Мемоари

Симеон Радев за Балканските войни (1912 – 1913 г.)

Radev

Едва ли има българин, който да не е чувал за Симеон Радев. Изтъкнатият публицист, журналист и дипломат е познат най-вече като автор на „Строители на съвременна България“  – един мащабен труд, превърнал се в настолна книга за поколения българи.

Доста по-малко известни са други произведения, които остават малко или много в сянката на „Строителите“. А от тях има много какво да се научи, при това от източник, участвал практически в най-важните събития от първата половина на ХХ век  в самите точки на кипене. В тази връзка, чест прави на издателство „Изток-Запад“, които поместиха в своята поредица „Забравените българи“ две малки, но много интересни произведения на Симеон Радев, посветени на личното му участие в Балканските войни в периода 1912 – 1913 г.

SimeonRadev„Това, което видях от Балканската война“ пресъздава личните спомени на младия тогава български журналист от войната в Източна Тракия, където е повлечен от онзи удивителен устрем на българския народ за освобождение на поробените земи. Непосредствен участник като войник за свръзка, Радев разказва своите преживелици доста увлекателно, с опитното перо на публицист. Ежедневните гледки на напредващи или стануващи войници, даващи заповеди офицери, оръдейни гърмежи, разорени села и смърт са се запечатали в съзнанието на автора. Малки случки, малки трагедии, триумф и разочарование се редуват с пълнокръвно пресъздадени образи на военачалници, изплували през 100-годишната дистанция на времето. Автентичен разказ за войната, написан с много съпричастност към героизма и саможертвата на българските войници и нескрито огорчение от злощастната развръзка, донесла на България първата национална катастрофа.

Когато облаците над България се сгъстяват през лятото на 1913 г. и българската войска се изправя срещу всичките си съседи, Симеон Радев е отзован от фронта и изпратен в Букурещ, където предстои да се реши съдбата на родината му. Така се раждат неговите мемоари под името „Конференцията в Букурещ и Букурещкият мир от 1913 г“ – по мое мнение, доста по-ценното и любопитно от двете творби, поместени в сборника. Тук виждаме вече един друг Симеон Радев – дипломат, общественик и пламенен родолюбец, на когото предстои тежка битка с корави противници от всички балкански страни.

В Букурещ всъщност се състои печалната конференция, на която балканските страни, подкрепени от Великите сили, вземат своя дял от поставената на колене България. След съдбовния 16-ти юни, когато българските войски нападат довчерашните си съюзници, родната армия се изправя срещу армиите на всички балкански народи. Започват сражения с гръцките и сръбски войски на запад и на юг, от североизток нахлуват румънските с претенции за Добруджа, а победена Турция настъпва и завзема обратно Източна Тракия. Никога до този момент съдбата на държавата на е висяла на толкова тънък косъм. Именно затова задачата на родната делегация в Букурещ е от мъчна по-мъчна. Тя трябва да постигне бързо примирие с цената на възможно най-малко териториални отстъпки – нещо, почти невъзможно с оглед на ситуацията. Симеон Радев описва много точно целия трагизъм с думи, които ме накараха да изтръпна:

Войниците от Северна България знаеха, че румъните са в техните огнища; тия от Тракия чуваха за паниката от турците. Имало е народи в трагично положение, за които се казва, че са се били с гърба на стената. Зад гърба на нашия войник нямаше стена. Той се биеше, отвсякъде обкръжен… Вазов възпя Шипка. Но Калиманица е по-голяма от Шипка. Тук нямаше Русия със своята мощ. Тук България стоеше сама със своите сетни сили.

Думите на Радев се отнасят до момента на примирието, когато българската войска прави нещо изумително – изнесла основния товар на войната срещу Турция, тя се изправя от първоначалните удари на бившите си съюзници, дава отпор на сръбските войски и почти обкръжава гръцката армия. Именно тогава от Букурещ идва примирието и дипломатите на балканските държави сядат на масата за преговорите.

Авторът разказва с удивителни подробности за цялата обстановка, дипломатическите совалки, подмолните игри и явните спекулации, които вижда с очите си в румънската столица. Той прави изключителни портрети на своите съвременници – румънски, сръбски и гръцки дипломати, решени на всичко, за да наложат на България един унизителен мир. Много силно прозвучават думите на сръбския представител Спалайкович:

Ние не искаме вашето приятелство. Ние искаме с вас една граница, която да бъде до гърлото ви като един юмрук, с който да можем всякога да ви строшим челюстта.

Книгата е изключителен репортаж за съдбовната драма, която се разгаря в Букурещ. Непреклонността в претенциите на довчерашните съюзници, предателството на Румъния, грешките от българска страна, но преди всичко голямата игра на Великите сили, които с едно намигване решават съдбините на малките народи. Безценен документ, написан страшно увлекателно и действащ доста отрезвяващо за читателите-идеалисти.

Публикувано от Жоро

* Книгата бе любезно предоставена на „Библиотеката“ от изд. „Изток-Запад“

–––––––––––

Ако публикацията ти е харесала, виж още:

Иван Дочев – „Сага за Балканската война“

Categories: Балкански, Военни, Мемоари, Политическа | Вашият коментар

Един ден на Иван Денисович

Не е от книгите, които ще те разтърсят из основи…

Няма да остане в историята като литературен шедьовър.

И въпреки това е сред най-важните книги на ХХ век. „Един ден на Иван Денисович“ е доста далеч от сложната, всеобхватна, осъзнаваща историческата си мисия рамка на „Архипелаг ГУЛАГ“, превърнала Александър Солженицин в месия на промяната. Тя е малко, съвсем тясно прозорче към онази реалност, все по-далечно заглъхваща и отдалечаваща се от паметта на съвременниците. В този смисъл е много по-близо до „Колимски разкази“ на Шаламов. И въпреки това, както вече казах – малко, тясно прозорче.

През него можеш само да провреш глава, за да видиш затворническия бит в затънтен лагер, мъничка брънка от зловещата машина на ГУЛАГ. Един ден от общо три хиляди шестотин петдесет и три на Иван Денисович някъде на Север. При това – колко ироничен избор на автора – един щастлив ден. Може би не ви се вярва, че книга за сибирските лагери може да отразява един щастлив ден, но това е самата истина. За Шухов от 104-а бригада това е самата истина. Неговото щастие се изразява в няколко неща – за малко се изплъзва от карцер, на бригадата му се пада сравнително лек обект за работа на минус 20 градуса студ, хапва една каша в повече на обяд, а вечерта успява да изяде цялата порция на друг затворник, великодушно предостъпена му от него.

Солженицин ни позволява да разгледаме в детайли един кратък миг от този мизерен, ужасяващ и безнадежден живот, който са принудени да водят милиони затворници, осъдени на 10-20-25 години лагер и принудени да работят под заплахата на автоматчици в гигантската сибирска империя на Съветския съюз. Робски труд. Осъдени души. Когато си загубил всичко, една допълнителна каша на обяд е истинско съкровище. Можеш да запазиш хляба си за по-късно. Но трябва да го зашиеш в завивката си, иначе може да не го намериш вечерта.

Шухов е от дълги години в лагера. Този живот вече е дал своето отражение върху него, моделирал го е, напаснал го е към жестоките условия. Шухов знае как да се нареди на опашка за столовата, къде да застане на влизане в лагера, как да скрие случайно намерената ножовка от охраната. Знае как се държат новобранците и кой няма да издържи на лагера. Пази се от облизването на паниците, което е сигурен път към второто.

„Един ден на Иван Денисович“ не е „Архипелаг ГУЛАГ“, която осъжда и изобличава кошмарите на съветските лагери. Тя просто разказва за тях без емоция, чрез кратък ден от живота на обикновен затворник. Тя не внушава нищо, но помага да разбереш – да разбереш страданието на съветския човек, стъпкан от ботуша на собствената си държава. Помага да видиш мравуняка от погубени души, впрегнати в хомот из сибирските полета и да си дадеш сметка за цената, която човечеството трябваше да плати за лекомисления експеримент на Маркс и Енгелс.

Публикувано от Жоро

Categories: Исторически, Мемоари | 3 коментара

От поручик до генерал – спомените на Васил Бойдев

Едно изключително интересно историческо свидетелство се появи в края на лятото. „Военно издателство“ публикува спомените на ген. Васил Бойдев, записани и обработени от неговия приятел Венелин Димитров в периода 1964 – 1967 г. Истински късмет е, че ръкописът е съхранен чак до днес, защото по този начин до нас достигат безценни факти и подробности, разказани от пряк участник в някои от най-ключовите военни и исторически събития у нас до 1945 г.

Ген. Бойдев е позната фигура за любителите на авиацията. Именно той през 1936 г. се заема с нелеката задача да възстанови военновъздушните сили на България, унищожени и забранени дотогава по силата на Ньойския договор. Пътят му на професионален военен започва от Военното училище и преминава по фронтовете на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна войни, където става свидетел на триумфа на българската войска и последвалото разочарование от проиграните победи. В средата на 30-те години с подкрепата на цар Борис Трети, Бойдев започва да изгражда наново авиацията. Като командир на военновъздушните сили той често е на дипломатически мисии извън страната – среща се с Гьоринг и с неговите приближени – някогашните въздушни асове от Първата световна война, преговаря за доставките на съвременни самолети за нуждите на прохождащия авиофлот. Именно него неведнъж използва царят, за да сондира намеренията на Великите сили в изострящата се обстановка на предстоящия нов световен конфликт.

Спомените на ген. Бойдев са изключително ценни и поради автентичния поглед върху личността и характера на Борис Трети. Командирът на военната авиация е доверно лице на монарха, който не се притеснява да споделя с него своите опасения и размисли за бъдещето на България в смутните времена на задаващата се война. Чрез спомените на генерала виждаме Борис Трети извън рамките на установено поляризирания му образ – възхваляван като Царя Обединител и отричан като проводник на германските интереси. Според Бойдев монархът е изключително скептичен към победния марш на Третия Райх. Не само че от самото начало не вярва в победата на Германия, но и смята Хитлер за ненормален и не се заблуждава, че т. нар. новоприсъединени към България след 1941 г. територии са окончателно върнати на страната, както тръби тогавашната пропаганда.

Много любопитни са страниците, посветени на присъединяването на България към Тристранния пакт. Те разкриват огромното нежелание на царя и на голяма част от българските държавници (с изключение на Филов) да се ангажират с подкрепа за Германия. Подробно са описани клаузите на договора, според които германски самолети нямат право да кацат на наши летища в населените места, а само на полеви такива, щабовете на войските не могат да се настаняват в градовете, никакви колети не могат да се изпращат от България… Рестрикции, много от които по-късно са грубо потъпкани от германците.

Днес, когато разсъждаваме относно съдбоносния избор, който прави България през 1941 г., присъединявайки се към Пакта, е трудно да си дадем сметка за реалните условия, в които е поставена държавата тогава. Със спомените си ген. Бойдев хвърля светлина именно върху този ключов момент и показва ситуацията на безизходица пред тогавашните управляващи, безсилни пред натиска на германското оръжие.

Книгата е наистина уникално свидетелство и много непосредствен поглед към епохата от един участник в някои от най-ключовите събития, предопределили хода на историята.

Публикувано от Жоро

* Чудесно е, когато бизнесът в България съдейства за появата на бял свят на подобни книги. В случая, спомените на ген. Бойдев се издават с финансовата подкрепа на УниКредит Булбанк. Поздравления за което!

Categories: Исторически, Мемоари, Политическа, авиация | Вашият коментар

Балканската война през погледа на един свещеник

„Ще се иде. Ще се колят турци. Ще се гърмят патрони. Ще се бием като лъвове срещу турците. Ще си върнем 500 години робство“.

Думите са на шуменския свещеник Иван Дочев и изразяват решителната увереност не само на смирения отец, но и на всички българи по онова време, препълнили пероните, стичащи се на тълпи в изблик на национално самочувствие при вестта за мобилизацията.

Днес, 100 години по-късно, изд. „Изток-Запад“ изваждат на бял свят едно уникално документално свидетелство от онова време – дневника на отец Иван Дочев, воден от автора си всеки ден в продължение на осем месеца от войната с Турция. Поднесен напълно автентично, ръкописът е запазил дори разговорния език на автора си, който издателите са решили да оставят в оригиналния му вид. Подобно нещо се издава за пръв път и е изключително интересно да се съпостави с популярните спомени за Балканската война на преки участници във военните действия ( „Вихър“ на Антон Страшимиров е такова забележително четиво, изпълнено с ценна народопсихология).

Иван Дочев не участва в сраженията по южните фронтове. Той обаче е неотлъчно с войската и изпълнява дълга си в безрадостни, но неизбежни моменти от всяка война – опява загиналите за свободата на българските земи. Дневникът му е изключително подробен и подреден до степен, че неволно опознаваш притежателя му, разбираш за навиците му, накъде летят мислите му, какви грижи го измъчват, какви надежди таи. По целия път от Шумен през градове и села из новоосвободените земи до фронтовете на Лозенград, Одрин и Чаталджа Дочев записва всичко видяно – селяните, които ги посрещат или които бягат от опустошените си села, градовете с улиците, чаршиите, църквите и кипящия там сякаш независимо от войната живот. Наблюдава поведението на войниците, безкрайните им неволи; съчувства на гладуващите и мръзнещи под дъжда или в студените есенни и зимни нощи. Неговото положение е несравнимо по-добро, личи от записките. Макар да пътува с примитивна линейка, представляваща каруца, впрегната в коне, той има късмета да стои настрана от кървавите сражения, да се храни по-добре от обикновените войници и да се радва на сравнително спокойния живот на наблюдател. Това обаче не притъпява съпричастността му към страданията на войниците и той споделя грижите им – тъгата по родните места, мъката от раздялата със семействата, болката от мисълта, че нивята пустеят, докато те са толкова далеч, в непознати и чужди земи.

Пропагандна картичка от Балканската война

Описаните дребни случки, разговори с войниците и с местните хора, срещите и посещенията на градове и села в Югоизточна Тракия са много интересен принос към историята на Балканската война. Те дават един човешки, чистосърдечен поглед, лишен от политическа ангажираност или самоизтъкване на лични подвизи. Това е обикновената история на малкия човек, по стечение на обстоятелствата захвърлен в една несвойска среда и принуден да върши това, за което е призван. Макар да не разказват напрегнати епизоди от сражения и батални сцени, записките на отец Иван Дочев са ценни щрихи към портрета на нашите прадеди, тръгнали на война с песни и гайди и изпитали на гърба си цялата трагедия на пропилените надежди и двойнствените политически игри, довели до обезсмисляне на техния подвиг.

Осем месеца след заминаването си Иван Дочев се завръща в Шумен с няколко тетрадки, изписани с молив и съдържащи всичките му разсъждения за всеки един ден от войната. Те ще престоят забравени в нечии архиви цели сто години, преди да станат достъпни за читателите. И ето ги днес, в автентичен вид, простодушните думи на българския свещеник отпреди век: „Аз малко мислех за жена и деца, за приятели. Аз исках да ида, да си изпълня дълга и се върна отново при тех и да живея тих и спокоен живот“.

Публикувано от Жоро

* Книгата бе любезно предоставена на „Библиотеката“ от изд. „Изток-Запад“.

Categories: Исторически, Мемоари, български | Вашият коментар

Емир Кустурица – една балканска история

Луда балканска глава. Това е Емир Кустурица. Магнетичен образ, спорен, скандален, както подобава на сараевския му произход и както е прието по нашите балкански ширини. Едва ли чувате за пръв път това име! Режисьорът на романтичната циганска история „Черна котка, бял котарак“ (която мога да гледам отново и отново без никакъв шанс да ми омръзне някога); авторът на филми като „Баща в командировка“, „Циганско време“, „Ъндърграунд“; човекът, който заведе Джони Деп в Сараево и проправи пътя му към звездната слава с „Аризонска мечта“. Носителят на „Златната палма“ от Кан’ 95, който участва в юмручен бой на партито по случай голямата награда…

Дори само новината за предстоящото излизане на автобиографичната му книга на българския пазар предизвика у мен искрен възторг. Защото макар пресата и интернет да изобилстват от истории и слухове, свързани със знаменития кинаджия, никой не може по-добре от самия него да излезе и да заяви недвусмислено: „Смъртта е непотвърден слух“.

Това е личната, искрената изповед на Емир Кустурица. На балканеца, роден в Сараево, Босна и Херцеговина, в семейството на босненец, който винаги е заявявал, че се е чувствал сърбин, отхвърляйки религията като определяща народността. Точно там, където проехтяват изстрелите на Гаврило Принцип, отприщили хаоса на Първата световна война, в този от край време сеизмичен район на Балканите, израства бъдещият режисьор Кустурица. Неговата лична история е и история на Сараево, на разпадащата се Югославия, на амалгамата от хора и митове, населяващи нашия колоритен полуостров.

„Смъртта е непотвърден слух“ е като „консенсусно кафе“ в някоя от кафаните на сараевската „Башчаршия“. Със събеседник, когото не си виждал от дълго време, но с когото ви свързват много общи неща. Кустурица е безкрайно откровен, а паметта му е учудващо свежа. Разказва за детството си в мултиетническия град, когато с другите хлапета от квартала удряли с вестници по главите заминаващите пътници, подали се от прозорците на влака. Детството в Титова Югославия, първите любови, приятелите, семейството, възрастните, потайностите и магиите на заобикалящия свят. И като споменах семейството, не може да не отбележа, че то е основен субект в книгата на Кустурица. Най-ценното, най-обичното и съкровеното – повече от родния град, с който можеш да се разделиш завинаги. Невероятно силни са портретите на Мурат и Сенка, родителите на Емир; малко по-схематичен е този на Мая, жената на живота му. Ето го и портретът на Сараево с уличките му, с храмовете, сладкарниците, кафаните, а по-късно и със снайперистите, превърнали се в зловещ символ на обсадата през войната в Босна.

Кустурица е далеч от себелюбието да постави времето и епохата като безличен фон на своята собствена история. Напротив, в книгата му по-скоро животът на режисьора е етюд, вграден в цялостната картина. Картина на радостта от първите успехи, от любовта към свободния дух, но и картина на тъгата от разпадането на Югославия и на целия свят, заключен в нейните  граници. Балканската меланхолия у Емир личи на всяка страница – огорчението от  разпокъсаното отечество и братоубийствената война, вдъхновението и преклонението пред великия Иво Андрич, буйният нрав и твърдоглавието, заради които е наричан „луда балканска глава“.

Тук-там се прокрадва пиперливият език (предполагам дори смекчен от преводача), емоционалните разсъждения, но и личната житейска философия на Кустурица. Интересен, жив език, забавни диалози и спомени, изровени от архива на паметта, места и събития, останали в миналото… Книгата се чете на един дъх и е задължително четиво не само за любителите на филмите, режисирани от Кустурица, но и за всеки, който иска да надникне в дълбините на балканската душа. Не да я разбере, не, това би било невъзможно, но да надникне – с подходящ пътеводител като Емир, който ще го накара да се запита „А къде съм аз в тази история?“.

Публикувано от Жоро

* Книгата бе любезно предоставена на „Библиотеката“ от изд. „Колибри“.

–––––––––––––-

Ако публикацията ви е харесала, вижте още:

Дубравка Угрешич – “Министерство на болката”

Иво Андрич – “Мостът на Дрина”

Момо Капор – “Магията на Белград”

Джевад Карахасан – “Писма от тъмния вилает”

Categories: Балкански, Биография, Мемоари | Вашият коментар

Животът на Кийт Ричардс или ефектът „Уау!“

Една от най-очакваните музикални биографии на рокаджии се появи на българския край в края на миналата година. Мемоарите на Кийт Ричардс, емблематичният китарист и съосновател на „Rolling Stones“ бяха издадени от „Сиела“ в доста внушителен том от над 500 страници, простичко озаглавен „Life“. Дори само името на автора може да произведе ефекта „Уау!“ при вида на тази книга – малко са живите легенди от мащаба на „Rolling Stones“, чийто жизнен път да е изпълнен с толкова събития, скандали, величия и падения. Пак подчертавам: живи легенди! Защото много други така и не успяха да понесат огромния товар на славата и съпътстващите я сътресения.

А Кийт Ричардс е тук и днес – по-жизнен от всякога, приказлив, откровен, забавен, на места прекалено директен и дори вулгарен, язвителен, но истински, много истински!

Личната му история е невероятно приключение! Колкото лична, толкова и история на музикалната сцена от началото на 60-те до наши дни, но и история на няколко поколения – като култура, като поведение и ценности. Животът в следвоенна Англия, бунтът срещу установените норми и перспективите за работа във фабрика и първият досег с китарата са разказани с лекота, въпреки дистанцията от над половин век от онези събития. С детински ентусиазъм Кийт разказва за раждането на „Rolling Stones“ и за първите им успехи, които изненадват дори тях самите – или за това как пет-шест момчета, решени да свирят най-добрия американски блус, завладяват сърцата на британците, измествайки оттам кумирите „Бийтълс“. Опиянението от музиката струи от всяка страница, а първите една-две глави са си цяла енциклопедия на блус рока с особено силно преклонение към някои от най-големите му представители. В един момент усещаш, че спомените на Кийт те водят през цели музикални стилове, изиграли роля за собственото му изграждане като творец през годините. Така например попадаш сред растафарианците в Ямайка, в  облаци от марихуанен дим, и попиваш от реге стила, който тепърва ще става популярен с името-икона на Боб Марли. После се изтрелваш в кънтри баровете на Америка, дискотеките на 80-те, връщаш се към джаз легендите и отново политаш напред във времето, когато музиката пълни многохилядни стадиони и концертите са станали истински спектакли, а музиката – само част от цялото шоу. Уау и още как!

Но освен великолепно пътешествие в музикалните стилове на епохата, книгата на Кийт е и много откровена и жестока изповед за тъмната страна на славата. Призрачен разказ за ледената хватка на наркотиците, от която самият той едва успява да се изплъзне. Разбира се, разказът за това съвсем не започва толкова страшно – по-скоро преобладават лудешките истории, свързани с напушване, прекомерна употреба на кокаин и всякакви субстанции, шашкъниите и безкрайните оргии, така характерни за 60-те. Но в един момент признанията за ужаса на зависимостта и смъртоносната игра с хероина те хваща за гърлото и никак не е забавно – Кийт рисува мрачни картини на хора, халюциниращи за лазещи по тях насекоми; на собствените си жалки пропадания  в бездната на дрогата. Истински късмет е фактът, че след всичко това легендарният китарист е сред нас и днес.

Книгата открехва много прозорци пред читателя – разбираш какво е да си звезда и да правиш каквото си поискаш. Надникваш в музикалния бизнес през 60-те, 70-те и така до днес и разбираш разликите – онова време на идеализъм, призиви за мир и любов, цветя в косите, уви, няма да се върне. Срещаш се с невероятно много музиканти или поне със спомените на Кийт за срещите с тях. Попадаш заедно с Джон Ленън в къщата на Кийт, където двамата свирят и се друсат до забрава, а по думите на самия китарист, Ленън никога не си е тръгвал от подобни гостувания, ходейки на два крака, а винаги носен или подкрепян от други хора. Или пък се разхождаш на плажа с Пол Макартни 50 години след Бийтълс-манията…

Кийт е безкомпромисен и откровен до крайност, дори когато става дума за отношенията със най-близките си хора или с Мик Джагър. Проследен е целият конфликт с фронтмена на „Rolling Stones“, студената война между тях и последващото затопляне. За да се стигне до днешни дни, когато вече над 60-годишните музиканти продължават да изнасят величествени концерти и да бъдат атрактивни. След всичко това!

Книгата е задължително четиво не само за феновете на рока. Можете да я приемете дори като приятелски разговор с един човек, преживял изумително много неща и нямащ нищо против да ви преведе през спомените си. Ефектът Уау е на всяка страница!

Публикувано от Жоро

* Книгата бе любезно предоставена на „Библиотеката“ от изд. „Сиела“.

–––––––––––

Ако публикацията ви е харесала, вижте още:

Ози Осбърн – „Аз съм Ози“

Чарлс Крос – „Джими Хендрикс. Стая с огледала“

Лора Джаксън – „Фреди Меркюри. Биография“

Categories: Биография, Мемоари, Музика | 3 коментара

Ние бранихме тебе, София!

Малко хора днес се сещат, че на 20 декември 1943 г. е една от тежките бомбардировки на София. Американски бомбардировачи разрушават повече от 100 сгради в столицата, убити са около 70 души. В защита на града срещу многочисления противник се изправят шепа български летци-изтребители, които завързват бой в небето над София. 20 декември е денят, в който един смел пилот се превръща в легенда. Поручик Димитър Списаревски сваля „летяща крепост“, разбивайки своя самолет в нея и се превръща в първата българска жива торпила. Той загива, но подвигът му продължава да предизвиква удивление вече повече от 70 години. На този ден край скромната паметна плоча в покрайнините край Пасарел, където пада месершмитът на Списаревски, се отдава почит на героя и на всички онези млади момчета, загинали във въздушните боеве за България. Няма как да не почетем и ние паметта на българските летци с тематична статия за една от най-ценните мемоарни книги за родната авиация…

Една от малкото книги със спомени на български летци от Втората световна война ми попадна съвсем случайно на една антикварна сергия преди години. Обичам спомените на действителните участници във войната, а подвизите на българските летци винаги са представлявали интерес за мен. В книгата, озаглавена “Ние бранихме тебе, София!” поручик Стоян Стоянов подробно разказва за т. нар. “Символична война”, която България води с Америка и Англия от 1941 до 1943 г.  Много детайлно, от позицията на участник в събитията, Стоянов разказва за бомбардировките на столицата, неравните  сражения между огромната мощ на съюзническата авиация и шепата български летци, защитаващи София. Автентично звучи както гордостта от достойно изпълнявания дълг на летец във Въздушните на Негово Величество войски, така и голямото разочарование от неравните сили с противника, от обречената борба.

Книгата има странна съдба. За да се промъкне през жестоката комунистическа цензура, в първотоси  издание през 1972 г.“Ние бранихме тебе, София!“ излиза с предговор от съветски генерал, който, наред с похвални думи за труда на Стоянов, обвинява книгата в „някои съществени недостатъци“ – „слабо са показани или съвсем не са засегнати идейните и политическите убеждения на летци и командири, слабо е разобличаването на предателската фашистка политика на управляващите кръгове…“.

През 2011 г., по случай 100-годишнината на българската авиация, книгата на кап. Стоян Стоянов претърпява четвърто издание, преработена и допълнена. Ценен документ не само за любителите на авиацията, но и за всички, които искат да разберат повече за участието на България във Втората световна война – съвсем не „символично“, както често срещаме все още по учебниците.

Всъщност колко от нас всеки ден минават през градинката между Ректората и Народното събрание? Там именно има един паметник на летец, стиснал в ръцете си витло на самолет. Навъсеният му поглед е вперен в небето, където се чува горхотът от хиляди мотори на бомбардировачи. Жълтите павета може би пазят спомена за него. А ние не трябва да забравяме хората, които се сражаваха, за да има чисто небе над България.

Публикувано от Жоро

* На първата снимка е показан авиомодел Messerschmitt 109E, копие на самолета, с който е летял поручик Стоянов.

Categories: Военни, Мемоари, авиация | Вашият коментар

Пъстрата палитра на стара София

Знаете ли какво е фарфара? А фога, завсегдатай, търчи-лъжи, дзвон, развейпрах? Знаете ли кого наричат фукара? А бонвиван? Всички тези странни думи са социопсихологически типове, населявали софийските улици преди много, много години… Преди Девети. Една забравена, останала в миналото София, за която няма как да научите повече, освен от пожълтелите фотографии или от някой много сладкодумен разказвач.

Такъв един разказвач е и Владимир Свинтила. Неговата книга „Многоликият столичанин“ видя бял свят за пръв път преди броени дни и буквално отвори един прозорец във времето, за да надникнем и ние, днешните хора, към потъналото в забвение минало на нашата столица.

Вечни ергени, бонвивани, фелдфебели, офицери с пелерини, търговци на крак, тарикати, изкопаеми, допотопни, проститутки, комисионери, хора в калъф, юнкери, слугини, простофили, зяпачи – това бе софийският букет. Това бе пъстрият цвят на стара София. С уличните акробати и музиканти, безработните илюзионисти-факири, цветопродавачите и цветопродавачките, уличните фотографи с „моментални фотоапарати“, киснещи в градската, файтонджиите и пианкаджиите и младите прахосници, картината бе завършена„.

С много детайли, с неизбледнели от изминалото време спомени, Свинтила ни среща с обичайните типове от живота на някогашна София. В току-що надигналия се за европейски живот град кръстосват файтони, по разкаляните улици (защото все още липсва настилка) внимателно стъпват буржоазни госпожи, а от прозорците зяпачи гледат как чиновниците се отправят към административните сгради. В някои от къщите на София от 30-те години все още има кошери с пчели, а дворовете ухаят на ароматни цветя. Там живее буржоазията – градският тип хора, на които Свинтила прави безпощаден, емоционален анализ още в самото начало на книгата. Върху тази основа започват да изплуват от миналото (респективно от невероятно ясните спомени на автора) героите на тогавашното време.

Снимка: „Изгубената България“

В повечето случаи те са безименни. Носят обаче типологични характеристики, които ги обединяват в компактни групи. Сред най-интересните смея да откроя ходатаите – специфична социална група, запълваща откровено корупционна ниша в тогавашното общество. Иначе казано, посредници, които вършат всякакви бюрократични услуги срещу съответното заплащане. Безброй назначения по онова време (а вероятно и в по-късни години) се дължат именно на подобен вид взаимоотношения.

Фарфарите, завсегдатаите – хората, които осъмват и замръкват в кафенетата из тогавашна София; вечно сумтящите и мълчаливи тапири; тарикатите и техните антиподи – баламите… Безброй, безброй образи като парченца от пъзел нареждат удивително живата, шарена и пълнокръвна картина на столицата в годините преди преврата. Паралелно с тях, от страниците изплуват актуални шеги, изрази и навици от онова време, които само в спомените на хора като Свинтила могат да преминат през натрупаните десетилетия.

Чудесно свидетелство за епохата и истински документ за миналото на един град, който е преживял достатъчно много обрати през последните стотина години. Определено препоръчвам!

Публикувано от Жоро

* Книгата бе любезно предоставена на „Библиотеката“ от изд. „Изток-Запад“.

Categories: Мемоари, български, народопсихология | 2 коментара

Пътуване през неолита с Анжел Вагенщайн

Личното ми откритие за тази година без съмнение е великолепната, вдъхновяваща проза на Анжел Вагенщайн. Знак за това може да откриете във факта, че за по-малко от месец ви представям вече трета негова книга. А тази, за която ще ви разкажа сега, бих искал никога да не беше свършвала – подобно на филм, чийто край очаквате с нежелание, защото искате да продължи, да останете в плен на историята.

Сравнението с филм не е случайно и предполагам, че не е хрумнало само на мен. Все пак Анжел Вагенщайн е един от най-популярните кинодейци у нас, сценарист на редица филми, останали в историята на българското (и не само!) кино, а кинаджията си остава кинаджия, дори на 89 години.

Навръх рождения ден на легендарния сценарист на книжния пазар у нас излезе неговата автобиографична книга. „Преди края на света“ с подзаглавие „Драскулки от неолита“ може би няма да ви върне наистина чак в неолита, но повярвайте ми, ще ви преведе през най-вълнуващото пътешествие из целия ХХ век, което можете да си представите! И за разлика от предишните романи на Вагенщайн, където неизменно присъстват автобиографични елементи, но има и много художествени похвати, тук всичко си е съвсем автентично, със собствените имена!

Не мога да ви опиша какво ви очаква между страниците! Каквото и да ви разкажа, ще е малко, защото Анжел Вагенщайн е самото въплъщение на ходещият измежду нас Двайсети век! А неговите „драскулки“ започват от отдавна изчезналия стар квартал на Пловдив Орта Мезар, лъкатушат из цялата ни най-нова история и спират внезапно и изведнъж, след като са открехнали за мъничко кухненските врати на българското кино изкуство.

О, да – има приключения, и то какви! Разказът на сладкодумния писател препуска през динамичните години на предвоенния период, детството на невръстния Джаки,  и става особено наситен в годините на войната. Втората световна война, в която Анжел Вагенщайн има свой принос като участник в антифашисткото движение. Ще научите как се подпалва склад на българско-немско търговско дружество и как една чаша вода накланя везните на съдбата в посока смъртна присъда за младия тогава Анжел. Присъдата не е изпълнена само благодарение на навлязлата по същото време в  България съветска армия, когато затворите опустяват и започва нова епоха.

 Тези епизоди, както и много други, свързани с партизанското движение и участието на автора в него, смисъла на войната и идеалите на всяка от враждуващите страни са може би най-откровената изповед за антифашисткото движение, лишена от идеологическите наслагвания, така характерни за мемоари от времето на социализма. И една от причините за това е, че Анжел Вагенщайн не се опитва да убеди мен или теб в една или друга теза, а просто и човешки разказва за своя собствен избор.

Като вълшебник, който вади от цилиндъра си нови и нови изненади, авторът продължава своя разказ с истински истории от следвоенното време, когато се променят и идеите, и „другарите“. Не без горчивина, но и с много чувство за хумор ни открехва за подбрани моменти от трудното рождение на българското кино, първите му успехи, много от които оценени в чужбина повече, отколкото у нас.

… И спира изведнъж, намеквайки, че е можело да подбере и много други моменти! Дори загатва част от тях – едни от най-значимите събития и срещи с легендите на следвоенна Европа. Прииска ми се да имаше още поне 300 страници, но… какво пък, няма да се изненадам при нестихващата енергия и дух на Анжел Вагенщайн скоро да видим и втори том на „драскулките“. Но дори и в този вид е удивителен летопис за нашия, българския ХХ век през очите на един от най-сладкодумните му съвременници!

Публикувано от Жоро

* Книгата бе любезно предоставена на „Библиотеката“ от изд. „Колибри“.

––––––––––––-

Ако публикацията ви е харесала, вижте още:

Анжел Вагенщайн – Петокнижие Исааково

Анжел Вагенщайн – Далеч от Толедо

Categories: Балкански, Мемоари, български | Вашият коментар

Варлам Шаламов – рицарят на Колима

Дълго време седях в мълчание след последната страница. Още по-дълго се взирах безмълвно в монитора, опитвайки се да си събера мислите, за да ви разкажа за това преживяване. Уви, думите просто не идват. Гърлото пресъхва, а зениците се взират разширени в нищото, сякаш допреди миг цялото ми същество е водило отчаяна битка с невидим враг. Поклон – това е единственото, което може да направи човек, след като е съпреживял „Колимски разкази“.

Дълбок поклон пред Варлам Шаламов и неговия труд!

До този момент възприемах „Искрица живот“ на Ремарк като най-покъртителния пример за лагерна проза. Кошмарът на нацистките концлагери там ми се струваше еманацията на злото и на ужаса. Сега разбирам, че границите на злото могат да бъдат на практика безкрайни. Ремарк не е бил в лагер, неговата книга е… ами, литература. „Колимски разкази“ не е литература, в нея няма нищо художествено, няма и следа от авторска гледна точка, от интерпретация. Всяка страница, всеки ред е груба, зъбата, скорбутна, дизентерийна действителност. Пулсиращ кошмар сред белите отблясъци на Далечния Север, който за днешния човек може би изглежда като болно бълнуване, пречупен през криво огледало спомен за прастара кроманьонска епоха. А са минали 60 години.

„Документите от нашето минало са унищожени, караулните вишки са отсечени, бараките са изравнени със земята, ръждясалата бодлива тел е намотана на руло и откарана на някакво друго място. По развалините на Серпентинката сега е плъзнала върбовката иван-чай – огненият плевел, цветето на забравата, враг на архивите и човешката памет.

Имало ли ни е?“

Този въпрос си задава Варлам Шаламов след 17 години, прекарани в страховитата система на ГУЛАГ – на края на света, в безрадостната Колима, където с робския труд на стотици хиляди затворници Съветският съюз колонизира ледените полета. И където температурата трябва да падне под минус 55 градуса, за да разрешат на затворниците да останат в бараките. Във всеки друг случай – нечовешки, убийствен труд в златните мини на „Далстрой“.  На този въпрос дава отговор с „Колимски разкази“ – не сборник, не роман, не епос, а живо свидетелство и доказателство за това, че ад съществува, и то на земята. Едва преживял дългите години на север, измъкнал се на косъм от смъртта като човешка руина, Шаламов пише този сборник и по спомени на негови близки крещи, стене и плаче със сълзи, докато непривикналата му с писалката ръка реди страница след страница от своя труд.  Същата тази ръка, от която по време на боледуване от пелагра в лагерите се свлича цялата кожа като ръкавица – медиците на далечния Север я запазват като музеен експонат.

Трудът е въпрос на чест, слава, доблест и героизъм

Този надпис стои на входа на всеки от десетките съветски концлагери в Сибир. Колко близко до нацисткото „Arbeit macht frei“. Без емоции, без обвинения и без патос „Колимски разкази“ разказва за трагедията на човека, който престава да бъде човек в ледовете на Колима. Смъртната присъда на 58-и член, който изпраща на унищожение политическите затворници. А за да бъдеш политически затворник през 1937-а или 38-а, или 41-а или 45-а не е нужно да правиш каквото и да било – един донос, едно хрумване на държавната машина може да направи от професора или доцента факир на лопатата, „пътник“, ходещ скелет с разклатени от скорбут зъби, дъвчещ замразените рибени опашки в каторгите на ГУЛАГ. Шаламов споменава за едно невинно момче, което развинтвало гайките от влаковите релси, за да си прави тежести за въдицата – достатъчна причина, за да го осъдят на десет години лагер за „саботаж“. Невинните, безсмислените жертви на кървавия комунистически ад оставят телата си на Колима. Заравят ги в масови общи гробове, които понякога се отварят от случайно срутване и по склоновете запъплят разкривени трупове. Шаламов описва как ги събират с американски булдозер, получен по „лендлийза“.

И в този свят на смърт и непрестанен ужас няма място за герои. Тук всички са жертви. Дори палачите. Те също са жертви – разполагайки с някаква власт днес, те се възползват, защото знаят, че утре може те да са на мястото на убиваните. Този адски кръг е пресъздаден със смразяващ пример – ненавижданите от всички бригадири, които безмилостно бият и убиват политическите затворници, сами биват убивани от криминалните, като просто им отрязват главата с трион. Злото няма едно лице в пъклената схема на ГУЛАГ.

Книгата е потресаваща. Предговорът към българското издание, дело на Едвин Сугарев, е майсторско допълнение, което обяснява много от разказаното. Сугарев прави неизбежен паралел между Шаламов и Солженицин, като умело улавя разликата между двамата. А именно, че докато Солженицин все пак твори литература с послание, с отхвърляне и отричане на човеконенавистния режим, то разказите на Шаламов са квинтесенция на преживяното – без мисия, без цели, без укор и емоции. И в този смисъл са неподправена присъда, но изказана вече в мислите на читателите, а не в страниците на самата книга.

Гледах „Колимски разкази“ в книжарницата много седмици, преди да си я купя. Понякога минавах оттам, просто за да я видя, да я взема в ръце и да почувствам невидимия заряд, който крие в себе си. Дори се колебаех дали въобще да си я взема – не знаех дали съм готов за нея. Но минаха дни и се замислих как един ден ще обясня на децата си това вече далечно минало, тези мрачни години, които и днес много хора отричат сякаш никога не са се случвали. Замислих се с какви аргументи ще отвърна на онези, които днес кичат с венци и цветя паметниците на същите колимски палачи, как ще се противопоставя на забравата, на подменянето на историята, на летливата и подлежаща на манипулиране човешка памет. Помислих си всичко това и грабнах книгата, грабнах тези страници, написани с почти обездвижената от лагерните колички и лопати китка на Варлам Шаламов.

Адът няма да престане ад, ако забравим за него. Мъртвите няма да станат от масовите гробове, ако откажем да повярваме в тях. Палачите ще си останат палачи, без значение дали им прощаваме или не. Забравата – ето какво не бива да допускаме никога!

Поклон пред Варлам Шаламов, който успя да намери силата да припомни!

Публикувано от Жоро

Categories: Исторически, Мемоари | 9 коментара

Create a free website or blog at WordPress.com. The Adventure Journal Theme.

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

Join 300 other followers

%d bloggers like this: