„Триумфалната арка“ – за самотата като бягство


Скъпи приятели, имаме удоволствието да ви представим още една публикация от нашата поредица, посветена на Ремарк. Може би си спомняте призива ни отпреди няколко месеца, с който търсихме други любители на неговото творчество. Днес в блога „на чашка калвадос“ ни гостува Александра Джандева с нейните впечатления от „Триумфалната арка“ – една от най-популярните книги на Ремарк, минаваща леко встрани от основната линия на войната. Александра ни изуми с проницателната си рецензия и откритията й за многоликия Ремарк. Вижте сами…

Последната книга, която прочетох от Ерих Мария Ремарк, преди да започна „Триумфалната арка”, беше „Черният обелиск”. Бях убедена, че по-добра едва ли е написал. Казах си, че това е книгата, към която ще се връщам много пъти. Въпреки това, продължавах да издирвам из оръфаните кашони по улиците, онова, което не бях чела.

Така, преди няколко месеца, някъде около полунощ, започнах „Триумфалната арка”. Два часа по-късно още четях  и не само това – имах сили и за стария ми навик да отмятам на листче страничките, които после ще попълнят колекцията ми от цитати.

Ремарк не беше същият – да, зловонието на войната отново го давеше, но този път си беше оставил много повече място за чувства, за грешки, за отстъпление.

Тук за войната няма да пиша – всеки който чете Ремарк днес, сам решава, доколко тази основна за писателя тема, да го въвлече. Аз лично заставам малко встрани, още от „На западния фронт нищо ново” и имам просто обяснение – повече ме впечатлява не войникът, който извлича мъртвите си другари от окопите, а насила възмъжалото момче във военна униформа. Именно то се отказва да нахрани руските пленници с курабийките на майка си, спомняйки си, как тя ги е готвила, превита от коварните болки на тумора. Може би затова Ремарк ми е един от най-любимите писатели – знам какво трови душата му, но имам избор да видя и другите му лица, които са по-близки до мен.

В „Триумфалната арка” открих Равик – с усмивка приех цинизма му, до края не можах да се примиря с любовта му към Жоан и като стар почитател на криминалните романи чаках Хааке да стъпи накриво. Ако напиша, че това е книга за войната и за изпитанията пред любовта, ще прозвучи твърде постно и обидно към гения на Ремарк. „Триумфалната арка” е и двете неща, но здраво стъпила върху темата за самотата. А всяка самота е преди всичко бягство.

Бягствата на Равик имат много имена, но нито едно от тях не е съвършено в изпълнението си. Въоръжен с жизнеутвърждаващ цинизъм, без който не би понесъл дори за час миналото си, Равик все пак „предава фронта” пред най-близките като Морозов. Именно на него хирургът се доверява, когато е най-много уморен от вътрешните си спорове и когато дори питието не успява да укроти мислите му.

„Жалки романтико, загубил всичките си илюзии”, така го нарича Морозов веднъж. Равик се съгласява само с усмивка и отклонява въпроса към достойнствата на естонската водка, която пият в момента.

За омразата на Равик към Хааке, Ремарк не ни посвещава още в началото. Въвежда образа на мъчителя постепенно, но когато вече знаем за него, бързо разбираме, че всяко друго вълнение ще отстъпи пред появата на германеца в Париж. Това е другият вид бягство на хирурга – от миналото, от изтезанията, от главния виновник за тях, отнел любимата му – и е също неуспешно, защото желанието за отмъщение осмисля дните на Равик години наред. Слабост, която той си признава, но е напълно безсилен да преодолее и по-късно й се отдава с всяка своя мисъл и действие.

Няколко реда за Жоан. Не искам да звуча крайно, но я намирам за твърде неубедителна още от самото начало на връзката им с Равик. Преди това, когато просто беше загадъчната жена, с трупа на любовника си в хотела и готова да изпие чашка ябълкова ракия с аболютно непознат в полунощ, ми харесваше. Доста време приемах образа й с оправданието, че тя все пак ни е нужна, че без нея няма как да видим Равик в плен на чувства, влюбен, а понякога и объркан, сломен, ревнив, горчиво-ироничен, знаещ и поради това нещастен.

Разбира се, може да търсим и други обяснения. В Жоан е въплътена една мечта, която за онези години е също отчаян опит за бягство от реалността – представата за собствен дом, уют, съпруг, спокойствие.

Равик не може да бъде дори за секунда част от това и Жоан го разбира, макар и късно. Нейната детинска радост от живота се вмества в представата „не мога да имам днешния ден, ако не държа здраво юздите на бъдещето”. Tук и сега тя си мисли, че обича Равик, но иска да начертае и съвместното им утре, тук и сега прави опит да се наслаждава на момента, на споделената чаша калвадос, но не може да избяга от страховете си за неясните дни. Всичко това я отдалечава от Равик и я хвърля в прегръдките на други мъже, готови да й обещаят хол със собствени мебели (Покъртителна е сцената, когато Жоан развежда Равик из апартамента, мебелиран от любовника й, с куп безвкусни и безлични вещи).

Всичко това за нея значи много повече от куфара с книги на Равик, стария му халат от войната и бутилката хубав коняк. И Жоан умело използва първия удобен момент, когато Равик отсъства от Париж, за да тръгне с друг. После тя продължава да твърди, че обича Равик, но това не означава, че трябва да бъде сама, че трябва да спре да търси онова зрънце сигурност и мимолетни вричания в чувства, което си мисли, че ще я направи щастлива.

Доста са страниците, в които двамата търсят отново път един към друг – Жоан е все по-неубедителна, Равик все по-уморен. Тук са и първите му мигове на отчаяние, на ревност, на очакване светлото чувство да възкръсне. Редове, изпълнени с хаотични емоции и протяжни часове на терзания. Но и страници, които задължително трябва да прочетете, за да разберете истински тази обречена връзка.

Финалът наистина е тежък (а и нелеп), но точно в последните часове Равик признава пред Жоан, че тя му е вдъхнала живот. Подарява й силни думи, които могат да имат силата и на прошка, и на благодарност, и на извинение.

А ние получаваме един пречистен Равик – свободен от любовта, от дълга да убие, от нуждата да вярва и да има опора.

Ще спра дотук, защото съм убедена, че всеки има по-добрия прочит за себе си.

Накрая искам да споделя и няколко абзаца писани от Марлене Дитрих за Ремарк. Вижте какво разказва тя за него в мемоарите си  „Живота ми вземете без остатък…” Пък и на нея по-отива да коментира алкохолната нишка, която в този блог е вече достойно застъпена.

„С Ерих Мария Ремарк се бях запознала по-рано. Известен бе на всички с романа си „На Западния фронт нищо ново”, с „Обратният път” и „Трима другари”, беше много чувствителен човек, много чувствителна душа, много чувствителен талант, в който постоянно се съмняваше. (…) Имаше нощни заведения, които той обичаше; пиехме най-добрите вина, които той разпознаваше по вкуса. Като познавач на вина от цял свят Ремарк беше ненадминат. Обичаше да го предизвикват. Тогава можеше да познае марката и реколтата, без да е видял етикета. Това беше любимото му забавление. (…)

Марлене Дитрих и Ерих Мария Ремарк

Писането му създаваше огромни трудности. Пишеше на ръка и понякога му бяха нужни часове за едно-единствено изречение. Беше във висша степен меланхоличен и уязвим. (…)

Ремарк беше мъдър, но мъдростта не му спестяваше дълбоката печал. Напусна Америка с угрижено сърце, изпълнен с отчаяние от жалкото лутане без посока, в което беше изпаднал през онези ужасни години за целия свят. Той смяташе, че не е направил достатъчно, че не е разобличил докрай нацистите. Но, както имаше навик да казва – да се приказва, е лесно, да се действа е далеч по-трудно.

Малко преди смъртта му говорих с него. Един общ приятел ми беше казал, че Ремарк се страхува от смъртта. Много добре го разбирам. Трябва да имаш фантазия, за да изпитваш страх от смъртта. Фантазията беше неговата стихия.”

Александра Джандева

Advertisements
Categories: Драма, художествена | 3 Коментари

Навигация в публикациите

3 thoughts on “„Триумфалната арка“ – за самотата като бягство

  1. Pingback: Триумфалната арка « blog.booktraffic.bg

  2. Pingback: Ерих Мария Ремарк (22 юни 1898 г. – 25 септември 1970 г.) | Media Marketing

  3. Благодаря ти за това ревю. Тази книга е началото на моята любов към виното. А, Жоан е неубедителна и за мен. За сметка на това пък Равик е стопроцентовия мъж…

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: