Калин Терзийски за последно


Този път е войник…

В началото беше алкохолик. Честен, искрен, разсъбличащ цялата си душевност и даващ пример със своя катарзис. Неговата изповед звучеше истински.  После беше психиатър. Бореше се със собствените си демони, докато разбиваше на парчета семейството си. Но повтаряше схемата и вече не беше толкова убедителен.

Този път е войник…

„Войник“ е петата книга на Калин Терзийски за последните три години. Верен на стила си да поставя в центъра на разказа си автобиографични моменти, тук Кайо връща лентата към годините на казармата. Минало и настояще се преплитат и редуват в накъсани фрагменти. В миналото е редник Терзийски, „пухкаво дете“, както сам се изразява, препасан с автомат и висящ по безкрайните наряди на западната ни граница в последната година на социализма у нас. В настоящето е писателят Терзийски, надминал 40-те, зарязал жена и дете и пътуващ из българските градове в промотиране на книгите си. За последната си литературна обиколка – из Североизточна България, писателят Терзийски взема своя стар познайник от казармата Джими. Той свири на китара, докато Кайо чете в читалищата и залите на малки и големи градчета из страната. Джони също е зарязал жена и дете и в много отношения двамата си приличат. Всеки се бори със своята житейска драма, единият затворено и вглъбено, другият – по писателски екстровертно. И метафората за пътя, който двамата изминават, вероятно трябва да говори за „израстването на мъжа“ (поне такава анотация четем за романа в издателското резюме).

И макар резюмето да звучи интригуващо, предната корица да е прилична, а на задната да има навъсена снимка на автора с добре подбран цитат, резултатът между страниците е поредното разочарование от Калин Терзийски. Не мога да се отърся от впечатлението, че човекът пише просто заради самото писане, а не защото има да каже нещо. Очевидно успешната схема от „Алкохол“ – на тоталното саморазкриване и експониране, без задръжки, грубо и дори натуралистично, вече дори не е повторена и потретена, а направо мултиплицирана и в този роман. И се е получил ефектът на аудио касетата – ако направиш копие от копие и след него пак копие и т.н., всяко следващо е с по-лошо качество. Интересно обаче е самовъзприемането на автора от „Алкохол“ насам. Сега той не е просто бившият психиатър, превъзмогнал своя алкохолизъм, сега той е писателят Терзийски и самочувствието му на писател се усеща навсякъде.  Докато четях книгата, попаднах на интервю на Бистра Величкова с Кайо. На въпроса кои са истинските хора на литературата според него, Терзийски отговаря: „Мартин Карбовски, Тома Марков, Радослав Парушев, Богдан Русев, Момчил Николов, Васил Георгиев, и аз…“.

Доста се смях. Не ми беше смешно обаче, докато четях „Войник“ и от всяка страница лъхаше все същата изчерпана схема. Докачих се дори, прииска ми се да му кажа: „Човече, разбрахме, че си отказал пиенето (респект за което), че си въртял любов с колежката си в психиатрията и си зарязал семейството си, ако имаш да кажеш нещо интересно, просто го направи! Но ако нямаш, не опирай до казармени истории като квартален пияница, само за да пуснеш на пазара следващото заглавие!“. Не ми беше смешно, докато почти във всеки параграф имаше по 2-3 пъти думичките „шибан“ и „лайна“, а поне трийсет пъти, мине – не мине, авторът подмята: „преди като пиех много„, „преди да откажа пиенето„, „пиех наистина много“ и други. Да, пич, знаем, че си бил алкохолик, не ни го навирай пак и пак в лицето – вече-не-е-интересно!

Мисля, че приключих с Калин Терзийски. Разочарованието ми от тази книга едва ли ще ми позволи да посегна към следващия му роман. А следващ роман ще има. И по-следващ. И отново в центъра на всичко ще стои един мъничък сюжет и едно голямо, голямо АЗ. Писателят Терзийски, който негодува срещу институционализираните писатели (трябва да прочетете това интервю, направо е за учебниците!), сам се институционализира наред с групичката приятелчета, която изрежда. И всичко би било безкрайно хубаво, ако наистина пишеше добре. Но колкото и да му се иска, Калин Терзийски не е лицето на съвременната българска литература. Не вярвате ли – прочетете „Войник“…

Публикувано от Жоро

Advertisements
Categories: български | 14 Коментари

Навигация в публикациите

14 thoughts on “Калин Терзийски за последно

  1. Поздравления за откровеността, Жоро! Малцина в тая държава смеят да нарекат медийнo популярните автори слаби писатели, каквито са. Позволявам си да ти препоръчам „Кастинг за Месия“ на Петър Делчев, ето това е Литература.

  2. томази

    евала

  3. Не съм чел Калин Терзийски. Все отлагам, защото много се говори за него, той стана модерен. И знаеш ли защо всъщност още не съм посегнал към негова книга? Не харесвам модерни автори. Самото понятие „модерен“ няма нищо общо с литературата и двете неща не вървят ръка за ръка. Модата е в модата, а литературата е в душата – или я има, или я няма, вътре, между страниците. И понякога си мисля, те, може да са даровити, затова да си направили модерни и аз да греша, че се пазя от така наречените модерни писатели. Като например Пауло Коело, Кехоу, и така нататък.
    Поздравявам те за статията. Защото изразяваш своя позиция и не се стремиш просто да се слееш с останалите умници.

    • Библиотеката

      Благодаря! Истината е, че в случая с Терзийски напълно важи това правило за модерните автори. Той е медиен продукт, може би бестселър и радост за издателите си, но не и талантлив писател. Каквото и да разправят феновете му…

  4. Пепи

    Не съм чела Терзийски, но се дразня от надутото, самодоволно отказване от някой автор или музикант или прочеее известни творци, само защото били известни и масата хора ги четат. Това също е някакъв вид мода и робуване на предразсъдъците. Видиш ли, прекалено съм интелигентен и културен за да чета масови автори. В случая, естествено, мнението е лично, авторът на статията си има свое мнение и си го аргументира. А и аз не мога да споря, защото не съм чела въпросния автор. Просто съм срещала хора, които плюят по някой автор, без да са го чели, само защото е харесван и това много ме дразни. Също толкова, колкото някои хора четат и се захласват само по Букай, Коелю и подобните им масовки.

  5. Пепи

    Само да добавя, че прочетох интервюто на Терзийски и не виждам нещо, в което да го упрекна. Човекът е искрен. Какво лошо има, че се има за добър писател? Щеше ли да пише иначе? И наистина – кой е този писател, който не иска да бъде четен и известен? Ако някой твърди това, лично аз ще го сметна за лицемер!
    Ще опитам от книгите му и причината е точно във въпросното интервю.

  6. Така е, да, но даже и известността си има две страни. Ако някой писател иска да бъде известен и само заради това пише своите книги – понеже го можел и му идвало отръки, то той автоматично се превръща в развлекателен тип автор. Окей, не съм против, в това няма нищо лошо. Но ако си си пожелава да бъде известен, докосвайки някого чрез думите си, източник на съкровени емоции и философия, то тук известността има друго свойство – не е водена от егото, а от желанието повече хора да открият себе си чрез собствения опит. А дали Терзийски е такъв или онакъв, не мога да кажа.
    Някои от авторите пък, които са известни и затова били автоматично отричани, са преминавали през ръцете ми. И често се случва да не довърша книгата докрай. Така, че опасенията ми са обосновани. За съжаление бестселърите са за масата хора, а масата хора днес чете банални книги, това е моето мнение. Ала и между тях има истински съкровища, човек трябва да търси…
    Има и трето: ако сам не знаеш какво търсиш. често можеш да попадаш на заглавия писани не за теб, после ходи обвинявай авторът, че не си е свършил работа. Дори да отидеш на пазара, няма да си вземеш лук, ако не го обичаш. Иначе лукът си е зеленчук като всеки друг – със своите полезни и вкусови качества.

  7. Пепи

    Хах, да, това последното заключение много ми допадна, защото си е чистата истина! По света има хора, които освен, че са на различни години са и на различен етап от развитие и на различни нива на интереси и интелигентност. Това, в крайна сметка, прави света едно „шарено“ и интересно място, в което всеки намира своя кръг от приятели и съмишленици. И хубавото е, че книги има за всички нас с цялата ни шарения, прилики и отклики.

  8. Пепи

    Ох, съжалявам, че постоянно пиша по два поста един след друг, но се заинтригувах и от първия коментар за „Кастинг за Месия“ на Петър Делчев.и се поразрових в нета да видя що е това Литература. Прочетох откъс в Хулите и не съм очарована. Въобще не ме заинтригува и впечатли. Четенето, дори на този кратък откъс, не ми вървеше никак гладко, а аз не обичам такъв маниер на писане.Та така, този лук не е моят зеленчук, но може да опитам, ако книгата ми попадне случайно от уважение към българските писатели. Кой знае, мнението ми може и да се промени.

  9. Скъпи Жоро, понеже доста мои приятели от средите се напъват да говорят за Кайо Терзийски и неговият модернистичен стил, ред не ми остана да споделя мнението си, което абсолютно се препокрива с твоето. Аз не съм чела „Войник“ (нямам и намерение), но съм чела всички останали негови книги. Имала съм и „удоволствието“ да работя и общувам с този писател. Той има склонността постоянно да дава примери със себе си и собствения си живот в какъвто и да е разговор, което създава усещане за искреност, свобода и… Но едновременно с това размива есенцията, същността на разговора и го връща към едно по- първично и ниско ниво. В книгите му не е по-различно. Толкова е елементарно- „абсолютното“ саморазкриване, арогантния изказ (с претенцията за език от улицата) и „самооскандалването“ са маркетингов трик не само в прозата, но и в музиката, киното и т.н. Това продава, но не дава. Да не говорим за преекспонирането на дадени хора, самопровъзгласили се за „един от най-добрите“ сред други „най-добри“, които често пишат за слава, но не и за някакъв духовен катарзис. В крайна сметка всеки сам избира какво да пише и какво да чете. Прочетох достатъчно от Терзийски, опознах го. Един претенциозен творец, разбира се, задължително неразбран… АМАН!

    • Библиотеката

      „Това продава, но не дава“ – не можеше да го кажеш по-добре :) Жоро

  10. Не съм чела Калин Терзийски. В момента чета книгата му с разкази „Има ли кой да ви обича”, тази, заради която е награден с европейска награда за литература. Сигурно е модерен автор, в което няма нищо лошо. Познавам хора, които харесват творчеството му. Бях и на представянето на романа му „Войник”. Хареса ми как говори авторът. Първите ми впечатления – че е прям, смел и интелигентен – достатъчно силни качества за един автор. А относно добре написаната критика на Жоро – съзирам явни нотки на завист, и още нещо – защо не си напишеш имената, Жоро? От какво се криеш?

    • Библиотеката

      @Nadeto Radeva, никакви нотки на завист не съзирате, защото такива просто няма. Най-малкото нямам претенции за писател. А с името си заставам винаги и не се крия от никого. Казвам се Георги Грънчаров, посочил съм и контакти в блога. Ако искате да научите повече, можете да видите на тези линкове по-долу:
      http://kafene.bg/index.php?p=article&aid=10819
      http://www.viewsofia.com/article/13042/Pette-liubimi-knigi-na-Georgi-Grancharov

      Поздрави!

      Георги

  11. Всъщност не можете да пишете, че – видиш ли – понеже харесваният от вас автор е бил „наклецан“, значи, ето: завидяли са му на таланта… точицата е готова да бъде оставена гордо на мястото си. Ала не е готова, не е честно по този начин да се вадят изводи.
    То е ясно, че българите сме страшно завистливи същества, колкото и да не желая да го приема, да, не искам да приема също, че негативният смисъл на „българщината“ е „наклецан“ единствено от собствените ни действия. А не е ли така?
    Всеки има право на мнение, а когато е аргументирано, недейте прибързано с доводите.
    Ето, вие сте написала хубави думи за автора – някой да ви противоречи, да ви е обвинил, че завиждате за хубаво написаната статия?
    Много Жоровци и Надета са с фамилия Иванови, така че какво значение има дали под материала се е подписал с човек с първото си име или и с двете си имена заедно?
    И последно: еми не всички българи завиждаме,.. странно, но факт. Ако беше така едва ли държавата ни щеше да съществува.
    Извинявам се предварително за направения паралел в по-горните редове.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: