Face Paint The Story of Makeup

facepaintАко книгата на Борис Ентруп (10-Minute Make-Up) беше нещо като помощник в съставянето на визии, то книгата, която ще ви представя днес, ще бъде вдъхновение за тези, които искат да имат някаква основа в познанията си за грима, преди или докато експериментират. Лиса Елдридж е известно име в бюти средите. Аз се запознах задочно с нея чрез YouTube канала, който поддържа, но това съвсем не изчерпва всичко, с което се занимава. Към настоящия момент Лиса работи като глобален криейтив директор в козметичната компания Lancome, като не забравя да радва и онлайн феновете си с видео уроци, в които разкрива трикове и любопитни факти за макиажа.

Може би много от феновете на Елдридж са очаквали книга, в която да се обясняват стъпка по стъпка различни визии. FACE PAINT е нещо коренно различно, макар снимки и картини да не липсват. Това наистина е книга за история на грима, която разглежда това изкуство от периода на най-ранни свидетелства за възникването му (Древен Египет), през вековете, в които ту е отричано, ту възхвалявано, та до наши дни, когато козметичната индустрия е на гребена на вълната. Авторката не следва стриктно историческата хронология в разказа си. Често прави паралели, успява да разглежда тенденциите, като взима под внимание теченията не само в Запада, но и в Изтока. За мен най-изненадващото откритие беше, че гримът, като нещо достъпно за всеки, разнообразно по цвят, текстура и форма, изобщо като нещо, което може да се използва от обикновената жена, е отвоювал своето място едва преди 50-60 години.

facepaint_1

Книгата се дели на две части: The Ancient Palette и The Business of Beauty

В първата част се разглеждат цветовете червено, бяло и черно като основополагащи в разкрасяването на жени, така и на мъже, от древни времена до днес. Червено, събуждащо страст, по устните на гейшите; руменина по страните на Мадам Помпадур, увековечена на портрет както много други знатни дами; белите лица на Средновековието, често постигани с отровни помади, които са сбръчквали лицата и са били основен фактор за олисяването над челото; изписаните черни очи на египтяните, а много по-късно – на холивудските и особено боливудските актриси – всички тези детайли от света на красотата са разказани увлекателно, с любопитни подробности, които понякога плашат, а друг път – омагьосват!

facepaint_2

По голямата част от книгата е посветена на бизнеса и красотата. Дори изобщо да не се интересувате от грим, няма как да не ви стане любопитно всичко, което авторката е събрала между страниците: от първите печатни издания с рецепти за ястия, но и за помади за разкрасяване, през пропагандата по време на Световните войни, през осъзнаването от бизнеса, че обикновената жена би дала всичко да прилича на своята любима актриса от екрана и експлоатирането на това познание до висоти, които продължават да поддържат бизнеса успешен и до ден днешен. Историите за пионерите в козметичната индустрия звучат романтично, но и заплашително. Първите имена, много от които познаваме и днес като брандове на щандовете за козметика, са били заредени с толкова творческа енергия и хъс да бъдат лидери, че ще ви се прииска да прочетете за тях много по-подробно, отколкото е описанието на Лиса.

facepaint_3

Самата тя признава, че е трябвало жестоко да редактира книгата си по препоръка на нейната редакторка, тъй като изданието би станало огромно и нечетивно. А то и сега съвсем не е малко – красива книга с твърди корици и мека подвързия, гланцирани листа, качествени и красиви изображения, страхотно страниране… За мен определено е удоволствие, че я притежавам – и защото е красива, и защото съдържанието си заслужава да бъде препрочитано!

Оставям авторката също да представи книгата си със специалното видео, което е заснела, а аз само ще ви споделя, че може да откриете FACE PAINT в Amazon на много по-достъпна цена, отколкото ако я поръчате чрез български сайт на книжарница, а и ще дойде доста по-бързо.

Девора

Categories: Грим, Други, Професионална, Хоби | Вашият коментар

„Онова лято“ и онова много преди него

onova_lyatoНяма как да не започна с това, че българското издание на „Онова лято“ на Лорън Уилиг е поднесено на читателя в изключително красиво книжно тяло, което е удоволствие за окото. Всичките ми опити да се вдъхновя от книга, която чета на електронен четец, винаги ме водят до извода, че нищо не може да се сравни с усещането да разлистваш страниците, да вдъхваш аромата и да потъваш в историята, сгушена удобно между хартиените корици. Разбира се, това не е достатъчно само по себе си, за да изпиташ истинско удоволствие от една книга. Трябва много повече, а „Онова лято“ е достатъчно приятно четиво, така че да спечели своето място на нощното ви шкафче.

Това е поредната книга, в която сюжетът се разгръща в две паралелни истории – една от миналото и една в настоящето. Макар вече да изпитвам известно недоволство от работещата схема „мистерия в рода по майчина линия, разгадана от дъщерята/ внучката“, Уилиг е успяла да постигне баланс и да разказва в ритъм, който е интригуващ. Като във всички книги с паралелни истории досега, и тук намирам съвременната за много по-слаба от тази, разказваща за Имоджен и нейния любим Гавин Торн. Явно миналото винаги ще е по-вълнуващо заради всички тези въображаеми детайли, с които можем да украсим емоциите и взаимоотношенията на тези, които са съществували преди нас. Един вид – гледаме назад с романтични очила и донякъде наивно.

Лорън Уилиг не само гледа, но и пише: Имоджен е младо момиче, което вярва в своята щастлива звезда, която обаче се оказва не от магическа материя, а от евтин станиол. Длъжна да понесе последиците от своя избор, тя остава като затворена в златна клетка птичка, която може само да наблюдава, но не и да контролира събитията в собствения си живот. Интересен, макар и не толкова развит, е персонажът на нейния съпруг – много точно описан изкусен манипулатор, на когото нищо не убягва от погледа, а в същото време изглежда хрисим и добронамерен. Той е от тези мъже, които успяват да постигнат всичко, което желаят, благодарение на своята проницателност и лицемерие, като не остава нищо да наруши самообладанието му. Харесвам подобен тъмен персонаж в книгата – изглежда напълно достоверен! За него пречка като младия и импулсивен Гавин е лесно предизвикателство, а когато една жена е обречена да обича този, който не е изкусен в интригите, а живее с чисто сърце, често сама попада в капана на обречената любов.

Джулия, която през 2009-та ще започне да разплита историята на Имоджен и Гавин, ще трябва да изживее своите собствени предизвикателства, поставени на пътя ѝ от съдбата. Любовната история тук е лишена от естествените препятствия, с които са се сблъсквали по-старите влюбени, заради това драматизмът в тези взаимоотношения идва от несъвършените характери на героите. Като се замисля: в днешно време пред любовта и обвързването няма никакви пречки, следователно е трудно да се пишат велики романтични истории за чадата на XXI век. Защо тогава авторите се опитват?

Оценката ми за книгата е хубава, макар да я ощетявам от пълното отличие заради паралелния сюжет и поради някои неубедителни моменти в историята (на места Джулия и Никълъс много лесно се досещаха за детайли, които няма как да бъдат толкова очевидни). Очаквам следващата книга на Уилиг да ми донесе още по-голямо удоволствие, а когато прочета и нея, ще гледам бързо да споделя впечатления и емоции!

Девора

Categories: Драма, Любовни, художествена | Вашият коментар

101 романтични места в България

„Човекът е човек тогава, когато е на път“, е казал поетът. А в последните години все повече хора установяват сами за себе си правдивостта на това твърдение. Откъде знам ли? Ами, вижте продажбите на двата най-популярни пътеводителя за туризъм у нас – „101 отбивки“ и „Нови 101 отбивки“ на Иван Михалев и Елина Цанкова. От 2015 г. насам двете заглавия са неизменно в челото на най-продаваните книги в България. Подобен успех на нехудожествена литература е изумителен, но той си има своето обяснение. От една страна, повишаващият се интерес на българина към пътуване дори на кратки разстояния в страната. От друга, и това е безспорно – качественият продукт на двата пътеводителя, които съчетават не толкова познати дестинации с фантастични снимки и приятно поднесен текст.

101След наистина феноменалния успех на „Отбивките“, естествено бе да очакваме следващата стъпка на двамата пътешественици. И тя стана факт през миналия декември с няколко значителни новости в концепцията. „101 романтични места в България“ идва с твърди корици, малко по-голям формат, луксозни страници и очарователна снимка на лавандулови поля в стройни колони, докъдето ти видят очите. Издание, обречено на успех. Няма как да не си го помислите, докато се наслаждавате на очарователната корица. При това снимката не е правена някъде във френския Прованс, а в България, която, между другото, от няколко години е номер едно в света по производство на лавандулово масло.

Бърз поглед над съдържанието подсказва още една промяна, при това наистина съществена. Докато „Отбивките“ ни водеха до слабо познати места, някои дори трудни за откриване, то новата книга на Иван и Елина разширява фокуса неимоверно. Дестинациите са разделени не на географски принцип, както досега, а тематично – „На село“, „В града“, „Сред природата“, „Край морето“, „Дворци“, „Вино и СПА“. В огромната си част книгата включва познати на повечето хора локации (странно, но някои от тях присъствали вече в „Отбивките“) – от задължителните градски маршрути на Мелник, Троян, Трявна, Пловдив, Копривщица и Ловеч, до хитови в последните години китни селца като Лещен, Ковачевица, Гела, Боженци. Природните забележителности тук са наистина малко и включват предимно водоеми като язовирите Въча, Кърджали, Широка поляна. Разделът, посветен на морето, ще ви отведе до крайморски градове като Несебър и Созопол, но и до някои от последните сравнително диви плажове, като Иракли и Карадере. На пръв поглед, това определено не са места, които ще ви изненадат, но имат нещо общо – навсякъде е поставен акцент върху романтиката и върху споделените емоции, които можете да преживеете там с любим човек. Тривиалните Белоградчишки скали изведнъж стават малко по-интригуващи, когато разберете, че можете да полетите с балон над тях. Квартал Галата във Варна вероятно не би хрумнал никому като романтична дестинация, ако не види прекрасната гледка към морската столица и закачените по пешеходната алея катинарчета, символ на вечната любов.

Другият нов елемент в книгата, който отсъстваше при предходните два пътеводителя, е наличието на препоръчани хотели, къщи за гости и винени комплекси. Та-да-да-даам! Това вероятно ще се стори странно на някои от читателите, други ще го приемат като откровена реклама. Истината е, че всички тези места се вписват доста добре в цялостната концепция на книгата. Когато планираш романтично пътуване с любим човек, стъпка номер едно е да си избереш дестинация, а направиш ли го, неизбежно идва въпросът с настаняването. България е рай на посредствеността и кича, когато стане дума за туризъм. Ако искаш нещо различно, нещо по-стилно или оригинално, изпадаш в много затруднено положение. В този смисъл, препоръките на Иван и Елина идват точно на място и аз лично вече си харесах няколко места, които бих пробвал с удоволствие.

Единственият момент, който ми идва в повече, е разделът, посветен на дворците. По-конкретно подредбата там, защото до двореца Царска Бистрица идва хотелски комплекс „Валентина Касъл“ в с. Огняново, а дворецът Евксиноград е залепен до „замъка“ в Равадиново. Като любител на Третото българско царство душата ми протестира срещу това мирно съжителстване между исторически сгради от династията на Кобургите и бутафорни примери за мутро-барок с претенция за „дворци“. Но въпреки това имам подозрението, че ще се намерят достатъчно фенове на последните.

Ако трябва да обобщим, безспорно „101 романтични места в България“ поема по нов път от предшествениците си. В „101 отбивки“ двамата автори бяха заявили: „защото тази книга е за пътешественици, а не за туристи“. Тук пътешествениците отстъпват път на влюбените двойки, които търсят не просто приключение, а неща като комфорт, релакс, романтика, обстановка. С доста по-универсална аудитория, книгата ще бъде оценена от масовия читател, защото събира на едно място цялата необходима информация за организирането на романтичен уикенд или бягство от сивия делник. И ако следваме логиката на пътеводителите до момента, след отбивките и романтичните места за двама, мисля, че мога да се досетя какво ще е следващото книжно предизвикателство, което ще ни отправят Иван и Елина. Но… тайна… ще си го запазя за себе си. Дано позная.

Публикувано от Георги

Categories: Любовни, Места, Пътеписи | Вашият коментар

Бакман. Още малко от същото.

Той пак е тук. Феноменът Бакман. След като хиляди българи попълниха библиотеките си с мега успешните „Човек на име Уве“ и „Баба праща поздрави и се извинява“, след като стотици български жени припознаха по нещо от себе си в  житейската драма на своенравната Брит-Мари от романа „Брит-Мари беше тук“, в началото на тази година Бакман отново е из витрините на книжарниците. Не, не, не изпадайте в еуфория още, става въпрос за нещо малко. Нещо като за едно следобедно кафе време, което да ни сгрее, докато чакаме пролетта, а с нея и новия му, вече истински роман.

vseki_den_pytyatВ очакване на пролетта всеки ден става все по-дълъг. Буквално. А с него и „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“, както разбираме от заглавието на кратката новела с корица в добре познатия ни стил на художника Дамян Дамянов. Вероятно сте прочели романите на Бакман. И сте забелязали неговия фокус към възрастните персонажи. Сприхавият, но добър Уве; бабата, която праща поздрави; дори попрехвърлилата първата младост Брит-Мари са изградени като образи с много емпатия. Сякаш самият автор е влязъл в обувките на всеки от тях, чувствайки се съвсем комфортно – учудващо умение за млад писател като Фредрик Бакман, роден през 80-те (!).

А забелязали ли сте, че около тези герои винаги се навъртат и някакви деца? Е, същата схема имаме и тук, в тази трогателна история за залеза на живота. Или както пише самият Бакман: „Това е любовно писмо и бавно прощаване между един мъж и неговия внук, между един баща и неговото момче“. Излишно е да се опитвам да съм деликатен в ревюто си – не мога и не бих могъл да намеря такива красиви думи и да ги подредя в красиви изречения, както е направил авторът. Коварна болест е причината един старец бавно да губи спомените си и постепенно да стеснява хоризонта на съзнанието си. Спомени и картини от миналото често се озовават на погрешно място и объркват настоящето. Твърде тежка съдба за човек на точните науки, какъвто е въпросният старец. Разказът се движи напред-назад по същия привидно хаотичен начин, умишлено симулирайки обърканата картина в главата на възрастния човек. „Площадът пак се е смалил през нощта“ – така нарича той загубата на спомените си.

Със свито сърце прелистваме страница след страница от тази кратка история, за да видим една истински красива обич между един дядо и неговия внук, вълнуваща скица на едно семейство, която Бакман само щрихова пред нас, но така красиво, така красиво… Как може да ти липсва някой, който все още е тук, колко болезнено е умът да си тръгне преди тялото – жестока тема, истински жестока, но изпод перото на този виртуоз достигаща до нас почти терапевтично. Защото историята за Ноа и неговия дядо ни кара да ценим всеки миг с близките си хора, да се замисляме над взаимоотношенията си с тях, да погледнем живота си отстрани и да не чакаме, за да кажем на някого какво означава за нас. Да прегръщаме, да даваме обич. Да ценим и да създаваме спомени. И това ако не е Бакман, а? Точно това е. Дори в тези по-малко от 60 страници…

Публикувано от Георги

Categories: Драма, Скандинавска, художествена | Вашият коментар

Градът на зверовете

gradyt_na_zweroweteПоставила съм си за цел да прочета всичко на Исабел Алиенде, което по един или друг начин ми се е „изплъзнало“ през годините. Тя е една от любимите ми авторки и мнението ми за творчеството ѝ е доста високо – за мен Алиенде е майстор! Имала съм и едно разочарование, но каква пък беше изненадата ми, когато прочетох „Градът на зверовете“ и разпознах по-скоро детска книга, отколкото четиво за почитател на Исабел. Мисля, че няколко пъти проверявах дали наистина книгата е на този автор и всеки път констатирах – да, пише „Исабел Алиенде“. Ако нямаше този „печат“ за авторство, никога не бих предположила, че това е писано от жената, под чието перо са се родили толкова вълнуващи книги с толкова различен и неподражаем стил! Историята е предвидима и наивна, сюжетът се развива като някакъв литературен преразказ и просто не е ТЯ! Ако оставим всичко това настрана обаче, „Градът на зверовете“ е страхотно предложение за капризните тийнейджъри, които имат нужда от подходящата книга, която да задържи вниманието им и да ги спечели в редиците на четящите!

Действието се развива по бреговете на река Амазонка, където 15-годишният Александър попада заедно със своята баба като част от група на National Geographic с цел събиране на доказателства за съществуването на странни създания. Още в началото на книгата хора от групата започват да измират като мухи и се чудех, ако темпото се поддържа, докога ще има герои, които да осигурят някакво действие в книгата. Всичко се обръща, когато Алекс и неговата нова приятелка, 12-годишната Надя, се оказват в центъра на събитията и се забъркват в магическия свят на индианците. Двете деца се изправят срещу много предизвикателства, но успяват да се справят с тях, благодарение на съобразителността си, на куража си и не на последно място – на своите тотеми. Ще научат по трудния начин, че за да вземеш, трябва да дадеш, а също така и това, че понякога се доверяваме на неподходящите хора.

G. Miranda

G. Miranda

Книгата ще спечели подрастващата аудитория най-вече с живописното описание на живота по Амазонка, както и с динамичното си действие, в което доброто и злото непрекъснато се борят за надмощие. Исабел Алиенде не е пожалила труда си в описанието на джунглата и на съкровищата, които крие, макар и да не го прави на нивото, което очаквах. Въпреки това децата ще усетят пясъците под мътните води, ще се запознаят с животните и растенията, които са опасни или пък не толкова страшни, ще разберат как се оцелява в джунглата (на книга) и ще изживеят всички интересни събития по начин, който ще ги направи по-отворени към различното и нетипичното.

Препоръчвам книгата на подрастващите, особено момчетата, които в тийнейджърските си години имат нужда да виждат себе си като герои, или на тези, които се чудят с каква книга да ги „зарибят“ към четенето. На по-капризния читател книгата ще се стори „плоска“, а пък за почитателите на Алиенде си е направо малко сътресение, но „Градът на зверовете“ не е лоша книга, стига да попадне в правилните ръце. И с магиите е така. ;)

Девора

Categories: Приключенски, тийн, художествена | Вашият коментар

„Но да умреш, когато се пробужда…“

„Но да умреш, когато се пробужда

земята от отровната си плесен…“

Н. Вапцаров

Попаднах на тази книга на Коледния панаир на книгата в НДК. Както винаги по това време, на щанда на изд. Атлантис КЛ човек успява да намери по нещо интересно от съвременната немска проза. Заглавието не го бях чувал, нито пък виждал по книжарниците дотогава. Това издателство има странния недостатък да остава незабележимо за широката аудитория, въпреки съвсем нелошите си книги.

razstrel-naproletОригиналното заглавие на немски е „Im Frühling sterben„. Буквално „Да умреш през пролетта“. Не знам по каква причина българският издател е избрал доста по-безпощадното „Разстрел напролет“. Вероятно заглавието, а и отчайващо непривлекателната корица са допринесли за непопулярността на книгата, а всъщност иззад кориците дебне съвсем приличен разказ за две човешки съдби в последните дни на Втората световна война.

Валтер и Фите са приятели, отраснали са на село и привикнали със селскостопанския труд. В ранната пролет на 1945 г. войната е достигнала до тях, във вътрешността на Германия, най-вече с разрушенията от бомбардировките и потоците прииждащи от Изток бежанци. Все още са твърде невръстни, за да бъдат призовани на фронта. Това обаче се променя със затягането на примката – американците са вече на Одер, а руснаците напредват към Берлин. Мобилизирани набързо във Вафен СС, двамата приятели са пратени в Унгария, където ще се сблъскат с хаоса и кошмара от надвисналия апокалипсис.

Ралф Ротман създава изключително реалистична картина на този апокалипсис, в който светът се сгромолясва в пожарищата и разрушенията на войната, а зловещият мирис на смъртта се усеща навсякъде. Това са оголени, жестоки картини на безнадеждност, на страх, на примирение с предстоящото унищожение. Лозунгите и високопарните думи са забравени, никой не си прави илюзии, но театърът продължава, вече под заплахата на бесилката – по много дървета висят тела на хора, обвинени в предателство, малодушие, дезертьорство. Залезът на Третия райх, тягостният и кървав миг преди Stunde Null – капитулацията, е разкрил най-животинските, най-първобитните инстинкти у хората. Животът е изгубил всякаква стойност освен за онези, които стискат здраво своя собствен и мислят поединично за спасението си.

Оригиналната корица

Оригиналната корица

В тази зловеща обстановка Фите прави опит да избяга, но е заловен и обвинен в измяна. Излишно е да го крия, а и заглавието вече казва достатъчно за съдбата му. Изстрелът ще дойде от най-добрия му приятел, а страниците, посветени на разстрела, са най-силните в целия роман – смразяваща кръвта картина на абсолютния ужас, баналност и безсмисленост на една смърт, разказани с почти медицинска безпристрастност.

Въпреки „спойлъра“ в казаното по-горе, в заглавието и дори в редакторското резюме на задната корица, книгата би представлявала интерес за всеки, който иска да надникне в заключителните дни на войната и да види достоверния образ на тоталното унищожение, което тя води след себе си. Без да блести с нещо изключително, „Разстрел напролет“ е автентично свидетелство за апокалипсиса, представен чрез съдбата на двама младежи. И въпреки металния вкус, който оставя в устата след прочитането й, книгата не е твърде песимистична. Краят й е и ново начало. Животът продължава, смъртта е взела своето и светът се връща към тривиалните взаимоотношения между хората.

Публикувано от Георги

Categories: Военни, художествена | Вашият коментар

Да готвиш за Пикасо и да бягаш от мафията

da_gotvish_za_pikasoВсичко започва много обещаващо! Минавам бързо през първа глава, където млада госпожица (или поне така предполагам) се качва на гангстерска яхта, но бързо забравям за нея, когато от следващата глава се връщам назад в миналото, където Ондин готви своите планове за бягство и нов живот. На „сцената“ тържествено се появява Пикасо и книгата започва да тече плавно и приятно, като спокоен, но дълбок воден разказ. Паралелните истории не ми пречат, някак вече свикнах, че това е актуалното, което трябва да приема в съвременната литература. И историите за майките с тайни и любопитните дъщери. Определено е някаква тенденция! Тази книга не прави изключение. За съжаление обаче, авторката Камий Обре се е опитала да сложи толкова много подправки в манджата, които са се утаили на дъното и започват да се усещат, чак когато си преполовил книгата. Към края вече не знаеш люто ли е, сладко ли е и изобщо било ли е за ядене това пищно угощение!

Един безспорен плюс на „Да готвиш за Пикасо“ е прекрасното представяне на известния художник. За разлика от плачевния портрет на Вивалди, за който си говорихме в „Цигуларят от Венеция„, тук имаме един пълнокръвен образ, с всичките му странности и особености, който подкупва, но и отблъсква. Читателят приема и разбира героя в цялата му многоликост и този персонаж остава докрай цветен и вълнуващ.

picasso_knigaОндин е другата героиня, която впечатлява и интригува. Само ако можеше историята да е фокусирана единствено върху нейния живот, би било прекрасно! Макар че, дори тази сюжетна линия не е лишена от груба намеса от страна на авторката, която не намира живота на френското момиче, което емигрира в Щатите, за достатъчно вълнуващ, дори след срещата с Пикасо. Намесват се гангстери, патетични раздели, абсурдни ситуации, които насищат книгата не с драматизъм, а с изкуствено съшити пасажи. Какво разочарование!

Що се отнася до паралелната история, която разказва за кратък период от живота на внучката на ОндинСелин – подгответе се покрай нея да се запознаете с главен герой с прототип Гордън Рамзи, който авторката е успяла да „смъкне“ от екрана, но не е съумяла да доразвие. Как може по такъв начин да пречупи Гилби Халиуел и да го превърне в откровена смешка, за мен е необяснимо. За разлика от силния и константен (в своята импулсивност) образ на Пикасо, Обре тук представя един герой и го изкълчва до неузнаваемост.

Любов и кулинария в книгата има… оскъдно. Като изключим тефтера и описанията на Ондин за обедите на Пикасо, които, разбира се, в един момент преминават в рисувателни сесии и яденето минава на заден план. За сметка на това има гангстери, богаташи и мафия, които изтощават историята и я превръщат в ужасно евтино криминале. Не стига това, ами в желанието си авторката да удължи книгата, праща Селин на удивително безумни „тайни“ мисии, в които героинята е позиционирана гротескно. Поредната слабост на авторката идва с намесата на една гледачка, но това е разбираемо – като си се омотал в собствената ти история, със сигурност ти трябва помощ свише, за да се измъкнеш. Чудно как духът на баба Ондин не слезе от небесата да проговори и да сподели има ли я, или я няма рисунката на Пикасо, която той ѝ е подарил в знак на благодарност за позирането.

Страшно много съжалявам, че ревюто ми е толкова негативно, защото половината от книгата наистина е приятно четиво. Да не говорим, че е красиво издание и можеше да е толкова по-добра! Предполагам, че с Жак Пепен и Ерика Бауърмайстер ако не за храна, поне за книги имаме съвършено различен вкус. Макар че, доколкото помня, Бауърмайстер има две предложения, които са доста по-добри от това тук, така че погледнете и тях:

Училище за вкусове и аромати“ – Ерика Бауърмайстер

Изкуството да готвиш желания“ – Ерика Бауърмайстер

Девора

Categories: Драма, Криминални, Любовни, кулинарно, художествена | Вашият коментар

Истински истории от Третото българско царство

Вероятно всички са слушали или чели историите за крал Артур и рицарите на кръглата маса, за Наполеон или за краля-слънце, за египетската императрица Клеопатра. В България също имаме истории, легенди и предания за владетелите от първата и втората българска държава. Но дотам. Третото българско царство е бяло петно за подрастващите. Сякаш князе и царе у нас не е имало след Освобождението.

istinski-istorii-02-blog

Ето защо с голямо удивление посрещнах новината за книгата на проф. Цветанка Кьосева, озаглавена „Истински истории от Третото българско царство“. Изданието е прекрасно – твърди корици, картина на децата на Фердинанд от художника Никола Михайлов и тонове илюстрации вътре, повечето от които цветни, включително още няколко разкошни платна на легендарния художник.

Книгата е с подзаглавие „За деца от 9 до 99 години“ и наистина, макар стилът й да е съобразен с детската аудитория, вътре могат да се открият много любопитни и слабо познати детайли от живота на царската династия, които ще се сторят интересни и на порасналите читатели.

istinski-istorii-05-blog

Проф. Кьосева е подредила съдържанието хронологично, но и по теми, за да отговори на любопитните въпроси: какво ядат царете, коя е първата царска сватба у нас, първият бал, с какво е известна тъжната княгиня Мария Луиза, къде учат децата на царя, какво представлява дворецът и много други. Добавени са случки и събития от живота на дворцовите обитатели, които допълват образите им по интересен и достъпен за децата начин. Освен за живота на княз Александър Батенберг и царете Фердинанд и Борис Трети, книгата разказва ценни подробности за по-малко популярните членове на царското семейство – княгините Надежда и Евдокия, царица Елеонора, принц Кирил… Някои от нещата, които прочетох, научавам за пръв път – като например каква е съдбата на единствената корона, украсявала главата на българска царица след Освобождението. Изключителните илюстрации, които украсяват това очарователно издание, са също толкова въздействащи, колкото и тематичното многообразие и увлекателния стил на проф. Кьосева. Част от тях са от личните архиви на обществениците Тошо Пейков и Любомир Юруков и не са много популярни. Липсва каквото и да било политизиране и залитане в спорни въпроси, каквито винаги съпътстват текстовете за Кобургите.

istinski-istorii-07-blog

„Истински истории от Третото българско царство“ действително е първата по рода си книга по темата за българските владетели след Освобождението, която е създадена за подобна аудитория. Иска ми се да вярвам, че това ще е само началото на едно по-сериозно осмисляне на епохата 1878 – 1944 г. и разглеждането й като исторически период, за който трябва да знаят всички възрастови групи.

Чест прави на изд. „Изток-Запад“ публикуването на подобна книга. Поздравления!

Георги

Categories: Детски, Исторически, български | Вашият коментар

„Ние, удавниците“ в търсене на спокоен пристан

Още когато погледнеш корицата на тази книга, вече знаеш, че е нещо специално. Водовъртежът, нарисуван на нея, започва да те увлича. Той, впрочем, те чака и вътре, между страниците – веднъж попаднеш ли сред него, няма спиране до последния ред.

nie-udavnicite„Ние, удавниците“. Прекарах близо три дни в пълна изолация и отдаденост на тази книга с нейните над 800 страници. Карстен Йенсен е сътворил нещо изключително. Датчанинът, роден в малкото островно градче Марстал, е направил истински художествен монумент на родното си място. Хипнотизиращ роман, в който вълна след вълна те заливат, докато морето не стане част от теб, докато не станеш един от тях, удавниците, изгубени сред световния океан.

„Ние, удавниците“ e трибют към няколко поколения моряци, превърнали името Марстал в нарицателно за тази особена професия. Романът проследява близо век от историята на града от средата на XIX век до края на Втората световна война през личните истории на различни герои. Животът на всеки от тях, разбира се, неминуемо е свързан с морето. Какво кара мъжете на Марстал да тръгнат по море, сякаш са закърмени с него още от люлката? За какво е този неумолим копнеж по безбрежните океани? Може ли тази връзка да бъде унищожена?

„В живота на моряка идва момент, мислех си, когато той вече не се чувства у дома си на сушата и тогава се отдава на Тихия океан, където окото никъде не среща земя, където небето и морето се оглеждат едно в друго, докато горе и долу загубят значението си, където Млечният път прилича на морска пяна, където земното кълбо цепи като лодка развълнуваните води, а самото слънце е като мъничка точица подводно сияние сред небесния океан“.

Сред подобни магнетични описания ви предстои да плувате, веднъж попаднете ли във водовъртежа на тази книга. Йенсен разказва като истински хроникьор, с удивителен стил, от различни гледни точки. Понякога е част от неназованото множество, жителите на Марстал, моряците от корабите; друг път е в обувките на един или друг герой, създавайки широкомащабна картина на един град, посветил се на мореплаването и обрекъл своите жители на скиталчество.

„В Марстал всички улици бяха главни. Всички водеха до Световния океан. Китай беше в задния ни двор. През дворовете на схлупените си къщурки виждахме бреговете на Мароко.“

Особени са героите на Йенсен. Сурови, издръжливи, навъсени, неустрашими мъже, програмирани сякаш от обща матрица – да търсят широките простори на океана, далеч от сушата, далеч от семействата, далеч от презрените професии на ровещите земята. Някои прекарват целия си живот в непрестанно скиталчество. Докато морето ги погълне или докато нещо в тях – някакъв друг копнеж може би – ги накара да зареждат всичко и да избягат.

„Ние не плаваме, защото има море. Плаваме, защото има пристанище. Не към далечните цели тръгваме първо. Първо търсим убежище“.

Но в този роман не само копнежът по морето е стихия. Огледалният образ виждаме в лицето на жените на Марстал – осъдени да бъдат вечно чакащи, да бъдат глава на семейството, да оплакват изчезналите си мъже без гроб и без кръст… Могат ли те да обърнат съдбата си, да се изправят срещу морето, което ги разделя от съпрузите им? Една жена ще опита да направи именно това. Виждаме я в образа на Клара Фрийс – майка, вдовица и неподозирано силна личност, която ще си постави за цел да отмъсти на морето, да извади моряка от марсталския мъж.

Безкрайно любопитно е, че макар действието да се развива в един период от близо век, повечето герои под една или друга форма остават неподвластни на времето, преминават от една епоха в друга. Ще видим едни ботуши, обиколили няколко пъти цялото земно кълбо, да си проправят път през годините наред с името на легендарния си собственик; ще проследим какво се случва с една смалена глава и с тайните, които крие тя. Ще преживеем три войни заедно с жените и мъжете на Марстал – войни, които ще поставят пред изпитание неустрашимия дух на островните хора. Ще видим как водовъртежът на събитията завърта всички – едни ще изкара на гребена на вълната, докато други ще завлече дълбоко в морските недра.

Не си спомням откога не съм чел нещо толкова завладяващо. „Ние, удавниците“ е истинско съкровище, което ще разпали копнеж по морето дори и в най-задрямалата душа. Аплодисменти за ИК „Жанет 45“, както и на Мария Змийчарова за страхотния превод! Винаги е прекрасен полъх да прочетеш нещо такова.

Публикувано от Георги

 

Categories: Места, Приключенски, Скандинавска | Вашият коментар

Made in Italy / Food and Stories – дълбоко в италианското манджаре

made_in_italyПолучих тази дебела и тежка книга като подарък от Жоро, който, както многократно отбелязваше, особено когато забележеше, че не напредвам с четенето, я беше „домъкнал“ чак от Милано! Признавам, че първият ми сблъсък с нея ме стресна – това не е типичната кулинарна книга с красиви фотографии на накипрени сладкиши и ястия, а дебел том, събрал в себе си рецепти, история, семейни спомени и – да – снимки на недотам приятни за гледане хранителни запаси (като цял мозък например). Както обаче знаем, красотата в кухнята никога не опира само до това ястието и продуктите за приготвянето му да изглеждат като подбирани по каталог, напротив! Красотата е в споделянето и точно това е и градивната основа на италианската кухня, за която Джорджо Локатели разказва толкова напоително.

Друго признание би било и фактът, че аз въздишам не по италианската, а по френската кухня. Идеята за варено тесто ме отвращава, едвам се научих да преглъщам спагети, но само ако са удавени в сос, а това да ям супа с плуващи парченца паста в нея ми се струва като гастрономичен кошмар. Виж, пицата и тирамисуто са друго нещо – едното хрупкаво запечено, а другото – сочно и свежо! Да, така си мислех преди, до тези рецепти се свеждаха основните ми познания, но ето, че двама Джорджовци ми показаха пълната картина от италианско разнообразие в кухнята и вече имам по-грамотен, ако не по-гладен поглед над нещата.

Обобщено книгата може да бъде разглеждана като кулинарна, но тя е и мемоар, тя е и история на храната в Италия, често представена по провинции. В „Made in Italy“ има от всичко по много: като на богата трапеза. Преди всичко Джорджо разказва за опита си като готвач, като представя ястия, подобни или идентични на тези, които можете да вкусите в собствения му ресторант в ЛондонLocanda. Макар да твори далече от родината си, авторът е убеден, че по-хубаво от италианското няма! Говори с огромна страст за всички продукти, които се отглеждат/ развъждат или произвеждат на родната му земя и няма случай, в който да признае, че трюфел или сирене е по-добро във Франция, отколкото в Италия. Книгата е пропита от носталгично чувство, тъй като Локатели често вмъква истории и спомени със своите баба и дядо, родители и роднини. Полезните съвети изобилстват и наставленията на автора са поднесени със смигване като „когато купувате изкуствените плодове и зеленчуци, някой някъде си кара новото ферари“. Въобще всичко в стила на автора е толкова италианско, а понякога ми звучи и толкова балканско, че границите между нашите народи леко ми се размиват. Разбира се – различия има много! Но това, което откривам като близост в темперамента, е предпоставка написаното да звучи близко и на българската аудитория (макар че самата книга още не е издадена на български език).

Антипасти

Ризото

Започваме с антипасти! Те могат да бъддат разнообразни и засищащи, така че дори да не стигнете до основното, но ако са поднесени в подходящите порции, имате шанс. Главата обогатява общата култура на читателя, като разказва подробно за продуктите, използвани в рецептите. Ще ви е интересно да разберете повече за балсамико оцета, за подправките (свежи и сухи), за аншоато, каперсите, артишока и още много типични за италианската кухня класики. Всеки продукт има свое каре, което включва историята му, може би лична история и преди всичко – как е най-добре да бъде избиран и използван. В това отношение книгата е истинско съкровище!

Риба

Риба

Месо

Месо

С напредване на главите ще се уверите, че не всички рецепти са изпълними в домашни условия. Локатели се е опитал да смекчи това, но доколко един професионален готвач може да слезе на нивото на обикновената домакиня, която няма да направи разлика между Грана Падано и Пармиджано? А тази домакиня, която не използва в кухнята си италиански продукти с гарантирано качество за произход? В много от случаите рецептите са слабостта на книгата, освен ако не сте истински гастроном с нужния за тази цел портфейл. Въпреки това обаче, те също носят своята полезна информация за това как се приготвя едно или друго нещо, а за любителите – и това стига.

Паста

Паста

Супата на италианците също не е точно това, на което ние (и явно англичаните) сме свикнали, но на нея са посветени малко страници. Любимата ми глава е тази за ризотото. В нея има прекрасни идеи, а самото ястие е огледано от всички страни и представено толкова подробно и с такава любов, че ви иде да сложите тигана на печката и дори да си направите свой собствен бульон! Все пак не е толкова трудно.

Най-обширна, разбира се, е частта за пастата. Излишни обяснения, не винаги придружени със снимков материал, описват различните видове паста, както и в кой регион на Италия са най-популярни и каква е разликата в приготвянето им. Няма да ви е скучно обаче при рецептите, особено ако сте любител. Следващата категория – риба – е написана изкусително. Дояде ми се риба, при това нещо по-различно, а аз никак не съм по морската храна! Казвам това и е достатъчно да си направите изводите. Главата с месото е леко скучновата, може би защото италианците предпочитат по-простичкото ядене, а последната глава – тази на десертите – ми доказа, че като изключим любимия на цял свят сладкиш с кафе, маскарпоне и бишкоти, италианците нямат с какво толкова да се похвалят в тази област. Дори самият автор признава, че обилното хранене на трапезата не предразполага към тежки десерти, затова в повечето домакинства плодът или сирената вършат тази лека задача.

Сладко

Сладко

Оценката ми за книгата е висока, най-вече заради това, че е изключително информативна. Ако я сравнявам с друга книга, посветена на италианската кухня, която съм представяла в този блог („Храната – италианското щастие„), тази разпалва много повече кулинарното любопитство на читателя и дори се чете по-лесно и бързо. Със сигурност ще изпробвам някои от рецептите, а указанията на Джорджо за винегрет, бульони и ризото ще влязат в семейната съкровищница от рецепти.

Ако сте запалени по изкуството на добрата кухня, не подминавайте тази книга при посещенията ви в чужбина. Пък дори да трябва да я мъкнете от Милано… ;)

Девора

Categories: Биография, Мемоари, кулинарно | Вашият коментар

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: