„По пътя“ и „Бродягите на Дхарма“ – великата революция на раниците

Джак Керуак… Колко пъти сте търсили отдавна изчерпаните книги от началото на 90-те из кашоните на букинистите или в библиотеката, които през годините са се превърнали в колекционерска рядкост? Защото ви е любопитно, защото искате да тръгнете по пътя, искате да разберете повече за битниците, за онзи свят на необятна свобода, който именно Керуак е уловил по толкова брилянтен начин в творчеството си.

„Парадокс“ издават „По пътя“ и „Бродягите на Дхарма“ на Джак Керуак през 90-те години и днес вече е почти невъзможно да се сдобиете с някое от томчетата. Керуак обаче не може просто да изчезне от книжарниците, от „Славейков“ и от кашоните със стари книги по улиците. В началото на лятото изд. „Парадокс“ предизвика сензация, пускайки на пазара луксозния първи том от събраните съчинения на Керуак, а дни преди излизането на книгата успяхме да ви я представим в „Библиотеката“ със специално видео.

keruakПървият том от събраните съчинения съдържа  култовите „По пътя“ и „Бродягите на Дхарма“ и идва със стилни твърди корици и 570 страници качествена хартия. Дизайнът на корицата е семпъл, визуализира асфалтовия път, по който се чете изтърканият шрифт на името Керуак. Посегнах към книгата с благоговение, предчувствайки насладата от четенето. Вече съм ви разказвал еуфоричните ми впечатления от „По пътя“, която успях да си намеря преди време в старото издание по щастлива случайност. Ето защо любопитството ми към другото заглавие в първия том беше адски силно.

„Бродягите на Дхарма“ ме връхлетя отново с онова особено усещане, което се появи при четенето на „По пътя“. Сякаш животът забавя оборотите си, картината около теб се размива, ежедневието престава да съществува и единственото, което искаш, е да си някъде там, по пътищата на Америка от 50-те – с дрехите на гърба си и цялото любопитство на света.

Какво да ви разкажа за сюжета? Моите думи ще са тривиални в опита си да пресъздадат онова, което Керуак вече е превърнал в история. Затова ще цитирам него:

„…става дума за свят, пълнен със скитници с раници, бродяги на Дхарма, които отказват да се подчинят на всеобщото правило, че щом консумираш продукти, трябва да работиш за тази привилегия — привилегията да използваш всички онези боклуци, от които и без това нямаш нужда, като хладилници, телевизори, коли или поне лъскави нови коли, модни помади за коса и дезодоранти, както и всички останали глупости, които в крайна сметка само след седмица отиват на бунището. Само че бродягите отказват да ги затварят в системата работа-продукти-консумация, работа-продукти-консумация“.

Brodiagite na Dharma

Героите тук, за разлика от „По пътя“, не са в непрестанно препускане по прашните пътища на Америка. Или може би самият Керуак ги е уловил в не толкова „подвижен“ момент, за да постави акцент върху размислите им, съзерцанието, намирането на „Дхарма“. Тук срещаме дребничкия бодхисатва Джефи Райдър , с „козя брадичка и странен азиатски вид с леко дръпнатите си зелени очи“, както и Алва Голдбук, „с очила с рогови рамки и буйни черни коси“ – странни, ексцентрични млади хора, всеки от които отклонил се от общоприетите норми и търсещ своята истина. Облечени по най-причудливи начини – „протъркани на лактите рипсени сака, изтрити обувки и книги, стърчащи от джобовете“, тези битници-интелектуалци разпалват въображението с начина си на живот, с безкрайните си отвлечени разговори, с абсолютната свобода на мисълта си, с отрицанието на цивилизацията във вида, в който я познаваме и в който ни държи в примката си без възможност да шаваме много-много. Е, бродягите на Дхарма шават, и още как…

Опитах се да разкажа накратко и нещо за сюжета за тази книга, но както и при „По пътя“, не успях. Какво да разкажа? С какво мога да заместя прочитането й? С нищо. Задължителна книга, която не може да се разкаже, не може да влезе в рамките на ревю, така както бродягите не успяват да влязат в никоя рамка. Прочетете я и намерете своя смисъл в нея. Оставете я да се разлее във вас с цялото богатство на чувства и емоции, които предизвиква.

А аз ще завърша с още един цитат, който обобщава в известна степен всичко:

„Имам видение, в което се осъществява велика революция на раниците — хиляди, дори милиони млади американци скитат с раници на гърба, качват се в планините да се молят, разсмиват децата и развеселяват старците, правят младите момичета щастливи, а по-големите — още повече, всички те са дзен-лунатици, които ходят насам-натам, пишат случайно хрумнали им стихове и чрез добротата и странните си, неочаквани постъпки постоянно даряват на всички живи същества видения на вечна свобода…“

Публикувано от Георги

Categories: духовна, художествена | Вашият коментар

Живот от нулата

Публикацията е дълга и съдържа ключови за сюжета моменти, така че ако ви мързи, или ако спойлърите ви развалят настроението или удоволствието от една книга, чувствайте се предупредени и не продължавайте с четенето по-натам!

Zhivot_ot_nulataНе бях чувала за Саша Мартин, макар да следя доста кулинарни блогъри от целия свят. Може би така е трябвало да бъде, защото успях да се запозная с нея не чрез виртуалното пространство, в което споделя своите импровизации с рецепти от целия свят, а чрез нейната лична история, разказана в автобиографичната книга „Живот от нулата“. Отдавна не съм изпитвала толкова силно желание да споделя с вас своите впечатления от прочетеното, колкото след последните страници на този напрегнат разказ за живота на едно момиче, с което открих толкова много общи емоции.

Саша Мартин всъщност е вече жена. При това, доколкото разбирам, щастлива жена, с усмихната малка дъщеря и злояд съпруг, който обаче опитва по малко от всяко кътче на света чрез ястията, които неговата съпруга поднася в ароматната им кухня. Когато получих книгата, реших да я оставя за ваканцията ни на море тази година. Очаквах, че това ще е леко четиво, изпълнено с кулинарни шеги за рецепти, преживявания и куп забавни недоразумения. Очаквах това да е поредната лежерна книга на кулинарна тематика, но се оказах толкова горчиво далече от истината, че за секунда дори съжалих за избора си на лятно четиво. Въпреки това моментно колебание, искам да ви споделя, че „Живот от нулата“ се превърна в най-новата ми любима книга, която искам да подаря на тези, които ще разберат… Лежа на шезлонга на плажа, до мен е вкусният портокалов фреш, слънцето залязва, а музиката гали слуха ми, както лекият ветрец гали тялото ми, но в гърлото ми е заседнала буца, нещо в гърдите ме притиска и аз хлипам и плача, скрита под козирката на шапката, така че да не бъда забелязана от останалите хора, които кротко и спокойно се наслаждават на морската картина пред нас.

Sasha

Първите 100 страници са така, със сълзи на очи… Запознаваме се с малката Саша, която за първите 9 години от живота си сменя 4 имена по желание на майка ѝ. Сменя и много приемни домове, в които попада заедно с брат си, тъй като социалните грижи в Америка не одобряват начина, по който самотната майка отглежда двете си деца. А те растат щастливи, в неведение за бедността, която е изместена на заден план от креативния подход на майка им. В неведение за обществените норми, понеже отново майка им ги кара да изразяват своята индивидуалност по начин, който ги превръща в аутсайдери и отново довежда до съдебни спорове в опит семейството да бъде разделено. Бащата отсъства, а роднините помагат спорадично. Преразказано от мен, звучи банално. Разказаното от Саша е разтърсващо! Първите 100 страници те смачкват, по-късно събитията продължават да тежат до последната страница: Майка и деца са разделени. Брат и сестра са изкуствено „съшити“ в семейния портрет на хора, които не са виждали. Едно семейство приема две нови деца, за да изпита най-горчивите емоции, които водят до толкова много страшни последици. Едно момче избира смъртта пред това да се пребори за живота си. Всичко е толкова реално, толкова черно, толкова човешко…

Саша Мартин е изключителен автор (а може би има и страхотни редактори): тя описва турболентните години от своето детство и юношество по начин, който те кара да настръхваш, в същото време четенето на книгата се случва на един дъх. Поглъщаш жадно чуждото нещастие, защото припознаваш в него своето собствено. Не съм преживяла нищо от това, през което е минало семейството на Саша, но въпреки това имаме толкова общо! В емоцията, в болката на това да си отхвърлен, забравен, предаден. Знам, че много хора ще открият себе си в нея, не само аз. Спасение в готвенето е познат рефрен и в други книги, но тук се оказва спасителен пояс. Нещо повече от кулинарно увлечение – истински магнит, който да те извади от дъното.

Sasha3Докато четях „Живот от нулата„, мислех за любимите военни книги на Жоро. Често сме говорили как войната променя хора, характери и съдби, колко пагубно се отразява на семейството като сплотена единица, колко необратими са пораженията върху психиката както на тези, които са били на фронта, така и на тези, които са се справяли с живота в собствения си опустял дом. Докато четях тази книга, не можех да не си дам сметка, че не е нужно да има война, кръв и оръжия, за да се случат същите резултати като емоционален срив. Достатъчно е да не можеш да се справиш с реалността, да не виждаш смисъл да продължиш, да изгубиш вяра в това, което е най-важно за теб, за да се предадеш. Може да си младо момче на 14, да живееш в дома на заможни хора, които се стараят да ти дадат всичко, но въпреки това да имаш сложен емоционален свят, който да те разкъсва толкова зловещо, че да загубиш всякакво желание за живот. Зад стените на нашите къщи се случват толкова неразбрани нещастия, толкова лични сътресения. Майкъл, братът на Саша, се обесва в стаята си, когато е на 14 години. По-късно сестра му ще разбере какво точно е провокирало неговия страх от живота, неговата агресия към хората и тоталния му отказ да сподели с някого за насилието, което е преживял. Саша разказва за брат си по начин, който те кара да искаш да бъдеш всевишен, така да протегнеш ръка към него и да го спасиш. Може би тя се чувства така и е успяла да предаде същото усещане и на читателя.

Годините, в които Саша е разделена от майка си, без дори да може да я чуе, са годините, в които трябва да се справи с внезапната загуба на единствения си близък човек, както и с навлизането в пубертета. Това време е пагубно както за нея, така и за хората, които се грижат за нейното добруване. Още от самото начало, когато тези герои са представени на читателя, личи лекото дистанциране на авторката от тях. Четеш за опитите им да се сближат, но знаеш, че ще са неуспешни. Саша е твърде малка, твърде наранена и твърде объркана, за да може да се държи адекватно. Мъжът и жената, които се грижат за нея, са в шок от контраста между това, което са си представяли да бъде приемането на две малки деца в дома им, за които се предполага, че ще донесат радост и светлина в живота им, а носят смърт, обида и нещастие. Разбирам всички, почти усещам как се чувстват и колко разрушено и опустяло трябва да е било в душите им през тези години. Мога дори да разбера защо, когато Саша навършва 19 години и подновява връзка с истинските си роднини, тези хора решават да скъсат всички връзки с нея.

За мен историята на Саша Мартин е тази от деството ѝ и тя все още не е приключена. Страницата все още не е затворена, защото сенките на хората, които са останали в миналото, са твърде дълги и се простират върху целия ѝ живот. Въпреки всичко и най-вече – въпреки себе си, Саша успява да съгради живота си наново. Свързва се с майка си и започва да гради връзката си нея отначало – бавно и трудно, но успешно. Майката на Саша е толкова противоречив образ! Толкова богата на изненади, но в същото време – предсказуема. Имам чувството, че тази жена живее в непрекъснато противоречие и взима решенията си с 50% съгласие със самата себе си. Въпреки всичко, успява да се запази като обединителния център между всичките си деца (тъй като има и три от първия си брак).

Sasha2Втората част от книгата разказва за събуждането на Саша за нов живот. Отрила любовта между две човешки същества и любовта към кулинарията, тя превръща майчинството си в околосветско пътешествие, на което взима мъжа си, дъщеря си и куп непознати. Решава, че трябва да опита рецепти от всяка държава в света и започва да разказва за това приключение в личен блог. Готвенето се случва единствено в нейната малка кухничка, а пътешествието се осъществява чрез рецепти с бананови листа, патладжани, чесън, тигани, посуди и потропващи вилици и лъжици. Мечтите ѝ стават реалност, а защитните ѝ бариери малко по малко започват да се рушат, така че личният ѝ свят да става по-богат и без никакви граници.

Въпреки всичко, което ви разказах, за мен книгата не е нито само личната история на една жена, която си дава шанс за втори живот, нито кулинарен наръчник за вкусовете на света (макар да има много рецепти, подробно описани и заслужаващи вашето внимание). Това, което е за мен тази книга, е истинска, болезнена и лишена от всякакви розови краски възхвала на семейството като най-сакралната частичка, която изгражда човека като личност. Написах, че не съм преживяла нищо от живот на Саша като фактология, но истината е, че съм преживяла почти всичко като емоция. Опрощението, за което не се говори открито, но се случва между редовете на страниците, е понякога толкова недостижимо и в същото време невъзможно да бъде избегнато. Четеш и изживяваш отново или за първи път всяка емоция. Четеш и разбираш. Затова казвам, че това е книга за тези, които разбират, които чувстват, които познават. За тези, които преживяват болката на абсурда, когато тя идва дори от ежедневието, от баналните сцени, от чисто човешките взаимоотношения.

Прекрасна книга на Саша Мартин! Мога само да се радвам, че откри пътя си до мен и то точно в този момент. Надявам се да се хареса и на вас!

п.п. Макар да споделих много детайли от книгата, те са предимно от първата 1/4 от написаното. Има още толкова много, което няма как да предам, а и не искам. Въпреки това тази публикация е първата, която пиша лично за себе си, така че се надявам да бъда извинена за всички прегрешения – било то емоционални или обстоятелствени.
п.п. 2 Поздравления от нас двамата към издателство „Егмонт“ за това, че са запазили оригиналната корица на книгата, а не са се впуснали в свободни съчинения с дизайна.

Девора

Categories: Драма, Мемоари, кулинарно, художествена | Вашият коментар

Въздействие

WyzdejstwieПрочела съм всички новели на Джейн Остин в оригинал, изгледала съм почти всички екранизации, но въпреки това се оказа, че да прочета „Въздействие“ на български език е съвсем нова емоция. Трудно е да пишеш ревю за книга на автор, който е толкова болезнено познат на аудиторията. Ще се опитам обаче да си представя, че сред вас има и такива, които тепърва ще открият романтичния свят на английската писателка, най-вероятно чрез „Гордост и предразсъдъци“, и след това ще искат още от този свят, така че защо не продължението да бъде „Въздействие“!

Историята на Ан Елиът започва от момента, в който баща ѝ е принуден да даде под наем семейното имение, в което дъщерите му са прекарали своите най-хубави детски години. Типично за Остин, в тази новела главната героиня отново е една от няколко сестри и разбира се – най-умната, мила, възпитана, състрадателна и добра. Това не я прави лишена от пропуски в характера, напротив: тя е податлива на манипулация, прекалено смирена е и е необходимо доста време, докато поеме в ръце собствената си съдба.

Именно липсата на лична позиция, дори по най-личните въпроси в нейния живот, лишава Ан от любовта на живота ѝ. Противопоставянето на този съюз от страна на бащата и убедителните доводи на най-близката приятелка на Ан костват на героинята години на самота и съжаление. В един момент на хоризонта отново се появява капитан Уентуърт, който не се връща обратно, за да спечели сърцето на своята любима, а по-скоро, за да я накаже за нейното малодушие и отказа да стане негова жена. Започва се игра на ревност, емоционални срещи и объркани сигнали, в която се замесват няколко семейства. Стилът на Остин е увлекателен, макар не толкова богат и драматичен като на сестрите Бронте, но ако сте романтична душа, със сигурност няма да оставите настрана книгата, докато не я прочетете.

Сега ви препоръчвам да заредите лятната си купчинка с книги, като непременно включите в нея и новелите на Джейн Остин. Те са положителни, емоционални и красиви четива, които имат способността да карат хората да мечтаят. А това май вече се случва все по-рядко…

Categories: Класика, Любовни, художествена | Вашият коментар

Стивън Кинг: За писането

KingОбикновено не се заглеждам много в анонсите за поредното издание на някоя от книгите на Стивън Кинг. Да, знам, Кинг е цяла вселена, култ, религия. Но… не е моята вселена, моят култ и религия. Въпреки това, когато прочетох новината за автобиографичната му книга, простичко озаглавена „За писането“, бях заинтригуван. Мога да преценя кога си заслужава да се вслушаш в някой авторитет и кога говори нечие его, опияняващо се от собствените си думи. Бях убеден, че с Кинг ще е по-скоро първият случай и интуицията ми не ме подведе.

„За писането“ е откровената изповед на един голям писател, постигнал върхове в творческата си кариера и тръгнал от нулата, за да завладее сърцата на милиони читатели по цял свят. И от висотата на този връх – стъпил здраво на земята – да разкаже за пътя си без високопарни думи и щедри обещания. Простичко, разбираемо, автентично. Книгата е условно разделена на две части, първата от която разкрива автобиографични моменти от живота на Кинг, трудното му детство, безрадостните места, на които припечелва прехраната си, и първите опити с писането. Тези страници са адски увлекателни и живописни, а освен с приятна самоирония, изобилстват от забавни сцени и пословичния черен хумор на Стивън Кинг.

Втората част представлява синтез на най-важните съвети, които автор от калибъра на Кинг може да даде на начинаещите или… да кажем…средно напреднали писатели. И въобще на всички, решили да се занимават с писане. Ще трябва да ви разочаровам, ако мислите да подходите към книгата с нагласата, че… видиш ли… ей тук сега ще намерим разковничето и някой ще ни изсипе наготово формулата на блестящото писане. Истината е доста по-сурова – практика, практика и пак практика. Това препоръчва Кинг. Да, ще видите какво е добре да избягвате, колко е важна редакцията и колко по-кратка трябва да е втората ви чернова, но ако си мислите, че изобилства от готови формули, лъжете се. Феновете на големия разказвач ще останат очаровани да намерят и любопитни подробности покрай създаването на емблематични книги като „Кери“, „Сейлъмс Лот“ и „Мизъри“.

Стивън Кинг пише „За писането“ в края на 90-те години, след като е претърпял тежък инцидент, който едва не коства живота му. Случката повлиява силно върху цялостното усещане и тон на книгата, а на възстановяването си той посвещава последните страници. Стряскащ, но доста отрезвяващ завършек, който отново преподава важен урок – не се отказвайте, колкото и трудно да ви се струва да продължите.

За финал, освен практическите съвети на Кинг, има и списък от книги, които, по неговите думи „няма да сбъркате, ако ги прочетете и вие, защото те могат да ви посочат нови пътища във вашата работа„.

„За писането“ определено оправда очакванията ми за приятно и доста полезно четиво. Феновете на Стивън Кинг вероятно вече са издигнали в култ книгата. Във всеки случай има какво да научим от големия писател, който изглежда не крие тайните на занаята си, дори напротив. Пък ако някой иска, нека да се пробва… може да е следващия майстор на хоръра.

Публикувано от Георги

Categories: Мемоари, Професионална | има 1 коментар

„Луната залезе“ на Стайнбек – роман за свободните хора

„…В тази неделна утрин цялата местна войска, на брой дванайсет души, също не беше в града, защото уважаваният от всички бакалин господин Коръл даде безплатен обяд, мишени, патрони и награди за състезание по стрелба, предвидено да се проведе на седем-осем километра от града…“.

Lunata zalezeТака започва „Луната залезе“ на големия разказвач Джон Стайнбек – роман, издаден на български език само веднъж до този момент в края на 80-те години и изгубен почти напълно от полезрението на читателите. Стайнбек го пише в разгара на Втората световна война, по време на окупацията на Норвегия от нацистите. Ако не знаете предварително тази информация, няма как да го разберете от книгата – там умишлено не се споменава името на държавата, нито на малкия град, в който се развива действието. Имената на действащите лица са заменени с английски такива. Окупаторите са неназовани. Малкият миролюбив народ, който се сблъсква с бруталността на нашественика, може да е навсякъде по света. Навсякъде, където има свободни и непримирими хора.

Стайнбек пише романа, вдъхновен от примера на Норвегия – мирна държава, окупирана от нацистите, но с жители, запазили своето достойнство въпреки неравенството в силите. Този пример е илюстриран по удивителен начин в съдбата на малкия град, който в една неделна утрин осъмва завладян от чужда армия. Вместо с примирение и подчинение, окупаторите се сблъскват с тихата, пасивна, но неумолима съпротива на победените. В стотината страници, изписани в неподражаемия стил на великия писател, срещаме един истински манифест на неподчинението, на свободата и непокоримия човешки дух. Четенето е не просто удоволствие – то е свещенодействие, толкова силна е прозата на Стайнбек. Книгата има и конкретна цел – да окуражи военновременна Европа, попаднала под нацисткия ботуш. Но е написана по начин, по който сега, четейки я след толкова години – можем лесно да отнесем тази блестяща алегория към всеки потиснически режим, включително и у нас. Само вижте този цитат:

„Свободните хора не започват войни, но щом вече са започнали, те могат и победени да продължат борбата. Хората със стадно чувство, следовници на водачи, не могат и затова хората със стадно чувство печелят битките, а свободните хора печелят войните“.

Издателство „Ера“ връщат към нов живот „Луната залезе“ в общо издание с друго по-непопулярно произведение на Стайнбек – „Безпътният автобус“. Разказвал съм ви и преди за тази книга, в която сребристият автобус събира около себе си също така безпътни герои. По принцип не съм фен на обединяването на романи от типа „две в едно“, но в случая не това е, което ми направи лошо впечатление. Корицата на новото издание – просто не успях да я преглътна. Колкото и пъти да прелиствах, колкото и да се насладих на прекрасната проза на Стайнбек, през цялото време корицата ми бъркаше в очите. Не можеш да издадеш Стайнбек с подобна корица. Не можеш да причиниш на един от най-големите световни писатели на ХХ век корица, сътворена сякаш от човек, който тъкмо е открил PowerPoint и тества какви функции има. Надявам се, че от издателството ще отчетат негативните реакции спрямо това недоразумение и в бъдеще ще обръщат по-голямо внимание върху лицето на книгата, защото това не е детайл, от който можеш да спестиш. Особено когато върху него стои името на великан от калибъра на Стайнбек.

Публикувано от Георги

Categories: Антиутопия, Военни | Вашият коментар

Ожених се за веганка

Omyjih_vegankaСпоред анотацията на книгата, посягайки към творението на Фаусто Брици, ви очакват 119 страници хумор и забава или иначе казано – час и нещо с приятно и остроумно четиво. Както може би се досещате от заглавието на книгата – „Ожених се за веганка“ – това е автобиографична творба, която разказва за съвместния живот на автора с жена, която строго съблюдава принципите на веганския режим. Не мога да коментирам книгата, без да проличи личното ми отношение по повод отказа от всякакви продукти от животински произход. Ще кажа, че ако светът се управляваше от Клаудия Дзанела, нямаше да има много поводи за смях…

Разбира се, не съм нито веган, нито дори вегетарианец. Това обаче не ме прави чужда на тази култура на хранене и дори да не я практикувам, уважавам в нея това, което според моите разбирания звучи достатъчно правдоподобно. Определено вярвам в целебната сила на храната, както и в гладния режим. Смятам, че който не изпитва нужда да яде месо, не трябва да бъде насилван или тормозен на тази тема. Разбирам и онези хора, които поради здравословни причини избягват животинска храна и глутен, мога дори да приема и избора на суровоядците, стига да не минават в прекалено дълъг разяснителен режим. Абсолютно съм съгласна с острите реакции по отношение на замърсяването на околната среда в следствие на произвеждането на червено месо и намирам за хубаво увеличаването на вегетарианските последователи, макар че едва ли някога бих се вляла от добра воля в техните редици.

Проблемът при много вегани, в това число и съпругата на главния герой/автор, е, че се държат агресивно и настъпателно. В един свят, сътворен по правилата на веганите, всички ще сме столетници, че и отгоре, които няма да имат никакви здравословни проблеми (уж), но ще са лишени от почти цялата си семейна история, която се гради около трапезата. В този свят освен месо, няма сирене, кашкавал, млечни продукти. Няма романтични вечери на чаша вино с подбрани сирена. Няма хрупкав бял хляб или вкусни десерти. Няма сметана. Няма кисело мляко. Няма мед. Няма яйца и няма тирамису. Няма култура и традиция, които да се градят върху храната. За сметка на това има една непрекъсната тревожност за това дали аспержите са био производство. Приятните разговори за национални кухни и пътешествия са изместени от уроци по ботаника, биология и химия. В този свят прегрешението е строго наказано с принудително изкупление. Поне това виждам в книгата на Брици. В опита му да превърне маниакалността на жена си в шеговита закачка, хиперболизирайки случки и украсявайки ги с остроумия, той рисува една героиня с болни амбиции и сектантски профил. Няма смях, само стъписване…

Тази красива и обсебена жена не е най-неприятният образ в книгата. Самият автор рисува себе си като безхарактерно мекотело, но не по начина, по който си мисли. Разбира се, както би се очаквало, макар да спазва строгия режим, наложен от жена му, като редува прясно изцедените сокове с леко мрънкане, той не пропуска да се пошегува със себе си, разказвайки как е нарушавал установените правила при първа възможност. Ето така едни 200 грама пармиджано за малко да не го вкарат в болница. Не, не поради странични ефекти. Просто, защото жена му е решила така. Би трябвало да ви е смешно, но единственото, което си мислите от началото на книгата, е как този човек се трансформира за отрицателно време в преварено броколи, лишен от мнение и характер.  В книгата няма противопоставяне, няма обмяна на мнения, няма напасване, няма допълване. Обрисуван е един вегански диктат, който, ако трябва да съм честна, прави лоша услуга на това модно течение като цяло.

Последното, което искам да кажа, си е лично мое мнение. За мен всяка крайност – било то религиозна или кулинарна – е абсолютно сигурен признак за ниска интелигентност. Всяко ревностно отричане или сляпо възхваляване според мен е признак на бедна култура и ленив ум, а агресивността в опита си да се наложиш на всяка цена е запазена територия на този, който не успява да спечели с доводи. Ние, всичкоядните, може да се шегуваме с веганите, че са сектанти, но в някои случаи съвсем не сме далеч от истината. Фаусто Брици завършва книгата си в стил „гуруто на XXI век“, като пророкува: „Да бъдеш или да останеш веган, не е лесно, особено в Италия, но е неизбежно. Светът върви в тази посока и нашата епоха ще я помнят като тази, в която всичко е започнало. Зората на веганството. Ще спестим милиарди евро от здравеопазване (…), ще живеем по-дълго и по-добре…„.

Очаквам следващото заглавие на автора да е „Моята веган борба“…

///

Девора

Categories: хорър, художествена | има 1 коментар

Брит-Мари беше тук. И пак ще намине.

Още в момента, когато Брит-Мари свали брачната си халка и потегли с малката си кола към неизвестното в края на „Баба праща поздрави и се извинява“, беше ясно, че това не е последният път, в който ще чуем за дамата с… тежък характер. В „Брит-Мари беше тук“ шведският блогър и писател Фредрик Бакман, прочул се по цял свят с шедьовъра „Човек на име Уве“, е приготвил нова порция от онова, което умее най-добре – да трогва читателя до дъното на сърцето му.

Brit-Mari-beshe-tukЕто я и нея. 63-годишна жена, току-що загърбила 40-годишен брак, пасивно-агресивна по думите на много хора, с непоносимост към футбола и влюбена в препаратите за почистване и содата бикарбонат.  Срещаме Брит-Мари там, където я оставихме в края на предишната книга. Или, да кажем, малко след това – седи в малкия офис на Агенцията по заетостта и попълва данните си във формуляра. Последно е работила през 1978 г. Оттогава е сянка на съпруга си – с грижа за дома, за ризите му, за децата му, за правилната подредба на приборите в шкафа. До момента, в който решава, че не може да се прави на сляпа за похожденията му, за чуждия парфюм, който лъха от ризите му, когато ги слага в пералнята. И тогава, на 63-годишна възраст, животът й започва отначало.

Началото е в Борг, измислено градче, в което хората са като нахапани ябълки – всеки пази белезите от житейски несгоди, трагедии и загуби. Затънтена провинция, в която всичко е закрито и затворено, а което не е – чака да бъде. Градче, в което единственият магазин е и автосервиз, пицария, медицински център и какво ли още не.

Именно в Борг Брит-Мари ще се окаже на километри от зоната си на комфорт, ще види толкова мръсни прозорци и футболни фланелки, че свят ще й се завие; ще бъде улучена от футболна топка по главата, а бялата й кола ще се сдобие със синя врата. Но и ще срещне истински приятели, ще се почувства важна за някого, ще забележат, че я има. Ще чуе „Благодаря“ и ще си припомни отдавна забравени чувства. Ще храни плъх със „Сникерс“ в чиния, а когато е объркана или ядосана – а това се случва твърде често – ще прави онова, което винаги е правила – ще чисти, подрежда и ръси с бикарбонат навсякъде около себе си. Защото, какво би станало иначе? „Залезът на боговете“… Ами да!

Няма да си кривя душата – Фредрик Бакман е написал прекрасна книга! Прекрасна, прекрасна… От онези, които те карат да се усмихваш на всяко изречение. Или да преглъщаш трудно на по-емоционалните моменти. Невероятен разказвач, който с три романа вече има изграден личен стил, разпознаваем, затрогващ и същевременно толкова хумористичен. С попадения, които препрочиташ, подчертаваш си, отбелязваш си и искаш да запомниш. Или да прочетеш на човека до теб.

Като това:

„Чудесно е да делиш диван с някого, който има познания по география, ако обичаш да решаваш кръстословици. И всъщност никак не е лесно да намериш такъв човек. Не за всекиго любовта е фойерверки. Любовта може да бъде и столици с пет букви, както и капачки на токове, които знаеш кога точно ще се износят“.

Или това:

„Защото животът е нещо повече от обувките, които носим. Повече от личностите, които сме. Животът е взаимност. Частиците от нас, които са в някого другиго. Спомените, стените, шкафовете и чекмеджетата с отделения за прибори, в които знаем къде се намира всичко. Цял живот напасване, целящо перфектна организация и аеродинамично съществуване на двама души. Общ живот, включващ всичко обикновено. Хоросан и камъни, дистанционни и кръстословици, ризи и бикарбонат, шкафове за баня и машинки за бръснене в третото чекмедже“.

„Брит-Мари беше тук“ е роман с толкова запомнящи се послания, че е трудно човек да изброи всичко. Всеки ще си вземе своето – роман за новото начало, за принципите, за дълга и себеотрицанието, за нуждата да бъдеш значим за някого; за самотата и волята да обърнеш мача. Трогателна книга, която ще накара много читатели да пролеят по някоя сълза, но и да се посмеят от сърце със своенравната Брит-Мари. Бакман знае много добре коя струна точно в кой момент да подръпне и владее емоциите на своите читатели през цялото време. Стъпка в ляво – и се засмиваш. Стъпка в дясно – и в гърлото засяда буца.

Не харесвам думата „сърцевед“, но Бакман наистина е такъв. И „Брит-Мари беше тук“ спечели симпатиите ми… почти до последната страница, където финалът – след умишлено напрежение до последния момент – ме ядоса с решението на автора да остави широко отворена вратата за следваща книга. Очаквах избора на Брит-Мари с такова любопитство, залагах ту на една, ту на друга развръзка, а накрая… пф… Отворен финал.

Разбира се, недоволството ми от края на книгата съвсем не е толкова голямо, че да ми развали цялостното усещане. А то е за един наистина великолепен роман! С героиня, която ще ви преведе през различни емоционални състояния. И която – както по всичко личи – отново ще видим в някоя нова история, излязла изпод перото на Бакман.

Публикувано от Георги

Categories: Скандинавска, Хумор, художествена | Вашият коментар

Храната – италианското щастие

Hranata_Italianskoto_ShtastieАко мислите, че италианците зареждат масите си предимно с пица и паста, то това е книгата, която ще отвори очите ви за богатството на италианската кухня, при това ще го направи с голям и тежък шамар. Авторката Елена Костюкович ще открие за вас кои са най-емблематичните ястия на всяка италианска провинция, а вие ще се убедите, че почти няма плод, зеленчук, месо, риба или млечен продукт, които да не са споменати и подробно разгледани в „Храната – италианското щастие“.

Книгата изобилства от информация и определено заслужава вашето внимание, но идва със своите силни и слаби страни. Ще започна с критиките, за да завършим сладко:

Първата и най-съществена отправям към авторката. Без да искам да омаловажа труда ѝ, който е направо епохален (имам чувството, че е събирала информация, както някой приказен герой би събирал вълшебни капки вода от всички кладенци по света), трябва да отбележа, че съдържанието би било по-лесно смилаемо, ако беше разделено в различни книги. И ето какви например можеха да са те: История на хранителните продукти от Стария и Новия континент, История на италианската държава, Специфични гозби в италианския край, Съхранение и приготвяне на храната през вековете, Увлекателни цитати на тема ядене и пиене от известни и не толкова известни автори и т.н. Наистина, ако това може да е минус, а аз мисля, че може – книгата е твърде информативна! Изненадващо е обаче, че се чете бързо, стига да не се ангажирате да помните всичко, което е минало пред очите ви.

Друг проблем, който имам с изданието, са фотографиите. Едно, че са черно-бели, и второ, много по-неприятно: изобщо не се вписват синхронично в текста. За подобна книга си представям ярки, апетитни маси и блюда; преливащи кошници с прясна продукция от китни пазарчета; снимки, карти и картини, които разказват история. Иначе е сухо, написано енциклопедично и се получава като разговор с много интелигентен и начетен човек, от когото може да научите доста, но след по-продължително общуване (по-скоро монолог), вече се чувствате леко отегчени.

От критиката искам да извадя и положителното:
Ако четете книгата на бавни глътки, наистина ще научите прекрасни и детайлни подробности, не само за храната в Италия, не само за храната въобще, но и за световната история, за изкуството, обичаите, за езиците и съвременните тенденции в кулинарния свят.

Определено искам да похваля превода, дело на Румен Шомов. Сигурна съм, че благодарение на неговия труд една толкова детайлна книга може да бъде четена с лекота и интерес.

Смятам, че признанието, което авторката получава за тази своя творба, е напълно заслужено, предвид отдадеността, с която изградила своя труд и която личи във всеки ред. С тази книга ще опознаете Италия чрез задълбочения анализ на Костюкович, и ще се разходите по различните области, разделени в отделни глави. От време на време ще се спирате на кратки отбивки, които разглеждат тема, засягаща Италия или историята/продуктите/населението/готвенето, а после пак ще се завръщате на картата, за да продължите с кулинарния туризъм.

В края на книгата авторката дава достъп до всички свои познания с приложение-речник, в което може да откриете италианските думи на всички храни, сортирани по видове (зърнени, подправки, плодове, зеленчуци, яйца, сирена, месо и т.н.), а удобният азбучен показалец е наистина чудесна идея за книга като тази. Така ще може да се връщате лесно към някоя история или позабравен факт, без да се чудите именно къде в книгата бяхте прочели за крема Нутела или за поета в Древен Рим Овидий.

Препоръчвам книгата на всички хора, запалени по италианската кухня, култура и история, както и на всеки, който обича да трупа солидни запаси от обща култура. „Храната – италианското щастие“ е книга, която не само игнорира стереотипите за италианския начин на хранене, но и хвърля светлина върху истории и любопитни факти, далеч преминаващи границите на страната, за която е писана.

Девора

Categories: Други, Места, кулинарно | Вашият коментар

Убиеца Андерш и неговите приятели

Няма как да не завиди човек на Юнас Юнасон и да не си каже „Ей, тия шведи, значи…“. Особено ако прочете задната корица на последната му книга (всъщност, на която и да е негова книга) и отбележи следния биографичен факт: „работи двайсет години като журналист, медиен консултант и телевизионен продуцент, преди да промени коренно живота си – напуска Швеция, установява се в малко градче край езерото Лугано в Швейцария и след три години издава първия си роман…“. Звучи доста примамливо тази „коренна промяна“ и съм убеден, че хиляди са тези, които биха си пожелали подобен завой в живота.

Не са чак толкова обаче онези, които наистина могат да се похвалят с резултата от коренната промяна в живота на Юнасон. Първата му книга, „Стогодишният старец, който скочи през прозореца и изчезна“ обра овациите на читатели от цял свят (и дори беше несполучливо, по мое мнение, филмирана). Наследникът й – „Неграмотното момиче, което можеше да смята“, на практика надгради този успех и макар не всички читателски мнения да бяха твърде положителни, около името на шведа определено се зашумя доста. Само си спомнете какъв хит бяха двете книги сред читателите във фейсбук групата „Какво четеш…“ у нас преди година-две.

Ubieca AndershС такива бестселъри зад гърба си, най-логичното нещо пред Юнасон бе да продължи в същата посока, донесла му до момента толкова успехи. И той наистина продължава. През 2015 г. в Швеция излиза „Убиеца Андерш и неговите приятели (и някои и друг неприятел)“, а тази пролет книгата е вече на български език, благодарение на изд. „Колибри“.

Както подсказва и заглавието, Юнасон остава верен на стила си и в третия си роман. Тук имаме един истински убиец, който след няколко излежани присъди решава да се опита да не убива повече поради твърде безрадостната перспектива да прекара живота си в затвора. Съдбата му го среща с един обикновен, отегчен и с нищо неотличаващ се рецепционист на име Пер Першон. А когато се намесва и свещеничката Йохана (точно така, в женски род!), изгонена от църквата и в доста мърляв вид, то причудливата компания започва да се оформя. И тримата имат зъб на заобикалящия ги свят. Не всички обаче са достатъчно пресметливи, за да измислят достатъчно находчив начин за препитание. Йохана обаче е. Тя набързо скалъпва умерено добър „бизнес план“, като решава да се възползва от уменията на Убиеца Андерш да чупи кокалите на хората и бързо превръща тези умения в стандартна услуга. Така Убиеца Андерш и двамата му нови „приятели“ започват да припечелват доста на гърба на престъпния свят, в който всеки има зъб всекиму и достатъчно причини да поиска счупването на нечий крак или ръка.

Този бизнес план обаче си има и недостатъци и когато един ден просто се проваля с гръм и трясък, е време за нов такъв. Тук отново се намесва Йохана, при това с божията помощ. Като казах Бог, той присъства твърде, твърде често в книгата и е обект на такива шеги и подигравки, че по-религиозните читатели вероятно биха го сметнали за кощунство. Факт е обаче – Юнасон е толкова беззлобен в хумора си, че повечето биха му го простили.

Та вторият план включва църква, създадена от Убиеца Андерш, който междувременно е открил Исус и благородната сила на даряването. Покрай това – и силата на причастието с достатъчно количество вино, което пък го печели завинаги на страната на религията.

Тримата преживяват доста перипетии, с които иначе едва ли биха се похвалили обикновен рецепционист, повярвал в бога престъпник и изгонен викарий. Перипетии, които ще кръстосат пътищата им с някои тъмни субекти, сенчести фигури със странни прякори и реални опасности за живота си. В крайна сметка – няма да изненадам никого – всичко приключва добре. Защото това е Юнасон и неговият хумор – безкрайно незлоблив, мек и изпълнен с великодушие и симпатии към героите си.

Толкова по сюжета. Сега малко впечатления. Като цяло мисля, че форматът, който шведът затвърждава с третия си роман, е изчерпал възможностите си и „Убиеца Андерш…“ е доказателство за това. Книгата повтаря изцяло схемата на предишните две, без да надгражда или да показва нещо качествено ново. За мен наистина смешните моменти бяха рядко срещани, а доста пъти книгата просто ми доскучаваше. И докато при „Неграмотното момиченце…“ имаше известна доза непредвидимост, тук това не се е получило. Сюжетът уморено върви към логичен финал без да носи каквато и да било интрига. Единствено гъбаркането с религията и невероятната мизантропия, която споделят главните герои, ми подействаха като мехлем за излъганите очаквания.

Ако четете за първи път Юнас Юнасон, то „Убиеца Андерш…“ ще ви се понрави с типичния за шведа хумор и радваща сатира на религията, които поднася. Ако обаче сте чели предишните му неща, то едва ли нещо тук ще ви изненада. Допълнително недоумение и лош привкус ми остави корицата на българското издание, която трудно мога да преглътна като любител на книгите с твърдото убеждение, че визуалната симпатия е първото нещо, което би трябвало да грабне читателя. Корицата е просто тъжен опит на някой дизайнер да интерпретира буквално заглавието. Толкова по темата.

Публикувано от Георги

Categories: Скандинавска, Хумор, художествена | Вашият коментар

В удивителния свят на Дж. Р. Р. Толкин

Отдавна не бях чел биография, която да ми хареса толкова много. А трябва да призная, че изпитвах известни съмнения. Цял рафт от библиотеката ми е пълен с биографии на рок звезди, а за тях обикновено има доста какво да се каже. Но английски писател, отдаден на лингвистиката и известен с консерватизма си, пък бил той и Дж. Р. Р. Толкин… да, изпитвах смесени чувства. Казвам смесени, защото Толкин ми е голяма слабост и това бе достатъчна причина да грабна книгата с любопитство, но пък и с леки притеснения дали все пак няма да зацикля в безсмислени факти и хронология, изредени в енциклопедичен стил. Предишният ми опит с „Tolkien and the Great war“ на Джон Гарт така си и остана, без да успея да дочета книгата. Дали нямаше да се случи нещо подобно?

TolkienЕ, „Дж. Р. Р. Толкин. Биография“ на Хъмфри Карпентър определено е една от най-забележителните книги, които могат да бъдат написани за писател (ще прочетете нещо подобно като цитат от „Таймс“ на корицата – не го копирам, лично мнение е). Без да ми доскучее нито за миг, тя ми разкри изумителния талант  не само на автора на „Хобит“ и „Властелинът на пръстените“, но и на изключителния лингвист, оксфордски професор, сладкодумен разказвач, създател на светове и езици, съпруг и баща Джон Роналд Толкин. И ако си мислите, че тези роли са несъчетаеми в един образ, значи много грешите.

Карпентър проследява живота на Толкин без да робува на строга хронология, без да изрежда безсмислени години  и житейски събития, само за да ги регистрира. Свършил е страшно много изследователска работа, заровен в богатия архив на писателя, в писмата му и свидетелствата на неговите близки. Резултатът е повече от чудесен – историята е жива, увлекателна и изпълнена с любопитни факти и детайли от ежедневието и навиците на тази забележителна личност. Има дори описание на един примерен ден на професора – авторово решение, което още повече скъсява дистанцията между читателя и личността на Толкин и неусетно се потапяш в на пръв поглед еднообразния, но толкова вдъхновяващ свят на един истински гений.

Карпентър непрестанно прави уговорката, че на днешните читатели вероятно този живот би се сторил скучен. Сериозно? За мен това пък е пример за съществуване, изпълнено със смисъл. Докато четях какви са били заниманията на Толкин около 30-та му година и неволно сравнявах със своите собствени (хеле пък с тези на повечето ми връстници!), ме налегнаха мрачни размисли за нашето поколение. И макар дълбоко да се съмнявам, че измислянето на езици и азбуки, рецитирането на поеми на староисландски и сладките раздумки в кръчмата, посветени на анализи на литературни творби (писани от участниците в дискусиите) са били обичайно занимание на средностатистическия англичанин през 30-те години на ХХ век, то липсата на каквато и да била интелектуалност в ежедневните занимания на днешните млади хора изглежда обезкуражаваща.

От книгата на Карпентър научих много, наистина много за Толкин, във всичките му нюанси. За безкрайната му любов и любопитство към богатството на езиците, за непрестанното му желание да измисля и създава нови, за навиците му и за дребните неща, които го правят толкова обаятелен. Първоначалното неглижиране на творчеството си, писането почти за разнообразие на „Хобит“, а после дългите часове, посветени на усърдно и задълбочено отговаряне на писмата, пристигащи от почитатели… Силната връзка, която създава с децата си и най-вече с малкия Кристофър, и превъплъщенията на бащата в Дядо Коледа всяка година, изиграни като внимателно подготвена и автентична сценка… скептицизма на Толкин към доста неща в заобикалящия го свят, включително демокрацията и урбанизацията. Интересен цитат, запазен в едно от многото му писма, гласи:

„Аз не съм „демократ“, ако ще и да е само защото „смирението“ и равенството са духовни принципи, покварени от опита да бъдат механизирани и шаблонизирани, и в резултат на това добиваме не всеобща смиреност и скромност, а всеобщо величие и гордост, докато някой орк не се докопа до всевластен пръстен – и тогава получаваме единствено робство“.

Доста актуално и днес, не мислите ли?

Колкото до „Властелинът на пръстените“, детайлите покрай написването и издаването му изглежда са цял епос сам по себе си. 17 години отнема на Толкин създаването на сагата за Средната земя. Безкрайни корекции, забавяния, спорове с издатели… Но както пише самият той:

„Такава история не изниква от листата на дърветата, които тепърва ще видиш, нито се пише със средствата на ботаниката и почвознанието; не, тя расте като семе в мрака от гнилата шума на ума: от всичко чуто и видяно, и прочетено, което отдавна е забравено и е потънало в дълбините“.

Безкрайно любопитно бе откритието, че Толкин не смята историите за Средната земя и цялата собствена митология за „измислици“, а по-скоро за версии на действителността. „Единствено чрез митотворчество, единствено ставайки „под-творец“ и измисляйки истории, Човекът би могъл да се стреми към състоянието на съвършенство, което е познавал преди Грехопадението“.

Биографията на Толкин, освен в литературно съкровище, се превърна за мен и в истинско вдъхновение, подейства ми мотивиращо и ме накара да се замисля за собствения си живот. За това как уплътнявам времето си, на какво посвещавам дните си, какви са ценностите ми и какво правя със себе си. А да видя създателя на любимата си книга като обикновен човек, зает с писане на писма или с преместване в поредния си нов дом, бе наистина интересно преживяване. Карпентър е изключителен разказвач и всяка страница е живото доказателство за това. Благодарение на уменията му пред очите на читателя грейва един забележителен образ на Толкин – с вечната си лула, цветна жилетка, неясна дикция, но разпален ум и въображение, което надминава всичко познато.

Публикувано от Георги

 

Categories: Биография, Фентъзи | Вашият коментар

Блог в WordPress.com.

Follow

Get every new post delivered to your Inbox.

Join 476 other followers

%d bloggers like this: