Варлам Шаламов – рицарят на Колима


Дълго време седях в мълчание след последната страница. Още по-дълго се взирах безмълвно в монитора, опитвайки се да си събера мислите, за да ви разкажа за това преживяване. Уви, думите просто не идват. Гърлото пресъхва, а зениците се взират разширени в нищото, сякаш допреди миг цялото ми същество е водило отчаяна битка с невидим враг. Поклон – това е единственото, което може да направи човек, след като е съпреживял „Колимски разкази“.

Дълбок поклон пред Варлам Шаламов и неговия труд!

До този момент възприемах „Искрица живот“ на Ремарк като най-покъртителния пример за лагерна проза. Кошмарът на нацистките концлагери там ми се струваше еманацията на злото и на ужаса. Сега разбирам, че границите на злото могат да бъдат на практика безкрайни. Ремарк не е бил в лагер, неговата книга е… ами, литература. „Колимски разкази“ не е литература, в нея няма нищо художествено, няма и следа от авторска гледна точка, от интерпретация. Всяка страница, всеки ред е груба, зъбата, скорбутна, дизентерийна действителност. Пулсиращ кошмар сред белите отблясъци на Далечния Север, който за днешния човек може би изглежда като болно бълнуване, пречупен през криво огледало спомен за прастара кроманьонска епоха. А са минали 60 години.

„Документите от нашето минало са унищожени, караулните вишки са отсечени, бараките са изравнени със земята, ръждясалата бодлива тел е намотана на руло и откарана на някакво друго място. По развалините на Серпентинката сега е плъзнала върбовката иван-чай – огненият плевел, цветето на забравата, враг на архивите и човешката памет.

Имало ли ни е?“

Този въпрос си задава Варлам Шаламов след 17 години, прекарани в страховитата система на ГУЛАГ – на края на света, в безрадостната Колима, където с робския труд на стотици хиляди затворници Съветският съюз колонизира ледените полета. И където температурата трябва да падне под минус 55 градуса, за да разрешат на затворниците да останат в бараките. Във всеки друг случай – нечовешки, убийствен труд в златните мини на „Далстрой“.  На този въпрос дава отговор с „Колимски разкази“ – не сборник, не роман, не епос, а живо свидетелство и доказателство за това, че ад съществува, и то на земята. Едва преживял дългите години на север, измъкнал се на косъм от смъртта като човешка руина, Шаламов пише този сборник и по спомени на негови близки крещи, стене и плаче със сълзи, докато непривикналата му с писалката ръка реди страница след страница от своя труд.  Същата тази ръка, от която по време на боледуване от пелагра в лагерите се свлича цялата кожа като ръкавица – медиците на далечния Север я запазват като музеен експонат.

Трудът е въпрос на чест, слава, доблест и героизъм

Този надпис стои на входа на всеки от десетките съветски концлагери в Сибир. Колко близко до нацисткото „Arbeit macht frei“. Без емоции, без обвинения и без патос „Колимски разкази“ разказва за трагедията на човека, който престава да бъде човек в ледовете на Колима. Смъртната присъда на 58-и член, който изпраща на унищожение политическите затворници. А за да бъдеш политически затворник през 1937-а или 38-а, или 41-а или 45-а не е нужно да правиш каквото и да било – един донос, едно хрумване на държавната машина може да направи от професора или доцента факир на лопатата, „пътник“, ходещ скелет с разклатени от скорбут зъби, дъвчещ замразените рибени опашки в каторгите на ГУЛАГ. Шаламов споменава за едно невинно момче, което развинтвало гайките от влаковите релси, за да си прави тежести за въдицата – достатъчна причина, за да го осъдят на десет години лагер за „саботаж“. Невинните, безсмислените жертви на кървавия комунистически ад оставят телата си на Колима. Заравят ги в масови общи гробове, които понякога се отварят от случайно срутване и по склоновете запъплят разкривени трупове. Шаламов описва как ги събират с американски булдозер, получен по „лендлийза“.

И в този свят на смърт и непрестанен ужас няма място за герои. Тук всички са жертви. Дори палачите. Те също са жертви – разполагайки с някаква власт днес, те се възползват, защото знаят, че утре може те да са на мястото на убиваните. Този адски кръг е пресъздаден със смразяващ пример – ненавижданите от всички бригадири, които безмилостно бият и убиват политическите затворници, сами биват убивани от криминалните, като просто им отрязват главата с трион. Злото няма едно лице в пъклената схема на ГУЛАГ.

Книгата е потресаваща. Предговорът към българското издание, дело на Едвин Сугарев, е майсторско допълнение, което обяснява много от разказаното. Сугарев прави неизбежен паралел между Шаламов и Солженицин, като умело улавя разликата между двамата. А именно, че докато Солженицин все пак твори литература с послание, с отхвърляне и отричане на човеконенавистния режим, то разказите на Шаламов са квинтесенция на преживяното – без мисия, без цели, без укор и емоции. И в този смисъл са неподправена присъда, но изказана вече в мислите на читателите, а не в страниците на самата книга.

Гледах „Колимски разкази“ в книжарницата много седмици, преди да си я купя. Понякога минавах оттам, просто за да я видя, да я взема в ръце и да почувствам невидимия заряд, който крие в себе си. Дори се колебаех дали въобще да си я взема – не знаех дали съм готов за нея. Но минаха дни и се замислих как един ден ще обясня на децата си това вече далечно минало, тези мрачни години, които и днес много хора отричат сякаш никога не са се случвали. Замислих се с какви аргументи ще отвърна на онези, които днес кичат с венци и цветя паметниците на същите колимски палачи, как ще се противопоставя на забравата, на подменянето на историята, на летливата и подлежаща на манипулиране човешка памет. Помислих си всичко това и грабнах книгата, грабнах тези страници, написани с почти обездвижената от лагерните колички и лопати китка на Варлам Шаламов.

Адът няма да престане ад, ако забравим за него. Мъртвите няма да станат от масовите гробове, ако откажем да повярваме в тях. Палачите ще си останат палачи, без значение дали им прощаваме или не. Забравата – ето какво не бива да допускаме никога!

Поклон пред Варлам Шаламов, който успя да намери силата да припомни!

Публикувано от Жоро

Advertisements
Categories: Исторически, Мемоари | 10 коментара

Навигация в публикациите

10 thoughts on “Варлам Шаламов – рицарят на Колима

  1. Здравей, имаш ли представа в коя книжарница – в Пловдив или в София – мога да я открия? Благодаря ти за чудесното представяне… И ако все още не си чел „Пирът на хищниците“ на Игор Бунич, значи, it`s about time…

    • Библиотеката

      Здравей, Биляна,
      в София я видях в „Хеликон“ на цар Освободител, на партера на хотел „България“. Самият аз си я купих от книжарницата срещу Онда на Дондуков и В. Левски. Мисля, че в големите вериги със сигурност я има, ако не – пробвай в „Български книжици“ до бившия „Кристал“. Не съм чел книгата на Бунич, заинтригува ме, ще разровя! Радвам се, че ти е харесала публикацията! Поздрави:)

  2. Остракон

    Пропаганда е това. Както беше и солженицин. Както днес е Давид Черни – учил за пропагандатор срещу социализма – чрез Отворено общество. Но победителите пишат историята. Историята е от гледна точка на силните на деня. А силните на деня са пак тези мъчители. И с такива книжки си измиват ръцете днес. За да бъдат чисти – като капиталисти утре.

    • Библиотеката

      Що за мнение е това… Да наречеш Шаламов пропаганда си е чисто и просто невежество.

  3. Много ти благодаря. В средата на август имам „завъртане“ в София и непременно ще си я купя. В сайта на автора – като предварителна подготовка – прочетох изумителни неща. Всъщност, точно като онова, за което говори и Бунич в книгите си. Всъщност, първата негова книга, която имах предвид, но незнайно защо писах за „Пирът….“, е „Златото на партията“. Има я и на руски, в електронен вариант. Поздрави и отново благодаря! :-)
    П.П. Не е само невежество… нарича се Гавра с Живота. За каквато говори един филм, който гледах преди броени дни: „Untraceable“, с Diane Lane.

  4. Остракон

    Не съм казал това. Но не случайно Едвин Сугарев трябва да ни загрее с чиста пропаганда. Пропаганда е самото издаване. Пропаганда е самото изнасилване на фактите. Като да обвиниш християните за кръстоносните походи и инквизицията. А къде са процесите? Що никой не е хванат дори на посещение в друга страна – и да го екстрадират към някой съд? Ами дяволските острови на Франция и Англия.

  5. Бях сред първите късметлии, които докопаха руското издание на „Колимски разкази“. За жалост Шаламов така и не доживява да види тази си книга отпечатана в родната си страна. Макар че има не едно и две издания зад граница, в Съветския съюз излиза през 1988 г. (Шаламов умира през 1982 г. подобно на Толстой – от банална простуда при преместване) Тъкмо по това време трябваше да се боря със съветската литература – романи като „ГЭС“, „Цемент“ и подобни нечетими глупости. „Колимски разкази“ заедно с „Децата на Арбат“, „Пренощува облачето златно“ и др. беше свежата струя, която полъхна като резултат от отварянето на писателските чекмеджета по времето на перестройката.
    Но и едно предупреждение! Това не е книга за всеки. Тя просто те блъсва като чук в главата и след нея начинът, по който гледаш на света, се променя драматично. Определено е след задължителните четива и мисля, че новото издание е направено изключително добре.

  6. giornal

    V edin ot zadochnite si reportaji (Glas ot hora) Georgi Markov pishe, che imenno pisaneto spasqva jivota na Andrei Siniavski po vreme na vydvorqvaneto mu v lager, zashtoto pisaneto za edin pisatel e ocelqvane. Ako se pogledne „problemyt za iznasilvaneto na faktite“ ot tazi gledna tochka, edva li publikuvaneto na knigata moje da se nareche propaganda. Dnes psiholozite syvetvat horata, prejiveli golqm stres, da pishat za nego, za da mogat da se spravqt po-lesno s travmata. A publikuvaneto na edno proizvedenie ne go pravi hubavo, chetimo, tyrseno. Chitatelite opredelqt vsichko tova, zatova chitatelite trqbva da se opredelqt kato propagandatori v sluchaq.

  7. Todorov

    Невероятна книга!След като я прочетох няколко дни бях като замаян,
    тръдно можеш да си представиш по-тежка съдба!

  8. Тодор Трендафилов

    За първи път Колимски разкази бяха издадени на български език през 1994г.,когато прочетох и двата тома няколко нощи сънувах кошмари,толкова силно ми въздейства книгата,макар,че няма художествените качества на Архипелаг ГУЛАГ книгата е не по-малко въздействаща.Колкото повече хора я прочетат,толкова е по малко вероятно това отново да се случи.Хора бдете?

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: