На моста Връбаня в Сараево всичко е спокойно


Предупреждение: ревюто съдържа „спойлери“!

Винаги съм се чудил какво ли е да пишеш за събития, които не си видял или преживял лично. Да създадеш роман за нещо, в което нямаш никаква роля. Замислих се за това, докато разлиствах първите страници на „Аз още броя дните“ – дебютния роман на Георги Бърдаров. После погледнах към библиотеката си и се опитах да намеря примери. Ето „Почит към Каталония“ – да, лесно му е било на Оруел, все пак е бил доброволец в Испанската гражданска война. Или Ремарк – преживял е окопите на Западния фронт. Но в следващият момент погледът ми се спря на ирландеца Себастиан Бари, чийто роман „Далече и отвъд“ е потресаващо реалистичен поглед към ужаса на Първата световна война. Погледът ми се премества малко вдясно – Лител и „Доброжелателните“… Думите са излишни за този дяволски шедьовър. Нито Бари, нито Лител са дори съвременици на събитията, които описват. Но създават впечатляващи шедьоври, от които човек настръхва – толкова силно е „потъването“ в тях.

Georgi BurdarovПървоначално и аз като Зоран, събеседника и преводач на главния герой от романа на Бърдаров, си казах: „За какъв дявол ти е притрябвало да пишеш за война, с която нямаш нищо общо, за чужда война?“. За „Сараевските Ромео и Жулиета“ е изписано много, заснети са филми, а в YouTube има купища репортажи, интервюта с родителите им и какво ли още не. Снимката на бошнячката Адмира Исмич и сърбина Бошко Бркич на моста Връбаня в Сараево е иконична, препечатвана в стотици вестници и в хиляди статии из нета. А и точно за войната в Босна… може би най-непонятния конфликт, воден някога в Европа. Чел съм доста по темата, при това от автори, участвали в събитията, но досега не съм намерил валидно обяснение на този кошмар. И ето сега, повече от 20 години след войната, един български автор хвърля ръкавицата и поема предизвикателството да опише една от хилядите трагични истории, превърнали бивша Югославия в печално гробище. Най-популярната история. Най-медийната. История, за която може би няма какво да се добави повече. Защо? Как ще го направи?

Това бяха въпросите, които си задавах в началото. Няколко часа по-късно, прелиствайки последните страници, намерих за себе си и отговорите. А именно – когато си наистина добър писател, когато заживееш истински с историята си, изстрадаш я, изплачеш я, изстържеш всичко от дъното на душата си – тогава създаваш литература. Вълнуваш хиляди. Вдигаш мъртвите от гробовете им. Връщаш отново лентата, за да пресъздадеш емоции отвъд сухата статистика, отвъд учебниците и Wikipedia. Георги Бърдаров го е направил.

Георги Бърдаров е сътворил наистина добър роман. Не, не е отговорил на въпроса „Защо се случи всичко това?“, но кой ли може? Превърнал е трогателната история на Адмира и Бошко в център на един истински автентичен разказ за ужасите на тази война. Погледнал е от толкова много ъгли… Някои от тях особено много са ме вълнували във времето – доброволците например. Онези, които по професия са били обикновени учители, пощальони, шофьори, и които войната настървява, изважда неподозирани страсти в тях и те започват да убиват. Да убиват през уикендите, а през седмицата да се връщат при семействата си, да докосват децата си, да милват съпругите си. Ад!

Бърдаров пише за войната живо, реалистично, безкомпромисно. Не спестява нищо. Онези читатели, които не са се сблъсквали с много книги за войната, вероятно ще бъдат шокирани. Но дори тези, които са попрочели нещичко, пак ще изопнат лица – войната на Балканите винаги е нещо повече, нещо повече от война.

„Да, войната няма красиво и героично лице. Войната е черна като смъртта, която носи. Черната й сянка беше надвиснала над Сараево и не се отмести нито веднъж в продължение на 1395 дни и 1395 нощи. Много от онези, които стреляха от хълмовете над града, бяха израснали в него. С тези, по които стреляха, бяха яли филии с лютеница и сирене, с масло и мед. Бяха се обичали с тях. Всеки имаше поне един приятел, поне една любима, останали в обсадения град, но стреляха. Войната е опиат. Когато убиеш първия, е страшно, когато убиеш десетия, е странно, когато убиеш стотния, искаш само още и още, и още. Такава е човешката природа – кървава. В нея се борят две еднакви половини – тъмна и светла. Зависи кой механизъм ще бъде задвижен“.

Няма да влизам в подробности по сюжета, защото е безсмислено. Сюжетът е ясен – историята е в Wikipedia. Това, което липсва там, са емоциите. А за тях си има Георги Бърдаров. И достатъчно анонси по цялата книга. Там, впрочем, на задната корица, са и цитати на колегите книжни блогъри Христо Блажев и Милена Ташева. Христо в твърде приповдигнат тон е обявил романа за „бисер“, „шедьовър“, докато Милена е една идея по-обрана, с отправка към историите от Балканите, което до голяма степен се доближава и до моето впечатление. Страхотен роман, да, ще доведе доста хора до сълзи, но моите критерии за влизане в „съкровищницата“ са още по-високи.

За капак, един цитат, който ме стресна. И други стряскащи неща има в книгата, а най-ужасно е усещането, че всичко това може толкова лесно да се повтори. Ще видите в интервютата с участниците. В силата на пропагандата. Ще се замислите за това дали и у нас някой някога няма да дръпне точните струни, за да захвърлят хората филиите с лютеница и да запищят куршуми. Стряскащо е. И това:

„Нищо не е забравено, нищо няма да бъде забравено. Нито една рана не е зараснала и няма да зарасне. Между нас винаги ще стоят убитите“.

Публикувано от Георги

Advertisements
Categories: Балкански, Военни, Драма | Вашият коментар

Навигация в публикациите

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: