Религиозен екстремизъм в „Разказът на прислужницата“


Новината за излизането на български език на „Разказът на прислужницата“ от канадската писателка Маргарет Атууд бе може би една от най-популярните и радващи се на внимание новини в книгоиздателския бранш за 2017 година. Orange Books направиха чудесен анонс и подгряваха нетърпеливата аудитория през цялото време до излизането на книгата, а сериалът, предизвикал българското издание, очаквано си свърши работата в създаването на още по-голям интерес.

Като фен на антиутопиите нямаше как да пропусна тази книга. Наложих си да не гледам сериала, докато не прочета книгата (сега оценявам това като добро хрумване!). По празниците се сдобих с „Разказът на прислужницата“, а в края на януари успях и да стигна до нея, след като ярката корица успя да пренареди дългия списък на чакащи заглавия. Корицата, впрочем, е страхотна! Супер нестандартно решение е и оформлението с текстил, макар печатът да не се е получил много траен и (поне моето копие) има дефект – рони се и остава по пръстите. Преводът е прекрасен и Надежда Розова има моите напълно заслужени адмирации.

Но по същество…

Маргарет Атууд ме остави със смесени чувства, с няколко потвърдили се опасения и с една-две изненади. Опасявах се, че посягам към твърде женска книга. О, боже! Идея си нямате колко женска книга е това. Докато четях, усещах как ме изпълва някакъв хормонален дисбаланс, толкова изцяло ориентиран към нежния пол е този роман. Внимание, мъже, посегнете ли към книгата, въоръжете се с търпение и здрави нерви!

Фредова е прислужница в република Галаад, изникнала върху руините на бившите Съединени щати. Тя няма собствено име, приела е името на Командира, в чиито дом е с една единствена цел – да роди дете вместо „пресъхналата“ Съпруга. Успее ли в тази задача, ще бъде изпратена другаде. Отново със същата цел. И с друго име. Късче по късче успяваме да наредим донякъде картината на страховитото общество, в което сме попаднали. Религията е взела превес над всяка сфера, разрушила изцяло светския строй и подчинила живота на хората на крайно екстремистки старозаветни идеи. Както прочетох в едно ревю из Goodreads – „Когато Масачузетс стане Саудитска Арабия“. Рязко намалялата раждаемост, която така и остава необяснена до края, е издигнала във висша ценност създаването на живот. Способните на това жени са превърнати в робини, предишният им живот е изличен, а забраните са безброй. Сюжетът буквално се процежда на тънка струйка до средата на романа, когато някакво действие или по-скоро раздвижване започва да се появява на хоризонта. Атууд не ни улеснява в желанието си да научим повече, напротив – оставя ни да се досещаме, да правим предположения, да гадаем как се е стигнало до там. Въпреки това демонстрира впечатляващ стил, който приковава вниманието. Сякаш си надникнал в главата на разказвачката и наблюдаваш рояка от мисли, които се блъскат насам натам. Разказваното от нея е накъсано от мимолетни спомени, връщане на лентата към онзи, изгубения живот от преди. Чувството е странно – картините, които изникват, са плашеща, ужасяваща гротеска на преекспонирания религиозен фанатизъм. Най-плашещо е усещането, че всичко това е до някаква степен възможно. Махалото на историята се връща и знаем какво може да ни причини.

Въпреки увлекателния стил, за мен като читател от мъжки пол определено беше дискомфортно потъването толкова откровено и разголено в размислите на прислужницата. Съзнателен ефект от страна на обвиняваната във феминизъм канадка. Мудното развитие на сюжета също бе сред неприятните изненади – на практика нищо не се случва до средата на книгата, когато пестеливата иначе на думи прислужница изведнъж изпада в обстоятелствено описание за това как започва всичко. Действията й след това също са малко изненадващи, а финалът… е може би черешката на разочарованията. По-отворен финал от това – здраве му кажи.

И още нещо дребно, което улових и леко ме подразни. Нали знаете за вечното противопоставяне между САЩ и Канада (South Park, „Blame Canada!“, сещате се). В Американските филми често има едно пренебрежително намигване към канадците. Е, тук авторката е канадка и, познайте – провалената държава е САЩ, а отчаяните и търсещи спасение хора бягат в… Канада. Ама, разбира се.

Иначе романът има всички предпоставки да се хареса на огромен брой читатели, въпреки закъснялата си премиера в България. Вече го е доказал през последните над 30 години в цял свят. Аз обаче не бих го поставил сред любимите ми антиутопии. Въпрос на усещане, може би.

Публикувано от Георги

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s