Любими български рецепти

ljubimi_bg_receptiТова лято Gourmet Publishing отвориха вратите на вкусното си издателство, за да представят новата книга на Ивелина Иванова „Любими български рецепти“. Преди официалното събитие, група блогъри и кулинарни ентусиасти взехме участие във весел и полезен урок по замесване и разточване на кори за вита баница, където научихме куп любопитни детайли от шеф-готвача на списание МЕНЮ. Беше весело занимание, което завърши в компанията на всички останали гости на издателството, които дегустираха нашите парещи кулинарни творения и още от вкусните изкушения, които Ивелина беше приготвила по-рано сама.

През лятото, заради горещите дни и липсата на желание да включвам какъвто и да било топлинен източник, опитах единствено рецептата за миш-маш. В края на септември обаче топлината си отива с последните слънчеви лъчи, а мислите за топъл чай ме навестяват все по-често, така че не виждам по-подходящ момент от този да включите фурната и котлоните и да си припомните малко от родния вкус, независимо от това къде по света се намирате.

Любими български рецепти“ започва с кратко, но изпъстрено с детайли „гмурване“ в историята и особеностите на българските традиции в кулинарията и обогатяването на нашия вкус с продукти и рецепти от съседните ни държави. Книгата е подредена в 5-степенно меню, толкова характерно за нашите трапези: „салати и предястия„, „супи„“, „основни ястия„, „сладкиши“ и „хляб, баници и закуски„. Всяка рецепта има самостоятелен разтвор в книгата, като дясната страница е запазена за апетитна и приканваща фотография в стил „МЕНЮ“ (фотограф е Николай Камбуров).

Самото издание е луксозно с плътна хартия, високо качество на изображенията, с приятни графични детайли, удобно представяне на текста за продукти и рецепти и като цяло е повод за гордост както за издателите, така и за авторката. Обръщам внимание на тези подробности, които ми се струват изключително важни при подобна книга. Макар много от вас да я поискат за себе си, още толкова хора ще я купят като подарък за някой друг, както направихме и ние при посещението на наша близка приятелка от Щатите. Поне аз за първи път виждам толкова представителна книга за българската кухня. Всеки път, когато съм купувала подобно издание за някоя страна, която съм посетила по време на почивка в чужбина, съм се питала как е възможно при нас да няма книга за български рецепти, която да е също толкова привлекателна и също толкова достъпна (на всеки терминал в Париж например, където има вестници, има и кулинарна книга с френски рецепти на няколко езика). Ето защо не мога да си спестя голямото „Браво!„, още повече и заради факта, че книгата излезе не само на български, но и на английски.

Ако сте почитател на Ивелина Иванова и сте интерпретирали нейни рецепти в собствената си кухня, за вас тази книга ще носи своите познати характеристики. Тези, за които това ще е първи опит с нейните рецепти, мога да успокоя, че информацията е поднесена много ясно, коректно и пестеливо, така че да не се изгубите в излишни описания, а да се придържате само към това, което наистина трябва да направите, за да получите апетитен и красив краен резултат. В книгата не открих пропуски за нито едно българско ястие, което ми идва на ум при споменаването на „традиционна българска кухня“, такава, каквато сме свикнали да обичаме покрай кухните на нашите баби и майки. В същото време предложенията са пречупени през погледа на шеф-готвач, а много от рецептите предлагат ястия, които досега не съм опитвала (като „кашкавал на фурна“ и „запеканка от зелена ябълка и гъби“), които ще са прекрасно допълнение към личната ви кулинарна тетрадка с рецепти.

Девора

Може да се разгледате какво е съдържанието и да „разлистите“ книгата тук:

 

Categories: кулинарно | Вашият коментар

„Власт и съпротива“ – Илия Троянов повдига завесата

„Истинската съпротива е съпротивата срещу духа на властта“.

Илия Троянов никога не е успявал да разбуни духовете в България. Не е от писателите, които постоянно са в медиите с някаква позиция, нито от онези, които правят буря в чаша вода с едничък фейсбук статус само. Той дори не е от писателите, които наричат „български“. Потърсете го в гугъл – „германският писател Илия Троянов“… Защото пише на немски. Твърде, твърде удобно, за да го прехвърлим в графа „чуждоезични“ и да игнорираме факта, че огромна част от творчеството му е посветена на недалечното минало у нас; че книга след книга упорито се опитва да повдигне завесата над тоталитаризма и дирижирания български преход, да предизвика някаква дискусия поне. Е, предизвиква. И интерес, и дискусия. В Германия…

vlast-i-saprotiva„Власт и съпротива“ излиза през 2015 г. в Германия и се нарежда сред 20-те книги, номинирани за най-добър немскоезичен роман на изминалата година. На български език е по книжарниците у нас от броени дни, а аз имах щастието да се сдобия с нея в деня на излизането й. „Съпротивлявах“ се точно няколко минути на желанието да зарежа натрупаната купчина с книги и да разбера какво е предизвикало такъв интерес у германските читатели. Изчетох я светкавично, на големи глътки. Веднъж започнеш ли я, става трудно просто да я оставиш. Историите, двете истории, те обсебват. Едната е на Константин – анархист и бунтовник срещу режима, прекарал в затвора 10 години заради опита си да взриви статуя на Сталин и преследван от Държавна сигурност десетилетия наред. Образът на Константин е вдъхновен от реална личност – дисидента Георги Константинов, с прякор Анархията, макар самият автор да твърди, че не е описал едно към едно ветерана анархист. Другата история е на Методи Попов – майор от Държавна сигурност, приближен на Тодор Живков, който успешно прекрачва в демокрацията като член на Висшия съвет на БСП. Според Троянов образът на Методи е напълно измислен, но и той е съставен на база интервюта с агенти от ДС и архивни материали. Сблъсъкът между двамата илюстрира доста живописно двете крайности в контекста на епохата – непримиримият борец срещу режима, който няма да отстъпи нито крачка от принципите си, и абсолютният кариерист, въплъщението на системата, инструментът от репресивния апарат, който плува в свои води както при управлението на Тодор Живков, така и в годините на т. нар. „Преход“.

Макар да е обявена като „роман“, „Власт и съпротива“ не се вписва изцяло в това определение. Прескачаща между отделни години – ту през 50-те, 60-те, 70-те години, ту в мътните времена от 90-те, тя не следва стриктно рецептата на класическия роман. Отделните глави се редуват с извадки от досиета от архивите на ДС, а спомените на Константин – с тези на Методи. Резултатът е една потискаща панорамна картина на тоталитарната държава и нейния репресивен апарат – пресъздадена от думите на угнетените и на угнетителите. Разбира се, Троянов не е създал само черни и бели образи, напротив – главните герои са достатъчно пълнокръвни, за да си дадем сметка за същността на системата. В образа на Методи виждаме не някакво чудовище, а човек от плът и кръв, който има свои принципи, свои ролеви модели, човешки слабости. Просто е от другата страна – съзнателно, гордо, и най-вече, заобиколен от себеподобни.

Макар да се е справил отлично със своите главни герои и сблъсъка между тях, не така стоят нещата с други детайли от романа. Троянов прокарва темата за женския лагер в Скравена покрай появилата се внезапно Незабравка и твърденията й, че е дъщеря на Методи. Тази история така и не се развива и до самия край остават твърде много въпросителни. А започва доста обещаващо и с потенциал да внесе допълнително драматизъм. Финалът на романа, макар и ефектен до някаква степен, също е странно решение. Чудя се доколко и той се базира на действителни събития. Въпреки това посланието на романа продължава да кънти в главата ми и след последната страница. Голямото обвинение. Голямото разочарование. От мнимия преход, от липсата на наказания при толкова крещящи престъпления; от безсрамния начин, по който се прикриха досиетата на бившата ДС през 90-те години, от мълчаливото изтикване в ъгъла на истинските борци от съпротивата, от политическия дневен ред, дирижиран от същите онези офицери и функционери на комунистическата власт. Погнусата от новите-стари кукловоди, които хвърлят в общественото пространство поредния политически проект, но остават главни действащи лица.

20160917_111146

Голямата истина и съжалението в думите на Константин:

„Трябваше ни процес, в който всичко да излезе наяве, как големците са се възползвали от системата, в какви жилища са живели, къде са ходели на почивка, какви училища, какви университети са посещавали техните деца и внуци. Кой е вършел за тях мръсната, опасната работа. Миналото се обсъжда у нас предимно в религиозни категории: провинение и опрощаване, изповед и разкаяние. Инструменти на театъра. Театърът е симулация на решаването на проблемите. Имахме нужда от процес, от който да стане ясно защо ни беше необходима социална революция. Народът трябваше да разбере, че едва лишаването на номенклатурата от власт и собственост би могло да промени нещо. Всичко друго е фасадност, витринна демокрация“.

В една нормална европейска държава подобен роман би разлюлял общественото мнение и би предизвикал истински фурор. В България това няма да се случи. Както не се случи истинският преход, както не се състоя истинското заклеймяване и преосмисляне на тежкото наследство. А „германският“ писател Илия Троянов ще бъде разбран и оценен там, къдетo хората дори са измислили и дума като Vergangenheitsbewältigung (моля, потърсете в гугъл значението й), на която, уви, няма български еквивалент.

Георги Грънчаров

Categories: Исторически, Политическа | 6 коментара

Трите живота на Луи Айер – швейцарският учител и български юнак

Опасенията ми, че в разгара на 100-годишнината от Първата световна война българското книгоиздавание ще изпусне момента и у нас няма да се появят достатъчно нови книги за онези времена, герои и събития, оказва се, май няма да се сбъднат. През няколко седмици научавам за една или друга книга по темата, макар за съжаление повечето да се отдалечават от сериозния исторически наратив. За щастие, тези дни попаднах на пример за обратното – книга, която респектира с качество не само в текста, но и в детайлите по оформлението си. Бързам да ви разкажа за срещата си с Луи Айер…

trite-jivota-lui-aier… Когато ме видя да чета „Трите живота на Луи Айер“, жена ми възкликна: „А, нямаше ли такава улица?“. И това възклицание говори много за познаваемостта на Айер у нас. Повечето хора не са чували за него, други са срещали името му по табелки на улици в някои от трите български града, където се намират такива. Трети, най-запознатите, го знаят като швейцареца, загинал като герой на фронта през Първата световна война, сражавайки се на страната на България. Може би това е и причината днес, 100 години след смъртта му, издателство „Изток-Запад“ да обедини всички интерпретации на Луи Айер в една малка книжка, разказваща за трите живота на швейцареца.

В изданието, впечатляващо с изисканото си оформление и твърди корици за своите 160 страници, намираме на практика цялата позната информация за Луи Айер. Историкът Зоя Апостолова проследява пътя на родения във френскоезичната част на Швейцария учител по гимнастика, който пристига в България през 1894 г. заедно с деветима свои сънародници, за да постави основите на спортното образование у нас. Учителствал последователно в Лом, Силистра и Русе, Айер е сред създателите на гимнастическия съюз „Юнак“, а във войните за национално обединение се сражава на фронта, за да загине през 1916 г. в околностите на Дойран като офицер от българската армия. Освен че се прочува у нас с развитието на спорта на практика от нулата, през 1913 г., след края на Междусъюзническата война, Айер издава и малка книжка на френски език, озаглавена „Pro Bulgaria“, в която защитава страната от клеветите в западната преса.

Освен текста на Зоя Апостолова, в книгата намираме и есеистичния текст на журналиста Светослав Стефанов, озаглавен „Нов живот в нова България. Или как Луи Айер възкръсна, но остана все така непознат“, в който Стефанов прави преглед на всичко, писано до момента за швейцареца – предимно в печата, но и през последните години и създадените за него няколко филма. Основната му теза е, че всички текстове представят недостатъчно и твърде едностранчиво личността на Луи Айер, издигайки го до национален герой, но „оставяйки го напълно непознат“. Доста фрапиращ е примерът със статия от вестник „24 часа“, писана във времето на „борците“  (познати още и като „мутри“) през 90-те, озаглавена „Швейцарец обучи първите борци“ и правеща своеобразен паралел между делото на Луи Айер и съвременните „герои на деня“. В прегледа си обаче Стефанов подлага на критика на практика всички, позволили си да споменат под някаква форма името на швейцареца – дори младежите от сайта „Българска история“, които през 2014 г. заснеха филм, посветен на Айер. От думите му се подразбира, че и това е опит за „героизиране“ на учителя по гимнастика (гледах филма още тогава и смея да не се съглася с този завоалиран опит да се пренебрегне благородната идея на младежите). Същевременно авторът не дава алтернатива, не казва какъв е правилният подход – вместо това завършва с йезуитското „Макар и все по-популярен, Айер е застрашен да си остане „великият непознат“. Само от нас зависи това да не се случи“. Да, добре…

trite-jivota-lui-aier

По друг начин обаче стои текстът на третия автор в книгата. В текста си „Непознат, но странно близък“ швейцарският журналист Марк Летау дава безценния и така необходим поглед на чужденеца, и най-важното – контекста, в който да осмислим живота и действията на Луи Айер. Летау отговаря по изключително увлекателен начин на въпросите защо Айер е безкрайно неизвестен в родната си Швейцария въпреки голямата си популярност в малка България, какво тласка десетки швейцарци в края на XIX век да зарежат родината си и да търсят предизвикателства в бившия Ориент, и защо Швейцария не обича герои. Отговорите на тези въпроси, особено на последния, са блестящи и изпитвам огромно желание да ги споделя тук, но по този начин ще ви разваля удоволствието от четенето на книгата, затова се въздържам.

Безкрайно любопитен е и послесловът в края на книгата от внука Луи Коста Айер, който дава един неочакван, но много показателен поглед над прочутия си дядо – този на семейството, на наследниците, към които приживе учителят по гимнастика явно не е проявявал кой знае какво внимание. За внука маследният портрет на стената е на една противоречива, маргинална личност. И, повярвайте ми, този човек има своите причини, които – сигурен съм – ще ви е много любопитно да научите.

Книгата завършва и с откъс от „Pro Bulgaria“, издадена от Айер през 1913 г. и заедно с многото архивни снимки по всяка вероятност е най-пълното и подробно произведение до момента, посветено на тази странна птица Луи Айер. Личност, в която всеки може да открие образ, който да го вдъхнови – спортист, юнак и гимнастик, пламенен патриот и защитник на българската кауза, герой от войните, оставил костите си за свободата на поробените в Македония. И нито един от тези образи няма да е пълен, нито достатъчен сам по себе си. Но и няма да намерите в книгата лесен отговор на въпроса кой всъщност е Луи Айер. Тя просто ще ви даде всичко необходимо, за да си отговорите сами. И затова я харесах.

Георги Грънчаров

Categories: Биография, Исторически | Вашият коментар

Димитър Талев – „На завой“ или на кръстопът

Колко от вас знаят, че авторът на прочутата тетралогия „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“ Димитър Талев е минал през трудовия лагер Бобовдол и пернишкия рудник Куциян в първите години на „народната власт“ и едва оцелява там? Причината за това вероятно са позициите, които Талев не се колебае да заявява категорично на страниците на в. „Зора“ преди преврата – отдаденост на българската идея и националния идеал и критика на болшевизма. Малко известно е обаче, че освен в периодичния печат, Талев дава изява на тези идеи и в един роман, излязъл през 1940 г. и забранен веднага след установяването на комунистическата диктатура. „На завой“ остава забравен далеч в сянката на монументалните произведения на Талев от следващите години – чак до днешни дни, когато изд. „Захарий Стоянов“ го връща на литературната сцена в ново издание. Предисловието на новото издание е озаглавено „Романът, заради който Талев беше изпратен в лагерите „Бобовдол“ и „Куциян“ и загатва, че именно някои от пасажите в него са причина за озлоблението, с което завзелите властта комунисти се разправят с писателя. Става дума за един цитат, който намираме още в началото на романа:

„Знаеш ли, Милке, последният правоверен комунист ще умре в България. И тогава, когато никъде по света няма да има правоверни комунисти, нито дори в болшевишка Русия, тук, у нас, все още ще се намери някой. Ах, какъв народ сме ние!…“.

Na zavoiПодобна дързост, само че под формата на карикатура, коства живота на Райко Алексиев, прочутия автор на хумористичния вестник „Щурец“. Талев се „отървава“ с лагер, а романът му – със забвение, продължило повече от 70 години. След такава история, разбираемо е, че интересът ми към „На завой“ бе провокиран.

В една тънка за стандартите на автора си книга от около 200 страници Талев ни въвежда в несигурните времена след Първата световна война и последвалото я Септемврийско въстание. Краят на 20-те години е белязан от униние и пълен крах на идеалите. Мъжете, оставили младостта си по бойните полета в три поредни войни, са изгубили илюзиите си. Това звучи най-ясно от думите на главния герой Крум Кошеров, току-що завърнал се в България от странство: „Рухнаха всичките ми идеали, разбулиха се всички илюзии пред очите ми. Всичко, до което смятах, че се издигам, всичко, до което се докоснах в устрема си към висини и светлина, се превърна на прах в ръцете ми. За мене вече няма никакви тайни, не съществуват никакви недостигнати върхове и не защото всичко съм постигнал, а защото намерих ключа на лъжата и самоизмамата, която владее света и нашия живот“.

В родината Крум намира семейството си, изправено пред трудности, а народа си – разделен, обезверен, заменил разбитите идеали с егоизъм и лични стремления към дребните насъщни блага. Възрастната му майка е изпаднала в дългове, банката заплашва да вземе семейния чифлик, а братът и сестрите на Крум са тръгнали по различни пътища – „новите хора“, както често ги нарича авторът. Семейната къща отново е средище, в което се пресичат пътищата на всички, но това вече не е онова огнище, сплотяващо и обединяващо под общата воля на патриархата. Различията са твърде големи. В този нов свят Крум няма да намери търсената утеха, напротив – ще се изправи пред много повече въпроси, на които сам ще търси отговор. Самият той – бивш идеалист, залитнал по комунистическите идеи и бързо разочарован от тях – ще трябва да изясни ролята си на този кръстопът и ще трябва да реши накъде да поеме – по стръмното, накъдето го тегли нещо дълбоко в душата му, или по равното – както много от някогашните му приятели вече са направили.

Романът се чете бързо, а историята – побрана в рамките на едва 200 страници – препуска към, за съжаление, предвидимия си край. „На завой“ по нищо не прилича на по-късните творби, в които Талев влага сърцето и душата си и изгражда мащабни картини и запомнящи се образи. Сюжетът е като съшит с бели конци, между които прозира всяка авторова идея – оголена, недобре развита, схематична. Талев е взел различни измерения на „новия човек“ и ги е „пришил“ към всеки от образите в романа – младия идеалист, залитнал по комунистическите идеали, високомерния партиец, разкрепостената девойка, умната и ученолюбива млада жена, носителка на добродетели, преследващия печалбата инженер… Срещу тях са хората от старото време, най-вече в лицето на възрастната госпожа Кошерова. А между тях – разкъсван от противоречия, е Крум. Но нито един образ не е достатъчно завладяващ, нито един персонаж не успява да развълнува. Диалозите са изкуствени, нереални  – Талев се е опитал в тях да даде воля на собствените си схващания, които обаче висят във въздуха именно като чужди размисли, неприсъщи за самите герои. Разочарованието от съдбините на българския народ, покрусата, отчаянието и сляпото търсене на път; отрицанието на комунизма и развенчаване на мита за идеалистите-революционери, борещи се за благото на милионите; намирането на упование в земята, в традиционните ценности на семейството, бащината къща, приемствеността.

Лично аз мисля, че трудно можем да разглеждаме романа извън контекста на времето, в което е писан и публикуван. Началото на 40-те години е време, в което се преосмисля междувоенния период с безкрайното лутане, партийни боричкания и подмяна на ценности, и се търси нова посока, изцяло в духа на тенденциите в Европа през онези години (на които Талев съвсем не е чужд) – връщане към националното, към родината, семейството, традициите. От тази гледна точка „На завой“ е любопитно свидетелство за края на една мътна епоха от българския ХХ век и за противоречията, с които тази епоха е изпълнена. Но в никакъв случай не е роман, блестящ с някакви литературни качества. И със сигурност не е Димитър Талев във вида, в който сме свикнали да го виждаме.

Георги Грънчаров

Categories: български, художествена | Вашият коментар

Георги Марков и Ненаписаната българска харта

На 11 септември 1978 г. в лондонската болница „Сейнт Джеймс“ издъхва Георги Марков. Четири дни преди това, на моста Ватерло в Лондон писателят е прострелян в дясното бедро с оловна сачма от тайните служби на комунистическа България. Един престъпен режим се опитва да запуши устата на най-острото перо, осмелило се да обрисува в пълна степен безумието на комунизма в Народна Република България. Резултатът днес – Георги Марков е по-актуален от всякога. Което е чудесно и ужасяващо едновременно. Чудесно, защото опитът на репресивния апарат да заглуши гласа на истината очевидно е неуспешен – десетилетия след смъртта на писателя неговите есета продължават да се издават и да намират нови и нови читатели. Ужасяващото е друго и то е, че голяма част от написаното тогава – през 70-те години на ХХ век – важи с пълна сила, отнесено към съвременната действителност.

nenapisanata-bugarska-hartaТози извод се прокрадна злокобно, докато изчитах със светнали очи втори том от есетата на Георги Марков, издадени под името „Ненаписаната българска харта“ от Фондация „Комунитас“. Не вярвате ли? Вижте това:

 „Партията е узаконила лъжата като свой официален метод. Лъжливи са отношенията между общество и индивид, лъжливи са отношенията между индивид и индивид, тъй като лъжата е мощно средство за отбрана и нападение, за кариера, за успех… Правдивостта, истинността са изхвърлени в задния двор на днешния български живот. Част от лъжата са лицемерните отношения между отделните хора, които са пуснали дълбоки корени в българската земя, така че образите на Вазовите „Чичовци“ или на Йовковските българи днес ми изглеждат като образи на светци. И което е още по-тъжно – съвсем малко са донкихотовците, които дръзват да се изправят срещу вятърните мелници на огромната лъжа“.

Или това:

„Днес България няма или почти няма никакви личности. Бихте ли ми казали кой от ръководителите на партията е личност? В най-добрия случай срещаме безличното лице на чиновника. Езерото от личностите е заменено с блатото на чиновниците… Липсва жестът на личността, липсва красотата на позицията, липсва драмата на стълкновението. При най-добро желание човек не може да види мащабите на мъничките личности у нас – днес не по-големи от един кафеджийски салон. Защото личностите нямат трибуна, защото им е отречено правото на съществуване, защото те трябва да  вървят в крак като представителна рота.“

А това?

„България наистина е царството на посредствеността… Това е един мъничък дребнобуржоазен свят, изграден върху посредствени отношения. Принципът на правене на нещата „пет за четири“ е особено валиден за човешките връзки… Принцип, който ражда мижитурщината, преклонението, угодничеството, защото наистина няма нравствени категории“.

Как мислите, днес дали е по-различно? Защото аз виждам тези думи, изпълнени със съдържание на всяка крачка, във всяка една област, в новините, по улиците, навсякъде. Днес, 2016-а година. Ето това е ужасяващото, което ме накара да настръхна, докато четях. Можеш да преглътнеш нещо, когато то е било в миналото и е останало там. Но когато видиш, че то продължава да шества с пълна сила днес, без оглед на преход, демокрация, промени, европейска интеграция и прочее любими на политиците думи – това вече е ужасяващо…

Цитатите по-горе са от едно-единствено есе в книгата. Ако тръгна да споделям всичко, което си заслужава да бъде споделено, няма да ми стигне цяла нощ да завърша ревюто си. Георги Марков пише хипнотично, безпощадно, сърцато… Повечето от есетата, включени в двутомника, са четени по радио „Дойче веле“ в периода 1971 – 1978 г. и се публикуват за пръв път. Те увличат с разнообразието от теми, които засяга този буден ум, непримирим в своята критика към потисничеството и подмяната, завладели страната ни след „народния“ преврат. Част от тях коментират явления от ежедневието в комунистическа България, други се отнасят до по-глобални събития, оставили траен отпечатък у автора – като Пажката пролет, за която вдъхновено пише:

„…не зная друга страна и друг исторически момент, където хората с такова невероятно единство са преживели чувството си за свеото ново приобщаване към света. Никога преди не бях срещал такова вдъхновено раздвижване на духовете, никога преди не бях попадал в такава разпалена атмосфера, където гласовете на хората се извисяваха свободно за първи път след толкова дълго мълчание… След 20 години „успешно“ строителство на социализма и комунизма по съветски образец изведнъж стана ясно, че 14 милиона души не искаха да имат нищо общо нито с образеца, нито със строителството“.

Други есета са написани под формата на писма (до Христо Ботев, до Любомир Левчев) или коментират актуални явления, като хипитата например. Безкрайно любопитни са онези от тях, посветени на писатели. В тях виждаме авторския прочит на Джордж Оруел, Евгений Замятин, Борис Пастернак, Солженицин, Хайнрих Бьол… И цитати, които можеш да препрочиташ отново и отново, удивен от тяхната правдивост.

Преди броени дни излезе и третият том от събраните есета на Георги Марков – сигурен знак, че в днешното време, при дословно същите симптоми, от които боледува нашето общество – мрачна посредственост, липса на личности, липса на идеали – все пак има нужда от живото перо на писателя. Имаме нужда да четем Георги Марков. Дори само за да се ужасим, че всичко си е същото след толкова години. Ужасим ли се – ще се ядосаме. А ядосаме ли се, може би има някакъв, макар минимален, хипотетичен шанс да променим нещо.

Затова – четете Георги Марков. За бога, четете Георги Марков!

Публикувано от Георги

Categories: Мемоари, Политическа, български, народопсихология | има 1 коментар

Борбата за Съединението през погледа на немския кореспондент

На тази книга попаднах, отбивайки се в книжарница на Главната в Пловдив. За късмет, тъкмо бях заровил нос в лавицата с местни издания, когато я видях. Не ми трябваше много мислене, за да преценя, че в ръцете си държа нещо безкрайно интересно.Часове по-късно вече четях в захлас, щастлив от откритието си.

„Борбата на българите за съединението си“ е разказ от първо лице на немския военен кореспондент Артур фон Хун, чиято първа среща с България е по време на Руско-турската война, която отразява за в. „Кьолнише Цайтунг“. Седем години след войната фон Хун отново е у нас, за да присъства на едни от най-драматичните събития по това време в Европа – Съединението на България с Източна Румелия и последвалата я война със Сърбия. Удивителните му свидетелства за тези събития излизат първо в Лайпциг и Лондон, а през 1887 г. и у нас. Но не се опитвайте да си спомните името на автора – книгата потъва в забвение за повече от век, старателно „забравена“ заради откровената и неконюнктурна българофилия, извираща от всяка страница.

Arthur von HuhnАко зачетете „Борбата на българите за съединението си“, бързо ще разберете защо е това забвение. Артур фон Хун е безпощаден в оценките си за „силните на деня“ и особено за Русия, от която сваля всякакви ореоли на освободителка и избавителка на младата българска държава.

„Първото, което забелязах беше това, че този уж „угнетен“ народ се намираше в такова благосъстояние, в каквото малко народи се намират в цивилизована Европа. Това чудно откритие не направих не само аз, но и всички руски офицери и войници… Те не намериха угнетени роби, а един състоятелен, богат народ, който се ползваше почти с по-големи права, отколкото самите му избавители! Нийде в цяла България не срещнах ни най-малка следа от истинска бедност, която в Русия се среща на всяка крачка. Всеки българин си има своя къщичка, своя нива, свое лозе, свои волове, крави и овце, а освен това и готови парички. Най-доброто доказателство за богатството на страната е този необорим факт, че България цели шест месеца е хранила без затруднение цялата руска армия“.

Оценката му във встъпителните думи на пръв поглед е шокираща, но подкрепена от наблюденията му над отношението на освободителите към току-що освободените „братя християни“ придобива наистина правдиви очертания.

„Руските дипломати не изучиха добре характера на българския народ, та затова се излъгаха горчиво. Те мислеха, че ще могат да управляват българите с камшик, както татарите и туркмените. Не, господа руски дипломати, българите не са родени за камшик и робство, а за самостоятелен, свободен живот“.

На 20 септември 1885 г. германският кореспондент отново е в познатата вече България, в разгара на преломни събития. По пътя си става свидетел на мобилизиращата се сръбска армия и възгласите: „Да живее кралят на Сърбия и Македония“. Следващите страници са завладяващо описание на Съединението, участниците в него и последствията от този изцяло български акт. Фон Хун дава безценни свидетелства за настроенията по това време, за почти сигурното очакване на българите, че им предстои да се изправят срещу Османската империя за защита на Съединението. „Всеки, без изключение, мислеше, че султанът ще удовлетвори желанието на Русия и ще потуши със силата на оръжието избухналото въстание. Но това не се сбъдна – и пред мене тихо и мирно лежеше революционния град Пловдив“.

Урок по дипломация

Доста се е изписало за заслугите на народните дейци, осъществили на практика Съединението – Данаил Николаев, Захари Стоянов, Иван Стоянович, Коста Паница, Чардафон и др. Фон Хун обаче дава ценни сведения за изключителната роля на княз Александър в това дело. Сред първите действия на младия княз (де юре васал на Османската империя) е да телеграфира на султана и да го помоли да припознае „свършеното дело на съединението“. Още в първия си ден в Пловдив, след литургията в православната църква, князът посещава турската джамия „Джумаята“ и заповядва да се отслужи молебен за султана. Междувременно от провинцията пристигат телеграми от окръжните управители, които молят княза – под заплахата на възможни безредици – да им позволи да обезоръжат мюсюлманското население. Князът обаче отказва. Вместо това показва съдържанието на телеграмите на главния мюфтия в Пловдив. „Колкото по-ясно се очертаваше намерението на княз Александър да се споразумее с Турция, толкова по-приятелски стана и настроението на мохамеданите спрямо княза и българския народ. Турците бяха единствените, които имаха причина да покажат враждебност към българите, но те не направиха това и останаха мирни. А еднокръвните и едноверни братя руси, на които българите не са направили никога нищо лошо, те показаха враждебност към българите и държавния им глава“, пише германецът.

Армията на капитаните

Неочакваното обявяване на война от страна на Сърбия сварва българската армия в положение, уникално в световната история. Князът по това време е на 28 години, началник-щабът – на 24, военният министър – на 29. Млади, все още неопитни мъже, на чиито плещи ще се стовари тежко бреме. Русия отзовава всичките си офицери от България и отчислява княза от армията си. „Отзоваването на руските офицери от българската армия – пише фон Хун – показа ясно на българите, че Русия обича България, а не българския народ. Тази враждебна постъпка отвори очите и на простолюдието, което преди вярваше в благодетелта и любовта на руския цар, както в евангелието. Всеки войник, всеки селянин виждаше сега със собствените си очи, че Русия е оставила България, и то в момент на най-голямата опасност“.

Фон Хун описва с невероятни подробности суматохата от предстоящата война, ужаса и уплахата, завладели София при настъплението на сърбите, и стихийната мобилизация на младата българска армия, която успява да се прехвърли от южната граница към Сливница за броени дни и да спре крал Милан току на подстъпите към столицата. Германският кореспондент е на мястото на събитията, неотлъчно до княз Александър, и става свидетел на неочакваното. Защото категоричната българска победа по това време е нещо наистина неочаквано – цялото европейско обществено мнение се занимава с въпроса какво ли ще прави крал Милан с победена България и какви ли условия ще й предложи. Германецът е удивен от храбростта, която показват българските войници и от качествата на офицерите, обърнали в бягство сръбската войска. Тук ще напиша имената им, защото трябва да се знаят. Майор Александър Гуджев, ротмистър Бендерев, артилерийски капитан Иванов, капитан Рачо Петров, капитан Олимпи Панов, капитан Узунов, капитан Попов, капитан Паница, подполковник Николаев… Герои!

Останах без дъх, докато четях разказаното от фон Хун. С уменията си на журналист германецът създава изключително драматични картини на боевете – почти усещаш барута и грохота на оръдията. Не си спомням да съм чел подобно автентично свидетелство от първо лице за тази война. Книгата е изключителна! Финалните страници авторът посвещава на своите прогнози за бъдещето на младата българска държава. Безкрайно любопитно е да надникнем в тези разсъждения днес, след близо век и половина. Някои от хипотезите, макар и предпазливи, звучат нереално с оглед на събитията от последвалите години. Други обаче са почти пророчески. Фон Хун разглежда сценарий, при който България се превръща в руска губерния. Уви, 60 години по-късно сценарият се сбъдва. Германецът обаче е твърде оптимистичен за съпротивителните сили на нашия народ. „България, покорена чрез грубата сила на руските щикове, ще може да се владее само чрез крайна тирания. Тази свободолюбива България от днес не влиза никак в кръга на деспотичната руска империя. България ще трябва да се прекрои по-скоро, за да стане достойна за руска губерния. Русия има сила да смаже България, следователно, тя ще я и смаже. Русия ще лиши българите от всичките човешки правдини, както е лишила поляците… Завоюването на България наистина ще принесе на Русия неограничена власт на Балканския полуостров, но от друга страна ще докара за руския държавен организъм такива отровни елементи, които ще отровят самата руска държава“.

Оставям този финал отворен с показателните думи на фон Хун. В какво е бил прав германецът и за кое греши, всеки може сам да направи изводите си днес. Щастлив съм, че случайността ме срещна с това книжно бижу и горещо препоръчвам на всеки да потърси книгата. Заслужава си всеки ред!

Публикувано от Георги

 

Categories: Балкански, Военни, Исторически | Вашият коментар

„По пътя“ и „Бродягите на Дхарма“ – великата революция на раниците

Джак Керуак… Колко пъти сте търсили отдавна изчерпаните книги от началото на 90-те из кашоните на букинистите или в библиотеката, които през годините са се превърнали в колекционерска рядкост? Защото ви е любопитно, защото искате да тръгнете по пътя, искате да разберете повече за битниците, за онзи свят на необятна свобода, който именно Керуак е уловил по толкова брилянтен начин в творчеството си.

„Парадокс“ издават „По пътя“ и „Бродягите на Дхарма“ на Джак Керуак през 90-те години и днес вече е почти невъзможно да се сдобиете с някое от томчетата. Керуак обаче не може просто да изчезне от книжарниците, от „Славейков“ и от кашоните със стари книги по улиците. В началото на лятото изд. „Парадокс“ предизвика сензация, пускайки на пазара луксозния първи том от събраните съчинения на Керуак, а дни преди излизането на книгата успяхме да ви я представим в „Библиотеката“ със специално видео.

keruakПървият том от събраните съчинения съдържа  култовите „По пътя“ и „Бродягите на Дхарма“ и идва със стилни твърди корици и 570 страници качествена хартия. Дизайнът на корицата е семпъл, визуализира асфалтовия път, по който се чете изтърканият шрифт на името Керуак. Посегнах към книгата с благоговение, предчувствайки насладата от четенето. Вече съм ви разказвал еуфоричните ми впечатления от „По пътя“, която успях да си намеря преди време в старото издание по щастлива случайност. Ето защо любопитството ми към другото заглавие в първия том беше адски силно.

„Бродягите на Дхарма“ ме връхлетя отново с онова особено усещане, което се появи при четенето на „По пътя“. Сякаш животът забавя оборотите си, картината около теб се размива, ежедневието престава да съществува и единственото, което искаш, е да си някъде там, по пътищата на Америка от 50-те – с дрехите на гърба си и цялото любопитство на света.

Какво да ви разкажа за сюжета? Моите думи ще са тривиални в опита си да пресъздадат онова, което Керуак вече е превърнал в история. Затова ще цитирам него:

„…става дума за свят, пълнен със скитници с раници, бродяги на Дхарма, които отказват да се подчинят на всеобщото правило, че щом консумираш продукти, трябва да работиш за тази привилегия — привилегията да използваш всички онези боклуци, от които и без това нямаш нужда, като хладилници, телевизори, коли или поне лъскави нови коли, модни помади за коса и дезодоранти, както и всички останали глупости, които в крайна сметка само след седмица отиват на бунището. Само че бродягите отказват да ги затварят в системата работа-продукти-консумация, работа-продукти-консумация“.

Brodiagite na Dharma

Героите тук, за разлика от „По пътя“, не са в непрестанно препускане по прашните пътища на Америка. Или може би самият Керуак ги е уловил в не толкова „подвижен“ момент, за да постави акцент върху размислите им, съзерцанието, намирането на „Дхарма“. Тук срещаме дребничкия бодхисатва Джефи Райдър , с „козя брадичка и странен азиатски вид с леко дръпнатите си зелени очи“, както и Алва Голдбук, „с очила с рогови рамки и буйни черни коси“ – странни, ексцентрични млади хора, всеки от които отклонил се от общоприетите норми и търсещ своята истина. Облечени по най-причудливи начини – „протъркани на лактите рипсени сака, изтрити обувки и книги, стърчащи от джобовете“, тези битници-интелектуалци разпалват въображението с начина си на живот, с безкрайните си отвлечени разговори, с абсолютната свобода на мисълта си, с отрицанието на цивилизацията във вида, в който я познаваме и в който ни държи в примката си без възможност да шаваме много-много. Е, бродягите на Дхарма шават, и още как…

Опитах се да разкажа накратко и нещо за сюжета за тази книга, но както и при „По пътя“, не успях. Какво да разкажа? С какво мога да заместя прочитането й? С нищо. Задължителна книга, която не може да се разкаже, не може да влезе в рамките на ревю, така както бродягите не успяват да влязат в никоя рамка. Прочетете я и намерете своя смисъл в нея. Оставете я да се разлее във вас с цялото богатство на чувства и емоции, които предизвиква.

А аз ще завърша с още един цитат, който обобщава в известна степен всичко:

„Имам видение, в което се осъществява велика революция на раниците — хиляди, дори милиони млади американци скитат с раници на гърба, качват се в планините да се молят, разсмиват децата и развеселяват старците, правят младите момичета щастливи, а по-големите — още повече, всички те са дзен-лунатици, които ходят насам-натам, пишат случайно хрумнали им стихове и чрез добротата и странните си, неочаквани постъпки постоянно даряват на всички живи същества видения на вечна свобода…“

Публикувано от Георги

Categories: духовна, художествена | Вашият коментар

Живот от нулата

Публикацията е дълга и съдържа ключови за сюжета моменти, така че ако ви мързи, или ако спойлърите ви развалят настроението или удоволствието от една книга, чувствайте се предупредени и не продължавайте с четенето по-натам!

Zhivot_ot_nulataНе бях чувала за Саша Мартин, макар да следя доста кулинарни блогъри от целия свят. Може би така е трябвало да бъде, защото успях да се запозная с нея не чрез виртуалното пространство, в което споделя своите импровизации с рецепти от целия свят, а чрез нейната лична история, разказана в автобиографичната книга „Живот от нулата“. Отдавна не съм изпитвала толкова силно желание да споделя с вас своите впечатления от прочетеното, колкото след последните страници на този напрегнат разказ за живота на едно момиче, с което открих толкова много общи емоции.

Саша Мартин всъщност е вече жена. При това, доколкото разбирам, щастлива жена, с усмихната малка дъщеря и злояд съпруг, който обаче опитва по малко от всяко кътче на света чрез ястията, които неговата съпруга поднася в ароматната им кухня. Когато получих книгата, реших да я оставя за ваканцията ни на море тази година. Очаквах, че това ще е леко четиво, изпълнено с кулинарни шеги за рецепти, преживявания и куп забавни недоразумения. Очаквах това да е поредната лежерна книга на кулинарна тематика, но се оказах толкова горчиво далече от истината, че за секунда дори съжалих за избора си на лятно четиво. Въпреки това моментно колебание, искам да ви споделя, че „Живот от нулата“ се превърна в най-новата ми любима книга, която искам да подаря на тези, които ще разберат… Лежа на шезлонга на плажа, до мен е вкусният портокалов фреш, слънцето залязва, а музиката гали слуха ми, както лекият ветрец гали тялото ми, но в гърлото ми е заседнала буца, нещо в гърдите ме притиска и аз хлипам и плача, скрита под козирката на шапката, така че да не бъда забелязана от останалите хора, които кротко и спокойно се наслаждават на морската картина пред нас.

Sasha

Първите 100 страници са така, със сълзи на очи… Запознаваме се с малката Саша, която за първите 9 години от живота си сменя 4 имена по желание на майка ѝ. Сменя и много приемни домове, в които попада заедно с брат си, тъй като социалните грижи в Америка не одобряват начина, по който самотната майка отглежда двете си деца. А те растат щастливи, в неведение за бедността, която е изместена на заден план от креативния подход на майка им. В неведение за обществените норми, понеже отново майка им ги кара да изразяват своята индивидуалност по начин, който ги превръща в аутсайдери и отново довежда до съдебни спорове в опит семейството да бъде разделено. Бащата отсъства, а роднините помагат спорадично. Преразказано от мен, звучи банално. Разказаното от Саша е разтърсващо! Първите 100 страници те смачкват, по-късно събитията продължават да тежат до последната страница: Майка и деца са разделени. Брат и сестра са изкуствено „съшити“ в семейния портрет на хора, които не са виждали. Едно семейство приема две нови деца, за да изпита най-горчивите емоции, които водят до толкова много страшни последици. Едно момче избира смъртта пред това да се пребори за живота си. Всичко е толкова реално, толкова черно, толкова човешко…

Саша Мартин е изключителен автор (а може би има и страхотни редактори): тя описва турболентните години от своето детство и юношество по начин, който те кара да настръхваш, в същото време четенето на книгата се случва на един дъх. Поглъщаш жадно чуждото нещастие, защото припознаваш в него своето собствено. Не съм преживяла нищо от това, през което е минало семейството на Саша, но въпреки това имаме толкова общо! В емоцията, в болката на това да си отхвърлен, забравен, предаден. Знам, че много хора ще открият себе си в нея, не само аз. Спасение в готвенето е познат рефрен и в други книги, но тук се оказва спасителен пояс. Нещо повече от кулинарно увлечение – истински магнит, който да те извади от дъното.

Sasha3Докато четях „Живот от нулата„, мислех за любимите военни книги на Жоро. Често сме говорили как войната променя хора, характери и съдби, колко пагубно се отразява на семейството като сплотена единица, колко необратими са пораженията върху психиката както на тези, които са били на фронта, така и на тези, които са се справяли с живота в собствения си опустял дом. Докато четях тази книга, не можех да не си дам сметка, че не е нужно да има война, кръв и оръжия, за да се случат същите резултати като емоционален срив. Достатъчно е да не можеш да се справиш с реалността, да не виждаш смисъл да продължиш, да изгубиш вяра в това, което е най-важно за теб, за да се предадеш. Може да си младо момче на 14, да живееш в дома на заможни хора, които се стараят да ти дадат всичко, но въпреки това да имаш сложен емоционален свят, който да те разкъсва толкова зловещо, че да загубиш всякакво желание за живот. Зад стените на нашите къщи се случват толкова неразбрани нещастия, толкова лични сътресения. Майкъл, братът на Саша, се обесва в стаята си, когато е на 14 години. По-късно сестра му ще разбере какво точно е провокирало неговия страх от живота, неговата агресия към хората и тоталния му отказ да сподели с някого за насилието, което е преживял. Саша разказва за брат си по начин, който те кара да искаш да бъдеш всевишен, така да протегнеш ръка към него и да го спасиш. Може би тя се чувства така и е успяла да предаде същото усещане и на читателя.

Годините, в които Саша е разделена от майка си, без дори да може да я чуе, са годините, в които трябва да се справи с внезапната загуба на единствения си близък човек, както и с навлизането в пубертета. Това време е пагубно както за нея, така и за хората, които се грижат за нейното добруване. Още от самото начало, когато тези герои са представени на читателя, личи лекото дистанциране на авторката от тях. Четеш за опитите им да се сближат, но знаеш, че ще са неуспешни. Саша е твърде малка, твърде наранена и твърде объркана, за да може да се държи адекватно. Мъжът и жената, които се грижат за нея, са в шок от контраста между това, което са си представяли да бъде приемането на две малки деца в дома им, за които се предполага, че ще донесат радост и светлина в живота им, а носят смърт, обида и нещастие. Разбирам всички, почти усещам как се чувстват и колко разрушено и опустяло трябва да е било в душите им през тези години. Мога дори да разбера защо, когато Саша навършва 19 години и подновява връзка с истинските си роднини, тези хора решават да скъсат всички връзки с нея.

За мен историята на Саша Мартин е тази от деството ѝ и тя все още не е приключена. Страницата все още не е затворена, защото сенките на хората, които са останали в миналото, са твърде дълги и се простират върху целия ѝ живот. Въпреки всичко и най-вече – въпреки себе си, Саша успява да съгради живота си наново. Свързва се с майка си и започва да гради връзката си нея отначало – бавно и трудно, но успешно. Майката на Саша е толкова противоречив образ! Толкова богата на изненади, но в същото време – предсказуема. Имам чувството, че тази жена живее в непрекъснато противоречие и взима решенията си с 50% съгласие със самата себе си. Въпреки всичко, успява да се запази като обединителния център между всичките си деца (тъй като има и три от първия си брак).

Sasha2Втората част от книгата разказва за събуждането на Саша за нов живот. Отрила любовта между две човешки същества и любовта към кулинарията, тя превръща майчинството си в околосветско пътешествие, на което взима мъжа си, дъщеря си и куп непознати. Решава, че трябва да опита рецепти от всяка държава в света и започва да разказва за това приключение в личен блог. Готвенето се случва единствено в нейната малка кухничка, а пътешествието се осъществява чрез рецепти с бананови листа, патладжани, чесън, тигани, посуди и потропващи вилици и лъжици. Мечтите ѝ стават реалност, а защитните ѝ бариери малко по малко започват да се рушат, така че личният ѝ свят да става по-богат и без никакви граници.

Въпреки всичко, което ви разказах, за мен книгата не е нито само личната история на една жена, която си дава шанс за втори живот, нито кулинарен наръчник за вкусовете на света (макар да има много рецепти, подробно описани и заслужаващи вашето внимание). Това, което е за мен тази книга, е истинска, болезнена и лишена от всякакви розови краски възхвала на семейството като най-сакралната частичка, която изгражда човека като личност. Написах, че не съм преживяла нищо от живот на Саша като фактология, но истината е, че съм преживяла почти всичко като емоция. Опрощението, за което не се говори открито, но се случва между редовете на страниците, е понякога толкова недостижимо и в същото време невъзможно да бъде избегнато. Четеш и изживяваш отново или за първи път всяка емоция. Четеш и разбираш. Затова казвам, че това е книга за тези, които разбират, които чувстват, които познават. За тези, които преживяват болката на абсурда, когато тя идва дори от ежедневието, от баналните сцени, от чисто човешките взаимоотношения.

Прекрасна книга на Саша Мартин! Мога само да се радвам, че откри пътя си до мен и то точно в този момент. Надявам се да се хареса и на вас!

п.п. Макар да споделих много детайли от книгата, те са предимно от първата 1/4 от написаното. Има още толкова много, което няма как да предам, а и не искам. Въпреки това тази публикация е първата, която пиша лично за себе си, така че се надявам да бъда извинена за всички прегрешения – било то емоционални или обстоятелствени.
п.п. 2 Поздравления от нас двамата към издателство „Егмонт“ за това, че са запазили оригиналната корица на книгата, а не са се впуснали в свободни съчинения с дизайна.

Девора

Categories: Драма, Мемоари, кулинарно, художествена | Вашият коментар

Въздействие

WyzdejstwieПрочела съм всички новели на Джейн Остин в оригинал, изгледала съм почти всички екранизации, но въпреки това се оказа, че да прочета „Въздействие“ на български език е съвсем нова емоция. Трудно е да пишеш ревю за книга на автор, който е толкова болезнено познат на аудиторията. Ще се опитам обаче да си представя, че сред вас има и такива, които тепърва ще открият романтичния свят на английската писателка, най-вероятно чрез „Гордост и предразсъдъци“, и след това ще искат още от този свят, така че защо не продължението да бъде „Въздействие“!

Историята на Ан Елиът започва от момента, в който баща ѝ е принуден да даде под наем семейното имение, в което дъщерите му са прекарали своите най-хубави детски години. Типично за Остин, в тази новела главната героиня отново е една от няколко сестри и разбира се – най-умната, мила, възпитана, състрадателна и добра. Това не я прави лишена от пропуски в характера, напротив: тя е податлива на манипулация, прекалено смирена е и е необходимо доста време, докато поеме в ръце собствената си съдба.

Именно липсата на лична позиция, дори по най-личните въпроси в нейния живот, лишава Ан от любовта на живота ѝ. Противопоставянето на този съюз от страна на бащата и убедителните доводи на най-близката приятелка на Ан костват на героинята години на самота и съжаление. В един момент на хоризонта отново се появява капитан Уентуърт, който не се връща обратно, за да спечели сърцето на своята любима, а по-скоро, за да я накаже за нейното малодушие и отказа да стане негова жена. Започва се игра на ревност, емоционални срещи и объркани сигнали, в която се замесват няколко семейства. Стилът на Остин е увлекателен, макар не толкова богат и драматичен като на сестрите Бронте, но ако сте романтична душа, със сигурност няма да оставите настрана книгата, докато не я прочетете.

Сега ви препоръчвам да заредите лятната си купчинка с книги, като непременно включите в нея и новелите на Джейн Остин. Те са положителни, емоционални и красиви четива, които имат способността да карат хората да мечтаят. А това май вече се случва все по-рядко…

Categories: Класика, Любовни, художествена | Вашият коментар

Стивън Кинг: За писането

KingОбикновено не се заглеждам много в анонсите за поредното издание на някоя от книгите на Стивън Кинг. Да, знам, Кинг е цяла вселена, култ, религия. Но… не е моята вселена, моят култ и религия. Въпреки това, когато прочетох новината за автобиографичната му книга, простичко озаглавена „За писането“, бях заинтригуван. Мога да преценя кога си заслужава да се вслушаш в някой авторитет и кога говори нечие его, опияняващо се от собствените си думи. Бях убеден, че с Кинг ще е по-скоро първият случай и интуицията ми не ме подведе.

„За писането“ е откровената изповед на един голям писател, постигнал върхове в творческата си кариера и тръгнал от нулата, за да завладее сърцата на милиони читатели по цял свят. И от висотата на този връх – стъпил здраво на земята – да разкаже за пътя си без високопарни думи и щедри обещания. Простичко, разбираемо, автентично. Книгата е условно разделена на две части, първата от която разкрива автобиографични моменти от живота на Кинг, трудното му детство, безрадостните места, на които припечелва прехраната си, и първите опити с писането. Тези страници са адски увлекателни и живописни, а освен с приятна самоирония, изобилстват от забавни сцени и пословичния черен хумор на Стивън Кинг.

Втората част представлява синтез на най-важните съвети, които автор от калибъра на Кинг може да даде на начинаещите или… да кажем…средно напреднали писатели. И въобще на всички, решили да се занимават с писане. Ще трябва да ви разочаровам, ако мислите да подходите към книгата с нагласата, че… видиш ли… ей тук сега ще намерим разковничето и някой ще ни изсипе наготово формулата на блестящото писане. Истината е доста по-сурова – практика, практика и пак практика. Това препоръчва Кинг. Да, ще видите какво е добре да избягвате, колко е важна редакцията и колко по-кратка трябва да е втората ви чернова, но ако си мислите, че изобилства от готови формули, лъжете се. Феновете на големия разказвач ще останат очаровани да намерят и любопитни подробности покрай създаването на емблематични книги като „Кери“, „Сейлъмс Лот“ и „Мизъри“.

Стивън Кинг пише „За писането“ в края на 90-те години, след като е претърпял тежък инцидент, който едва не коства живота му. Случката повлиява силно върху цялостното усещане и тон на книгата, а на възстановяването си той посвещава последните страници. Стряскащ, но доста отрезвяващ завършек, който отново преподава важен урок – не се отказвайте, колкото и трудно да ви се струва да продължите.

За финал, освен практическите съвети на Кинг, има и списък от книги, които, по неговите думи „няма да сбъркате, ако ги прочетете и вие, защото те могат да ви посочат нови пътища във вашата работа„.

„За писането“ определено оправда очакванията ми за приятно и доста полезно четиво. Феновете на Стивън Кинг вероятно вече са издигнали в култ книгата. Във всеки случай има какво да научим от големия писател, който изглежда не крие тайните на занаята си, дори напротив. Пък ако някой иска, нека да се пробва… може да е следващия майстор на хоръра.

Публикувано от Георги

Categories: Мемоари, Професионална | има 1 коментар

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: