Защото говорехме немски


Трябва да призная, че интуицията този път ме подведе… Очаквах съвсем различно нещо от този роман с така интригуващо заглавие. „Защото говорехме немски“ – звучи точно като заглавие на мемоари за времето на комунизма, следвоенните репресии и трудностите, породени от омразата на новата власт към всичко, свързано с Германия и нейния народ.

 В интерес на истината в книгата се говори и за тези неща. Но съвсем бегло и по-скоро като отделни щрихи. Евелина Ламбрева Йекер е написала автобиографична изповед за сложните взаимоотношения с баща си, които си припомня, пътувайки за неговото погребение. Повествованието се води от името на Иглика Мелничарова, психиатър, живееща от години в Швейцария. Баща й е възпитаник на немска гимназия в Пловдив отпреди 9 септември и фанатичен германофил. Образованието му става повод новата власт да го преследва и той е заклеймен като „неблагонадежден“ до самия крах на комунизма. Но не това е в центъра на драмата, а тираничният начин, по който озлобеният от репресиите германски възпитаник се отнася с дъщеря си и въобще със семейството си. Отричайки всичко българско като долнокачествено и „просташко“, той се опитва да втълпи на Иглика любов само към немския език и немската култура. В резултат още 4-годишна тя говори свободно немски и е принудена да общува само с германчета по време на летните отпуски на Слънчев бряг (където бащата води семейството си, за да може свободно да се наслаждава на контактите си с немски туристи).

Натрупаното огорчение прераства в гняв и омраза, затова Иглика не скърби за смъртта на баща си. Пътуването й от Швейцария представлява размисъл на тези лични отношения, спомени от миналото и описание на живота в едно българско семейство по времето на социализма. Книгата има особено звучене, сякаш е писана за „употреба в чужбина“, защото на българския читател повечето от казаните в нея неща звучат вече до болка познато. Като че авторката изразява някакъв странен вид последно сбогом към своя баща, без да спестява огорчението си от него, но и с угаснало ожесточение и по-скоро смирение пред смъртта. За това говорят последните 20 страници, които са и най-силните в романа и извеждат доста ценни размисли на Йекер.

Очаквах друго, както вече казах. Не намерих и видима причина за избора на това заглавие – лично според мен то би отивало на съвсем друго произведение. Но опитът на г-жа Йекер да постигне помирение със своя баща по подобен начин дори post mortem заслужава все пак поощрение. А и историята на семейство Мелничарови наистина е странен и любопитен случай, аналог на който аз лично не съм срещал. Просто не очаквайте приключенска история с лоши комунисти и трудови лагери!

Публикувано от Жоро

* Книгата бе любезно предоставена на блога „Библиотеката“ от изд. „Сиела“

Advertisements
Categories: Мемоари, български, художествена | има 1 коментар

Навигация в публикациите

One thought on “Защото говорехме немски

  1. Тя си го обичаше !
    Но забрави за Еленския Балкан !
    Историята й е прекалено лична !

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: