Биография

Първата биография на Левски

За Левски са изписани десетки хиляди страници. Стотици книги, стихотворения, поеми. Левски е икона. Но и мейнстрийм. С тениски на Левски се кипрят хора, които нямат и понятие от делото на Апостола. Портретът му виси в кабинетите на хора, които са предавали многократно всичките му идеали. За Левски са се упражнявали да пишат цяла върволица талантливи, но и бездарни хора. Биография след биография. Избягвам подобни книги – излизат твърде често и не виждам какво ново и непознато биха ми разкрили за личността на Апостола. До момента, в който не видях тази. „Васил Левски. Дяконът“ от Захарий Стоянов – две имена, които няма как да бъдат заедно и да не предизвикат мигновен интерес.

Не подозирах за съществуването на подобна книга, признавам си. Първото й издание е от 1883 г., отпечатана е в Източнорумелийската печатница на Едуар Дионне. Твърде слабо позната на широката публика, това е първата българска биография на Апостола. И първият опит за биография у нас въобще. И то именно от Захарий Стоянов, хрониста на Априлското въстание, съвременника и участника в националноосвободителните борби. Издадена само 10 години след смъртта на Левски, това действително е най-автентичният му образ, достигнал до нас в неподправен вид, със запазен колоритния възрожденски език на автора, неговите непосредствени проучвания, разговорите му със свидетели, близки и познати на Апостола, с очевидци на едно или друго събитие.

Първият ми досег с книгата просто ме очарова. Издателство „Хермес“ са се постарали да възродят биографията на Левски в достоен и изключително впечатляващ вид. Твърди корици, стилно оформление, безкрайно удобния формат 70 на 100, интересен предговор от Тони Николов. И всичко това е само прелюдия към живото свидетелство на Захарий Стоянов за личността на Апостола – такъв, какъвто е запомнен от своите съвременници.

Биографията започва с интересно встъпление, говорещо много за обстановката по онова време в новоосвободена България: „Посред възпяването на генералските еполети, посред френетическите „ура“ и проливането горещи сълзи над чужди гробове  и величия, не би било зле, ако тук-там се мяркаше и нещо за наши работи, за наши хора. Най-после – и ние сме народ, Боже мой, и ние имаме национален егоизъм, человеческо достойнство, което трябва да тържествува над чуждите авторитети, трябва да ни характеризира като народ, а не безсъзнателна, самоунижающа се тълпа“.

Захарий Стоянов се спира много подробно на ранните години от живота на Васил Кунчев, неговия досег с лицемерния свят на калугерството, към който той така и не успява да се причисли. Следват първите му участия в революциите на Балканите, сблъсък с турците и бягство от Сърбия, завръщане в България… Авторът разказва и какво стои зад митичното съкращение БРЦК, колко наивно, но и с познаване на българската психология са действали шепата осъзнати мъже по онова време.  „Дошли до заключение, че ако се яви човек пред простолюдието малко по-тържествено, с шарено пълномощно, украсено с печати, написано вътре с левове, полумесеци и сабли, с билети и пр., изпратен уж от някакво си Привременно правителство или Централен български революционен комитет, то ще да има по-голяма цена в очите на всеки отсам Дунава българин“.

Разбира се, отчитайки времето, в което е писана книгата и още яркия спомен за Апостола, не можем да говорим за безпристрастност на самоукия биограф. Отношението му към личността на Левски е видимо, но Захарий Стоянов все пак не изпада в излишно идеализиране. Обстойно се спира на финалните епизоди от живота на Дякона, предателството на поп Кръстю, когото Захарий категорично смята за главен виновник за залавянето на Апостола. Но и предателството на Иванчо Хаджипенчович, един от чиновниците, подписали смъртната присъда, а в последствие, след Освобождението, вдигнал си къща на 150 метра от мястото на обесването.

Безкрайно ценна е тази биография за осмислянето на Левски през погледа на съвременниците му. Да, тя е непълна, липсват може би подробности за един или друг епизод или взаимовръзка с общата картина, но е дотолкова автентична, че да ни потопи в духа на онова време и да ни покаже как се е родила легендата. Онази легенда, която днес сме склонни да развяваме като хоругва за цели, които нямат нищо общо с личността на Васил Левски.

Публикувано от Георги

Advertisements
Categories: Биография, Исторически, български | 2 Коментари

Кристиян Пичолини: Има живот след омразата

Преди няколко месеца се натъкнах на тази книга в столичен Старбъкс. С голяма червена лента върху нея, на която пишеше „This book is free! Go ahead, take it!“. Разлистих я и на задната страна на корицата видях надпис : „Поздравления! Току-що откри безплатно копие на моята книга, Romantic Violence: Memoirs of an American Skinhead! Има сто споделени и проследими бройки от нея, пътуващи по цялото земно кълбо. Тъй като обичам да пътувам и да изследвам красотата на различните култури, реших да оставям копие от моите мемоари на различни места, така че другите да научат историята ми и да разберат същите важни уроци, които аз имах късмета да науча по време на дългия си път от омразата към надеждата„. С химикал най-горе видях видях изписан номера на моето копие – 042.

Измъкнах се от Старбъкс с книгата под ръка, без дори да осъзная напълно, че само преди час, два, ден може би, Кристиян Пичолини бе седял вероятно на същата маса в кафето и бе оставил книгата там. Самият той също едва ли е предполагал, че копието ще попадне в книжен блогър, чиято кръв кипва само при мисълта за ОЩЕ ЕДНА книга, особено когато звучи обещаващо като тази.

Е, не я прочетох веднага. Събитията ме завъртяха във водовъртежа си, но наскоро видях, че Romantic Violence ме чака на рафта с непрочетени заглавия и бързо се заех да поправя пропуска си.

Лесно е да потънеш в историята на Кристиян. Син на емигранти от Италия, които започват свой бизнес в Новия свят и посвещават на работата цялото си време, той изживява детството си, лишен от така нужните родителски грижи и внимание. Това донякъде се компенсира от живота в задружната общност от емигранти, от близостта на любящите баба и дядо… До момента, в който родителите не се преместват в по-богат квартал, където разликата между Кристиян и връстниците му започва да създава проблеми. Средата, в която се чувства различен от себеподобните си, както и постоянното отсъствие на родителите, се оказват определящи за неговото подхлъзване по спиралата на омразата. Веднъж набелязан от местния лидер на расистко движение, затъването в блатото на омразата е въпрос на време. Инструментите за превръщането на един младеж в расист са привлекателни – музика, изпълнена с недвусмислени послания; текстове, посочващи яростно кои са враговете; събрания, на които усещането за общност създава примамливо чувство за принадлежност. Отхвърлен и самотен като хлапе, изведнъж Кристиян се озовава в група, част от нещо голямо. Има цел, има мисия – да се бори за спасението на бялата раса, да защитава трудещите се от цветнокожите, които искат да вземат работата им, хляба им.

Виждаме удивителната трансформация, която започва да променя набралия смелост младеж. Пътят му бързо го извежда до лидерски позиции в екстремистките среди – сега вече той не е просто последовател, той е лидер. Агитира, пали искрата у себеподобните си, организира митинги, разпространява литература, музика. Сам създава своя скинхед група и започва да изнася концерти. Сдобива се с оръжие. Бързо става известен на полицията, преследват го… Изолира се от семейството си, алиенизира се. Схемата е много последователна, едното следва другото. Обичайно е така.

Всъщност продължението на тази схема за много от скинхед последователите включва стрелба, затвор или смърт. Кристиян на няколко пъти е близо до тази развръзка, но за негов късмет успява да се осъзнае, преди да се станало твърде късно. Причината, по-скоро катализаторът за тази промяна, е може би предвидима, най-старата  на света. Любовта. Любовта и последиците от нея. Семейството и отговорностите. Когато имаш кого да обичаш, когато в ръцете си държиш дете, твоята плът и кръв, когато си незаменим за някого толкова малък и беззащитен, омразата няма място в живота ти.

Греховете обаче трябва да бъдат изкупени. Разбираме тази горчива истина в самия край на книгата. Разбираме, че за делата ни, за собствените ни грешки, понякога плащат хора, които обичаме. И тогава болката е много по-голяма, отколкото ако ние самите бяхме попаднали под ударите на съдбата. Кристиян разкрива душата си докрай и е толкова истински в своята откровеност, че разказът му успява да достигне до сърцето. В последните страници на Romantic Violence усещаш едновременно болката и покрусата от загубата, но и свежия полъх на облекчението от новия живот. Живот след омразата…

Порази ме тази книга. Накара ме да потърся повече за Кристиян Пичолини. Разрових за него в нета и намерих профила му в Инстаграм. Последвах го. Видях снимки от различни места по света и копия на книгата, които оставя къде ли не. Видях и снимки от София. Беше впечатлен от мирното съжителство на православна и католическа църква, джамия и синагога само на метри една от друга в сърцето на столицата. Намерих и публикации в интернет за скорошното му гостуване в България. Идвал е със съдействието на Американското посолство и е изнасял лекции в София, Враца и Монтана. Реших да се свържа с Кристиян и да му разкажа, че книгата му, оставена в Старбъкс, е в мен. Отговори ми веднага. Беше приятно изненадан от факта, че книгата му е попаднала в блогър, който пише ревюта.

„Когато посетих България наскоро, за да говоря пред публика, разбрах че много млади хора започват да се подхлъзват в посока на ултранационалистически разбирания. Това е провокирано от страх и изолация от онези, които те твърдят, че мразят: бежанци, емигранти и др. На тях бих искал да кажа – бил съм на ваше място и знам колко примамливо е да вярваш, че вършиш нещо достойно, като спасяваш нацията или расата си. Но бих казал, че страхът е в голяма степен неоснователен, а героизмът всъщност е слабост. Хората мразят и упражняват насилие срещу онова, което не разбират. Те мразят и заради болката, която чувстват в живота си и която искат да предадат на други, да обвинят други за нея. На тях искам да кажа – търсете в себе си корена на този страх и на тези проблеми, вместо да обвинявате другите за тях. Не се подлъгвайте от хора, които използват реториката на страха, за да изкарат на преден план собствените си егоистични намерения и да ви използват като пионки, за да осъществят користните си цели. Аз успях да приема човеколюбието, когато започнах да общувам с хората, които мислех, че мразя. Истината е, че дотогава просто не ги познавах. Знаех само пропагандата и конспиративните теории, с които бях захранван. Когато започнах да получавам съчувствие от онези, които мразех, и то когато най-малко заслужавах такова, това ми позволи да ги припозная като хора и да осъзная, че имаме нужда един от друг, за да съществуваме заедно и да правим света по-добро място. Припознайте емпатията, свързвайте се един с друг. Само това е начинът да елиминирате омразата“.

Кристиян сподели, че в момента работи върху унгарското издание на Romantic Violence. Имал е контакти с български издатели, но до момента няма договор. А би било прекрасно да видим тази книга на български език. Защото историята на Кристиян може да се случи на всяко място по света. И днес, когато национализмът и речта на омразата са навсякъде около нас, тази книга може да спаси човешки животи. Човешки съдби. Стига да стигне до повече хора. Заслужава  го!

Затварям последната страница, слагам отново червената лента с пояснението „Тази книга е безплатна. Вземи я!“ и ще я оставя някъде, където друг може да прочете за трансформацията на един екстремист. И да открие, че има живот след омразата…

Публикувано от Георги

Categories: Биография, Мемоари | Вашият коментар

Made in Italy / Food and Stories – дълбоко в италианското манджаре

made_in_italyПолучих тази дебела и тежка книга като подарък от Жоро, който, както многократно отбелязваше, особено когато забележеше, че не напредвам с четенето, я беше „домъкнал“ чак от Милано! Признавам, че първият ми сблъсък с нея ме стресна – това не е типичната кулинарна книга с красиви фотографии на накипрени сладкиши и ястия, а дебел том, събрал в себе си рецепти, история, семейни спомени и – да – снимки на недотам приятни за гледане хранителни запаси (като цял мозък например). Както обаче знаем, красотата в кухнята никога не опира само до това ястието и продуктите за приготвянето му да изглеждат като подбирани по каталог, напротив! Красотата е в споделянето и точно това е и градивната основа на италианската кухня, за която Джорджо Локатели разказва толкова напоително.

Друго признание би било и фактът, че аз въздишам не по италианската, а по френската кухня. Идеята за варено тесто ме отвращава, едвам се научих да преглъщам спагети, но само ако са удавени в сос, а това да ям супа с плуващи парченца паста в нея ми се струва като гастрономичен кошмар. Виж, пицата и тирамисуто са друго нещо – едното хрупкаво запечено, а другото – сочно и свежо! Да, така си мислех преди, до тези рецепти се свеждаха основните ми познания, но ето, че двама Джорджовци ми показаха пълната картина от италианско разнообразие в кухнята и вече имам по-грамотен, ако не по-гладен поглед над нещата.

Обобщено книгата може да бъде разглеждана като кулинарна, но тя е и мемоар, тя е и история на храната в Италия, често представена по провинции. В „Made in Italy“ има от всичко по много: като на богата трапеза. Преди всичко Джорджо разказва за опита си като готвач, като представя ястия, подобни или идентични на тези, които можете да вкусите в собствения му ресторант в ЛондонLocanda. Макар да твори далече от родината си, авторът е убеден, че по-хубаво от италианското няма! Говори с огромна страст за всички продукти, които се отглеждат/ развъждат или произвеждат на родната му земя и няма случай, в който да признае, че трюфел или сирене е по-добро във Франция, отколкото в Италия. Книгата е пропита от носталгично чувство, тъй като Локатели често вмъква истории и спомени със своите баба и дядо, родители и роднини. Полезните съвети изобилстват и наставленията на автора са поднесени със смигване като „когато купувате изкуствените плодове и зеленчуци, някой някъде си кара новото ферари“. Въобще всичко в стила на автора е толкова италианско, а понякога ми звучи и толкова балканско, че границите между нашите народи леко ми се размиват. Разбира се – различия има много! Но това, което откривам като близост в темперамента, е предпоставка написаното да звучи близко и на българската аудитория (макар че самата книга още не е издадена на български език).

Антипасти

Ризото

Започваме с антипасти! Те могат да бъддат разнообразни и засищащи, така че дори да не стигнете до основното, но ако са поднесени в подходящите порции, имате шанс. Главата обогатява общата култура на читателя, като разказва подробно за продуктите, използвани в рецептите. Ще ви е интересно да разберете повече за балсамико оцета, за подправките (свежи и сухи), за аншоато, каперсите, артишока и още много типични за италианската кухня класики. Всеки продукт има свое каре, което включва историята му, може би лична история и преди всичко – как е най-добре да бъде избиран и използван. В това отношение книгата е истинско съкровище!

Риба

Риба

Месо

Месо

С напредване на главите ще се уверите, че не всички рецепти са изпълними в домашни условия. Локатели се е опитал да смекчи това, но доколко един професионален готвач може да слезе на нивото на обикновената домакиня, която няма да направи разлика между Грана Падано и Пармиджано? А тази домакиня, която не използва в кухнята си италиански продукти с гарантирано качество за произход? В много от случаите рецептите са слабостта на книгата, освен ако не сте истински гастроном с нужния за тази цел портфейл. Въпреки това обаче, те също носят своята полезна информация за това как се приготвя едно или друго нещо, а за любителите – и това стига.

Паста

Паста

Супата на италианците също не е точно това, на което ние (и явно англичаните) сме свикнали, но на нея са посветени малко страници. Любимата ми глава е тази за ризотото. В нея има прекрасни идеи, а самото ястие е огледано от всички страни и представено толкова подробно и с такава любов, че ви иде да сложите тигана на печката и дори да си направите свой собствен бульон! Все пак не е толкова трудно.

Най-обширна, разбира се, е частта за пастата. Излишни обяснения, не винаги придружени със снимков материал, описват различните видове паста, както и в кой регион на Италия са най-популярни и каква е разликата в приготвянето им. Няма да ви е скучно обаче при рецептите, особено ако сте любител. Следващата категория – риба – е написана изкусително. Дояде ми се риба, при това нещо по-различно, а аз никак не съм по морската храна! Казвам това и е достатъчно да си направите изводите. Главата с месото е леко скучновата, може би защото италианците предпочитат по-простичкото ядене, а последната глава – тази на десертите – ми доказа, че като изключим любимия на цял свят сладкиш с кафе, маскарпоне и бишкоти, италианците нямат с какво толкова да се похвалят в тази област. Дори самият автор признава, че обилното хранене на трапезата не предразполага към тежки десерти, затова в повечето домакинства плодът или сирената вършат тази лека задача.

Сладко

Сладко

Оценката ми за книгата е висока, най-вече заради това, че е изключително информативна. Ако я сравнявам с друга книга, посветена на италианската кухня, която съм представяла в този блог („Храната – италианското щастие„), тази разпалва много повече кулинарното любопитство на читателя и дори се чете по-лесно и бързо. Със сигурност ще изпробвам някои от рецептите, а указанията на Джорджо за винегрет, бульони и ризото ще влязат в семейната съкровищница от рецепти.

Ако сте запалени по изкуството на добрата кухня, не подминавайте тази книга при посещенията ви в чужбина. Пък дори да трябва да я мъкнете от Милано… ;)

Девора

Categories: Биография, Мемоари, кулинарно | Вашият коментар

Трите живота на Луи Айер – швейцарският учител и български юнак

Опасенията ми, че в разгара на 100-годишнината от Първата световна война българското книгоиздавание ще изпусне момента и у нас няма да се появят достатъчно нови книги за онези времена, герои и събития, оказва се, май няма да се сбъднат. През няколко седмици научавам за една или друга книга по темата, макар за съжаление повечето да се отдалечават от сериозния исторически наратив. За щастие, тези дни попаднах на пример за обратното – книга, която респектира с качество не само в текста, но и в детайлите по оформлението си. Бързам да ви разкажа за срещата си с Луи Айер…

trite-jivota-lui-aier… Когато ме видя да чета „Трите живота на Луи Айер“, жена ми възкликна: „А, нямаше ли такава улица?“. И това възклицание говори много за познаваемостта на Айер у нас. Повечето хора не са чували за него, други са срещали името му по табелки на улици в някои от трите български града, където се намират такива. Трети, най-запознатите, го знаят като швейцареца, загинал като герой на фронта през Първата световна война, сражавайки се на страната на България. Може би това е и причината днес, 100 години след смъртта му, издателство „Изток-Запад“ да обедини всички интерпретации на Луи Айер в една малка книжка, разказваща за трите живота на швейцареца.

В изданието, впечатляващо с изисканото си оформление и твърди корици за своите 160 страници, намираме на практика цялата позната информация за Луи Айер. Историкът Зоя Апостолова проследява пътя на родения във френскоезичната част на Швейцария учител по гимнастика, който пристига в България през 1894 г. заедно с деветима свои сънародници, за да постави основите на спортното образование у нас. Учителствал последователно в Лом, Силистра и Русе, Айер е сред създателите на гимнастическия съюз „Юнак“, а във войните за национално обединение се сражава на фронта, за да загине през 1916 г. в околностите на Дойран като офицер от българската армия. Освен че се прочува у нас с развитието на спорта на практика от нулата, през 1913 г., след края на Междусъюзническата война, Айер издава и малка книжка на френски език, озаглавена „Pro Bulgaria“, в която защитава страната от клеветите в западната преса.

Освен текста на Зоя Апостолова, в книгата намираме и есеистичния текст на журналиста Светослав Стефанов, озаглавен „Нов живот в нова България. Или как Луи Айер възкръсна, но остана все така непознат“, в който Стефанов прави преглед на всичко, писано до момента за швейцареца – предимно в печата, но и през последните години и създадените за него няколко филма. Основната му теза е, че всички текстове представят недостатъчно и твърде едностранчиво личността на Луи Айер, издигайки го до национален герой, но „оставяйки го напълно непознат“. Доста фрапиращ е примерът със статия от вестник „24 часа“, писана във времето на „борците“  (познати още и като „мутри“) през 90-те, озаглавена „Швейцарец обучи първите борци“ и правеща своеобразен паралел между делото на Луи Айер и съвременните „герои на деня“. В прегледа си обаче Стефанов подлага на критика на практика всички, позволили си да споменат под някаква форма името на швейцареца – дори младежите от сайта „Българска история“, които през 2014 г. заснеха филм, посветен на Айер. От думите му се подразбира, че и това е опит за „героизиране“ на учителя по гимнастика (гледах филма още тогава и смея да не се съглася с този завоалиран опит да се пренебрегне благородната идея на младежите). Същевременно авторът не дава алтернатива, не казва какъв е правилният подход – вместо това завършва с йезуитското „Макар и все по-популярен, Айер е застрашен да си остане „великият непознат“. Само от нас зависи това да не се случи“. Да, добре…

trite-jivota-lui-aier

По друг начин обаче стои текстът на третия автор в книгата. В текста си „Непознат, но странно близък“ швейцарският журналист Марк Летау дава безценния и така необходим поглед на чужденеца, и най-важното – контекста, в който да осмислим живота и действията на Луи Айер. Летау отговаря по изключително увлекателен начин на въпросите защо Айер е безкрайно неизвестен в родната си Швейцария въпреки голямата си популярност в малка България, какво тласка десетки швейцарци в края на XIX век да зарежат родината си и да търсят предизвикателства в бившия Ориент, и защо Швейцария не обича герои. Отговорите на тези въпроси, особено на последния, са блестящи и изпитвам огромно желание да ги споделя тук, но по този начин ще ви разваля удоволствието от четенето на книгата, затова се въздържам.

Безкрайно любопитен е и послесловът в края на книгата от внука Луи Коста Айер, който дава един неочакван, но много показателен поглед над прочутия си дядо – този на семейството, на наследниците, към които приживе учителят по гимнастика явно не е проявявал кой знае какво внимание. За внука маследният портрет на стената е на една противоречива, маргинална личност. И, повярвайте ми, този човек има своите причини, които – сигурен съм – ще ви е много любопитно да научите.

Книгата завършва и с откъс от „Pro Bulgaria“, издадена от Айер през 1913 г. и заедно с многото архивни снимки по всяка вероятност е най-пълното и подробно произведение до момента, посветено на тази странна птица Луи Айер. Личност, в която всеки може да открие образ, който да го вдъхнови – спортист, юнак и гимнастик, пламенен патриот и защитник на българската кауза, герой от войните, оставил костите си за свободата на поробените в Македония. И нито един от тези образи няма да е пълен, нито достатъчен сам по себе си. Но и няма да намерите в книгата лесен отговор на въпроса кой всъщност е Луи Айер. Тя просто ще ви даде всичко необходимо, за да си отговорите сами. И затова я харесах.

Георги Грънчаров

Categories: Биография, Исторически | Вашият коментар

В удивителния свят на Дж. Р. Р. Толкин

Отдавна не бях чел биография, която да ми хареса толкова много. А трябва да призная, че изпитвах известни съмнения. Цял рафт от библиотеката ми е пълен с биографии на рок звезди, а за тях обикновено има доста какво да се каже. Но английски писател, отдаден на лингвистиката и известен с консерватизма си, пък бил той и Дж. Р. Р. Толкин… да, изпитвах смесени чувства. Казвам смесени, защото Толкин ми е голяма слабост и това бе достатъчна причина да грабна книгата с любопитство, но пък и с леки притеснения дали все пак няма да зацикля в безсмислени факти и хронология, изредени в енциклопедичен стил. Предишният ми опит с „Tolkien and the Great war“ на Джон Гарт така си и остана, без да успея да дочета книгата. Дали нямаше да се случи нещо подобно?

TolkienЕ, „Дж. Р. Р. Толкин. Биография“ на Хъмфри Карпентър определено е една от най-забележителните книги, които могат да бъдат написани за писател (ще прочетете нещо подобно като цитат от „Таймс“ на корицата – не го копирам, лично мнение е). Без да ми доскучее нито за миг, тя ми разкри изумителния талант  не само на автора на „Хобит“ и „Властелинът на пръстените“, но и на изключителния лингвист, оксфордски професор, сладкодумен разказвач, създател на светове и езици, съпруг и баща Джон Роналд Толкин. И ако си мислите, че тези роли са несъчетаеми в един образ, значи много грешите.

Карпентър проследява живота на Толкин без да робува на строга хронология, без да изрежда безсмислени години  и житейски събития, само за да ги регистрира. Свършил е страшно много изследователска работа, заровен в богатия архив на писателя, в писмата му и свидетелствата на неговите близки. Резултатът е повече от чудесен – историята е жива, увлекателна и изпълнена с любопитни факти и детайли от ежедневието и навиците на тази забележителна личност. Има дори описание на един примерен ден на професора – авторово решение, което още повече скъсява дистанцията между читателя и личността на Толкин и неусетно се потапяш в на пръв поглед еднообразния, но толкова вдъхновяващ свят на един истински гений.

Карпентър непрестанно прави уговорката, че на днешните читатели вероятно този живот би се сторил скучен. Сериозно? За мен това пък е пример за съществуване, изпълнено със смисъл. Докато четях какви са били заниманията на Толкин около 30-та му година и неволно сравнявах със своите собствени (хеле пък с тези на повечето ми връстници!), ме налегнаха мрачни размисли за нашето поколение. И макар дълбоко да се съмнявам, че измислянето на езици и азбуки, рецитирането на поеми на староисландски и сладките раздумки в кръчмата, посветени на анализи на литературни творби (писани от участниците в дискусиите) са били обичайно занимание на средностатистическия англичанин през 30-те години на ХХ век, то липсата на каквато и да била интелектуалност в ежедневните занимания на днешните млади хора изглежда обезкуражаваща.

От книгата на Карпентър научих много, наистина много за Толкин, във всичките му нюанси. За безкрайната му любов и любопитство към богатството на езиците, за непрестанното му желание да измисля и създава нови, за навиците му и за дребните неща, които го правят толкова обаятелен. Първоначалното неглижиране на творчеството си, писането почти за разнообразие на „Хобит“, а после дългите часове, посветени на усърдно и задълбочено отговаряне на писмата, пристигащи от почитатели… Силната връзка, която създава с децата си и най-вече с малкия Кристофър, и превъплъщенията на бащата в Дядо Коледа всяка година, изиграни като внимателно подготвена и автентична сценка… скептицизма на Толкин към доста неща в заобикалящия го свят, включително демокрацията и урбанизацията. Интересен цитат, запазен в едно от многото му писма, гласи:

„Аз не съм „демократ“, ако ще и да е само защото „смирението“ и равенството са духовни принципи, покварени от опита да бъдат механизирани и шаблонизирани, и в резултат на това добиваме не всеобща смиреност и скромност, а всеобщо величие и гордост, докато някой орк не се докопа до всевластен пръстен – и тогава получаваме единствено робство“.

Доста актуално и днес, не мислите ли?

Колкото до „Властелинът на пръстените“, детайлите покрай написването и издаването му изглежда са цял епос сам по себе си. 17 години отнема на Толкин създаването на сагата за Средната земя. Безкрайни корекции, забавяния, спорове с издатели… Но както пише самият той:

„Такава история не изниква от листата на дърветата, които тепърва ще видиш, нито се пише със средствата на ботаниката и почвознанието; не, тя расте като семе в мрака от гнилата шума на ума: от всичко чуто и видяно, и прочетено, което отдавна е забравено и е потънало в дълбините“.

Безкрайно любопитно бе откритието, че Толкин не смята историите за Средната земя и цялата собствена митология за „измислици“, а по-скоро за версии на действителността. „Единствено чрез митотворчество, единствено ставайки „под-творец“ и измисляйки истории, Човекът би могъл да се стреми към състоянието на съвършенство, което е познавал преди Грехопадението“.

Биографията на Толкин, освен в литературно съкровище, се превърна за мен и в истинско вдъхновение, подейства ми мотивиращо и ме накара да се замисля за собствения си живот. За това как уплътнявам времето си, на какво посвещавам дните си, какви са ценностите ми и какво правя със себе си. А да видя създателя на любимата си книга като обикновен човек, зает с писане на писма или с преместване в поредния си нов дом, бе наистина интересно преживяване. Карпентър е изключителен разказвач и всяка страница е живото доказателство за това. Благодарение на уменията му пред очите на читателя грейва един забележителен образ на Толкин – с вечната си лула, цветна жилетка, неясна дикция, но разпален ум и въображение, което надминава всичко познато.

Публикувано от Георги

 

Categories: Биография, Фентъзи | Вашият коментар

Yes, Chef

YesChef_bibliotekataНе бях чувала за Маркус Самуелсон и не знаех какво да очаквам от неговата книга „Yes, Chef“. След като прочетох увода, се изплаших, че написаното по-нататък ще е в същия тон; че вместо интересни разкази от сърцето на кухнята, ще чета истории за пиянски събирания, самохвалство и мрънкане колко тежка е професията на готвача. Тежка е, а в нея присъства и самохвалството, и мрънкането как никой не те разбира, но това са само нюанси. Цялостната картина, която е изживяна и предадена от Маркус Самуелсон, но нарисувана до съвършенство от неговата съавторка Вероника Чеймбърс, е едно шеметно и любопитно препускане през личния живот и кариерата на популярния готвач, който не познава граници в своята страст към храната и стремеж да докаже възможностите си.

Факт е, че книгата не разказва за храна толкова, колкото би се харесало на читатели като мен, които се опияняват дори от изкусно поднесеното словесно излияние за това какво е хапвал или приготвял автора, какви подправки е използвал, какви аромати са се носели над запалените печки и са приканвали случайните минувачи да надникнат през прозореца. „Yes, Chef“ не е сантиментално излияние, напротив – амбицията на автора прозира във всеки ред, във всяко негово действие и пътят, който изминава, е белязан не само от лишения, но и от някои сериозни морални компромиси (като например да не се запознае с дъщеря си повече от десетилетие).

Съдбата на Маркус допринася много за интересната сюжетна линия: роден в Етиопия, остава сирак на съвсем ранна детска възраст и след година е осиновен заедно със сестра си от едно симпатично и добро семейство в Швеция. Ако има герои в тази книга, за мен това са именно неговите осиновители, които му дават най-доброто от себе си и винаги го подкрепят. Понеже това е лична история и разглежда биографията на прочутия готвач, няма как да не си създам впечатление за него като характер. Не ми е симпатичен. Въпреки това харесвам начина, по който житейският му път е предаден върху хартията и това колко завършено звучи всичко. Любопитно е да разбереш какво се случва в кухните на едни от най-големите и реномирани ресторанти в света; да научиш как се справя един управител на хотел или ресторант с предизвикателствата, които са много и разнообразни; да усетиш динамиката и умората, без на теб самия да се налага да напускаш удобното място, на което си се настанил с книга в ръка.

Red-Rooster

Ресторантът на Маркус – Red Rooster в САЩ

Определено намирам книгата за интересна, за полезна и увлекателна, макар втората половина да е по-скоро използвана като трибуна за разглеждане на социални проблеми, които възникват при разделянето на белокожи и чернокожи, както и за дискретно мъмрене и манипулиране. Аз обаче досега не съм била обект на дискриминация, затова си давам сметка, че не мога да вляза в положението на тези хора и не съдя желанието на Маркус да изведе този конкретен проблем на преден план и да го чопли и разнищва, колкото си иска. Въпреки това ми беше малко неприятно, когато темата избяга встрани от храната.

Като цяло, макар авторът винаги да е бил уверен в себе си, определено се забелязва разлика дори в начина, по който се разказват историите в първата половина от книгата – с повече подробности, с повече лични взаимоотношения, с повече детайли от кухнята и ежедневието в нея. След като постига завидна известност, Маркус набира още повече увереност и кураж, а разказът започва да страда от липса на лично отношение, истории (макар да не липсват като отделни параграфи, както и среща с биологичния му баща, която поне на мен не въздейства по никакъв начин) и вече навлизаме в света на безличните инвеститори, на креативните дизайнери, красивите модели и бюджетните справки. Също така и в етапа на предателствата, но и на големите възходи. За много от вас може би именно това ще е интересната част, така че може да си стиснем ръцете – в книгата има по нещо за всеки. Както е и в едно добре подбрано меню, нали?

Девора

Categories: Биография, Мемоари, кулинарно | Вашият коментар

По улиците на Стара София

Колко пъти сте се разхождали в историческата част на столицата и, разглеждайки красивите фасади на къщите от края на XIX и началото на ХХ век, сте се питали кой ли е живял в тях, какви ли истории крият зад оградите си? Как ли е изглеждала София, когато целият център е бил доминиран от подобни архитектурни бижута? Какви са били обитателите им?

Е, същите въпроси си е задавала през годините и журналистката Искра Ценкова от (вече несъществуващото) списание „Тема“ – с тази разлика, че тя е успяла да намери и много отговори. Нейните статии, излизали в специалната рубрика „Градът“, вече са събрани в книгата „Спомени зад оградата“ и в този си вид представляват страшно любопитно четиво, което връща стрелките на историята много десетилетия назад – във времето, когато София и нейните жители са други…

Spomeni zad ogradata thumbnail„Спомени зад оградата“ проследява живота и най-интересните истории на редица интелектуалци и общественици от третото българско царство. Искра Ценкова „наднича“ в домовете на знакови фигури като журналиста и карикатурист Райко Алексиев, художничката Елисавета Консулова – Вазова, артиста Сава Огнянов, топ-полицая Никола Гешев, писателя Змей Горянин и генерала Кирил Ботйов, редица писатели, артисти, музиканти… Много от „героите“ на книгата ще видите в повече от една история, защото в малка България интелектуалният елит от онова време е представлявал пъстра, но много взаимодействаща си палитра от характери.

Изключително сладкодумна, авторката „изтупва“ от праха безброй истории, пазени зад овехтелите днес фасади. Ще влезете в дома на Симеон Радев на ул. „Уилям Гладстон“, където синът на големия български дипломат и публицист разказва за навиците на своя баща. Ще надникнете на ул. „Борова гора“ в дома на Сирак Скитник – позабравения художник, поет и публицист. На ул. „Кракра“ 16 пък ще се срещнете с любопитната история на някогашната богата софийска фамилия Сърмаджиеви. Ще се разходите из „палата“ на Султана и Рачо Петрови на ул. „Хан Аспарух“ 3, за да видите оригиналната мебелировка, запазена от внука им.

Книгата е изпълнена с толкова много интересни детайли, любопитни подробности, градски легенди и спомени, предавани от наследниците на някогашните обитатели, че животът в някогашна София постепенно изплува пред очите на читателя в цялата му пъстрота. Това не е книга с черно-бели снимки, замръзнали в историята – тук всеки прозорец говори с глас, всяка фасада има какво да разкаже. А историите, повярвайте ми, са коя от коя по-интересни!

Spomeni zad ogradata 02

В „Спомени зад оградата“ неизбежно се прокрадват и два мрачни призрака. Единият е на англо-американските бомбардировки от 1943-1944 г., които безвъзвратно променят столицата, унищожавайки или повреждайки огромна част от сградите, за които се говори в книгата. Другият е на тоталитарният режим, установен след 9 септември 1944 г. – той пък пречупва съдбите на много от героите на книгата и техните семейства, принуждавайки част от тях завинаги да напуснат домовете си.

И все пак някаква част от това архитектурно наследство е жива и днес. Благодарение на Искра Ценкова и нейните грижливо събрани истории, можем да погледнем на фасадите със съучастнически поглед, защото някои от съкровените им тайни вече са ни познати. Едно голямо браво на младото издателство „Авлига“ за реализирането на тази книга!

Публикувано от Георги

Categories: Биография, Исторически, Места | има 1 коментар

Какво чете Хитлер – човекът, който гори книги

Напоследък е толкова модерно да споделяш с всички какво четеш, как четеш, къде и с кого четеш; да показваш новите си книжни придобивки; да снимаш библиотеката си. Да скролваш в нюзфйда си снимки на нечии библиотеки е обичайно явление във фейсбук (поне за тези от вас, които имат достатъчно „четящи“ сред приятелите си). За книгоманите да надникнеш в библиотеката на някой е голямо любопитство, защото книгите в голяма степен говорят за личността на притежателя им и показват любопитен ъгъл към разбирането на неговата същност. Ето защо, когато видях „Личната библиотека на Хитлер“ с тази приковаваща вниманието корица, въобще не се поколебах. Да надникнеш в колекцията от книги на един от най-големите злодеи в човешката история е истинско изкушение. Дори ако преди това си изчел един куп спомени на негови приближени, биографии, монографии и какво ли още не.

Hitler„Личната библиотека на Хитлер“ на Тимъти У. Райбек е доста оригинално изследване. Тъкмо когато си мислиш, че няма какво повече да се напише за „поп-звезда“ като Хитлер, идва нещо такова и тотално ти променя перспективата. Точно защото книгите говорят толкова много за притежателите си, да се опиташ да анализираш историческа личност чрез поглед в библиотеката му е адски добра идея.

„Той, разбира се, е известен повече с факта, че гори книги, а не с това, че ги колекционира. И все пак, когато умира на 56 години, библиотеката му наброява близо 16 000 тома“.

В действителност Райбек има достъп до съвсем малка част от тази внушителна колекция. Хиляда и двеста оцелели тома се намират в момента в Библиотеката на Конгреса в САЩ, в Отдела за редки книги. Твърде малко от книгите, които някога са красили рафтовете в резиденциите на фюрера в Мюнхен, Берлин и Оберзалцберг. Да се разровиш в тях сигурно е странно преживяване. Някои от книгите имат подчертавания, въпросителни и удивителни знаци в полето, на места са подчертани цели параграфи, друг път само отделни линии. Много от книгите са неразлиствани – знак, че голяма част от тази внушителна колекция така и не е привлякла вниманието на своя притежател. Райбек многократно се позовава на Валтер Бенямни, който казва, че за един човек може да се разбере много от книгите, които притежава – за предпочитанията, интересите и навиците му. „Книгите, които запазваме, и онези, които пренебрегваме, онези, които прочитаме, и онези, които захвърляме – всички те говорят за това кои сме“.

Любопитно е да се проследят предпочитанията на Хитлер сега, след като цялата информация за неговата пагубна роля в световната история е налична и достъпна. Прекланя се пред „Дон Кихот“, „Робинзон Крузо“, „Чичо Томовата колиба“ и „Приключенията на Гъливер“. Луд е по Карл Май. „Първата книга на Карл Май, която прочетох, беше „През пустинята“ – си спомня Хитлер. – Бях като замаян! Нахвърлих се ненаситно на книгите му, което доведе до явно влошаване на оценките ми в училище“.

Райбек не се опира единствено на оцелелите томове, но се опитва да събере целия пъзел въз основа на най-разнообразни свидетелства. Книгата проследява хронологично развитието на Хитлер като читател – от окопите на Първата световна война, където отнася гид с известни културни забележителности в Берлин, до последните му дни в берлинския бункер,  търсeйки съдбовни знаци в биографията на Фридрих Велики. Виждаме с какво настървение чете най-разнообразна расистка и антисемитска литература през 20-те години, а произведенията на Дитрих Екарт, памфлетите на Дрекслер и особено „Залезът на великата раса“ на Медисън Грант определят до голяма степен неговата идеология и основите на националсоциализма. Днес сме свикнали да наричаме всички прояви на ксенофобия, антисемитизъм и различни форми на расова дискриминация „неонацизъм“, но библиотеката на Хитлер дава представа за цяла една огромна плеяда от автори, проповядващи същите тези много преди Хитлер. Друг е въпросът, че именно мустакатият ефрейтор е този, който решава да се заеме с практическото изпълнение на налудничавите идеи.

Освен за личните книжни предпочитания на фюрера, книгата на Райбек дава интересен поглед върху някои от големите литературни спорове по негово време. Незнайно защо обаче не е споменато нищо за горенето на книги, организирано от нацистите през 30-те. Фокусът действително е върху библиотеката на Хитлер и върху това как книгите оформят неговата личност… с всички последствия.

Изследването си заслужава прочитането – не само от любителите на исторически теми и личности, но и от всички онези, които се интересуват от въздействието на книгите върху човешкото съзнание. А и е добър повод да се замислим върху съдържанието на собствените си библиотеки и да поразсъждаваме какво биха говорили те за нас един ден, когато вече ни няма.

Георги

Categories: Биография | Вашият коментар

Красота и тъга – животът на императрица Сиси

SisiКакто най-строги може да бъдем към най-близките си хора, така и хубавите книги отнасят най-много критики, защото сме видели колко малко не им е достигнало, за да бъдат перфектни. Такъв е случаят и с „Императрица Сиси“ – плод на труда, всеотдайността и таланта на Габриеле Мари Кристен, която разучава в подробности биографията на Елизабет и вплита фактите в една красива художествена творба. Книгата ще събуди вашето любопитство и ще го подклажда с всяка страница, така че съм сигурна – ще останете доволни, ако я прочетете!

Докато тази пролет се разхождах из залите на двореца „Хофбург“ във Виена и слушах гласа от слушалката, чух едно изречение, което ми направи силно впечатление и се запечата в паметта ми: „Пресата никога не представя реален образ на Сиси – нито приживе, нито след смъртта ѝ„. Тиха, страняща от всички и егоистична или всеотдайна, изстрадала и раздаваща се на народа си – императрицата не е била нито едно от двете, поне не изцяло и не постоянно.

Историята обича да разкрасява мита за наивната и романтична Сиси, която се влюбва в австрийския император и това променя много неща не само в отношенията им, но и в политически план. Габриеле разказва за съдбата на едно момиче, чиито мечти за любов и взаимност са прекършени от дворцовия протокол и от властната натура на майката на императора. Личи, че за достоверността на написаното е положено огромно старание – дори главите не носят само заглавия, а също и пояснения за това кой времеви период разглеждат.

Преди да се впусна в критиката, за която намекнах в началото, трябва да споделя, че във всяко отношение книгата е чудесно четиво, което препоръчвам на почитателите на исторически романи и на всеки, който е любопитен да разбере какво се е случвало в живота на императорското семейство по времето на Франц Йозеф и неговата Сиси. Книгата изобилства от вълнуващи подробности, както и от факти, които със сигурност ще обогатят значително познанията ви както за главните действащи лица, така и за събитията, характерни за този исторически период. Габриеле Мари Кристен проследява целия живот на Сиси – от момента, в който е на път да стане жена на императора, до нейната смърт през 1898 година. Ставаме свидетели на израстването на едно дете, което се превръща в жена с цел и мисия. В ситуации, които биха могли да я смачкат изцяло, тя успява да израсне и да излезе като победител, макар и винаги с огромни жертви. Виждаме как от лутащо се момиче, Сиси придобива осанката и държанието на истинска императрица, на хитра и интелигентна жена и тази трансформация е предадена съвсем леко и естествено, вписана в и между редовете.

4

Хофбург

Това, което виждам като слабост на книгата, ще трябва да обясня подробно: трудно ми е да повярвам, че на 16 години едно момиче е склонно толкова бързо да прозре в какъв капан за личната си свобода е попаднало, че даже на собствената си сватба да гледа като на продължително и нежелано мъчение. Като цяло героинята Сиси е описана доста благосклонно, а останалите герои в книгата сякаш са създадени, единствено за да носят страдания на младата девойка, по-късно – императрица. Не вярвам, че ако си встъпил в брак с император, няма да си наясно, че ще принадлежиш много повече на другите, отколкото на себе си, затова симпатиите ми към Елизабет не са такива, каквито може би се очаква от благосклонно настроения читател. Също така не мисля, че ако си толкова млада и на път да сключиш толкова важен брак, няма да си по-скоро зашеметена и впечатлена от всичко, което се случва около теб. Да, сигурно има уплаха, но в книгата се споменават едни „будни сетива“, които подсказали на Сиси, че всички усмивки, които вижда по приемите в нейна чест, са лицемерни. Ето защо си мисля, че или си на 16 и си прозорлив и с „будни сетива“, което означава, че взимаш осъзнати решения; или си невеж романтик, на когото му трябва много повече, за да се ориентира в ситуацията. Има и нещо друго – за да се затвори така в себе си, за да носи толкова болка в душата си, човек трябва първо да е дал път на истинското щастие – едва, когато го е усетил и мисли, че го е загубил, тогава вече може да бъде така съкрушен, както е Сиси още в първите дни от своя семеен живот. Обобщавам: героинята ми идва твърде онеправдана, което пък ме кара да не вярвам на този образ, създаден от Габриеле Мари Кристен. Просто не успях да повярвам на Сиси от книгата, да я усетя и още по-малко – да я харесам.

1

Салон в двореца

Макар дворецът „Хофбург“ в момента да е посветен изцяло на Елизабет, оказва се, че тя е мразела престоите си там и макар да не е лишавана от нито едно удобство, обстановката и хората са я карали да се чувства потисната и са се отразявали зле на здравето ѝ, физическо и психическо. Хубаво е да знаете това, преди да разгледате красивите зали и стаи, в които е протичало ежедневието на императорското семейство. Всъщност Сиси почти не ги е използвала, ако съдим по честите ѝ пътувания до близки и далечни места. Въпреки това, ако имате възможност да разгледате двореца, ще се докоснете до нейния свят и това ще направи прочитането на книгата още по-специално. За тези, които не планират скоро разходка до Виена, ето къде императрицата е прекарвала по 3 часа на ден, за да срешат и сплетат косата ѝ, докато някой учител ѝ чете на гръцки:

2

Девора

Вижте още: Мадам Дьо Помпадур от Клаудия Циглер

Categories: Биография, Драма, Исторически, художествена | Вашият коментар

Александър Цанков и петдесет нюанса фашизъм

Към личността на проф. Александър Цанков още от 90-те години на ХХ век има учудващо силен интерес, който логично намира проявление в издаваните книги от и за него. През 1998 г. излизат спомените му, озаглавени „България в бурно време“, а четири години по-късно и още една книга – „Моето време. Мемоари“. Миналото лято новопоявилото се издателство „Еделвайс“ пък публикува политико-икономическите му размишления под заглавие „Трите стопански системи. Капитализъм, комунизъм и националсоциализъм“, отпечатани за пръв път през 1942 г. На този фон в началото на тази година изд. „Хермес“ пуснаха на пазара книгата на Недю Недев, озаглавена просто „Александър Цанков“. Преди доста време прочетох първите мемоари на Цанков и, признавам си, историческите ми познания тогава не стигаха, за да осмисля напълно прочетеното. А и там естествено липсваше информация за най-интересните моменти – правителството в изгнание и живота му в Аржентина. Ето защо посегнах към книгата на Недю Недев с интерес и желание да попълня тези бели петна.

Al TsankovПрочетеното ме остави със смесени чувства най-вече поради неопределения формат на книгата и твърде еклектичния стил на автора й. Не бих казал, че това е подробна биография на „кървавия професор“, а по-скоро сборник с историко-аналитични текстове за най-ключовите моменти от житейския път на Цанков, обединени под формата на книга. При това със сериозни липси откъм „бекграунд“, спазване на хронология, даване на допълнителна информация за лица и събития. Септемврийското въстание, чието потушаване е „венецът“ в „творчеството“ на професора, например, въобще не е отразено – единствено последствията от него. Затова пък изобилства от не толкова значителни случки и моменти, които звучат по-скоро вестникарски, отколкото като сериозно историческо изследване. За капак ни в клин, ни в ръкав са вкарани две пространни глави, посветени на Съюза на българските легиони и организацията Ратник, чиято единствена връзка с Александър Цанков е, че заедно съставляват най-открояващите се елементи на крайнодясната прогерманска опозиция.

И все пак, като изключим гореизложените обструкции, книгата действително ми позволи да попълня доста бели петна по отношение на крайно противоречивата фигура на Александър Цанков. Недю Недев изгражда образа на един решителен, фанатичен националист, преследващ неуморно амбициите си за власт на всяка цена; всеотдаен немски възпитаник и германофил, твърдо убеден привърженик на националсоциализма и апологет на хитлеристка Германия. Любопитно е да се проследят всичките му опити да се добере до властта в различни периоди през първата половина на ХХ век. Ако в България се бе установил фашистки режим и условия за „инсталиране“ на някакъв „фюрер“, той несъмнено би се казвал Александър Цанков. Идейно и идеологически припознаващ се в примера на Хитлер, той има и голяма обществена подкрепа в определени моменти, а целта му е да поведе България по пътя, очертан от германския вожд. Само че това не се случва. И причината е цар Борис III, който много прозорливо предугажда намеренията на професора и парира всичките му опити да поеме съдбата на България в свои ръце. Както впрочем неутрализира и останалите проявления на крайнодесните екстремистки елементи като ратниците и легионерите.

Интересни са страниците, посветени на задграничното правителство, което Цанков оглавява с помощта на германците във Виена. Непознати за мен детайли описва Недю Недев и в разказите си за формирането на българска войскова част в рамките на SS, както и доста нелеп инцидент, при който българи разстрелват българи във финалните дни на войната на стотици километри от родните граници.

Като цяло обаче книгата оставя впечатление за набързо събран и подвързан сборник, позоваващ се на десетки източници – изследвания, статии, очерци и монографии, разнообразявани не на място от свободни коментари на самия автор; и кратки анализи на епохата, гарнирани с прекалено много оценъчност, минаваща границите на историческата безпристрастност. Не знам дали същият стил на Недю Недев ме очаква в друга негова книга – „Цар Борис III. Дворецът и тайният кабинет“, която от дълго време чака своя ред в библиотеката ми. Но прочетеното тук определено обогати представата ми за невероятния държавнически талант на Кобурга и начините, по който успява да направлява кораба на страната в най-опасните води. Колкото до Александър Цанков и знаковите фигури на крайно дясното през 40-те години на ХХ век – Недю Недев дава достатъчно сведения за многото нюанси на фашизма, преливащи в обществения и политически живот на страната, но така и не превърнали се в държавна политика.

Георги

Categories: Биография, Исторически, Политическа | Вашият коментар

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: