„Време секънд хенд“: Социализмът свърши, ние останахме


Светлана Алексиевич, майсторът на хоръра… Да, точно така, не се шегувам. Ако вярвате, че Стивън Кинг или Клайв Баркър пишат най-страховитите книги, то просто не сте чели нищо от беларуската писателка и носител на Нобелова награда за литература Светлана Алексиевич. Фантазията трудно може да роди нещо по-страшно, по-ужасяващо от онова, което истинските истории поднасят на неподготвения (че и на подготвения!) читател.

Тръгнах почти хронологично с цикъла „Гласове на Утопията“, „петокнижието“, което прави Алексиевич известна по цял свят. „Войната не е с лице на жена“ и „Последните свидетели“, за които ви разказах преди време, бяха първият ми сблъсък с неподправения ужас на войната и човешкото страдание. „Чернобилска молитва“ издигна този ужас на следващо ниво с апокалиптичните разкази за ядрената катастрофа и безсмислената, невидима смърт. След всяка от книгите ми трябваха седмици, за да  се възстановя психически от прочетеното, но някои от историите продължават да ме преследват и до днес.

„Време секънд хенд“ е последната книга от цикъла („Цинковите момчета“ към момента е единствената непреведена на български език книга от поредицата). За да посегна към нея, събирах смелост твърде дълго. А след нея разбирам, че никога не можеш да си напълно подготвен за този хорър…

Историите тук, са историите на съветския човек, „изхвърлен от живота“ след рухването на империята СССР. Алексиевич дава думата на жертвите и на палачите; на разочарованите идеалисти; на фанатизираните комунисти; на репресираните и техните наследници; на наивните мечтатели и на прагматиците.

„Опитвам се честно да изслушам всички участници в социалистическата драма“, признава авторката. И плаче с тях. Понякога се смее. На други казва: „Това никога няма да го разбера!“. Думите на Алексиевич, нейното присъствие, както винаги е минимално, почти незабележимо. Тя е зад кадър. Слушател. „Задачата ми беше да избера главните направления на житейските енергийни потоци и някак да ги оформя словесно, да ги превърна в изкуство„.

И тя прави именно това, изкуство. Опит да се обясни homo sovieticus? Абсурд! След тази книга мисля, че руският човек и неговата съдба завинаги ще си останат енигма, нещо извън всякаква логика. Но „Време секънд хенд“ е изкуство. Това е чиста проба персонализирана история. Звуков файл, който Алексиевич завещава на поколенията. Те да го осмислят, разчитат, анализират. Ако могат.

Перестройката, Горбачов, Елцин, пучът от 91-а, митингите. Свободата и салама. Ще срещнете тези понятия и имена в почти всички разкази. Това са воденичните камъни, смлели обикновения човек и изхвърлили останките от homo sovieticus в открития свят. Толкова много истории. Теории.

Заключения…

„Вие мислите, че страната се срина, защото се разбра истината за ГУЛАГ? … Страната пропадна заради дефицита на женски ботуши и тоалетна хартия, за това, че нямаше портокали“.

Горчиви прозрения…

„Сега светът е разделен другояче: не на „бели“ и „червени“, не на такива, които лежат в затвора, и други, които ги пращат там, на такива, които са чели Солженицин, и които не са, а на такива, които могат да купят и които не могат“.

Горчива ирония…

„Първи полетяхме в космоса…И най-хубавите танкове в света бичехме, но нямахме прах за пране и тоалетна хартия“.

Първата част на книгата е хипнотизиращ колаж от разкази за този срив. На идеалистите, чиито идеали се сблъскват с новата действителност. На хората, които не могат да разберат промяната – защо на битпазара се продават портрети на белогвардейски генерали редом с бюст на Ленин. На скептиците, носталгиците, хардлайнерите. На онези, за които Елцин е герой и на онези, за които е предател. И сред тези разкази витае ужасът. Знаете ли защо? Защото всеки един от разказите добавя парче след парче към кошмарната картина на необратимо деформирания съветски човек. Всеки от разказите – и на разочарованите идеалисти, и на злорадстващите комунисти, оголва истината за жестокия експеримент, състоял се в Съветска Русия в продължение на седем десетилетия. Но и на хаотичната безпътица, нахлула след рухването на режима.

„Социализмът свърши, ние останахме“, е краткият извод, който продължава да кънти в ушите ми. Няма ги Ленин и Сталин, няма ги лагерите и манифестациите, но деформираният homo sovieticus остава. Изхвърлен на брега. Трудно намира пътя си, понякога не успява. Самоубиват се хиляди. Други се пропиват. Трети просто плачат, съжаляват, спомнят си с носталгия… Четвърти бягат. Идват „новите руснаци“ с малиновочервени сака и тежки ланци. А махалото се завърта. Идва Путин, сред младите Сталин отново става популярен… Ад!

Втората част на книгата стъпва върху руините на империята. Войните, избухнали в довчерашната обща държава. Арменци срещу азери. Таджики срещу руснаци. Съседи срещу съседи. Насилие, появило се сякаш от нищото. И тук картините са още по-гротескни, още по-ужасяващи. Какво се случва след краха на идеалите, след скъсването на веригата? Човекът показва животинската си същност. Тази част ми дойде в повече. Започваш да се питаш как е възможно да има толкова човешко страдание, как човешки същества причиняват подобни неща едни на други? Разбираш, че този див Изток е изтъкан от насилие, независимо дали е под знака на сърпа и чука, на двуглавия орел или на полумесеца. Този свят просто така функционира. На бойна нога. С нож в ръка. Един от разказвачите с удивление констатира как въпреки изобретените атомни бомби хората продължават да се колят. С нож. И спирам дотук… Твърде много има в тази книга. Твърде малко изводи, твърде много въпроси. Прекалено много насилие и страдание. Много малко светлина и надежда.

„Време секънд хенд“ наистина е наследство за поколенията. Наследство, с което трудно ще се справят. В какофонията от „гласове на Утопията“ човек не намира истината, а само различните й измерения.

Публикувано от Георги

 

Advertisements

2 thoughts on “„Време секънд хенд“: Социализмът свърши, ние останахме

  1. О, почакай да прочетеш „Цинковите момчета“, ако изобщо някога я издадат на български (твърде много общо с днешната действителност, твърде неудобна за господарите от Кремъл) – тя ще ти донесе ужаса от четирите, които си прочел досега, накуп.

    1. Не мога, просто не мога. Вероятно ще е пълна с разкази на родители, изгубили децата си, а това е материя, която просто не мога да понеса и ми изправяше косите в досегашните книги на Алексиевич.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.