Александър Вутимски | Непознатият


Попадали ли сте на изсушени между страниците на стара книга цветя? Притиснати от хартията, изгубени за годините, те пазят определена красота, спомен за живот, усещане за аромат. Запазените така цветя могат да издържат вероятно десетилетия, да надживеят епохи. Замислих се над това, докато прелиствах изящното томче с есета и разкази на почти забравения Александър Вутимски.

Непознатият днес поет е роден през 1919 г. и умира от туберкулоза едва на 24 години, след като губи родителите си, двамата си братя и сестра си, покосени от болестта. Напълно сам, той посреща края си в санаториум в Сурдулица през 1943 г., в разгара на войната. Тези покъртителни със своя трагизъм биографични бележки ще намерите в края на книгата, на задната корица. Те обясняват до голяма степен и минорните честоти, на които звучат повечето разкази и есета, събрани в малкия сборник „Непознатият“.

„Ние четяхме вестници, когато някъде в света войната разрушаваше градове…“, така запова неговата „синя тетрадка“. И си го представям – в тихото безвремие на санаториума, обречен, съзерцаващ отблясъците от светлина по прозореца. „Аз съм сам винаги. В стаята ми има само часовник и огледало – и някои още дреболии. Нощем бюфетът скърца престарял, а портретите се озъртат мълчаливо в старинните си, вече избелели рамки“.

Досегът с есетата на Вутимски е като наблюдаването на нещо безкрайно крехко и тленно. Изключителната им меланхолия доминира, но сред нея има толкова красиви картини – статични наблюдения, спомени в самота, въображаеми разговори с неназовани непознати… Александър Вутимски вероятно е първият български автор, който пише творби с хомосексуална тематика и неговите страсти – потискани, прикривани – намират израз в разказите му. Там именно се появява Синьото момче, но и други – непознатият, момчето от касата на театъра, самотното момче… Не става ясно в кои от тези неназовани персонажи младият автор е вградил реални личности и кои са проекция на самия него. Сякаш в повечето говори на себе си, на своето истинско Аз, като тук:

„О-хи-ку-сан, ти не разбираш нищо от хора, от война, от опасности. Какво ще стане с тебе? Ако ти умреш, сигурно е, че няма да има вече някой подобен на тебе… Знаеш ли, аз мисля, че ти и без това си осъден на смърт. О, да – хората без съмнение ще заживеят задружно в бъдещето, което предстои… А ти си толкова отделен, толкова различен…“

В разказите и есетата на Вутимски всичко е старо, пожълтяло, старинно… („А враната тази вечер кацна на моя стар прозорец и аз чух далечния шум от крилете й…“). Дворът е винаги малък, в него няма никого. Онова, което вълнува, е синьо. Кръчмата, синята скамейка, синьото момче… Красивото е златно и сребристо – луната, сребърните ръце, златните очи… Това са тоналностите на палитрата, с която рисува Вутимски. А картините му са като мимолетни импресии, изплетени от тъга, от невъобразима печал и мечтателност; пропити от безкрайна самота; набраздени от спомена за лица, приятелства и чувства, останали в миналото. Болният младеж отправя въпроси в тъмнината („Нима в най-войнствения век може да се мечтае все още за господството и на красотата на духа в света?“) и си отговаря с огорчение и безкрайна прозорливост („Светът не е толкова добър, за да бъде красотата негово спасение“).

Удивително е колко мъдрост е излял върху белия лист умиращият младеж и колко дръзки, ясни и пропити с хуманност са разсъжденията му. Огорчен и виждащ своя край, Вутимски сякаш изправя „кривините“ на този несправедлив свят, изглажда ръбчетата на омачканите човешки нрави, на тесногръдите разбирания, ограничаващи естествените стремежи и желания. При това го прави някак отдалечено, ненатрапливо, като страничен наблюдател и съзерцател.

„И така, нека ми бъде простено да мисля сега, че нашите пороци, страданията ни, а също и угризенията на съвестта ни са само наши фатални преувеличения“.

Губим Александър Вутимски на 24 години, но краткото му литературно наследство продължава да вълнува със своята дълбочина, чувственост и естетика. Аплодисменти на изд. „Лист“, че върнаха неговите разкази и есета в книжарниците, при това в изключително стилно книжно тяло с твърди корици и елегантно оформление. „Синьото момче“ ще намери нови читатели.

Георги

 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.