За „Хари Потър“ от момичешка гледна точка


Забавлявах се, докато четях какво ви е написал Жоро за „Хари Потър”. Чак ми стана миличко, но после веднага се сетих за всички онези коментари, които ме засипаха от познатите ми, когато ставаше дума за книгите от тази поредица. Най-често ми отвръщаха: „Ооо, аз я прочетох само до третата и ми писна…” Е, тези хора не знаят какво са изпуснали!

Когато „Хари Потър” излезе на българския пазар, аз бях в етап на отрицание на всичко модерно и актуално (не казвам, че вече съм излязла от това състояние) и твърдо отказах да прочета книгата или да гледам филма. Три години по-късно с мама изгледахме три филма за Хари Потър и констатирахме, че е много по-хубаво, отколкото сме очаквали. Запалих се умерено или по-скоро – бях склонна да изгледам и продълженията, без много-много да се дърпам. Това лято обаче бях грубо пренебрегвана от страна на моята половинка, който беше прекалено зает да „изсмуче” съдържанието на всички книги за прочутия магьосник, така че нямаше как и моето любопитство да не се разпали. Взех първите книги и с Жоро започнахме да четем – аз началото, а той – края на историята. Започнахме вече да говорим на един и същи магически език, а аз дори се сдобих с вълшебна пръчка.

Всеки, независимо от това на колко години е, изживява романите за Хари Потър по свой начин…  или не ги изживява – пак по свои съображения. Аз обаче изчетох с голям интерес всички книги и дори се лишавах от принципно приятни занимания като клюкарене с приятели и играене на игри, за да разбера какво се случва с обичаните герои. Не мога да кажа обаче, че след като затворих и последната книга, ми е било нужно време за адаптация – няпротив! Бях толкова разочарована, че Роулинг уби любимите ми герои, че набързо съчиних нов вариант за край на историята, в който убитите оставаха живи. И честно да си кажа – бях готова да жертвам и самия Хари, който така и не ми стана докрай симпатичен. Други са нещата, които ме очароват в историята за младите магьосници, а именно вярата, че те същетвуват. Всичко, което се случва на страниците на книгата, е написано с толкова желание, че наистина не усещаш кога си изчел цялата поредица шарени тухлички. Харесва ми саркастичното чувство за хумор на братята на Рон, харесва ми Хармаяни (с която бях сравнявана преди години, защото целувах новия си речник от Oxford…), харесвам топлотата във взаимоотношенията на червенокосото семейство и бях абсолютно съпричастна на тревогата, която изпитваше майката на Рон, когато часовникът показваше, че някой е в беда. Точно този часовник е предметът, който най-много харесах в цялата книга – магическа джаджа, която показва кога членовете от семейството са вкъщи, на път, на работа или са в смъртна опасност. Мисля, че всеки един от нас има такъв механизъм и често, когато любимите хора са се забавили някъде, камбаната бие на тревога, докато стрелките не бъдат преместени на „у дома” или „в безопасност”.

Едно от най-хубавите неща, които открих в книгата, е обяснението за злото. В крайна сметка в повечето приказки на децата не се обяснява защо лошият герой е такъв. Той се възприема за зъл по презумпция и толкова. В „Хари Потър” зад всеки лош герой има история и тя показва, че обстоятелствата или собствените ни слабости могат да ни превърнат в герои на злото. Лорд Волдемор например е отхвърлено сираче, което не среща любов през детските си години, а желанието му да отмъсти за майка си го превръща в страшилището, чието име не бива да се споменава. Страхливият и завистлив приятел на бащата на Хари пък няма смелостта да отговаря за собствените си постъпки и по този начин става марионетка в ръцете на злото. А пък смъртожадните са толкова разпространен вид, може би защото и в реалния живот изобилства от хора, които ползвайки се от протекцията на по-високопоставени от тях люде, извличат ползи за себе си и вредят на околните. Колко много лоши хора има и в реалния свят – може би не толкова свирепи, не с глави на змии или страшни зомбита и прочее – най-обикновени, дори симпатични, но с нечисти намерения и задни мисли. Ето това е нещо, което не бива да бъде спестявано на малките деца. И не само на тях, защото все още има възрастни, които живеят с илюзията, че светът е добър като тях, а злите вещици са само в приказките.

Накрая се сетих да кажа две думи за още един от героите, които ме впечатлиха най-много: Луна Лавгут (Luna Lovegood) – шантавото момиче, което вярва в неща, за които обикновените простосмъртни дори не подозират. Има и такива хора – като Луна. А аз вярвам, че ако прочетете тази книга, ще ви бъде по-лесно да ги откриете.

Публикувано от Девора

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.