Защо не победихме

С напредването на 100-годишнината от участието на България в Първата световна война изчитам всичко, което успея да намеря по темата в опит да осмисля това най-върховно военно усилие на нашия народ в цялата му досегашна история. Освен исторически съчинения, писани в по ново време и широко достъпни по книжарниците, особен интерес представляват мемоарните свидетелства на участниците в сраженията. Повечето са издадени в първото десетилетие след края на войната, но уви, единици са онези от тях, които биват преиздадени, при това почти всички са с изчерпани тиражи и достъпни само в антикварните сайтове. Ето защо с любопитство научих, че ИК „Труд“ пускат на пазара ново издание на книгата на полковник Стефан Нойков – „Защо не победихме“.

zashto-ne-pobedihmeПрез по-голямата част от войната Стефан Нойков е началник на Оперативното отделение в щаба на Действащата армия и като такъв има непосредствен поглед над целия процес по вземане на стратегическите решения. След поражението през 1918 г. той връчва на военния министър подробен доклад със своята версия за причините, поради които България губи. През 1922 г. разширен вариант на доклада излиза под формата на книга, озаглавена „Защо не победихме. 1915 – 1918“. Малко след това, през 1925 г. полковник Нойков намира смъртта си сред жертвите на атентата в църквата Св. Неделя, а книгата му е обречена на забвение в идващите десетилетия.

„Защо не победихме“ обаче представлява изключителен по своята същност документ. Тя рязко се различава от повечето мемоари, писани от съвременниците. В нея няма да намерите героични описания на сраженията, нито случки от бита на войниците, с които изобилстват много от останалите книги по темата. Полковник Нойков внимателно, методично и на база лични наблюдения, писма, документи и анализи разглежда включването на България в световния конфликт, условията на съюза с Германия, хода на бойните действия и най-вече причините за тежкото поражение, което претърпява страната ни през септември 1918 г.

Водещо през цялата книга е убеждението на автора, че асиметричността във взаимоотношенията между съюзниците е най-важната причина за неуспеха. Неизпълнените ангажименти от страна на Германия към малкия си съюзник, подценяването на опасността на Южния фронт и на практика изоставянето на българската армия сама пред все по-концентрираните сили на Съглашението водят до логичния завършек на тази епопея. Изключително интересни са телеграмите и писмата, които си разменят главнокомандващите на германската и българската армия и които Нойков привежда в пълен текст. От тях става ясно колко отчаяно се опитват българите да убедят могъщия си съюзник да изпрати подкрепления или поне да не изтегля бригадите си от Южния фронт – всички тези опити са уклончиво отклонени от германците, които постепенно опразват театъра на бойните действия от собствените си войски, за да ги хвърлят в сраженията на Западния фронт. Нойков се спира подробно и на деморализацията, настъпила в българските редици при тази демонстрирана от съюзниците нелоялност – при това на фона на все по-острия недостиг на храна и дрехи в изморената армия.

Авторът изразява и хипотезата, че развръзката би могла да бъде и по-различна, ако вместо да се окопае в двугодишна позиционна война, българската армия бе напреднала в неутрална Гърция още в края на 1915 г. и бе помела слабото гнездо на Съглашението в Солун. И същевременно си отговаря на въпроса защо не се е случило това – Германия няма ползва от бърз завършек на бойните действия на Балканите и излизане на България от войната. Напротив, малкият съюзник трябва възможно най-дълго да ангажира французи и англичани в Македония, защото в противен случаи техните дивизии ще отидат на Западния фронт и ще направят задачата на кайзера доста по-мъчна. Това е брутална, но и доста правдива теза, която разкрива много за коалиционните споразумения и играта на шах, където малките страни са просто пионки на големите.

„Защо не победихме“ се чете лесно, въпреки документалния си стил, и е написана изключително увлекателно. Рядко срещаната обективност на полковник Нойков и стремежът му да подкрепи тезите си преди всичко с документи заслужават истински адмирации и със сигурност ще допаднат на любителите на исторически четива.  Хубаво е, че книгата отново се завръща към нов живот. Дано я прочетат повече хора. Ще „охлади“ много разгорещени глави с рационалността си.

Публикувано от Георги

Ако книгата ви се струва интересна, вижте още:

Кристофър Кларк – „Лунатици“

Борис Дрангов – „Помни войната“

Георги Кременаров – „България в Първата световна война“

Categories: Военни, Исторически, Мемоари | Вашият коментар

„Вила в Сицилия“ – неизбежната романтика

vila_siciliyaЕдна след друга прочетох две книги, в които сюжетната линия се развива върху основите на добре пазена тайна от нечия майка и разгадаването на мистерията от нейната дъщеря. Първата беше „Ще се видим в Париж„, а втората е книгата на Розана Лей – „Вила в Сицилия“. Майката на Тес е избягала от Сицилия след тежък момент в живота си и никога не споменава за миналото си на дъщеря си. Както обаче всички знаем, миналото никога не може да бъде пренебрегнато и колкото повече се опитваме да му дадем гръб, толкова повече то се изпречва на пътя ни. Класическа ситуация, която обещава да придаде дълбочина на разказа и да ни запознае с последиците от взетите преди много години решения.

Тес е на възраст, на която се предполага, че много неща от живота би трябвало вече да са ѝ ясни. Само че, както се случва най-често, тя живее в емоционален хаос, който не ѝ дава свободата да разгърне себе си и да се чувства щастлива. Едно наследство, като по филмите и книгите, я изпраща на опознавателна обиколка в Сицилия, която ще промени живота ѝ, а и този не нейните родители и на дъщеря ѝ. Книгата разказва историите на три поколения жени, като всяка от тях трябва да се справи и с терзанията на останалите, така че да намери собствения си път. По принцип не харесвам паралелните истории, но тук са преплетени умело и следват развръзката хронологично, а не хаотично.

Под вода

Попадайки в Сицилия, Тес става обект на интерес както на жени, така и на мъже, но дали привидният интерес не крие опасности? Новата среда, в която попада тази красива жена, е необичайна за нейните разбирания. На красивия площад до невероятната вила, която е наследила, наред с клюките, се провеждат и разговори за отмъщение, семейни вражди и непогасени дългове. Колкото и да иска да ги игнорира, Тес се оказва въвлечена в самия епицентър на събитията, тъй като собственото ѝ семейство е част от две все още тлеещи вражди. Опитът на героинята да балансира уж структурирания си живот и да открие личната драма, която е преживяла майка ѝ на същото това място, са на път да объркат представата на Тес за собствената ѝ съдба. Объркана и притисната от грижи и време, тя се чувства длъжна да постави себе си на второ място, докато съдбата (или авторката) не решава да ѝ разкрие отговорите на загадките една по една.

Харесах книгата, макар краят да ме разочарова леко с подценяването на някои от героите. Въпреки това открих в нея наслада от четенето, беше ми приятно да се гмурна в странците, както Тес се гмурка под водата в търсене на природни съкровища и спокойствие. Надявам се и за вас да е така!

Девора

Categories: Любовни, художествена | Вашият коментар

Лешникотрошачката

leshnikotroshachkataПредставете си зимно утро, уютната атмосфера на вашия дом, един или повече мачугани, копнеещи за вашето внимание, маса, отрупана с лакомства за закуска и топли пижами и чорапи. Настанили сте се удобно на дивана, обградени от пухкави възглавници, и е време да започнете деня с… приказка! По подобен начин ще започне и днешният ден – с красивата история „Лешникотрошачката“ – една класика, която не бях чела от дете и бях позабравила. Радвам се, че тази коледна история стигна до мен преди празниците, за да създаде празнично настроение с шарените си картинки и топла история за приятелство и обич.

Винаги съм твърдяла, че детските книги са и за възрастни. Новото издание на „Лешникотрошачката“ на Софтпрес обаче е специално адаптирано и преразказано за най-малките – с по-малко текст и изобилие от картини, цветове и детайли. Книжката е толкова пъстра, че няма как да не грабне вниманието ви още с корицата и да го задържи до последната страница. Листовете преливат от вкусни бисквити, целувки, сладоледени топки, захаросани плодове, блокчета шоколад и какви ли още не изкушения. Играчки за момиченца и момченца преливат от рафтовете в детската стая на Луиза, Мари и Фриц, а елхата проблясва от светлината на восъчните свещи. Малки мишоци се разхождат храбро из страниците на книжката, но пораженията, които нанасят, си остават само в историята.

Илюстрации: Ана Григориев

А историята… Дали я помните? 
Малката Мари получава любопитен подарък от чичо си Дроселмайер, който е свикнал да изненадва децата в семейството с какви ли не причудливи играчки. Загрижена за малкия войник-лешникотрошач, Мари се оказва въвлечена в необикновените приключения на нейните играчки, които се борят срещу лошите мишки, за да развалят една стара магия. Разбира се, Мари научава всяка подробност с времето, а накрая може би всичко ще се окаже един красив коледен сън… Или пък не?

Лешникотрошачката“ е второто ни предложение за подарък за най-малките за тази Коледа. Сигурна съм, че ще ги грабне и ще ги спечели, а историята ще бъде препрочитана много пъти.

Девора

Вижте и другата ни идея за детска книжка под елхата – „Моите красиви рога“ ето тук.

Categories: Детски, Коледа, Приказки | Вашият коментар

Обсебен от българската земя

Вероятно сте забелязали, че вече две години името на Георги Божинов не слиза от рафответе с най-продавани книги в повечето книжарници, а кориците на „Калуня-каля“ и „Караджата“ – двата възкресени от забвението благодарение на ИК „Хермес“ романа, продължават да надничат от всеки ъгъл. Този успех не е случаен. Ще кажете, дължи се на необичайния поглед, който Божинов отправя към конкретни исторически събития. Да, но има и нещо друго. Писаното от него е истинско пиршество на словесността. И не е нужно да си лингвист или филолог, за да изпаднеш под силното въздействие на този изключителен стил, на това огромно речниково богатство.

kukuvitsa-kukaЗабелязали ли сте и друго – и в „Калуня-каля“, и в „Караджата“ има един неназован герой, също толкова пълнокръвен и значим, колкото и Калуньо, и Караджата. Това е природата. Божинов наистина е „обсебен от българската земя“ (по думите на Георги Цанков). И точно това обсебване виждаме отново в сборника с документални разкази и пътеписи „Кукувица кука“. Трета възкресена от забравата книга, все във същата стилистика на художествено оформление, която идва, за да хипнотизира отново нарастващата армия от почитатели на Георги Божинов.

Тук няма да срещнете онези магнетични, сложни и разкъсвани от противоречия образи на Калуньо и Стефан Караджа. Героите са случайно срещнати обикновени хора в най-затънтените кътчета на България, някъде из 70-те години на ХХ век. Епизодични срещи, предадени документално, като стенографирани, които показват полароидна снимка на един отдавна отминал, мъничък и незначителен живот – в селца и махали, за които едва ли някога сте чували; по пътища, по които вероятно никой вече не минава. Божинов разказва за срещите си с онази порода хора, които никога не биха били герои на нечий разказ, дописка или репортаж. Но веднъж влезли в досег с този изкусен портретист на малкия човек, те придобиват образ, стават ни близки, припознаваме в тях спомен за някого… или просто докосват сърцето ни с първичната си, недокосната същност и автентичност.

Тези малки срещи, малки случки идват на фона на огромния, жив, пулсиращ и опияняващ образ на природата, който се излива от всяка страница. Всяко стръкче трева, всеки залез, дърво, щурец в разказите на Божинов са елементи на жива картина, която те обгръща. Усещаш ги, вдишваш ги, виждаш ги пред очите си. „Сочни“, изпълнени с движение и характер са описанията му на природата, която го заобикаля в непрестанните пътувания из забравени от света места.

Вижте как описва един единствен бук този изумителен разказвач:

„Виждал съм всякакви букове. Влизал съм във всякакви букаци – млади и стари, диви, задрямали, тъмни денем, колкото нощем, непрогледни и неизбродни караормани. Такъв бук не бях виждал. Не бе кой знае колко голям, не. Сечен, зараствал, кастрен, пускал нови клони, пак сечен, дялан, заливал дяланото… дървесината му само на ребра и буци. Стъпил здраво с единствения свой огромен орлов крак на земята, разперил многобройни пръсти, набъбнали и възлести, забил здраво здрави нокти в пръстта… Силен, страшен бук, безстрашен бук, корав и грапав, блъскан от бури и брадви, оцелял за нови бури и брадви. Стои и не мърда, изопнал гърди срещу света, от гърдите му напира сила. Стои в необятното свое време, както стои в него и човекът по тези места. Както българинът по тези места се е хванал здраво за миналото свое време и както се хваща за бъдещето… „

Виждаш го, вдишваш го, почти го докосваш. И въпреки това авторът е толкова скромен, че да омаловажи труда си, дори да нарече опитите за описание на природата „кощунство“. Той, който може да види в един бук събирателен образ на българина „по тези места“, заявява:

„Защото хубостта, и природната, не се описва. Преживява се. От всички и от всекиго по негов код, безотчетно и безсловесно. Защото у всяко чуждо описание е замразено едно чуждо общение, което замества твоето. И защото всяко описание, всяко публично преживяване на една съвсем нова любов, дори да отекне в чуждото съпреживяване, е себепоказен и празен оборот от отминало, единствено, еднократно чувство, чиято прекрасна и гореща някога жива изменчивост е охладена в спомен“.

Прочетете го пак, ако не сте успели да уловите посланието. Отпийте от него. Аз лично, попадайки на този цитат, просто спрях, върнах се и го прочетох бавно, буква по буква. Вокализирах го. И го оставих да се разлее по вените ми. А това е само фрагмент. В книгата има още толкова много…

Публикувано от Георги

Categories: Балкански, Места, Пътеписи, Разкази | Вашият коментар

Пътеводител за мечтаната сватба

svatbaПопаднах на сайта на Николай Митев, когато преди 3 години търсех сватбен фотограф за нашето тържество. Разбира се, бях допуснала основната грешка и търсех в последния момент (да се разбира: няколко месеца преди сватбата), така че не успяхме да работим заедно. От днес обаче вече познавам този човек не с основната му професионална дейност, а като автор на книгата „Нашата мечтана сватба в лесни стъпки“. И понеже темата ми е любима, нека си поговорим за тази розова книжка, още преди да се е появила в книжарниците, така че да придобиете представа какво ви очаква между кориците!

Много смях! Започнах да чета книгата с усмивка и я завърших по същия начин. Николай Митев е изчерпателен и подробен в детайлите, но това съвсем не означава, че ще вземе да крие чувството си за хумор, така че да си придаде повече тежест. С усмивка и тънка ирония той умело превежда бъдещите младоженци, като им намеква деликатно за подводните камъни в организирането на подобно събитие.

Изключително подробна информация. Авторът не си е спестил проучванията, а за да илюстрирам детайлността на книгата, на страниците са отпечатани и текстовете, които се четат по време на църковните ритуали (това беше единственото нещо, което не прочетох, но намирам за много полезно, ако искате да знаете какво всъщност са ви говорили, докато сте стискали топящата се свещ в ръката ви). Подробно е разгледана всяка тема – от документи и практики за граждански брак, до услугите, предлагани от подизпълнителните.

Въпреки тази изчерпателност, стилът на Николай Митев е свободен, лежерен и дори леко хаотичен. Усеща се, че опитът, който използва, за да говори и да има какво да каже по темата, е събиран с наблюдение по време на сватбените тържества, за които е бил ангажиран. Именно поради тази причина бих сложила рязка разграничителна граница между тази книга и книгата на Ади ЦановаПомощ! Омъжвам се!„. Докато едната книга ни превежда през реалните етапи на типичната българска сватба, дава ни конкретни примери за бюджет, предлага сценарий и разпределение на времето, като всичко, от А до Я, е съобразено с родната действителност, другата е по-скоро за мечтателите-романтици, които искат да надскочат локалното и да потърсят нещо различно. Сравнявам ги, не защото искам да ги съпоставям, а защото искрено вярвам, че тези две книги могат да се допълнят идеално! Взимате идеите от Ади, както и нейния стремеж към перфекционизъм, и започвате да действате по реализацията, водени от съветите и насоките, споделени от Николай.

Както вече стана дума, „Нашата мечтана сватба“ е решена в розово, какъвто се предполага, че ще е и животът на бъдещите младоженци. Ако пък не е, има и няколко разяснения по разводните дела, но това е в контекста на предбрачните договори или тяхната липса. Намирам за изключително добро решение от страна на автор и издател тази информация да намери своя път на страниците, защото обяснява ползите от сключването на брак с подпис в ритуалната зала.

Разбира се, не всичко е детайли, технически подробности, обяснение на документи и срокове. В книгата ще откриете и идеи за тематични сватби, ангажиращи игри по време на тържеството, обяснения на обичаи и въобще – всичко, характерно за нашите ширини, даже с малко немски привкус на чаршафи с изрязани сърца (А сега, де – за какво ли става дума тук?). В самия текст авторът на няколко пъти споменава имена на хора, професионалисти в бранша, на които има доверие. На страниците обаче ще откриете и малки рекламни карета, които ви запознават с услуги в сферата на сватбената организация.

Препоръчвам на тези от вас, които планират да се захванат със сватбата си самостоятелно, да използват този чудесен наръчник, който хвърля обилна светлина върху всевъзможни ситуации, за които може дори да не ви хрумне. Също така ще ви подскажа да четете внимателно, като обръщате внимание и осмисляте всяко нещо, защото е важно. Била съм на красиви сватби с неприятна организация или лесно поправими пропуски и мога да кажа, че четенето на подобна литература ще ви подготви да бъдете не само по-спокойни булка или младоженец, но и много по-добри домакини за вашите гости.

Тъй като книгата завършва оригинално, реших и аз да завърша тази публикация в същия дух: бивши булки споделят какво биха променили в сватбата си. 

Макар да помня този ден с истинско щастие и с прекрасните отзиви на нашите гости и подизпълнители, бих избрала друг фотограф и бих оставила някои детайли, като поканите, в ръцете на по-опитни от мен хора. Ако и вие сте като мен и обичате да организирате и да творите, знайте собствените си граници и предайте щафетата там, където чувствате, че не може да се справите на ниво. А по отношение на фотографа – както казва и Николай – ако от първата среща не си пасвате, по-добре потърсете друг.

Девора

Още по темата:

  • Вижте ревю на „Помощ! Омъжвам се!“ на Ади Цанова тук!
  • Вижте още сватбени съвети идеи в блога The Happy Beehive тук!
Categories: Други, Професионална, Събития, български | Вашият коментар

„Ще се видим в Париж“ – за любовта и тайните

shte_se_vidim_v_parisИзвадете своята любима чаша за чай, пригответе си топлата напитка, разгърнете страниците на тази книга и се порадвайте на картината пред вас, която ще превърне в красива реалност корицата на „Ще се видим в Париж“. Това е новото предложение на авторката на „Парижкият апартамент“ – Мишел Гейбъл. Книгата е вдъхновена от историята на Гладис Спенсър-Чърчил – една загадъчна личност, неуловима жена, непокорим дух – човек, който може да живее с размах почти столетие и да продължи да бъде вдъхновение и след смъртта си. Макар авторката да се опира на истинската история на Гладис, книгата всъщност проследява няколко други човешки съдби, този път изцяло плод на въображението на Гейбъл. За мен паралелните сюжети са най-слабото място на романа – не само на този, а и по принцип. Въпреки това, ако държите „Ще се видим в Париж“ в ръцете си, разполагате с едно приятно, лесно за четене и интересно четиво, което прави ранния залез на слънцето през зимата примамващ.

Историята на Гладис дава начало на поредица от събития, случващи се с хора, които се запознават с нея 90 години след нейното раждане. Ексцентричната и необичайна персона привлича към себе си една объркана млада жена и един неуспешен и посредствен автор. Героите на Гейбъл изпъкват със своите недостатъци, което в един момент ги прави симпатични на читателя. Те успяват да открият в себе си чувства, родени в истински водовъртеж от емоции и физически неудобства. Поради тази причина се оказват и вечни.

Портретът на Гладис от Болдини

Портретът на Гладис от Болдини

Авторката признава, че се придържа стриктно (доколкото е възможно) към реалната биография на херцогинята. Измислените от Мишел Гейбъл герои пък допълват историята по правдоподобен начин. Младата Пру попада при възрастната дама в момент, в който е изгубила всичко и няма избор дали да приеме новите и нетипични условия за работа, които са ѝ предложени. Сетън прекарва по-голямата част от живота си, потънал в загадъчната история на херцогинята, което в крайна сметка го отвежда в нейния дом с молбата да напише биография ѝ. Героите си стават близки постепенно, като всеки един от тях има тайни, които не желае да разкрива, но които ще се превърнат в обект на „разследване“ от младата Ани почти 30 години по-късно. Оказва се, че тази заплетена нишка от герои може да бъде разплетена съвсем лесно, стига да се намери кой да дръпне правилното шнурче, така че всеки да попадне на правилното място в правилния момент.

За мен Ани е най-слабата героиня в книгата, изобщо ролята ѝ е недомислена и повече щеше да отива на някоя млада тийнейджърка, която по цял ден се чуди какво да прави, затова решава да се отдаде на разследването на историята в една книга. Намесени са толкова много личности, събития и връзки между хората, че читателят в един момент наистина се обърква, но решава да не придиря… Авторката на „Ще се видим в Париж“ иска да експлоатира важните моменти от живота на Гладис, включително тези, които касаят Първата световна война, после Хитлер, Чърчил и кой ли още не, минава пред войната във Виетнам, кратко, но драматично представена чрез образа на Чарли, за да стигне до събитията в американската история след атентатите през септември 2001 г. Мисля, че спокойно можеше да се лиши от Ерик, който изпълнява съвсем епизодична роля, колкото просто да оправдае някои решения на майката на АниЛоръл.

Като изключим тази забележка, както и факта, че в един момент действието се развива бавно и леко досадно (грешка, която авторката индиректно признава в текста, но по-късно поправя с по-заплетения и „активен“ край), книгата наистина е увлекателна и дори ограмотяваща. Поне аз се радвам, че разбрах за съществуването на Гладис Спенсър-Чърчил, херцогиня Марлборо, а ако има нещо, което много обичам в литературата, е, когато имам повод да се разровя и да разбере нови неща, вдъхновена от вече прочетена книга. Със сигурност бих харесала „Ще се видим в париж“ повече, ако беше посветена единствено на живота на херцогинята, но пък наличието на биографията Хюго Викърс явно не само е вдъхновило, но и разколебало Мишел Гейбъл от това да напише книга, посветена само на един герой.

Излишно е да казвам, че основната тема на романа е любовта, но разгледана под различни ъгли, примесена и объркана с чувството за дълг, допълнена от майчинската закрила, подсилена от годините раздяла – на моменти опияняваща, на моменти – обсебваща, но като цяло – в основата на всяко житейско решение на героите. Ако и на вас ви се изживява нещо подобно, пък макар и на хартия, знаете към какво да посегнете.

Девора

Categories: Любовни, художествена | Вашият коментар

Моите красиви рога

moitekrasivirogaС голяма радост ви споделям, че Радостина Николова, която даде живот на пухкавите и сладки Мотове, от съвсем скоро представи на малките читатели един нов, не по-малко чудат и чаровен герой – еленът Ву (от звучната немска дума Вундаба), който си има само един рог, но за сметка на това – съвършен! Книжката с историята на Ву вече е реалност, при това – много красива: с твърди корици, в голям формат и с топлите илюстрации на Мелина-Елина Бондокова. Една история за приятелството с другите, но и със самия себе си, която ще се хареса не само на малчуганите.

Ву живее самотно в гората, тъй като липсата на втори рог го превръща в аутсайдера на стадото. Макар разклонението на красивата му главица да е едно-единствено, еленчето му се радва и го обича, като дори го нарича с името „Моите красиви рога„. Ву приема себе си такъв, какъвто е, дори много си се радва, но липсата на други живи същества, с които да споделя живота си и които също да бъдат благосклонни към него, го натъжава. На полянката, на която живее, той се среща с калинката Винсент и с малката лястовичка Констанс (моята любимка!). Докато Винсент не продумва и дума (по причини, които стават ясни по-късно в историята), Констанс успява да се привърже към суетното еленче и дори се превръща в нещо като негов наставник, но преди всичко – в много добър приятел!

3

Какво обаче ще се случи, когато приятелите трябва да се разделят? Дали всеки ще поеме по своя път по-щастлив и завършен, или черната тъга на раздялата ще направи Ву още по-самотен и отпреди? Какво ли е писано да се случи с Моите красиви рога?

Сигурна съм, че в момента много дечица из цялата страна откриват отговорите на тези въпроси в новата книга на Радостина, прелиствайки цветните картинки, откривайки своите детски мечти и притеснения между страниците. За едни други дечица книгата ще донесе още по-живи и реални емоции, тъй със закупуването на „Моите красиви рога„, един лев от всяка книжка се дарява за семейства в нужда, благодарение на сътрудничеството между авторката и Holiday Heroes.

radostina

Радостина на представянето на „Моите красиви рога“ в „Перото“.

Моите красиви рога“ е първото ни предложение за детска книжка под елхата тази година. Разгледайте първите страници от книжката ЕТО ТУК! Ние желаем на Радостина, Ву и Мотовете да са все така вдъхновяващи, добри и страхотни! :)

Девора

Categories: Детски, Приказки | Вашият коментар

В търсене на Нова Земя след Аварията

Преди името Тихомир Димитров да ми проговори нещо, беше просто Тишо. Писателският блог на Тишо съществува от времето, когато блогосферата у нас наброяваше шепа народ, и много преди цяла армия момиченца и момченца, заченати еуфорично покрай Световното в САЩ, да се обявят за „стари блогъри“. Та тогава Тишо споделяше лично творчество в блога си, а после извървя и Пътя Камино, за което също разказа там. Беше пуснал втората си книга „Душа назаем“ безплатно за четене в блога и като цяло бе от популярните лица в Блогосферата в онези времена, когато „блогосфера“ буквално бе агрегаторът на „Дневник“ и нищо повече от това.

avariyataНаскоро разбрах със задоволство, че Тишо не само не е зарязал блога си, както много други негови „братя по клавиатура“ от онези години, но и продължава да твори с хъс. Затова, когато ми писа с информация за новата си книга, по-точно новите две книги, нямаше как да не проявя интерес. И ето ме с „Аварията“ и „Ново небе и нова Земя“ в ръце – спретнато томче с доста нестандартно оформление. Два романа в едно книжно тяло, а всяка корица е предна. Как ви се струва това, а? Мен ме обърка в началото, докато не осъзнах колко свързани в действителност са двата романа и как трудно можем да говорим за тях самостоятелно. Историята е една, затова и „опаковката“ е съвсем логична. Като стана дума за „опаковката“, книгата впечатлява с художественото решение за двете корици – твърде рядко срещано при български автори, разчитащи на себе си и без сериозен издателски гръб.

Жанрово „Аварията“ и „Ново небе и нова Земя“ смесват постапокалиптичното с фантастиката – в тази последователност. „Аварията“ ни среща с Адам, който е на път да сключи доста изгоден брак с дългогодишната си приятелка, заможно момиче от богата фамилия. Когато обаче случайно се появява друга жена, той бързо разбира, че ще трябва да направи избор: да действа „от позицията на страха или от позицията на любовта“. Подкрепен от най-добрия си приятел, доста пропадналия Николай, Адам дръзко избира любовта и загърбва перспективата на охолния живот. Следващите месеци са изпълнени със страст, но и с мизерия, докато в един момент младият мъж осъзнава, че в любимата му е настъпила промяна. Един ден тя просто изчезва, а изтерзаният Адам решава да сложи край на живота си. Само че в същото време се случва един доста по-съществен край – този на цивилизацията във вида, в който я познаваме. Апокалипсисът идва под формата на слънчево изригване, което убива по-голямата част от населението и въвежда нови правила. Неуспешният самоубиец попада в налудничавия свят на един военен лагер, където важат законите на смахнатия началник, някой си полковник Саздов. Докато проследявате опита му да избяга от кошмарите на военните порядки, ще приближите подозрително бързо края на „Аварията“. И наистина, затворена в по-малко от 150 страници, книгата оставя усещане за набързо разказана история. Сякаш авторът е подготвял нещо по-голямо, но не е успял да разгърне повествованието. След последните страници остават и редица неизяснени неща, както и много въпроси.

novo_kor1Всичко обаче си идва на мястото, когато обърнете книгата и отворите продължението „Ново небе и нова Земя“. Там именно постапокалиптичните пейзажи отстъпват място на чистата фантастика и идеята на Тишо блясва с пълна сила. Сигурно ще се изненадате да разберете, че цялото преживяване на Адам, краят на света и ужасите на военния лагер са само сценарий на симулатор – една от стотиците игри, с които безсмъртните хора от бъдещето се развличат, докато живеят в орбита около Земята. Зелената планета е опустошена от ядрена зима, а малцината оцелели в бункерите под повърхността водят борба за оцеляване с мутирали гризачи.

Въображението на Тишо е сътворило удивителен свят, в който читателят навлиза постепенно, заедно със самия Адам – излизайки от симулацията, той временно е загубил паметта си и е подложен на специална „терапия“, която да го върне в обичайния му живот. Заедно с него научаваме всичко – и за катастрофата, опустошила Земята, и за напредъка в технологиите, позволил на хората да потърсят ново убежище далеч от нашата планета.

Резултатът е една доста грабваща история, която разпалва въображението с оригиналните хрумвания на автора. И тук обаче обемът се оказва твърде малък за подобна мащабна картина. Сигурен съм, че „Ново небе и нова Земя“ би могла да се разгърне още, с повече детайли и действия, които да изпълнят със съдържание безспорно впечатляващия фантастичен свят, създаден от Тишо. Но кой знае, може пък скоро да видим и нейното продължение. Аз лично бих чел с интерес!

Публикувано от Георги

Categories: Научнофантастични, художествена | има 1 коментар

За трети път в Тоскана с Франсис Мейс

wsekiden_toskanaИзпитах радост, когато видях „Всеки ден в Тоскана“ да привлича погледа на минувача от витрините на българските книжарници, защото увереността ми във Франсис Мейс е голяма и опиваща. Топлата корица грее като мек залез, приканва те да се отдадеш на лежерни моменти, пък било то и през ноември! Макар стилът на авторката да е останал до голяма степен идентичен с написаното в първите две книги от поредицата („Под небето на Тоскана“ и „Красивата Тоскана„), съдържанието е коренно различно като усещане, като наслада от прочетеното, като стойност на книгата. Ако за мен „Под небето на Тоскана“ е любимо четиво, то „Всеки ден в Тоскана“ се превърна в непоносимо…

Книгата е написана 20 години след първите плахи стъпки на Франсис и нейния съпруг в опознаването на италианската душевност чрез купуването на „Брамасоле„, семейния им дом. Пропита е с носталгия, изтъкана е от равносметки, в които авторката неизменно въвлича читателя. Написаното е по-скоро личен дневник, разкъсван на места от подробни и удивително отегчителни описания на иконите из църкви и музеи в италианската провинция… Чувството, което „Всеки ден в Тоскана“ породи у мен, беше леко потискащо и достатъчно неприятно, като сбогуване с човек, който си отива от този свят. Всички тези светци, всички тези мрачни спомени, цялото безпокойство, което е изпитвала Франсис през живота си, са изваяни прецизно от вещия автор, но отблъскващо за читателя, който е посегнал към книгата със сладкия спомен от предишните два мемоара на Мейс.

Изненадана съм от това колко много не харесах тази книга. Нямах търпение да свърши, защото се почувствах подведена като читател. Усещах се откъсната от света на авторката, в който тя толкова гостоприемно ни бе поканила в предишните две книги, като в същото време ми беше поднесено четиво, което сякаш е написано, за да използва инерцията на предходните заглавия и да „заработи“ за ремонта на покрива на Брамасоле.

Ако „Всеки ден в Тоскана“ е бил първият ви сблъсък с творчеството на Франсис Мейс и сте останали разочаровани, съветвам ви да повторите опита с другите две заглавия, които ще върнат обратно добрия вкус в устата ви. Не се отричам от Мейс, но ми се иска да не беше издавала точно тази книга…

Девора

Categories: Мемоари, Пътеписи, художествена | Вашият коментар

„На Западния фронт нищо ново“ и „Обратният път“ се завръщат

Вечерта на 5 декември, 1930 г. Зала „Моцарт“ в Берлин е препълнена от нетърпеливи зрители, дошли да гледат премиерата на най-новата холивудска продукция. Докато тече прожекцията, в залата нахлуват около 150 щурмоваци с кафяви ризи, водени от небезизвестния пропагандатор д-р Йозеф Гьобелс. Те хвърлят миризливи бомбички в салона, разпръскват лютив прах и дори пускат бели мишки измежду столовете, докато крещят антисемитски лозунги. В настъпилия хаос някои от присъстващите са налагани с палки, защото изглеждали като евреи. Филмът, предизвикал подобен скандал, е „На Западния фронт нищо ново“, екранизация за 1.25 милиона долара по излязлата година по-рано книга на Ерих Мария Ремарк.

Само три години по-късно на власт идват националсоциалистите, Гьобелс става министър на пропагандата, а книгите на Ремарк са горени публично на клади в цялата страна. Нещо повече – притежанието на „На Западния фронт нищо ново“ или продължението й, „Обратният път“, е обявено извън закона.

remark-02-clear

Каква е причината за подобен „лов на вещици“ и как Ремарк си навлича гнева на хитлеристите можем да разберем лесно още в първите трийсетина страници от романа. Това е не просто реалистично свидетелство за ежедневието в окопите на Първата световна свойна, нито военна белетристика. „На Западният фронт нищо ново“ е звучна, безцеремонна плесница в лицето на военщината изобщо. Пълно отрицание на бездушието, лицемерието, патоса и фалшивата фасада на измамния патриотозъм, тласнал невръстните хлапета на Германия от ученическите скамейки директно в месомелачката на фронта. И Ремарк не се притеснява да сочи виновниците – старата генерация, прусаците, всички онези белокоси нравоучители, които изпратиха цяло едно поколение в касапницата от шрапнели.

„Докато те още пишеха и приказваха, ние видяхме лазарети и умиращи; докато те наричаха служенето на държавата най-великото нещо на света, ние бяхме вече разбрали, че страхът от смъртта е по-силен. Не станахме по тази причина метежници, дезертьори или страхливци — а всички тези епитети им идваха тъй лесно на устата, — ние обичахме отечеството си не по-малко от тях и при всяка атака тръгвахме смело напред — но сега вече можехме да правим разлика, отведнъж се бяхме научили да виждаме нещата. И видяхме, че от техния свят не е останало нищо. Изведнъж се оказахме страшно сами — и вече сами трябваше да се оправяме“.

Още в първите страници Ремарк ни среща с ежедневието на група съученици, включили се като доброволци при обявяването на войната, и затънали в калта, ужаса и кошмарите на Западния фронт. Натуралистичният му разказ ще ви накара да смените цвета на лицето си поне няколко пъти още преди да сте минали 50 страници. Картината на блажено наредени върху нужници войници, играещи карти, рязко се сменя само след миг и вече сте пред леглото на умиращия Франц, край чийто ампутиран крак стоят безпомощни бойните му другари.

„В банята Франц Кемерих изглеждаше дребен и слабичък като дете. Сега той лежи тук — защо? Би трябвало да докараме целия свят край това легло и да кажем: Това е Франц Кемерих, деветнадесет и половина годишен, той не иска да умре. Не го оставяйте да умре! „

remark-01-filter-blog-additional-final

Картините се сменят една след друга и виждаме ту фрагмент от спокойствието зад бойните линии, където войниците пекат с наслада открадната гъска, ту неподправения ужас на новобранците под ураганния огън на снарядите, превръщащи всичко в кървава пихтия. И когато си мислиш, че не можеш да си поемеш въздух, следва нова картина – виещи от болка ранени коне препускат в зловещ хаос от човешки и животински останки, нагорещен метал и вдигната във въздуха пръст.

Не много дълбоко под повърхността на тези ужасяващо натуралистични описания, стоварени почти равнодушно всред съзнанието на неподготвения читател, Ремарк остава пламенен отрицател на войната и военщината, на обезличаването на човека и приравняването му с еднотипна частичка от безмилостната машина.

Само цитирам:

„Подложиха ни на десетседмично военно обучение и през това време се променихме коренно, повече, отколкото за десет години в училище. Научихме, че едно излъскано копче е по-важно от четири тома Шопенхауер. Отначало с учудване, сетне с горчивина и накрая с равнодушие трябваше да разберем, че, както изглежда, не духът е решаващият фактор, а четката за ботуши, не мисълта, а системата, не свободата, а мущровката. С въодушевление и добра воля станахме войници; но направиха всичко, за да ни избият тези представи от главата. След три седмици вече приемахме, че е в реда на нещата, кажи-речи, един пощенски раздавач с пагони да притежава по-голяма власт над нас, отколкото по-рано нашите родители, възпитатели и всички културни общества от Платон до Гьоте, взети заедно. С младите си будни очи виждахме как класическото понятие за отечество, внушено ни от учителите ни, се материализира в пълно отричане на личността, каквото никой не би очаквал и от последния слуга. Отдаване на чест, стоене мирно, парадна маршировка, вземане за почест, обръщане надясно, обръщане наляво, удряне на токовете, ругатни и хиляди разигравания — другояче си бяхме представяли нашата задача и сега открихме, че ни подготвят за героизъм, както се дресират циркови коне“.

Резултатът е покруса, отчаяние и обезвереност, синтезирани в думите на Паул:

„Ние не сме вече никаква младеж. Не искаме вече да завоюваме света. Ние сме бегълци. Бягаме от себе си, от собствения си живот. Бяхме осемнадесетгодишни и започнахме да обичаме света и живота: накараха ни да стреляме по тях. Първата избухнала граната попадна в нашите сърца. Ние сме откъснати от всякаква дейност, от всякакво стремление, от всякакъв напредък. Вече не вярваме в тях, вярваме само във войната“.

Тази покруса на унищоженото в окопите поколение става водеща тема в продължението на романа – „Обратният път“. В него бойните другари се завръщат в обезкървената си родина, след като са изгубили най-ценните си години на фронта. Там, в родината, не ги чака нищо добро. Победеното отечество е разкъсвано от глад, безработица и крах на ценностите и идеалите. Но най-страшна е безизходицата, пред която се изправят завърналите се от война младежи, които не познават нищо друго освен как да стрелят с пушка, да мятат бомби и да мушкат със щика.

Водихме война срещу самите себе си, без да го знаем! И всеки точен изстрел улучваше някого от нас! Чуй ме, ще ти го изкрещя в ушите: младежта на света тръгна на бой и във всяка страна вярваше, че се бори за свобода! И във всяка страна я излъгаха и злоупотребиха с нея, във всяка страна тя се сражаваше за интереси вместо за идеали, във всяка страна я покосяваха куршуми и тя се самоизтребваше! Нима не проумяваш? Съществува една-единствена борба: борбата срещу лъжата, половинчатостта, компромиса, срещу отживялото!

Изпълнени с дълбок хуманизъм и същевременно подлагащи на жлъчна подигравка и нападки всички традиционни авторитети – старото поколение, учителите, военните, дори родителите, книгите на Ремарк логично се озовават на кладите, издигнати от нацистите през 30-те години. Логично? И още как – няма начин да ги прочетеш и след това да позволиш да те вкарат в униформа и да те пратят на война. Няма начин майките да позволят синовете им да бъдат пратени на подобно заколение отново. Четенето на тези книги означава отказ от водене на война. А точно това хитлеристите не могат да позволят. Затова Ремарк е обявен извън закона, а книгите му изгарят на кладите. Ако повече хора бяха ги прочели в началото на 30-те години в Германия, Втората световна война можеше и да не се случи.

Затварям последната страница развълнуван. Новото издание на „Сиела“ с твърди корици е повод да препрочета книгите може би за четвърти път. И всеки път изпитвам силни емоции и потъвам в размисъл – не за героичните сцени, с които сме свикнали да описваме воденето на война, а за обикновената житейска драма на отделния войник, за умиращия  Франц Кемерих, чиято съдба – една от милионите, говори за ужаса на войната повече от всеки учебник.

Поздравления на издателството, че върна към живот два непреходни романа с това издание!

Публикувано от Георги

 

Categories: Военни, Драма, художествена | Вашият коментар

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: