Урок по толерантност далеч от Толедо


Вторият ми досег с изумителния Анжел Вагенщайн не ме завари неподготвен. Откраднах неделята само за себе си и заедно с книгата се отправих към наследствената къща в подножието на Балкана. Там, сред уханието на зрели есенни ябълки и горящи в огнището цепеници, точно като моя прадядо преди десетилетия на същото място, успях да спра времето и да се насладя на момента в компанията на един сладкодумен разказвач. И там, в притихналата стара къща, изпълнена с минало, с отдавна забравена глъч, часовникът започна да брои времето наобратно. Време е да ви разкажа за Аврам Къркача

Вероятно се питате защо ви изговорих всичко това за старата къща и часовника. Ами, точно това прави и Анжел Вагенщайн в своята книга “Далеч от Толедо” – играе си с часовника, връща го ту минути назад, ту цели десетилетия, векове, или както самият автор обича да казва – “това е било преди хиляда години”.

 Старият Пловдив – палитра от етноси, религии и нрави. Едно завъртане и попадаш в отдавна забравения свят, в който българи, евреи, турци, гърци, цигани и арменци съжителстват така, както са го правели и “преди хиляда години”. Ето го кварталният равин Менаше Леви, седнал на една маса с неизменната си компания – отец Исай, молла Ибрахим Ходжа и разбира се, Аврам Къркача – “четиримата верни другари в ракията и белота, но смъртни съперници в любовта”. Сред сенките изплува виртуозният кларинетист Мануш Алиев, кварталният фотограф Костас Пападопулос, както и фигурите на героите, които ще дадат сърце на този толкова човешки откровен роман – слабичкото арменче Аракси и Берто, внукът на Аврам Къркача.

Камера обскура! Пожълтелите черно-бели снимки на старият византиец изваждат на показ отдавна изживени животи. Променени съдби, изветрели чувства. Изброих ви част от хората по снимките, но как да ви разкажа за композицията на фотографа с перото, как да ви покажа силните, разтърсващи емоции, които породи у мен тази книга… Как да опиша дългия път на Аврам Къркача и неговия род от безкрайно далечната Хиспания, Толедо аморе мио, до пловдивския квартал Орта Мезар… Страница след страница като черно-бели снимки във фотографски разтвор се зараждат човешки страсти, хлапашка любов, заминавания и завръщания – цели гроздове от фотографска лента, наситени с есенцията на една епоха. Часовникът е в ръцете на писателя и той си играе с него, върти стрелките ту назад, ту напред, в един свой, закономерен ред.

 В края съм на един урок по толерантност и човечност, без това да е нарочната цел на тази книга. Ето ги отново Берто и Аракси. Минали са хиляда години, нищо никога няма да бъде същото. Всички тези ярки персонажи, понесли своя кръст, полумесец или Давидова звезда и въпреки това всеки равен с другия в едничката съдба, отредена всекиму в тоя живот… Всичките превратности, които могат да сполетят дори спокойния пловдивски квартал Орта Мезар… Удивително!

Публикувано от Жоро

* Книгата бе любезно предоставена на „Библиотеката“ от изд. „Колибри“.

–––––––––––––-

Ако публикацията ви е харесала, вижте още:

Анжел Вагенщайн – „Петокнижие Исааково“

Advertisements
Categories: Балкански, български, художествена | Вашият коментар

Навигация в публикациите

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: