Тайните оръжия на Хитлер

Имам особено силно влечение към авиацията и не случайно цял рафт в библиотеката ми е посветен на книги за летци и бойни самолети, които кротко си съжителстват с подбрани авиомодели. Всеки фен на хвъркатите машини обикновено си има любима „тема“. Моите са две – Въздушните войски на Царство България и т. нар. Luft’46, футуристичните реактивни проекти на Третия райх. Години наред прекарвах голяма част от свободното си време в четене на статии, разглеждане на чертежи и сглобяване на авиомодели, илюстриращи великолепните, надминали времето си бойни самолети на германската инженерна мисъл от края на войната. Някои от тях така и не напуснали чертожната дъска, други останали на ниво прототип, трети – сглобени частично, а четвърти – като изумителния Messerchmitt Me-262, „народния“ Heinkel He-162, бомбардировача Ar-234 или ракетната „бълха“ Me-163, дефилирали в небето над Германия в самия край на Втората световна война.

Ето защо, когато разбрах за предстоящото излизане на български на книга, посветена на тези Wunderwaffen, ме обзе ентусиазъм. Зачаках с нетърпение.  „Тайните оръжия на Хитлер“ на Хосе Мигел Романя се очертаваше да излезе като част от отдавна изоставената поредица „Historia incognita“ на „Сиела“. Простих замяната на оригиналната корица, на която блестеше призрачна архивна снимка на футуристичния Horten Ho-229, защото Живко Петров беше направил достатъчно добра алтернатива за българското издание. Търпеливо изчаках излизането на книгата и зачетох с интерес…

Не зная колко от вас са запознати в някаква степен със секретните оръжия на Третия райх, но темата е истински океан. Океан, в който авиационните достижения са само част, да кажем, черешката на тортата. Дръзките творения на германската инженерна мисъл обхващат иновации като реактивните и ракетни двигатели, прибори за нощно виждане, управляеми ракети, усъвършенствани подводници, непознато до този момент стрелково оръжие. Немският учен Вернер фон Браун, който създава прочутите „оръжия-чудо“ V-1 и V-2, след войната става част от американската космическа програма. Първият реактивен изтребител е немски, първият пуснат в серийно производство – също. Рекордът за скорост през Втората световна война принадлежи на малкия и своенравен самолет с ракетен двигател Me-163. Достиженията на Третия райх по отношение на напредничавите технологии е безспорен. Заимствани от реактивните самолети на Luftwaffe са най-популярните следвоенни реактивни изтребители на САЩ и СССР – F-86 Sabre и МиГ-15.

Темата е изключително интересна и предизвиква удивление у всеки, който се „сблъсква“ за първи път с удивителните изобретения на Третия райх. Книгата на Хосе Мигел Романя обаче се оказа далеч от очакваното ниво и твърде, твърде далеч от приемливото за подобно изследване. Всъщност, за „изследване“ трудно можем да говорим – около половината от текста на испанеца представлява заемки от други книги. При това безогледно, щедро цитиране, същественият авторски принос се губи изцяло – така и не видях добавената стойност и смисъла от създаването на още една книга по темата. Горчивият привкус става още по-горчив от невероятната хаотичност, която цари в на пръв поглед тематично подредената книга. Романя не се колебае да прескача през годините, да говори за самолети, разработени в самия край на войната и след това да се връща на предвоенните прототипи, да сравнява машини с модели, които дори не е споменавал до момента, с обяснението „на това ще се спрем в глава шеста“ или нещо подобно. Опитвам се да се сетя за поне нещо положително в цялата каша, забъркана в това издание, но освен близо 50-те страници, посветени на Me-262, които вероятно са най-подробният текст за този самолет, излизал някога на български език, не мога да намеря нищо.

За съжаление, Хосе Мигел Романя не е единственият „за бой“ от всички, замесени в „Тайните оръжия на Хитлер“. Потресаващ превод, липса на каквато и да било редакторска намеса, илюстрации като от неловки опити на четвъртокласник да намести в Paint снимка на пластмасов авиомодел върху еднотипен небесен фон с облачета… Всичките ми опити да прочета някоя глава гладко и без запъване пропаднаха в поредица от сблъсъци с едно или друго неразбираемо словосъчетание. И тук правя уточнението, че дори не говоря за техническите неточности. Смисловото изкривяване просто боде очите. Сериозните книги с толкова специализирана тематика обикновено си имат консултанти, експерти по темата, чиято роля е да помогнат на преводача и да предотвратят появата на абсурди. Липсата им води до фрапантни фрази като „наземна опора на крилата“. Съзнавам напълно, че за издателите е било предварително ясен твърде ограниченият таргет на подобна книга, затова вероятно са спестили пари и усилия точно в това издание. Но на всеки, занимаващ се с книги, трябва да е ясно, че именно читателите на по-специфични и тясно профилирани теми са чувствителни към немарливостта и склонни да вдигат справедлив вой. А реактивните самолети на Третия райх не заслужават подобно отношение.

Въпреки голямото ми желание и първоначален ентусиазъм, дори не успях да дочета книгата докрай. Сбъркана е на толкова много нива, че е на практика нечетима. Ако приемем, че има два вида читатели, то присъдата е следната – тези, които разбират от темата, ще са в потрес от качеството; онези, които си нямат и грам представа, ще се объркат в целия миш-маш от неуредици. Колкото и да ми е болно, вече мога да прозра близкото бъдеще – „Тайните оръжия на Хитлер“ след време ще се търкаля в намалените кашони с преоценени книги в книжарниците.

Публикувано от Георги

Categories: Военни, Исторически, авиация | Вашият коментар

„Татарската пустиня“ и вечното очакване на врага

Наистина се надявам да не пропуснете тази книга. Било то поради хитови заглавия, които греят от всяка витрина, или просто защото издателското резюме на гърба не обещава вълнуващ и изпълнен с обрати сюжет. Корицата ще помогне за това. Изчистена, стилна, прекрасна. Името на Дино Будзати – излишно е да коментирам.

„Татарската пустиня“ е поредното силно заглавие във все още малката колекция на младото издателство „Лист“. Книга, в която се влюбих от пръв поглед. В корицата, в шрифта, в начина, по който хлътнах по стъпките на автора, в редакторския послепис.

Като стана дума, прочетете думите на редактора, преди да започнете книгата. После ще ги прочетете отново, сигурен съм. Ще ви е полезно в опита да си обясните през какво точно сте минали току-що. Ако трябва да резюмирам сюжета на „Татарската пустиня“, бих казал точно две изречения: „Млад офицер е изпратен на служба в изолирана крепост, където никой не иска да отиде. Въпреки това той не иска да си тръгне оттам„. Лесно ще се досетите за това още в началото на книгата. Сюжетът обаче далеч не е всичко. Вълнуващото в книгата на Дино Будзати е онова чувство на обреченост, изкристализирало в доброволно отшелничество, което може да завладее един млад мъж по стечение на обстоятелствата. Можете да наречете „Татарската пустиня“ антивоенен роман и ще сте прави. Донякъде. Почти страховито Будзати пресъздава духа на военщината, на вездесъщия устав, излъскан до фанатизъм сред студените стени на Крепостта. Но срещу войната ли наистина е насочена тази алегория?

„Навярно всичко се роди в редакцията на „Кориере дела сера“, разказва Будзати в свое интервю. „От 1933 до 1939 година тук всяка нощ вършех тежка и еднообразна работа. Минаваха дни, месеци, години и аз се питах дали и занапред животът ми ще продължи все така, дали надеждите, младежките мечти полека-лека ще атрофират, дали ще дойде очакваният голям случай, или не. А край себе си виждах хора – някои млади като мен, други по-възрастни – носени от същата мудна река, и се питах дали и аз един ден ще се озова в положението на моите колеги с побелели коси, вече пред пенсиониране – мрачни, незабележими труженици, обречени да оставят след себе си само блед спомен“.

Ужасът от еднообразието в прозаичната работа кара писателя да сътвори своята „Татарска пустиня“. Това е неговата Крепост, от която трудно можеш да се измъкнеш, ако позволиш да те обсеби. Ако превърнеш рутината в ритъм на сърцето си. Като си помисля, актуалността на тази книга е изключителна в днешния свят, където хиляди хора си задават същите въпроси, затворени в стените на своите офисни кутийки.

В неумолима спирала съдбата на лейтенант Дрого, предвидима до голяма степен, ще го доведе до логичния край. Изчистени са всички детайли, които могат да размият картината – врагът е неназован, пустинята също. Така и не разбираме срещу кого е денонощният пост, който обитателите на Крепостта възприемат толкова сериозно. Почти с насмешка приемаме ежедневните ритуали, трескавото „Нащрек!“, което си подвикват войниците всяка нощ на крепостните стени, устременото взиране в далечината в търсене на някакво движение, на някакъв враг. И мнимата увереност, че един ден той непременно ще дойде. Всички са като участници в спектакъл, струва ни се, че всеки момент някой ще щракне с пръсти и войниците ще прихнат да се смеят. Но нищо такова не се случва. Играта на войници се играе със смъртоносна сериозност до самия край.

Брилянтен е Будзати в „Татарската пустиня“. Ще ви стресне, карайки ви да се замислите дали и вие не сте на служба в своята Крепост, дали и вие не играете твърде сериозна игра на войници. И кого всъщност чакате да се появи от далечината на пустинята?

Публикувано от Георги

Categories: Военни, художествена | Вашият коментар

„Скандинавска митология“ с Нийл Геймън

Интересът към митологията на Севера в съвременната култура е огромен и нестихващ. Извор на вдъхновение за какво ли не. Спомнете си войнствените текстове на американските хеви метъл легенди Manowar или цяла армия от скандинавски метъл банди, кръстени на някое митологично създание (предимно от тъмната страна). Гении като Дж. Р. Р. Толкин черпят огромно вдъхновение в творчеството си от сюжетите и героите на тези северни саги, достигнали до нас едва частично, благодарение на няколко записани текста, оцелели във вековете.

За мен любопитството към митологията на Севера води началото си от тийнейджърските години, когато текстовете на любимите песни по естествен начин насочваха вниманието ми към извора. Той продължи за малко и в университета, когато се промъквах тайно на лекциите в специалност „Скандинавистика“, за да науча нещо повече. Този интерес обаче така и не стана нищо системно, не прерасна в задълбочено познание за необятния свят на Асгард и Валхала, за боговете и великаните, вкопчени във вечна борба. Ето защо, появата на „Скандинавска митология“ на Нийл Геймън дойде като точно онова, от което имах нужда. „Сиела“ бяха достатъчно бързи да издадат книгата на български език, Живко Петров пак е сътворил впечатляваща корица, сега вече мога да наваксам пропуснатото!

Запитвали ли сте се защо интересът към скандинавските митове е толкова голям? Защо не са китайските, арабските, индийските? Защо Валхала е извор на вдъхновение за всички онези метъл банди от Швеция и Норвегия, а не например Витлеем? Геймън дава категоричен отговор на този въпрос. Защото са страшно забавни! Шайка мошеници – това са боговете на Асгард. Тук няма да откриете нравоучителни истории и дълбока поука. На боговете, както ще видите, нищо човешко не им е чуждо. Те ламтят за богатства и дрънкулки, обичат да си погаждат номера и често си служат с измама, за да постигнат целите си или да се отметнат от дадената дума.

Момент… току-що нарекох Один и боговете на Асгард „шайка мошеници“!  Трябва да си дяволски добър разказвач, за да постигнеш такова внушение, когато си служиш с толкова сложна и заплетена материя, каквато е митологията на Севера. И тук аплодисментите са за Геймън, който действително е сътворил страшно увлекателна книга. Казвам го като човек, който я грабна на обяд и не я остави, докато всичките 250 страници не бяха прочетени. Наведнъж. Признавам, на моменти ще се оплетете в многообразието от имена, които ви засипват на всяка страница, но какво да правиш, когато освен богове, хора, чудовища и великани, в този налудничав свят имена си имат дървета, пояси, чайници, игли и всякакви други не толкова одушевени предмети. При това какви имена! Гинунгагап. Гулинбурсти. Гялархорн. Не, не ми е развалена клавиатурата. По-скоро ще си прегризете езика, докато се опитвате да произнесете повечето. А самите истории… О, те са просто забележителни! Изключителна е фантазията на северните народи, способна да пресъздаде такива сюжети. Да им се чуди човек! В основата на всичко са Один, Тор и Локи, измежду които, разбира се, най-големият мошеник е Локи. Кръвният брат на Один е най-хитрият измежду боговете, вечно замисля някаква глупост и заформи ли се нещо неприятно, в основата му винаги е той. Ще разберете как се появява прочутият чук на Тор, как Один губи окото си, ще научите повече за дървото на живота Игдрасил и за змията на Мидгард, ще разберете как северните народи си представят края на света, Рагнарьок. Истинско великолепие, което няма да ви остави да мигнете, преди да изгълтате цялата книга!

До момента не бях чел нищо на Геймън и този първи досег беше направо еуфоричен. Вероятно е заради благодатната тема, но не само. Добрият разказвач прави всяка страница удоволствие. Ще потърся и други негови неща след тази книга.

Публикувано от Георги

Categories: Приключенски, Скандинавска, Фентъзи | Вашият коментар

„Цветя от лед и пепел“ рисуват картина в Париж

Сигурно няма човек, който да назове точна бройка на произведенията, посветени на омагьосващия Париж и на неговия символ, Айфеловата кула, било то литературни, музикални, театрални или визуални. За мен е загадка как тази масивна кула от желязо, която на живо изглежда прашна, застрашителна и неприветлива, може да бъде символ на романтиката. Париж – да, но не и Айфеловата кула. Това обаче не ми попречи да се насладя на „Цветя от лед и пепел“ на Беатрис Колин, а тук кулата на Айфел е главно действащо лице, тъй като с всеки издигнат метър от нея се случват какви ли не промени и в живота на главните герои.

Книгата на Колин звучи и изглежда романтична. Въпреки това в нея нея няма да откриете захаросан и предвидим сюжет. Най-голямото богатство на романа е изключително приятното поднасяне на подробна, но увлекателна информация за Париж, за живота и културата в Западна Европа в края на XIX век. Например, когато героите отиват на разходка в парка с колелета, авторката намира как да ни запознае с еволюцията на това превозно средство, без да звучи неадекватно или натрапено, а изборът на тоалети за Алис, че дори и на проститутките, които се споменават в книгата, правят картината по-жива, а героите – „пълнокръвни“, както се твърди и в анотацията на романа.

ken shotwell

Любовната история на Емил и Катрин до някаква степен ми напомня на класическите любовни истории от любими авторки като Бронте и Остин по отношение на това главните герои да са отделени един от друг и въпреки това връзката им да се задълбочава по неведомите пътища на силните и необясними чувства. Не откривам други прилики, но и тази ми е достатъчна, защото авторката е представила главните действащи лица реалистично, изграждайки образите им предимно върху слабостите на техните характери. Емил е талантлив, но до голяма степен неуверен в личния си живот, което го кара да действа на моменти импулсивно или деструктивно. Катрин е интелигентна и чувствителна, но с хиляди задръжки и емоционални окови. В нея се борят разбирането, че авторитетът и обществените порядки са над всичко, срещу интуицията да следва своята по-свободолюбива природа и да наруши всички правила. Когато тези две личности се срещат, всеки усеща привличането, но и всеки се дръпва назад, така че после да се хвърли със засилка презглава в една може би обречена любовна история.

Бих дала много висока оценка на книгата, ако не беше краят. Той съвсем не е лош сам по себе си, но можеше да бъде разказан по-подробно, тъй като в сегашния му вид нарушава ритъма на книгата и дори до някаква степен накърнява тази пълнокръвност на героите, за която стана вече въпрос. Като изключим това и още няколко малки детайла в сюжета или при някои от второстепенните герои, мога да кажа, че „Цветя от лед и пепел“ ми допадна, беше приятно да ѝ се посветя и останах доволна от прочетеното. Даже може би бих я прочела отново!

Девора

Вижте Париж през моите очи в личния ми блог The Happy Beehive:
Изненадващо: Париж!
Париж е най-красив, когато вали…

Намерете още ревюта на книги за Париж в Библиотеката тук

Разгледайте и Прованс с Питър Мейл и неговите книги, чиито ревюта ще откриете тук под буквата П

 

Categories: Любовни, Места, художествена | Вашият коментар

Евгений Утин – „Писма от България“ и непознатата Руско-турска война

На фона на ежегодната полемика около Трети март като национален празник на България и вечните делби между русофили и русофоби, тази година почти незабелязано за широката аудитория на книжния пазар се появи едно забележително издание. Книгата на петербургския адвокат и военен кореспондент Евгений Утин „Писма от България“ излиза на руски език през далечната 1879 година, но, забележете, никога не е издавана у нас. Въпреки че представлява живо свидетелство от първо лице за войната, която Руската империя води с Турция, за всички тези години не се намира воля тази книга да достигне до българския читател.

Този факт засили неимоверно любопитството ми и дългият празничен уикенд прекарах с „Писма от България“, издадена в красиво книжно тяло от търновското издателство „Абагар“. Триста страници по-късно отговорът на въпроса „Защо чак сега?“ намира своя изчерпателен отговор.

Евгений Утин заминава за България малко след избухването на войната през 1877 г. и остава у нас до третия щурм на Плевен през септември същата година. Изключително интересно е да се вникне в неговите разкази и размишления за вероятно една от последните „романтични“ войни в Европа. Под „романтични“ визирам онова приповдигнато настроение, необоснован патос и еуфория, жадуването за предстоящите сражения като за истинско тържество. Това разбиране за войната е завинаги стъпкано в калта чак през 1916 г. в окопите на Сома и Вердюн. Но тогава, на брега на Дунава, картината е като от празник.

„Всички очевидци разказваха в един глас, че армията е великолепна, че цялата подготовка на войната е доведена до съвършенство, нашето оръжие блести, нашата артилерия внушава дълбоко уважение, към генералния щаб и ръководните лица се отнасяха като към икони и обществото беше готово да обсипе с камъни всеки, който би си позволил не само да не признава, но дори и да се усъмни в огромните таланти, в гения на всички онези, натоварени от съдбата с високата чест да поведат в бой руската армия“, описва Утин еуфорията в родината си.

Следващите страници илюстрират дълбокото му разочарование и болка от рухването на тази измамна фасада. Истинското лице на Руско-турската война за него, руския кореспондент и патриот, е поредица от престъпна немарливост, подценяване на противника, липса на подготовка и похабяване на човешки животи. Войната не се оказва бърз и безпрепятствен поход до Константинопол – и пушите, и екипировката, и оръдията, дори палатките на противника са по-добри от руските. Турците не бягат панически пред настъпващите войски, а оказват свирепа съпротива, която коства хиляди и хиляди жертви. Шокиращи са свидетелствата на Утин за несъвършенствата на санитарната част, за мръсотията и хаоса в полевите болници, където ранените губят живота си, просто защото няма кой да им обърне внимание; за мъчителните преходи с волски каруци, които много от пострадалите войници не успяват да преживеят. Унищожителна е критиката му за мащабната корупция, която владее интендантството и доставчиците на провизии за войската и безскрупулните схеми, които пресметливите тиловаци правят за сметка на обикновения войник. Горчивите изводи, които си прави военният кореспондент, водят и категоричната му оценка:

„Вярно, победихме, но нека никога не забравяме, че победихме с огромно числено превъзходство на силите и с несравнимите природни качества на руския войник, който не признава никакви препятствия в битката с врага“.  „Разбира се – пише Утин – руският войник понесе всичко, издържа и втори, и трети път и с гърдите си проби пътя до Константинопол. Но въпросът е колко излишни жертви паднаха в тази война заради лошото състояние на въоръжението. В този случай нищо няма да обясниш със „съдбовните неизбежности на войната“. По-скоро трябва да се позовеш на нашите може би също съдбовни неуредици“.

И докато горното дава доста автентичен поглед над състоянието на руската армия по време на войната, за българския читател ще е безкрайно любопитна и гледната точка на „освободителите“ към „братушките“ българи. А тя, поне според автора, е доста смесена. Първоначалните впечатления са изпълнени със скептицизъм. „Е, това народ ли е, за когото си струва да проливаме кръвта си? Неблагодарни, глупави – и т.н. и т.н.“ са част от подмятанията по адрес на българите. Всъщност едно от нещата, които изненадва руснаците при десанта им, е голямото недоверие на „братушките“. То обаче, както посочва Утин, има своите дълбоки корени. Не за първи път руски крак стъпва по тези земи в битка с империята на султана, но резултатите до този момент са катастрофални най-вече за местното население. В предишните войни отстъплението на руските войски е последвано от нечувани жестокости спрямо останалите в района българи и затова сега, през 1877 г., железният български аргумент е „Вие ще си отидете както няколко пъти досега, а турците ще се върнат и пак ще ни изколят“.

Голямо е подценяването и на българското опълчение, към което руснаците гледат с насмешка. Това се променя обаче след боя при Стара Загора, в който загиват половината опълченци, но подвигът им се прочува и променя отношението към боеспособността на българите.

Утин навлиза и по-дълбоко, търсейки причините за високомерното отношение на неговия народ към освободените южни славяни. И той ги намира преди всичко в „крайно ограниченото познание за историята на българския народ, преувеличените представи за мними благодеяния, които сме оказвали на българите в миналото, и накрая някаква съвсем фантастична представа за безпределната любов, която южните славяни изпитвали към нас“.

Той безпощадно критикува най-голямата, според него, грешка на сънародниците си – опита им да наложат своите собствени порядки над току-що освободения народ и да го поставят под опека. „Да попаднеш под опека, да загубиш пълноправие – няма по-тъжна съдба за който и да е народ. Нека народът преживява години на колебание, нека впряга всичките си сили и търпи загуби, само не го поставяйте под опека, тъй като в такъв случай той губи вярата в себе си и стъпка по стъпка се превръща в сляпо оръдие на своите опекуни“.

Авторът търси и историческите причини, поради които се проявяват тези „прекомерни изисквания за благодарност“, които руснаците предявяват навсякъде. И го намира в дългите години на татарско робство и изгубеното покрай това чувство на самостоятелност. „По силата на миналото, с което още не сме се разделили, гледаме на всеки дребен успех в обществения ни живот не като на нещо, което е в реда на нещата, а като на милостиня, зависима от благоприятен случай. При такова отношение към естествените надежди… ние знаем само да благодарим. Понятно е, че след като исторически сме възпитавани в чувство на благодарност, я изискваме и от другите, които имат щастието или нещастието да се срещнат с нас. Длъжни са да благодарят, а за какво – това е друг въпрос„.

Невероятна оценка на автор, който очевидно не е имал никакви притеснения да заявява позицията си, без да се страхува от цензура, преследване или отхвърляне заради едно или друго твърдение. Уви, подобни преценки се оказват достатъчни да обрекат книгата на забвение в последвалите десетилетия.

И още един момент, който ще спомена, защото заслужава внимание. Не си спомням да сме учили в учебниците, че Руско-турската война се оказва хуманитарна катастрофа за българите, вероятно надминала ужасите на Априлското въстание. Поражението на русите край Стара Загора и последвалото опожаряване на града прогонват десетки хиляди хора, които търсят спасение през Балкана. Покъртителни са картините, които Утин описва с ужас, докато разказва за бягащите майки, принудени да изоставят децата си по пътя, за отмъстителността на турците и изстъпленията над цивилното население. Войната навсякъде е кошмар, независимо дали я наричаме „освободителна“ в учебниците и си я визуализираме с героични сцени на патос. Хилядите безименни жертви сред цивилното население не попадат върху никоя картина или гравюра, но достигат до нас 139 години по-късно, ярко описани от Евгений Утин.

Чест и почитания на издателство „Абагар“ за това прекрасно издание. Признавам си, че цената от 20 лв. за книга от 300 страници с меки корици първоначално ме стресна малко, но томчето си струва всяка стотинка. Трябва да се отбележи и страхотното графично оформление, ценните бележки под линия, дело на преводача, и хубавият предговор от писателя Георги Данаилов, който резюмира вкратце есенцията от иначе многословния Утин. Тази книга без съмнение руши митове и точно по тази причина остава неизвестна у нас повече от век. Неудобна и за руската, и за българската страна, тя разкрива твърде много истини, поставящи под съмнение захаросаната фасада на тази война. И точно затова трябва да се чете. Защото знанието неутрализира омразата, породена от сляпата вяра в митовете и деленето на -фили и -фоби. И поставя в центъра неутралните факти, безименният героизъм и страдание на обикновения човек. Които трябва да почитаме с ръка на сърцето и днес.

Публикувано от Георги

Categories: Военни, Исторически, Мемоари | 2 коментара

Автобиографията на Михаил Калашников

Новината, че предстои издаването на български език на книга, посветена на най-известното оръжие на ХХ век – автомат Калашников, ме накара да изровя от паметта си едно заглавие, което бях пропуснал преди няколко години при излизането му. Става въпрос за малката книжка „Моят живот в бури и откоси“, събрала спомените на съветския оръжеен конструктор Михаил Калашников. Изд. „Рива“ я пуснаха на пазара през 2011 г., но докато стигна до нея, вече беше изчезнала от рафтовете на повечето книжарници.  Сега любопитството ми се изостри и с малко късмет успях да открия една изостанала бройка в „Хеликон Витоша“.

kalashnikov-bioФренската журналистка Елена Жоли публикува през 2003 г. книгата си, която написва в резултат на разговорите си с вече доста възрастния Михаил Калашников в дома му в затънтения уралски град Ижевск. Освен нейните коментари и обяснения за контекста на разказваните събития, Жоли се е постарала да запази автентичния разказ на конструктора. Казвам „конструктор“, защото трудно можем да наречем с друга титла човека, останал в историята като създател на АК-47, колкото и спорен да е този факт. Той не е нито инженер, нито има някакво образование. До края на живота си не става директор на оръжейния завод, в който работи, а запазва единствено титлата си „главен конструктор“. Въпреки това е генерал и носител на всички възможни съветски и руски държавни отличия. Твърде любопитно…

Още по-любопитен е въпросът с действителното изобретение на автомат „Калашников“. Много източници твърдят, че заслугите за това са на немския конструктор Хуго Шмайзер и екип от други немски специалисти, които през 50-те години са изпратени да работят именно в Ижевск. Шмайзер е създателят на една от първите автоматични пушки в света – оръжието Stg 44, което в края на войната влиза на въоръжение във войските на Райха, а трофейни бройки от него бързо попадат в ръцете на руснаците, които оценяват високо достойнствата му. Изумителна е дори визуалната прилика между Stg 44 и АК-47, макар да се водят доста спорове доколко конструкцията на двете оръжия наистина е сходна. Защо отварям тази скоба ли? Защото, въпреки очевидните съмнения, в книгата си Калашников дори не споменава името на Хуго Шмайзер (ок, споменава го веднъж, но по съвсем друг повод). Което е малко странно, сякаш.

Човекът, когото виждаме в „Моят живот в бури и откоси“ е едно печално творение на сложната епоха, в която живее, един завършен homo sovieticus. Книгата започва с ужасяващи разкази за детството и ранните години на Миша, в периода на разкулачването, когато семейството му е депортирано в Сибир. Болезнено откровение за социалните катаклизми, разтърсили селата по онова време. „Децата знаеха кои от местните хора подкрепяха депортирането в Сибир и лишаването от граждански права на онези селяни, и в училището се пренасяха разделенията, търканията и разногласията между бедни и богати. Разменяните обиди и упреци понякога завършваха с всеобщи стълкновения. Децата си отправяха заплахи, наричаха се кулаци и експлоататори. Нарочените винаги бяха смятани за инициатори на разправиите дори когато те чисто и просто се отбраняваха и защитаваха“.

Зловещите картини на депортацията и изнурителния живот в Съветския съюз през 30-те години всъщност са доста по-интересни от следващите страници, които разказват за същинската работа по създаването на най-известния автомат в света. Както вече споменах, липсва каквото и да било за Хуго Шмайзер, макар темата за „заимстването“ все пак да намира място в мемоарите на Калашников. Така например той признава, че в ранните си разработки бил заимствал детайли от американската пушка „Гаранд“. Друга съществена липса обаче, която установих, е тази на техническите детайли. Тях просто ги няма. Великият конструктор разказва за тестовете, за преработките, за комисиите, за конкурентите си, но не и за детайлите на автомата, които го правят толкова успешен. Как се е стигнало до едно или друго решение, кое е уникалното в него – представям си, че всеки създател естествено би изпаднал в логорея, докато описва „отрочето“ си. Не и Миша Калашников. Той е лаконичен, спестява доста подробности и умело насочва разказа си в други посоки.

Всъщност, есенцията на цялата книга е събрана в предговора от Елена Жоли. Мемоарите на самия Калашников премълчават тактично ключови моменти от създаването на автомата, но пък рисуват образа на един човек, който идеално се вписва в понятието „homo sovieticus“. Сложен, неразбираем образ, който не предизвиква никакви симпатии, дори напротив. Репресиран от политиката на Сталин, по-късно като депутат той му ръкопляска в несвяст, защото никой не иска да спре да пляска пръв. Края на Съветският съюз възприема като предателство спрямо родината си. Смята, че Германия е трябвало и досега да плаща репарации и се отвращава, че „сега протягаме ръка за просия пред тази нация„. Думите му са пълни с противоречия, като това: „След разпадането на СССР манталитетът на хората се промени, те започнаха да се плашат един от друг“. Чак тогава ли, мисля си…

Въпреки всичко мемоарите на Калашников са любопитен поглед към спорната личност на човека, оставил името си като създател на най-смъртоносното оръжие в света. Трябва да се четат с едно, дори с две наум, но показват с една човешка съдба толкова много от съветската действителност и съветския начин на мислене. И говорят много дори за това, което премълчават.

Публикувано от Георги

Categories: Военни, Интервю, Мемоари | Вашият коментар

Първите седем на Боян Петров

Имах любопитния шанс да гледам Боян Петров като мотивационен лектор на голямо корпоративно събитие, малко след онзи ужасен инцидент на магистрала „Струма“, където алпинистът едва не изгуби живота си. Когато го поканихa да говори пред публика, той върна имейл, че е със счупен крак, ребра, ключица, лопатка, предстои му поредна операция, но нашето събитие било след три седмици, значи… да, нямало да има проблем да се включи (!). В деня ня събитието, под аплодисментите на няколкостотин души, накуцвайки, но с уверена крачка, Боян се качи на сцената и в следващия час сякаш бомба беше паднала в залата. Никой не мръдна, не издаде звук; стотици очи гледаха как един човек с обикновени думи разказва твърде необикновени неща.

boyan-petrovОще тогава, след като ни разказа за изкачването си на Анапурна и К2, за бруталните условия в Каракорум и Хималаите, Боян спомена, че работи върху книга. Няколко месеца по-късно книгата вече е факт. В ръцете си държа „Първите седем“ – пътепис, пътеводител и наръчник за търсачи на силни усещания. Книгата е насочена към по-специализирана аудитория – катерачи, алпинисти с повече или по-малко опит, но със сигурност с познания за планините, надхвърлящи тези на книжните плъхове като мен. За нас, обикновените читатели, „Първите седем“ е един фантастичен свят на свръхестествени възможности. На усилия, надминаващи представите ни. На воля и твърдост. На смелост, но не и безразсъдство. Свят, твърде любопитен, че да пропуснем този разказ за него.

Боян пише без претенцията на професионален писател и със сигурност не с идеята да създаде художествено произведение или напрегнат приключенски епос. Разказва фактологично, отделя голямо внимание на подготовката си и на организацията на всяка една от експедициите, в които се впуска през последните 15 години. Всяка история притежава собствена пъстрота – дали с някой детайл от пътуването из страни като Пакистан, Индия, Иран и Тибет, дали с премеждията, които очакват дори и най-подготвените алпинисти в прегръдките на планината. Разказ след разказ пред очите ни започва да се оформя прочутата „Хималайска корона“ – колекцията от 14-те осемхилядници, най-високите върхове в света и жадувана цел за стотици алпинисти от цял свят. „Първите седем“, както можете да се досетите, отразява именно изкачването на Боян на една част от прословутата колекция, но и на доста други върхове по цял свят – от Елбрус и Арарат, през Килиманджаро и Аконкагуа, до Анапурна, Канчендзьонга и страховития К2.

Успехите обаче не са всичко. Безкрайно любопитно е да разбереш за провалите, за недостигнатата цел. Трябва ли да се върнеш, когато си едва на метри от върха, но времето и природата са срещу теб? Да, Боян разказва и такива случаи. И те са показателни за едно от най-важните качества, което трябва да има всеки любител на високото – реалистична преценка на обстановката и на собствените си възможности.

boyan-petrov

Книгата е пълна и с безброй съвети, които Боян Петров не се скъпи да дава на занимаващите се с алпинизъм и решените да щурмуват първенците. От предварителната подготовка, през екипировката, организирането на пътуването, намирането на спонсори. Таблици, списъци, схеми, изчисления… Самият Боян споделя, че едно изкачване е преди всичко цифри, изчисления, математика. Нищо не се оставя на случайността. И може би това е разковничето на досегашните му успехи. Както сам споделя в предговора: „Тази книга няма да ви пренесе на върхове, тя просто ще ви даде насоки за подготовка и данни за планините, които евентуално ще поискате да изкачите. Бъдете смели, истински живи, поставяйте си дръзки цели и изкачвайте върхове!“.

Мисля, че историята на Боян до момента ни дава големи шансове да прочетем след известно време и „Вторите седем“, а с примери като неговия българското знаме вероятно ще се вее още много пъти по върховете на света.

Публикувано от Георги

 

Categories: Места, Приключенски, Пътеписи, български | Вашият коментар

Face Paint The Story of Makeup

facepaintАко книгата на Борис Ентруп (10-Minute Make-Up) беше нещо като помощник в съставянето на визии, то книгата, която ще ви представя днес, ще бъде вдъхновение за тези, които искат да имат някаква основа в познанията си за грима, преди или докато експериментират. Лиса Елдридж е известно име в бюти средите. Аз се запознах задочно с нея чрез YouTube канала, който поддържа, но това съвсем не изчерпва всичко, с което се занимава. Към настоящия момент Лиса работи като глобален криейтив директор в козметичната компания Lancome, като не забравя да радва и онлайн феновете си с видео уроци, в които разкрива трикове и любопитни факти за макиажа.

Може би много от феновете на Елдридж са очаквали книга, в която да се обясняват стъпка по стъпка различни визии. FACE PAINT е нещо коренно различно, макар снимки и картини да не липсват. Това наистина е книга за история на грима, която разглежда това изкуство от периода на най-ранни свидетелства за възникването му (Древен Египет), през вековете, в които ту е отричано, ту възхвалявано, та до наши дни, когато козметичната индустрия е на гребена на вълната. Авторката не следва стриктно историческата хронология в разказа си. Често прави паралели, успява да разглежда тенденциите, като взима под внимание теченията не само в Запада, но и в Изтока. За мен най-изненадващото откритие беше, че гримът, като нещо достъпно за всеки, разнообразно по цвят, текстура и форма, изобщо като нещо, което може да се използва от обикновената жена, е отвоювал своето място едва преди 50-60 години.

facepaint_1

Книгата се дели на две части: The Ancient Palette и The Business of Beauty

В първата част се разглеждат цветовете червено, бяло и черно като основополагащи в разкрасяването на жени, така и на мъже, от древни времена до днес. Червено, събуждащо страст, по устните на гейшите; руменина по страните на Мадам Помпадур, увековечена на портрет както много други знатни дами; белите лица на Средновековието, често постигани с отровни помади, които са сбръчквали лицата и са били основен фактор за олисяването над челото; изписаните черни очи на египтяните, а много по-късно – на холивудските и особено боливудските актриси – всички тези детайли от света на красотата са разказани увлекателно, с любопитни подробности, които понякога плашат, а друг път – омагьосват!

facepaint_2

По голямата част от книгата е посветена на бизнеса и красотата. Дори изобщо да не се интересувате от грим, няма как да не ви стане любопитно всичко, което авторката е събрала между страниците: от първите печатни издания с рецепти за ястия, но и за помади за разкрасяване, през пропагандата по време на Световните войни, през осъзнаването от бизнеса, че обикновената жена би дала всичко да прилича на своята любима актриса от екрана и експлоатирането на това познание до висоти, които продължават да поддържат бизнеса успешен и до ден днешен. Историите за пионерите в козметичната индустрия звучат романтично, но и заплашително. Първите имена, много от които познаваме и днес като брандове на щандовете за козметика, са били заредени с толкова творческа енергия и хъс да бъдат лидери, че ще ви се прииска да прочетете за тях много по-подробно, отколкото е описанието на Лиса.

facepaint_3

Самата тя признава, че е трябвало жестоко да редактира книгата си по препоръка на нейната редакторка, тъй като изданието би станало огромно и нечетивно. А то и сега съвсем не е малко – красива книга с твърди корици и мека подвързия, гланцирани листа, качествени и красиви изображения, страхотно страниране… За мен определено е удоволствие, че я притежавам – и защото е красива, и защото съдържанието си заслужава да бъде препрочитано!

Оставям авторката също да представи книгата си със специалното видео, което е заснела, а аз само ще ви споделя, че може да откриете FACE PAINT в Amazon на много по-достъпна цена, отколкото ако я поръчате чрез български сайт на книжарница, а и ще дойде доста по-бързо.

Девора

Categories: Грим, Други, Професионална, Хоби | Вашият коментар

„Онова лято“ и онова много преди него

onova_lyatoНяма как да не започна с това, че българското издание на „Онова лято“ на Лорън Уилиг е поднесено на читателя в изключително красиво книжно тяло, което е удоволствие за окото. Всичките ми опити да се вдъхновя от книга, която чета на електронен четец, винаги ме водят до извода, че нищо не може да се сравни с усещането да разлистваш страниците, да вдъхваш аромата и да потъваш в историята, сгушена удобно между хартиените корици. Разбира се, това не е достатъчно само по себе си, за да изпиташ истинско удоволствие от една книга. Трябва много повече, а „Онова лято“ е достатъчно приятно четиво, така че да спечели своето място на нощното ви шкафче.

Това е поредната книга, в която сюжетът се разгръща в две паралелни истории – една от миналото и една в настоящето. Макар вече да изпитвам известно недоволство от работещата схема „мистерия в рода по майчина линия, разгадана от дъщерята/ внучката“, Уилиг е успяла да постигне баланс и да разказва в ритъм, който е интригуващ. Като във всички книги с паралелни истории досега, и тук намирам съвременната за много по-слаба от тази, разказваща за Имоджен и нейния любим Гавин Торн. Явно миналото винаги ще е по-вълнуващо заради всички тези въображаеми детайли, с които можем да украсим емоциите и взаимоотношенията на тези, които са съществували преди нас. Един вид – гледаме назад с романтични очила и донякъде наивно.

Лорън Уилиг не само гледа, но и пише: Имоджен е младо момиче, което вярва в своята щастлива звезда, която обаче се оказва не от магическа материя, а от евтин станиол. Длъжна да понесе последиците от своя избор, тя остава като затворена в златна клетка птичка, която може само да наблюдава, но не и да контролира събитията в собствения си живот. Интересен, макар и не толкова развит, е персонажът на нейния съпруг – много точно описан изкусен манипулатор, на когото нищо не убягва от погледа, а в същото време изглежда хрисим и добронамерен. Той е от тези мъже, които успяват да постигнат всичко, което желаят, благодарение на своята проницателност и лицемерие, като не остава нищо да наруши самообладанието му. Харесвам подобен тъмен персонаж в книгата – изглежда напълно достоверен! За него пречка като младия и импулсивен Гавин е лесно предизвикателство, а когато една жена е обречена да обича този, който не е изкусен в интригите, а живее с чисто сърце, често сама попада в капана на обречената любов.

Джулия, която през 2009-та ще започне да разплита историята на Имоджен и Гавин, ще трябва да изживее своите собствени предизвикателства, поставени на пътя ѝ от съдбата. Любовната история тук е лишена от естествените препятствия, с които са се сблъсквали по-старите влюбени, заради това драматизмът в тези взаимоотношения идва от несъвършените характери на героите. Като се замисля: в днешно време пред любовта и обвързването няма никакви пречки, следователно е трудно да се пишат велики романтични истории за чадата на XXI век. Защо тогава авторите се опитват?

Оценката ми за книгата е хубава, макар да я ощетявам от пълното отличие заради паралелния сюжет и поради някои неубедителни моменти в историята (на места Джулия и Никълъс много лесно се досещаха за детайли, които няма как да бъдат толкова очевидни). Очаквам следващата книга на Уилиг да ми донесе още по-голямо удоволствие, а когато прочета и нея, ще гледам бързо да споделя впечатления и емоции!

Девора

Categories: Драма, Любовни, художествена | Вашият коментар

101 романтични места в България

„Човекът е човек тогава, когато е на път“, е казал поетът. А в последните години все повече хора установяват сами за себе си правдивостта на това твърдение. Откъде знам ли? Ами, вижте продажбите на двата най-популярни пътеводителя за туризъм у нас – „101 отбивки“ и „Нови 101 отбивки“ на Иван Михалев и Елина Цанкова. От 2015 г. насам двете заглавия са неизменно в челото на най-продаваните книги в България. Подобен успех на нехудожествена литература е изумителен, но той си има своето обяснение. От една страна, повишаващият се интерес на българина към пътуване дори на кратки разстояния в страната. От друга, и това е безспорно – качественият продукт на двата пътеводителя, които съчетават не толкова познати дестинации с фантастични снимки и приятно поднесен текст.

101След наистина феноменалния успех на „Отбивките“, естествено бе да очакваме следващата стъпка на двамата пътешественици. И тя стана факт през миналия декември с няколко значителни новости в концепцията. „101 романтични места в България“ идва с твърди корици, малко по-голям формат, луксозни страници и очарователна снимка на лавандулови поля в стройни колони, докъдето ти видят очите. Издание, обречено на успех. Няма как да не си го помислите, докато се наслаждавате на очарователната корица. При това снимката не е правена някъде във френския Прованс, а в България, която, между другото, от няколко години е номер едно в света по производство на лавандулово масло.

Бърз поглед над съдържанието подсказва още една промяна, при това наистина съществена. Докато „Отбивките“ ни водеха до слабо познати места, някои дори трудни за откриване, то новата книга на Иван и Елина разширява фокуса неимоверно. Дестинациите са разделени не на географски принцип, както досега, а тематично – „На село“, „В града“, „Сред природата“, „Край морето“, „Дворци“, „Вино и СПА“. В огромната си част книгата включва познати на повечето хора локации (странно, но някои от тях присъствали вече в „Отбивките“) – от задължителните градски маршрути на Мелник, Троян, Трявна, Пловдив, Копривщица и Ловеч, до хитови в последните години китни селца като Лещен, Ковачевица, Гела, Боженци. Природните забележителности тук са наистина малко и включват предимно водоеми като язовирите Въча, Кърджали, Широка поляна. Разделът, посветен на морето, ще ви отведе до крайморски градове като Несебър и Созопол, но и до някои от последните сравнително диви плажове, като Иракли и Карадере. На пръв поглед, това определено не са места, които ще ви изненадат, но имат нещо общо – навсякъде е поставен акцент върху романтиката и върху споделените емоции, които можете да преживеете там с любим човек. Тривиалните Белоградчишки скали изведнъж стават малко по-интригуващи, когато разберете, че можете да полетите с балон над тях. Квартал Галата във Варна вероятно не би хрумнал никому като романтична дестинация, ако не види прекрасната гледка към морската столица и закачените по пешеходната алея катинарчета, символ на вечната любов.

Другият нов елемент в книгата, който отсъстваше при предходните два пътеводителя, е наличието на препоръчани хотели, къщи за гости и винени комплекси. Та-да-да-даам! Това вероятно ще се стори странно на някои от читателите, други ще го приемат като откровена реклама. Истината е, че всички тези места се вписват доста добре в цялостната концепция на книгата. Когато планираш романтично пътуване с любим човек, стъпка номер едно е да си избереш дестинация, а направиш ли го, неизбежно идва въпросът с настаняването. България е рай на посредствеността и кича, когато стане дума за туризъм. Ако искаш нещо различно, нещо по-стилно или оригинално, изпадаш в много затруднено положение. В този смисъл, препоръките на Иван и Елина идват точно на място и аз лично вече си харесах няколко места, които бих пробвал с удоволствие.

Единственият момент, който ми идва в повече, е разделът, посветен на дворците. По-конкретно подредбата там, защото до двореца Царска Бистрица идва хотелски комплекс „Валентина Касъл“ в с. Огняново, а дворецът Евксиноград е залепен до „замъка“ в Равадиново. Като любител на Третото българско царство душата ми протестира срещу това мирно съжителстване между исторически сгради от династията на Кобургите и бутафорни примери за мутро-барок с претенция за „дворци“. Но въпреки това имам подозрението, че ще се намерят достатъчно фенове на последните.

Ако трябва да обобщим, безспорно „101 романтични места в България“ поема по нов път от предшествениците си. В „101 отбивки“ двамата автори бяха заявили: „защото тази книга е за пътешественици, а не за туристи“. Тук пътешествениците отстъпват път на влюбените двойки, които търсят не просто приключение, а неща като комфорт, релакс, романтика, обстановка. С доста по-универсална аудитория, книгата ще бъде оценена от масовия читател, защото събира на едно място цялата необходима информация за организирането на романтичен уикенд или бягство от сивия делник. И ако следваме логиката на пътеводителите до момента, след отбивките и романтичните места за двама, мисля, че мога да се досетя какво ще е следващото книжно предизвикателство, което ще ни отправят Иван и Елина. Но… тайна… ще си го запазя за себе си. Дано позная.

Публикувано от Георги

Categories: Любовни, Места, Пътеписи | Вашият коментар

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: