Единствената книга, която все още беше непозната за мен, остана „Сбогом, Шанхай“. Разбира се, това не можеше да продължава дълго – спомних си усърдието, с което някога изнамерих и изчетох всички издадени на български книги на Ремарк, и си казах, че подобно внимание към цялостното си творчество заслужава и Анжел Вагенщайн.

„Сбогом, Шанхай“ е екзотичен роман. Може да сте изчели безчет книги за Холокоста и да сте изгледали безброй филми на тази тема, но този роман ще ви изненада. Защото ще ви изведе толкова далеч от познатите топоси на еврейското страдание като Германия, Полша, Балканите, Русия, колкото и самият Мойсей едва ли би си представил, докато е водел своя народ през пустинята. Това е Шанхай в края на 30-те и началото на 40-те години на ХХ век – на другия край на света, в делтата на Яндзъ. Пъстри тълпи от най-различни народности, вероизповедания и езици, град на контрасти и абсурди, на крайна мизерия и охолно разточителство.

Авторът ни води ту в Европа на прага на най-унищожителната война в човешката история, ту в Далечния Изток, в окупиран от японските войски Шанхай. Това е посоката на новото преселение на народите – векове след Атила и Чингиз хан огромни маси от хора са принудени да поемат на път, подгонени от надигащата се лудост на войната. Дълго преди нацистите да стигнат до своето „Финално решение“ за изтребването на евреите и да хлопнат вратите на огромния концлагер Европа, последните са подложени на всевъзможни репресии и гонения. Изход не предлагат нито западните демокрации, нито която и да е държава в света – всички затварят пристанищата си за прииждащите бежанци. Всички, освен последния свободен град Шанхай.

Градът става пристан и спасение за десетки хиляди европейски евреи, изоставили своите домове и професии и принудени да се натъпчат в мръсните кутийки на полуразрушените от японски бомбардировки квартали на Шанхай. Но в така създадената амалгама от народности и етноси функционират на пръв поглед странни отношения между човеците. Космополитният град все още не приема, че светът е във война и тук англичани и германци все още могат да бъдат приятели, евреи да стоят до нацисти без страх от изпращане в лагер, японци да проявяват милост към страданията на непознати племена… Разбира се, в един момент всичко се променя, но това са реалностите на войната.

Романът изобилства от герои, които се срещат, пресичат пътищата си, разделят се, за да се намерят отново. Прокрадват се разузнавачи, шпиони, сблъскват се агентури. На този фон се разгръщат човешките драми на изгнаниците – наистина, различни от тези на събратята им в окупирана Европа, но също така изпълнени със страдание и неизвестност.

В тази книга, за разлика от останалите два романа, липсват автобиографичните моменти. Това се усеща особено силно в стегнатото повествование, няма онези отклонения, така характерни например за „Петокнижие Исааково“. Това обаче не прави романа по-малко личен, защото е съпреживяна същата драма на войната и Холокоста, било то в Германия, България или в далечен Шанхай. При това книгата далеч не е единствено епос за гонението на евреите – със своята мултинационална палитра от характери тя е своеобразна Стена на плача за всички онези, които преживяха на собствения си гръб античовешката същност на световната война. Без значение от коя страна на барикадата са.

Публикувано от Жоро

* Книгата бе любезно предоставена на „Библиотеката“ от изд. „Колибри“.

Просто деца

Пати Смит

изд. „Махалото“

Просто деца” е разказ за връзката на пънк иконата Пати Смит със скандалния фотограф Робърт Мейпълторп, които откриват призванието и признанието си в Ню Йорк, в кипежа на 60-те години, сред творци като Уилям Бъроуз, Джими Хендрикс, Анди Уорхол, Боб Дилън. Двамата живеят в легендарния хотел „Челси”, приличащ на кукленска къща от Зоната на здрача, в която всеки е някой, дори да е никой във външния свят. Присъстват на раждането на сцената в клуб „CBGB” и оставят отпечатъка си върху една епоха, отекваща и до днес с вдъхновението и посланията си.  „Пати Смит ни дава поетичен шедьовър, рядка и ценна покана да надникнем в истинско ковчеже със съкровища”  – казва Джони Деп за книгата.

Площад Диамант

Мерсе Родореда

изд. „Сиела“

„Площад Диамант“ е най-издаваният роман на авторката, преведен е на повече от 40 езика. Написан е като монолог на млада жена от беден квартал в Барселона, необразована, но чувствителна, със силен инстинкт за оцеляване. Това е историята на скромна продавачка в сладкарница, която съумява да отгледа децата си в най-трагичния период в съвременната история на Испания – Гражданската война и следвоенните години. Образът, пресъздаден с оригинална поетичност, позволява на читателя да види тези исторически събития в най-интимен план.

Силата на шестимата

Питакъс Лор

изд. „Колибри“

За първи път започнах книга на Агата Кристи, в която главен герой е Поаро, без да имам намерение да следя стриктно случващото се и да позная кой е убиецът.
До този момент винаги си блъсках главата, а веднъж или два пъти дори успях да се досетя правилно за престъпника и подбудите (излишно е да казвам колко горда бях, все едно наистина съм разгадала някакво престъпление), но новата ми стратегия се оказа изключително полезна.
Беше ми приятно, много интересно и поучително дори, докато четях „Трагедия в три действия„.

Числото три

Никога не съм го харесвала. Когато бях ученичка, гледах на трети всеки месец по възможност да си стоя вкъщи (не винаги се получаваше, разбира се). Ако не можех да избегна контактите с хора, то гледах поне да ги огранича, да не пипам нищо чупливо или лесно запалимо и какви ли не други суеверия… За повечето хора тройката е щастливо часло, но моят ангел-хранител е дяволчето Фют и поради тази проста причина си падам повече по шестиците ;)
Ето защо тройното убийство в книгата си идва съвсем в реда на нещата според мен. Трима от героите ще бъдат отровени с никотин в напитките си (или кутията с бонбони), но кой стои зад тези хитри убийства? Тази загадка не е никак трудна за бързия ум на Поаро, но това, което наистина го притеснява, е липсата на какъвто и да било мотив. 

Както казва един от главните герои в книгата: не Еркюл Поаро отива при нещастията, а те го следват по петите. Горкият Поаро – колкото и книги да съм прочела, все му развалят ваканцията с някое и друго убийство, да не говорим, че не може да отиде на прием, без някой от гостите да получи смъртоносно натравяне след първата си глътка джин например. Ето още една причина да не консумирам алкохол ;)

Сър Чарлз Картрайт е изтънчен джентълмен, извоювал слава на добър актьор, който се радва на охолен живот, какъвто може да си позволи един натрупал състояние 50+-годишен мъж с бляскава кариера. Всички му се възхищават и се радват на неговата компания, но най-много младата и енергична Ег. В книгата има заплетена любовна история, която ми беше изключително интересно да проследя. Дадох си сметка, че Агата Кристи е била против обвързването на млади девойки с по-възрастни мъже, което личи на доста места в написаното от нея. „Младото с младото“ е девизът на тази писателка, който вмъква като реплики на някоя и друга позната на Чарлз Картрайт. Имам някакви съмнения, че цялата книга е една насмешка, която авторката е отправила към свой познат, загубил ума си по някоя млада девойка. Самата Агата признава (чрез една от героините в „Трагедия в три действия„, която е писателка), че хората никога не могат да разпознаят себе си в лицето на главните герои, защото са описани без никаква пощада към техните слабости. Тази идея много ми хареса! Може би си даваме сметка, че сме леко егоистични, надути, лицемерни, наивни или пък нещо друго, но когато опишат действията и подбудите ни в детайли, не можем да приемем, че карикатурния (според нас) образ е едно с нашата същност.

Книгата е много интересна, ще се хареса не само на почитателите на Агата, но и на тези, които се срещат с творчеството й за първи път. Поаро почти не присъства в по-голямата част от нея, но нямаше нищо друго, което да ме накара да почувствам неговата значимост в цялата тази история, както последното изречение на книгата, което ме накара да се засмея и повдигна настроението ми.

Весело четене и на вас! 

Книгата бе любезно предоставена на Библиотеката от издателство „ЕРА„.

Публикувано от Девора

А Кийт Ричардс е тук и днес – по-жизнен от всякога, приказлив, откровен, забавен, на места прекалено директен и дори вулгарен, язвителен, но истински, много истински!

Личната му история е невероятно приключение! Колкото лична, толкова и история на музикалната сцена от началото на 60-те до наши дни, но и история на няколко поколения – като култура, като поведение и ценности. Животът в следвоенна Англия, бунтът срещу установените норми и перспективите за работа във фабрика и първият досег с китарата са разказани с лекота, въпреки дистанцията от над половин век от онези събития. С детински ентусиазъм Кийт разказва за раждането на „Rolling Stones“ и за първите им успехи, които изненадват дори тях самите – или за това как пет-шест момчета, решени да свирят най-добрия американски блус, завладяват сърцата на британците, измествайки оттам кумирите „Бийтълс“. Опиянението от музиката струи от всяка страница, а първите една-две глави са си цяла енциклопедия на блус рока с особено силно преклонение към някои от най-големите му представители. В един момент усещаш, че спомените на Кийт те водят през цели музикални стилове, изиграли роля за собственото му изграждане като творец през годините. Така например попадаш сред растафарианците в Ямайка, в  облаци от марихуанен дим, и попиваш от реге стила, който тепърва ще става популярен с името-икона на Боб Марли. После се изтрелваш в кънтри баровете на Америка, дискотеките на 80-те, връщаш се към джаз легендите и отново политаш напред във времето, когато музиката пълни многохилядни стадиони и концертите са станали истински спектакли, а музиката – само част от цялото шоу. Уау и още как!

Но освен великолепно пътешествие в музикалните стилове на епохата, книгата на Кийт е и много откровена и жестока изповед за тъмната страна на славата. Призрачен разказ за ледената хватка на наркотиците, от която самият той едва успява да се изплъзне. Разбира се, разказът за това съвсем не започва толкова страшно – по-скоро преобладават лудешките истории, свързани с напушване, прекомерна употреба на кокаин и всякакви субстанции, шашкъниите и безкрайните оргии, така характерни за 60-те. Но в един момент признанията за ужаса на зависимостта и смъртоносната игра с хероина те хваща за гърлото и никак не е забавно – Кийт рисува мрачни картини на хора, халюциниращи за лазещи по тях насекоми; на собствените си жалки пропадания  в бездната на дрогата. Истински късмет е фактът, че след всичко това легендарният китарист е сред нас и днес.

Книгата открехва много прозорци пред читателя – разбираш какво е да си звезда и да правиш каквото си поискаш. Надникваш в музикалния бизнес през 60-те, 70-те и така до днес и разбираш разликите – онова време на идеализъм, призиви за мир и любов, цветя в косите, уви, няма да се върне. Срещаш се с невероятно много музиканти или поне със спомените на Кийт за срещите с тях. Попадаш заедно с Джон Ленън в къщата на Кийт, където двамата свирят и се друсат до забрава, а по думите на самия китарист, Ленън никога не си е тръгвал от подобни гостувания, ходейки на два крака, а винаги носен или подкрепян от други хора. Или пък се разхождаш на плажа с Пол Макартни 50 години след Бийтълс-манията…

Кийт е безкомпромисен и откровен до крайност, дори когато става дума за отношенията със най-близките си хора или с Мик Джагър. Проследен е целият конфликт с фронтмена на „Rolling Stones“, студената война между тях и последващото затопляне. За да се стигне до днешни дни, когато вече над 60-годишните музиканти продължават да изнасят величествени концерти и да бъдат атрактивни. След всичко това!

Книгата е задължително четиво не само за феновете на рока. Можете да я приемете дори като приятелски разговор с един човек, преживял изумително много неща и нямащ нищо против да ви преведе през спомените си. Ефектът Уау е на всяка страница!

Публикувано от Жоро

* Книгата бе любезно предоставена на „Библиотеката“ от изд. „Сиела“.

——————————–

Ако публикацията ви е харесала, вижте още:

Ози Осбърн – „Аз съм Ози“

Чарлс Крос – „Джими Хендрикс. Стая с огледала“

Лора Джаксън - „Фреди Меркюри. Биография“

Химн на смъртта. Истинският живот в Северна Корея

Барбара Демик

изд. „Прозорец“

Роман за началата, да. Или по-скоро роман от начала. Ако „роман“ въобще е приложим етикет към произведението на Господинов. Откъслечни парчета авторски размишления, започващи ударно с акцент върху кенефите и мухите. Сякаш е с ясното съзнание, че иска да каже много неща и е решен да го направи, но не знае с кое да започне. А и нещата са твърде различни едно от друго, твърде непасващи си, хаотични на моменти. И като рамка на цялото това - хилядолетния мотив за раздялата между мъж и жена.

„Фасетъчен роман, уподобяващ зрението на мухата. И като него, роман, пълен с подробности, с най-дребните и незабележими с просто око неща„. Така го нарича самият Господинов. Пак мухи, нали? Навсякъде са. И кенефите.

Дълго чаках да си кажа: „Ето това е!“. Но така и не беше това. Не открих нито дълбокия смисъл, нито белезите на „най-добрия български писател“. Ами, не ми хареса. Съжалявам. Не това е разбирането ми за добър роман. Може би това ме прави тъп и тесногръд, а? Сигурно някои биха си казали точно това. Само дето ми е напълно безразлично. Усещането от книгата е най-важното за мен, а „Естествен роман“ остави усещане единствено за досада. Ето какво е чел Калин Терзийски за вдъхновение, казах си.

Толкова за „частния апокалипсис“ на Георги Господинов. Може би в новата му книга нещата са по-различни. А може и да не са, защото точно така си го харесват многобройните му почитатели. Не мога обаче да не се замисля за онези критици, посветили стотици думи в обемисти рецензии на „Естествен роман“, изпълнени със сложни литературни термини и лишени от каквато и да било прямота. Като тази тук. Обаче това е „Библиотеката“ и говорим за книгите по начина, по който ги чувстваме. Да влезе следващият „най-добър български писател„, моля!

Публикувано от Жоро

Е, не. Не става въпрос за мен, но може би става въпрос за теб, който четеш тези редове и си бил привлечен от корицата на книгата, за която ще пиша. Искрено се надявам да е така, защото обичам хубавите поводи, сватбите, споделената емоция и красотата.
„Помощ! Омъжвам се!“ стоя на най-горния рафт вкъщи повече от година (или две???), преди да реша, че е крайно време да я „изям с кориците“. Бях я барикадирала толкова високо и толкова далече, защото ми напомняше на една нереализирана идея (не, пак не става въпрос за хипотетичната ми женитба), но след като я прочетох, вместо да се сдухам за минали работи, аз се вдъхнових и това си пролича по разнообразните ми творчески проекти, които задвижих тези дни. Още в началото искам да благодаря на автораката – Ади Цанова – за чудесното и хумористично изживяване, което поднася на читателите на нейната книга. Това е не просто наръчник със съвети как да организирате сватбеното си тържество: това е забавен диалог между един професионалист и мечтателя, който разгръща страниците. Надявам се, че тези двама герои ще направят страхотна комбинация някой ден.

Започнах да чета „Помощ! Омъжвам се!“ още в първия ден на новата година. Засега никой около мен няма да се жени/омъжва, но ми беше интересно да се запозная с детайлите около планирането и провеждането на сватбените тържества. От професионална гледна точка. Никога не се знае какво предстои да се случи и се надявам, че никога не е късно човек да реализира мечтите си. Ако и вашите са като моите, а именно – да правите останалите щастливи и да сте тези, които ще донесат още красота в живота им, то това е книгата за вас. Ако искате да организирате перфектното си сватбено тържество, то това отново е книгата за вас, или поне за вашата кума ;) Аз лично, ако стигна до този съдбовен момент в своя живот, определено ще накарам всеки главен герой да прочете по някоя и друга глава, която ще отговаря на задълженията му, за да съм сигурна, че всичко ще мине добре.

Не познавам Ади Цанова, но след като прочетох нейната книга, сякаш успях да придобия представа за нейния характер и професионализъм. Останах впечатлена от „Помощ! Омъжвам се!“, защото тя наистина е пълна с полезни съвети и идеи, които не бихте могли да предвидите сами, освен ако вече нямате натрупан горчив опит на собствен гръб. А това не е никак окуражаващо… Докато четете някои от примерите, които са описани доста увлекателно и с тънко чувство за хумор, въздишате дълбоко и си казвате: „Слава Богу, че ме предупреди и за това, нямаше да ми хрумне!“. Мисля, че основното достойнство на книгата е, че авторката не е подходила като други автори, които биха скрили доста неща „от кухнята“, а смело разказва за сполучливите и недотам добри хрумвания на своите клиенти, както и за собствените си патила и изненади. Определено професията на сватбен агент не е лека и лесна, но стига да се справяш добре с нея, изглежда мнооого сладка и примамлива. Друго качество на книгата е езикът, на който е написана: има пространство за собственото ни въображение и се получава  диалог между автор и читател. Ако си похапвате красиви меденки, докато чете, после може да се заблудите, че сте били в някоя сладкарница с Ади и сте си бъбрили сладко-сладко. Само където след този разговор са ви останали над 300 страници със записки, таблици, съвети и забавни истории, към които можете да се връщате просто за удоволствие, или пък когато наистина ви е нужна навигация в предсватбената джунгла.

Надявам се всички, които мечтаят за красива сватба, да сбъднат мечтите си тази година! Наистина мисля, че книгата ще бъде вашият спасителен пояс, когато ви иде да извикате „Помощ! Омъжвам се!“, без значение дали ще ползвате професионалните услуги на някой агент, или ако смятате да организирате повечето детайли сами.
Ако пък женитбата въобще не е на дневен ред пред вас, пожелавам ви друго ново начало, което ще ви зареди с енергия и ще ви кара да се чувствате реазлизирани и удовлетворени!

п.п. Нямаше начин да не харесам книга, в която се цитират двама от най-любимите ми автори: Робърт Бърнс и Исабел Алиенде :)))

Публикувано от Девора

Единственото, което успях да кажа след последната страница на тази книга! Какво приключение!

Иска ли ви се понякога да забравите за света отвън, за динамиката на настоящето, шума, трафика, технологиите, забързаното ежедневие и грохота на големия град? Напълно постижимо е. „Избраните творби на Т.В. Спивет“ е точно такава машина на времето. Въпреки че действието се развива в днешни дни, младият писател Рийф Ларсън е успял да пресъздаде едно ъгълче от света, останало сякаш далеч в миналото. Безкрайната обикновеност на американския Запад, ранчото Меден Рид – Дивайд, Монтана. Там именно живее 12-годишният Т.В. Спивет – Текумсе Врабеца. Истински млад учен, който със завладяващи умения скицира, картографира и превръща в схема целия свят около себе си. Всяко движение, цикличност, обикновена житейска сцена или  просто действие като роненето на царевица е надлежно изрисувано и класифицирано в безбройните тетрадки и скицници на момчето. Докато връстниците му играят, яздят коне или се учат да стрелят с пушка, Т.В. Спивет влага цялото си време и старание в необикновеното си хоби. И когато учените в престижния столичен институт „Смитсониън“ са привлечени от неговите творби и го удостояват с награда, започва едно истинско пътешествие през цяла Америка.

Никога не бях чел нещо подобно. Дори не намирам пример, с който да сравня тази книга. Гениална творба и същевременно разкошно книжно тяло, което преобръща представите за книгата като такава. Тук няма бележки под линия. Или по-точно те са навсякъде, но не и под линия – отстрани, отгоре, пояснения, стрелки, пунктир, рисунки, схеми, диаграми, скици… Цялата история се изгражда постепенно от тези елементи, допълва се от красивите илюстрации и доставя неимоверно удоволствие. На задната корица намирам следното описание за творбата на Рийф Ларсън - „спасителен остров срещу урагана на модерността“. Ето това е, точно това е! Спасителен остров. Удряш спирачки, забавяш ход, потапяш се в повествованието и забравяш, че около теб кипи ураганът на 21-и век. Като филм е! (хрумва ми веднага някакъв синтез между „Доктор Куийн Лечителката“ и „Индиана Джоунс“, но от подобно сравнение книгата няма да спечели нищо).

Историята на Т.В. Спивет е трогателна, въздействаща, вдъхновяваща и много, много необичайна. Такава, каквато само фантазията на гениален писател може да роди! Нарочно няма да ви разказвам повече подробности, просто я прочетете. Бих я препоръчал на всеки, бих я взел за подарък на един куп хора. Всички имаме нужда понякога от подобно „хапче“ срещу стреса от ежедневието. Бих искал да бях прочел тази книга когато бях на 15, но никога не е късно, нали? В крайна сметка става и за непораснали деца. Горещи благодарности на изд. „Милениум“ за възможността този шедьовър да достигне до българския читател в пълния си блясък!

Публикувано от Жоро

* Книгата бе любезно предоставена на „Библиотеката“ от изд. „Милениум“.

Последната книга, която прочетох през 2011, и първата, за която ще ви разкажа през новата година, е „Безкрайният план“ на Исабел Алиенде. Латиноамериканската авторка, която е сред най-любимите ми писатели, и този път ме изненада и очарова и както при всяко разгръщане на някоя от нейните книги – оставих се да бъда поведена за ръка в един непознат и дори опасен свят между реалността, илюзиите и Безкрайния план.

Обичам героините на Алиенде – силни, властни и страстни жени, пред които никога нищо не може да се изпречи. Загадъчни, недостъпни, извисени, обичащи, копнеещи и импулсивни. Жени, които предизвикват съдбата. Жени, чиято история може да звучи фантастично, но съм убедена в тяхното съществуване, макар и не в този свят и в тази реалност. Те са магия, а аз вярвам в магиите. В „Безкрайният план“ обаче главният герой е мъж, който, за разлика от мистичните и ефирни същества, които сякаш се раждат с изграден характер и отстояват вярванията си през целия живот, е загубен за самия себе си, да не говорим за хората в живота му. Грегъри Рийвс израства в необичайно и причудливо семейство, в което е по-скоро страничен наблюдател, отколкото главно действащо лице. Макар това да го тормози в ранни години, когато цялото внимание е съсредоточено върху по-голямата му сестра, по-късно Грег ще разбере, че пасивната му роля е била за предпочитане в сравнение с тази на сестра му. Липсата на обич и внимание, съчетана с трудния живот, в който усеща колко сурова и брутално жестока може да бъде действителността, са предпоставките Грегъри да избере път, който през целия му съзнателен живот ще го разкъсва на две. Книгата е съвременна – в нея като декори ще минават гета, яхти, големи офиси, адвокатски кантори и вили на брега на океана, но историята сякаш няма своето определено време и пространство: тя е била някога, когато се е случила на тези герои, но тя е и тук, просто се случва с други хора и на друго място, а в някои отношения се случва и на самите нас.

Грегъри Рийвс има тежка съдба, но понеже нищо никога не е само черно или само бяло, още от малък той има късмета да попада на хора, които са готови да му подадат ръка винаги, когато има нужда от нея. Докато майка му потъва все повече и повече в своя безмълвен свят, а баща му губи разсъдъка си с всеки изминал ден, малкият Грегъри намира упора в новите си познати, в ясновидката Олга и в най-добрата си приятелка Кармен. Навлизайки в живота първоначално неуверено, а в последствие с все по-голямо настървение за успех и просперитет, момчето се превръща в мъж, който ще промени коренно ценностите, в които вярва, и ще избере път, който ще го съсипе. Без да си дава сметка, Грегъри сам ще привлича нещастията в живота си, които много често ще приемат облика на неблагодарни и себични жени. Самият Грегъри, който преживява ужасите на война, от която се връща емоционално осакатен, няма да е в състояние да постави здрави основи на каквото и да било. Неговият придобит цинизъм ще е предпоставка за фалшивия му успех като адвокат, а неговата добра природа по рождение ще го разори и ще го изправи пред изпитания, от които няма да може да се измъкне без помощта на своите истински приятели. Нямаше как да не забележа, че дори Исабел Алиенде няма достатъчно въображение, така че да изгради един наистина силен герой, на когото можеш да се възхищаваш. А когато пише за жени, това толкова лесно й се удава! Като се замисля, всички главни герои мъже всъщност не са нищо особено сами по себе си, но пък имат страхотни приятелства и се запознават с точните хора, които вършат черната работа вместо тях. И с дребничкия Фродо беше така… но това не му попречи да стане герой. Не че Грегъри е изцяло лишен от мъжество и кураж, напротив. В отделни моменти от живота си ги проявява точно на място, но това не е герой, който може да те вдъхнови.

За сметка на това най-колоритният и изпълнен с енергия образ в книгата отново е на жена – Кармен. Със сигурност това е герой, без чието присъствие книгата просто нямаше да бъде магическа. Кармен си е откачалка още от малка, което я прави хем любимка на семейството, хем черната овца. Тя е човек, жаден за живот и приключение. Когато й се случва най-лошото и е прогонена от баща си, Кармен най-накрая е свободна да опознае себе си, света, любовта и целия потенциал, който е трупала с години.
Тя е жива, интересна, импулсивна и пикантна. Кармен е истинска експлозия от чувства, верен приятел и страхотен творец. Нейните спонтанни решения ще я въвличат в приключения по цялото земно кълбо, съдбата ще й върне това, което веднъж й е отнела, а когато вече е дала всичко от себе си за хората, които обича, най-накрая ще започне да иска и за себе си и то със същия ентусиазъм и импулсивност, с които е раждала шантавите си идеи цял живот. Кармен, макар и да не е слушала проповеди за безкрайния план, интуитивно се оставя на съдбата и не променя посоката на движение, дори когато обстоятелствата се опитват да й попречат.

Пожеланието ми към вас е тази година да е като Кармен! Смелост да мечтаете и борбеност, за да изпълните мечтите си!

Публикувано от Девора

Книгата бе любезно предоставена на Библиотеката от издателство Colibri.

Нямаше как да бъде по-добре озаглавен този сборник… „Разкази за особняците и малките хора“ е името,  което издателите дават на един букет от къси произведения на един от най-популярните балкански творци на миналия век – Иво Андрич. Писани по различно време, непубликувани до този момент в това си съчетание, разказите са обединени от нестандартните характеристики на своите герои.

Сигурно си спомняте, преди доста време ви представих най-разпознаваемото произведение на Андрич – „Мостът на Дрина“. Книга, в която талантът му на разказвач достига недостижима висота. И която в по-късни години ще изиграе роля, неподозирана от създателя си (по време на войната в Босна сърбите си припомнят кошмарната сцена от романа, в която сърбинът Раде е набит на кол от турците и това разпалва допълнително омразата им към мюсюлманите).

„Разкази за особняците и малките хора“ е точно това, което подсказва заглавието. Палитра от характери, кой от кой по-чудат, необикновен по своему, ирелевант. Мимолетни срещи с чудаци са оставили следа в съзнанието на писателя, за да се сети той за тях години по-късно и да ги увековечи в проза. Ето го кроткият аутсайдер, който разказва на всеки срещнат своята история, колкото странна, толкова и неистинна; ето го мъжът на положение с неговите две лица, по-тъмното от което се проявява всяка вечер зад стените на дома му, причинявайки ужас и огорчение на мълчаливата му съпруга… Спорадична страст, надигнала се в гърдите на възрастния професор, която го кара да тича налудничаво след енигматичната девойка от парка; негодният за нищо старец, който разказва надълго и нашироко за никога неосъществените си планове, които са внушителни и напредничави само в неговото съзнание…

Героите са невероятно пъстри – подвластни на своето его, на своята малка лудост, на крещящо самочувствие и спотаявани обсесии. Срещите с тях са на границата между мита, фолклора и старата проза от първата половина на ХХ век. Андрич пише толкова завладяващо, че за момент потъваш в историята, притръпваш от налудничавостта на чудака и докато се замислиш, историята е свършила, петлите са пропели, нощта е превалила. Усещането обаче е като от истинска среща – на кораба, в кръчмата, в някое далечно градче на път… Страхотен, страхотен!

Публикувано от Жоро

* Книгата бе любезно предоставена на „Библиотеката“ от изд. „Сиела“.

———————————————————————————-

Ако публикацията ти е харесала, виж още:

Момо Капор – „Магията на Белград“

Йосип Новакович – „Жълтък“