Антиутопия

„Луната залезе“ на Стайнбек – роман за свободните хора

„…В тази неделна утрин цялата местна войска, на брой дванайсет души, също не беше в града, защото уважаваният от всички бакалин господин Коръл даде безплатен обяд, мишени, патрони и награди за състезание по стрелба, предвидено да се проведе на седем-осем километра от града…“.

Lunata zalezeТака започва „Луната залезе“ на големия разказвач Джон Стайнбек – роман, издаден на български език само веднъж до този момент в края на 80-те години и изгубен почти напълно от полезрението на читателите. Стайнбек го пише в разгара на Втората световна война, по време на окупацията на Норвегия от нацистите. Ако не знаете предварително тази информация, няма как да го разберете от книгата – там умишлено не се споменава името на държавата, нито на малкия град, в който се развива действието. Имената на действащите лица са заменени с английски такива. Окупаторите са неназовани. Малкият миролюбив народ, който се сблъсква с бруталността на нашественика, може да е навсякъде по света. Навсякъде, където има свободни и непримирими хора.

Стайнбек пише романа, вдъхновен от примера на Норвегия – мирна държава, окупирана от нацистите, но с жители, запазили своето достойнство въпреки неравенството в силите. Този пример е илюстриран по удивителен начин в съдбата на малкия град, който в една неделна утрин осъмва завладян от чужда армия. Вместо с примирение и подчинение, окупаторите се сблъскват с тихата, пасивна, но неумолима съпротива на победените. В стотината страници, изписани в неподражаемия стил на великия писател, срещаме един истински манифест на неподчинението, на свободата и непокоримия човешки дух. Четенето е не просто удоволствие – то е свещенодействие, толкова силна е прозата на Стайнбек. Книгата има и конкретна цел – да окуражи военновременна Европа, попаднала под нацисткия ботуш. Но е написана по начин, по който сега, четейки я след толкова години – можем лесно да отнесем тази блестяща алегория към всеки потиснически режим, включително и у нас. Само вижте този цитат:

„Свободните хора не започват войни, но щом вече са започнали, те могат и победени да продължат борбата. Хората със стадно чувство, следовници на водачи, не могат и затова хората със стадно чувство печелят битките, а свободните хора печелят войните“.

Издателство „Ера“ връщат към нов живот „Луната залезе“ в общо издание с друго по-непопулярно произведение на Стайнбек – „Безпътният автобус“. Разказвал съм ви и преди за тази книга, в която сребристият автобус събира около себе си също така безпътни герои. По принцип не съм фен на обединяването на романи от типа „две в едно“, но в случая не това е, което ми направи лошо впечатление. Корицата на новото издание – просто не успях да я преглътна. Колкото и пъти да прелиствах, колкото и да се насладих на прекрасната проза на Стайнбек, през цялото време корицата ми бъркаше в очите. Не можеш да издадеш Стайнбек с подобна корица. Не можеш да причиниш на един от най-големите световни писатели на ХХ век корица, сътворена сякаш от човек, който тъкмо е открил PowerPoint и тества какви функции има. Надявам се, че от издателството ще отчетат негативните реакции спрямо това недоразумение и в бъдеще ще обръщат по-голямо внимание върху лицето на книгата, защото това не е детайл, от който можеш да спестиш. Особено когато върху него стои името на великан от калибъра на Стайнбек.

Публикувано от Георги

Categories: Антиутопия, Военни | Вашият коментар

Васил Георгиев ни изстрелва екс орбита

Спомняте ли си за какво ни подготвяше Васил Георгиев в първия си роман „Апарат“? Точно така, за един свят с изчерпани ресурси, за оцеляване само с най-необходимото. Минимализъм и отрицание на корпорациите и консумеризма. Това беше концепцията зад измисленото социално движение „Хармония“, с което един бивш маркетолог водеше война срещу свръхпотреблението.

Е, имам новина за вас. Този свят вече е реалност – ресурсите са изчерпани, светът се е провалил, свръхпотреблението е довело до разпад. София е в изтърбушени руини, между които мърляви хора обработват зеленчукови градини. Годината е 2097-а. Или поне там ни изстрелва новият роман на Васил Георгиев, дръзко озаглавен „Екс орбита“.

Ex orbitaТук главният герой Пемпо Дейстар, не особено перспективен продавач на риба, който не си спомня нищо отпреди 20-та си година, е принуден да придружи сестра си Марион до Самоград – градче на 55 км. от София, в близост до границата, където по всяка вероятност стои в забвение стара наследствена къща. Пътуването се оказва далеч по-ангажиращо от очакваното, когато Марион ненадейно изчезва, а Пемпо се сблъсква със странните птици, населяващи този изолиран район. Разбира се, странни са не само жителите на Самоград, странна е цялата конструирана от автора вселена, в която попадаме ние, нищо неподозиращите читатели. Фантазията на Васил Георгиев смесва реални места и личности с напълно измислени такива, при това със щедър превес на фикцията. Самоград е измислено населено място, както е и Света Петка (макар да има прототип, за който лесно ще се досетите), че и Човекът-риба – град на преселници, дошли от различни краища на света. Нещата се заплитат, когато научаваме за трансменталистите и последователите на Бялото учение – две противоположни философско-религиозни течения, които поставят в центъра на своите вярвания Разума. Но докато според трансменталистите човекът „не е самостоятелен индивид, а неделима част от Единното същество“, то Бялото учение проповядва Всеобщия български разум-организъм. Или накратко – всички хора дълбоко в себе си са българи. Налудничаво ли ви звучи? Е, нищо не сте видели още! Защото иронията на Васил Георгиев по мистицизма и религиозните глупости, така хитови в днешни дни (само вижте колко книги за Ванга и Дънов се издават месечно!), е направо унищожителна.

Нещата в „Екс орбита“ стават все по-сложни и заплетени с всяка прочетена страница, а сред абсурдните ситуаци можете да разпознаете личности от близкото минало („Единство, творчество, красота“ говори ли ви нещо?) в доста пародийна светлина. И както може да се очаква, до самия край няма да познаете какво всъщност ще се случи, защото нещата определено не са такива, каквито изглеждат.

Без съмнение Васото е един от онези автори, които изненадват с всяка следваща книга. Разказите му са едно, „Апарат“ – съвсем друго, а новият роман… хм, тъкмо щях да кажа, че е „нещо трето“ (и това ще е вярно!), но намирам и много познати отпечатъци. Маркетинг, еколози, консумеризъм – в предишния роман тези понятия се движеха в рамките на реалистичната фикция, докато „Екс орбита“ наистина излиза извън границите на познатото, правдивото, умереното. Антиутопия, биопънк роман или триумф на свръхиронията – преценете сами, няма да разкривам повече.

Макар да ни изпраща в не особено радостносто бъдеще, Васил Георгиев остава верен на себе си – да се предизвиква все повече и повече в изграждането на концептуална реалност, в която привързаността му към рационалното се разхлабва под натиска на неудържимо въображение.

Публикувано от Георги

Categories: Антиутопия, Научнофантастични, български | Вашият коментар

„Бъдеще“ – когато човекът се възкачи на Олимп

Започвам с Дмитрий Глуховски отзад напред – докато повечето читатели отдавна са изгълтали „Метро 2033“ и „Метро 2034“, аз се запознавам с творчеството на култовия руски писател с най-новото му произведение, излязло на български език – „Бъдеще“.

Корицата хипнотизира с футуристичната картина на един бъдещ свят, излязъл сякаш от древните митове и постигнал величието на най-смелите човешки фантазии. Дълго време ми трябва, за да уловя всички детайли – художникът Живко Петров се е справил брилянтно, както винаги. Обръщам задната корица и чета: „Бъдеще“ е мащабна антиутопия с нов поглед към класически дилеми от гръцките митове, Библията, „1984“ на Джордж Оруел и „Прекрасният нов свят“ на Олдъс Хъксли“. 666 страници по-късно мога да кажа, че рядко ми се случва да открия толкова точно издателско резюме!

Budeshte„Бъдеще“ действително е дързък полет на фантазията, въплъщаващ в себе си влияния от всички гореизброени. Резултатът е наистина мащабен епос, величествена творба, изкована с много алегории, много ярки картинни образи и цялостно усещане за нещо наистина голямо. След 400 години човечеството най-сетне е постигнало заветната си мечта – безсмъртието. Земята изнемогва под тежестта на 120 милиарда души. Европа е изчезнала във вида, в който я познаваме – над нея сега се издигат хиляди километрични кули, със стотици нива, които дават дом на новите богове. Цената, която хората са платили за своето безмъртие, е жестока – водейки се по Закона за Избора, те са се отказали завинаги от правото си да дадат живот. Всяка стъпка в страни от този закон носи зловещи последствия – нерегистрираната бременност се наказва, детето се отнема от родителите и се изпраща в интернат, а единият родител бива инжектиран с акселератор – химия, превръщаща го отново в смъртен и водеща до необратима старост в рамките на няколко години.

Законът за Избора се прилага от бойците на Фалангата – лишени от всякакви чувства щурмоваци, отгледани и възпитани в спартанските условия на интернатите. Наричат ги Безсмъртните и името им всява ужас. Ян Нахтигал е именно такъв боец. Ежедневно сблъсквал се с най-дълбоката тиня на новото европейско общество, обрекъл на преждевременна старост десетки нарушители на Закона, един ден той получава особена задача – да премахне лидера на нелегалната опозиция, т. нар. Партия на живота Хесус Рокамора, заедно с неговата млада приятелка. Задачата идва от Ерих Шрайер, сенатор, един от най-влиятелните хора в Европа. Само че наглед простата задача ненадейно ще се обърка, Рокамора ще избяга, а неговата любима Анели ще посее семето на съмнението у иначе безскрупулния щурмовак Ян. Двамата ще отидат в истинската клоака на нова Европа – пренаселената с емигранти Барселона, където законите нямат стойност и където хората са все още… хора… с целия колорит и първична бруталност на собствената си раса. Барселона ще се окаже преломна точка за съдбата не само на Ян и Анели, но и на целия континент.

Фантазията на Глуховски е сътворила един изключителен роман, от всеки ъгъл на който надничат препратки към древногръцките митове и шедьоврите на Хъксли и Оруел. Олимп е намерил своята бъдеща проекция в Европа – от аполоновите маски, които носят бойците на Фалангата, през цялата йерархичност и символика на новото общество, изпълнило огромните кули, та чак до сложните и наситени с трагична обреченост семейно-роднински взаимоотношения между героите. А сходствата с „Прекрасният нов свят“ с повече от очевидни – цялата стерилност и налудничавост на цифровия и химичен свят, хапчетата за щастие, отвращението от всичко човешко, пълното срастване между човека и божественото… „Бъдеще“ е и роман, който със смесени чувства разглежда ролята на Бог, на християнския Бог в един свят, в който религията вече не е нужна, църквите са публични домове, а Христос е свален от кръста си и запратен на бунището на историята. Може ли обаче да заличиш вярата от сърцата на всички и няма ли в крайна сметка да разгневиш боговете, заемайки тяхното място на Олимп?

В същото време читателят може да намери и интересни паралели между света на „Бъдеще“ и днешната хуманитарна криза с бежанците, залели Стария континент. Уви, прогнозите, които прави Глуховски, не са в полза на положителното разрешение на този проблем.

Въпреки мащабната си концепция, романът не може да се похвали с някакво особено новаторство. Действително, отлично продължените идеи на Хъксли и Оруел са истинска радост за сетивата, но имаше и доста предвидими моменти, а на около 150 страници преди края действието изведнъж забави темпото сякаш от нищото, вкарвайки читателя в малко излишни сцени на бебешки плач,  повиване в пелени и прочее битовизми. Самият край обаче идва в традициите на гръцките митове и успява да постигне желания ефект. Спрелият часовник на времето се завърта отново, а човечеството ще трябва да започне обратното броене на своето безсмъртие. Сами ще видите какво имам предвид, ако прочетете книгата. Нещо, което със сигурност ще искате да направите, ако се вгледате в корицата и прочетете още някой отзив като този.

Георги

Categories: Антиутопия, Научнофантастични | Вашият коментар

Блогъри срещу зомбита в „Захранване“ на Мира Грант

В края на сезон 4 от култовия сериал „The Walking Dead“, появата на тази книга дойде като своеобразна утеха. Тъкмо си мислех какво ще правя без любимия сюжет за зомби апокалипсис и в този момент изд. „Инфо ДАР“ решиха въпроса по най-безболезнения начин.

feed„Захранване“ на Мира Грант се вписва идеално в толкова нашумялата напоследък тема за постапокалиптичния свят, в който мъртвите се събуждат, търсейки жива плът. Зомби сюжетът, както и фактът, че главните герои в романа са блогъри, сериозно наклониха везните в полза на избора ми да прочета от кора до кора книгата.

Как така блогъри ли? Годината е 2039. Светът се е променил драстично след като вирусът Келис-Амбърлий покосява планетата, карайки мъртвите да забродят отново.  Кой, #КОЙ си мислите, че е най-популярният и надежден източник на информация в тези условия? Блогърите. Ами да! Във време, в което мерките за сигурност са драконовски, хората се придвижват в бронирани автомобили (ако въобще се придвижват някъде) и обитават жилища, в които можеш да припариш само ако си дал отрицателна кръвна проба още на входа, все някой трябва да поеме тежката и отговорна задача да съобщава какво се случва наоколо.

Именно това е работата на Джорджия и Шон – брат и сестра, собственици на един от най-популярните новинарски блога в Америка. Помага им Бъфи, която е в час с техническото оборудване и осигурява на екипа необходимата обезпеченост откъм камери, сървъри и интернет връзка. Работата е опасна, но рейтингите са по-важни и тримата са постоянно на път в търсене на нещо, което може да им осигури още повече проценти.

Такова нещо се появява, когато младежите са избрани да отразяват кампанията на президентския кандидат сенатор Раймън. Светът може да е станал бойно поле с кръвожадни зомбита, но това не е променило много методите на политическите борби – предстои им да попаднат в мръсна (хайде, нека сме честни – и доста предвидима) кампания, в която ще се объркат доста неща, ще загинат хора, ще се качат рейтинги и ще паднат маски. В общи линии, трилър със зомби апокалипсис за пейзаж.

В интерес на истината, в началото не обърнах много внимание на етикета „Бестселър на New York Times“. Обикновено избягвам заглавията с подобно клеймо, но тук нагазих смело. Очаквано, сюжетът не е от най-оригиналните, въпреки че детайлното описание на вируса и въздействието му върху човека заслужиха адмирациите ми. Момичето (като погледнах задната корица, разбрах, че авторката е розовобузеста американка с интереси към филми на ужасите и вирусология) е положило всички усилия да опише в детайли света след апокалипсиса, неглижирайки до голяма степен други важни фактори. Няма да се затрудните да „разгадаете“ веднага кой е лошият герой, нито пък ще сте достатъчно наивини, за да не очаквате, че ще се лее кръв и ще умрат хора. Книгата всъщност е доста приятна, макар и да й липсва оригиналност, а очевидният култ на Мира Грант към блогърите и блоговете ме караше да се усмихвам на моменти. Не липсват и някои попадения, като цялостното усещане за страх, пропило американското общество в света от бъдещето – страх, който хората доброволно приемат, намирайки упование във въоръжаване и барикадиране зад дебелите зидове на крепостите си.

Е, тук е моментът и да спомена, че книгата е част от трилогия, макар от това да не страда завършеността на „Захранване“. По всичко личи, че с (някои от) героите ще се сблъскаме отново, докато зловещият вирус Келис-Амбърлий витае във въздуха около нас.

Георги

Categories: Антиутопия, Научнофантастични, трилър, хорър | има 1 коментар

Зарядът на душата е горивото на бъдещето

Представяте ли си неизчерпаем източник на енергия? Нещо, което може да задвижва мотори, да кара лампите да светят или да притежава унищожителната сила на мощна бомба? Нещо като перпетуум мобиле? Нещо като човешката душа например…

RomenПопаднах на този роман донякъде от любопитство, донякъде заради невероятно привлекателната корица (изд. Lege Artis винаги правят неустоими корици). „Зарядът на душата“ на Ромен Гари е интересен полет на въображението. „Ние сме създатели, но и отпадъци на една система“, пише Гари в предговора. Оттук тръгва и цялата идея на този любопитен роман.

В недалечно бъдеще учените са открили начин да „улавят“ душата на човека в момента, в който тя напуска тялото. Самата душа представлява безкраен източник на енергия. Уловена в колектор заедно с други души тя би могла да се превърне в страховита мощ. Това се случва и в този странен, нестандартен роман, който задава редица въпроси за границите, до които човек би стигнал (и прекрачил) в утилизирането на всички налични ресурси за поддържане на своята цивилизация.

Превръщайки се в енергиен ресурс, човешката душа и технологията за улавянето и контролирането й стават силно привлекателни за Великите сили. Американци, руснаци и китайци се впускат в надпревара кой пръв ще се добере до този ценен източник на абсолютна сила. Един учен е на прага да открие и най-важното уравнение в задачата – как да контролира тази енергия. Обсебен от противоречия, той подава информация на всички заинтересовани страни. Шпионското надлъгване обаче се изостря и изборът му на чия страна да застане ще наклони везните в неочаквана посока.

Книгата е наистина странна смесица между антиутопия, криминален роман и напрегнат трилър. Ще надделее ли хуманистичното разбиране за индивидуалността на човешката душа или жаждата за надмощите ще я принизи до суровина, използвана в противоборството между силните на деня? Интересна интерпретация на Ромен Гари, която си заслужава четенето.

Публикувано от Георги

Categories: Антиутопия, Криминални, Научнофантастични | има 1 коментар

„Тихото слънце“ е доста мрачно

Изключително минорно настроение лъха от „Тихото слънце“ на Петър Денчев. Не само от корицата, не. Светът, който рисува младият автор, надминава по бруталност описваните в класическите антиутопии като „1984“, „Прекрасният нов свят“ и „Ние“. Светът, в който ти забраняват да говориш и да чуваш, вече е лишен от всякакъв смисъл.

big-Tihoto_slanceВ книгата всъщност се говори. Говори гласът на един унищожен, изпарен човек, който е успял по някакъв странен начин да се запази и да звучи невидим и отчетлив дори след като тялото отдавна е престанало да съществува. И този глас разказва за раждането на диктатурата, когато едно по едно правата на хората са отнемани и заменяни от илюзорно щастие. Разговорите са забранени. Забранено е да се издават звуци. Забранено е да се слуша. С тапи в ушите е най-добре. Държавата ще създаде нова система от общуване със знаци, която да замени компрометирания език. Онези, които не се подчиняват, изчезват. Ако има такива. Всъщност става ясно, че такива няма – единствено героят, който разказва, е някаква нищожна съпротива в този безумен свят. Толкова нищожна, че е обречена на забвение.

Самият автор сякаш няма претенциите да е написал антиутопия, макар че книгата буди именно такива асоциации. Тя има обаче една съществена слабост – бедна откъм сюжет, основната й роля е да предаде авторовите размисли, облечени като роман. И тук идват проблемите, защото липсата на силен сюжет, на пълнокръвни герои, на нещо, което да те грабне, се усеща много осезателно. А че оставя неприятен вкус в устата, оставя – прекалено много мрак, прекалено много диаболични картини и самовглеждане от страна на героя-„глас“.

Български опит за антиутопия – окей. И все пак, можеше да бъде далеч по-добре, ако авторът си беше дал труд да напише истински роман. Монологът, който имаме тук, сам по себе си не е достатъчен за иначе добрите послания да разтърсят читателя.

Публикувано от Жоро

Categories: Антиутопия, български, Uncategorized | има 1 коментар

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: