Където пеят раците


Получих книгата на Дилия Оуенс като подарък от Жоро, който, разочарован, че не открива в книжарницата нещо за себе си, решил да ми направи изненада със заглавие, което от известно време се споделя в положителна светлина от много хора. „Където пеят раците“ е най-четената книга в Amazon“, което в моите лични класации не означава абсолютно нищо. Взех книгата със себе си на кратко пътешествие и ѝ дадох шанс да ме докосне истински, без да прочета нито един отзив за нея…

Историята наистина е „поетична“, както пише в анотацията на корицата. Кая е малко момиче, което бива изоставено последователно от цялото си семейство. Оставена на произвола на съдбата от близките си, тя се научава да живее чрез законите на природата и опознава света и взаимоотношенията чрез животните и насекомите в мочурището, където се намира овехтялата колиба на родителите ѝ.

Кая винаги се движи по ръба на това коя е. Не е дете, отгледано от животни, защото ясно помни и използва всички познания и умения, които е натрупала от околните, докато е имала семейство, а и е принудена от обстоятелствата все пак да общува и с други хора. Не успява обаче да приеме и ролята на сираче, за което се грижат социалните, защото се срамува и страхува от своята различност. По време на цялото си юношество Кая е разкъсвана от любовта към природния свят, в който единственото ѝ семейство са океанът, пясъкът и живинките в мочурището, и желанието да принадлежи на някого, да има приятели и истинско семейство, да бъде призната от хората в града.

Историята наистина е чудесна, а стилът на авторката – приятен и увличащ. Аз обаче имам проблем с криминалния елемент, който уж завърта всичко около себе си, а в същото време не е достатъчно интригуващ – убийството на Чейс Андрюс. За да не издавам нищо от книгата, ще споделя само, че очаквах нещо по-грандиозно като мотив, като развръзка, но и разбирам защо Дилия Оуенс е решила да поднесе тази сюжетна линия именно по този начин. Както пише още в самото начало: „Тресавището знае всичко за смъртта и не я определя задължително като трагедия, още по-малко като грях.“. Какво се случва, когато най-сложното нещо може да бъде сведено до простите закони на насекомите?

Всички герои на Оуенс изглеждат реални и разнообразяват действието с присъствието си. Книгата наистина ще пробуди емоции в по-чувствителните и тези, за които думата „емпатия“ има приложимо значение. Но „Където пеят раците“ не е шедьовър, има своите слабости, особено в последните страници, когато бавният ритъм бива нарушен и събитията се скупчват наведнъж и ограбват читателя от правото му да съпреживее. Предполагам, че това ускоряване на действието, след като почти 300 страници всичко се е носило бавно и спокойно по течението, е изцяло търсен ефект, но аз не харесвам промяната в ритъма на книгата и подобна тактика я обезценява в очите ми.

След всичко изписано, мога само да добавя, че моето мнение за книгата попада в сивата зона – нито мога да я възхвалявам, нито мога да отрека качествата ѝ. Мога обаче да я препоръчам на всички вас, които търсите нещо различно, красиво и любопитно сред морето от нови заглавия. Ще се радвам да споделите и своето мнение, каквото и да е то!

Девора

Реклами

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.