Иванка Могилска за „Внезапни улици“: Тази история би могла да се случи.


В средата на декември на българския пазар се появи вторият роман на Иванка Могилска„Внезапни улици“, който моментално се превърна в една от любимите книги на нашия екип. И не само – романът притежава всички необходими достойнства, за да се нареди сред най-доброто от съвременната българска литература. Невероятните образи и послания на „Внезапни улици“ продължават да разпалват въображението ни и силно се надяваме повече хора да прочетат и усетят неговата магия.

След подробното ревю на романа, публикувано в „Библиотеката“, в първите дни на януари потърсихме авторката, за да споделим с нея бушуващите емоции от прочетеното и да си поговорим за „Внезапни улици“. Неизбежно е – след последната прочетена страница просто ти се иска да говориш с някого за това. А какъв по-добър събеседник от самата Иванка Могилска?

ivanka mogilskaРоманът ти е изключително пластичен – понякога е трудно да разбереш кое е истина и кое – творческа фантазия. Има реални имена, населени места, улавям дори и автобиографични елементи. Като писател как преценяваш „правилната доза“ – къде да свърши реалното, за да започне фантазията, и обратното?

Не я преценявам. Тази история би могла да се случи. Наистина. Хората често се чудят „какво би било, ако…”. Ние градим измислените си лични истории върху съвсем реални факти, места, свързваме ги с реални хора. Но те все пак си остават измислица. Трима от главните герои в романа правят същото – притиснати от обстоятелствата си измислят друг живот, в който се чувстват по-добре. Или се надяват да е така. По някакъв начин аз съм направила същото – измислила съм цялата тази история, за да си обясня някои неща. Например случайността – какво е тя, какво място заема в живота ни, не ни ли е по-лесно да назоваваме случайност закономерните последици от нашите собствени действия; начина, по който политическите събития се отразяват на личния ни живот; отказа да приемем реалността; усещането, че трябва да има нещо отвъд ежедневието, за което си струва да се бори човек.

Защо Макс Райнхард? Вдъхновение ли е за теб реално съществувалият режисьор?

Всички герои се появиха в главата ми с имената си. С Макс се получи същото. От самото начало та досега, когато си го представям, не мога да го нарека по никакъв друг начин. Фамилията Райнхард, както се разказва и в романа, дойде заради Джанго Райнхард.

Истината е обаче, че темата за Макс Райнхард – режисьорът – беше една от любимите ми от лекциите по история на режисурата. Книгата „Сценограф при Макс Райнхард” на Ернст Щерн също ме беше впечатлила доста и подозирам, че и това е допринесло за избора на името на главния герой във „Внезапни улици”.

Ако Маргарита бе на мястото на Макс, дали би избрала неговия път? Или може би щеше да завърши града край морето?

Съмнявам се, че Маргарита, поставена при същите обстоятелства, би завършила града край морето. Но кой знае, кой знае. За това бихме могли само да гадаем. Ако аз бях на негово място обаче, щях да го завърша. Мисля, че надеждата би ме крепила до последно. А даже и поне още малко след това.

Кои от героите имат реални прототипи и кои са напълно измислени? Мислиш ли, че някой от прототипите би разпознал себе си в романа?

Всички герои без Вернан, Габриела и Александра имат прототипи. Почти не съм използвала  случки от живота на реалните хора, които стоят зад Макс, Матилда, Маргарита, Роман, скитниците. По-скоро съм взела начин на поведение, малки привички, външност. (Образът на Осип например е събирателен. В него съм комбинирала характерни черти, начин на мислене и поведение на двама души, за да създам героя, който ми е необходим.) Докато пишех, героите ми се разхождаха по внезапните улици в телата на съвсем реални хора. Аз просто се забавлявах, задавайки си въпроса: „какво би било, ако…”

Да, има хора, които биха се разпознали, четейки романа. Това не ме притеснява, защото съм подходила към героите си с цялата любов и внимание, на които съм способна.

Измисленият град край морето е едно от най-красивите неща в романа. Четем и за някои от улиците му – фрагменти от Париж, Будапеща, дори Пиран. Как ти хрумна идеята за него?

Идеята за този град се роди преди 5 – 6 години. По това време все още бях пътувала малко, а исках да обикалям света. Градовете винаги ме зареждат с истории, с енергия, карат ме да мисля, поднасят ми неочаквани изненади. За мен улиците не са просто улици, а срещи, истории, места. Исках да споделя всичко това. Така се роди идеята за града.

Когато започнах да правя първоначалните проучвания за романа (преди около 4 – 5 години), се свързах с Анастас Янакиев. Един от нашите най-добри сценографи. Разказах му първоначалната си идея. Бях подготвила и страшно много въпроси, свързани с работата на сценографа. Но първо, и основно, исках да знам възможно ли е всичко да тръгне наобратно и един сценограф да инициира снимането на филм. Оказа се възможно. И Анастас Янакиев ми подари мястото, на което е искал да направи декор, но по една или друга причина, желанието му не се е осъществило. Така моят град се сдоби с място още преди да има съвсем ясна история, с която да го свързвам.

Когато историята вече беше почти оформена, доцент Любомир Христов ми разказа за постоянните декори, в които се снимат филми и се допускат туристи. След допълнитено четене и проучване преработих всичко още веднъж и основната история доби този си вид, в който е издадена в книгата.

Би ли направила нещо специално за „Библиотеката“ – да ни разкриеш още някоя улица от този град, която по една или друга причина не си споменала в романа? 

В една от версиите на романа Макс и Матилда са много млади – първа година студенти и през лятото живеят в различни градове. И понеже си липсват, измислят начин да се чувстват заедно. Всеки ден – в точно определен час – двамата напускат домовете си и вървят по точно определен маршрут. Стигат до една кафемашина – всеки в своя си град, взимат си кафе и сядат да го изпият на близката пейка. Някъде имаше и вметка, че вероятно всички хора, които виждаме по улиците и си говорят сами, всъщност разговорят с любимия си човек. Просто той не е до тях в  момента.

В по-късните версии този епизод отпадна, но като видя някой човек да си говори сам, все се сещам за него.

Четеш ли други съвременни български автори? Какво е мнението ти за родната литература към момента? 

Да, разбира се. Чета съвременна българска литература – и поезия, и проза. Искам да знам какво се случва. Някои книги ми харесват, други – не толква. Трети ме оставят любопитна към метамофрозата, която преживява даденият автор в момента, и ме карат с нетърпение да очаквам следващата му книга. Към момента най-важното е, че хората отново започват да търсят книги на български автори. Дълго време основното мнение беше, че съвременните български писатели пишат претенциозно, отвлечено, неразбираемо и превзето. То още не е отшумяло, но виждам промяна. Смятам, че с времето това предубеждение ще изчезне. Появяват се интересни книги, които си заслужава да бъдат прочетени. А какво по-хубаво от това? Надявам се, че те ще намерят начин да стигнат до своите читатели. Знам, че това вече не зависи само от автора, но и от издателите, рекламата, печата, критиците (доколкото ги има), книжните блогъри. И все пак – вярвам, че ако една книга е хубава, рано или късно ще стигне до хората.

Не мога да правя генерални обобщения за състоянието на родната ни литература към момента. Непосилно ми е да изчитам всичко, което излиза и се коментира. Не искам да анагажирам никого с личното си, читателско, мнение. За мен има нови български книги, които непременно, задължително трябва да бъдат прочетени. Това е най-важното.

Това може да звучи изтъркано, но все пак ми е любопитно… А сега накъде? Пишеш поезия и проза, работиш ли по нещо в момента и какво може да очакваме в близко бъдеще от теб?

Писането на романа беше интересно, но изтощително занимание. Спазвах всекидневна, желязна дисциплина в продължение на месеци, за да успея да направя необходимите проучвания, да напиша, оформя и редактирам книгата. Затова сега наваксвам с четене, гледане на филми и постановки и пътувания. Пиша стихове и приказки. Градски приказки. Искам да добавя още няколко към тези, които написах преди четири години за арт акцията на Албена Баева – UM2010 или „Приказки по телефона” и да се получи красиво илюстрирана книга за малки и големи, които обичат града и не се страхуват да следват своя път. Имам идея за нов роман, но засега съм я оставила да си живее и оформя. Не бързам. Какво точно ще се получи от всичко това, ще покаже времето. Засега най-важното за мен, признавам си, е как хората откликват на „Внезапни улици”. Всеки отзив ме вълнува. Все още не съм осъзнала напълно, че книгата вече има собствен живот.

–––––

„Внезапни улици“ си има и своя интернет страница, в която можете откъси, интервюта и отзиви за романа.

Интервюто взе Георги Грънчаров

Advertisements
Categories: Uncategorized | Етикети: | Вашият коментар

Навигация в публикациите

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: