Author Archives: Библиотеката

„Кладенецът“ на нашите мисли

Декември мина и замина – за едни в празнична суматоха, за други: с откраднати моменти на спокойствие, в които трескаво изчитах всички книги, които по една или друга причина съм зарязвала през годините недочетени. Всъщност с една причина – не ги харесвах. И ако за нормалния човек недочетената книга не е нещо, което да заслужава дори споменаването, то на мен такива недовършени „задачи“ не ми дават мир, постоянно чоплят гузното ми съзнание и ето – реших да завърша годината, като снема от плещите си поне този товар. Някои от книгите, които дочетох, всъщност харесах много („Един ден в Древен Рим“), други се „нижеха“ бавно и изнервящо („Moby Dick“, „Гроздовете на гнева“), а трети си бяха чиста загуба на времето ми, но по различни причини („Психология на несъзнаваното“, „Невидимата жена: Историята на Нели Търнан и Чарлс Дикенс“).

Новата година обаче започнах с книга, която не ми се налага да оставям, за да дочета по-късно. Кладенецът“ на Веселина Седларска е книга, която не подлежи на точно описание и за която простичко мога да кажа, че ми хареса много. Допаднаха ми стилът на писане, историите и препратките, героите. Цялата е в розови листчета, с които съм отбелязала не толкова розови параграфи. Не мога да ви разкажа какъв е точно сюжетът, защото това, което авторката прави, е да черпи от кладенеца на своите мисли и емоции и да ги поднася на читателя по начин, по който той самият да открива себе си в тях. Сигурна съм, че този извор на идеи и вдъхновение съвсем няма да пресъхне скоро, затова с интерес ще очаквам следваща книга на Веселина Седларска.

Живот и ръкопис вървят ръка за ръка в „Кладенецът„. Милкана Пейчева работи с група от хора с интересите си по психология и творческо писане. „Обединени в различността си“ е мотото на този малък, но сплотен екип, в който всеки се явява спасителна лодка за другия. Като преподавател Милкана има задачата да измисли ръкопис, с който да развие писателските и аналитични умения на всеки един член на групата. В реалност се получава нещо много повече.
Изпъстрена с цветни и сиви истории, книгата създава усещане за интимност. Не мога да пресъздам нищо повече по памет, защото книгата е от тези, които оставят само усещане и никакъв конкретен спомен какво си прочел току-що. Но няма страшно – знаеш, че ще я прочетеш отново!

Тъй като този блог е своеобразен читателски дневник на нас, пищещите в него, ще изведа няколко любими моменти, така че да се подсещам за тях, а и да вдъхновя и вас да прочетете „Кладанецът„.

стр. 55: „Бъбренето е онази човешка дейност, през която най-много изтича вашата енергия – казва ни често нашата преподавателка по йога. – Съхранявайте енергията си, не я хабете в бърборене. Бъдете точни и кратки, не спестявайте мнението си, спестявайте излишните думи.“

стр. 75: „Янка живее естествено като дърво. Не търси смисъла на живота, не се безпокои, няма амбиции да се доказва. Тя фотосинтезира и във всеки момент, в който може, танцува.“

стр. 95: „Подарете на децата си достатъчно любов. … И недостатъчната, и предостатъчната родителска любов са отровни, не знам коя повече. Виждала съм деца, недостатъчно обичани, които после се справят. Но не съм виждала предостатъчно обичани деца да се справят добре. …“ и така до страница 99…

стр. 121 – описанието на прабабата, която е „серт колкото три Султани“, буди рано синовете си и сочи „с пръст върха на езика си“, защото „ако тя не им казва какво да правят, ще се търкалят цял ден в леглата и никаква няма да я свършат“.

Пожелавам ви да си доставите удоволствието да прочетете тези цитати в контекста на целия роман, а аз започвам годината малко по-осъзната и удовлетворена от книгата, с която стартирах 2018-а!

Девора

Advertisements
Categories: български, психология, художествена | Вашият коментар

Даниел Щайн – урок по състрадание и милост към ближния

Много време отлежаваше тази книга в библиотеката ми. Сложен епистоларен формат и не особено ясно издателско резюме, което не успя да ми каже какво наистина ме очаква зад кориците, бяха част от причините. Започвах я няколко пъти и я оставях, но погледът ми току се спираше върху нея като пред нещо недовършено, което чака подходящия момент. А когато моментът дойде и потънах в тази наистина причудлива книга, разбрах защо резюмето на задната корица не ми е било достатъчно. Уви, не можеш да обобщиш подобно нещо в два параграфа. Не можеш да дадеш правдива картина с няколко думи. Трябва просто да се престрашиш. А, да – и да уцелиш точния момент.

„Даниел Щайн, преводач“. Самата Людмила Улицкая далеч не е много наясно с каква задача се заема, когато започва работата си по тази книга. Писма, спомени, енциклопедии, аудио записи, книги, книги, книги – камари от документи, се омесват с измислица, за да родят безкрайно сложен, нестандартен, разпокъсан, философски, но така увлекателен роман. Роман не за вярата и религията, а за пътищата на различните хора към онова, което наричаме вяра и религия. Роман за един необикновен евреин – бивш преводач в гестапо, оцелял по чудо в Холокоста и отдал живота си в служба като католически свещеник в Ордена на кармелитите. Неговият образ е вдъхновението на Людмила Улицкая. Това е роман за Даниел Щайн. Но това е роман и за Израел, за евреите и еврейството. И още по-странно, роман за евреи-католици, за араби-християни, за православни евреи. Роман за католическата вяра в земите, родили християнската религия.

„…цялото това огнедишащо разнообразие се намира в сърцето на активния и самодостатъчен си юдаизъм, който някак не забелязва огромния християнски свят. И всичко това е разположено в пространството на исляма, за който Израел е също един от центровете на живота и вярата. Тези три свята съществуват в една плоскост почти без да се пресичат“.

Даниел Щайн има свой истински прототип, с причудлива и много пленителна история. Самата мисъл за евреин – католически свещеник пробужда въображението. А странната му съдба – оцелял от Холокоста, при това като преводач в гестапо, добавя особен заряд на историята. И Людмила Улицкая събира нишките, рови из кореспонденции, спомени, разговори с хора. Добавя от себе си, доразвива герои, създава свои, сменя имена… Докато историята за Даниел Щайн – фрагментирана, накъсана, трудна за проследяване, не прерасне в нещо повече. Философски разговор за религията. История, изградена от лични истории. Истински хор от вярващи – вярващи по своему, всеки поел по собствен път или търсещ своята посока.

Даниел Щайн следва неотклонно своята мисия – възстановяването на църквата на Яков на Светата Земя. „…беше свещеник, възпяваше Иешуа на родния му език, проповядваше „малкото християнство“, личното, религията на милосърдието и любовта към Бога и ближния; а не религията на догматите и властта, могъществото и тоталитаризма“, както пише самата Улицкая в писмо до Елена Костюкович. Но съдбите, които се пресичат с неговата по този път, са също забележителни – хора, търсещи по един или друг начин своя Бог; вярващи и обезверени, отчаяни и на кръстопът; хора с тежко минало или проблемно настояще. Даниел Щайн ги привлича като магнит. Той е центърът, около който гравитира цяла екосистема, уповаваща се на неговите ценности.

„Когато нашата земя остарее и бъде навита като стар килим, когато сухите кости въстанат – ще ни съдят не по това на какъв език сме се молили, а по това дали сме намерили в сърцата си състрадание и милост. Ето нашата цел. Друга нямаме“.

За мен като човек, твърде скептичен към религията, срещата с Даниел Щайн и причудливата книга на Людмила Улицкая беше необяснимо привлекателна. Може би заради крайната необичайност на евреина-католик, може би заради интересния поглед над земите на Израел, за които не знам почти нищо, или заради разсъжденията на авторката, която поднася множество факти за религиите и размишлява върху тях по достъпен, близък начин. А вероятно е и заради тънката линия на доброто, милосърдието и състраданието, която минава през целия роман – тънка, но здрава нишка, издигаща се над която и да било религия като есенция и универсална ценност. „Ето нашата зел. Друга нямаме“, Даниел Щайн, католически свещеник.

PS: За пореден път съм впечатлен от изключителната селекция на изд. „Парадокс“, които отдавна са символ на стойностна литература без компромиси, без тънки сметки и компас, ориентиран към пазара и масовия читател. Радват ме подобни издатели с мисия. Безкрайно ме радват!

Публикувано от Георги

 

Categories: Биография, духовна | Вашият коментар

Чернобил – катастрофа на руската менталност

След травмата, която „Войната не е с лице на жена“ нанесе на психиката ми с шокиращите изповеди, събрани в нея, съм доста предпазлив по отношение на Светлана Алексиевич. Огромното любопитство, породено от новината, че „Чернобилска молитва“ излиза на български език, се сблъска със страха от още подобни картини, които отказват да напуснат съзнанието и дълго след прочитането продължават да преследват неподготвения читател. А няма как да си подготвен за такова нещо. Невъзможно е…

Накрая любопитството надделя. Прибрах се вкъщи с чисто новото издание на „Чернобилска молитва“, ден след излизането му от печат. Казах си – само ще прочета въведението, ще оставя книгата за след празниците… Няколко часа по-късно вече я бях преполовил. Ужасът пулсираше в главата ми.

Почти няма да срещнете в текста самата Алексиевич. Тя остава „зад кадър“, в ролята на обикновен вестоносец с магнетофон. Както във всичките й книги, думата имат обикновените хора. Макар че трудно можеш да наречеш обикновен някой, който е минал през ада на Чернобил. Тук са техните истории, спомени, размисли, философия дори. Не хронология на събитията, а опит да се осмислят чрез личната драма на интервюираните чернобилци.

Плесницата идва изведнъж, още с първата история. Алексиевич е безмилостна – двете най-шокиращи изповеди, на жени на ликвидатори, са първата и последната. Разтърсваща „рамка“ на една книга, в която така или иначе не можеш да си поемеш дъх от силата на написаното, от безграничния ужас, който пъпли страница след страница.

Монолог за страданието по ролята и сюжета

„За ликвидирането на последиците от аварията са били хвърлени двеста и десет военни части, около триста и четиресет хиляди военнослужещи. Адът е бил при тези, които са чистили покрива… Давали са им оловни престилки, но фонът е слизал надолу, а там са били незащитени. Били са с обикновени гумени ботуши…“

„Млади момчета… Сега също умират, но разбират, че ако не са били те… Това са и хора с особена култура. Култура на подвига. Жертви…

„Нашата готовност за саможертва… Нямаме равни в това…“

Чета и се опитвам да разбера. Невъзможно. С всичката информация, която имаме днес, след насадения ужас от радиацията, след като сме разбрали за последиците, жертвите, болните… Невъзможно е да разбереш как стотици хиляди хора са останали, как при смъртоносни нива на радиация са били хвърлени стотици хиляди войници да овладяват последиците от катастрофата. И как са го правели доброволно, от чувство за дълг, от нехайност или от страх, от незнание или с пълно съзнание, че са обречени.

„Хората не разбираха. Все ги плашеха, готвеха ги за ядрена война. А не за Чернобил…“

Разказите на участниците и очевидците надминават и най-дръзките фантастични филми. Разкази на хора, които са погребвали почва в почва, цели къщи с покъщината и всичко… Как се погребва гора? Как се отстрелват домашните животни, останали в заразените зони? Какво остава след човека? Как така изведнъж всичко е опасно, смъртоносно? Как така бабата не може да издои кравата си и да пие от това мляко, след като нищо опасно не се вижда? Каква е тази невидима смърт?

Разкази на хора, оставили родните си места буквално за минути. Казали им, че ги евакуират за три дни. Никога не се върнали обратно. „На вратата имаше бележка: „Драги минувачо, не търси скъпи вещи. Нямаме такива. Ползвай всичко, но не мародерствай. Ще се върнем“. Разкази и на хора, останали в къщите си въпреки опасността. Възрастни хора, оцецели през война и глад, но неспособни да разберат тази нова, невидима смърт. И отказващи да й се подчинят.

Страшното в живота става тихо и естествено

Порази ме мащабът, дезорганизираността, стихийността на пропиляването на човешки животи в адските дни след аварията. Престъпното мълчание на властите. Парадът на първи май, който е най-многолюдният от години. Под ядрените облаци. Съветска реалност, в която човешкият живот е неизчерпаем, евтин ресурс, който може щедро да се пилее. Но такава реалност е невъзможна без „homo sovieticus“, съветския човек – той не бяга, не изпада в паника, нехае пред опасността, не вярва, че нещо толкова страшно може да му се случи. От пожарникарите, през пилотите на хеликоптери, хвърляли пясък над реактора, до обикновените войници, изгребвали с обикновени лопати разтопения графит по покрива на реактора. С пълното съзнание, че ще умрат. След година, две три, пет… И още по-нечувано и неразбираемо за днешния човек – мародерите, плячкосващи изоставените къщи и зарязаната техника и продаващи всичко на съседните битпазари; месокомбинатите, произвеждащи салами от радиоактивните животни; чиновниците, които продължават да искат изпълнение на плановете за добив, при положение, че полетата, градините, овошките са посипани със стронций.

„Всеки си намираше някакво оправдание. Обяснение. Проведох такъв опит със себе си… И разбрах, че страшното в живота става тихо и естествено…“

Трудно се преглъща тази книга. Трудно е обаче и да се откъснеш от обсесивното желание да продължиш напред, да прочетеш още и още истории. Вероятно самата Алексиевич е била обсебена от темата за Чернобил. От нуждата да остави в историята неподправени свидетелства за тази драма. Без труд като нейния след години може би ще имаме само бегъл спомен за аварията като за нещо далечно и страшно, а в околностите на реактора ще продължават да правят доходоносен туризъм от любопитни туристи. Болката, страданието, страха и ужаса от този необясним, чудовищен апокалипсис, белязал живота на милиони, остава в личните истории, а не във снимките на призрачния лунапарк в Припят. Те са в тази книга.

P.S. Корицата на Живко Петров е черна, смущаваща, зловеща. Няма как да бъде друга.

Публикувано от Георги

Categories: Интервю, Исторически, Мемоари | има 1 коментар

За ползите от неуспеха и силата на въображението

На четирийсет и две години Дж. К. Роулинг е поканена да изнесе реч пред абсолвентите отХарвардския университет. Краткото й слово излиза в мъничка книжка, издадена на български език от Егмонт. В „Много хубав живот“ Роулинг говори за силата на въображението и за уроците от неуспеха. Защо неупехът е толкова важен, колкото и стремежът към успех, ако не и повече? „Защото те кара да елиминираш неважните неща“, отговаря писателката.
Това прави и тя самата, когато – разведена, с дете на ръце и без работа – престава да се преструва на такава, каквато не е, и прави онова, което диктува сърцето й. И тук идва мястото на въображението. На една лекция, на която присъствах скоро, попитаха следния въпрос: Кое е по-силно, волята или въображението? Имаше различни отговори, но се оказа, че според някакви изследвания въображението е по-силното. Ако се вгледаме в историята на самата Роулинг, ще се убедим в това.
 
Книжката се чете буквално за минути, изпъстрена е с илюстрации и ще ви накара да се замислите, да не се страхувате от неуспехите, да откривате уроците, закодирани в тях, и да дадете воля на въображението си.
 
Мисля, че е чудесно решение за мързелив неделен следобед, особено когато навън е мразовито, а празничното настроение все още не се усеща достатъчно силно във въздуха. Става и за мотивационно четиво в края на годината, когато обикновено си правим равносметка и планове за следващата. 
Публикувано от Георги
Categories: Мемоари, Uncategorized | Вашият коментар

Даровете на Влъхвите

Всяка красива история заслужава своя красива книга, която да разказва не само с думи, но и с вълшебни илюстрации. Чела съм разказа на О’Хенри преди много години, а преди още повече – бях гледала варианта с Мики и Мини Маус. Сега, когато държа тази красива книга в ръцете си, екранизацията на Уолт Дисни ми се струва кощунство, което обаче има своите положителни страни. Разказът на О’Хенри „Даровете на Влъхвите“ идва като красив подарък от издателство Лабиринт точно за празниците! Какво по-подходящо време от това, за да останем за минута сами, в компанията единствено на зашеметяващо красиво издание и един от любимите ни автори!

Форматът на книгата е доста нестандартен и създава усещането, че в ръцете си държиш не просто книга, а вълшебна приказка в корици. Историята обаче не е вълшебна, поне не по онзи начин, по който сме свикнали да възприемаме коледните разкази – магията тук е истинска, каквато можем да срещнем всеки ден, но която някои могат и да подминат. Странно, но спомените ми от първото прочитане на произведението на О’Хенри са доста сълзливи, докато сега оценявам чувството за хумор, с което е поднесена една толкова романтична и трогателна история. Докато преди имах очи само за саможертвата, която предприемат двамата влюбени, то сега оценявам разказа по съвсем друг начин: разчитам мъдрия съвет между редовете, с който авторът ни приканва да бъдем над нещата. Материалните подаръци са нещо прекрасно, именно защото са вдъхновени от най-искрените чувства да доставиш радост на любимо същество, но когато всичко е мрачно (сива котка се разхожда на сивия прозорец в сивия град), най-важното е, че това същество го има и с него ще поделите всичко, което имате – и добро, и лошо.


Огромно признание заслужава авторката на илюстрациите Соня Дановски! Толкова прекрасна атмосфера радва окото на четящия, докато разгръща страниците, а дизайнът на изданието е черешката на тортата! Всеки разтвор съдържа лява страница с текст и графични елементи и дясна страница с красива картина. Просто не мога да се нарадвам на хармонията, с която тази книга е сътворена! Тя е скъпоценност – наравно с косите на Дела и часовника на Джим, но се надявам никога да не я изгубя!

Девора

Categories: Детски, Класика, Разкази, художествена | Вашият коментар

Червеният октомври и революцията, която промени света

Емблематична годишнина отбелязваме днес, точно на днешния ден. 100 години от началото на Октомврийската революция, която промени света по начин, неочакван за никого до този момент. Начин, твърде различен от обещаното, и с твърде дълготрайни последици, за да подминем тази годишнина незабелязано. Представям си какво би било на този ден, ако у нас все още на власт беше комунистическата партия. Представям си мащаба на бутафорията, на лъжите, на празните хвалебствия. Близо половин век продължи за нас този унищожителен експеримент. Руснаците страдаха повече. Щетите и при двата народа, както и в цяла Източна Европа, са неизчислими. Но въпреки тях, днес имаме свободата да знаем. Да се информираме. Или да не се.  Да научим истината, ако имаме желанието за това. Да се заровим в източници на факти, вместо да повтаряме като папагали пропагандните лъжи. Да си представим цялата картина на промяната, която Октомврийската революция наложи с кръв и оръжие на света. И да сме благодарни, че експериментът й все пак се провали. Уви, за някои доста късно, но се провали.

Вкъщи имам цял рафт с книги, посветени на щетите. На терора, на лагерите, на престъпленията, причинени от комунизма. В Съветска Русия, в Унгария, Северна Корея, България, Чехия. Шаламов. Солженицин. Евгения Гинзбург. Гросман. До този момент обаче не съм се задълбочавал в книги, описващи как започва всичко. Винаги ми се е струвало твърде, твърде сложно. По руски сложно. Необяснимо. Загубвах се в понятия като „егери“, „меншевики“ и „троцкисти“, които се срещаха постоянно при изброените автори. Имах нужда някой да ми го обясни простичко, ако е възможно. Кой какъв е в този убийствен пъзел? Как започва всичко? Кой дръпна спусъка? Кой позволи на стихията да залее Изтока?

Потърсих отговорите в една книга, която ми се стори тъкмо като за случая. „Октомврийската революция“ на бившия британски агент под прикритие Дъглас Бойд излезе на български език от „Сиела“ преди няколко седмици, за да улови момента на знаковата годишнина. И да даде някои отговори на онези, които преливат от въпроси. Обемът й от малко над 200 страници ме учуди, но и зарадва. Нямам възможност да чета грамадни тухли в последно време, а и исках нещо систематизирано и обобщено, без излишни подробности. Това обаче се оказа и нож с две остриета. За Октомврийската революция, както се убедих, просто не е възможно да се пише в телеграфен стил, кратко, ясно и подредено. Защото тя самата е хаос, чудовищен в своите мащаби и напълно неразплетим.

Бойд започва с кратко въведение за някои от имената, превърнали се в символи на революцията. Ленин, Сталин, Троцки, Маркс и Енгелс. За всеки от тях са изписани десетки хиляди страници, тук авторът се е постарал да синтезира основното в по 2-3 страници. Отделено е внимание на обстановката в имперска Русия в началото на ХХ век и на първите признаци за изостряне на социалното напрежение, довели до размирици. Бойд се спира на личността на Николай II, само за да изтъкне негативното си мнение за способностите на царя и неговото подценяване на ситуацията, нежеланието да направи каквито и да били промени и в крайна сметка неговата безпомощност пред лицето на историята. Същевременно повдига завесата над твърде любопитната подкрепа, която получават болшевиките от Германия в разгара на Първата световна война и идеята на Берлин да финансира революцията с цел изваждането на Русия от войната.

Всъщност за малка като обем книга, мястото, отделено на военновременната обстановка е учудващо много. Бойд проследява бойните действия на руснаците срещу силите на Тройния съюз в териториите на днешна Румъния, Полша и Украйна, състоянието на войските, различните настроения за и против войната. Безспорно Общоевропейската война е катализатор за революцията, но на мен лично ми се струва, че фокусът върху това в книгата изглежда твърде пресилен на фона на множество други бели петна. На февруарската революция също е отделено подобаващо мнение, докато, колкото и да е парадоксално, за събитията от онзи прословут октомври 1917 г. има буквално няколко реда. Не се шегувам. В книга, озаглавена „Октомврийската революция“, октомври е споменат толкова бегло, че просто се губи в лавината на събитията. Впечатляващо обаче е разкриването на широкия революционен фронт, който всъщност довежда до краха на империята. И докато лексиката от последвалите години повтаря неуморно за „болшевики“ и „болшевишка революция“, става ясно колко други сили са действали кога единно, кога всеки срещу всеки, в събарянето на монархията и дърпането на спусъка. Защо не знаем за тези „други сили“ ли? Бойд проследява съдбите на някои от тях и на изявените им водачи. Всички до един намират смъртта си в чистките на Сталин – разстреляни или, в най-добрия случай, заточени из ледовете на Сибир. За да останат болшевиките, при това „правилните“ болшевики, като еднолични узурпатори на революцията и да зададат курса към последвалата кървава диктатура.

Разбира се, книгата има и някои силни моменти. Всъщност, един. Публикуваният за първи път доклад на комисаря на Уралския съвет Яков Юровски, който е и комендант на Ипатиевата къща. Именно там, в Екатеринбург, през юни 1918 г. е затворена фамилията Романови, а настъплението на антиболшевишкия чешки легион ускорява развръзката по въпроса със съдбата им. Юровски с нечувано хладнокръвие разкрива детайлите по убийството на царското семейство. Подробностите са толкова стряскащи, че изведнъж, сред цялата документалност на текста, попадаш сякаш в „Хладнокръвно“ на Труман Капоти. Един от най-ужасяващите моменти от революцията оживява по начин, който и филм не би се справил да опише толкова добре.

Иначе в доста отношения книгата не успя да отговори на очакванията ми. Малко място е отделено на разразилата се гражданска война и различните сили, борещи се за надмощие в нея. За личности като Врангел и адмирал Колчак например се споменава твърде бегло, а това са емблематичните фигури на съпротивата срещу болшевиките. Няма особено много информация за сраженията с белогвардейците и в крайна сметка победата на червените, определила спускането на дългата болшевишка нощ над цяла Русия. Може би е разбираемо с оглед на стремежа на Бойд към резюмираност и сбитост на разказа, но липсата на тази фактология ни оставя единствено с вицовете за „белите и червените“ и Чапаев.

И все пак, било то заради кръглата годишнина или заради ефектната корица, а и заради вечния интерес към темата за революцията и за комунизма като цяло, книгата ще намери своите читатели. И дори в телеграфния си стил и формат може да бъде една стартова точка към осмислянето на онези кървави събития, тласнали света към една нечовешка диктатура и затрили живота на милиони заради едно фалшиво обещание за справедливост. Колкото до последиците, по-горе споменах няколко знакови автора, които дават много ясна представа за мащабите на терора в последвалите десетилетия. Потърсете ги. Прочетете ги. Разкажете за тях на други. Нека не допускаме пипалата на пропагандата да си проправят път отново.

Публикувано от Георги 

Categories: Военни, Исторически, Научнопопулярна, Политическа | 2 Коментари

Виктор Пасков из мрачните дебри на фалшивия Запад

След изумителната среща с „Балада за Георг Хених“, продължавам да „откривам“ за себе си гения на Виктор Пасков. И си мисля… Ей така, просто ми минава през ума… Наистина, наивно е да смятаме, че най-добрите съвременни писатели у нас непременно са онези, издали 1-2 запомнящи се романа в последните десетина години. Четем ги, изпадаме във възторг, превъзнасяме ги. Окей. Емигрантската проза направи литературни звезди не един и двама от съвремениците ни. Америка, прословутата Америка. Емигрантският живот, завръщането, корените, традицията. Добро и лошо – там и тук. Преживяното през комунизма „осребриха“ пък друга плеяда модерни автори. Там с лошото, разбира се, „доброто“ продаваше преди това. Две линии, движещи се паралелно като течения в българската литература и пресичащи се рядко, твърде рядко. Опитайте се да ги пресечете. Или не, оставете! Не се мъчете. Той вече го е направил, при това преди цели 25 години. Той, геният. И не в Америка, а в сърцето на Европа, в разделената на две Германия. Блестящият емигрантски роман на България, надхвърлил националното и еднакво разбираем за читателя у нас и в чужбина, принадлежи на Виктор Пасков. „Германия – мръсна приказка“ удря звучен шамар както на застиналото в апатия българско социалистическо общество от края на 60-те, така и на захаросаните митове за „лесния“ живот на Запад, доколкото ГДР е почти Запад, витрината на социализма пред Европа.

„АЗ ТРЯБВАШЕ ДА УСПЕЯ!“

Веднъж омагьосан от вълшебството на езика в „Балада за Георг Хених“, получавам истински студен душ още в първите страници на романа. Забравете за добрия лютиер и магията на неговата цигулка. Тук ще влетите директно в груб, похотлив и отчаян свят на излъгани младежки надежди и на неясни, мъгляви мечти за нещо по-добро някъде там, на Запад. 1968-а година. Светът копнее за свободна любов и мир, хипитата шестват из Америка, Джими Хендрикс издава третия си албум. На фона на Световния младежки фестивал у нас един младеж е на прага да започне нов живот, да замине за Германската демократична република. Изключен от всички училища в страната, с амбиции да стане писател, Виктор си взема сбогом с приятелите си и хваща влака, за да отиде при баща си във Фрайберг. Действителността там се оказва много различна от очакваното. Долнопробно, вмирисано общежитие, в което – сред непрестанни скандали, доноси и пиянство – съжителства малка българска общност от музиканти, работещи в местния театър. Бащата на Виктор, тромпетист в театъра, също е разочарование. Като кула от карти в съзнанието на 19-годишния младеж рухват митовете за Запада, за изкуството, за собствения му баща, уж заминал, за да осигури бъдещето на семейството си. Посреща го разкривена действителност на пошлост, фалш, грубиянски взаимоотношения, подозрения, бедност и лепкава смрад. Клоака, в която българите, натикани като в миша дупка, живеят мишия си живот не заради бъдещето, а заради днешния ден, ден за ден.

„Живяхте калпаво“

Виктор се гмурва надолу с главата в тази воняща действителност. Намират му работа в техническия екип на театъра – чисти тоалетни, мъкне тежките декори в компанията на закоравели типове с престъпно минало. Образите, които среща, са неописуеми. Ситуациите, в които изпада – потресаващи. Това е водевил, в който корабокруширали човешки отломки драскат да се доберат до някаква форма на съществуване. Оплетени от собствените си мрачни страсти, от пипалата на ЩАЗИ, от постоянния страх да не ги върнат „по етапен ред“, те подритват в краката си потрошени мечти, без да могат да се откъснат от омагьосания кръг. Напротив, адаптират се, стават част от играта. Търгуват с контрабандни стоки, изнасят цигулки и пиана за родината. Българинът, този толкова адаптивен екземпляр, се е интегрирал блестящо в потискащата обстановка на тоталитарната, макар и почти западна държава. Преклонил е глава където трябва, пречупил е гръбнак, приел е веруюто „В Германия това не е прието“, но в момента, в който всевиждащото око на чуждия авторитет се отклони, започва малките си хитринки.

Романът е болезнено реалистичен и ужасяващ в своя реализъм. Пресъздадената действителност е толкова триизмерна с това усещане за автобиографичност и почти документален разказ за преживяно, че изтръпваш стъписан. Натискът на нелицеприятното е твърде голям, пошлостта е твърде навираща се в очите, гротеската буквално те преследва по петите. Малко са паузите, в които можеш да поемеш дъх – онзи момент, в който Виктор хваща китарата и започва да свири, или сцената, където авторът описва реакциите на музиканти и сценични работници по време на представление. Тогава се появява магията на музиката – като тънка златна нишка, проблясваща сред калта. Заговори ли за музика, Виктор Пасков е като радетел от Просвещението.

Сред тягостната атмосфера на обречения емигрантски живот, след може би най-страховитото описание на аборт в цялата българска литература и най-отблъскващата сцена на секс между мъж и жена, която въобще съм чел някога, финалът на този забележителен роман идва съвсем неочаквано. Изненадващ. Непонятен. Твърде щадящ, твърде оптимистичен и не на място. Нищо не предполага такава развръзка, не и в цялата тази гадост, не и сред кашата, в която Виктор се е оплескал от глава  до пети, не и в мощната прегръдка на ЩАЗИ и тоталитарната държава. Финалът е слабото място на книгата. Личното ми разочарование. Не вярвам, че нещата се случват така. Или поне прочетените страници не са ме подготвили да повярвам. Даже напротив, подготвили са ме за какви ли не ужасяващи развръзки. И все пак – оптимистичен финал на може би най-мрачния емигрантски роман, писан някога от български автор.

Затварям последната страница с усещането за нещо наистина голямо. Въпреки финала. Синтез на голямата болка от неслучилата се българска мечта за намиране на свободата някъде отвъд. Епитафия за всички онези, които избягват и не успяват, но и за онези, които остават, само за да бъдат смазани от хищническия живот. Тъга по пропуснатите шансове и ярост срещу фалшивите химери. И въпреки всичко, любов, любов, любов…

Публикувано от Георги

 

Categories: Драма, български | Вашият коментар

Забранени истории от Северна Корея – Светулката проговаря

За горчивата реалност на живота под комунизъм в Северна Корея за първи път научих подробности с книгата на Барбара Демик „Химн на смъртта. Истинският живот в Северна Корея“. Останах втрещен и ужасен. Записал съм си един цитат от нея, извадка от учебник по математика за първи клас: „Трима войници от корейската народна армия убиват тридесет американски войници. По колко американски войници са убити от всеки от тях, ако те са убили равен брой вражески войници?“. Мило, нали? За западния човек е трудно да си представи мащабите на терора и пропагандата, обзела всяка сферта от живота там. Ние просто следим информационните агенции, които през неравни интервали от време съобщават ту за нов тест на ядрено оръжие на полуострова, ту за някоя ракета,  прелетяла в посока Япония. Сякаш в тази част на света Студената война продължава и дори заплашва, че ще излезе всеки момент от „студената“ си фаза.

Но подобни „информационни поводи“ пробуждат и любопитството на западния човек към този тип „екзотика“, която някои са оставили зад гърба си, а други въобще не са изживявали. Какъв е животът в Северна Корея? Какво означава абсолютен контрол? Как хората приемат всичко това? Приемат ли го или има и някаква форма на съпротива? Книгата на Банди „Забранени истории от Северна Корея“ дава интересни отговори на тези въпроси. Банди не е истинско име, а псевдоним (означава „Светулка“). Авторът, все още живеещ в комунистическия „рай“ на Корейския полуостров, представя седем разказа – действителни истории, поднесени в художествен вид от трето лице. Истории, които ни промъкват в забуленото от потайности ежедневие на тази непозната за нас страна. В тях има от всичко – и смазващата тотална държава, просмукала се във всеки фрагмент от живота; и бедността, надничаща изпод фалшивата фасада на светлия комунистически строй; и сляпото подчинение, и съпротивата под формата на борба за ценности, за свобода, за нормалност.

Разказите са доста въздействащи – за пръв път до нас достигат подобни откровения. Виждаме хора в дилема, в забележителен дисонанс със заобикалящия ги свят. Хора, на които са забранени елементарни права – на придвижване, на прехрана, на последно сбогом с близките си. Виждаме как диктатурата се налага над човешката природа и как дори в такива мракобесни условия човешката природа показва резистентност – индивидуална, често плаха, обречена, но ярка в своята обреченост. Наблюдаваме и с какво усърдие машината на бруталния режим се задейства, за да смаже, да изкорени всяко инакомислие, всяко прегрешение, без оглед на това колко човешки животи ще съсипе.

Текстът, преведен от английски език, издиша на места, губи се малко от оригиналното внушение, което двукратният превод е осакатил до някаква степен, но посланието на Банди е достатъчно силно. Свобода. Въпреки всичко – свобода.

Публикувано от Георги

Categories: Драма, Разкази, Uncategorized | 3 Коментари

„Хари Потър и затворникът от Азкабан“ – отново е октомври!

Октомври ли? Октомври е последна глътка слънце преди зимата, мирис на печена тиква, тихо шумолене на падащи листа, разкошни палитри от цветове навсякъде около нас, топлина и уют с чаша чай в ръка… В последните три години обаче октомври е и нещо повече! Моментът, в който очакваме поредното илюстровано бижу от поредицата за Хари Потър. През 2015 г. излезе „Хари Потър и философският камък“ с прекрасните илюстрации на Джим Кей и още тогава стана ясно, че всяка година по това време ще очакваме с трепет всяка следваща книга, издадена на български език, разбира се, от „Егмонт“. Вече ви представихме първите две книги и споделихме с вас еуфорията от досега с подобно книжно бижу. Можете да видите нашите ревюта и снимки на „Хари Потър и философският камък“ и „Хари Потър и стаята на тайните“.

Добрата новина е, че отново е октомври и третата книга вече е по книжарниците! „Хари Потър и затворникът от Азкабан“ вече приковава вниманието от витрини и лавици с корицата си, обагрена в тъмносиньо и обещание за магически преживявания в чудния свят на Дж. Роулинг. Изданието и този път е съвършено, а илюстрациите на Джим Кей са разкош. Огромно внимание към детайлите, както и интересен визуален поглед към някои от героите са неща, които се набиват на очи още с първото разлистване.

С Клара, най-малкия член на екипа, която наскоро навърши шест месеца, разгледахме страница по страница с ококорени очи. Клара си хареса как е изобразен котаракът Крукшанкс, а аз се опитах да я навия „Крукшанкс“ да бъде първата й дума (не стана, опитах!). Държеше да пипне всичко, а дори мрачните илюстрации (Джим Кей определено има афинитет към подобни) на върколаци, паяци и други зловещи неща от магическия свят не я стреснаха въобще.

И понеже октомври наистина е магически месец, остава ни да си откраднем някой уютен уикенд в компанията на чаша чай, печена тиква и „Затворникът от Азкабан“, времето да спре за миг и отново да се срещнем с така любимите ни герои. А защо не и с всякаквовкусовите бобчета на Бърти Бот? Хммм… ушна кал.

Публикувано от Георги

Categories: Детски, Приключенски, Фентъзи | Вашият коментар

Един кон влязъл в бар

Носителят на престижната награда Международен Ман Букър за 2017 г. Давид Гросман отправя предизвикателство на читателите си с романа „Един кон влязъл в бар“. Шеговитото заглавие препраща към на пръв поглед забавен сюжет – една вечер от живота на стендъп-комика Довале Гринщейн. Знаете, приглушено осветление, публика, дошла да се забавлява, и един актьор в центъра на прожекторите, даващ всичко от себе си, за да предизвика смях.

Е, нещата се развиват по малко по-различен начин през тази вечер, защото Довале има друг сценарий. Шегите му стават язвителни, самоиронията му – болезнена, поведението – стряскащо. С вещината на опитен актьор комикът превежда публиката през драматични моменти от собствения си живот, размисли за заобикалящата го действителност, инцидентни срещи със стари, забравени познати. Интересна е реакцията на зрителите, които стават свидетели на това неочаквано саморазкриване, на тези интимни изповеди. Къде свършва шегата и започва откровението? Не е ли целият ни живот един спектакъл, който би отегчил мнозина, а други – развълнувал до сълзи? Гросман задава множество въпроси и предизвиква размисъл с нестандарния си роман.

Давид Гросман е специален гост в тазгодишното издание на „Синелибри“, а филмът по неговата книга „Ще бягаш ли с мен?“ (2000) е един от акцентите на фестивала.

Публикувано от Георги

Categories: Драма | Вашият коментар

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: