Всички обичат Сиатъл


За книгата на Марк Ярм „Everybody loves our town“ научих в края на миналата година, докато пишех един материал за 30-та годишнина от излизането на емблематичната компилация Sub Pop 200. Тъкмо си я бях отбелязал в Goodreads и се канех да я поръчам от Book Depository, когато… знаете как се подреждат звездите понякога…  видях, че всеки момент ще излезе на български език. При това не с логото на някое голямо издателство, а ей така, заради фенщината на група ентусиасти. Обзе ме страшно любопитство! Казах си, че това е жестока, жестока идея и нямах търпение да науча повече. Свързах се с основния инициатор, спортния журналист Петър Хераков, който обясни как се е родила идеята и с какви трудности са се сблъскали той и съмишлениците му в процеса на издаване. Направих и едно интервю за приятелския сайт „Под моста“, където малко повдигнахме завесата над предстоящата премиера. Неусетно дойде и самата премиера, съвсем в духа на сиатълската общност от края на 80-те години – клубно представяне с акустични изпълнения на някои от най-знаковите парчета от онова време. Много Alice In Chains, Pearl Jam, не толкова много Nirvana, но затова пък разкошни кавъри на  Mother Love Bone, Mad Season… И приятелска, изпълнена с неподправена емоция атмосфера.

Прибрах се вкъщи с книгата и я почнах още от прага. Прелистих няколко страници, а после отворих YouTube и Spotify. В продължение на две седмици всяка открадната минута беше подчинена на тази конфигурация – музика, четене, музика. Не можеш да четеш „Всички обичат Сиатъл“, без да извъртиш албумите на поне дузина банди и да си припомниш защо този саунд е оставил такъв отпечатък върху света.

Това е и идеята на журналиста Марк Ярм, когато – 20 години след огромния успех на Nevermind, албума, който изстреля Nirvana в стратосферата – започва серия от интервюта с над 250 музиканти, продуценти, роудита, собственици на лейбъли, озвучители… Така се ражда книгата „Everybody loves our town. An oral history of grunge“. Никъде няма да откриете гласа на самия Марк Ярм. В тази книга говорят създателите на сиатълския саунд и всички онези, станали част от неговия грандиозен успех. Говорят музиканти от Soundgarden, Pearl Jam, Alice In Chains, Nirvana, които излязоха далеч отвъд пределите на Сиатъл и покориха планетата в началото на 90-те, но и онези, които – без да имат същата популярност – положиха основите на целия този хайп. Пионерите от U-Men, Catt Butt, Melvins, Soundgarden и Mudhoney повдигат завесата над трудното начало, когато никому неизвестни хлапета правят първите си опити с музикални инструменти и търсят своето звучене, флиртувайки с различни влияния, най-вече пънк. Впечатляващи са страниците, посветени на харизматичния Андрю Ууд, в Malfunkshun и после в Mother Love Bone, групата, дала поради трагично стечение на обстоятелствата началото на Pearl Jam.

„Никога не съм смятал, че Сиатъл или пък бандата ми биха могли да станат световен феномен. Помня, че се натъкнах на Брус веднъж в Moore през 1988-а и му казах как изведнъж се появи много талант в Сиатъл и че Sub Pop издават супер добри албуми. Той просто ме прегърна с един много интересен поглед на лицето и каза: „Сиатъл ще превземе света!“.

Крис Корнел

Макар и изцяло базирана на интервюта, книгата следва доста стегната хронология, а огромният брой интервюирани позволява събитията да се видят от забележително много гледни точки. Това действително е „устната история на грънджа“ – не някаква енциклопедия от подредени факти, а думи, спомени, изречени с емоция, с тъга понякога, с носталгия или съжаление. Понякога има различно тълкуване на събитията от различните участници в него, друг път припламват словесни „искри“ между интервюираните. Жесток пример в това отношение са Бъз Осбърн и Кортни Лав, които по никакъв начин не се опитват да скрият ненавистта си един към друг. Брус Павит и Джонатан Поунман, създателите на лейбъла Sub Pop, както и ветеранът Марк Арм от Mudhoney сякаш рамкират по някакъв начин цялата книга, ще ги срещате често по страниците чак до самия край, като истински хроникьори на епохата.

Без съмнение най-емоционалните моменти от книгата са свързани с тъмната страна на Сиатъл. Смъртта на Андрю Ууд е първият такъв момент, разказан от най-близките му хора, които са до него в последните му часове. Травмиращи страници, които едва бележат началото. Защото успехът в онези години върви ръка за ръка с наркотиците и някои от най-големите таланти на гръндж сцената губят живота си твърде рано заради тях. За първи път на едно място може да се проследи как смъртта на Андрю Ууд, Кърт Кобейн и Лейн Стейли се отразява на останалите, в какъв момент ги заварва новината, как са реагирали, как това променя цялата сцена. И макар мрачната сянка на наркотиците и смъртта да наднича от всеки ъгъл, книгата е пълна и с весели, забавни, щури моменти.

„Имаше една зверска вечер в Gorilla Gardens – мисля, че беше на концерт на Red Rockers, други казват, че е било на Butthole Surfers. Пожарната дойде и се опита да дръпне шалтера на концерта, понеже клубът нямал достатъчно аварийни изходи. Всички побесняха, някой хвана електрически трион и буквално изряза дупка в стената към уличката навън – концертът продължи! Имаха авариен изход, нали?“

Арт Чантри, арт директор в The Rocket

Книгата не се чете бързо. Нужно е време, а и върви задължително с подходящ музикален фон. Затова пък започнеш ли я, трудно можеш да се откъснеш от нея. Много пъти се улавях, че дълго след като съм спрял да чета, разсъждавам за един или друг момент от нея.

Колкото до българското издание, признавам си, че първоначалният ми ентусиазъм беше придружен и от някои съмнения. Дали преводът ще е качествен? Има ли коректор? Как са се справили с оформлението? Ами корицата? Напредвайки с четенето, с облекчение установих, че опасенията ми са били напразни. Преводът е страхотен. Петима души са работили по него и ясно може да се долови, че това са хора с отношение към музиката, което в случая помага неимоверно. Има доста находчив превод на някои разговорни фрази, които правят книгата да звучи автентично. Коректорът също си е свършил работата отлично – дори не си спомням да съм открил някакви правописни недомислици, а това се случва все по-често дори при големи издателства. Корицата също е доста сполучлива, макар лично аз да мисля, че в по-цветна гама би била далеч по-впечатляваща. Има и неща, които биха могли да бъдат и по-добре и вероятно ще бъдат по-добре следващият път, ако експериментът се окаже печеливш. Хартията например. Но с липсата на голямо издателство и финансиране зад гърба си, тези смели ентусиасти са се справили повече от отлично и благодарение на техните усилия имаме на български език едно знаково заглавие за сиатълския саунд.

Заслужени аплодисменти за екипа, отговорен за това издание! Цялата история всъщност ме наведе на интересни размисли за това колко е важно да имаш мечти и да не се страхуваш да проявиш смелост. Наблюдавах ги по време на премиерата – щастливи, ентусиазирани, с някаква енергия. Липсваше рутината на издателския бизнес. Липсваше корпоративната тежест. Не ли именно това, което тласкаше грънджа напред преди повече от 30 години?

Публикувано от Георги

 

Реклами

2 мнения за “Всички обичат Сиатъл

    1. Така е, Сиатъл далеч не е само гръндж. Джими Хендрикс… The Walkabouts… Все любими.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.