„Всичко тече“ – синтез на диктатурата


Цял рафт от библиотеката ми вкъщи е посветен на лагерната проза и престъпленията на комунизма. Трите тома на „Архипелага“, тежкият маршрут на Евгения Гинзбург, „Колимски разкази“ на Шаламов, истории за лагери, прошнурован в досиета живот („Следеният човек“ на Веселин Бранев), травмите на homo sovieticus („Време секънд хенд“ на Светлана Алексиевич). И въпреки този сериозен „багаж“ „Всичко тече“ на Василий Гросман ме остави безмълвен и вцепенен с неочакваното си величие. И се нареди сред останалите като нешлифован диамант.

А за Гросман вече съм ви разказвал. Романът „Живот и съдба“ е забранен през 1961 г. Заедно с него КГБ иззема и ръкописа на „Всичко тече“. Изолиран и осъден на жалко съществуване, болен от рак, Гросман успява да напише повестта отново. Пише я свободно, без ограничения, защото я пише „за чекмеджето“. Излиза за първи път на Запад чак през 1970 г.

На пръв поглед повестта се завърта около Иван Григориевич, който се завръща в Москва след три десетилетия в сибирските лагери. Какво завръщане е това? Един призрак, преживял твърде малко на свобода, попада сред хора, направили твърде много компромиси. Срещата му с онези роднини, оцелели от чистките, е неловка. Особено ярък е контрастът с неговия сродник Николай Андреевич. Иван прекарва 30 години в лагерите, докато Николай е навън, той е част от събитията, бурята не го пречупва, тя го огъва, но не го пречупва. Николай е гъвкав. Съгласява се. Вярва в непогрешимостта на държавата. Дали изпитва съмнения понякога? Няма значение… И изведнъж умира Сталин, а този призрак Иван Григориевич се завръща. Непречупен. И въпросът какво са правили през това време всички останали, с какво са се съгласявали, под какви писма са се подписвали, на какви митинги са викали, увисва тежко в пространството между тях. И ужасните, многозначителни думи на Николай Андреевич, плод на неспокойна, оправдаваща се съвест:

„Другарче мое ти… другарче… то и на нас не ни беше лесно, не само на вас в лагерите“.

Всъщност завръщането на Иван Григориевич е само беглата, отворена рамка на тази удивително откровена повест. То е само поводът за поток от разсъждения, открехвания на завесата над някои от най-мрачните престъпления на човеконенавистния режим. Чистките от средата на 30-те години, репресиите, изличаването пласт след пласт на цели слоеве от обществото. И това постоянно вглеждане на Гросман във въпроса за вината. Въпрос, който изисква внимание, на който не трябва да се бърза с отговора, както подчертава той.

Историята на завърналия се Григориевич е накъсана от други, чужди истории. Покъртителни. Кротката Машенка, заточена в лагер и разделена завинаги от тригодишната си дъщеря. Гросман може да разбие сърцето ви на хиляди късчета. И го прави с имена, с детайли, с картини, от които усещаш как кръвта ти спира, а цялото ти същество негодува.

Едни от най-шокиращите страници в книгата са посветени на „разкулачването“ и „голодомора“ в Украйна. Сцените със селяните, умиращи по къщите си пред безучастните погледи на войниците,  са измерими по ужаса си с кошмарите в „Доброжелателните“ на Джонатан Лител.

„Ей тогава разбрах: за съветската власт на първо място е планът. Изпълни плана! Предай доставките! На първо място – държавата. А хората – нула“.

Горчивото разочарование на Гросман от провала на комунистическия експеримент може да се долови в разсъжденията му, заели втората част на повестта. Ужасът му от осъзнаването, че поколението на идеалистите и мечтателите, на революционерите, е избито, а на тяхно място се е възцарила държавата.

„Терорът и диктатурата погълнаха своите създатели. И държавата, която изглеждаше да е средство, се оказа цел! … Държавата стана чорбаджия, националното от формата премина в съдържанието и стана същина, изгони социалистическото в опаковката, във фразеологията, в обвивката, във външната форма“.

И сред потискащите заключения или може би сред тях, надвивайки им, си проправя гласа на хуманиста Гросман, който заявява:

„С трагична очевидност се открои основният закон на живота: свободата на човека стои най-високо от всичко; няма в света цел, заради която може да бъде принесена в жертва свободата на човека“. 

Уви, разсъжденията на Гросман стигат до заключението, че Русия винаги е била несвободна. Че принципът от векове си е същият: „… Развитието на Запада се е оплождало от растежа на свободата, а развитието на Русия – от растежа на робстово“.

До този момент винаги съм препоръчвал Шаламов като своеобразен връх в лагерната проза, в описанието на смразяващия ужас на терора над човека. „Всичко тече“ на Гросман обаче застава редом с него, поставяйки на масата и останалите престъпления на режима през личните истории на героите и със задълбочените размисли на своя автор. Шаламов е кроткият „рицар на Колима“, той въздейства без да обвинява и да сочи с пръст. Гросман събаря паметниците на мумифицираните вождове и търси вината, търси виновниците за подмяната, за издевателството над човека. И неговият печален образ е трогателно прям.

Без колебания поставям тази книга редом до най-доброто по темата.

Публикувано от Георги

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.