Назад във времето в Париж


ZaParijСъс сигурност в книжарницата сте попадали на красивото издание „За Париж“ – сборник с текстове за френската столица на големи имена като Хемингуей, Толстой, Маяковси… Не знам само с какви емоции бихте подходили към книгата след нещастието, което сполетя този град преди малко повече от месец. Може би ще ви спечели картината на безгрижие, която краси корицата, и все пак ще посегнете към нея. Тази картина обаче е измамна – между страниците съвсем не е безгрижно и весело. За сметка на това ще се прехвърлите назад във времето чрез спомените на авторите и ще установите, че Париж винаги ще бъде Париж, независимо от това какво го сполетява, а това е всичко, на което се надявам за този град!

Сборникът с разкази започва с текстове на Гертруд Щайн (не Стейн и Стайн), която ни връща в 1939 г. и ни разкрива любопитни подробности за живота и нрава на парижани по време на Втората световна война, и завършва с по-ведрите преживявания на Марк Твен, описани в хумористично-саркастичен стил. За мен това беше най-приятната част от книгата, тъй като в текстовете на Ърнест Хемингуей, Иван Бунин, Алексей Толстой, Владимир Маяковски, Зинаида Гипиус и Сесар Валехо открих повече техните емоции, отколкото своя Париж. Любопитно е да четеш текст, който разкрива в по-голяма степен моментното състояние на своя автор, отколкото това, за което разказва – колкото по-мрачен беше описван Париж, толкова по-неудовлетворен от собствения си живот към този момент ми изглеждаше авторът.

Забавлявах се много със социалното писмото на Денис Фонвизин. През 1777-1778 година той изписва и други такива, в които „преодолява идеализацията на европейската култура“ (по текст на Литературен свят). Възмущението му е толкова истинско и в същото време изпълнено с толкова претенция, че ми стана любопитно да прочета пътеписи за руската столица в края на XVIII век. Ще усетите една тенденция в книгата: руснаците не харесват Париж! Или поне тези, чиито текстове ще откриете в изданието. Или поне някога…

Докато четях книгата, се чудех защо издателите са избрали подобна корица – тя по никакъв начин не кореспондира със съдържанието, макар и да е прекрасна и да ѝ се радвам много! Сега, когато седнах да пиша, си дадох сметка, че това романтично зайче, вдигнало високо брадичка, не трябва да се асоциира с преживяванията на читателя. То е гордият, несломим френски дух, който обикаля около символа на своята красива столица. И ако трябва да съдя от прочетеното, то най-вероятно обикаля в кръг, защото по този начин знае, че винаги ще стигне там, откъдето е тръгнал, за да повтори отново: с вдигната брадичка, с леко притворени очи за всичко друго, освен за вътрешния си мир, и лек ветрец, развяващ… ушите. Това, разбира се, е за да се проветрят от всички езици, които се говорят в Париж и не са френски. ;)

Девора

Advertisements
Categories: Мемоари, Места, Пътеписи, Разкази, художествена | Вашият коментар

Навигация в публикациите

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: