Очарованието на внезапните улици


UliciСпомняте ли си последния път, когато почувствахте, че някоя книга ви залива като приливна вълна, без да можете да надигнете глава и да поемете въздух? Кога за последно усетихте такава тръпка от прочетеното, че умът ви бе неспособен да мисли за друго? Усетихте ли, че лицето ви гори, че очите ви се разширяват и парят, че сълзите се стичат, без да можете да ги контролирате? Това, скъпи мои, е тайнството на истински добрата книга. Не се случва често, но случи ли се, разбирате каква е силата на литературата. Да, тя наистина е сила – способна да ви изтръгне от удобното делнично съществуване и да ви разтресе като токов удар.

На мен ми се случи вчера, затваряйки последните страници от новия роман на Иванка Могилска. „Внезапни улици“ излезе само преди броени дни – достатъчно, за да ме остави безмълвен, comfortably numb, втренчен в корицата, неспособен да разкажа, да облека в думи онова кълбо от емоции, което породи в мен.

Зачетох с голямо вълнение, радвайки се, че държа в ръце новата книга на Ваня. Останала без работа сценаристка става продавачка в магазин – житейски компромис на твореца, сблъскал се с необходимостта от непосредствено препитание. Един ден я изпращат да занесе покупките на някакъв странен тип, който винаги ги получавал вкъщи. Макс Райнхард. Сценаристката е и писател, пропуснах ли? Чета и се усмихвам – тук автобиографичен момент, там нещо познато… Всяко изречение свързвам с образа, който познавам. Само че Ваня въобще няма намерение да ме превежда през познати води. Пресечка след пресечка улиците се заплитат, усукват се, водят ту надолу, ту нагоре през непознати места. Историята на Макс Райнхард е необикновена – неговата невъзможна му любов проправя „булеварда“ сред мрежата от улици в този също толкова необикновен роман. Той ще тръгне след своята любима, хвърляйки се напред с главата в неизвестното. И ще намери много неща, ще скицира много улици, които винаги ще носи със себе си, за да й ги покаже… когато намери и нея… От скиците ще създаде грандиозен план – да построи град-декор, съставен от емблематични улици от други градове; кътчета, запечатани върху белия лист. Град, в който ще се снимат филми; град, в който ще я разведе, за да й покаже всички онези места, които не е успяла да снима.

Булевардът се извива, пресичайки се с други улици – наглед не толкова централни, но от съществено значение, ако искаш да намериш посоката в заплетения град на Иванка. Една картичка ще се озове в ръцете на виртуозен музикант от Будапеща, а един преподавател по степ ще направи нещо, което винаги е мечтал – да реконструира миналото, макар и с неизличим промеждутък от 30 години… Внезапностите ще срещнат Макс с един стар парижки познайник, чиято дъщеря ще доведе със себе си поредния каприз на съдбата. Защото понякога най-неочакваното, но и най-желаното, е само на една пресечка разстояние. Порутените стени на отдавна изоставения град-декор ще оживеят отново, за да се превърнат в сцена, където минало и настояще ще си уговорят среща, застинала в кристалното съвършенство на финалните четири изречения – кадърът е съвършен благодарение на тишината. Сцена, която може да излезе единствено изпод перото на изключителен талант, конструирал такава картина, в която трудно можеш да различиш измислицата от реалността. Още по-трудно можеш да останеш равнодушен към невероятния емоционален заряд, изпълнил всяка страница.

Чета и губя почва под себе си, буквите се размиват, иска ми се да стана и да изтичам към Калиакра и да търся Града; да пренавия пружината на часовника и да върна времето назад – да сръчкам въздуха с лакти, да пренаредя картината, да променя необратимото, да изтрия с гумичка нещо в сценария на съдбата. Трудно ми е да се измъкна от внезапните улици, трудно ми е да надигна глава над всичките пластове, в които е разгърнат този изключителен роман. Усещането, че всичко е толкова истинско, че Райнхард стои на прозореца в апартамента си някъде там; че Матилда продължава да снима с детинско любопитство всяка нова улица; че Роман потропва с акордеона си в коридора…. Всичко това се сблъсква с моите собствени улици, моите собствени преки.

Човешките животи са като улици – пресичат се, а после се разделят, пише Иванка. Не мога да се сетя за някой друг, способен да измисли такава пресечна точка на живи, трептящи истории, каквато разкри пред мен „Внезапни улици“. Макар видяла бял свят в самия край на отминаващата година, книгата се превърна в личния ми фаворит за 2013, а без съмнение за нея ще се говори много и през следващата година. Две неща ще ме преследват като видение дълго време след последната страница – призрачният град, какъвто само един поетичен ум може да сътвори, и главозамайващата картина на финалния абзац. Сигурно ще се повторя, но все пак… Абсолютен шедьовър!

Пресичат се, а после се разделят…

Публикувано от Жоро

Advertisements
Categories: Драма, български, художествена | има 1 коментар

Навигация в публикациите

One thought on “Очарованието на внезапните улици

  1. Pingback: „Внезапни улици“, измислени градове и случайни срещи | Аз чета

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: