„Предел на забравата“ обработва парцела на личната памет


…важен е капанът, а не плячката, важно е да натегнеш пружината, да повдигнеш назъбената дъга, и жертвата ще дойде – само защото капанът съществува… Вторият дядо си имаше капан за всеки човек…

Тази книга е капан. Разбираш го, след като вече си отхвърлил стотина страници. Наострил си уши още с анонса, с темата на романа, а корицата те е завела доброволно в капана. Оттук насетне няма измъкване. Не искаш да се измъкваш, това е капанът, от който винаги си имал нужда.

Изчитайки безкрайните томове „лагерна проза“ – книгите на Солженицин, на Варлам Шаламов и Евгения Гинзбург, един въпрос все си оставаше без отговор, колкото и често да си го задавах. Ясна е съдбата на жертвите. Томовете са техен монумент. Какво се е случило обаче с палачите? С онези хиляди хора от плът и кръв, които са съпровождали конвоите обречени към Далечния Север. Къде в белите петна на историята потъват те?

Роденият през 1981 г. Сергей Лебедев дава отговор на този въпрос с първия си роман „Предел на забравата“. Веднъж попаднал в капана на неговата интелектуална проза, привлечен от обещанието за отговор, не успях да спра, докато не изчетох всичките 450 страници. Отне ми цял уикенд почти непрестанно четене, за да развия заедно с автора нишката на забравата, да я проследя чак до самия предел. Пътешествие, което се отпечата ярко в съзнанието ми със силата на изключително добрата литература.

Неназованият герой, в който разпознаваме чертите на Лебедев, ни среща с вдъхновителя на това пътешествие. Вторият дядо е съседът от вилата, възрастен слепец, който е неразделна част от семейството на героя от ранно детство. Винаги е наоколо – бездетен, без близки, с неясно минало, едно постоянно присъствие, измъчващо с неизречените въпросителни около себе си.

Забележителното в цялата история бе, че при това никой не го обичаше кой знае колко… Аз дори – съвсем по детски – се опитвах да направя така, че да го обикна; опитвах се да разчета на картата на вътрешното си устройство, да октрия върху нея областта, в която се заражда онова, което конструира физиологичния тон на любовта – топлота, усещане за откритост, сякаш в гърдите се отваря някаква порта; опитвах се, но претърпях неуспех – беше невъзможно да обичаш Втория дядо.

Взаимоотношенията с този почти роднина, вглеждането към спомените от детството, към малкото изречени думи, крайъгълни случки, белязани със знака на подозрението, създават истински напрегната психологическа картина. Дядото и въпросите около него са симптоматични за цяло едно явление и за начина, по който поколението на възрастните се „справя“ с миналото, предпочитайки да го забрави, да не го споменава, да го опрости до безобидни спомени.

Възрастните се опитваха ако не да забравят времето, за което можеше да заговори Вторият дядо, то поне да го пригодят към частната си памет. Дробяха го на дребни впечатления, на лични сюжети – каква ледена пързалка е имало до дерето, което сега е засипано; какви орехи веднъж си купили за сладкото – целите съсухрени отвътре; какво бледо, разредено мастило са сипвали по мастилниците в училище, а след това учителката се карала, че в тетрадките нищо не се чете. Това минало беше като ключове, портмоне и документи, които на излизане от вкъщи можеш да разпределиш по джобовете си; беше малко, уредено – всеки старателно го укрепваше, обработваше парцела на личната си памет – и никой не помнеше всичко за всички.

Дали връзката с даден човек приключва с неговата смърт? Остават ли неразчистените сметки, неотворените врати? „Къде отива после всичкото това лично минало? Изкупува ли го някой, събира ли го, изхвърля ли го?„, както пита Георги Господинов във „Времеубежище“. Лебедев ни среща със смъртта на Втория дядо още преди средата на романа. Тя не е развръзка, напротив – едва началото на пътешествието е. Героят не успява да се примири, да заживее с неотговорените въпроси. Тръгва по следите на миналото, рови се из останките от изживяния живот на слепеца, за да научи какъв е бил преди. За да разбере, че този банално обикновен старец е свързан по някакъв начин със сталинските трудови лагери в Далечния Север. Че е бил не от страната на жертвите, а от тази на палачите. Бавното, почти интуитивно разбулване на мистерията, опипом и с помощта на почти излинели следи, предлага ярък контраст. Неволно очакваш, че от шкафа на стареца ей сега ще изпаднат оръжия и пранги, че от някой скрит долап ще се разпилеят шокиращи свидетелства за жестокости.

„А истинският ужас бе в безполезните ключове, в чинийките на изпочупените през годините сервизи, в изтърканите монети – в анонимността на съществуването, в невъзможността по тези остатъци, сякаш пресети през сито на археолог, поне в нравствен смисъл да разбереш нещо за човека, който като че ли се е слял с общия фон на епохата, изгубил се е сред дреболиите, приел обикновеността като монашеско посвещение – или по-точно винаги живял с нея; човекът, зад когото се усещаше голямо зло, но за когото изобщо не можеше да се каже, че той самият е голям или поне мащабен в това зло. Нито голям, нито малък – усреднен…“

В прочутата си едноименна книга Хана Аренд говори за „баналността на злото“, за това, че не е задължително човек да бъде чудовище, за да извършва ужасяващи неща. Достатъчно е да откаже да мисли, да изпълнява заповеди, да се обезличи, да се скрие зад бюрократизма. Хиляди, хиляди хора са правели именно това и в онези лагери, където смъртта е застигала осъдените на забвение.

Героят на Лебедев достига до онова селище на Север, възникнало покрай завод за торове и водещо началото си именно от лагера, чийто комендат е бил Вторият дядо. Забравата властва и там със задушаваща хватка. Върху отломките на отминалата епоха не е покарало нищо. Владее хаосът и нихилизмът на новото време. От отломките младият мъж реконструира парче по парче миналото на слепия старец. Открива онези старателно пазени десетилетия наред тайни, които Вторият дядо е смятал, че завинаги са погребани. Там, в торфа на вечните тресавища, са и костите на мъртвите. Достигнат е пределът на забравата.

Но освен времевия разлом имаше и пространствен разрив. Разбрах защо е трябвало да пращат хората на каторга в тайгата, в тундрата: зачертавали са ги от общото битие на хората, прогонвали са ги от историята и смъртта им се е случвала не в историята, а в географията.

Сега ме побиват тръпки като си давам сметка, че в нито една картина от това пътуване в безжалостния Север няма нещо хубаво. Зрънце хармония, лъч светлина дори. Всичко в този свят е зловещо, грозно, изронено, изядено, надрано. Жестока е природата – снегът там ослепява, светлината изгаря очите, калта поглъща костите, оглозгани преди това от животните. Но жестоко, грозно, зловещо, отблъскващо е и построеното от човека. От него стърчат жалки останки, печални руини на принудата и робския труд. И тук особено отеква горчивото прозрение на Лебедев за смисъла от цялото това усилие, от робския труд и разхищението на живот:

Видях, че великата сила на принудата е построила градове и пътища, изсякла е горите, прокопала е канали, изградила е заводи; но се оказа, че принуждението не е способно да даде едно: онова усилие, което човек упражнява в работата, която е избрал свободно. А без това усилие, без частицата духовен труд, която се влива във физическата работа, всички пътища, мостове, градове, цехове се държат само от волята на държавата, която ги е изградила. И когато тази воля е изчезнала, нейното време е отминало, хората са останали наследници на велики строежи, към които не са били причастни в духовен смисъл; останали са сред сгради, гари, улици, построени по неволя – с градски ландшафт, в който не се е проявил, не се е претворил човекът.

Финалът на книгата е като стръмен ръб, труден за достигане. Но самото достигане на предела е есенцията, оттам нататък е завръщането, а за него не си струва да се пише. Героят е открил отговорите на въпросите. Тръгнал е от личното, за да  повдигне плащеницата, покрила костите и отломките на цяла една епоха. Със своята история е написал онова, премълчаното от поколението на родителите му.

Мога да си представя какъв катарзис вероятно е предизвикала книгата на Лебедев в родината му. Още повече заради факта, че е написана от млад писател (роден е през 1981 г.). Също както поколението на 60-те години в Германия задава въпроса на своите родители: „А ти какво прави през войната?“, така и тук имаме гласът на новото поколение, опитващ се да се помири с наследството на миналото, като го изкара на светло. „Предел на забравата“ е и много повече от катарзис. Изключително интензивно литературно преживяване, така бих я описал. Плътен, понякога дори твърде „бухнал“ текст, който се наслоява в съзнанието. На моменти ми идваше много разточителството в разсъжденията на автора. Струваше ми се, че спокойно е можело да побере всичко и в 200 страници по-малко. Сетих се за Андрей Макин и „Музиката на един живот“ – кратка миниатюра, но толкова силна в посланието си. Всъщност за Макин се сещах няколко пъти – магическите картини на Севера, които срещаме през очите на героя, кореспондират чудесно с „Архипелагът на един друг живот“. Но така или иначе тук случаят е друг.  Лебедев е избрал да бъде многословен. Имал е нужда да бъде многословен, да ни накара да съпреживеем размислите, сънищата, виденията на неговия герой. През тях да постигнем собствения си катарзис.

Възхитителен е този роман. Възхитителен с умението да разкаже общото минало през една лична история, през вътрешните лутания на един млад мъж. Тук няма да откриете имена – човешки и географски, няма да откриете свидетелства, доказателства. Лебедев не сочи с пръст, той търси отговорите за себе си, помагайки на нас, останалите, да ги намерим – също за себе си. И така, през личната история, да постигнем примирие с незавършеното минало. Ехото от този роман ще отеква дълго в съзнанието ми, сигурен съм. Препоръчвам горещо!

Георги 

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.