За ползите от неуспеха и силата на въображението

На четирийсет и две години Дж. К. Роулинг е поканена да изнесе реч пред абсолвентите отХарвардския университет. Краткото й слово излиза в мъничка книжка, издадена на български език от Егмонт. В „Много хубав живот“ Роулинг говори за силата на въображението и за уроците от неуспеха. Защо неупехът е толкова важен, колкото и стремежът към успех, ако не и повече? „Защото те кара да елиминираш неважните неща“, отговаря писателката.
Това прави и тя самата, когато – разведена, с дете на ръце и без работа – престава да се преструва на такава, каквато не е, и прави онова, което диктува сърцето й. И тук идва мястото на въображението. На една лекция, на която присъствах скоро, попитаха следния въпрос: Кое е по-силно, волята или въображението? Имаше различни отговори, но се оказа, че според някакви изследвания въображението е по-силното. Ако се вгледаме в историята на самата Роулинг, ще се убедим в това.
 
Книжката се чете буквално за минути, изпъстрена е с илюстрации и ще ви накара да се замислите, да не се страхувате от неуспехите, да откривате уроците, закодирани в тях, и да дадете воля на въображението си.
 
Мисля, че е чудесно решение за мързелив неделен следобед, особено когато навън е мразовито, а празничното настроение все още не се усеща достатъчно силно във въздуха. Става и за мотивационно четиво в края на годината, когато обикновено си правим равносметка и планове за следващата. 
Публикувано от Георги
Advertisements
Categories: Мемоари, Uncategorized | Вашият коментар

Даровете на Влъхвите

Всяка красива история заслужава своя красива книга, която да разказва не само с думи, но и с вълшебни илюстрации. Чела съм разказа на О’Хенри преди много години, а преди още повече – бях гледала варианта с Мики и Мини Маус. Сега, когато държа тази красива книга в ръцете си, екранизацията на Уолт Дисни ми се струва кощунство, което обаче има своите положителни страни. Разказът на О’Хенри „Даровете на Влъхвите“ идва като красив подарък от издателство Лабиринт точно за празниците! Какво по-подходящо време от това, за да останем за минута сами, в компанията единствено на зашеметяващо красиво издание и един от любимите ни автори!

Форматът на книгата е доста нестандартен и създава усещането, че в ръцете си държиш не просто книга, а вълшебна приказка в корици. Историята обаче не е вълшебна, поне не по онзи начин, по който сме свикнали да възприемаме коледните разкази – магията тук е истинска, каквато можем да срещнем всеки ден, но която някои могат и да подминат. Странно, но спомените ми от първото прочитане на произведението на О’Хенри са доста сълзливи, докато сега оценявам чувството за хумор, с което е поднесена една толкова романтична и трогателна история. Докато преди имах очи само за саможертвата, която предприемат двамата влюбени, то сега оценявам разказа по съвсем друг начин: разчитам мъдрия съвет между редовете, с който авторът ни приканва да бъдем над нещата. Материалните подаръци са нещо прекрасно, именно защото са вдъхновени от най-искрените чувства да доставиш радост на любимо същество, но когато всичко е мрачно (сива котка се разхожда на сивия прозорец в сивия град), най-важното е, че това същество го има и с него ще поделите всичко, което имате – и добро, и лошо.


Огромно признание заслужава авторката на илюстрациите Соня Дановски! Толкова прекрасна атмосфера радва окото на четящия, докато разгръща страниците, а дизайнът на изданието е черешката на тортата! Всеки разтвор съдържа лява страница с текст и графични елементи и дясна страница с красива картина. Просто не мога да се нарадвам на хармонията, с която тази книга е сътворена! Тя е скъпоценност – наравно с косите на Дела и часовника на Джим, но се надявам никога да не я изгубя!

Девора

Categories: Детски, Класика, Разкази, художествена | Вашият коментар

Червеният октомври и революцията, която промени света

Емблематична годишнина отбелязваме днес, точно на днешния ден. 100 години от началото на Октомврийската революция, която промени света по начин, неочакван за никого до този момент. Начин, твърде различен от обещаното, и с твърде дълготрайни последици, за да подминем тази годишнина незабелязано. Представям си какво би било на този ден, ако у нас все още на власт беше комунистическата партия. Представям си мащаба на бутафорията, на лъжите, на празните хвалебствия. Близо половин век продължи за нас този унищожителен експеримент. Руснаците страдаха повече. Щетите и при двата народа, както и в цяла Източна Европа, са неизчислими. Но въпреки тях, днес имаме свободата да знаем. Да се информираме. Или да не се.  Да научим истината, ако имаме желанието за това. Да се заровим в източници на факти, вместо да повтаряме като папагали пропагандните лъжи. Да си представим цялата картина на промяната, която Октомврийската революция наложи с кръв и оръжие на света. И да сме благодарни, че експериментът й все пак се провали. Уви, за някои доста късно, но се провали.

Вкъщи имам цял рафт с книги, посветени на щетите. На терора, на лагерите, на престъпленията, причинени от комунизма. В Съветска Русия, в Унгария, Северна Корея, България, Чехия. Шаламов. Солженицин. Евгения Гинзбург. Гросман. До този момент обаче не съм се задълбочавал в книги, описващи как започва всичко. Винаги ми се е струвало твърде, твърде сложно. По руски сложно. Необяснимо. Загубвах се в понятия като „егери“, „меншевики“ и „троцкисти“, които се срещаха постоянно при изброените автори. Имах нужда някой да ми го обясни простичко, ако е възможно. Кой какъв е в този убийствен пъзел? Как започва всичко? Кой дръпна спусъка? Кой позволи на стихията да залее Изтока?

Потърсих отговорите в една книга, която ми се стори тъкмо като за случая. „Октомврийската революция“ на бившия британски агент под прикритие Дъглас Бойд излезе на български език от „Сиела“ преди няколко седмици, за да улови момента на знаковата годишнина. И да даде някои отговори на онези, които преливат от въпроси. Обемът й от малко над 200 страници ме учуди, но и зарадва. Нямам възможност да чета грамадни тухли в последно време, а и исках нещо систематизирано и обобщено, без излишни подробности. Това обаче се оказа и нож с две остриета. За Октомврийската революция, както се убедих, просто не е възможно да се пише в телеграфен стил, кратко, ясно и подредено. Защото тя самата е хаос, чудовищен в своите мащаби и напълно неразплетим.

Бойд започва с кратко въведение за някои от имената, превърнали се в символи на революцията. Ленин, Сталин, Троцки, Маркс и Енгелс. За всеки от тях са изписани десетки хиляди страници, тук авторът се е постарал да синтезира основното в по 2-3 страници. Отделено е внимание на обстановката в имперска Русия в началото на ХХ век и на първите признаци за изостряне на социалното напрежение, довели до размирици. Бойд се спира на личността на Николай II, само за да изтъкне негативното си мнение за способностите на царя и неговото подценяване на ситуацията, нежеланието да направи каквито и да били промени и в крайна сметка неговата безпомощност пред лицето на историята. Същевременно повдига завесата над твърде любопитната подкрепа, която получават болшевиките от Германия в разгара на Първата световна война и идеята на Берлин да финансира революцията с цел изваждането на Русия от войната.

Всъщност за малка като обем книга, мястото, отделено на военновременната обстановка е учудващо много. Бойд проследява бойните действия на руснаците срещу силите на Тройния съюз в териториите на днешна Румъния, Полша и Украйна, състоянието на войските, различните настроения за и против войната. Безспорно Общоевропейската война е катализатор за революцията, но на мен лично ми се струва, че фокусът върху това в книгата изглежда твърде пресилен на фона на множество други бели петна. На февруарската революция също е отделено подобаващо мнение, докато, колкото и да е парадоксално, за събитията от онзи прословут октомври 1917 г. има буквално няколко реда. Не се шегувам. В книга, озаглавена „Октомврийската революция“, октомври е споменат толкова бегло, че просто се губи в лавината на събитията. Впечатляващо обаче е разкриването на широкия революционен фронт, който всъщност довежда до краха на империята. И докато лексиката от последвалите години повтаря неуморно за „болшевики“ и „болшевишка революция“, става ясно колко други сили са действали кога единно, кога всеки срещу всеки, в събарянето на монархията и дърпането на спусъка. Защо не знаем за тези „други сили“ ли? Бойд проследява съдбите на някои от тях и на изявените им водачи. Всички до един намират смъртта си в чистките на Сталин – разстреляни или, в най-добрия случай, заточени из ледовете на Сибир. За да останат болшевиките, при това „правилните“ болшевики, като еднолични узурпатори на революцията и да зададат курса към последвалата кървава диктатура.

Разбира се, книгата има и някои силни моменти. Всъщност, един. Публикуваният за първи път доклад на комисаря на Уралския съвет Яков Юровски, който е и комендант на Ипатиевата къща. Именно там, в Екатеринбург, през юни 1918 г. е затворена фамилията Романови, а настъплението на антиболшевишкия чешки легион ускорява развръзката по въпроса със съдбата им. Юровски с нечувано хладнокръвие разкрива детайлите по убийството на царското семейство. Подробностите са толкова стряскащи, че изведнъж, сред цялата документалност на текста, попадаш сякаш в „Хладнокръвно“ на Труман Капоти. Един от най-ужасяващите моменти от революцията оживява по начин, който и филм не би се справил да опише толкова добре.

Иначе в доста отношения книгата не успя да отговори на очакванията ми. Малко място е отделено на разразилата се гражданска война и различните сили, борещи се за надмощие в нея. За личности като Врангел и адмирал Колчак например се споменава твърде бегло, а това са емблематичните фигури на съпротивата срещу болшевиките. Няма особено много информация за сраженията с белогвардейците и в крайна сметка победата на червените, определила спускането на дългата болшевишка нощ над цяла Русия. Може би е разбираемо с оглед на стремежа на Бойд към резюмираност и сбитост на разказа, но липсата на тази фактология ни оставя единствено с вицовете за „белите и червените“ и Чапаев.

И все пак, било то заради кръглата годишнина или заради ефектната корица, а и заради вечния интерес към темата за революцията и за комунизма като цяло, книгата ще намери своите читатели. И дори в телеграфния си стил и формат може да бъде една стартова точка към осмислянето на онези кървави събития, тласнали света към една нечовешка диктатура и затрили живота на милиони заради едно фалшиво обещание за справедливост. Колкото до последиците, по-горе споменах няколко знакови автора, които дават много ясна представа за мащабите на терора в последвалите десетилетия. Потърсете ги. Прочетете ги. Разкажете за тях на други. Нека не допускаме пипалата на пропагандата да си проправят път отново.

Публикувано от Георги 

Categories: Военни, Исторически, Научнопопулярна, Политическа | 2 Коментари

Виктор Пасков из мрачните дебри на фалшивия Запад

След изумителната среща с „Балада за Георг Хених“, продължавам да „откривам“ за себе си гения на Виктор Пасков. И си мисля… Ей така, просто ми минава през ума… Наистина, наивно е да смятаме, че най-добрите съвременни писатели у нас непременно са онези, издали 1-2 запомнящи се романа в последните десетина години. Четем ги, изпадаме във възторг, превъзнасяме ги. Окей. Емигрантската проза направи литературни звезди не един и двама от съвремениците ни. Америка, прословутата Америка. Емигрантският живот, завръщането, корените, традицията. Добро и лошо – там и тук. Преживяното през комунизма „осребриха“ пък друга плеяда модерни автори. Там с лошото, разбира се, „доброто“ продаваше преди това. Две линии, движещи се паралелно като течения в българската литература и пресичащи се рядко, твърде рядко. Опитайте се да ги пресечете. Или не, оставете! Не се мъчете. Той вече го е направил, при това преди цели 25 години. Той, геният. И не в Америка, а в сърцето на Европа, в разделената на две Германия. Блестящият емигрантски роман на България, надхвърлил националното и еднакво разбираем за читателя у нас и в чужбина, принадлежи на Виктор Пасков. „Германия – мръсна приказка“ удря звучен шамар както на застиналото в апатия българско социалистическо общество от края на 60-те, така и на захаросаните митове за „лесния“ живот на Запад, доколкото ГДР е почти Запад, витрината на социализма пред Европа.

„АЗ ТРЯБВАШЕ ДА УСПЕЯ!“

Веднъж омагьосан от вълшебството на езика в „Балада за Георг Хених“, получавам истински студен душ още в първите страници на романа. Забравете за добрия лютиер и магията на неговата цигулка. Тук ще влетите директно в груб, похотлив и отчаян свят на излъгани младежки надежди и на неясни, мъгляви мечти за нещо по-добро някъде там, на Запад. 1968-а година. Светът копнее за свободна любов и мир, хипитата шестват из Америка, Джими Хендрикс издава третия си албум. На фона на Световния младежки фестивал у нас един младеж е на прага да започне нов живот, да замине за Германската демократична република. Изключен от всички училища в страната, с амбиции да стане писател, Виктор си взема сбогом с приятелите си и хваща влака, за да отиде при баща си във Фрайберг. Действителността там се оказва много различна от очакваното. Долнопробно, вмирисано общежитие, в което – сред непрестанни скандали, доноси и пиянство – съжителства малка българска общност от музиканти, работещи в местния театър. Бащата на Виктор, тромпетист в театъра, също е разочарование. Като кула от карти в съзнанието на 19-годишния младеж рухват митовете за Запада, за изкуството, за собствения му баща, уж заминал, за да осигури бъдещето на семейството си. Посреща го разкривена действителност на пошлост, фалш, грубиянски взаимоотношения, подозрения, бедност и лепкава смрад. Клоака, в която българите, натикани като в миша дупка, живеят мишия си живот не заради бъдещето, а заради днешния ден, ден за ден.

„Живяхте калпаво“

Виктор се гмурва надолу с главата в тази воняща действителност. Намират му работа в техническия екип на театъра – чисти тоалетни, мъкне тежките декори в компанията на закоравели типове с престъпно минало. Образите, които среща, са неописуеми. Ситуациите, в които изпада – потресаващи. Това е водевил, в който корабокруширали човешки отломки драскат да се доберат до някаква форма на съществуване. Оплетени от собствените си мрачни страсти, от пипалата на ЩАЗИ, от постоянния страх да не ги върнат „по етапен ред“, те подритват в краката си потрошени мечти, без да могат да се откъснат от омагьосания кръг. Напротив, адаптират се, стават част от играта. Търгуват с контрабандни стоки, изнасят цигулки и пиана за родината. Българинът, този толкова адаптивен екземпляр, се е интегрирал блестящо в потискащата обстановка на тоталитарната, макар и почти западна държава. Преклонил е глава където трябва, пречупил е гръбнак, приел е веруюто „В Германия това не е прието“, но в момента, в който всевиждащото око на чуждия авторитет се отклони, започва малките си хитринки.

Романът е болезнено реалистичен и ужасяващ в своя реализъм. Пресъздадената действителност е толкова триизмерна с това усещане за автобиографичност и почти документален разказ за преживяно, че изтръпваш стъписан. Натискът на нелицеприятното е твърде голям, пошлостта е твърде навираща се в очите, гротеската буквално те преследва по петите. Малко са паузите, в които можеш да поемеш дъх – онзи момент, в който Виктор хваща китарата и започва да свири, или сцената, където авторът описва реакциите на музиканти и сценични работници по време на представление. Тогава се появява магията на музиката – като тънка златна нишка, проблясваща сред калта. Заговори ли за музика, Виктор Пасков е като радетел от Просвещението.

Сред тягостната атмосфера на обречения емигрантски живот, след може би най-страховитото описание на аборт в цялата българска литература и най-отблъскващата сцена на секс между мъж и жена, която въобще съм чел някога, финалът на този забележителен роман идва съвсем неочаквано. Изненадващ. Непонятен. Твърде щадящ, твърде оптимистичен и не на място. Нищо не предполага такава развръзка, не и в цялата тази гадост, не и сред кашата, в която Виктор се е оплескал от глава  до пети, не и в мощната прегръдка на ЩАЗИ и тоталитарната държава. Финалът е слабото място на книгата. Личното ми разочарование. Не вярвам, че нещата се случват така. Или поне прочетените страници не са ме подготвили да повярвам. Даже напротив, подготвили са ме за какви ли не ужасяващи развръзки. И все пак – оптимистичен финал на може би най-мрачния емигрантски роман, писан някога от български автор.

Затварям последната страница с усещането за нещо наистина голямо. Въпреки финала. Синтез на голямата болка от неслучилата се българска мечта за намиране на свободата някъде отвъд. Епитафия за всички онези, които избягват и не успяват, но и за онези, които остават, само за да бъдат смазани от хищническия живот. Тъга по пропуснатите шансове и ярост срещу фалшивите химери. И въпреки всичко, любов, любов, любов…

Публикувано от Георги

 

Categories: Драма, български | Вашият коментар

Забранени истории от Северна Корея – Светулката проговаря

За горчивата реалност на живота под комунизъм в Северна Корея за първи път научих подробности с книгата на Барбара Демик „Химн на смъртта. Истинският живот в Северна Корея“. Останах втрещен и ужасен. Записал съм си един цитат от нея, извадка от учебник по математика за първи клас: „Трима войници от корейската народна армия убиват тридесет американски войници. По колко американски войници са убити от всеки от тях, ако те са убили равен брой вражески войници?“. Мило, нали? За западния човек е трудно да си представи мащабите на терора и пропагандата, обзела всяка сферта от живота там. Ние просто следим информационните агенции, които през неравни интервали от време съобщават ту за нов тест на ядрено оръжие на полуострова, ту за някоя ракета,  прелетяла в посока Япония. Сякаш в тази част на света Студената война продължава и дори заплашва, че ще излезе всеки момент от „студената“ си фаза.

Но подобни „информационни поводи“ пробуждат и любопитството на западния човек към този тип „екзотика“, която някои са оставили зад гърба си, а други въобще не са изживявали. Какъв е животът в Северна Корея? Какво означава абсолютен контрол? Как хората приемат всичко това? Приемат ли го или има и някаква форма на съпротива? Книгата на Банди „Забранени истории от Северна Корея“ дава интересни отговори на тези въпроси. Банди не е истинско име, а псевдоним (означава „Светулка“). Авторът, все още живеещ в комунистическия „рай“ на Корейския полуостров, представя седем разказа – действителни истории, поднесени в художествен вид от трето лице. Истории, които ни промъкват в забуленото от потайности ежедневие на тази непозната за нас страна. В тях има от всичко – и смазващата тотална държава, просмукала се във всеки фрагмент от живота; и бедността, надничаща изпод фалшивата фасада на светлия комунистически строй; и сляпото подчинение, и съпротивата под формата на борба за ценности, за свобода, за нормалност.

Разказите са доста въздействащи – за пръв път до нас достигат подобни откровения. Виждаме хора в дилема, в забележителен дисонанс със заобикалящия ги свят. Хора, на които са забранени елементарни права – на придвижване, на прехрана, на последно сбогом с близките си. Виждаме как диктатурата се налага над човешката природа и как дори в такива мракобесни условия човешката природа показва резистентност – индивидуална, често плаха, обречена, но ярка в своята обреченост. Наблюдаваме и с какво усърдие машината на бруталния режим се задейства, за да смаже, да изкорени всяко инакомислие, всяко прегрешение, без оглед на това колко човешки животи ще съсипе.

Текстът, преведен от английски език, издиша на места, губи се малко от оригиналното внушение, което двукратният превод е осакатил до някаква степен, но посланието на Банди е достатъчно силно. Свобода. Въпреки всичко – свобода.

Публикувано от Георги

Categories: Драма, Разкази, Uncategorized | 3 Коментари

„Хари Потър и затворникът от Азкабан“ – отново е октомври!

Октомври ли? Октомври е последна глътка слънце преди зимата, мирис на печена тиква, тихо шумолене на падащи листа, разкошни палитри от цветове навсякъде около нас, топлина и уют с чаша чай в ръка… В последните три години обаче октомври е и нещо повече! Моментът, в който очакваме поредното илюстровано бижу от поредицата за Хари Потър. През 2015 г. излезе „Хари Потър и философският камък“ с прекрасните илюстрации на Джим Кей и още тогава стана ясно, че всяка година по това време ще очакваме с трепет всяка следваща книга, издадена на български език, разбира се, от „Егмонт“. Вече ви представихме първите две книги и споделихме с вас еуфорията от досега с подобно книжно бижу. Можете да видите нашите ревюта и снимки на „Хари Потър и философският камък“ и „Хари Потър и стаята на тайните“.

Добрата новина е, че отново е октомври и третата книга вече е по книжарниците! „Хари Потър и затворникът от Азкабан“ вече приковава вниманието от витрини и лавици с корицата си, обагрена в тъмносиньо и обещание за магически преживявания в чудния свят на Дж. Роулинг. Изданието и този път е съвършено, а илюстрациите на Джим Кей са разкош. Огромно внимание към детайлите, както и интересен визуален поглед към някои от героите са неща, които се набиват на очи още с първото разлистване.

С Клара, най-малкия член на екипа, която наскоро навърши шест месеца, разгледахме страница по страница с ококорени очи. Клара си хареса как е изобразен котаракът Крукшанкс, а аз се опитах да я навия „Крукшанкс“ да бъде първата й дума (не стана, опитах!). Държеше да пипне всичко, а дори мрачните илюстрации (Джим Кей определено има афинитет към подобни) на върколаци, паяци и други зловещи неща от магическия свят не я стреснаха въобще.

И понеже октомври наистина е магически месец, остава ни да си откраднем някой уютен уикенд в компанията на чаша чай, печена тиква и „Затворникът от Азкабан“, времето да спре за миг и отново да се срещнем с така любимите ни герои. А защо не и с всякаквовкусовите бобчета на Бърти Бот? Хммм… ушна кал.

Публикувано от Георги

Categories: Детски, Приключенски, Фентъзи | Вашият коментар

Един кон влязъл в бар

Носителят на престижната награда Международен Ман Букър за 2017 г. Давид Гросман отправя предизвикателство на читателите си с романа „Един кон влязъл в бар“. Шеговитото заглавие препраща към на пръв поглед забавен сюжет – една вечер от живота на стендъп-комика Довале Гринщейн. Знаете, приглушено осветление, публика, дошла да се забавлява, и един актьор в центъра на прожекторите, даващ всичко от себе си, за да предизвика смях.

Е, нещата се развиват по малко по-различен начин през тази вечер, защото Довале има друг сценарий. Шегите му стават язвителни, самоиронията му – болезнена, поведението – стряскащо. С вещината на опитен актьор комикът превежда публиката през драматични моменти от собствения си живот, размисли за заобикалящата го действителност, инцидентни срещи със стари, забравени познати. Интересна е реакцията на зрителите, които стават свидетели на това неочаквано саморазкриване, на тези интимни изповеди. Къде свършва шегата и започва откровението? Не е ли целият ни живот един спектакъл, който би отегчил мнозина, а други – развълнувал до сълзи? Гросман задава множество въпроси и предизвиква размисъл с нестандарния си роман.

Давид Гросман е специален гост в тазгодишното издание на „Синелибри“, а филмът по неговата книга „Ще бягаш ли с мен?“ (2000) е един от акцентите на фестивала.

Публикувано от Георги

Categories: Драма | Вашият коментар

Когато Господ беше заек

Никога досега не съм чела подобна книга! Дори не мога да опиша емоциите, впечатленията, не мога и да преценя дали ми хареса страшно много, или не я разбрах напълно… „Когато Господ беше заек“ на Сара Уинман е от онези книги, които искаш да подадеш на близък, да го накараш да я прочете и после да го попиташ: „Е, ти какво мислиш? Какво разбра? Като мен ли мислиш?“. Докоснах се до един свят, едновременно съвсем реален, но и мистичен, до който в реалността не бих имала достъп, а и не бих искала, защото мрачната нотка е непрекъснат спътник на написаното, макар авторката да не страда от чувство за хумор. Тотално объркване!

Купих книгата, привлечена от красивата корица и анотацията, която обещаваше история за брат и сестра. Между другото, има ли нещо такова, но ми се струва, че историите за братя и сестри винаги са пропити с мрак и някаква обреченост? Като започнеш от Хензел и Гретел и стигнеш до The mill on the Floss от Джорж Елиът. И зачетох…

Не мога да ви опиша колко пълнокръвна е книгата в това да представи човешките емоции на своите герои, да обрисува характери и да чертае съдби, боравейки не толкова с детайлно описание, колкото с чувства. Все едно авторката натиска бутончета в душата ви, за които не сте подозирали, и макар ситуацията в книгата да е различна, вие припознавате емоцията като своя, помните я, изпитвали сте я…

Единственият човек, който живее в сянката на другите и за когото всъщност не разбираме почти нищо, е главната героиня, от чието име авторката разказва: за родителите, за брат си, за най-близката приятелка от детството, за най-верните приятели, за случайни познати и непознати хора. И като пиша „почти нищо“, искам да кажа, че Ели е като огледало за случващото се около нея, а в огледалото виждаме образа обърнат, един вид – пречупен през нейната призма. Знаем всичко и нищо за това малко момиче, което ще се превърне в жена, но ще продължи да гледа на света по същия начин, както когато Господ беше заек.

Нямам какво друго да ви споделя. За мен много неща останаха недоразбрани, а ако съдя по оценките в Goodreads, които са или минимални, или максимални, тази книга наистина е за по-специална аудитория и дали вие спадате или не към нея, ще разберете, само ако я прочетете.

Девора

Categories: Драма, художествена | Вашият коментар

Цигулка за Господ

Гледах корицата като хипнотизиран. Съвършена. Наистина съвършена. Такава корица подхожда на шедьовър, казах си. Нямаше за кога да отлагам тази среща с Виктор Пасков. Новото издание на „Сиела“, появило се точно 30 години след излизането на романа, прилича повече на музикален инструмент, отколкото на книга. И музиката звънти в ушите при всяка прочетена страница…

„Балада за Георг Хених“ е едва 200 страници. Чете се на един дъх, след което дълго въздишаш. Пред красотата на текста, пред майсторството на един истински виртуозен писател, пред дълбочината на човешката история и пред триизмерното и автентично описание на грозната действителност. Бях изчел много възторжени отзиви и силни думи за тази книга. В общи линии, мненията, на които попаднах, нямат нюанси – изразяват крайна възхита и преклонение пред таланта на Виктор Пасков. Сега разбирам защо.

 

Историята на престарелия майстор на цигулки Георг Хених, който изживява последните си дни във вмирисано софийско мазе, е поставена като кандилце в иначе мрачната и потискаща обстановка на една западнала столична улица от времето на късния социализъм. Стряскащи контрасти се редуват пред очите на неподготвения читател. Някогашен музикант в Царския оркестър и прочут лютиер, дал занаят на много свои ученици, Георг Хених прилича повече на полусянка, полусветец, спомен от едно насилствено изличено минало. С морал, ценности и философия, принадлежащи на това минало и напълно несъвместими с жестокото настояще. А настоящето боде очите от всеки ред – претъпкани стари жилищни кооперации, миризливи коридори, пияни и свадливи съседи, скандали, побоища, бедност, бедност, бедност… Ако някъде сте чували, че бедността не е порок, Виктор Пасков ще ви убеди в противното. Бедността е съсипваща, разкапваща. Не оставя място за нищо друго освен задоволяване на основни физиологични нужди. И стъпква в краката си всеки порив към нещо възвишено. Един музикант и неговото семейство изникват от катакомбите на тази потресаваща бедност, за да свържат съдбата си с тази на Георг Хених. Музикантът ще остави инструмента си, за да прави бюфет, а Георг Хених ще обърне гръб на всичко тленно, за да създаде последния си шедьовър – цигулка за Господ. Колко тъжна ирония има в тази ситуация само…

„Ти имаш талант. От теб може да излезе нещо. Но запомни добре: те не се интересуват какво носиш в себе си! Талантът ти не струва пукната пара за тях! Те искат да видят..

– Какво?

– Бюфет!“

Ценностите са подменени, бедността е опустошила душите. Притежанието на бюфет е обзело мисълта на музиканта, на жена му, на съседите му. Да създадеш бюфет е себедоказване, това е съвременното себеутвърждение, което ще издигне личността в очите на най-близките, на съседите, на всички. Колкото по-груба и гротескова е действителността със своите герои, толкова по-силно контрастира образът на човека на изкуството. Достигнал предела на живота си, с отмаляло тяло и треперещи пръсти, старият лютиер вдъхновява с безмерната си човечност, с вярата си, с непоклатимата воля да остане докрай верен на своето изкуство. Прозаичното за миг отстъпва на свръхестественото – Хених вижда сенките от отвъдното, разбира Господ, говори с дървото. И всичко е толкова реално, толкова реално…

За мен бе изненада да разбера, че Георг Хених е реално съществувала личност. В края на книгата са публикувани факсимилиета от две негови писма – същите, които отварят и затварят повествованието. Така или иначе е трудно да разбере човек къде свършва истината и започва фикцията в тази забележителна повест. Има ли изобщо фикция? Убеждавам се за кой ли път, че за да напишеш изключителна книга, трябва да познаваш изключителна личност. Никоя фикция не може да бъде толкова въздействаща, колкото личността, вдъхновила автора й. Блажени Виктор Пасков, щастлив си бил да познаваш подобен човек!

Затваряйки последната страница, се улових, че продължавам да чувам музиката. Продължавам да виждам цигулката, измайсторена за Господ. Прокарвах пръсти по корицата и сякаш самата книга бе последното творение на Георг Хених, неговия дар към Всевишния, неговата цигулка като никоя друга. Шедьовър, който дълго ще помня.

Георги Грънчаров

Categories: български, художествена | Вашият коментар

Малката билкарница в Монмартър

До мен е книгата, от която все още може да се усети полъх на лавандула, а пред мен, иска ми се да е така, е цялото лято. Уви, от него остана само спомен, но пък винаги можем да се връщаме към красивите и романтични летни спомени с книгите, нашите машини на времето. „Малката билкарница в Монмартър“ е първата издадена книга на Донатела Рицати и разказва за любовта: загубената, съживяващата и за тази, която получаваме във всяка минутка от живота си, но рядко я оценяваме. Типично за дебютен роман на човек, който има още какво да учи като автор, книгата прелива от въображението на авторката – получава се забавна еклектика, която оставя някои сюжетни линии с неразкрит потенциал.

Главната героиня, Виола, е загубила желание за живот след смъртта на съпруга си. От нея е отнето най-голямото й щастие и тя трябва да пребори себе си, да забрави спомените, за да продължи напред. Разбира се, има кой да й помогне в това: приятели и нов любим, който дълго ще трябва да се доказва пред неуверената италианка. Драматизмът около героинята се разкрива във взаимоотношенията й с останалите герои: от майката и бащата, през новите и старите приятели, та до потенциалната нова любов в живота й. Наистина – понякога съдбата си прави шеги с нас, като „изтръсква“ цял чувал със случки и емоции върху главите ни, но при Виола съдбата, или по-скоро авторското перо, което се е развихрило, не остава героинята дори с една константа в живота й. Изобилието от случки, случайности и съдбовни срещи уж би трябвало да обогати сюжета, но му придава една наивност и го прави предсказуем: разбира се, че момичето, което краде чантата на Виола, ще се окаже внучката на любопитната баба; разбира се, че любимият ще се появява в най-подходящия момент да подхване припадащата или изпаднала в беда красива жена; разбира се, че се досетих каква е семейната драма и каква ще е развръзката; разбира се, че всичко останало се нарежда така, че новият живот да започне и продължи гладко и всеопрощаващо. Тук идва и моето недоволство от книгата. Има моменти, които са ужасно нагласени. Другата голяма слабост за мен е отплесването с ирисово лечение – ама нали бяхме в билкарничка, как така изведнъж започнахме да приемаме пациенти в склада и да бъркаме домашни сапуни и мехлеми? Съвсем други бяха очакванията ми какво ще се крие между страниците на книгата, може би ми се искаше да прочета отново нещо като „Крайбрежната чайна“ на Ванеса Грийн. Но тук авторката е с италианска кръв и вероятно е характерно за тях това необуздано раздаване на емоции и влечение към експресивни реакции.

За финал не мога да кажа, че книгата е лоша, защото в нея личи старание (макар за мен да е престараване) читателят да получи едно приятно, любопитно и романтично четиво. Не е от книгите, които бих препрочела отново, дори много да ми се изживява някаква любовна история на хартия, но не е и книга, която не заслужава внимание и няма да спечели своята аудитория. Всъщност за много хора минусите, които са отблъснали мен като читател, ще бъдат плюсове, защото ще могат да получат нова информация, вдъхновение и идеи. Стилът на писане на авторката също не е за пренебрегване, тъй като романът се чете леко и приятно за отрицателно време.

Девора

Categories: Любовни, художествена | Вашият коментар

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: