиква удивление вече повече от 70 години. На този ден край скромната паметна плоча в покрайнините край Пасарел, където пада месершмитът на Списаревски, се отдава почит на героя и на всички онези млади момчета, загинали във въздушните боеве за България. Няма как да не почетем и ние паметта на българските летци с тематична статия за една от най-ценните мемоарни книги за родната авиация…

Една от малкото книги със спомени на български летци от Втората световна война ми попадна съвсем случайно на една антикварна сергия преди години. Обичам спомените на действителните участници във войната, а подвизите на българските летци винаги са представлявали интерес за мен. В книгата, озаглавена “Ние бранихме тебе, София!” поручик Стоян Стоянов подробно разказва за т. нар. “Символична война”, която България води с Америка и Англия от 1941 до 1943 г.  Много детайлно, от позицията на участник в събитията, Стоянов разказва за бомбардировките на столицата, неравните  сражения между огромната мощ на съюзническата авиация и шепата български летци, защитаващи София. Автентично звучи както гордостта от достойно изпълнявания дълг на летец във Въздушните на Негово Величество войски, така и голямото разочарование от неравните сили с противника, от обречената борба.

Книгата има странна съдба. За да се промъкне през жестоката комунистическа цензура, в първотоси  издание през 1972 г.“Ние бранихме тебе, София!“ излиза с предговор от съветски генерал, който, наред с похвални думи за труда на Стоянов, обвинява книгата в „някои съществени недостатъци“ – „слабо са показани или съвсем не са засегнати идейните и политическите убеждения на летци и командири, слабо е разобличаването на предателската фашистка политика на управляващите кръгове…“.

През 2011 г., по случай 100-годишнината на българската авиация, книгата на кап. Стоян Стоянов претърпява четвърто издание, преработена и допълнена. Ценен документ не само за любителите на авиацията, но и за всички, които искат да разберат повече за участието на България във Втората световна война – съвсем не „символично“, както често срещаме все още по учебниците.

Всъщност колко от нас всеки ден минават през градинката между Ректората и Народното събрание? Там именно има един паметник на летец, стиснал в ръцете си витло на самолет. Навъсеният му поглед е вперен в небето, където се чува горхотът от хиляди мотори на бомбардировачи. Жълтите павета може би пазят спомена за него. А ние не трябва да забравяме хората, които се сражаваха, за да има чисто небе над България.

Публикувано от Жоро

* На първата снимка е показан авиомодел Messerschmitt 109E, копие на самолета, с който е летял поручик Стоянов.

Categories: Военни, Мемоари, авиация | Вашият коментар

Пъстрата палитра на стара София

Знаете ли какво е фарфара? А фога, завсегдатай, търчи-лъжи, дзвон, развейпрах? Знаете ли кого наричат фукара? А бонвиван? Всички тези странни думи са социопсихологически типове, населявали софийските улици преди много, много години… Преди Девети. Една забравена, останала в миналото София, за която няма как да научите повече, освен от пожълтелите фотографии или от някой много сладкодумен разказвач.

Такъв един разказвач е и Владимир Свинтила. Неговата книга „Многоликият столичанин“ видя бял свят за пръв път преди броени дни и буквално отвори един прозорец във времето, за да надникнем и ние, днешните хора, към потъналото в забвение минало на нашата столица.

Вечни ергени, бонвивани, фелдфебели, офицери с пелерини, търговци на крак, тарикати, изкопаеми, допотопни, проститутки, комисионери, хора в калъф, юнкери, слугини, простофили, зяпачи – това бе софийският букет. Това бе пъстрият цвят на стара София. С уличните акробати и музиканти, безработните илюзионисти-факири, цветопродавачите и цветопродавачките, уличните фотографи с „моментални фотоапарати“, киснещи в градската, файтонджиите и пианкаджиите и младите прахосници, картината бе завършена„.

С много детайли, с неизбледнели от изминалото време спомени, Свинтила ни среща с обичайните типове от живота на някогашна София. В току-що надигналия се за европейски живот град кръстосват файтони, по разкаляните улици (защото все още липсва настилка) внимателно стъпват буржоазни госпожи, а от прозорците зяпачи гледат как чиновниците се отправят към административните сгради. В някои от къщите на София от 30-те години все още има кошери с пчели, а дворовете ухаят на ароматни цветя. Там живее буржоазията – градският тип хора, на които Свинтила прави безпощаден, емоционален анализ още в самото начало на книгата. Върху тази основа започват да изплуват от миналото (респективно от невероятно ясните спомени на автора) героите на тогавашното време.

Снимка: „Изгубената България“

В повечето случаи те са безименни. Носят обаче типологични характеристики, които ги обединяват в компактни групи. Сред най-интересните смея да откроя ходатаите – специфична социална група, запълваща откровено корупционна ниша в тогавашното общество. Иначе казано, посредници, които вършат всякакви бюрократични услуги срещу съответното заплащане. Безброй назначения по онова време (а вероятно и в по-късни години) се дължат именно на подобен вид взаимоотношения.

Фарфарите, завсегдатаите – хората, които осъмват и замръкват в кафенетата из тогавашна София; вечно сумтящите и мълчаливи тапири; тарикатите и техните антиподи – баламите… Безброй, безброй образи като парченца от пъзел нареждат удивително живата, шарена и пълнокръвна картина на столицата в годините преди преврата. Паралелно с тях, от страниците изплуват актуални шеги, изрази и навици от онова време, които само в спомените на хора като Свинтила могат да преминат през натрупаните десетилетия.

Чудесно свидетелство за епохата и истински документ за миналото на един град, който е преживял достатъчно много обрати през последните стотина години. Определено препоръчвам!

Публикувано от Жоро

* Книгата бе любезно предоставена на „Библиотеката“ от изд. „Изток-Запад“.

Categories: Мемоари, български, народопсихология | 2 коментара

Пътуване през неолита с Анжел Вагенщайн

Личното ми откритие за тази година без съмнение е великолепната, вдъхновяваща проза на Анжел Вагенщайн. Знак за това може да откриете във факта, че за по-малко от месец ви представям вече трета негова книга. А тази, за която ще ви разкажа сега, бих искал никога да не беше свършвала – подобно на филм, чийто край очаквате с нежелание, защото искате да продължи, да останете в плен на историята.

Сравнението с филм не е случайно и предполагам, че не е хрумнало само на мен. Все пак Анжел Вагенщайн е един от най-популярните кинодейци у нас, сценарист на редица филми, останали в историята на българското (и не само!) кино, а кинаджията си остава кинаджия, дори на 89 години.

Навръх рождения ден на легендарния сценарист на книжния пазар у нас излезе неговата автобиографична книга. „Преди края на света“ с подзаглавие „Драскулки от неолита“ може би няма да ви върне наистина чак в неолита, но повярвайте ми, ще ви преведе през най-вълнуващото пътешествие из целия ХХ век, което можете да си представите! И за разлика от предишните романи на Вагенщайн, където неизменно присъстват автобиографични елементи, но има и много художествени похвати, тук всичко си е съвсем автентично, със собствените имена!

Не мога да ви опиша какво ви очаква между страниците! Каквото и да ви разкажа, ще е малко, защото Анжел Вагенщайн е самото въплъщение на ходещият измежду нас Двайсети век! А неговите „драскулки“ започват от отдавна изчезналия стар квартал на Пловдив Орта Мезар, лъкатушат из цялата ни най-нова история и спират внезапно и изведнъж, след като са открехнали за мъничко кухненските врати на българското кино изкуство.

О, да – има приключения, и то какви! Разказът на сладкодумния писател препуска през динамичните години на предвоенния период, детството на невръстния Джаки,  и става особено наситен в годините на войната. Втората световна война, в която Анжел Вагенщайн има свой принос като участник в антифашисткото движение. Ще научите как се подпалва склад на българско-немско търговско дружество и как една чаша вода накланя везните на съдбата в посока смъртна присъда за младия тогава Анжел. Присъдата не е изпълнена само благодарение на навлязлата по същото време в  България съветска армия, когато затворите опустяват и започва нова епоха.

 Тези епизоди, както и много други, свързани с партизанското движение и участието на автора в него, смисъла на войната и идеалите на всяка от враждуващите страни са може би най-откровената изповед за антифашисткото движение, лишена от идеологическите наслагвания, така характерни за мемоари от времето на социализма. И една от причините за това е, че Анжел Вагенщайн не се опитва да убеди мен или теб в една или друга теза, а просто и човешки разказва за своя собствен избор.

Като вълшебник, който вади от цилиндъра си нови и нови изненади, авторът продължава своя разказ с истински истории от следвоенното време, когато се променят и идеите, и „другарите“. Не без горчивина, но и с много чувство за хумор ни открехва за подбрани моменти от трудното рождение на българското кино, първите му успехи, много от които оценени в чужбина повече, отколкото у нас.

… И спира изведнъж, намеквайки, че е можело да подбере и много други моменти! Дори загатва част от тях – едни от най-значимите събития и срещи с легендите на следвоенна Европа. Прииска ми се да имаше още поне 300 страници, но… какво пък, няма да се изненадам при нестихващата енергия и дух на Анжел Вагенщайн скоро да видим и втори том на „драскулките“. Но дори и в този вид е удивителен летопис за нашия, българския ХХ век през очите на един от най-сладкодумните му съвременници!

Публикувано от Жоро

* Книгата бе любезно предоставена на „Библиотеката“ от изд. „Колибри“.

––––––––––––-

Ако публикацията ви е харесала, вижте още:

Анжел Вагенщайн – Петокнижие Исааково

Анжел Вагенщайн – Далеч от Толедо

Categories: Балкански, Мемоари, български | Вашият коментар

Варлам Шаламов – рицарят на Колима

Дълго време седях в мълчание след последната страница. Още по-дълго се взирах безмълвно в монитора, опитвайки се да си събера мислите, за да ви разкажа за това преживяване. Уви, думите просто не идват. Гърлото пресъхва, а зениците се взират разширени в нищото, сякаш допреди миг цялото ми същество е водило отчаяна битка с невидим враг. Поклон – това е единственото, което може да направи човек, след като е съпреживял „Колимски разкази“.

Дълбок поклон пред Варлам Шаламов и неговия труд!

До този момент възприемах „Искрица живот“ на Ремарк като най-покъртителния пример за лагерна проза. Кошмарът на нацистките концлагери там ми се струваше еманацията на злото и на ужаса. Сега разбирам, че границите на злото могат да бъдат на практика безкрайни. Ремарк не е бил в лагер, неговата книга е… ами, литература. „Колимски разкази“ не е литература, в нея няма нищо художествено, няма и следа от авторска гледна точка, от интерпретация. Всяка страница, всеки ред е груба, зъбата, скорбутна, дизентерийна действителност. Пулсиращ кошмар сред белите отблясъци на Далечния Север, който за днешния човек може би изглежда като болно бълнуване, пречупен през криво огледало спомен за прастара кроманьонска епоха. А са минали 60 години.

„Документите от нашето минало са унищожени, караулните вишки са отсечени, бараките са изравнени със земята, ръждясалата бодлива тел е намотана на руло и откарана на някакво друго място. По развалините на Серпентинката сега е плъзнала върбовката иван-чай – огненият плевел, цветето на забравата, враг на архивите и човешката памет.

Имало ли ни е?“

Този въпрос си задава Варлам Шаламов след 17 години, прекарани в страховитата система на ГУЛАГ – на края на света, в безрадостната Колима, където с робския труд на стотици хиляди затворници Съветският съюз колонизира ледените полета. И където температурата трябва да падне под минус 55 градуса, за да разрешат на затворниците да останат в бараките. Във всеки друг случай – нечовешки, убийствен труд в златните мини на „Далстрой“.  На този въпрос дава отговор с „Колимски разкази“ – не сборник, не роман, не епос, а живо свидетелство и доказателство за това, че ад съществува, и то на земята. Едва преживял дългите години на север, измъкнал се на косъм от смъртта като човешка руина, Шаламов пише този сборник и по спомени на негови близки крещи, стене и плаче със сълзи, докато непривикналата му с писалката ръка реди страница след страница от своя труд.  Същата тази ръка, от която по време на боледуване от пелагра в лагерите се свлича цялата кожа като ръкавица – медиците на далечния Север я запазват като музеен експонат.

Трудът е въпрос на чест, слава, доблест и героизъм

Този надпис стои на входа на всеки от десетките съветски концлагери в Сибир. Колко близко до нацисткото „Arbeit macht frei“. Без емоции, без обвинения и без патос „Колимски разкази“ разказва за трагедията на човека, който престава да бъде човек в ледовете на Колима. Смъртната присъда на 58-и член, който изпраща на унищожение политическите затворници. А за да бъдеш политически затворник през 1937-а или 38-а, или 41-а или 45-а не е нужно да правиш каквото и да било – един донос, едно хрумване на държавната машина може да направи от професора или доцента факир на лопатата, „пътник“, ходещ скелет с разклатени от скорбут зъби, дъвчещ замразените рибени опашки в каторгите на ГУЛАГ. Шаламов споменава за едно невинно момче, което развинтвало гайките от влаковите релси, за да си прави тежести за въдицата – достатъчна причина, за да го осъдят на десет години лагер за „саботаж“. Невинните, безсмислените жертви на кървавия комунистически ад оставят телата си на Колима. Заравят ги в масови общи гробове, които понякога се отварят от случайно срутване и по склоновете запъплят разкривени трупове. Шаламов описва как ги събират с американски булдозер, получен по „лендлийза“.

И в този свят на смърт и непрестанен ужас няма място за герои. Тук всички са жертви. Дори палачите. Те също са жертви – разполагайки с някаква власт днес, те се възползват, защото знаят, че утре може те да са на мястото на убиваните. Този адски кръг е пресъздаден със смразяващ пример – ненавижданите от всички бригадири, които безмилостно бият и убиват политическите затворници, сами биват убивани от криминалните, като просто им отрязват главата с трион. Злото няма едно лице в пъклената схема на ГУЛАГ.

Книгата е потресаваща. Предговорът към българското издание, дело на Едвин Сугарев, е майсторско допълнение, което обяснява много от разказаното. Сугарев прави неизбежен паралел между Шаламов и Солженицин, като умело улавя разликата между двамата. А именно, че докато Солженицин все пак твори литература с послание, с отхвърляне и отричане на човеконенавистния режим, то разказите на Шаламов са квинтесенция на преживяното – без мисия, без цели, без укор и емоции. И в този смисъл са неподправена присъда, но изказана вече в мислите на читателите, а не в страниците на самата книга.

Гледах „Колимски разкази“ в книжарницата много седмици, преди да си я купя. Понякога минавах оттам, просто за да я видя, да я взема в ръце и да почувствам невидимия заряд, който крие в себе си. Дори се колебаех дали въобще да си я взема – не знаех дали съм готов за нея. Но минаха дни и се замислих как един ден ще обясня на децата си това вече далечно минало, тези мрачни години, които и днес много хора отричат сякаш никога не са се случвали. Замислих се с какви аргументи ще отвърна на онези, които днес кичат с венци и цветя паметниците на същите колимски палачи, как ще се противопоставя на забравата, на подменянето на историята, на летливата и подлежаща на манипулиране човешка памет. Помислих си всичко това и грабнах книгата, грабнах тези страници, написани с почти обездвижената от лагерните колички и лопати китка на Варлам Шаламов.

Адът няма да престане ад, ако забравим за него. Мъртвите няма да станат от масовите гробове, ако откажем да повярваме в тях. Палачите ще си останат палачи, без значение дали им прощаваме или не. Забравата – ето какво не бива да допускаме никога!

Поклон пред Варлам Шаламов, който успя да намери силата да припомни!

Публикувано от Жоро

Categories: Исторически, Мемоари | 9 коментара

Мемоарите на Галанд: „Пръв и последен“

Рядко удоволствие е да потънеш в спомените на истински авиационен ас, преминал през месомелачката на Втората световна война. Повечето от тях загиват в бой, след като са заслужили своето място в историята с удивителни постижения и чудовищен брой победи във въздушните схватки с противника. За щастие, на някои от тях съдбата е отредила да преживеят сраженията и в следвоенните години да напишат своите мемоари за поколенията, които само са чували истории за онова време. Вече ви представих изумителната книга на Ханс Улрих Рудел – „Пилот на щука“, както и спомените на Хелмут Липферт. Поредицата с мемоари на асове от Луфтвафе, която изд. „Атика“ пуска за пръв път на българския пазар продължава с един от най-известните сред тях. Адолф Галанд!

Човекът, който участва в раждането, възхода и краха на военновъздушните сили от началото до самия край! Натрупал първите си победи като боен пилот в Испанската гражданска война, Галанд ще съпреживее всички надежди и разочарования, свързани с изтребителната авиация. 

Интересни са спомените му, които пренасят читателя по фронтовете на войната от Испания, през блицкрига в Полша, Странната война на Запад, Битката за Англия, а по-късно и защитата на Райха и десантът на Съюзниците в Нормандия. Галанд говори с много любов за изтребителите, които се превръщат в негова съдба. Големият брой победи бързо го превръщат във въздушен ас и след смъртта на легендата Вернер Мьолдерс той е назначен за инспектор на изтребителната авиация – щабна длъжност, която го откъсва за дълго време от небето, но не и от проблемите на Луфтвафе.

Сред най-открояващите се моменти в двата тома на мемоарите е операцията по прехвърлянето на линейните крайцери Шарнхорст, Гнайзенау и Принц Ойген от френския бряг през Ламанша до безопасни пристанища на север. Участието на авиацията в мащабната операция е ключово, а подробното описание, дадено от Галанд, придава на разказа приключенска окраска.

Като червена нишка обаче през цялото време се прокрадва голямото разочарование на въздушния ас от подценяването на изтребителната авиация от страна на командването на Луфтвафе и на самия Хитлер. Галанд не се примирява с учудващото упорство на началството да строи бомбардировачи, когато реалността на фронта показва недвусмислено нуждата от все повече и повече изтребители. Прославеният командир разкрива поредиците от стратегически грешки, които костват значителни загуби и в крайна сметка водят до загубеното предимство на Луфтвафе във въздушната война.

Потресаващо е описанието на масираните съюзнически бомбардировки на германските градове, които причиняват смъртта на стотици хиляди цивилни, но не успяват да повлияят нито на решителността на Германия да води войната, нито на военната промишленост, която парадоксално достига най-високи темпове на производство именно през 1944 г., когато Съветската армия вече е на прага й.

Черешката на тортата в мемоарите на Галанд за всички любители на авиацията без съмнение са последните глави, в които описва закъснелия подем на реактивната авиация. От първите опити с прототипа на „Хайнкел“ през изумителната скорост на ракетното чудо Ме-163 „Komet“, до революционния Ме-262 – първият серийно произвеждан изтребител в света! Безценни спомени от първа ръка на човека, който влага цялата си енергия да убеди ръководството на Райха, че този самолет е бъдещето на Луфтвафе и тъжни страници, изпълнени с разочарование и яд от неразбирането, проявено в тази насока. Това неразбиране става причина да бъдат изгубени ценни месеци, в които самолетът се е произвеждал във вариант на блиц-бомбардировач – престъпно безумие, което ще доведе и до непоправимо закъснение в правилната му употреба.

Модел на Ме-262 в мащаб 1/72, изработен от моя милост

За съжаление Галанд не включва спомени от следвоенните си години, които са не по-малко интригуващи. Преживяванията му в Аржентина, където работи по развитието на реактивната авиация, биха били много любопитен принос. Дори без тях обаче „Пръв и последен“ е задължително четиво за всеки, запленен от авиационната история на Втората световна война.

Публикувано от Жоро

––––––––––––––-

Ако публикацията ви е харесала, вижте още:

„Асовете на Луфтвафе“

 

Categories: Военни, Мемоари, авиация | Вашият коментар

Мемоарите на Хрушчов: поглед зад стените на Кремъл

Мемоарите на Хрушчов бяха едно от най-очакваните от мен заглавия на българския книжен пазар тази пролет. Съществуват тонове литература, посветена на съветската власт, на сталинистката диктатура, на ролята на СССР във Втората световна война. Никой обаче не може да бъде толкова близко до събитията, колкото участник в тях от ранга на Хрушчов. Човекът, който демитологизира Сталин! Дори само слухът, че бившият съветски лидер пише мемоари, е бил достатъчен за агентите на КГБ да се впуснат в яростно издирване на записите. За щастие част от тях вече са изнесени зад граница. Брежнев не успява да спре публикуването им – мемоарите излизат  в САЩ, а в Русия едва през 1999 г. У нас изд. „Прозорец“ пусна през май първи том, обхващащ спомените на Хрушчов до 1942 г., под името „Хора. Години. Власт“.

Презумпцията, че винаги трябва да имаме едно наум, когато четем признанията на големи политици и държавници, важи с пълна сила и за мемоарите на Хрушчов. Не очаквайте едва ли не дисидентско четиво и рушене на системата – Хрушчов е съветски лидер и комунист и във всяка негова дума демонстрира вдъхновение и гордост от постиженията на СССР, от могъществото и силата на огромната държава. Въпреки това книгата дава много отговори, които притежават неимоверно предимство пред всички твърдения на историците, а именно – изрича ги Хрушчов. Човекът, който е до Сталин през цялото време на неговата тотална власт. Човекът, който e в сърцето на Червената армия през цялата война и превърнал се в свидетел както на първоначалното отчаяние, така и на последвалия подем. Какво ще разберете от неговите спомени?

Да, той е бил свидетел на най-големите репресии в СССР по времето на Сталин. И признава, че тогава не се е съмнявал в правотата на тези действия – тежко признание, за което се разкайва, но не скрива от читателите. Мрачни са страниците, в които описва как последователно изчезват способни и невинни хора в безмилостната месомелачка на Сталин.

Да, той е бил близък до ужасяващия диктатор. И подробностите около контактите му с него са особено интересни! За самотата на Кремълския властелин, за нуждат му от компания край масата и постоянното подстрекателство към пиянство на хората от обкръжението му – може би са пикантни подробности, но допълват добре образа на Сталин.

Не, не е вярно разпространеното твърдение, че Съветският съюз е бил толкова изненадан от нападението на Германия през лятото на 1941 г. Хрушчов разказва, че всички са очаквали неизбежната война и са се готвели за нея. Явно недостатъчно обаче. Унищожителен е в критиките за неподготвената технически и тактически армия, но е категоричен – война с Германия е щяло да има така или иначе. Обвинява лично Сталин за хаоса и безсилието на Червената армия, която в тези първи дни няма дори достатъчно пушки и се разбягва пред лицето на агресора.

Да, Сталин е бил сринат психически от колапса на Червената армия в първите седмици на войната. Любопитен момент разказва на Хрушчов Берия – в пристъп на отчаяние вождът изкрещал „Ленин ни завеща социалистическа държава, а ние я просрахме! Отказвам се от управлението!“. Нужни били усилията на неговите приближени да го разубедят от решението му.

Да, почти непознатият епизод, в който България играе ключова роля и който би могъл да прекрати войната, макар и временно, се оказва истина. В отчаянието си през първите няколко месеца Сталин решава да поиска мир от Хитлер и да му преотстъпи Украйна, Беларус и Прибалтика. Изпратен е агент в България, който да предаде предложението по веригата до Хитлер, но фюрерът не отговаря, уверен в близката победа на Изток.

Интересните подробности са много, а книгата наистина обогатява запалените по историята хора. И най-интересното без съмнение предстои във втория том на книгата, където очаквано ще стане дума за края на войната, последвалата окупация на половин Европа, ХХ конгрес, Карибската криза и още редица други ключови събития от новата история.

Публикувано от Жоро

* Книгата бе любезно предоставена на „Библиотеката“ от изд. „Прозорец“.

 

Categories: Военни, Исторически, Мемоари | Вашият коментар

Ане Франк: Родена съм под щастлива звезда, обичам хората и вярвам в тях

„Разбирам колко е трудно да се поставиш на мястото на някой друг и да се опиташ да откриеш правилния отговор”.

Из „Дневникът на Ане Франк”

 Една от най-четените книги за войната, видяна през детските очи на едно момиче, без съмнение е „Дневникът на Ане Франк“.  Документалното свидетелство за ужаса на Холокоста, страха и преследването на расова основа звучи още по-въздействащо, описано от дете. Бистра Величкова ще ни разкаже за своето посещение в Задната къща – мястото, където Ане преживява почти цялата война и където е заловена от нацистите през 1944 г.

Вървя покрай канал на улица „Принсенграхт” в Амстердам. Всичко изглежда спокойно. Корабчета с туристи плуват по канала измежду раззеленилите се дървета; колоездачи препускат бързо по улицата, извиняват се с усмивка, че са те стреснали със скоростта си и продължават. Трудно ми е да си представя как е изглеждала тази улица през 1944 г. – когато тайното убежище на еврейското семейство Франк е било разкрито от нацистите.

Заставам пред къщата-убежище, в която семейството на Ане Франк се е укривало от нацистите в продължение на две години (от 1942 до 1944). Къщата видяла много страдание, днес е още една забележителност за туристите в столицата на Холандия. Дълга опашка от хора се извива пред входа на музея. Въпреки че Амстердам е известен със своя разкрепостен и купонджийски дух, места като къщата-музей на Ане Франк не губят своите посетители. Все пак е важно да помним миналото, за да не повтаряме стари грешки.

Казват, че страданието изгражда личността, прави ни по-мъдри. Чрез страдание човек по-добре разбира смисъла на живота. Прозренията на Ане Франк , описани в дневника й, подарен за13-я рожден ден са доказателство за това.

Влизам в къщата, където е живяла през последните си години. Запазен е автентичният дух. Подът е с дървени дъски, както е бил и преди. Повечето стаи са празни, защото след като нацистите откриват убежището, разрушават и изгарят  покъщнината и голяма част от вещите на семейството. Дневникът на Ане Франк е оставен разпилян в стаята, може би защото не е представлявал интерес за нацистите. По-късно е прибран от близка холандка на семейството, която им е помагала за укриването.

Вървя из стаите, в които е живяло малкото момиче. Сякаш вдишвам от нейния въздух. Въздух, напоен с болка и страдание. По стените на музея са закачени автентични ръкописни, откъси от дневника й, има снимки на семейството й – бащата Ото Франк, майката Едит Франк и сестра й – Марго. На снимките изглеждат сплотено семейство, щастливи са. Силно натъжават усмивките на неподозиращото ги бъдеще. На тях те още не знаят какво ще им се случи. Гледам ги и си мисля – защо мегаломанските идеи на някой управляващ, който смята себе си и своята нация за велики, трябва да разруши едно толкова обикновено, просто и истинско семейно щастие?


През 1933 г. семейството на Ане Франк е принудено да напусне града, в който живее Франкфурт на Майн, Германия, поради преследването на хора с еврейски произход. Семейството търси убежище в Холандия. През 1940 г. Холандия също е окупирана от нацистите. Преследването на евреи продължава и там. Затова семейство Франк са принудени да се крият в тайна пристройка на една къща, още наричана „Задната къща”.  

По-късно, майката на Ане Франк умира в концентрационния лагер „Аушвиц”, през 1945 г. Ане и сестра й Марго са преместени от „Аушвиц” в лагера „Берген-Белзен”, който е близо да Хановер, Германия. През 1945, епидемия от тиф убива близо 17 000 човека в лагера, между които е и Марго. Скоро след нея умира и Ане Франк, няколко седмици преди освобождението и окончателното разрушаване на лагера. Единствен бащата на Ане Франк оцелява по чудо. След войната се връща в Амстердам. Редактира и издава в книга дневника на дъщеря си.   

В дневника си Ане Франк описва именно двете години на укриване в „Задната къща”. Споделя своите мисли, чувства и казва истини, до които може да достигне само страдащият човек. Въпреки всичко, тя остава с висок дух, силна вяра и надежда. В къщата-музей, на извехтяла хартия, с ръкописния почерк на самата Ане, чета следното: „В трудни моменти като тези идеалите, мечтите и надеждите са разрушавани от грозната реалност. Истинско чудо е, че все още не съм изоставила своите идеали. Те изглеждат толкова абсурдни и непрактични в това време. Въпреки това аз се придържам към тях, защото вярвам, че дълбоко в себе си хората са добри”. 

На втория етаж на къщата-музей, зад малка дървена библиотека е входът на „Задната къща”, в която са се укривали и живели семейство Франк. Библиотеката добре прикрива този вход. Тайната пристройка трудно би могла да бъде открита без предателство от човек, който знае за нея. Болка, тъга и въпроси без отговори те преследват през цялото време, докато се разхождаш из къщата-музей.

Кратки документални филми разказват за живота на семейството. Бащата на Ане, Ото Франк – единственият оцелял, разказва за дъщеря си. Ще цитирам по памет казаното от него: „Не съм предполагал, че дъщеря ми е записвала всичко, което се случваше, докато се укривахме. Беше много тежък период, за който не искам да си спомням. Когато за първи път отворих дневника на Ане, се разплаках. Прочетох първото изречение…и не можех да продължа по-нататък. Спомних си всичко и ме болеше…По-късно, четейки дневника й осъзнах, че аз всъщност въобще не съм познавал дъщеря си…”

Корица на новото българско издание на „Дневникът на Ане Франк“, дело на изд. „Sky Print“

„Баща ми винаги се е опитвал да обуздае свободолюбивия ми дух”, пише в дневника си Ане Франк. „Той просто не ме разбираше. Винаги се е държал с мен като дете, което е в някакъв труден период и което някой ден ще порасне” (…) По-нататък пише: „Аз смятам, че човек, който има кураж и вяра, никога не може да бъде нещастен. Където има надежда, има и живот.”

Излизам от къщата-музей и се питам защо най-големите истини и мъдрости се достигат с най-голямо страдание? Дали действително ние можем да се поставим на мястото на Ане Франк и да разберем, какво ни казва, след като не сме страдали и наполовина, колкото нея?

Бистра Величкова


Categories: Военни, Мемоари | 1 коментар

Блог в WordPress.com. The Adventure Journal Theme.

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

Join 282 other followers

%d bloggers like this: