Евгений Утин – „Писма от България“ и непознатата Руско-турска война


На фона на ежегодната полемика около Трети март като национален празник на България и вечните делби между русофили и русофоби, тази година почти незабелязано за широката аудитория на книжния пазар се появи едно забележително издание. Книгата на петербургския адвокат и военен кореспондент Евгений Утин „Писма от България“ излиза на руски език през далечната 1879 година, но, забележете, никога не е издавана у нас. Въпреки че представлява живо свидетелство от първо лице за войната, която Руската империя води с Турция, за всички тези години не се намира воля тази книга да достигне до българския читател.

Този факт засили неимоверно любопитството ми и дългият празничен уикенд прекарах с „Писма от България“, издадена в красиво книжно тяло от търновското издателство „Абагар“. Триста страници по-късно отговорът на въпроса „Защо чак сега?“ намира своя изчерпателен отговор.

Евгений Утин заминава за България малко след избухването на войната през 1877 г. и остава у нас до третия щурм на Плевен през септември същата година. Изключително интересно е да се вникне в неговите разкази и размишления за вероятно една от последните „романтични“ войни в Европа. Под „романтични“ визирам онова приповдигнато настроение, необоснован патос и еуфория, жадуването за предстоящите сражения като за истинско тържество. Това разбиране за войната е завинаги стъпкано в калта чак през 1916 г. в окопите на Сома и Вердюн. Но тогава, на брега на Дунава, картината е като от празник.

„Всички очевидци разказваха в един глас, че армията е великолепна, че цялата подготовка на войната е доведена до съвършенство, нашето оръжие блести, нашата артилерия внушава дълбоко уважение, към генералния щаб и ръководните лица се отнасяха като към икони и обществото беше готово да обсипе с камъни всеки, който би си позволил не само да не признава, но дори и да се усъмни в огромните таланти, в гения на всички онези, натоварени от съдбата с високата чест да поведат в бой руската армия“, описва Утин еуфорията в родината си.

Следващите страници илюстрират дълбокото му разочарование и болка от рухването на тази измамна фасада. Истинското лице на Руско-турската война за него, руския кореспондент и патриот, е поредица от престъпна немарливост, подценяване на противника, липса на подготовка и похабяване на човешки животи. Войната не се оказва бърз и безпрепятствен поход до Константинопол – и пушите, и екипировката, и оръдията, дори палатките на противника са по-добри от руските. Турците не бягат панически пред настъпващите войски, а оказват свирепа съпротива, която коства хиляди и хиляди жертви. Шокиращи са свидетелствата на Утин за несъвършенствата на санитарната част, за мръсотията и хаоса в полевите болници, където ранените губят живота си, просто защото няма кой да им обърне внимание; за мъчителните преходи с волски каруци, които много от пострадалите войници не успяват да преживеят. Унищожителна е критиката му за мащабната корупция, която владее интендантството и доставчиците на провизии за войската и безскрупулните схеми, които пресметливите тиловаци правят за сметка на обикновения войник. Горчивите изводи, които си прави военният кореспондент, водят и категоричната му оценка:

„Вярно, победихме, но нека никога не забравяме, че победихме с огромно числено превъзходство на силите и с несравнимите природни качества на руския войник, който не признава никакви препятствия в битката с врага“.  „Разбира се – пише Утин – руският войник понесе всичко, издържа и втори, и трети път и с гърдите си проби пътя до Константинопол. Но въпросът е колко излишни жертви паднаха в тази война заради лошото състояние на въоръжението. В този случай нищо няма да обясниш със „съдбовните неизбежности на войната“. По-скоро трябва да се позовеш на нашите може би също съдбовни неуредици“.

И докато горното дава доста автентичен поглед над състоянието на руската армия по време на войната, за българския читател ще е безкрайно любопитна и гледната точка на „освободителите“ към „братушките“ българи. А тя, поне според автора, е доста смесена. Първоначалните впечатления са изпълнени със скептицизъм. „Е, това народ ли е, за когото си струва да проливаме кръвта си? Неблагодарни, глупави – и т.н. и т.н.“ са част от подмятанията по адрес на българите. Всъщност едно от нещата, които изненадва руснаците при десанта им, е голямото недоверие на „братушките“. То обаче, както посочва Утин, има своите дълбоки корени. Не за първи път руски крак стъпва по тези земи в битка с империята на султана, но резултатите до този момент са катастрофални най-вече за местното население. В предишните войни отстъплението на руските войски е последвано от нечувани жестокости спрямо останалите в района българи и затова сега, през 1877 г., железният български аргумент е „Вие ще си отидете както няколко пъти досега, а турците ще се върнат и пак ще ни изколят“.

Голямо е подценяването и на българското опълчение, към което руснаците гледат с насмешка. Това се променя обаче след боя при Стара Загора, в който загиват половината опълченци, но подвигът им се прочува и променя отношението към боеспособността на българите.

Утин навлиза и по-дълбоко, търсейки причините за високомерното отношение на неговия народ към освободените южни славяни. И той ги намира преди всичко в „крайно ограниченото познание за историята на българския народ, преувеличените представи за мними благодеяния, които сме оказвали на българите в миналото, и накрая някаква съвсем фантастична представа за безпределната любов, която южните славяни изпитвали към нас“.

Той безпощадно критикува най-голямата, според него, грешка на сънародниците си – опита им да наложат своите собствени порядки над току-що освободения народ и да го поставят под опека. „Да попаднеш под опека, да загубиш пълноправие – няма по-тъжна съдба за който и да е народ. Нека народът преживява години на колебание, нека впряга всичките си сили и търпи загуби, само не го поставяйте под опека, тъй като в такъв случай той губи вярата в себе си и стъпка по стъпка се превръща в сляпо оръдие на своите опекуни“.

Авторът търси и историческите причини, поради които се проявяват тези „прекомерни изисквания за благодарност“, които руснаците предявяват навсякъде. И го намира в дългите години на татарско робство и изгубеното покрай това чувство на самостоятелност. „По силата на миналото, с което още не сме се разделили, гледаме на всеки дребен успех в обществения ни живот не като на нещо, което е в реда на нещата, а като на милостиня, зависима от благоприятен случай. При такова отношение към естествените надежди… ние знаем само да благодарим. Понятно е, че след като исторически сме възпитавани в чувство на благодарност, я изискваме и от другите, които имат щастието или нещастието да се срещнат с нас. Длъжни са да благодарят, а за какво – това е друг въпрос„.

Невероятна оценка на автор, който очевидно не е имал никакви притеснения да заявява позицията си, без да се страхува от цензура, преследване или отхвърляне заради едно или друго твърдение. Уви, подобни преценки се оказват достатъчни да обрекат книгата на забвение в последвалите десетилетия.

И още един момент, който ще спомена, защото заслужава внимание. Не си спомням да сме учили в учебниците, че Руско-турската война се оказва хуманитарна катастрофа за българите, вероятно надминала ужасите на Априлското въстание. Поражението на русите край Стара Загора и последвалото опожаряване на града прогонват десетки хиляди хора, които търсят спасение през Балкана. Покъртителни са картините, които Утин описва с ужас, докато разказва за бягащите майки, принудени да изоставят децата си по пътя, за отмъстителността на турците и изстъпленията над цивилното население. Войната навсякъде е кошмар, независимо дали я наричаме „освободителна“ в учебниците и си я визуализираме с героични сцени на патос. Хилядите безименни жертви сред цивилното население не попадат върху никоя картина или гравюра, но достигат до нас 139 години по-късно, ярко описани от Евгений Утин.

Чест и почитания на издателство „Абагар“ за това прекрасно издание. Признавам си, че цената от 20 лв. за книга от 300 страници с меки корици първоначално ме стресна малко, но томчето си струва всяка стотинка. Трябва да се отбележи и страхотното графично оформление, ценните бележки под линия, дело на преводача, и хубавият предговор от писателя Георги Данаилов, който резюмира вкратце есенцията от иначе многословния Утин. Тази книга без съмнение руши митове и точно по тази причина остава неизвестна у нас повече от век. Неудобна и за руската, и за българската страна, тя разкрива твърде много истини, поставящи под съмнение захаросаната фасада на тази война. И точно затова трябва да се чете. Защото знанието неутрализира омразата, породена от сляпата вяра в митовете и деленето на -фили и -фоби. И поставя в центъра неутралните факти, безименният героизъм и страдание на обикновения човек. Които трябва да почитаме с ръка на сърцето и днес.

Публикувано от Георги

Advertisements
Categories: Военни, Исторически, Мемоари | 2 Коментари

Навигация в публикациите

2 thoughts on “Евгений Утин – „Писма от България“ и непознатата Руско-турска война

  1. Диана

    „Фили“ и “ фоби“ ще има, защото малко хора са информирани. Колкото пове документални източници се четат, толкова по- обективна ще е и преценката ни. Иначе ставаме лесна плячка на крайни внушения, и то с неприятно озлобление и категоричност. Всъщност оценката на самите идеолози на една от насъскващите страни – в трудовете на Маркс и Енгелс – много ясно е написано, че Русия влиза в тази война заради желание за излаз на Босфора и Дарданелите.

  2. Encho

    „Благодарността на булдога” Марк Твен!!!

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: