Лудият от площад Свобода


В деня, в който започнах да чета сборника, на 50-ина километра от българската граница, край Средец, бе убит афганистанец. Случаят доби популярност в Европа като първия убит емигрант по външната граница на ЕС. У нас инцидентът предизвика други реакции, за които не ми се говори.

Ploshtad SvobodaИ все пак, имаше нещо много злокобно в това съвпадение. В деня, в който полицай простреля смъртоносно афганистанеца край Средец, отгърнах предговора на „Лудият от площад Свобода“, написан от Хасан Бласим специално за българския читател. „Веднъж се опитахме да прекосим пеша турско-българската граница. Ако разкажа подробно какво правят българските граничари с емигрантите, когато ги хванат, човек може и да не ми повярва, че в Европа има подобни средновековни зверства“.

Хасан Бласим е иракчанин, живеещ от години във Финландия. „Лудият от площад Свобода“ е неговият дебют в прозата. Сборник с кратки истории, коя от коя по-стряскащи. Като бързи шамари, които изплющяват звучно в тишината. Или както сам пише: „Това е историята на границите в тоя свят. Граници, до които нямат достъп обективите на фотоапаратите и моливите на журналистите; граници, тънещи в мрак и безчовечност“.

Четеш и неминуемо в главата ти изниква злощастната случка край Средец. Или камионът-убиец в Унгария. И започваш да си даваш сметка, че това са просто два нищожни примера, които са получили повече медийно внимание, докато някъде там, по границите и на Изток, в земите, за които предпочитаме да не мислим много, подобни неща се случват ежедневно.

Перото на Бласим се движи с много кривини между действителност и фикция, често прескачайки границата (пак граница!) нелегално – тогава реалността изведнъж е завладяна от фантастичното, от измислицата. Но същата тази реалност понякога е толкова ужасяваща, толкова надминаваща всичко, че фикцията се явява своеобразно убежище, отдих. Окопаваш се в убеждението, че все пак става дума за измислица и така по-лесно преживяваш труповете и торбите с глави.

„Лудият от площад Свобода“ не е опит за убеждаване в нечия истина, нито репортаж „отвъд“ границата. Това е купчина шрапнели, остри и нараняващи, безцеремонни и режещи. Шрапнели, които се забиват неумолимо в нашата увереност, че сме на правилния бряг, че сме наясно с позициите си, знаем кое е бяло и кое черно.

Обърнете внимание на „Чантата на Али“ и „Кошмарите на Карлос Фуентес“. И не се страхувайте от сборника – понякога няколко стряскащи, събуждащи шамара не са излишни.

Георги

Advertisements
Categories: Разкази | Вашият коментар

Навигация в публикациите

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: