Сага за Форсайтови


FS„Сага за Форсайтови“ на Джон Голзуърди е от тези литературни произведения, които едновременно цениш високо, но и ненавиждаш силно. Разкъсвам се между негодувание и възхищение, не мога да помиря двете враждуващи чувства, точно както авторът не може (или не иска) да помири двете враждуващи семейства, станали печални главни герои в неговата сага.

Книгата, за която ще ви разкажа днес, е първата трилогия от форсайтските хроники. Самият автор признава, че не може да се откаже от героите, с които е живял толкова дълго време, затова след The Forsyte Saga, която се състои от три тома, на бял свят излизат още три, обединени под заглавие A Modern Comedy, след което и последната трилогия – End of the Chapter. Историята започва в годините на „златния век“ на фамилията Форсайт и се разгръща в поредица от десетилетия, описващи упадъка на това заможно и сложно семейство, който се застъпва и с края на викторианската епоха.

Джон Голзуърди умело сътворява героите, тъй като пише за познати проблеми и използва прототипи от собственото си семейство. Замислена като критика към форсайтовщината (нарицателно за типа поведение на тези, които смятат другите за длъжници, а  хората – за собственост), книгата критикува безпощадно чрез перото на автора. На пръв поглед може и да се съгласите с критиката, която вече толкова години представя Голзуърди като автор, който назидава. Той си позволява да слага етикети на героите си чрез по-второстепенните персонажи, но техните действия не винаги звучат толкова осъдително, колкото някой би помислил, че е редно (с оглед на позицията на автора). Сомс Форсайт, най-„демоничният“ образ в цялата трилогия, аз почувствах като най-близък и изпитвах истинско състрадание към неговото нещастие. Това нямаше да бъде факт, ако такава не беше и целта и на автора. Получава се така, че на листа хартия четете нещо, което би трябвало да ви накара да вземете определена позиция, но в същото време вие чувствате точно обратното на тази позиция. Ето тук се крие гениалността на автора и това е причината да сведа уважително глава и може би да не си позволя да критикувам каквото и да било в писател, който е способен на подобно въздействие. Това за мен е магия в чист вид, родена от рядък талант.

Защо обаче в крайна сметка реших, че не харесвам „Сага за Форсайтови„? Защо въпреки гения, въпреки таланта и въпреки богатия език, аз оставих прочетената книга с желание за саморазправа. Не бяха конкретни неща като бавно развиващото се действие например, а пълно несъгласие.
Каква трябва да е перфектната жена? Защо образът на Айрин е толкова отблъскващ, макар за нея никога нищо лошо да не се споменава? Защо харесвам „лошите“ герои? Защо всичко е толкова мрачно, безнадеждно и крайно? Мисля, че Голзуърди е искал да внесе точно този смут в душите на хората, които четат неговата сага. Защото да съчувстваш дори на провинилия се и да откриваш гнилото в привидно перфектния може би означава, че за теб има някакъв шанс…

Що се отнася до сюжета, не бих могла да кажа, че в него има нещо, което да ви разведри. Точно както и в истинския живот, човешките решения и постъпки са породени предимно от емоционални импулси, от грешки и гордост. Всички герои на Голзуърди за мен са дълбоко нещастни и нито един не успява да се радва на краткотрайното си щастие за повече от миг. Винаги има сянка, която се спуска и закрива ясното небе. Тези, които откриват покоя, го откриват малко преди смъртта си, а тези, които откриват истината, не намират покой.  Читателят е поставен като страничен наблюдател без право на глас, докато събитията се нижат едно подир друго и го разгневяват или натъжават. Кулминацията на несправедливостта идва с края на книгата, когато тези, които обвиняват Сомс и дъщеря му Фльор за най-ярки представители на форсайтовщината, всъщност прилагат в действие това, срещу което уж се борят. Но докато стигнете до този момент, има много герои, с които трябва да се запознаете, и много чувства, които трябва да изживеете. И тъй като книгата е близо 1000 страници, предлагам  ви да започнете възможно най-бързо, ако искате скоро да изпитате въздействието на творчеството на Голзуърди върху себе си.

Девора

Advertisements
Categories: Класика, художествена | 2 Коментари

Навигация в публикациите

2 thoughts on “Сага за Форсайтови

  1. Мариана Димитрова

    Здравейте, Девора. Може би защото четох част от тази „многология“ в далечните соцвремена и след като едноименният сериал събираше хората всяка сряда и събота, усещането ми е доста различно от вашето. За мен семейство Форсайт е хроника на промените в Англия в течение на много години. Затова и някои негови членове, преки наследници или сродени, са толкова несъвместими с основните фамилни принципи. Джун, да речем (има и още от по-младите, но уви, не помня имената, а те бяха мъже, май Джон се казваше единият, синът на Айрин). Колкото до Айрин и Сомс, не можах да приема как изведнъж от собственик той се превърна в благороден тип (щото ставаше дума за дъщеря му, обаче), а тя беше осъдена да е ледена и неразбираща, след като имаше всички основания да не прости. Да не говорим, че Фльор си е Сомс в рокля и въпреки драмата, не съм сигурна, че това би била щастлива връзка. Ако някой имаше да преглъща нещо, това определено не беше Сомс.
    Но все едно, важното е, че Голзуърти разказва толкова добре, че всеки би искал да вземе страна.
    С радост чета впечатленията ви и благодаря
    Мариана

  2. Мария Христова-Тисълтън

    Девора,напълно съм съгласна с Вас.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: