Солженицин и метастазите на диктатурата в „Раково отделение“


Сред писателите, разказали на света за политическите репресии в бившия Съветски съюз и лагерите ГУЛаг, без съмнение най-популярното име е Александър Солженицин. Писателят, предизвикал истински фурор със своя „Архипелаг ГУЛаг“. В блога съм ви споделял размислите си за първата му книга, която го прави широко известен и акламиран още при излизането й през 1962 г. – „Един ден на Иван Денисович“. Тя, както и Архипелага, са сравнително достъпни издания на българския пазар след години пребиваване единствено по кашоните на букинистите. Трите тома на Архипелага са в издание на Фондация „Комунитас“ от 2014 г., а „Един ден на Иван Денисович“ се появи през 2018 г. от „Колибри“.

Доста повече трудности срещнах с откриването на друга, по-малко известна книга на Солженицин. „Раково отделение“ ме „намери“ случайно на антикварна сергия и я взех мигновено, но прекара няколко години в библиотеката ми, преди да се осмеля да посегна към нея. Мрачното заглавие и необяснимо зловещата корица са достатъчна причина за това забавяне.

Разбира се, не се излъгах в очакванията си. Още в първите редове Солженицин ни въвежда в минорната обстановка на болница за раково болни, заедно с Павел Николаевич Русанов, уплашен от внезапно появила се подутина на шията му. Голяма е дозата автобиографичност в тази книга. Самият Солженицин заболява от рак през 1952 г. и две години по-късно, след престой и терапия в Ташкентската болница, оздравява като по чудо.

Отделението, в което попада Русанов, предлага пъстра палитра от характери, извадени от различни слоеве на съветското общество. Читателят бързо се запознава с всеки от тях и диагнозите им – шестндесетгодишния простодушен Дьомка, веселия узбек Ахмаджан, мрачният и навъсен Ефрем Костоглотов, когото новопостъпилият Русанов веднага нарича наум Хищника. Всъщност именно в образа на Хищника Солженицин влага най-голяма доза автобиографичност. Започва да го изгражда отдалеч, първоначално обрисувайки го в неприветливи, отблъскващи черти. Вечно негативен, вечно готов за конфликт, Ефрем ще се окаже на срещуположния край на идеологическия спектър, сравнен със заболелия професор Русанов. Излежал присъда като политически затворник и след това изселен в бекрайните степи, Костоглотов бавно ще разкрива образа си и вътрешните си терзания с напредването на повествованието.

От другата страна на болничните легла е медицинският персонал в отделението. Солженицин поставя фокуса на вниманието си последователно върху повечето лекари и сестри, най-вече върху отношенията на две от тях с Ефрем. Младата лекарка Вера Корнилиевна и сестрата от отделението Зоя привличат вниманието на свикналия с отшелничеството Костоглотов. В болничния микрокосмос вълненията, различни от ежедневното очакване на смъртта, са твърде малко. Сред белите стени узрява може би нещо повече от привързаност, може би любов, но при всички случаи – възродено желание за живот. Сега повече от всякога.

А желанието за живот се пробужда и от преломния момент, в който се развива действието – няколко години след смъртта на Сталин култът вече се е пропукал сериозно, а желязната хватка, стиснала милиони, вече се разхлабва. Забележително е да се проследи това от реакциите на болните, четящи вестниците в сумрака на болничната стая. Задавящият страх, който изведнъж обхваща Русанов, повдига темата за доносниците в годините на терора, за погубените човешки животи в следствие на няколко написани реда, изпратени „където трябва“. Същевременно тези явления запалват искра на надежда у Костоглотов, чийто живот е съсипан именно от репресиите на режима.

Великолепни са диалозите между болните, които изпъстрят страниците на тази иначе тежка с атмосферата си книга. Разговори за живота, за революцията, за униженията, за компромисите, за фанатизма и сляпата вяра. Вижте например фрагмент от изповедта на конформиста Шулубин:

„Професорите ги прибираха по десетина наведнъж. Трябваше да си призная грешките? Аз си ги признавах! Трябваше да се отрека – отричах се! Някакъв процент все пак трябваше да оцелее. Е, аз попаднах в този процент. Потънах в чистата биология, намерих си тих пристан! … Но и там започна чистка, и то каква! Унищожиха цялата катедра. Трябва  да оставя оставя лекциите? Моля! Оставих ги. Съгласих се да бъда асистент, да бъда малък!“

„Раково отделение“ е интересен, оригинален разрез на съветското общество, свито до размерите на едно болнично отделение. С пъстра палитра от герои, доказващи с черна ирония, че пред тумора всички действително са равни. Силен роман с много послания, който с тиха неумолимост показва, че както болестта, така и лечението могат да се окажат еднакво опасни. И че метастазите рядко изчезват напълно – от телата, от обществото, от умовете.

Публикувано от Георги

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.