България в Първата световна война


В годината, в която се навършват 100 години от включването на България в Първата световна война, очаквах доста повече нови книги по темата. И не само книги – доста повече шум, дискусии, официални отбелязвания на събитията, медийни публикации… Може би защото сравнявам с други държави, където годишнината от Голямата война наистина се помести във фокуса на общественото внимание и постави отново неотговорените въпроси: как се стигна до там, струваше ли си, можеше ли да се избегне, на какво ни научи. У нас, уви, темата „развълнува“ само много тесен кръг от хора с традиционен интерес в историята, но твърде малко медии, общественици, историци, издателства.

Kremenarov - Bulgaria v Purvata svetovna voinaСред няколкото примери, които все пак правят изключение, нареждам „България в Първата световна война“ на Георги Кременаров, издадена от „Изток-Запад“. Книгата излезе точно в навечерието на 100-годишнината от Манифеста на цар Фердинанд, с който България обявява война на Сърбия, и веднага привлече вниманието ми. Името на Георги Кременаров не ми беше познато до момента, затова потърсих и допълнителна информация. Юрист по образование, авторът не е професионален историк. Въпреки това страстта му към темата определено си личи не само от огромния брой източници, на които се позовава в книгата, но и от факта, че от години обикаля из някогашните бойни полета в Македония, проучвайки сцените на някои от най-знаковите сражения на българската армия през войната.

Сама по себе си книгата не е чисто историческа, нито документална, а по-скоро публицистика, стъпваща сериозно на исторически сведения и хронология. До известна степен това е слабост, но има и едно съществено предимство – изключително четима, лесна за усвояване и много увлекателна, за разлика от сухите изследвания, писани от академични историци. Кременаров се позовава на голям брой публикации по темата и на изобилни свидетелства на участници, подреждайки всичко в хронология на българските триумф и трагедия. В по-малко от 200 страници са синтезирани най-ключовите моменти от предисторията – прословутото „българско лято“ на 1915 г., обявяването на войната, успешната кампания срещу Сърбия, разгрома на Румъния и зациклянето на Южния фронт, на практика решило и изхода от конфликта. Без да си поставя за цел да обхване всички подробности, книгата проследява пътя на българската армия през покритите с кръв и слава театри на бойните действия – Каймакчалан, завоят на Черна, Дойран, Добро поле, Чеган и други. Не се сещам за много издания, които така достъпно да дават обща представа за участието на България в Първата световна война, при това доста интригуващо и без да отегчават с характерната военна терминология и безкрайно изреждане на полкове, цифри, дати и прочие. Тук обаче има друг проблем…

Написана с много солидна литература в основата на фактологията, книгата все пак балансира (на места не толкова успешно) между историчност и интерпретация. Авторът не се колебае да вплита своите коментари на събития и личности навсякъде из текста, без да крие силните си емоции и пристрастност. И наистина, цялостното усещане е за голямо, неподправено възхищение и преклонение пред паметта на българските герои, но и идеализиране, включващо в себе си остро противопоставяне („българските герои“ срещу „сръбските агресори“), малко повече патетика и емоции, а на места и някои характерни за партийната публицистика обвинения и квалификации (особено срещу личността на цар Фердинанд). Всичко изброено е характерна особеност на нашенския патриотизъм, който за съжаление все още се движи по ръба на противопоставането ние – другите. Разбира се, прекомерната оценъчност би могла да се преглътне, ако не беше епилогът, в който авторът е дал воля на твърде смущаващи апели и схващания. Следното изречение ме остави в потрес:

„Демокрацията като режим не е за нашите географски ширини! Просперитетът на България през време на режимите на цар Борис III и Тодор Живков го доказа!“

Ще си наложа да забравя този епилог, както и лайтмотива, според който за всички беди е виновен само и единствено цар Фердинанд, защото книгата със сигурност е ценна и има своята образователна, обогатяваща и попълваща празнините в националната ни памет роля. Особено днес, когато е важно да си припомняме уроците от Голямата война. И в този смисъл книгата на Георги Кременаров слага на масата някои тежки истини, които старателно и систематично са били неглижирани, забранявани, заличавани от обществената памет. Затова и днес имената на най-значимите сражения, където българският воин се покрива със слава, са само имена на улици. И да, това е умишлена държавна политика. Защото Първата световна война е неудобна. За всички, които са били на власт било тогава, било по-късно. И защото големият губещ в тази война е не политическият елит, а българският войник, който губи непобеден. 100 хиляди жертви и една разорена страна нанасят такава травма, която още кънти дълбоко в българската душевност. Чест и почитания на Георги Кременаров, че със своя текст – макар и силно пристрастен, макар и изпъстрен със спорни моменти и твърдения – издига един словесен паметник именно на българския войник. Днес, 100 години по-късно.

Георги Грънчаров

Advertisements
Categories: Военни, Исторически | Вашият коментар

Навигация в публикациите

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: