Бакман. Още малко от същото.


Той пак е тук. Феноменът Бакман. След като хиляди българи попълниха библиотеките си с мега успешните „Човек на име Уве“ и „Баба праща поздрави и се извинява“, след като стотици български жени припознаха по нещо от себе си в  житейската драма на своенравната Брит-Мари от романа „Брит-Мари беше тук“, в началото на тази година Бакман отново е из витрините на книжарниците. Не, не, не изпадайте в еуфория още, става въпрос за нещо малко. Нещо като за едно следобедно кафе време, което да ни сгрее, докато чакаме пролетта, а с нея и новия му, вече истински роман.

vseki_den_pytyatВ очакване на пролетта всеки ден става все по-дълъг. Буквално. А с него и „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“, както разбираме от заглавието на кратката новела с корица в добре познатия ни стил на художника Дамян Дамянов. Вероятно сте прочели романите на Бакман. И сте забелязали неговия фокус към възрастните персонажи. Сприхавият, но добър Уве; бабата, която праща поздрави; дори попрехвърлилата първата младост Брит-Мари са изградени като образи с много емпатия. Сякаш самият автор е влязъл в обувките на всеки от тях, чувствайки се съвсем комфортно – учудващо умение за млад писател като Фредрик Бакман, роден през 80-те (!).

А забелязали ли сте, че около тези герои винаги се навъртат и някакви деца? Е, същата схема имаме и тук, в тази трогателна история за залеза на живота. Или както пише самият Бакман: „Това е любовно писмо и бавно прощаване между един мъж и неговия внук, между един баща и неговото момче“. Излишно е да се опитвам да съм деликатен в ревюто си – не мога и не бих могъл да намеря такива красиви думи и да ги подредя в красиви изречения, както е направил авторът. Коварна болест е причината един старец бавно да губи спомените си и постепенно да стеснява хоризонта на съзнанието си. Спомени и картини от миналото често се озовават на погрешно място и объркват настоящето. Твърде тежка съдба за човек на точните науки, какъвто е въпросният старец. Разказът се движи напред-назад по същия привидно хаотичен начин, умишлено симулирайки обърканата картина в главата на възрастния човек. „Площадът пак се е смалил през нощта“ – така нарича той загубата на спомените си.

Със свито сърце прелистваме страница след страница от тази кратка история, за да видим една истински красива обич между един дядо и неговия внук, вълнуваща скица на едно семейство, която Бакман само щрихова пред нас, но така красиво, така красиво… Как може да ти липсва някой, който все още е тук, колко болезнено е умът да си тръгне преди тялото – жестока тема, истински жестока, но изпод перото на този виртуоз достигаща до нас почти терапевтично. Защото историята за Ноа и неговия дядо ни кара да ценим всеки миг с близките си хора, да се замисляме над взаимоотношенията си с тях, да погледнем живота си отстрани и да не чакаме, за да кажем на някого какво означава за нас. Да прегръщаме, да даваме обич. Да ценим и да създаваме спомени. И това ако не е Бакман, а? Точно това е. Дори в тези по-малко от 60 страници…

Публикувано от Георги

Advertisements
Categories: Драма, Скандинавска, художествена | Вашият коментар

Навигация в публикациите

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: