Дълги сенки – незарасналите рани на човечеството


“Дълги сенки” е обявена за най-добра книга на 2001 г. от няколко авторитетни издания в САЩ, Великобритания и Канада. Тя е и в списъка на Literary Review за стоте най-важни книги на Канада за всички времена. Авторката й Ерна Парис е канадка, родена в еврейско семейство в Торонто. Може би именно еврейските й корени я провокират да започне проучване на националната памет в редица световни държави; да проследи кривата линия на конфликтността и нейното измерение в днешни дни. В резултат се ражда “Дълги сенки” – едно внушително произведение, събрало в себе си впечатленията и разсъжденията на авторката по някои от най-спорните и емоционално обременени исторически събития и тяхната проекция днес в съзнанието на хората.


Ерна Парис извежда проблема за борбата на нациите със собствената си неасимилирана история. В началото на ХХI век такава борба се води в съзнанието на народите от много страни. Авторката лично посещава и изследва някои от тях. Пътуванията й я отвеждат в Германия, която от края на Втората световна война до днешни дни е платила повече от 104 милиарда марки репарации на над 500 000 оцелели от Холокоста, но споменът за това смутно време още предизвиква болезнени реакции у гражданите й. Във Франция авторката се сблъсква със съзнателното фалшифициране на история та и митотворчеството – чрез показните процеси срещу Морис Папон и Клаус Барби французите започват да си дават сметка за действията на своите бащи и дядовци по време на Втората световна война и да развенчават митовете за всеобщата Съпротива, неучастието в престъпленията на нацизма и пасивната окупация.
Южна Африка отваря наново страниците от времето на апартейда и започва да се бори за признаване на човешките права. Ерна Парис проследява все още неизлекуваните рани от потисничеството на чернокожото население от страна на господстващата бяла раса в тази сложна и колоритна африканска държава.
Става дума и за Япония. Онази Япония от времето на Пърл Харбър, която записва в историята на човечеството една от най-зверските прояви на геноцид – клането в Нанкин през 1937 г., когато японските войници в продължение на седмица избиват и изнасилват около 300 000 китайци. Днешна Япония още няма ясна позиция по въпроса и подобно на Турция с арменския геноцид омаловажава фактите и бяга от поемането на отговорност за действията си по онова време.
Спомените за расовата нетърпимост и потисничеството са живи и в могъщите Съединени щати, където повече от 40 години след вдъхновяващата реч на Мартин Лутър Кинг пред мемориала на Линкълн, неговите призиви за равенство и диалог между черни и бели гният в тъмните улички на американските гета.

Оттласквайки се от конкретното, Ерна Парис се опитва да намери отговор и на множество глобални въпроси – кой определя какво е станало в миналото, трябва ли да трябва да бъдем отговорни за действията на своите предшественици, да се самобичуваме за минали събития или е по-лесно да ги погребем зад дебелите пластове на забравата?

Книгата ще ви срещне с интересни хора, чиито житейски истории заслужават внимание. Така например ще се запознаете с Мартин Борман – синът на онзи висш нацист, станал дясна ръка на Хитлер след авантюрата на Рудолф Хес и който носи името на печално известния си баща. Натоварен с това нелеко наследство, Мартин Борман става свещеник, но никога не успява да преодолее срама и неудобството от произхода си – толкова по-вълнуваща и показателна е срещата му с дъщерята на еврейка, оцеляла от Холокоста. Децата на убийците и убиваните се срещат, за да осветлят миналото и да си подадат ръка в бъдещето.
Ще видите американци, които все още говорят с неприкрита носталгия за времето на робството, когато техните дядовци са били богати земевладелци, разполагащи с живота на десетки чернокожи роби. Ще попаднете и в неразбираемия от никого свят на Балканите, където раните от конфликта в Босна още не са зараснали – имайки предвид и непосредствените събития, на които ставаме свидетели днес, книгата може да звучи особено актуално в тази си част.


“Този, който контролира настоящето, контролира и миналото. Този, който контролира миналото, контролира и бъдещето”
– до пророческата мисъл на Джордж Оруел ни довежда и книгата на Ерна Парис “Дълги сенки”. Това са сенките на миналото, които, макар и затулени и прикрити, все още хвърлят мрак над възприятията и представите на съвременните поколения.

Публикувано от Жоро

Advertisements
Categories: Военни, Исторически | Вашият коментар

Навигация в публикациите

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: