„Хари Потър и затворникът от Азкабан“ – отново е октомври!

Октомври ли? Октомври е последна глътка слънце преди зимата, мирис на печена тиква, тихо шумолене на падащи листа, разкошни палитри от цветове навсякъде около нас, топлина и уют с чаша чай в ръка… В последните три години обаче октомври е и нещо повече! Моментът, в който очакваме поредното илюстровано бижу от поредицата за Хари Потър. През 2015 г. излезе „Хари Потър и философският камък“ с прекрасните илюстрации на Джим Кей и още тогава стана ясно, че всяка година по това време ще очакваме с трепет всяка следваща книга, издадена на български език, разбира се, от „Егмонт“. Вече ви представихме първите две книги и споделихме с вас еуфорията от досега с подобно книжно бижу. Можете да видите нашите ревюта и снимки на „Хари Потър и философският камък“ и „Хари Потър и стаята на тайните“.

Добрата новина е, че отново е октомври и третата книга вече е по книжарниците! „Хари Потър и затворникът от Азкабан“ вече приковава вниманието от витрини и лавици с корицата си, обагрена в тъмносиньо и обещание за магически преживявания в чудния свят на Дж. Роулинг. Изданието и този път е съвършено, а илюстрациите на Джим Кей са разкош. Огромно внимание към детайлите, както и интересен визуален поглед към някои от героите са неща, които се набиват на очи още с първото разлистване.

С Клара, най-малкия член на екипа, която наскоро навърши шест месеца, разгледахме страница по страница с ококорени очи. Клара си хареса как е изобразен котаракът Крукшанкс, а аз се опитах да я навия „Крукшанкс“ да бъде първата й дума (не стана, опитах!). Държеше да пипне всичко, а дори мрачните илюстрации (Джим Кей определено има афинитет към подобни) на върколаци, паяци и други зловещи неща от магическия свят не я стреснаха въобще.

И понеже октомври наистина е магически месец, остава ни да си откраднем някой уютен уикенд в компанията на чаша чай, печена тиква и „Затворникът от Азкабан“, времето да спре за миг и отново да се срещнем с така любимите ни герои. А защо не и с всякаквовкусовите бобчета на Бърти Бот? Хммм… ушна кал.

Публикувано от Георги

Advertisements
Categories: Детски, Приключенски, Фентъзи | Вашият коментар

Един кон влязъл в бар

Носителят на престижната награда Международен Ман Букър за 2017 г. Давид Гросман отправя предизвикателство на читателите си с романа „Един кон влязъл в бар“. Шеговитото заглавие препраща към на пръв поглед забавен сюжет – една вечер от живота на стендъп-комика Довале Гринщейн. Знаете, приглушено осветление, публика, дошла да се забавлява, и един актьор в центъра на прожекторите, даващ всичко от себе си, за да предизвика смях.

Е, нещата се развиват по малко по-различен начин през тази вечер, защото Довале има друг сценарий. Шегите му стават язвителни, самоиронията му – болезнена, поведението – стряскащо. С вещината на опитен актьор комикът превежда публиката през драматични моменти от собствения си живот, размисли за заобикалящата го действителност, инцидентни срещи със стари, забравени познати. Интересна е реакцията на зрителите, които стават свидетели на това неочаквано саморазкриване, на тези интимни изповеди. Къде свършва шегата и започва откровението? Не е ли целият ни живот един спектакъл, който би отегчил мнозина, а други – развълнувал до сълзи? Гросман задава множество въпроси и предизвиква размисъл с нестандарния си роман.

Давид Гросман е специален гост в тазгодишното издание на „Синелибри“, а филмът по неговата книга „Ще бягаш ли с мен?“ (2000) е един от акцентите на фестивала.

Публикувано от Георги

Categories: Драма | Вашият коментар

Когато Господ беше заек

Никога досега не съм чела подобна книга! Дори не мога да опиша емоциите, впечатленията, не мога и да преценя дали ми хареса страшно много, или не я разбрах напълно… „Когато Господ беше заек“ на Сара Уинман е от онези книги, които искаш да подадеш на близък, да го накараш да я прочете и после да го попиташ: „Е, ти какво мислиш? Какво разбра? Като мен ли мислиш?“. Докоснах се до един свят, едновременно съвсем реален, но и мистичен, до който в реалността не бих имала достъп, а и не бих искала, защото мрачната нотка е непрекъснат спътник на написаното, макар авторката да не страда от чувство за хумор. Тотално объркване!

Купих книгата, привлечена от красивата корица и анотацията, която обещаваше история за брат и сестра. Между другото, има ли нещо такова, но ми се струва, че историите за братя и сестри винаги са пропити с мрак и някаква обреченост? Като започнеш от Хензел и Гретел и стигнеш до The mill on the Floss от Джорж Елиът. И зачетох…

Не мога да ви опиша колко пълнокръвна е книгата в това да представи човешките емоции на своите герои, да обрисува характери и да чертае съдби, боравейки не толкова с детайлно описание, колкото с чувства. Все едно авторката натиска бутончета в душата ви, за които не сте подозирали, и макар ситуацията в книгата да е различна, вие припознавате емоцията като своя, помните я, изпитвали сте я…

Единственият човек, който живее в сянката на другите и за когото всъщност не разбираме почти нищо, е главната героиня, от чието име авторката разказва: за родителите, за брат си, за най-близката приятелка от детството, за най-верните приятели, за случайни познати и непознати хора. И като пиша „почти нищо“, искам да кажа, че Ели е като огледало за случващото се около нея, а в огледалото виждаме образа обърнат, един вид – пречупен през нейната призма. Знаем всичко и нищо за това малко момиче, което ще се превърне в жена, но ще продължи да гледа на света по същия начин, както когато Господ беше заек.

Нямам какво друго да ви споделя. За мен много неща останаха недоразбрани, а ако съдя по оценките в Goodreads, които са или минимални, или максимални, тази книга наистина е за по-специална аудитория и дали вие спадате или не към нея, ще разберете, само ако я прочетете.

Девора

Categories: Драма, художествена | Вашият коментар

Цигулка за Господ

Гледах корицата като хипнотизиран. Съвършена. Наистина съвършена. Такава корица подхожда на шедьовър, казах си. Нямаше за кога да отлагам тази среща с Виктор Пасков. Новото издание на „Сиела“, появило се точно 30 години след излизането на романа, прилича повече на музикален инструмент, отколкото на книга. И музиката звънти в ушите при всяка прочетена страница…

„Балада за Георг Хених“ е едва 200 страници. Чете се на един дъх, след което дълго въздишаш. Пред красотата на текста, пред майсторството на един истински виртуозен писател, пред дълбочината на човешката история и пред триизмерното и автентично описание на грозната действителност. Бях изчел много възторжени отзиви и силни думи за тази книга. В общи линии, мненията, на които попаднах, нямат нюанси – изразяват крайна възхита и преклонение пред таланта на Виктор Пасков. Сега разбирам защо.

 

Историята на престарелия майстор на цигулки Георг Хених, който изживява последните си дни във вмирисано софийско мазе, е поставена като кандилце в иначе мрачната и потискаща обстановка на една западнала столична улица от времето на късния социализъм. Стряскащи контрасти се редуват пред очите на неподготвения читател. Някогашен музикант в Царския оркестър и прочут лютиер, дал занаят на много свои ученици, Георг Хених прилича повече на полусянка, полусветец, спомен от едно насилствено изличено минало. С морал, ценности и философия, принадлежащи на това минало и напълно несъвместими с жестокото настояще. А настоящето боде очите от всеки ред – претъпкани стари жилищни кооперации, миризливи коридори, пияни и свадливи съседи, скандали, побоища, бедност, бедност, бедност… Ако някъде сте чували, че бедността не е порок, Виктор Пасков ще ви убеди в противното. Бедността е съсипваща, разкапваща. Не оставя място за нищо друго освен задоволяване на основни физиологични нужди. И стъпква в краката си всеки порив към нещо възвишено. Един музикант и неговото семейство изникват от катакомбите на тази потресаваща бедност, за да свържат съдбата си с тази на Георг Хених. Музикантът ще остави инструмента си, за да прави бюфет, а Георг Хених ще обърне гръб на всичко тленно, за да създаде последния си шедьовър – цигулка за Господ. Колко тъжна ирония има в тази ситуация само…

„Ти имаш талант. От теб може да излезе нещо. Но запомни добре: те не се интересуват какво носиш в себе си! Талантът ти не струва пукната пара за тях! Те искат да видят..

– Какво?

– Бюфет!“

Ценностите са подменени, бедността е опустошила душите. Притежанието на бюфет е обзело мисълта на музиканта, на жена му, на съседите му. Да създадеш бюфет е себедоказване, това е съвременното себеутвърждение, което ще издигне личността в очите на най-близките, на съседите, на всички. Колкото по-груба и гротескова е действителността със своите герои, толкова по-силно контрастира образът на човека на изкуството. Достигнал предела на живота си, с отмаляло тяло и треперещи пръсти, старият лютиер вдъхновява с безмерната си човечност, с вярата си, с непоклатимата воля да остане докрай верен на своето изкуство. Прозаичното за миг отстъпва на свръхестественото – Хених вижда сенките от отвъдното, разбира Господ, говори с дървото. И всичко е толкова реално, толкова реално…

За мен бе изненада да разбера, че Георг Хених е реално съществувала личност. В края на книгата са публикувани факсимилиета от две негови писма – същите, които отварят и затварят повествованието. Така или иначе е трудно да разбере човек къде свършва истината и започва фикцията в тази забележителна повест. Има ли изобщо фикция? Убеждавам се за кой ли път, че за да напишеш изключителна книга, трябва да познаваш изключителна личност. Никоя фикция не може да бъде толкова въздействаща, колкото личността, вдъхновила автора й. Блажени Виктор Пасков, щастлив си бил да познаваш подобен човек!

Затваряйки последната страница, се улових, че продължавам да чувам музиката. Продължавам да виждам цигулката, измайсторена за Господ. Прокарвах пръсти по корицата и сякаш самата книга бе последното творение на Георг Хених, неговия дар към Всевишния, неговата цигулка като никоя друга. Шедьовър, който дълго ще помня.

Георги Грънчаров

Categories: български, художествена | Вашият коментар

Малката билкарница в Монмартър

До мен е книгата, от която все още може да се усети полъх на лавандула, а пред мен, иска ми се да е така, е цялото лято. Уви, от него остана само спомен, но пък винаги можем да се връщаме към красивите и романтични летни спомени с книгите, нашите машини на времето. „Малката билкарница в Монмартър“ е първата издадена книга на Донатела Рицати и разказва за любовта: загубената, съживяващата и за тази, която получаваме във всяка минутка от живота си, но рядко я оценяваме. Типично за дебютен роман на човек, който има още какво да учи като автор, книгата прелива от въображението на авторката – получава се забавна еклектика, която оставя някои сюжетни линии с неразкрит потенциал.

Главната героиня, Виола, е загубила желание за живот след смъртта на съпруга си. От нея е отнето най-голямото й щастие и тя трябва да пребори себе си, да забрави спомените, за да продължи напред. Разбира се, има кой да й помогне в това: приятели и нов любим, който дълго ще трябва да се доказва пред неуверената италианка. Драматизмът около героинята се разкрива във взаимоотношенията й с останалите герои: от майката и бащата, през новите и старите приятели, та до потенциалната нова любов в живота й. Наистина – понякога съдбата си прави шеги с нас, като „изтръсква“ цял чувал със случки и емоции върху главите ни, но при Виола съдбата, или по-скоро авторското перо, което се е развихрило, не остава героинята дори с една константа в живота й. Изобилието от случки, случайности и съдбовни срещи уж би трябвало да обогати сюжета, но му придава една наивност и го прави предсказуем: разбира се, че момичето, което краде чантата на Виола, ще се окаже внучката на любопитната баба; разбира се, че любимият ще се появява в най-подходящия момент да подхване припадащата или изпаднала в беда красива жена; разбира се, че се досетих каква е семейната драма и каква ще е развръзката; разбира се, че всичко останало се нарежда така, че новият живот да започне и продължи гладко и всеопрощаващо. Тук идва и моето недоволство от книгата. Има моменти, които са ужасно нагласени. Другата голяма слабост за мен е отплесването с ирисово лечение – ама нали бяхме в билкарничка, как така изведнъж започнахме да приемаме пациенти в склада и да бъркаме домашни сапуни и мехлеми? Съвсем други бяха очакванията ми какво ще се крие между страниците на книгата, може би ми се искаше да прочета отново нещо като „Крайбрежната чайна“ на Ванеса Грийн. Но тук авторката е с италианска кръв и вероятно е характерно за тях това необуздано раздаване на емоции и влечение към експресивни реакции.

За финал не мога да кажа, че книгата е лоша, защото в нея личи старание (макар за мен да е престараване) читателят да получи едно приятно, любопитно и романтично четиво. Не е от книгите, които бих препрочела отново, дори много да ми се изживява някаква любовна история на хартия, но не е и книга, която не заслужава внимание и няма да спечели своята аудитория. Всъщност за много хора минусите, които са отблъснали мен като читател, ще бъдат плюсове, защото ще могат да получат нова информация, вдъхновение и идеи. Стилът на писане на авторката също не е за пренебрегване, тъй като романът се чете леко и приятно за отрицателно време.

Девора

Categories: Любовни, художествена | Вашият коментар

„Хавра“ – адът е навсякъде, където законът отсъства

Много шум се вдигна покрай новата книга на Захари Карабашлиев. Разбираемо, след като неговият бестселър „18% сиво“ се превърна в една от най-обичаните книги от съвременен български автор. „Хавра“ дойде след продължително „подгряване“ и с интригуващ анонс от „Сиела“, които я определиха като „криминален разказ, историческа проза, драматична любовна история и книга в книгата“, а също и „с елементи както на напрегнат ноар, така и на историческа хроника“. Как ви се струва това, а? На мен ми се стори твърде пъстро за вкуса ми, но без съмнение интригуващо.

Книгата престоя на бюрото ми известно време, преди да посегна към нея. Притеснявах се, че няма да имам нужното спокойствие и време, за да й обърна подобаващо внимание. Излишни притеснения – още с първите няколко страници четенето тръгна изключително плавно и страниците бързо започнаха да се нижат. Карабашлиев има изумително лек и увлекателен стил. Казвам го с ръка на сърцето. Рядко български автор пише толкова премерено, грабващо и почти хипнотично. Подобен беше случаят с „18% сиво“, тук имаме същият вече познат стил на един умел разказвач, който е изживял много от онова, за което пише (а за останалото се е постарал да потърси достатъчно информация). Всъщност, така и така направих паралел с предишния роман, трябва да отбележа, че той не е единствен. Емигрантът в Америка, разбира се, барман – Захари няма как да го опише така свойски, ако нямаше автобиографичен елемент в цялата работа. И Варна… тази Варна… описания на детайли, картини и импресии, които само един варненец може да предаде по този начин.

Като сюжет „Хавра“ е сложен и до голяма степен озадачаващ експеримент. Самият автор споделя в епилога, че е имал две различни идеи за роман. Едната линия е историческата – животът на военния кореспондент Макгахан, чиято съдба по любопитен начин се преплита с тази на българския народ. Другата, съвременната, не е нищо ново – български емигрант в Америка се завръща в родния град, за да погребе баща си и да уреди наследствените земи, нагазва дълбоко в посткомунистическата родна мътилка, забърква се в сложни и опасни схеми с местната групировка и в спонтанни интимни приключения със случайни момичета. Двете линии на пръв поглед нямат допирни точки и спокойно можеха да бъдат две различни книги (едната от тях – осъдена да попадне сред купчина себеподобни произведения от цял куп съвременни български автори, експлоатиращи емигрантската и постсоциалистическата теми). Всъщност, само на пръв поглед. Докато четях, прескачането от тема в тема не беше дразнещо, беше по-скоро любопитно. Опитвах се да разбера къде ще се свържат двете, къде ще са пресечните точки. Ще има ли такива? Открих връзката в най-очевидното. Хавра. Заглавието. Хавра – пущинак, необработено място, бъркотия. Това е според тълковния речник. Това е и българската действителност в безпътицата след промените. Хавра. Бъркотията в залязващата Османска империя, която изкристализира в пепелищата на Априлското въстание какво е? Хавра. Ужас, от който косите ти се изправят – това е Батак. Но това е и Варна, оплетена в безкрайните пипала на всесилната групировка.

„Адът не е онова тъмно място под земята с огньовете, дяволите и мъченията.

Адът е навсякъде, където върховенството на закона отсъства. Безправието превръща в ад и най-живописното кътче на земята.

Там, където няма справедливост, демоните и огньовете се появяват неизбежно“

Ето я пресечната точка. Подчертах си този цитат. Прочетох го няколко пъти. Хареса ми!

При все впечатляващия стил на Карабашлиев и амбициозната задача да слее в едно цяло две толкова различни линии, романът предизвика у мен смесени чувства. Голямото въодушевление, с което зачетох в началото, някъде към средата започна да губи някои от нишките. Историческата линия вървеше добре, но в съвременната нещата започваха да издишат. В края бях по-скоро объркан, отколкото впечатлен. Нереалистични ситуации, в които главният герой си позволява твърде дръзки неща (и му се разминава!), невероятни приятелства (бившият легионер Тото сякаш е някакъв всесилен фокусник, докато алтруистично се опитва да помогне на своя приятел).  Развръзката за някои от героите дойде твърде претупано, за други въобще не дойде. Случилото се с възрастната докторка изобщо не съответстваше на иначе яркия й образ, който Карабашлиев бе успял да изгради толкова умело. С Лира, приятелката на главния герой, дори не разбрахме какво точно се случи. Цели съдби потънаха в догадки.

Усещането ми за „Хавра“ е като за една добра идея, пришита към друга, не толкова добра, от което, по закона за скачените съдове, нещата се уравновесяват по средата. Безспорно стилът на Карабашлиев вдига летвата и прави романа адски четим, но недовършените сюжетни нишки и преексплоатирането на до болка познати теми оставят привкус на недоизпипан краен продукт. Книгата ще намери своите верни читатели – тя вече е бестселър така или иначе. Аз обаче си мисля, че големият роман на Захари Карабашлиев тепърва предстои. И ще го чакам с нетърпение!

Публикувано от Георги

Categories: Исторически, Криминални, български, трилър | Вашият коментар

За храненето на бебето

Ще започна с поздрав към авторката на книгата, която ще ви представя днес, защото се изисква голям кураж да застанеш под прожекторите и да обясниш на дори една майка как да си гледа детето, какво остава за това да напишеш книга, която ще се чете от стотици. „По-здрави бебета. Всичко за храненто от раждането до 2 години“ на Магдалена Пашова очевидно се котира прекрасно сред българската аудитория от млади и амбициозни майки, тъй като малко след като ми беше заета от моя приятелка, получих още няколко препоръки от познати и непознати хора да я прочета. Така и направих! Изчетох я от първата до последната страница – докато приспивах бебето в количката в съседната градина, докато го кърмех и дори крадях от най-ценното време – това, в което мъничето спи, за да разбера и аз какво е мнението на авторката и какви са нейните препоръки.

Откакто съм майка, едно нещо ми стана пределно ясно – по отношение на гледането на деца няма златна среда. Жените, които решават да станат родители, населяват отделни лагери и ожесточено враждуват помежду си, всеки яростно защитавайки своята теория и верую. Откакто пък членувам в една група за майки, забелязах, че да изказваш категорично мнение като на професор е характерно за 90% от женския пол. В случая авторката се изказва авторитено и уверено, изхождайки не само от личния си опит като майка, но и от курсовете и обученията, през които е преминала. В основата на книгата заляга вярата в това, че чистата натурална храна е в основата на доброто здраве – вашето и на вашето дете (с което съм абсолютно съгласна), но, макар да има тактични презастраховки от страна на авторката, често се изпада в крайности. Това е книга, в която има прекалено много удивителни, буквално – този вече толкова рядко срещан препинателен знак, който всява лека паника в читателя. Ако не се подготвиш за бебе шест месеца предварително, ще забременееш трудно; ако ядеш нездравословно, ще има последици за бебето; ако не дай си Боже го захраниш по-рано, край с хармоничната му чревна флора и подобни модерни крайности като забраната да се дава вода на бебе. Разбира се, в това ревю не мога да бъда обективна, защото в някои отношения съвсем не съм съгласна с авторката, но нека подчертая, че обобщено намирам книгата за полезно четиво за млади родители и определено взех много идеи от нея.

Фактите са факти и те са чудесно поднесени на страниците на „По-здрави бебета„. Коя обаче е тази майка, чудя се аз, която ще седне да прави домашно брашно 6 заса във фурна, като сменя хавлиени кърпи и какво ли още не (не претендирам, че съм запомнила механизма за приготвяне правилно, защото не мисля да го практикувам). С това искам да кажа, че макар и с мек език, книгата е крайна в напътствията си. От опит мога да кажа, че забременях от раз в момент, в който изобщо не бях в добра физическа форма и се хранех абсолютно нездравословно. Не разбирам логиката зад това да се забранява вода на кърмаче, защото между „няма нужда“ и „в никакъв случай не давай“ има голяма разлика. Гледам хората на моя възраст, захранвани от четвърти месец, с даване на вода, сокчета и какво ли не – не бих казала, че сме болнаво поколение, а още по-малко, че носим някакви идентични физически белези. По-скоро при всички ни се проявява генът на предишните поколения, отколкото резултатът от захранването в кърмаческа възраст. В същото време обаче харесвам и уважавам препоръките, които Магдалена Пашова дава за самия процес на захранване – каква храна кога е подходящо да бъде въведена, а съм истински очарована от рецептите в книгата, поднесени на читателя със страхотни цветни фотографии, които, признавам, грабват окото и събуждат апетита! (ето и от мен една удивителна)

За мен книгата е четивото на младата майка, която има склонност да се влияе от модерните течения във всяка сфера на живота. Така, както на нас са ни давали биберони с мед или подсладена със захар вода (ужасни практики, но така са учени майките ни), така днес пълното отрицание е мантрата на майката, която инспектира всяко зрънце, което ще доближи устата на нейното отроче. Аз не бих могла да живея с толкова стрес по отношение на дневното меню на детето, най-малкото не мога да си представя как физически ще смогна, да не говорим емоционално. Гласувам „за“ месото от пасищни животни, сезонните плодове и зеленчуци от ферми, забраната на сладкиши и подсладени напитки, но това са основи. Няма обаче да ме видите да правя солети от елда (например) или да държа детето на диета два дни, след като е хапнало зрънчо (не, че одобрявам зврънчото като храна за бебета).

Както виждате, и аз не знам как точно да обобщя емоциите си от тази книга. Може да звучи, сякаш съвсем не ми е допаднала или си позволявам да критикувам човек, който все пак учи другите хора как е най-добре да се хранят, но не това е целта ми. Просто нямам едно-единствено впчатление от книгата. Харесва ми и не ми харесва едновременно. Смятам, че всеки може да извлече доста ползи от нея, стига да пресява и да не се вманиачава. Аз не бих следвала препоръките в нея дословно, но и не бих упрекнала майка, която го прави (е, да, тайно я наричам майка-нацист, но то е с усмивка и намигване). Има и още нещо, което е загатнато в книгата, но ми се струва доста по-важно дори от това с какво храните детето си, и то е движението. Така че, мисля си – по-добре излезте на разходка с детето си, смейте се, играйте, ако и да е изяло цяло парче купена торта, отколкото да изнемогвате над печката в опит да му поднесете поредната порция мега здравословна закуска. И един плод ще свърши тази работа. ;)

Девора

Categories: Бебета, Детски, Други, български, кулинарно | има 1 коментар

Любовта е „целувка на дама“

За мое голямо удоволствие, бях една от първите, които получиха и се радваха на стартовата кутия за романтична литература – Gembox. Повече за идеята и съдържанието на розовото пакетче може да прочетете в личния ми блог –  The Happy Beehive.  Тук, в Библиотеката, ще си говорим само за книгата, която пристигна с кутията, а именно – „Любовта е ‘целувка на дама'“ от Елизабета Флумери и Габриела Джакомети.

Първо да изясня, че „целувка на дама“ всъшност са вид слепени сладки. Вече трябва да ви е ясно, че освен романтична, книгата ще е и кулинарна, замесена с много рецепти и чувствени гастрономични изживявания. През последните години любовен роман с кулинарна нотка е печеливша и често експлоатирана комбинация. За съжаление – повече често, откокло – не, с посредствени резултати. Много хора си мислят, че романтичната литература е лека, лежерна и посредствена. Тя обаче може да е въздействаща, красива и разтърсваща. Макар и приятна за четене, точно тази книга не спада към втората категория. Сюжетът е предсказуем и изпълнен от първата до последната страница с клишета, героите са неправдоподобни и „съшити“ набързо. Не знам дали това, че книгата има две авторки, не е и причината за слабия литературен резултат, НО пък се е получил роман, подходящ за тези дълги горещи летни часове, които искате да прекарате със сладка напитка в едната ръка и нещо разсейващо за четене в другата.

Маргерита е красива млада жена, която се е оказала в неподходящ и нещастен брак, отдалечил я от дома и мечтите й. Една сутрин съдбата я подтиква към кардинални решения и я връща обратно в родния Рокафита в Тоскана, за да разгърне пред героинята съвсем нова страница от нейния живот. Тя трябва да преживее раздялата с инфантилния си съпруг, да приеме пороците на баща си и да му помогне, да се изправи пред тайната на най-добрия си приятел и да се отдаде на изкушението на атлетичния Никола с шоколадовите очи.

Съпругът на Маргерита е най-смешният и недостоверен образ в книгата, прилича повече на анимационен герой, а не на герой от роман. Главните герои пък са млади, красиви, способни, талантливи, харесвани – съвременни принц и принцеса. Бих простила на авторките липсата на въображение, но сценарият тип Пепеляшка откровено ме дразни. Образ на мъж, в който се набляга на това, че е богат, преуспял, мускулест, властен, лично мен ме отблъсква, защото е изтъкан от клишета и e лишен от достоверност, която позволява човек да има някоя и друга слабост. Да беше еротичен роман, да се плъзгаме по повърхността волно и безгрижно, но дори това не е. И другите герои са също толкова безлични, колкото и главните.

Защо обаче твърдя, че книгата беше приятна за четене и не напълно изгубено време? Защото я четох, все едно съм отделила 50 минути да изгледам някой захаросан филм, а понякога имаме нужда точно от това – малко сладникаво разсейване, което да ни забавлява. Да не забравя също така и кулинарната част – тя също има своите пропуски: Маргерита, която няма самочувствието на готвач, се оказва нещо много повече – не само, че може да готви всевъзможни основни ястия и да приготвя пищни вечери с въображение, но и е представена като ненадмината сладкарка, която декорира торти с фондан във формата на Барби. Ако човек се интересува от кулинария, му е ясно, че обикновено влечението е или към гозбите, или към сладкарството. Комбинирането на двете и изпълнението им като професионалист не е по силите дори на шеф готвачи от световна величина. Mаргерита обаче е свръх човек. Тя прави с еднакъв успех предястие с раци и торта-футболно игрище. Подозирам, че някоя от авторките се е вдъхновила от каталога в местната сладкарница и се е намерил кой да й подскаже каква е техниката за оцветяване и поставяне на фондан. И отново: въпреки че образът не е създаден в дълбочина, текстът предлага добри и апетитни кулинарни идеи. В края на книгата дори са отпечатани някои от рецептите, споменати в менютата на Маргерита. Пробвайте си и вие късмета, току виж ви се наложи да готвите за някой благороден „замразен продукт“, който има нужда именно от вашата любов, за да се затопли отвътре.

Девора

Categories: Любовни, Чиклит, художествена | Вашият коментар

Първата биография на Левски

За Левски са изписани десетки хиляди страници. Стотици книги, стихотворения, поеми. Левски е икона. Но и мейнстрийм. С тениски на Левски се кипрят хора, които нямат и понятие от делото на Апостола. Портретът му виси в кабинетите на хора, които са предавали многократно всичките му идеали. За Левски са се упражнявали да пишат цяла върволица талантливи, но и бездарни хора. Биография след биография. Избягвам подобни книги – излизат твърде често и не виждам какво ново и непознато биха ми разкрили за личността на Апостола. До момента, в който не видях тази. „Васил Левски. Дяконът“ от Захарий Стоянов – две имена, които няма как да бъдат заедно и да не предизвикат мигновен интерес.

Не подозирах за съществуването на подобна книга, признавам си. Първото й издание е от 1883 г., отпечатана е в Източнорумелийската печатница на Едуар Дионне. Твърде слабо позната на широката публика, това е първата българска биография на Апостола. И първият опит за биография у нас въобще. И то именно от Захарий Стоянов, хрониста на Априлското въстание, съвременника и участника в националноосвободителните борби. Издадена само 10 години след смъртта на Левски, това действително е най-автентичният му образ, достигнал до нас в неподправен вид, със запазен колоритния възрожденски език на автора, неговите непосредствени проучвания, разговорите му със свидетели, близки и познати на Апостола, с очевидци на едно или друго събитие.

Първият ми досег с книгата просто ме очарова. Издателство „Хермес“ са се постарали да възродят биографията на Левски в достоен и изключително впечатляващ вид. Твърди корици, стилно оформление, безкрайно удобния формат 70 на 100, интересен предговор от Тони Николов. И всичко това е само прелюдия към живото свидетелство на Захарий Стоянов за личността на Апостола – такъв, какъвто е запомнен от своите съвременници.

Биографията започва с интересно встъпление, говорещо много за обстановката по онова време в новоосвободена България: „Посред възпяването на генералските еполети, посред френетическите „ура“ и проливането горещи сълзи над чужди гробове  и величия, не би било зле, ако тук-там се мяркаше и нещо за наши работи, за наши хора. Най-после – и ние сме народ, Боже мой, и ние имаме национален егоизъм, человеческо достойнство, което трябва да тържествува над чуждите авторитети, трябва да ни характеризира като народ, а не безсъзнателна, самоунижающа се тълпа“.

Захарий Стоянов се спира много подробно на ранните години от живота на Васил Кунчев, неговия досег с лицемерния свят на калугерството, към който той така и не успява да се причисли. Следват първите му участия в революциите на Балканите, сблъсък с турците и бягство от Сърбия, завръщане в България… Авторът разказва и какво стои зад митичното съкращение БРЦК, колко наивно, но и с познаване на българската психология са действали шепата осъзнати мъже по онова време.  „Дошли до заключение, че ако се яви човек пред простолюдието малко по-тържествено, с шарено пълномощно, украсено с печати, написано вътре с левове, полумесеци и сабли, с билети и пр., изпратен уж от някакво си Привременно правителство или Централен български революционен комитет, то ще да има по-голяма цена в очите на всеки отсам Дунава българин“.

Разбира се, отчитайки времето, в което е писана книгата и още яркия спомен за Апостола, не можем да говорим за безпристрастност на самоукия биограф. Отношението му към личността на Левски е видимо, но Захарий Стоянов все пак не изпада в излишно идеализиране. Обстойно се спира на финалните епизоди от живота на Дякона, предателството на поп Кръстю, когото Захарий категорично смята за главен виновник за залавянето на Апостола. Но и предателството на Иванчо Хаджипенчович, един от чиновниците, подписали смъртната присъда, а в последствие, след Освобождението, вдигнал си къща на 150 метра от мястото на обесването.

Безкрайно ценна е тази биография за осмислянето на Левски през погледа на съвременниците му. Да, тя е непълна, липсват може би подробности за един или друг епизод или взаимовръзка с общата картина, но е дотолкова автентична, че да ни потопи в духа на онова време и да ни покаже как се е родила легендата. Онази легенда, която днес сме склонни да развяваме като хоругва за цели, които нямат нищо общо с личността на Васил Левски.

Публикувано от Георги

Categories: Биография, Исторически, български | 2 Коментари

„Гам“ и философските тези на младия Ремарк

През последните години наблюдавам с любопитство как красивите корици започнаха осезаемо да се налагат в продукцията на българските издатели. Променящият се читател – а той наистина се променя – вероятно изисква това. Отношението към корицата  показва отношение към автора, към произведението, а и към читателя. Последният все по-често е склонен да санкционира „компромисната“ корица, направена надве-натри, особено когато такава илюстрира някое велико художествено произведение. Обратното, качествената корица може да накара много хора да си вземат книгата дори само заради внезапния порив, появил се у тях при вида на естетически издържан книжен продукт.

Нямам съмнение, че вторият случай важи в голяма степен за „Гам“ – единствения роман на моя любим Ерих Мария Ремарк, който не бях чел досега. Казвам в голяма, а не в пълна степен, защото името Ремарк само по себе си също е достатъчна причина да грабнеш всичко, изпречило се на пътя ти и носещо почерка на този автор. „Сиела“ са свършили отлична работа с това издание, а корицата на Дамян Дамянов е естетическа наслада. Любопитството ми е твърде голямо – за първи път след студентските ми години да разгърна роман на Ремарк, за който нямам и бегла представа. Всъщност „Гам“ е написана през 1924 г., няколко години след дебютния „Мансардата на бляновете“. Ръкописът обаче остава неиздаден чак до 1998 г., когато се появява в Германия. На следващата година излиза и у нас, но вероятно в толкова малък тираж, че днес дори по антикварните книжарници трудно може да се намери.

В „Гам“ виждаме един напълно непознат млад Ремарк. Онези от вас, които са чели „Мансардата на бляновете“, бързо ще направят паралел, макар тук „бленуването“ да е отстъпило на по-задълбочени философски разсъждения. Тези разсъждения си проправят път сред екзотични сцени, в които енигматичната млада дама на име Гам търси себе си, като привлича и отблъсква един след друг различни мъже. Казвам „екзотични сцени“ не като намек за горещи любовни истории, а като декор на повествованието – Ремарк и Гам ни водят в Египет и Аржентина, в Индия и Югоизточна Азия, в Париж и Китай. И сцените, в които описва колоритния живот, глъчката и автентичните картини от тези места, са доста по-плътни, пулсиращи и впечатляващи от самите герои на романа.

Ремарк ги въвежда един след друг без никакви детайли, без представяне – всички онези мъже, които по-скоро рано, отколкото късно, влизат в орбитата на Гам, тя просто ги привлича със своята гравитация. Нищо не разбираме за тях освен няколкото сцени, диалозите – по-скоро театрални, отколкото истински, тук-там малко повече загатваща информация, но дотам. Самата Гам е още по-голяма загадка. Без никакви детайли за миналото й, за общественото й положение, с оскъдно описание на външния й вид основно чрез облеклото й, проследяваме непрестанното странстване на кораб или със самолет, с влак или в нечий автомобил, из екзотичните места, споменати по-горе. Мъжете се появяват един след друг в живота на Гам, появяват и изчезват, след като са дали своя принос за драматичната нишка на романа и са се включили в разсъжденията, изпълващи страниците. Разбира се, най-често разсъждава Гам, нейно е това любопитно определение за живота:

„Животът е като домакиня с голям ханш, която вари сладко за зимата, пълни безброй буркани и ги херметизира – ние всички идваме от едно и също дърво – и ето ни в нашите стъклени къщурки, можем да се виждаме, но никога не се достигаме един друг – едните са направени на пюре, другите са с извадени костилки и нарязани, а третите просто са натъпкани сурови – те се чувстват най-онеправдани“.

С дългите философски разсъждения и изпълнените с недомлъвки диалози, романът повече прилича на театрален сценарий. Неволно се сещам за Айн Ранд и нейната (също ранна) пиеса „Идеал“, в центъра на която отново е една загадъчна жена, която подлага на тест няколко типажа мъже, а в нейния образ Ранд начева собствената си философия, избистрена чак в по-късните й романи.

Макар да остава неиздаден толкова дълго време, романът „Гам“ полага някои от идеите, появяващи се в по-късни творби на Ремарк. Но не бих казал, че това отсъствие е лишило читателите от ценна творба, самороден диамант или друго някакво съкровище. Романът не успява да предложи нито впечатляващ сюжет, нито силни и пълнокръвни герои. Немският издател го нарича „роман на тезите“ – сполучливо определение, защото освен тези, трудно можем да открием нещо друго в „Гам“. Зад сполучливата корица на българското издание не стои творба от ранга на „На Западния фронт нищо ново“ или „Трима другари“, но от друга страна държим в ръце липсващото, почти непознато до момента парче от романовото наследство на един голям писател.  В кореспонденцията си с Марлене Дитрих през 30-те години Ремарк понякога споменава Гам. Може би нейния образ е проектирал върху актрисата, с която го свързва една голяма любов. Дамян Дамянов е уловил тази енигма. Загледайте се отново в корицата. Разпознавате ли тези очи?

Публикувано от Георги

Categories: Драма, Любовни, художествена | Вашият коментар

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: