„Министерство на болката“ – без болка, с тъга


Пленен от духа на балканската литература след “Мостът на Дрина” на Иво Андрич, продължих да се нося по вълната и грабнах първата попаднала ми книга на балкански автор, за която чух хубави отзиви. По щастливо стечение на обстоятелствата се случи “Министерство на болката” от Дубравка Угрешич – хърватска писателка, емигрирала след войните през 90-те в Холандия. Емигрирайки, явно е отнесла със себе си един пълнокръвен портрет на югославския човек, който в последствие е описала с изключителен талант в книгата си. Когато чета, обикновено имам до себе си тесте малки лепящи се листчета, с които отбелязвам моментите, трогнали ме особено силно. В “Министерство на болката” така и не поставих листче. Не защото нямаше такъв момент. Просто трябваше да я облепя цялата…

Както навсякъде, където мине, войната оставя след себе си жертви. Не само онези, покосени от куршуми и гранати, засипани с пръст в масови гробове или безследно изчезнали. Жертвите са неизброими и сред онези, които остават живи. Белезите, които войната им нанася, не могат да бъдат изличени. В бивша Югославия хората претърпяват нещо още по-страшно – войната им отнема родината, отнема им гражданството, езика… Учителката Таня преживява всичко това в една безтегловност, далеч от родината, в чужда Холандия, сред чужди хора, но и сред “наши”, които всъщност са не по-малко чужди.

“В литературата винаги пътуват мъжете. Заминават, връщат се и леят “блудните си сълзи” из всички литературни епохи. А жените?”

В тази книга пътуването на учителката Таня е едно пътуване назад във времето, в опит да намери опора във всичко онова познато, близко и родно, което ще й даде сила и успокоение, а същевременно пътуване напред в неугледния живот на изгнаника. Угрешич среща в книгата си тези изгубени хора, тези “югоси”, пръснати по чуждите земи, надниква в душите им, разкрива опустошенията, нанесени от войната и разделението, опитва се да намери отговор защо е станало така, но се блъска в стените на противоречията. Много реални, много болезнено реални персонажи, близки и до нас с балканската си тъжна съдба. И в същото време много силни прозрения за този див балкански свят и неговата вечна драма. Само прочетете това:

Proteus anguinus, или протей, с други думи. Дълъг е между десет и двайсет и пет сантиметра. Нещо като бракуван вид сред амфибиите, уникален случай на неуспешна метаморфоза. Диша главно с хриле, но и чрез кожата си. Има зачатъци на дробове. Сляп е. Има, вярно, крака и ръце, но и те са спрели развитието си наполовина. Вместо крака стърчи нещо неоформено, а ръцете му са с по три пръста. Казват, че може да изкара без храна няколко години. Животът му е доста дълъг, може да изкара и до сто. Няма пигментация, кожата му е млечнобяла, почти прозрачна. Човек може да види съвсем лесно малките му кървави хриле, тъничките му венички, които текат през телцето му и дребничкото му сърчице. Накратко, това е един неуспешен мутант между гушер, риба и човешки ембрион. Протеят беше нашето югославско чудо. Него трябваше да сложим на държавното си знаме вместо червената петолъчка.

Публикувано от Жоро

Advertisements
Categories: художествена, Uncategorized | има 1 коментар

Навигация в публикациите

One thought on “„Министерство на болката“ – без болка, с тъга

  1. Уникална е книгата. Още в студентстките си години чета нейните книги с голям интерес.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: