Последният пир


Posledniqt_pir„Славата“ на тази книга достигна до мен, преди да съм разлистила дори първата страница. Описанията на съдържанието бяха съпроводени със сбръчкани носове и най-милото, което можеше да се чуе по повод творбата на Джонатан Гримуд, беше „странна“, съпроводено от „гнусна“ и „шокираща“. „Нима?“, запитах се аз. „Нима?“, питам и сега, когато книгата лежи притихнала до мен – прочетена и одобрена. Не мога да не я сравня с тигрицата на Жан-Мари о’Ому – малцина са тези, които ще се осмелят да я доближат. Така че се съгласявам: тази книга не е за всеки!

За първи път виждам издание на Gourmet Publishing – издателство, което познаваме с приятната и лежерна литература на Питър Мейл или кулинарните книги на Ивелина и Йоана – да носи на задната си корица червена точка с числото „16“ вътре в нея. „Не се препоръчва за лица под 16 години„, а и за хора със слаби стомаси и пуритански възгледи. Смятам, че навикът на главния герой да опитва вкусове – от бръмбари, през екзотични животни до телесни сокове, определено не е чак толкова фрапиращ. Тази червена точка според мен стои заради преливащите от силен нагон и необуздана сексуалност абзаци. Тези две неща – до някаква степен извратеното влечение към вкусове и необузданото описание на еротични сцени – могат да отблъснат един по-скромен читател, който очаква от книгите да са написани в приличен тон и да са до някаква степен предсказуеми, но изглежда не и мен, макар да бях подготвена за обратното.

Чудя се наистина защо „Последният пир“ се приема като нещо, което трябва да отвращава и шокира, и си го обяснявам с опростения вкус на читателите, като тук не искам да обиждам никого, а да изтъкна факт. Литературата е станала значително по-смилаема през последните години, което много пъти ме е разочаровало като читател, но и може би точно толкова пъти ме е удовлетворявало. Истински вярвам обаче, че книгите, които четем, трябва да са разнообразни – ние просто трябва да бъдем изследователи като д’Ому – и ако на някого му се струва непонятно това, че той опитва месо от куче, котка или плъх, то същият този някой ще се чуди как може да харесам книга като тази. „Опитвам“, ще му кажа. Нали това е ключът към познанието?

Като споменах котки и кучета, се сетих, че това определено не е четиво за тази част от човечеството, която примира при вида на пухкави космати топки. Защото в тази книга те са храна, лишени са от дух и същност. Искам пак да подчертая, че това е литература, затова нека не навлизаме в излишни спорове. Не може всяка книга, в която има котки, да е като „Котешки лапи на лунна светлина„. Светът е шарен и многолик, хората са кой от кого по-различни, затова нека бъдем толерантни, но в истинския смисъл, а не просто за демонстрация.

Освен нестандартния сюжет, има още две неща, които превръщат книгата от „добра“ в „силна“ и които ме спечелиха веднага: стилът на автора и пълнокръвните герои. Странностите на Жан-Мари са описани толкова добре, че изглеждат съвсем в реда на нещата. Единственият момент, в който авторът е пресолил манджата (според мен), е в края на книгата; това, което се случва непосредствено преди пируващият да стане част от пира.
Може би защото очаквах подобна крайност да се случи в самото начало на книгата, така че да ни покаже д’Ому като извратен маниак. Но той не е такъв – напротив. Главният герой е интелигентен, чувствителен и симпатичен.
Може би защото щеше да е по-оригинално, ако останеше един вкус, който да продължава да преследва духа му, едно неизживяно усещане, което да остане именно такова.
Освен тази слабост на Гримуд, не мога да открия друга.

Интересен е и погледът върху упадъка на френската монархия и зараждането на Френската революция. Усетил отдалече хода на историята, Жан-Мари д’Ому опитва от всичко, което животът му предлага – понякога в буквален, понякога в преносен смисъл. Версай е описан като миризлива дупка, в която хора и кучета се изхождат, където им падне, а тежките прокъсани платове, плюшове и похабени усмивки не могат да прикрият упадъка, който разяжда Франция отвътре и извън стените на тази историческа сграда. На фона на лицемерието, интригите и продажността, които процъфтяват в кралския двор, един човек с нестандартни вкусове изглежда като единственото нормално същество сред изтощени и злобни човешки зверове в клетка.

Не на последно място искам да разкажа и за още нещо в книгата, което ми беше особено приятно да прочета: връзката между Виржини и Жан-Мари. Макар краят ѝ да не е сладък, той всъщност е истински романтичен, каквато е и цялата им история: от запознанството, през трудностите, та до момента, в който любовта отстъпва пред мрака и дава път на самоунищожението. Споменах „романтичен“, защото романтика е последното нещо, което ще очаквате да прочетете в тази книга, а не толкова, защото думата ми харесва и не мога да я заменя с друга. Нежно чувство, загриженост, отдаденост, отдалеченост, омраза, ярост, безразличие, себеотрицание, себеоткриване…. Има толкова много емоции между тези страници! Наистина толкова много, че останалото дори избледнява.

Накрая ще споделя с вас, че се надявам да прочетете книгата безпристрастно – като гладен и жаден за нови вкусове читател, не като преситен консуматор на литература. И не забравяйте, че добре написаната книга ще разшири хоризонтите ви, ще ви накара да опознаете по-добре реалността и ако авторът е наистина смел и опитен, ще ви накара да се вгледате по-добре и в самите себе си.

Девора

Advertisements
Categories: Драма, Исторически, Любовни, кулинарно, художествена | Вашият коментар

Навигация в публикациите

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: