Балкански

Капка Касабова ни води отвъд Границата

Когато научих за „Граница“ на живеещата в Шотландия Капка Касабова, книгата вече беше на път да излезе на български език. Прочетох анонса и подсвирнах от възхищение. Каква идея, казах си, каква находчива идея! И наистина, днес, когато думата „граница“ отново пролази в ежедневието ни, когато ни заливат репортажи за безкрайни върволици от бежанци, преминаващи една или друга бразда, когато възходът на национализма пропагандира възраждането на телените мрежи като контрапункт на либерална Европа, да напишеш книга за югоизточното ъгълче на Стария континент, където „започва нещо като Европа и свършва друго, което не е съвсем Азия“ (по думите на авторката), звучи като идеалната рецепта за успех. И Капка Касабова го постига, впрочем – за момента във Великобритания, но, сигурен съм скоро и в други държави.

„Граница“ е амбициозен, добре планиран и осъществен проект, който идва в точния момент, за да открехне на точната аудитория завесата към нещо наистина непознато. Нещо, което винаги е било под носа им, но останало като бяло петно в иначе преексплоатираната карта на Европа. През 2013 г., въоръжена с малко пежо и изострено любопитство, Капка Касабова тръгва на своето пътуване от трите страни на една твърде особена граница: „там, където България, Гърция и Турция се приближават и раздалечават, защото това правят границите – приближават се и се раздалечават„. Прекроявана десетки пъти през годините и размествала със себе си хиляди съдби на хора от най-различни етноси и националности, тази граница „изкушава и отблъсква едновременно„.

Пътуването на Касабова започва от Странджа и завършва пак там, а резултатът е една книга, която трудно може да бъде вкарана в някакво жанрово определение. Пътепис на една доскорошна terra incognita, портрет на хората от периферията, репортаж за задния двор на Европа – както и да я наречете, ще е непълно. Водена от любопитството си да отиде на местата, които допреди четвърт век са били забранена зона, ничия земя, разделена от Желязната завеса, авторката забърква интересен микс от наблюдения, размисли, срещи с автентични обитатели, исторически препратки, които украсява с фолклорни и митологични мотиви, навлизайки дори в плаващите пясъци на магическото и свръхестественото. Тази амалгама ме обърка в началото, където причудливи срещи с нестинари и гадатели си правят компания с истории за източногерманци, убити край браздата в опита си да избягат от комунистическия „рай“. Как го преодолях ли? Припомних си, че книгата е писана преди всичко за чуждестранния читател от правилната страна на Желязната завеса, за когото Странджа и комунизмът са горе-долу еднакво мистични и непознати. Приех рецептата по този начин и четенето потръгна доста по-гладко.

В интерес на истината, Капка Касабова е сътворила изключително живописна и емоционална книга. Невероятни образи са хората, които среща по време на своето пътуване – хората от граничните райони в Гърция, Турция и България, а защо не от Марс, Юпитер и Венера – толкова далечно изглежда разстоянието, което ни дели от техния периферен свят. Свят, белязан от зловещата сянка на границата – вече разпаднала се и загубила кръвожадния си облик от времето на Студената война, но нанесла своите щети по съдбите на българи, турци, гърци, помаци – въобще, тракийци, както самата авторка предпочита да ги нарича: „лица с мургав тен, с пожълтели от чай и тютюн зъби, лица, които имат една обща черта: всички те са пропътували дълъг път по коридора на балканската история и са изгубили всичко, което може да бъде изгубено (но не и езика), за да започнат живота си наново тук. И нямам предвид само тук, от тази страна на границата, а тук, в този край на Балканите, където на никого не му се е разминало и където нагледно можеш да видиш – стига да искаш, – че страданието, както и комшулукът, е едно и също навсякъде и че второто е цяр за първото“.

На фона на тези срещи авторката  повдига и една тема, която и до ден днешен сякаш е табу у нас – за многобройните убийства на бегълци по южната ни граница в годините на соц-а. Истинските истории на млади източногерманци оживяват, за да внесат смразяващ полъх в иначе почти по йовковски лъкатушещото повествование. Касабова се среща и с вече възрастен германец, който през 70-те прави опит да премине, но е заловен и измъчван от българските граничари, а после хвърлен в затвора. Разказът му е покъртителен.

Но „Граница“ е и книга за разпада и безпътицата, които обвиват като отровен бурен бъдещето на този твърде наситен с история регион. За безвремието, заменило електрическия ток по оградата от годините на Студената война. За обезлюдените села и градове, в които бродят само старци и призраци от миналото. Книга, от която ще ви загорчи, въпреки седативното въздействие на магиите, легендите и нестинарските препратки, които са тук, за да впечатлят читателя на Запад.

Въпреки находчивата идея и наистина впечатляващата палитра от образи, с които Капка Касабова ни среща, книгата някак не успя да ме развълнува дълбоко. Неминуемо направих паралел със „Щъркелите и планината“ на Мирослав Пенков – Странджа, нестинарите, но и друго… Онзи преднамерен писателски подход, почти академичен –  писане по рецепта, с точно дозиране на конкретните съставки. Тук малко магия, там малко комунизъм (зад Желязната завеса винаги е секси), лични истории на забравени от бога хора, селска автентика, етническа и верска пъстрота – един добър жонгльор с думите може да сътвори чудеса от тези родни сюжети. Чудеса! Ние сме опърпано родопско одеало, от което стърчат разноцветни нишки и умелият писател, придърпвайки оттук оттам по някоя, може да събере в ръката си впечатляващо снопче и да го усуче така, че да заприлича на модела, вече създаден в главата му.

Книги като „Граница“ на Капка Касабова и „Щъркелите и планината“ на Мирослав Пенков ме накараха да се замисля, че България е прекрасно място… за писатели-емигранти. Резерват на истории, тихо разпадащ се под тежестта на своето многопластово минало и лоботомиран от липсата на каквато и да било конструктивна визия за бъдещето.  Щедра на сюжети, заредени с „Уау“-ефекти и обещаващи петзвездни ревюта в Goodreads на английски език. Книги, които – въпреки че третират нашето, родното – са предназначени за външна употреба. Не че не са добри, напротив – и двете са по успешни рецепти, и двете са дело на талантливи автори, и двете ще завоюват сърцата на безброй читатели. Но под „сърцеведската“ повърхност шестото ми чувство не открива нещо важно, което ми пречи да ги наредя в алеята на литературната слава. Не мога да назова какво е точно… Просто не го откривам.

Публикувано от Георги

Categories: Балкански, Места, Пътеписи | Вашият коментар

Майната им на хилядата динара

Изчел съм доста книги, посветени на ужасяващите войни в бивша Югославия през 90-те години на ХХ век в опит да проумея причините, довели до избухване на барутния погреб. Нито една не ми е дала задоволителен отговор, макар повечето от тях да го търсят и обясняват по свой собствен начин.

Затова е любопитно, че най-голямо просветление получих от една книга, която няма и не е имала подобна претенция – да търси отговори, да анализира и обобщава, да посочва виновни. Една книга, в която авторът, хърватин,  не заема страна, героите не са катеогиризирани на добри и лоши, а над всичко тегне някаква причудлива, но всъщност толкова прозаична съдбовност.

mainata-imБорис Дежулович е хърватски писател и журналист, чийто роман „Майната им на хилядата долара“ не го направи герой нито за своите, нито за другите. С рядко срещана (що се касае до прозата, посветена на юговойните) сатира, той ни връща към конфликта в Босна, в една изключително странна и объркана ситуация. Шестима босненски войници мюсюлмани в униформи на хървати срещат шестима хървати от специалните части, предрешени като босненци. И двете групи са изпратени на тайна мисия в тила на врага и се състоят от възможно най-шарената сбирщина абсолютни келеши, за които можете да се сетите.

Представихте ли си го? Шестима босненци мюсюлмани в униформи на хървати срещу шестима хървати католици в униформи на босненци. Малко объркано, нали? И ако това не е идеалната метафора за цялата тази война!

Патовата ситуация, в която изпада тази извънрено необичайна дузина, се развива в рамките на само един ден. Един ден, който преминава основно в псувни и не особено интелектуални разговори между войниците, които вероятно пресъздават обичайното военновременно ежедневие за враждуващите от всички страни на фронта. Наред с цветистите псувни, Дежулович ни връща към моменти от миналото на всеки от героите – моменти, в които тривиалното и съдбовното стъпват в собствените си следи. Сцените от съзряването на хлапетиите от Благайевац, толкова автентично натуралистични, изпълнени с нагон, с онзи фрапантно бутафорен турбофолк кич на разпадащата се Югославия, ни открехва за миг съзнанието на мъжете, стискащи калашници един срещу друг. И в това съзнание не личи религията, не личи верското разделение, не се вижда фанатична омраза, надъхвана от Франьовци и Алиевци.

Виждат се… други неща. Едрите гърди на легендарната Кьорава Жужа например. Обвити в тайнственост истории за местната попфолк певица Соня Амазона. Моменти на триумф и падение във футболни срещи от селското първенство. Едно или друго решение, което ще определи цялата съдба на някого…

Едва ли Дежулович е обрал овациите на онези свои сънародници, които смятат, че за войната трябва да се пише от „национално отговорна позиция“. Със своя сатиричен роман той не бърка в незарасналата рана – просто прокарва пръст по коричката й, за да провокира не болка, а някаква друга реакция.

Интересен и смел експеримент, даващ ценен поглед към „балканската психопатология“, какъвто сполучлив термин е използван в издателското резюме. Впрочем, заслужава си да отбележа и друго – книгата идва на български език във впечатляващо, изпипано с професионализъм издание, чудесно художествено оформление и страхотен превод. Неща, които рядко виждаме в такова безкомпромисно съчетание. Поздравления на изд. „Ерго“.

Публикувано от Георги

Categories: Балкански, Военни | Вашият коментар

Мемоари на един румънски военнопленник

Изключително рядко е в българската военна документалистика да се търси гледната точка на врага, забелязали ли сте? Изобилства от мемоари на участници в сраженията и книги, разглеждащи всичко от българската гледна точка, но когато стане въпрос за някаква обективност, или още повече – за погледа на другия, на врага, нещата замръзват. Няма ги. Изключение правят, разбира се, цитати на чужди военни кореспонденти, които славят героизма на българския воин и силата на българското оръжие. Те се предават от уста на уста, а в последните години и под формата на фейсбук картинки, за да напомпат малко самочувствие във вечно гледащия (неразбиращо) назад българин.

memoariТа когато видях книга от румънски автор, озаглавена „Мемоари на един военнопленник“, просто изтичах до книжарницата и си я купих още в деня на излизането й. Книжарите дори не бяха забелязали, че са я получили, когато вече  държах в ръцете си. Името Джордже Топарчану не ми говореше нищо, нито пък издателство „Даниела Убенова“ (след кратък преглед на сайта им установих, че издават предимно учебници и детски книжки). Но корицата, на която архивна снимка показва дунавския бряг при Тутракан, обсипан с трупове след паническото бягство на румънците… това вече ми говореше достатъчно.

Книгата се чете на един дъх и изумява с невероятната си четимост и яркия, увлекателен стил на автора. Топарчану е представител на румънската интелигенция в началото на ХХ век – поет, публицист, белетрист. Като ефрейтор в румънската армия участва в Междусъюзническата война, а след това и в Първата световна. През 1916 г. е пленен при Тутракан, а след това отведен в плен на юг, в Македония. Тези бурни събития са описани с майсторско перо в мемоарите му, основен театър на които, по неволя, е България.

Първият досег на Топарчану с България е през Междусъюзническата война. Страниците, посветени на този срамен румънски поход през опразнената от мъже и опустошена от холера Дунавска равнина, не блестят с нищо особено. Страхът от зараза доминира, а завръщането на родна територия се посреща с въздишка на облекчение. Не така стоят нещата обаче при битката за Тутракан само три години по-късно. Епизод, врязал се силно в паметта на писателя и описан по изключително вълнуващ начин в книгата. Картините от Тутракан са потресаващи – паниката, обзела румънците при настъплението на българските войски, е нечувана. Топарчану описва Дунава, кипяща от обезумели войници, опитващи се да се доберат до своя бряг – оттам обаче ги стрелят техните, а отсам – българите. Шокиращи са разказите за уплашените войници, които нахлуват на палубата на един катер, стъпвайки до смърт всички ранени, наредени върху нея, водени единствено от страха. И за неумолимите български стрелци, упражняващи се в стрелба по плуващите в Дунава румънци, дори когато отсреща смахат отчаяно с ръце в опит да се предадат. Войната наистина е безумие и ненаситна за кръв паст – разбираш го доста ясно от подобни свидетелства.

Снимка: Изгубената България

Снимка: Изгубената България

Веднъж попаднал в плен, Топарчану започва продължава одисеята си по пътя за Македония в един изнурителен, убийствен преход из българските земи. Не спестява нищо от преживяванията си по време на прехода – и отношението на българските стражи, и замерянето на колоната с камъни от местните при преминаването покрай населени места. В Македония обаче, далеч от активните бойни действия, и разказът става доста по-живописен. С извиращо кой знае откъде чувство за хумор пленникът описва опитите си да научи български: „… крък, мък, цфък, които приличат повече на хълцане, отколкото на човешки говор“, а страниците, посветени на това му занимание, ще ви накарат да изпопадате от смях. Книгата е изпълнена и с всякакви любопитни случки, които изграждат една изключително колоритна картина на войната, контрастираща с всичко, писано от български автори по темата.

Чистосърдечен и необременен от нашата родна романтика спрямо Македония, Топарчану я описва с цялата си ирония така:

„Македония, планинска страна на бунтовни пастири и зеленчукопроизводители, изобразена в сепийно кафяво върху светлата карта на Европа; объркана и чудовищна география, която ми причиняваше тръпки на ужас на училищната скамейка и двойка в бележника… Благословен от Бога край, само трънаци и камънаци, където дори и в най-лошите си сънища не съм си представял че ще живея…

Македония, земя с историческо минало, където античната цивилизация се инфилтрира веднъж отдолу-нагоре като нежна струя вода, а после изтича обратно отгоре-надолу, без да остави нито капка. Амфитеатър на размествани от земетресения скали, гнездо на ендемична анархия, смесица от враждуващи раси, коя от коя по-намръщена и главонога, които от толкова време се разкъсват със зъби помежду си и взаимно се оскверняват, докато успеят да се слеят в тази перла – homo balcanicus – уникален тип на планетата Земя, европеец по географско определение, а комитаджия – по рождение…“

Как ви се струва това, а? Прекрасен цитат, просто прекрасен! Цялата книга е хипнотизираща дотолкова, че трудно ще я оставите. Аз лично я изчетох на един дъх.

Мога само да изразя адмирации към изд. „Даниела Убенова“ за смелото решение да издаде на български език тези мемоари. При това в чудесно книжно тяло с въздействаща корица, хубава хартия и печат. Единствената ми забележка е към задната корица, две трети от която е заета от снимка и информация за преводача (адмирации и за него, разбира се, но… две трети?!), а карето за автора е сбито в най-долния ъгъл, безкрайно лаконично. Но това са бели кахъри, книгата е супер!

Публикувано от Георги

Categories: Балкански, Военни, Мемоари | Вашият коментар

Обсебен от българската земя

Вероятно сте забелязали, че вече две години името на Георги Божинов не слиза от рафответе с най-продавани книги в повечето книжарници, а кориците на „Калуня-каля“ и „Караджата“ – двата възкресени от забвението благодарение на ИК „Хермес“ романа, продължават да надничат от всеки ъгъл. Този успех не е случаен. Ще кажете, дължи се на необичайния поглед, който Божинов отправя към конкретни исторически събития. Да, но има и нещо друго. Писаното от него е истинско пиршество на словесността. И не е нужно да си лингвист или филолог, за да изпаднеш под силното въздействие на този изключителен стил, на това огромно речниково богатство.

kukuvitsa-kukaЗабелязали ли сте и друго – и в „Калуня-каля“, и в „Караджата“ има един неназован герой, също толкова пълнокръвен и значим, колкото и Калуньо, и Караджата. Това е природата. Божинов наистина е „обсебен от българската земя“ (по думите на Георги Цанков). И точно това обсебване виждаме отново в сборника с документални разкази и пътеписи „Кукувица кука“. Трета възкресена от забравата книга, все във същата стилистика на художествено оформление, която идва, за да хипнотизира отново нарастващата армия от почитатели на Георги Божинов.

Тук няма да срещнете онези магнетични, сложни и разкъсвани от противоречия образи на Калуньо и Стефан Караджа. Героите са случайно срещнати обикновени хора в най-затънтените кътчета на България, някъде из 70-те години на ХХ век. Епизодични срещи, предадени документално, като стенографирани, които показват полароидна снимка на един отдавна отминал, мъничък и незначителен живот – в селца и махали, за които едва ли някога сте чували; по пътища, по които вероятно никой вече не минава. Божинов разказва за срещите си с онази порода хора, които никога не биха били герои на нечий разказ, дописка или репортаж. Но веднъж влезли в досег с този изкусен портретист на малкия човек, те придобиват образ, стават ни близки, припознаваме в тях спомен за някого… или просто докосват сърцето ни с първичната си, недокосната същност и автентичност.

Тези малки срещи, малки случки идват на фона на огромния, жив, пулсиращ и опияняващ образ на природата, който се излива от всяка страница. Всяко стръкче трева, всеки залез, дърво, щурец в разказите на Божинов са елементи на жива картина, която те обгръща. Усещаш ги, вдишваш ги, виждаш ги пред очите си. „Сочни“, изпълнени с движение и характер са описанията му на природата, която го заобикаля в непрестанните пътувания из забравени от света места.

Вижте как описва един единствен бук този изумителен разказвач:

„Виждал съм всякакви букове. Влизал съм във всякакви букаци – млади и стари, диви, задрямали, тъмни денем, колкото нощем, непрогледни и неизбродни караормани. Такъв бук не бях виждал. Не бе кой знае колко голям, не. Сечен, зараствал, кастрен, пускал нови клони, пак сечен, дялан, заливал дяланото… дървесината му само на ребра и буци. Стъпил здраво с единствения свой огромен орлов крак на земята, разперил многобройни пръсти, набъбнали и възлести, забил здраво здрави нокти в пръстта… Силен, страшен бук, безстрашен бук, корав и грапав, блъскан от бури и брадви, оцелял за нови бури и брадви. Стои и не мърда, изопнал гърди срещу света, от гърдите му напира сила. Стои в необятното свое време, както стои в него и човекът по тези места. Както българинът по тези места се е хванал здраво за миналото свое време и както се хваща за бъдещето… „

Виждаш го, вдишваш го, почти го докосваш. И въпреки това авторът е толкова скромен, че да омаловажи труда си, дори да нарече опитите за описание на природата „кощунство“. Той, който може да види в един бук събирателен образ на българина „по тези места“, заявява:

„Защото хубостта, и природната, не се описва. Преживява се. От всички и от всекиго по негов код, безотчетно и безсловесно. Защото у всяко чуждо описание е замразено едно чуждо общение, което замества твоето. И защото всяко описание, всяко публично преживяване на една съвсем нова любов, дори да отекне в чуждото съпреживяване, е себепоказен и празен оборот от отминало, единствено, еднократно чувство, чиято прекрасна и гореща някога жива изменчивост е охладена в спомен“.

Прочетете го пак, ако не сте успели да уловите посланието. Отпийте от него. Аз лично, попадайки на този цитат, просто спрях, върнах се и го прочетох бавно, буква по буква. Вокализирах го. И го оставих да се разлее по вените ми. А това е само фрагмент. В книгата има още толкова много…

Публикувано от Георги

Categories: Балкански, Места, Пътеписи, Разкази | има 1 коментар

Борбата за Съединението през погледа на немския кореспондент

На тази книга попаднах, отбивайки се в книжарница на Главната в Пловдив. За късмет, тъкмо бях заровил нос в лавицата с местни издания, когато я видях. Не ми трябваше много мислене, за да преценя, че в ръцете си държа нещо безкрайно интересно.Часове по-късно вече четях в захлас, щастлив от откритието си.

„Борбата на българите за съединението си“ е разказ от първо лице на немския военен кореспондент Артур фон Хун, чиято първа среща с България е по време на Руско-турската война, която отразява за в. „Кьолнише Цайтунг“. Седем години след войната фон Хун отново е у нас, за да присъства на едни от най-драматичните събития по това време в Европа – Съединението на България с Източна Румелия и последвалата я война със Сърбия. Удивителните му свидетелства за тези събития излизат първо в Лайпциг и Лондон, а през 1887 г. и у нас. Но не се опитвайте да си спомните името на автора – книгата потъва в забвение за повече от век, старателно „забравена“ заради откровената и неконюнктурна българофилия, извираща от всяка страница.

Arthur von HuhnАко зачетете „Борбата на българите за съединението си“, бързо ще разберете защо е това забвение. Артур фон Хун е безпощаден в оценките си за „силните на деня“ и особено за Русия, от която сваля всякакви ореоли на освободителка и избавителка на младата българска държава.

„Първото, което забелязах беше това, че този уж „угнетен“ народ се намираше в такова благосъстояние, в каквото малко народи се намират в цивилизована Европа. Това чудно откритие не направих не само аз, но и всички руски офицери и войници… Те не намериха угнетени роби, а един състоятелен, богат народ, който се ползваше почти с по-големи права, отколкото самите му избавители! Нийде в цяла България не срещнах ни най-малка следа от истинска бедност, която в Русия се среща на всяка крачка. Всеки българин си има своя къщичка, своя нива, свое лозе, свои волове, крави и овце, а освен това и готови парички. Най-доброто доказателство за богатството на страната е този необорим факт, че България цели шест месеца е хранила без затруднение цялата руска армия“.

Оценката му във встъпителните думи на пръв поглед е шокираща, но подкрепена от наблюденията му над отношението на освободителите към току-що освободените „братя християни“ придобива наистина правдиви очертания.

„Руските дипломати не изучиха добре характера на българския народ, та затова се излъгаха горчиво. Те мислеха, че ще могат да управляват българите с камшик, както татарите и туркмените. Не, господа руски дипломати, българите не са родени за камшик и робство, а за самостоятелен, свободен живот“.

На 20 септември 1885 г. германският кореспондент отново е в познатата вече България, в разгара на преломни събития. По пътя си става свидетел на мобилизиращата се сръбска армия и възгласите: „Да живее кралят на Сърбия и Македония“. Следващите страници са завладяващо описание на Съединението, участниците в него и последствията от този изцяло български акт. Фон Хун дава безценни свидетелства за настроенията по това време, за почти сигурното очакване на българите, че им предстои да се изправят срещу Османската империя за защита на Съединението. „Всеки, без изключение, мислеше, че султанът ще удовлетвори желанието на Русия и ще потуши със силата на оръжието избухналото въстание. Но това не се сбъдна – и пред мене тихо и мирно лежеше революционния град Пловдив“.

Урок по дипломация

Доста се е изписало за заслугите на народните дейци, осъществили на практика Съединението – Данаил Николаев, Захари Стоянов, Иван Стоянович, Коста Паница, Чардафон и др. Фон Хун обаче дава ценни сведения за изключителната роля на княз Александър в това дело. Сред първите действия на младия княз (де юре васал на Османската империя) е да телеграфира на султана и да го помоли да припознае „свършеното дело на съединението“. Още в първия си ден в Пловдив, след литургията в православната църква, князът посещава турската джамия „Джумаята“ и заповядва да се отслужи молебен за султана. Междувременно от провинцията пристигат телеграми от окръжните управители, които молят княза – под заплахата на възможни безредици – да им позволи да обезоръжат мюсюлманското население. Князът обаче отказва. Вместо това показва съдържанието на телеграмите на главния мюфтия в Пловдив. „Колкото по-ясно се очертаваше намерението на княз Александър да се споразумее с Турция, толкова по-приятелски стана и настроението на мохамеданите спрямо княза и българския народ. Турците бяха единствените, които имаха причина да покажат враждебност към българите, но те не направиха това и останаха мирни. А еднокръвните и едноверни братя руси, на които българите не са направили никога нищо лошо, те показаха враждебност към българите и държавния им глава“, пише германецът.

Армията на капитаните

Неочакваното обявяване на война от страна на Сърбия сварва българската армия в положение, уникално в световната история. Князът по това време е на 28 години, началник-щабът – на 24, военният министър – на 29. Млади, все още неопитни мъже, на чиито плещи ще се стовари тежко бреме. Русия отзовава всичките си офицери от България и отчислява княза от армията си. „Отзоваването на руските офицери от българската армия – пише фон Хун – показа ясно на българите, че Русия обича България, а не българския народ. Тази враждебна постъпка отвори очите и на простолюдието, което преди вярваше в благодетелта и любовта на руския цар, както в евангелието. Всеки войник, всеки селянин виждаше сега със собствените си очи, че Русия е оставила България, и то в момент на най-голямата опасност“.

Фон Хун описва с невероятни подробности суматохата от предстоящата война, ужаса и уплахата, завладели София при настъплението на сърбите, и стихийната мобилизация на младата българска армия, която успява да се прехвърли от южната граница към Сливница за броени дни и да спре крал Милан току на подстъпите към столицата. Германският кореспондент е на мястото на събитията, неотлъчно до княз Александър, и става свидетел на неочакваното. Защото категоричната българска победа по това време е нещо наистина неочаквано – цялото европейско обществено мнение се занимава с въпроса какво ли ще прави крал Милан с победена България и какви ли условия ще й предложи. Германецът е удивен от храбростта, която показват българските войници и от качествата на офицерите, обърнали в бягство сръбската войска. Тук ще напиша имената им, защото трябва да се знаят. Майор Александър Гуджев, ротмистър Бендерев, артилерийски капитан Иванов, капитан Рачо Петров, капитан Олимпи Панов, капитан Узунов, капитан Попов, капитан Паница, подполковник Николаев… Герои!

Останах без дъх, докато четях разказаното от фон Хун. С уменията си на журналист германецът създава изключително драматични картини на боевете – почти усещаш барута и грохота на оръдията. Не си спомням да съм чел подобно автентично свидетелство от първо лице за тази война. Книгата е изключителна! Финалните страници авторът посвещава на своите прогнози за бъдещето на младата българска държава. Безкрайно любопитно е да надникнем в тези разсъждения днес, след близо век и половина. Някои от хипотезите, макар и предпазливи, звучат нереално с оглед на събитията от последвалите години. Други обаче са почти пророчески. Фон Хун разглежда сценарий, при който България се превръща в руска губерния. Уви, 60 години по-късно сценарият се сбъдва. Германецът обаче е твърде оптимистичен за съпротивителните сили на нашия народ. „България, покорена чрез грубата сила на руските щикове, ще може да се владее само чрез крайна тирания. Тази свободолюбива България от днес не влиза никак в кръга на деспотичната руска империя. България ще трябва да се прекрои по-скоро, за да стане достойна за руска губерния. Русия има сила да смаже България, следователно, тя ще я и смаже. Русия ще лиши българите от всичките човешки правдини, както е лишила поляците… Завоюването на България наистина ще принесе на Русия неограничена власт на Балканския полуостров, но от друга страна ще докара за руския държавен организъм такива отровни елементи, които ще отровят самата руска държава“.

Оставям този финал отворен с показателните думи на фон Хун. В какво е бил прав германецът и за кое греши, всеки може сам да направи изводите си днес. Щастлив съм, че случайността ме срещна с това книжно бижу и горещо препоръчвам на всеки да потърси книгата. Заслужава си всеки ред!

Публикувано от Георги

 

Categories: Балкански, Военни, Исторически | Вашият коментар

„Щъркелите и планината“ в жаравата на родовата памет

Още с излизането на сборника с разкази „На Изток от Запада“ беше ясно, че Мирослав Пенков е явление в съвременната българска литература. Въпрос на време бе да видим и по-мащабно произведение, а публиката зачака с нетърпение появата на „наследника“.

Stork mountain излиза през 2015 г. на английски език, а няколко месеца по-късно и у нас, преведена от самия автор и излязла с логото на изд. „Сиела“ под името „Щъркелите и планината“. Всъщност „преведена“ не е най-точната дума, защото самият Пенков споделя, че големи части от книгата са писани на български език. Не съм виждал как изглежда оригиналният текст на английски, но още след първите прочетени страници не смея и да си представя предизвикателството, което означава преводът на подобна реч, изпълнена със сочни архаични български фрази и многобройни турцизми.

Miroslav Penkov„Щъркелите и планината“ е вдъхновяваща история, излязла изпод перото на умел майстор на словото. Мирослав Пенков безспорно е такъв и ако „На Изток от Запада“ беше първият знак за това, то дебютният му роман е живото доказателство за един рафиниран талант. В действителния живот Пенков е университетски преподавател по творческо писане – споменавам го умишлено още в началото на ревюто си, защото е от ключово значение. Ще разберете за какво говоря, ако прочетете романа, но ще си позволя леко да „надигна завесата“ и тук – цялостното усещане от стила на книгата е като да наблюдаваш прецизната работа на бижутер. С фините си пинсети, с оптиката и нетрепващите си пръсти, той прави това, за което е призван – шлифова, извайва, създава, твори. „Щъркелите и планината“ е като произведение на бижутер, който се наслаждава на професионалните си умения. Създава литература.

Романът ни изпраща в затънтения Югоизток, досами границата с Турция, в измисленото село Клисура, където един млад емигрант се завръща от Америка, затънал в дългове, с надеждата да продаде наследствени земи и да внесе ред в живота си. В Клисура ще се срещне с дядо си, с когото имат твърде сложно и противоречиво минало, а от това минало ще изплуват една след друга и дълго прикривани тайни. Сложно е всичко в това мистично място насред Странджа, тази вечно стояща на пътя на завоеватели планина. Сложни са взаимоотношенията между хората, тяхната верска принадлежност, границите им, миналото им, легендите, които таят. Пенков не бърза да разкрива тези тайни, не бърза да отговори на множеството въпроси, които изникват страница след страница в съзнанието на читателя. Напротив, продължава да удължава нетърпението, изпъстряйки историята с древни легенди, с прескачания в исторически епохи, родова памет и митология. Всеки елемент има своята роля, всеки елемент е парче от общия пъзел, който обещава да разкрие зрелищна картина, да задоволи любопитството на изискващия читател.

И го прави, да. Създава внушителна история, която поставя върху горящите въглени на нестинарската жарава, а високо над нея оставя да се вият безкрайните кръгове от щъркели, прелитащи по древната Виа Понтика. Не всяко любопитство обаче ще бъде възнаградено, не на всеки въпрос ще бъде намерен отговор. В живота е така, защо в литературата трябва да е инак?

„Щъркелите и планината“ без съмнение ще развълнува читателите с ярките си картини и голямото богатство от изразни средства, щедро вложени в преследване на ефектен резултат. Ще останат впечатлени не само от високата ерудиция на автора, но и от живописния език, пиршество за всеки лингвист. Това, което ми липсва в тази наглед идилична картина, е новаторството. Книгата влиза в (а и на практика усилва) един очевиден тренд в издаваната напоследък българска литература – обръщането към родовата памет, експлоатирането на сложното етно-историческо наследство на Балканите и в частност България; на общото минало, белязано от конфликти, трагедии и преломи. Без по никакъв начин да правя сравнение между авторите (защото е неудачно и би било некоректно), ще спомена само няколко имена. Катерина Хапсали с „Гръцко кафе“, Петър Делчев с „Трънски разкази“, Александър Чакъров с „Кървави разкази“… Може би и Деян Енев умело е уцелил момента с „преоткриването“ на Георги Божинов и забравения роман „Калуня-каля“, който направи нечуван фурор и се задържа в челото на класациите месеци след издаването си.

Може би сложното минало и богатата история и митология на нашия край са плодородна почва, от която един добър писател лесно може да сътвори стойностно литературно произведение. А в случая на Мирослав Пенков е и повод тези теми да получат и сериозно международно внимание. Това, което ме впечатли и ме накара да се замисля обаче, е едно интервю с автора, което имах случая да изгледам няколко дни след прочитането на книгата. В него младият писател споделя, че на практика няма лична история или мотив, който да е залегнал в основата на книгата. Имал смътен спомен от нестинарски изпълнения в Албена, което пробудило любопитстовото му и го провокирало да научи повече за това явление. Цялата информация събрал от интернет (цитирам по памет: „Не мога да си представя как са писали някога без интернет“). Може би аз съм малко старомоден, но обикновено подобни книги ме карат да изпитвам вълнение – какво ли е провокирало автора да създаде такава история, какви ли родови тайни се крият в романа, с кой ли герой се припокрива поне в някаква степен писателят… И това интервю малко ме поля със студена вода, защото ми показа действителността, орязана от всякаква подобна „романтика“. При Катерина Хапсали също имаше нещо подобно. Което индикира друго явление, може би черта на съвременната дигитална реалност. Божинов обикаля всяка долчинка, всеки хълм, по който е минала четата, за да напише „Караджата“. Днес цялото проучване за една книга може да се случи, без да ставаш от компютъра. Една съставка обаче е жизненоважна, за да направиш стойностен роман – трябва да си наистина талантлив майстор на словото. Е, при Мирослав Пенков мисля, че имаме всичко необходимо.

За финал, не мога да пропусна суперлативи за красивата корица на българското издание, дело на Дамян Дамянов. Невероятно семпла и същевременно съчетала в себе си двата водещи сюжетни символа на романа.

Публикувано от Георги

Categories: Балкански, български, художествена | 2 Коментари

На моста Връбаня в Сараево всичко е спокойно

Предупреждение: ревюто съдържа „спойлери“!

Винаги съм се чудил какво ли е да пишеш за събития, които не си видял или преживял лично. Да създадеш роман за нещо, в което нямаш никаква роля. Замислих се за това, докато разлиствах първите страници на „Аз още броя дните“ – дебютния роман на Георги Бърдаров. После погледнах към библиотеката си и се опитах да намеря примери. Ето „Почит към Каталония“ – да, лесно му е било на Оруел, все пак е бил доброволец в Испанската гражданска война. Или Ремарк – преживял е окопите на Западния фронт. Но в следващият момент погледът ми се спря на ирландеца Себастиан Бари, чийто роман „Далече и отвъд“ е потресаващо реалистичен поглед към ужаса на Първата световна война. Погледът ми се премества малко вдясно – Лител и „Доброжелателните“… Думите са излишни за този дяволски шедьовър. Нито Бари, нито Лител са дори съвременици на събитията, които описват. Но създават впечатляващи шедьоври, от които човек настръхва – толкова силно е „потъването“ в тях.

Georgi BurdarovПървоначално и аз като Зоран, събеседника и преводач на главния герой от романа на Бърдаров, си казах: „За какъв дявол ти е притрябвало да пишеш за война, с която нямаш нищо общо, за чужда война?“. За „Сараевските Ромео и Жулиета“ е изписано много, заснети са филми, а в YouTube има купища репортажи, интервюта с родителите им и какво ли още не. Снимката на бошнячката Адмира Исмич и сърбина Бошко Бркич на моста Връбаня в Сараево е иконична, препечатвана в стотици вестници и в хиляди статии из нета. А и точно за войната в Босна… може би най-непонятния конфликт, воден някога в Европа. Чел съм доста по темата, при това от автори, участвали в събитията, но досега не съм намерил валидно обяснение на този кошмар. И ето сега, повече от 20 години след войната, един български автор хвърля ръкавицата и поема предизвикателството да опише една от хилядите трагични истории, превърнали бивша Югославия в печално гробище. Най-популярната история. Най-медийната. История, за която може би няма какво да се добави повече. Защо? Как ще го направи?

Това бяха въпросите, които си задавах в началото. Няколко часа по-късно, прелиствайки последните страници, намерих за себе си и отговорите. А именно – когато си наистина добър писател, когато заживееш истински с историята си, изстрадаш я, изплачеш я, изстържеш всичко от дъното на душата си – тогава създаваш литература. Вълнуваш хиляди. Вдигаш мъртвите от гробовете им. Връщаш отново лентата, за да пресъздадеш емоции отвъд сухата статистика, отвъд учебниците и Wikipedia. Георги Бърдаров го е направил.

Георги Бърдаров е сътворил наистина добър роман. Не, не е отговорил на въпроса „Защо се случи всичко това?“, но кой ли може? Превърнал е трогателната история на Адмира и Бошко в център на един истински автентичен разказ за ужасите на тази война. Погледнал е от толкова много ъгли… Някои от тях особено много са ме вълнували във времето – доброволците например. Онези, които по професия са били обикновени учители, пощальони, шофьори, и които войната настървява, изважда неподозирани страсти в тях и те започват да убиват. Да убиват през уикендите, а през седмицата да се връщат при семействата си, да докосват децата си, да милват съпругите си. Ад!

Бърдаров пише за войната живо, реалистично, безкомпромисно. Не спестява нищо. Онези читатели, които не са се сблъсквали с много книги за войната, вероятно ще бъдат шокирани. Но дори тези, които са попрочели нещичко, пак ще изопнат лица – войната на Балканите винаги е нещо повече, нещо повече от война.

„Да, войната няма красиво и героично лице. Войната е черна като смъртта, която носи. Черната й сянка беше надвиснала над Сараево и не се отмести нито веднъж в продължение на 1395 дни и 1395 нощи. Много от онези, които стреляха от хълмовете над града, бяха израснали в него. С тези, по които стреляха, бяха яли филии с лютеница и сирене, с масло и мед. Бяха се обичали с тях. Всеки имаше поне един приятел, поне една любима, останали в обсадения град, но стреляха. Войната е опиат. Когато убиеш първия, е страшно, когато убиеш десетия, е странно, когато убиеш стотния, искаш само още и още, и още. Такава е човешката природа – кървава. В нея се борят две еднакви половини – тъмна и светла. Зависи кой механизъм ще бъде задвижен“.

Няма да влизам в подробности по сюжета, защото е безсмислено. Сюжетът е ясен – историята е в Wikipedia. Това, което липсва там, са емоциите. А за тях си има Георги Бърдаров. И достатъчно анонси по цялата книга. Там, впрочем, на задната корица, са и цитати на колегите книжни блогъри Христо Блажев и Милена Ташева. Христо в твърде приповдигнат тон е обявил романа за „бисер“, „шедьовър“, докато Милена е една идея по-обрана, с отправка към историите от Балканите, което до голяма степен се доближава и до моето впечатление. Страхотен роман, да, ще доведе доста хора до сълзи, но моите критерии за влизане в „съкровищницата“ са още по-високи.

За капак, един цитат, който ме стресна. И други стряскащи неща има в книгата, а най-ужасно е усещането, че всичко това може толкова лесно да се повтори. Ще видите в интервютата с участниците. В силата на пропагандата. Ще се замислите за това дали и у нас някой някога няма да дръпне точните струни, за да захвърлят хората филиите с лютеница и да запищят куршуми. Стряскащо е. И това:

„Нищо не е забравено, нищо няма да бъде забравено. Нито една рана не е зараснала и няма да зарасне. Между нас винаги ще стоят убитите“.

Публикувано от Георги

Categories: Балкански, Военни, Драма | Вашият коментар

„Караджата“ – словесен паметник на един български герой

Този роман дължи възкресяването си от забравата на друг един. „Калуня-каля“, издадена в края на 2014 г. от ИК „Хермес“, върна в редиците на бестселърите един непризнат български класик. Георги Божинов и неговият изтупан от прахта шедьовър трогнаха читателите, настървиха ги за още от опияняващото слово на големия майстор, от богатия му език, от живата, преливаща от човечност проза. Тогава дойде и новината, че друг един забравен роман на Божинов ще бъде преиздаден. „Караджата“ се появи в края на 2015 г., очакван с нетърпение от хиляди читатели.

KaradjataДействителни събития и тук са в основата на повествованието. Четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, наброяващи стотина юнаци, тръгват заедно в лятото на 1868 г., водени от двамата воеводи, да вдигат на въстание заспалия български народ. След кратки сражения с турски башибозук и редовен аскер, начинанието претърпява провал. Трагичният, но толкова героичен край на Хаджи Димитър е обезсмъртен в едноименната балада на Ботев, която кънти в ушите на всеки българин още от училищната скамейка. Може би идеята на Божинов е била да направи нещо подобно с фактическия лидер на четата, обаятелният Стефан Караджа, използвайки богатството на прозата. И го прави, разбира се, без претенциите да достигне поетичния връх на гениалния Ботев стих. Това, което се получава като резултат, е един много жив, много богат образ на легендарния воевода, в който за пореден път виждаме талантливото перо на Божинов да си играе с емоциите ни и да ни трогва от страниците на книгата.

За да напише „Караджата“, Георги Божинов минава по стъпките на четата сто години след описаните събития. През равнините, които с мъка са преминали въстаниците; деретата и хълмовете, където се водят кръвопролитните сражения, до Канлъ дере, Кървавото дере, където четата е окончателно разбита, а раненият Караджа е хванат в плен. Ходенето по стъпките на героите си личи в написаното. Личи си в невероятните описания на природата, на българската земя, по която вървят ли, вървят опиянените от романтични надежди бивши емигранти. И тук, както в „Калуня-каля“ природата е жив участник, всяка страница кипи и трепери от звуци, от наситени картини на летни пейзажи с цялата пъстрота и емоция, която само истински майстор на перото може да претвори в писано слово.

Разбира се, централен персонаж е Караджата. Образ, който Божинов изгражда извън стереотипа за героя, но все пак близо до възрожденската традиция, до очакванията ни за образа на борец за свобода. Стефан Караджа е смел до безумие, роден лидер, грижовен с четниците. Той е идеята, претворена в жива плът. Вдъхновението, даващо сила на капналите от умора момчурляци. Но макар и външно невъзмутим, в душата си воеводата е в постоянни противоречия, глождят го болезнени въпроси. Част от тези въпроси Божинов задава много предпазливо, а някои предпочита само да спомене бегло, без да доразвие напълно. Като въпроса заслужава ли тоя народ цялата тая кръв, проливана за неговата свобода. Той все пак го прави. Поставя го в устата първо на турчин, а после позволява този въпрос да зажужи и в главата на воеводата. Но представете си да беше продължил още по-нататък – във време на силно идеологизиране и митологизиране на българската история и по-специално на Възраждането. Може би книгата никога нямаше да види бял свят. Тя и без това е на границата – нетипична за времето си, макар далеч не колкото „Калуня-каля“.

„Караджата“ постига своята цел – въздига словесен паметник на един обичан български герой. Може би годините на забвение, които идват след издаването й, следват логиката на самия Божинов, който пише: „Има нещо неловко в новия паметник. Паметниците трябва да остареят, да станат старинни. Тогава старинността става искреност някак, а искренността пробива пласта на годините и идва към нас…“. „Караджата“ е точно това – искрен паметник, изграден от талантлив майстор, достигнал до нас с благородната патина на годините. И може би заради това още по-ценен. А, сигурен съм – и по-четен.

Публикувано от Георги

Categories: Балкански, Исторически, български, художествена | Вашият коментар

Сараевско Марлборо: тъга по забравените детайли

Да говориш за своя град без много емоции, но с ясно доловима тъга; да разбираш цялата му сложност и да не можеш да направиш нищо по въпроса; да преглъщаш горчивината от съдбата му; да прокарваш пръсти по надупчените от куршуми стени на своя град – това е Миленко Йергович в сборника с кратки разкази „Сараевско Марлборо“.

Saraevsko MarlboroКолко книги са се изписали, колко филми са се заснели, колко сълзи са се изплакали по трагедията на Сараево в убийствената балканска война от 90-те години на ХХ век! Миленко Йергович няма да ви разказва за фронтовите линии, за виновниците и жертвите, за причините и за последиците.  Той ще ви прошепне за стария си фолксваген, оцелял като по чудо в бомбардировките, ще ви сподели за съдбата на един кактус по време на обсадата, ще посипе малко прах от изпелелената сараевска библиотека и ще се опита да познае по силата на пламъка дали гори домът на някой бедняк или облицованата с ламперия стая на някой богаташ.

Йергович започва книгата си по време на войната с ясната идея, че това „за нищо на света не биваше да е книга за войната и страданията“, а по-скоро за „нормалния живот при ненормални обстоятелства“. И тук-там, докато описва лаконично историята на един или друг от жителите на Сараево, случаен снаряд ще откъсне краката на някого, или снайперистки куршум ще простреля другиго. Ще се прокрадне думата „четници“, изречена обаче без злоба, ще изгори някоя сграда или бомба ще срине друга.

С любов, симпатия и дълбока тъга Миленко Йергович запечатва в спомените си лица и характери от обсадения град. Ще ги видите да вършат своите си дела измежду страниците така, както векове наред по тези диви балкански земи са ги вършили други – „особняците“ на Иво Андрич например.

„…в този град освен убитите и разкъсаните, освен разрушените сгради и пометеното детство нищо не ми принадлежи. Като изключим може би само една торба жива плът, която се храни с тъга по забравени подробности, докато пред големите и важни неща в живота се тресе като мотор, миг преди да угасне“.

Хубави, откровени, много чисти разкази за войната, които оставят своя отпечатък.

Георги

 

Categories: Балкански, Разкази | Вашият коментар

Балкански хумор и пуцанье в Поскокова драга

ChudotoДобра доза терапевтичен балкански хумор струи от тази книга. Напомня филм на Кустурица, в който героите преживяват разни перипетии, но накрая винаги има хепиенд. Напомня и на книгите на един наш, български хуморист – Михаил Вешим. Също така лека и неангажираща, но все пак някак по-колоритна, подобаващо на автор от бивша Югославия.

Става дума за „Чудото от Поскокова драга“ на хърватина Анте Томич. Животът в затънтената и забравена от бога долина Поскокова драга тече както и преди сто години. Не са останали много жители на това диво място. На практика единствените му постоянни обитатели са вечно сприхавият, агресивен, тежко въоръжен и крайно необщителен Йозо Поскок и неговите синове – също подобаващо въоръжени и напълно лишени от сносни комуникативни умения. Съпругата на Йозо и майка на сюрията млади (и вече не толкова млади) момци се е споминала неотдавна, оставяйки мъжете в лепкава мизерия и мръсотия. Животът й с чепатия Поскок никак не е бил от леките.

Мълком му сипваше чорба в чинията и му оправяше яката на ризата, лягаха си без думи в брачното ложе и ставаха, без да си кажат „добро утро“ един на друг. Даже и онази работа я вършеха в пълна тишина. И тъй над трийсет години. Сякаш беше дала обет на Богородица, Зора мълча чак дорде не настъпи смъртният й час, тогава погледна за последен път своя спътник в живота и едва чуто прошепна: „Лайно такова“.

Без женско присъствие оскотяването в Поскокова достига дъното. Единствената храна в дома са ежедневните вариации с качамак, които забърква Йозо – качамак с какао, качамак с ванилия, качамак с горчица… Докато един ден попът от съседното село не дава еретичната идея, че е редно някой от младежите все пак да си намери жена. Така се заплита една история, в която на преден план изплува почти забравена 15-годишна любов между сервитьорката Ловорка и най-големия поскок Крешимир. И тъй като все пак действието се развива на Балканите, необходимата щипка турбо екшън добавя един излъган жених, имащ преимуществото да е и началник на полицията. В зрелищните перипетии се забъркват ветерани от войните в бивша Югославия, двама инспектори от електрото, две приятелки с много познания за огнестрелните оръжия, както и цялата банда братя „поскоци“ – на всеки от когото му предстои да израстне по своему и да тегли чертата на досегашния живот.

Оригинална, макар и доста предвидима, но пък изпълнена със свеж и добронамерен хумор книга, в която по интересен начин е представен един до болка изтъркан мотив – отмирането на стария, патриархалния свят, през личната история на едно лудо, лудо семейство. Книга, в която всичко е силно абсолютизирано, погледнато през криво огледало, но пък така забавно за разтуха в горещите следобеди. Ще се хареса на всеки, който се е смял със сълзи на филми като „Черна котка, бял котарак“, „Животът е чудо“, „Ягода в супермаркета“, „Ивкова Слава“, „Зона Замфирова“ и много други почти терапевтични балкански продукции.

Георги

Categories: Балкански, Хумор | Вашият коментар

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: