Необузданата свобода на въображението


Днес ще си говорим за философия. Вдигаме летвата с един свободен полет на въображението, провокиран от знаков автор като Борхес. В духа на концепцията, която има „Библиотеката“, своите усещания от прочетеното и вдъхновения от осмисленото ще сподели познатата на повечето от вас от предишни гостувания Славена Проданова. С привичната си любов към изказа и внимание към детайлите и с подхода си да вниква дълбоко под повърхността на думите, Славена ще ни въведе в сложния и многопластов свят на Борхес. Пригответе се за вълнуващ полет!

Ficciones & Artificios.

 Измислици и Небивалици.

 Или спомняте ли си за онези книжки, в които с малко повече концентрация и известно време взиране в определени точки – плоските, привидно еднообразни изображения по страниците стават триизмерни и плуват пред очите ви – в различни форми и настроения. Нещо твърде сходно срещам в сборника с разкази на Хорхе Борхес – „Измислици”, чиято стилна корица в изданието на „Колибри” изобразява именно тези зрителни измами, разчупеност, множество измерения, в които потъвам, разлиствайки световете на Борхес.  Там долу е и миниатюрната човешка фигурка, тази на твореца, в основите на въображаемите, фантастични светове – плод на един ум, който е в състояние да ги изгради с цялата скромност и ненатрапчивост на оригиналните си литературни хрумвания.

 „Тежка и изтощителна лудост е да пишеш пространни книги; да разгръщаш на петстотин страници една идея, която чудесно може да бъде изказана за броени минути. (…) По-разумен, по-некадърен, по-ленив аз предпочетох да напиша бележки върху въображаеми книги” – обобщава авторът в предговора на книгата за някои от разказите си.

Реалността на Борхес се разлиства пред погледа на читателя като един несвършващ, разнообразен, неразгадаем лабиринт. Това е зрителна асоциация, която той вплита в почти всеки свой разказ – в „Градината с разклоняващи се пътеки” сам назовава тази градина „алегория, огромна гатанка, чийто отговор е времето”. Това е сякаш най-осезаемият движещ мотив в творбите му – „непостижимият въпрос за времето”; лутащият се човек и липсата на отговори относно безкрайните, невъзможни за илюстриране в съзнанието Пътища – времеви, пространствени … тези, които преплита в себе си – в опит да се осмисли, да открие своите начала и завършеност.

Изключителната ерудиция на автора е пръсната по всички страници на скромната като обем книга, в нея има множество препратки към философски, математически, теологични, метафизични теории и схващания. Борхес помества темата за литературата особено често. Не е случайно и името на сборника – „Измислици”, с което декларира своето открито и лишено от претенциозност отношение към написаното, отрежда си ролята на творец, на изграждащ невидими, въображаеми, фантастични дори кули от преобразени реалности. Книгата като мотив в разказите му е често „лабиринт от символи”, в нея са кодирани Посланията. В споменатия по-горе разказ тя е носител на „разклоняващо се време”, на идеята за различните хипотетични развръзки – не само една, отредената ни като човешки същества, които се случват линейно, тук авторът загатва за времена, които се множат, за пътища с много алтернативни посоки:

„Във всички измислени истории, когато е изправен пред различни възможности, човек избира една от тях и отхвърля останалите. В романа (…) той избира едновременно всичките. Той създава рзлични бъдещи времена, които на свой ред се множат и разклоняват.”

В тази „шеметна мрежа от паралелни времена” ни разхожда авторът и сочи различните вариации, пред които сме изправени, търсейки верните посоки – „плетеница” от сближаващи се или разклоняващи се времена.

Безспорно творбите на Борхес изобилстват от символи и огромна част от тях са израз на гигантското му, недостижимо въображение. Но по-любопитна е идеята, която усилено ни поднася, облечена в различни сюжети – за повсеместната тавтология, за всичко-изказаното и всичко-изписаното, за неизбежната липса на различност и неповторимост, за това как всеки е нечия проекция, отражение, съновидение. Особено осезаемо е това внушение в разказа  „Кръглите развалини”, напускащ пределите на реалното, но носещ именно посланието за проекцията в чужд сън, за зависимостта ни, за съществуването като част от нечие друго. Епиграфът от любимата ми „Алиса в огледалния свят” лаконично носи идеята в себе си: And if he left off dreaming about you …”

Силно застъпена е в частност и концепцията за изчерпаната литература, заключена в цикличност, в която всяко ново е повторение на нещо отдавна сътворено. Това негативно схващане Борхес смекчава с разказа си „Пиер Менар, автор на „Дон Кихот”. В него ни открехва вратичка към различността – когато читателят е склонен да „разчете” едно произвдение като различно в друг времеви и културен контекст. Дори произведението да е напълно идентично с друго вече написано. Как новаторството може да вдиша чрез различния подход при четене, как идеята заживява с различна самоличност в друг исторически момент.

От най-силно въздействащите метафори в „Измислици” си откроявам „Вавилонската библиотека”. Тя сама по себе си е един безумно сложен лабиринт, в който авторът разгръща цялостната си визия за света, в който интуитивно изпитвам страх да навляза. Разказът започва с описание на Вселената (която някои наричат Библиотека)” с нейната „незименна” подредба – състояща се от множество шестоъгълни галерии, спираловидни стълби, спускащи се в неясно пространство, губещи се в него; от безброй книги. Този плашещ интериор крие в себе си представата за безкрайността, в която всеки човек се стреми да открие утешителна подреденост, да попадне на своята книга – онази, която чертае смисъла му, разказва „чудните тайни на неговото бъдеще” . Това е безпределно пространство, в което всеки е търсещ, но и скитник и се лута сред безброй лавици с неразбираеми книги и единственото утешение е в знанието, че по страниците им всичко е разказано и хипотетично всеки може да открие своята книга – онази, която пази в себе си смисъла на съществуването му. Книгата Оправдание.

„Когато било провъзгласено, че Библиотеката съдържа всички книги, хората отначало изпитали необикновено щастие. Всеки се почувствал притежател на непокътнато тайно съкровище. Нямало проблем – личен или световен, за който да не се намери убедително решение в някоя от галериите. Вселената станала изведнъж безпределна като надеждата”

Точно в тези редове се чете двойственият смисъл на творбата – човек се уповава на надеждата, че всички отговори са налични някъде в безкрайната, безпределна Вселена, но вероятността да се докосне до тях е равна на нула. Тази безпомощност и безсилие, присъщи на хората в иманентно им несъвършенство, са източникът на отчаяние, а от просторните помещения, някои от тях почти необитавани, лъха усещането за пустота.

Във финала на разказа авторът споделя своята „изящна надежда”, „утеха за самотата” – „Нека бъда опозорен и погубен, но поне за един миг, поне за един човек Твоята огромна Библиотека да намери оправдание”, в този призив укрива силното си желание някой някога да открие Отговорите на живота си, да проумее какво го осмисля.

Не бих се опитвала да плувам по-дълбоко в богатия свят на библейски символики и послания, които носи творбата, смразяващо е донякъде – посланието за неразгадаемост. Както и оригиналната Вавилонска кула, така и Вавилонската библиотека остава неразбран свят за нейните обитатели, свят, изобилстващ от отговори, които те не разчитат. Една кула на прикрития зад измамна симетрия хаос.

Въображението на Борхес намира проявление не само в метафорични разходки из мрачни и пусти лабиринти или разклоняващи се времеви градини, той разкрива на читателите си и собствени, напълно оригинални светове, в които измества идеите за материализма с тези на идеализма. В „Тльон, Укабар, Orbis Tertius” ни поднася една старателно конструирана планета, сътворена от неизброими умове, така достоверно устроена – „ясно, логично”, че неусетно замества съществуващата. Тя е измислица, „подчинена на строг систематичен план”„необуздана свобода на въображението”, но и разполагаща със свои закони, а хората на нея са „идеалисти по рождение”. Оттук и идеята за омаловажаване на веществеността – в този свят липсва предметност, а езикът е лишен от съществителни – в него изобилстват чудновати думи като: лунва се, постоянно-тече (=река), въздушно-светло на тъмно-кръгло (=луна), а предметите, доколкото все пак съществуват – са съвсем ефимерни, служещи само за нуждите на поезията (тук несъзнателно се усмихвам). Изброените примери в книгата оставям на въображението ви. На тази планета липсват разсъждения и науки, липсва рационалност, изместена е от нуждата от удивлението! В измислицата на Борхес човек със затворени очи се е устремил към планетата на идеализма, неусетно я приема за свой дом, невиждайки във възхищението си, че това е „съвършенство на шахматисти, не на ангели” или може би заради това – защото е свят, създаден от и за хора.

„Едно измислено минало вече изтиква от паметта другото, за което нищо не знаем със сигурност – дори и това, че е лъжливо”

Колкото е трудно нахлуването в усложнените, лабиринтови светове на Борхес, толкова е нелеко напускането им.

 Приятно пътуване! Пъхнете в раничката картинното четене и се спуснете по Измислиците.

* Книгата бе любезно предоставена на „Библиотеката“ от изд. „Колибри“.

Advertisements
Categories: Латиноамерикански, художествена | Вашият коментар

Навигация в публикациите

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: