Истинският живот в Северна Корея


Когато през декември миналата година светът научи за смъртта на дългогодишния севернокорейски диктатор Ким Чен Ир, кадрите на ридаещи корейци предизвикаха недоумение и почуда със своя патос. Какво се криеше зад показната скръб – искрена болка от загубата на любимия вожд или страх от репресии, ако риданията не изглеждат достоверни?

Публицистичното изследване на Барбара Демик – „Химн на смъртта. Истинският живот в Северна Корея“ дава отговор на този, а и на много други въпроси, свързани с най-тайнствената и същевременно ужасяваща с мащаба на диктатурата си държава в днешни дни. Ако не беше написана от всепризнат с авторитета си журналист и нямаше зад гърба си британската награда за документална литература „Самюъл Джонсън“, вероятно бих се отнесъл с подозрение към тази книга. Толкова невероятно, космически далечно и неприемливо за всяко разумно същество звучи написаното в нея. Улових се, че макар да съм изчел не едно и две документални свидетелства за ужасите на нацизма и комунизма, не бях подготвен за това, което ме очакваше в „Химн на смъртта“.

Книгата представя историите на шестима севернокорейци от северния град Чхонгджин, които успяват да избягат от диктатурата. Чрез техните лични истории наяве изплува образът на най-гротескното държавно управление в съвременната история. Едно автентично превъплъщение на Оруеловата „1984“. Авторката се спира бегло на създаването на КНДР в исторически план, фокусът е по-скоро върху ежедневния бит на обикновените севернокорейци и отражението на пропагандата и жестоката диктатура върху тях. Въздействието й е наистина потресаващо. От най-ранна възраст започва промиването на мозъци – севернокорейците са най-великият народ в света, Ким Ир Сен е богът-слънце, а американците и японците са най-големите врагове на прогреса. В учебника по математика за първи клас фигурира следната задача:

„Трима войници от корейската народна армия убиват тридесет американски войници. По колко американски войници са убити от всеки от тях, ако те са убили равен брой вражески войници?“

Потресаващите ограничения, наложени на корейците от режима на Ким Ир Сен, тоталното следене чрез гъста мрежа от информатори и нечовешките наказания дори за най-малки прегрешения изглеждат наистина като извадени от антиутопия. Как иначе можем да си обясним следното явление: На стена във всеки дом е закачен портрет на любимия вожд. В кутийка под него се съхранява чисто парцалче, чието единствено предназначение е да се почиства портретът периодично. От време на време минават комисии, които проверяват чисти ли са портретите и ако не са, следват санкции.

Антиамерикански пропаганден плакат

Най-ужасният период за Северна Корея обаче идва със световния провал на комунизма и рухването на Съветската империя. Малко след това умира и Ким Ир Сен, а страната изпада в нечувана криза – електричество идва само за 1 час на ден, липсва течаща вода, заводите не работят, заплати не се изплащат с години, а хората умират от глад. Стотици хиляди хора излизат по горите, за да гризат сърцевината на дървесната кора, други събират трева, която да ядат вместо храна. От глад умират близо 2 млн. души, а в генетичен план се изменя цялата нация – младите севернокорейци стават по-ниски, хилави и състарени от връстниците си на юг.

И това, което надминава разбиранията за кошмар е, че всичко продължава и към днешна дата, 21-и век, 2012 г. сл. Хр.! Едва през 2008 г. повечето севернокорейци научават какво е мобилен телефон (който, разбира се, е само с вътрешна мрежа), в страната няма свободен достъп до интернет, забранени са чуждестранните телевизии и радиа, репресиите и лагерите продължават, а на фона на заобикалящите я страни, Северна Корея все повече изглежда като палеонтологична находка. Докато ние се възмущаваме от задръстванията по улиците и дребните си битовизми, 23 млн. души оцеляват на границата на човешките възможности.

 Оригиналното заглавие на книгата незнайно защо е променено от българския издател. В действителност е „Нищо за завиждане. Обикновеният живот в Северна Корея“, а „Нищо за завиждане“ е многократно повтарящата се фраза в една от най-популярните пропагандни песни в комунистическата държава. Горчива ирония е, че продължават да я пеят, дори когато виждат по нелегално внесените си телевизори, че светът около тях е с поне 30 години напред в развитието си и хората ядат по три пъти на ден…

Публикувано от Жоро

––––––––––––

Ако публикацията ви е харесала, вижте още:

Варлам Шаламов – “Колимски разкази”

Антъни Бийвър – “Сталинград”

Advertisements
Categories: Политическа | 3 Коментари

Навигация в публикациите

3 thoughts on “Истинският живот в Северна Корея

  1. Yanayan61

    Оставете хората да си живеят както намират за добре. ние сме твърде далеч от техните разбирания, начин на живот и култура. днес ние не живеем по-добре от тях, не сме по-щастливи. Вместо да оплакваме другите да се погрижим за себе си. Светът е интересен в своето разнообразие.

  2. юйю

    @Yanayan61
    Ограничеността ти е отблъскваща, а самовлюбеното ти лицемерие буди отвращение. Изявлението ти в стил „Оставете хората да умират свободно от глад, сигурно така им е добре“ говори за ограничен поглед върху света и изкривена представа за собствената ти значимост. Глупостта ти е огромна, а липсата на съчувствие и умение да се поставяш на мястото на страдащия говори за бедна духовност и липса на въображение. А самата мисъл че ти си по-зле от тях щеше да е комична, ако не беше страшна. Ако повечето хора са като теб – самовлюбени, не особено интелигентни егоисти човечеството е обречено.

  3. Maggie

    Оставили сме ги да си живеят, книгата коментира фактите.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: