Борбата за Съединението през погледа на немския кореспондент


На тази книга попаднах, отбивайки се в книжарница на Главната в Пловдив. За късмет, тъкмо бях заровил нос в лавицата с местни издания, когато я видях. Не ми трябваше много мислене, за да преценя, че в ръцете си държа нещо безкрайно интересно.Часове по-късно вече четях в захлас, щастлив от откритието си.

„Борбата на българите за съединението си“ е разказ от първо лице на немския военен кореспондент Артур фон Хун, чиято първа среща с България е по време на Руско-турската война, която отразява за в. „Кьолнише Цайтунг“. Седем години след войната фон Хун отново е у нас, за да присъства на едни от най-драматичните събития по това време в Европа – Съединението на България с Източна Румелия и последвалата я война със Сърбия. Удивителните му свидетелства за тези събития излизат първо в Лайпциг и Лондон, а през 1887 г. и у нас. Но не се опитвайте да си спомните името на автора – книгата потъва в забвение за повече от век, старателно „забравена“ заради откровената и неконюнктурна българофилия, извираща от всяка страница.

Arthur von HuhnАко зачетете „Борбата на българите за съединението си“, бързо ще разберете защо е това забвение. Артур фон Хун е безпощаден в оценките си за „силните на деня“ и особено за Русия, от която сваля всякакви ореоли на освободителка и избавителка на младата българска държава.

„Първото, което забелязах беше това, че този уж „угнетен“ народ се намираше в такова благосъстояние, в каквото малко народи се намират в цивилизована Европа. Това чудно откритие не направих не само аз, но и всички руски офицери и войници… Те не намериха угнетени роби, а един състоятелен, богат народ, който се ползваше почти с по-големи права, отколкото самите му избавители! Нийде в цяла България не срещнах ни най-малка следа от истинска бедност, която в Русия се среща на всяка крачка. Всеки българин си има своя къщичка, своя нива, свое лозе, свои волове, крави и овце, а освен това и готови парички. Най-доброто доказателство за богатството на страната е този необорим факт, че България цели шест месеца е хранила без затруднение цялата руска армия“.

Оценката му във встъпителните думи на пръв поглед е шокираща, но подкрепена от наблюденията му над отношението на освободителите към току-що освободените „братя християни“ придобива наистина правдиви очертания.

„Руските дипломати не изучиха добре характера на българския народ, та затова се излъгаха горчиво. Те мислеха, че ще могат да управляват българите с камшик, както татарите и туркмените. Не, господа руски дипломати, българите не са родени за камшик и робство, а за самостоятелен, свободен живот“.

На 20 септември 1885 г. германският кореспондент отново е в познатата вече България, в разгара на преломни събития. По пътя си става свидетел на мобилизиращата се сръбска армия и възгласите: „Да живее кралят на Сърбия и Македония“. Следващите страници са завладяващо описание на Съединението, участниците в него и последствията от този изцяло български акт. Фон Хун дава безценни свидетелства за настроенията по това време, за почти сигурното очакване на българите, че им предстои да се изправят срещу Османската империя за защита на Съединението. „Всеки, без изключение, мислеше, че султанът ще удовлетвори желанието на Русия и ще потуши със силата на оръжието избухналото въстание. Но това не се сбъдна – и пред мене тихо и мирно лежеше революционния град Пловдив“.

Урок по дипломация

Доста се е изписало за заслугите на народните дейци, осъществили на практика Съединението – Данаил Николаев, Захари Стоянов, Иван Стоянович, Коста Паница, Чардафон и др. Фон Хун обаче дава ценни сведения за изключителната роля на княз Александър в това дело. Сред първите действия на младия княз (де юре васал на Османската империя) е да телеграфира на султана и да го помоли да припознае „свършеното дело на съединението“. Още в първия си ден в Пловдив, след литургията в православната църква, князът посещава турската джамия „Джумаята“ и заповядва да се отслужи молебен за султана. Междувременно от провинцията пристигат телеграми от окръжните управители, които молят княза – под заплахата на възможни безредици – да им позволи да обезоръжат мюсюлманското население. Князът обаче отказва. Вместо това показва съдържанието на телеграмите на главния мюфтия в Пловдив. „Колкото по-ясно се очертаваше намерението на княз Александър да се споразумее с Турция, толкова по-приятелски стана и настроението на мохамеданите спрямо княза и българския народ. Турците бяха единствените, които имаха причина да покажат враждебност към българите, но те не направиха това и останаха мирни. А еднокръвните и едноверни братя руси, на които българите не са направили никога нищо лошо, те показаха враждебност към българите и държавния им глава“, пише германецът.

Армията на капитаните

Неочакваното обявяване на война от страна на Сърбия сварва българската армия в положение, уникално в световната история. Князът по това време е на 28 години, началник-щабът – на 24, военният министър – на 29. Млади, все още неопитни мъже, на чиито плещи ще се стовари тежко бреме. Русия отзовава всичките си офицери от България и отчислява княза от армията си. „Отзоваването на руските офицери от българската армия – пише фон Хун – показа ясно на българите, че Русия обича България, а не българския народ. Тази враждебна постъпка отвори очите и на простолюдието, което преди вярваше в благодетелта и любовта на руския цар, както в евангелието. Всеки войник, всеки селянин виждаше сега със собствените си очи, че Русия е оставила България, и то в момент на най-голямата опасност“.

Фон Хун описва с невероятни подробности суматохата от предстоящата война, ужаса и уплахата, завладели София при настъплението на сърбите, и стихийната мобилизация на младата българска армия, която успява да се прехвърли от южната граница към Сливница за броени дни и да спре крал Милан току на подстъпите към столицата. Германският кореспондент е на мястото на събитията, неотлъчно до княз Александър, и става свидетел на неочакваното. Защото категоричната българска победа по това време е нещо наистина неочаквано – цялото европейско обществено мнение се занимава с въпроса какво ли ще прави крал Милан с победена България и какви ли условия ще й предложи. Германецът е удивен от храбростта, която показват българските войници и от качествата на офицерите, обърнали в бягство сръбската войска. Тук ще напиша имената им, защото трябва да се знаят. Майор Александър Гуджев, ротмистър Бендерев, артилерийски капитан Иванов, капитан Рачо Петров, капитан Олимпи Панов, капитан Узунов, капитан Попов, капитан Паница, подполковник Николаев… Герои!

Останах без дъх, докато четях разказаното от фон Хун. С уменията си на журналист германецът създава изключително драматични картини на боевете – почти усещаш барута и грохота на оръдията. Не си спомням да съм чел подобно автентично свидетелство от първо лице за тази война. Книгата е изключителна! Финалните страници авторът посвещава на своите прогнози за бъдещето на младата българска държава. Безкрайно любопитно е да надникнем в тези разсъждения днес, след близо век и половина. Някои от хипотезите, макар и предпазливи, звучат нереално с оглед на събитията от последвалите години. Други обаче са почти пророчески. Фон Хун разглежда сценарий, при който България се превръща в руска губерния. Уви, 60 години по-късно сценарият се сбъдва. Германецът обаче е твърде оптимистичен за съпротивителните сили на нашия народ. „България, покорена чрез грубата сила на руските щикове, ще може да се владее само чрез крайна тирания. Тази свободолюбива България от днес не влиза никак в кръга на деспотичната руска империя. България ще трябва да се прекрои по-скоро, за да стане достойна за руска губерния. Русия има сила да смаже България, следователно, тя ще я и смаже. Русия ще лиши българите от всичките човешки правдини, както е лишила поляците… Завоюването на България наистина ще принесе на Русия неограничена власт на Балканския полуостров, но от друга страна ще докара за руския държавен организъм такива отровни елементи, които ще отровят самата руска държава“.

Оставям този финал отворен с показателните думи на фон Хун. В какво е бил прав германецът и за кое греши, всеки може сам да направи изводите си днес. Щастлив съм, че случайността ме срещна с това книжно бижу и горещо препоръчвам на всеки да потърси книгата. Заслужава си всеки ред!

Публикувано от Георги

 

Categories: Балкански, Военни, Исторически | Вашият коментар

Навигация в публикациите

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: