Моментни снимки, извадени от recycle bin-a


Текстове като тези стискат за гушата в хладна, убийствена хватка. Не се четат лесно. Спираш, задъхал си се и не можеш да продължиш. Не можеш и да спреш – пътищата се изминават с вървене.

„Хит депо“. „Транссараево“. Поезия, лишена от рима, ритъм, преструвки, украса, поза. „Под натиск“. „Апокалипсис от recycle bin-a“. Проза, от която побиват тръпки, мирише на барут и на кръв. Моментни снимки от една почти забравена война, след която гърмежите са утихнали, но раните още не са зараснали…

Фарук Шехич е сред най-популярните съвременни автори в Босна и Херцеговина. Пише поезия и проза, които връщат лентата към годините 1992 – 1995, към войната, която все така остава неразбираема за повечето хора. Какво става, когато дългокосите младежи, пиещи карловачко пиво и слушащи гръндж, трябва да облекат маскировъчните униформи и и да вземат калашниците под грохота на снарядите? Какво е усещането да видиш убит за първи път? И можеш ли въобще да се завърнеш от война, без завинаги да я носиш в себе си?

На тези въпроси се опитва да си отговори авторът, докато нарежда откъслечни спомени от балканския апокалипсис, разразил се в бивша Югославия в началото на 90-те. Спомените са ярки, почти усещаш цигарения дим на войниците, чуваш стъпките на ботушите им по обстрелваните улици, грохота на оръдията, свистенето на мините. Езикът е груб, на моменти циничен, но кристално откровен. Пред лицето на смъртта Шехич с невероятно спокойствие може да описва картините, запечатали се неизличимо в съзнанието му – пресните гробове на загиналите другари, юмруците, стоварващи се по лицата на врага, оръжията, бомбите, запаметени с точните им имена и модели. Удивително е как един млад мъж опознава собствената си страна едва през войната – хълмовете, обстрелвани с гаубици, долините, градовете, надупчени от разнокалибрени изстрели. И как войната и цивилният живот вървят някак паралелно, в налудничава взаимовръзка, без едното да може да вземе превес над другото.

„Дълбокото ми желание да огледам отблизо и обясня една молекула война не сполучи. Съществуват два вида хора: тези, които са участвали във войната, и онези, които не са. Те никога няма да постигнат разбиране помежду си, защото такова не е имало“, пише Шехич. И макар да е болезнено прав в извода си, неговият опит за обяснение на тази една молекула война съвсем не може да се определи като несполучлив. Напротив, поезията и прозията на босненския писател са едни от най-смислените и откровени изповеди за ужасите на войната. Призрачно напомняне, че мирът е толкова крехък, когато живееш в подвижните пясъци на Балканите.

Поздравления на изд. „ЕРГО“, че направиха Фарук Шехич познат и на българския читател!

Публикувано от Жоро

–––––––––––––

Ако публикацията ви е харесала, вижте още:

Джевад Карахасан – Писма от тъмния вилает

Ерна Парис – Дълги сенки

Дубравка Угрешич – Министерство на болката

Advertisements
Categories: Балкански, Военни, Лирика, Разкази | Вашият коментар

Навигация в публикациите

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: