български

Първата биография на Левски

За Левски са изписани десетки хиляди страници. Стотици книги, стихотворения, поеми. Левски е икона. Но и мейнстрийм. С тениски на Левски се кипрят хора, които нямат и понятие от делото на Апостола. Портретът му виси в кабинетите на хора, които са предавали многократно всичките му идеали. За Левски са се упражнявали да пишат цяла върволица талантливи, но и бездарни хора. Биография след биография. Избягвам подобни книги – излизат твърде често и не виждам какво ново и непознато биха ми разкрили за личността на Апостола. До момента, в който не видях тази. „Васил Левски. Дяконът“ от Захарий Стоянов – две имена, които няма как да бъдат заедно и да не предизвикат мигновен интерес.

Не подозирах за съществуването на подобна книга, признавам си. Първото й издание е от 1883 г., отпечатана е в Източнорумелийската печатница на Едуар Дионне. Твърде слабо позната на широката публика, това е първата българска биография на Апостола. И първият опит за биография у нас въобще. И то именно от Захарий Стоянов, хрониста на Априлското въстание, съвременника и участника в националноосвободителните борби. Издадена само 10 години след смъртта на Левски, това действително е най-автентичният му образ, достигнал до нас в неподправен вид, със запазен колоритния възрожденски език на автора, неговите непосредствени проучвания, разговорите му със свидетели, близки и познати на Апостола, с очевидци на едно или друго събитие.

Първият ми досег с книгата просто ме очарова. Издателство „Хермес“ са се постарали да възродят биографията на Левски в достоен и изключително впечатляващ вид. Твърди корици, стилно оформление, безкрайно удобния формат 70 на 100, интересен предговор от Тони Николов. И всичко това е само прелюдия към живото свидетелство на Захарий Стоянов за личността на Апостола – такъв, какъвто е запомнен от своите съвременници.

Биографията започва с интересно встъпление, говорещо много за обстановката по онова време в новоосвободена България: „Посред възпяването на генералските еполети, посред френетическите „ура“ и проливането горещи сълзи над чужди гробове  и величия, не би било зле, ако тук-там се мяркаше и нещо за наши работи, за наши хора. Най-после – и ние сме народ, Боже мой, и ние имаме национален егоизъм, человеческо достойнство, което трябва да тържествува над чуждите авторитети, трябва да ни характеризира като народ, а не безсъзнателна, самоунижающа се тълпа“.

Захарий Стоянов се спира много подробно на ранните години от живота на Васил Кунчев, неговия досег с лицемерния свят на калугерството, към който той така и не успява да се причисли. Следват първите му участия в революциите на Балканите, сблъсък с турците и бягство от Сърбия, завръщане в България… Авторът разказва и какво стои зад митичното съкращение БРЦК, колко наивно, но и с познаване на българската психология са действали шепата осъзнати мъже по онова време.  „Дошли до заключение, че ако се яви човек пред простолюдието малко по-тържествено, с шарено пълномощно, украсено с печати, написано вътре с левове, полумесеци и сабли, с билети и пр., изпратен уж от някакво си Привременно правителство или Централен български революционен комитет, то ще да има по-голяма цена в очите на всеки отсам Дунава българин“.

Разбира се, отчитайки времето, в което е писана книгата и още яркия спомен за Апостола, не можем да говорим за безпристрастност на самоукия биограф. Отношението му към личността на Левски е видимо, но Захарий Стоянов все пак не изпада в излишно идеализиране. Обстойно се спира на финалните епизоди от живота на Дякона, предателството на поп Кръстю, когото Захарий категорично смята за главен виновник за залавянето на Апостола. Но и предателството на Иванчо Хаджипенчович, един от чиновниците, подписали смъртната присъда, а в последствие, след Освобождението, вдигнал си къща на 150 метра от мястото на обесването.

Безкрайно ценна е тази биография за осмислянето на Левски през погледа на съвременниците му. Да, тя е непълна, липсват може би подробности за един или друг епизод или взаимовръзка с общата картина, но е дотолкова автентична, че да ни потопи в духа на онова време и да ни покаже как се е родила легендата. Онази легенда, която днес сме склонни да развяваме като хоругва за цели, които нямат нищо общо с личността на Васил Левски.

Публикувано от Георги

Categories: Биография, Исторически, български | 2 Коментари

Из тая земя и оная земя

Иванка Могилска е сред любимите ми съвременни български автори. Разпознаваем стил, който те кара в леко вцепенение да седиш замислен пред картината, току-що изникнала от прочетеното. Дълго разказвах наляво-надясно за възхитителния й роман „Внезапни улици“, а когато еуфорията премина, зачаках търпеливо следващия й удар. Всичко можех да приема, на всичко бях готов – нов роман, стихове, импресии, всичко. Търпението ми бе възнаградено тази пролет под формата на сборник кратки разкази със заглавие „Тая земя, оная земя“. С корица на Кирил Златков, която към момента ми е абсолютен фаворит сред излезлите тази година заглавия от български автори, малката книжка е истинска находка!

Самите разкази са… са… как да ви кажа… не мога да го кажа по-добре от редактора на книгата, поетесата Мария Донева, която е дала съвършеното определение в резюмето на задната корица: „Тяхната формула е: обикновени герои в обикновени обстоятелства посрещат най-яркия миг от живота си без предупреждение, а после дълго гледат след него“.

По време на премиерата Ваня сподели, че разказите са резултат от пътешествията й из Европа през последните няколко години. Лесно ще минете по нейните пътища, прочетете ли книгата. Лесно ще научите къде е оставила част от сърцето си, откъде е почерпила вдъхновение. Представям си тези места – туристите щъкат навсякъде, предпочитат оживените централни улици, забележителностите, снимат непрестанно и сочат нещо с ръце. И си отиват – горди притежатели на гигабайти снимки и няколко сувенира. Онова, което Ваня е взела обаче – каменен фонтан, стари врати с обелена боя, искрящо пране, проснато от някой прозорец, аромати на тютюни от пазарите, статива на художник – идва при нас под формата на истинско творчество, на малки късчета поезия в проза, на моментни снимки, преливащи от емоция.

Доставете си наслада, като четете по малко. Връщайте се и препрочитайте отново. В някои от разказите ме впечатли невероятно ярката и същевременно обикновена картина, сглобена с толкова добре подбрани думи, че неволно се усмихвам. В други – усещането от края, което се разлива постепенно. Както казва Мария Донева, „дълго гледам след него“. От някои лъхва тъга, от онази, за която знаеш, че е навсякъде там, зад прозорците по улиците, в ежедневните ситуации на стотици хора. Но има и такива, в които се усеща безкрайното любопитство на търсещия ум, доброто и чистосърдечно, дори ласкаво отношение към наглед прозаични неща. Трябва да си голям писател, за да направиш обикновеното необикновено само със силата на думите си. Без излишна поза, без лак, без прекомерна детайлност, в която да се загуби идеята.

Ваня е голям писател. Колкото малки са нейните разкази, колкото обикновени са героите й, толкова силно е усещането за голяма литература в „Тая земя, оная земя“. Книга за бавна консумация, разкази за препрочитане отново и отново, внезапни усмивки, а понякога странно вгорчаване под езика – това ви очаква тук. И се оглеждайте, където и да сте. В някой град, може би във вашия, предрешен като турист или случаен минувач, може да срещнете истински голям писател. И да заживеете завинаги в история, започната от вас, но доразвита от неговата фантазия. Може дори написаната история да ви хареса повече от вашата собствена. Може…

Публикувано от Георги

Categories: Разкази, български | Вашият коментар

„Да оцелееш като родител“ – майко мила, има и такава книга!

Българинът, както знаем, разбира най-много от две неща – футбол и политика. И в двете е почти еднакво зле, доказва го има-няма през две години. Докато българката, и в това няма никакво съмнение, е най-веща по темата „деца“. Информационната епоха направи тази „вещина“ особено показна и с нея вече не са запознати само съседките от блока и кварталната детска площадка, а не знам си колко стотин хиляди потребителки в БГ мама, стотици фейсбук приятели и хиляди себеподобни в тематични групи из социалните мрежи. Така да се каже, да разбираш от деца стана вайръл.

Не се изисква много – изпльокваш едно дете и вече си Халеси, Мадър ъв Драгънс, Богородица Троеручица, Мария Магдалена, Екатерина Медичи и Майката на всички неща, единствено притежаваща Непоклатимото Познание. Изказваш се по всяка тема като последна инстанция и имаш всички необходими (предимно онлайн) инструменти да дисеминираш това Познание повсеместно.

И тук идва въпросът как го правиш. Правиш ли го въобще добре? В смисъл на интересно, полезно, забавно. Или се ограничаваш до евъргрийн шаблони от типа „ние с бебка като си вадихме международен паспорт…“ и „а пък ние вкъщи вече сами си търсим гърнето-о-о…“. В какофонията от подобни евъргрийни има две женици, които се открояват много рЕзко на общия фон. Вероятно сте ги чели. Става въпрос за Елисавета Белобрадова и Красимира Хаджииванова, създатели на сайта „Майко мила“ и основни мастърмайндове (ка’и честно, как звучи това в мн. ч.!) на книгата „Да оцелееш като родител“, събрала 41 истории за родителството и последствията от него.

Едва ли бих припарил до книга с подобно заглавие преди време, но и при мъжете трака един биологичен часовник, който с времето прави доста плашещи мисли да изглеждат съвсем поносими, дори привлекателни. Така от чисто любопитство бях попрелистил „Ръководство за оцеляване на младия татко“, а изправен пред непосредствената перспектива на оцеляването, съвсем доброволно посегнах и към книгата на „Майко мила“.

Вижте сега… Смях се много. Ама много. Признавам си, далеч не бях подготвен за някои детайли, а сега, като се замисля, спокойно бих могъл да не ги чета и с удоволствие бих изтрил някои от тях от паметта си, но „Да оцелееш като родител“ крие страшни попадения. Историите на Елисавета и Красимира са… как да кажа… чудиш се да се смееш или да плачеш. Как се качват 60 килограма по време на бременност, как се уведомява бащата по фейсбук, за кого бият хормоните, как се опикава жаба вместо тест за бременност (добре ме чухте!)… имам чувството, че когато не се смеех, просто гледах оцъклено и се пулех на страниците. Нормални (вероятно) житейски истории, но написани с толкова хумор, при това от хора, които знаят какво правят. В смисъл, личи им. Работили в медии, в рекламни агенции… не са случайни тези неща.

Същото обаче не може да се каже за всички автори, чиито текстове кротко се кипрят в сборника. Някои хора просто не пишат толкова добре. Други прекаляват с опита за оригиналничене и това пресолява манджата. Има и текстове, които – без да са лоши, напротив – малко стряскат. Историята за корупционната схема с осиновяването на дете, от която губиш вяра в бъдещето на тая държава, небрежно стои между силно хумористични изблици. Някъде по средата се появява и статия, в която из цели 4 страници някакво майче обяснява как не кърми по собствено желание и как хората я гледали лошо заради това, натяквайки колко били лоши тези хора (причината ЗАЩО все пак не кърми така и не става ясна). Има статии, които те приковават към земята с хладнокръвното описание на бруталната българска действителност – за родителите на деца в неравностойно положение и за това колко път има да извървим, докато се наречем нормална държава. Има и такива, които блестят от полезност – материали на експерти, лекари и акушерки – за ваксините, за рисковете от вегетарианска диета на детето (да, има и такива патологични случаи на родители!). Но цялото това разнообразие – стилово, тематично, емоционално – създава малко разнопосочни реакции. Ни е рак, ни е риба. Хилиш се на една статия, преглъщаш болезнено на следващата, отегчаваш се до смърт малко по-натам. Личи си, когато четеш статия на Елисавета или Красимира, и когато авторът е друг. Не знам доколко този формат е оптимален, но лично аз бих предпочел малко консистентност на прочетеното – ако ще се смеем, да се смеем, ако ще преглъщаме… Но пък от друга страна, може би някои от сериозните и по-болезнени теми никога нямаше да стигнат до по-широка аудитория, ако не бяха внимателно „пробутани“ измежду вървежните хумористични истории.

Като цяло, палци горе за това упражнение, което, сигурен съм, ще намери хиляди доволни читатели. А Елисавета и Красимира може да решат да спретнат и още някоя книга, този пък не в ансамбъл, а в дует. Много са добри и много им се получава, ще ги чета с интерес и в бъдеще!

А като казах бъдеще… време е да проверя на практика „оцеляването“ като родител. С това ревю казвам чао на волните и безгрижни дни като неангажиран с памперси блогър и се посвещавам на малката си дъщеричка поне докато не се науча да съчетавам нещата. Сбогом, книги за Третия райх, добре дошъл, заеко Питър!

Публикувано от Георги

Categories: Бебета, Детски, Драма, Хумор, Чиклит, български | Вашият коментар

Първите седем на Боян Петров

Имах любопитния шанс да гледам Боян Петров като мотивационен лектор на голямо корпоративно събитие, малко след онзи ужасен инцидент на магистрала „Струма“, където алпинистът едва не изгуби живота си. Когато го поканихa да говори пред публика, той върна имейл, че е със счупен крак, ребра, ключица, лопатка, предстои му поредна операция, но нашето събитие било след три седмици, значи… да, нямало да има проблем да се включи (!). В деня ня събитието, под аплодисментите на няколкостотин души, накуцвайки, но с уверена крачка, Боян се качи на сцената и в следващия час сякаш бомба беше паднала в залата. Никой не мръдна, не издаде звук; стотици очи гледаха как един човек с обикновени думи разказва твърде необикновени неща.

boyan-petrovОще тогава, след като ни разказа за изкачването си на Анапурна и К2, за бруталните условия в Каракорум и Хималаите, Боян спомена, че работи върху книга. Няколко месеца по-късно книгата вече е факт. В ръцете си държа „Първите седем“ – пътепис, пътеводител и наръчник за търсачи на силни усещания. Книгата е насочена към по-специализирана аудитория – катерачи, алпинисти с повече или по-малко опит, но със сигурност с познания за планините, надхвърлящи тези на книжните плъхове като мен. За нас, обикновените читатели, „Първите седем“ е един фантастичен свят на свръхестествени възможности. На усилия, надминаващи представите ни. На воля и твърдост. На смелост, но не и безразсъдство. Свят, твърде любопитен, че да пропуснем този разказ за него.

Боян пише без претенцията на професионален писател и със сигурност не с идеята да създаде художествено произведение или напрегнат приключенски епос. Разказва фактологично, отделя голямо внимание на подготовката си и на организацията на всяка една от експедициите, в които се впуска през последните 15 години. Всяка история притежава собствена пъстрота – дали с някой детайл от пътуването из страни като Пакистан, Индия, Иран и Тибет, дали с премеждията, които очакват дори и най-подготвените алпинисти в прегръдките на планината. Разказ след разказ пред очите ни започва да се оформя прочутата „Хималайска корона“ – колекцията от 14-те осемхилядници, най-високите върхове в света и жадувана цел за стотици алпинисти от цял свят. „Първите седем“, както можете да се досетите, отразява именно изкачването на Боян на една част от прословутата колекция, но и на доста други върхове по цял свят – от Елбрус и Арарат, през Килиманджаро и Аконкагуа, до Анапурна, Канчендзьонга и страховития К2.

Успехите обаче не са всичко. Безкрайно любопитно е да разбереш за провалите, за недостигнатата цел. Трябва ли да се върнеш, когато си едва на метри от върха, но времето и природата са срещу теб? Да, Боян разказва и такива случаи. И те са показателни за едно от най-важните качества, което трябва да има всеки любител на високото – реалистична преценка на обстановката и на собствените си възможности.

boyan-petrov

Книгата е пълна и с безброй съвети, които Боян Петров не се скъпи да дава на занимаващите се с алпинизъм и решените да щурмуват първенците. От предварителната подготовка, през екипировката, организирането на пътуването, намирането на спонсори. Таблици, списъци, схеми, изчисления… Самият Боян споделя, че едно изкачване е преди всичко цифри, изчисления, математика. Нищо не се оставя на случайността. И може би това е разковничето на досегашните му успехи. Както сам споделя в предговора: „Тази книга няма да ви пренесе на върхове, тя просто ще ви даде насоки за подготовка и данни за планините, които евентуално ще поискате да изкачите. Бъдете смели, истински живи, поставяйте си дръзки цели и изкачвайте върхове!“.

Мисля, че историята на Боян до момента ни дава големи шансове да прочетем след известно време и „Вторите седем“, а с примери като неговия българското знаме вероятно ще се вее още много пъти по върховете на света.

Публикувано от Георги

 

Categories: Места, Приключенски, Пътеписи, български | Вашият коментар

Истински истории от Третото българско царство

Вероятно всички са слушали или чели историите за крал Артур и рицарите на кръглата маса, за Наполеон или за краля-слънце, за египетската императрица Клеопатра. В България също имаме истории, легенди и предания за владетелите от първата и втората българска държава. Но дотам. Третото българско царство е бяло петно за подрастващите. Сякаш князе и царе у нас не е имало след Освобождението.

istinski-istorii-02-blog

Ето защо с голямо удивление посрещнах новината за книгата на проф. Цветанка Кьосева, озаглавена „Истински истории от Третото българско царство“. Изданието е прекрасно – твърди корици, картина на децата на Фердинанд от художника Никола Михайлов и тонове илюстрации вътре, повечето от които цветни, включително още няколко разкошни платна на легендарния художник.

Книгата е с подзаглавие „За деца от 9 до 99 години“ и наистина, макар стилът й да е съобразен с детската аудитория, вътре могат да се открият много любопитни и слабо познати детайли от живота на царската династия, които ще се сторят интересни и на порасналите читатели.

istinski-istorii-05-blog

Проф. Кьосева е подредила съдържанието хронологично, но и по теми, за да отговори на любопитните въпроси: какво ядат царете, коя е първата царска сватба у нас, първият бал, с какво е известна тъжната княгиня Мария Луиза, къде учат децата на царя, какво представлява дворецът и много други. Добавени са случки и събития от живота на дворцовите обитатели, които допълват образите им по интересен и достъпен за децата начин. Освен за живота на княз Александър Батенберг и царете Фердинанд и Борис Трети, книгата разказва ценни подробности за по-малко популярните членове на царското семейство – княгините Надежда и Евдокия, царица Елеонора, принц Кирил… Някои от нещата, които прочетох, научавам за пръв път – като например каква е съдбата на единствената корона, украсявала главата на българска царица след Освобождението. Изключителните илюстрации, които украсяват това очарователно издание, са също толкова въздействащи, колкото и тематичното многообразие и увлекателния стил на проф. Кьосева. Част от тях са от личните архиви на обществениците Тошо Пейков и Любомир Юруков и не са много популярни. Липсва каквото и да било политизиране и залитане в спорни въпроси, каквито винаги съпътстват текстовете за Кобургите.

istinski-istorii-07-blog

„Истински истории от Третото българско царство“ действително е първата по рода си книга по темата за българските владетели след Освобождението, която е създадена за подобна аудитория. Иска ми се да вярвам, че това ще е само началото на едно по-сериозно осмисляне на епохата 1878 – 1944 г. и разглеждането й като исторически период, за който трябва да знаят всички възрастови групи.

Чест прави на изд. „Изток-Запад“ публикуването на подобна книга. Поздравления!

Георги

Categories: Детски, Исторически, български | Вашият коментар

Пътеводител за мечтаната сватба

svatbaПопаднах на сайта на Николай Митев, когато преди 3 години търсех сватбен фотограф за нашето тържество. Разбира се, бях допуснала основната грешка и търсех в последния момент (да се разбира: няколко месеца преди сватбата), така че не успяхме да работим заедно. От днес обаче вече познавам този човек не с основната му професионална дейност, а като автор на книгата „Нашата мечтана сватба в лесни стъпки“. И понеже темата ми е любима, нека си поговорим за тази розова книжка, още преди да се е появила в книжарниците, така че да придобиете представа какво ви очаква между кориците!

Много смях! Започнах да чета книгата с усмивка и я завърших по същия начин. Николай Митев е изчерпателен и подробен в детайлите, но това съвсем не означава, че ще вземе да крие чувството си за хумор, така че да си придаде повече тежест. С усмивка и тънка ирония той умело превежда бъдещите младоженци, като им намеква деликатно за подводните камъни в организирането на подобно събитие.

Изключително подробна информация. Авторът не си е спестил проучванията, а за да илюстрирам детайлността на книгата, на страниците са отпечатани и текстовете, които се четат по време на църковните ритуали (това беше единственото нещо, което не прочетох, но намирам за много полезно, ако искате да знаете какво всъщност са ви говорили, докато сте стискали топящата се свещ в ръката ви). Подробно е разгледана всяка тема – от документи и практики за граждански брак, до услугите, предлагани от подизпълнителните.

Въпреки тази изчерпателност, стилът на Николай Митев е свободен, лежерен и дори леко хаотичен. Усеща се, че опитът, който използва, за да говори и да има какво да каже по темата, е събиран с наблюдение по време на сватбените тържества, за които е бил ангажиран. Именно поради тази причина бих сложила рязка разграничителна граница между тази книга и книгата на Ади ЦановаПомощ! Омъжвам се!„. Докато едната книга ни превежда през реалните етапи на типичната българска сватба, дава ни конкретни примери за бюджет, предлага сценарий и разпределение на времето, като всичко, от А до Я, е съобразено с родната действителност, другата е по-скоро за мечтателите-романтици, които искат да надскочат локалното и да потърсят нещо различно. Сравнявам ги, не защото искам да ги съпоставям, а защото искрено вярвам, че тези две книги могат да се допълнят идеално! Взимате идеите от Ади, както и нейния стремеж към перфекционизъм, и започвате да действате по реализацията, водени от съветите и насоките, споделени от Николай.

Както вече стана дума, „Нашата мечтана сватба“ е решена в розово, какъвто се предполага, че ще е и животът на бъдещите младоженци. Ако пък не е, има и няколко разяснения по разводните дела, но това е в контекста на предбрачните договори или тяхната липса. Намирам за изключително добро решение от страна на автор и издател тази информация да намери своя път на страниците, защото обяснява ползите от сключването на брак с подпис в ритуалната зала.

Разбира се, не всичко е детайли, технически подробности, обяснение на документи и срокове. В книгата ще откриете и идеи за тематични сватби, ангажиращи игри по време на тържеството, обяснения на обичаи и въобще – всичко, характерно за нашите ширини, даже с малко немски привкус на чаршафи с изрязани сърца (А сега, де – за какво ли става дума тук?). В самия текст авторът на няколко пъти споменава имена на хора, професионалисти в бранша, на които има доверие. На страниците обаче ще откриете и малки рекламни карета, които ви запознават с услуги в сферата на сватбената организация.

Препоръчвам на тези от вас, които планират да се захванат със сватбата си самостоятелно, да използват този чудесен наръчник, който хвърля обилна светлина върху всевъзможни ситуации, за които може дори да не ви хрумне. Също така ще ви подскажа да четете внимателно, като обръщате внимание и осмисляте всяко нещо, защото е важно. Била съм на красиви сватби с неприятна организация или лесно поправими пропуски и мога да кажа, че четенето на подобна литература ще ви подготви да бъдете не само по-спокойни булка или младоженец, но и много по-добри домакини за вашите гости.

Тъй като книгата завършва оригинално, реших и аз да завърша тази публикация в същия дух: бивши булки споделят какво биха променили в сватбата си. 

Макар да помня този ден с истинско щастие и с прекрасните отзиви на нашите гости и подизпълнители, бих избрала друг фотограф и бих оставила някои детайли, като поканите, в ръцете на по-опитни от мен хора. Ако и вие сте като мен и обичате да организирате и да творите, знайте собствените си граници и предайте щафетата там, където чувствате, че не може да се справите на ниво. А по отношение на фотографа – както казва и Николай – ако от първата среща не си пасвате, по-добре потърсете друг.

Девора

Още по темата:

  • Вижте ревю на „Помощ! Омъжвам се!“ на Ади Цанова тук!
  • Вижте още сватбени съвети идеи в блога The Happy Beehive тук!
Categories: Други, Професионална, Събития, български | Вашият коментар

Димитър Талев – „На завой“ или на кръстопът

Колко от вас знаят, че авторът на прочутата тетралогия „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“ Димитър Талев е минал през трудовия лагер Бобовдол и пернишкия рудник Куциян в първите години на „народната власт“ и едва оцелява там? Причината за това вероятно са позициите, които Талев не се колебае да заявява категорично на страниците на в. „Зора“ преди преврата – отдаденост на българската идея и националния идеал и критика на болшевизма. Малко известно е обаче, че освен в периодичния печат, Талев дава изява на тези идеи и в един роман, излязъл през 1940 г. и забранен веднага след установяването на комунистическата диктатура. „На завой“ остава забравен далеч в сянката на монументалните произведения на Талев от следващите години – чак до днешни дни, когато изд. „Захарий Стоянов“ го връща на литературната сцена в ново издание. Предисловието на новото издание е озаглавено „Романът, заради който Талев беше изпратен в лагерите „Бобовдол“ и „Куциян“ и загатва, че именно някои от пасажите в него са причина за озлоблението, с което завзелите властта комунисти се разправят с писателя. Става дума за един цитат, който намираме още в началото на романа:

„Знаеш ли, Милке, последният правоверен комунист ще умре в България. И тогава, когато никъде по света няма да има правоверни комунисти, нито дори в болшевишка Русия, тук, у нас, все още ще се намери някой. Ах, какъв народ сме ние!…“.

Na zavoiПодобна дързост, само че под формата на карикатура, коства живота на Райко Алексиев, прочутия автор на хумористичния вестник „Щурец“. Талев се „отървава“ с лагер, а романът му – със забвение, продължило повече от 70 години. След такава история, разбираемо е, че интересът ми към „На завой“ бе провокиран.

В една тънка за стандартите на автора си книга от около 200 страници Талев ни въвежда в несигурните времена след Първата световна война и последвалото я Септемврийско въстание. Краят на 20-те години е белязан от униние и пълен крах на идеалите. Мъжете, оставили младостта си по бойните полета в три поредни войни, са изгубили илюзиите си. Това звучи най-ясно от думите на главния герой Крум Кошеров, току-що завърнал се в България от странство: „Рухнаха всичките ми идеали, разбулиха се всички илюзии пред очите ми. Всичко, до което смятах, че се издигам, всичко, до което се докоснах в устрема си към висини и светлина, се превърна на прах в ръцете ми. За мене вече няма никакви тайни, не съществуват никакви недостигнати върхове и не защото всичко съм постигнал, а защото намерих ключа на лъжата и самоизмамата, която владее света и нашия живот“.

В родината Крум намира семейството си, изправено пред трудности, а народа си – разделен, обезверен, заменил разбитите идеали с егоизъм и лични стремления към дребните насъщни блага. Възрастната му майка е изпаднала в дългове, банката заплашва да вземе семейния чифлик, а братът и сестрите на Крум са тръгнали по различни пътища – „новите хора“, както често ги нарича авторът. Семейната къща отново е средище, в което се пресичат пътищата на всички, но това вече не е онова огнище, сплотяващо и обединяващо под общата воля на патриархата. Различията са твърде големи. В този нов свят Крум няма да намери търсената утеха, напротив – ще се изправи пред много повече въпроси, на които сам ще търси отговор. Самият той – бивш идеалист, залитнал по комунистическите идеи и бързо разочарован от тях – ще трябва да изясни ролята си на този кръстопът и ще трябва да реши накъде да поеме – по стръмното, накъдето го тегли нещо дълбоко в душата му, или по равното – както много от някогашните му приятели вече са направили.

Романът се чете бързо, а историята – побрана в рамките на едва 200 страници – препуска към, за съжаление, предвидимия си край. „На завой“ по нищо не прилича на по-късните творби, в които Талев влага сърцето и душата си и изгражда мащабни картини и запомнящи се образи. Сюжетът е като съшит с бели конци, между които прозира всяка авторова идея – оголена, недобре развита, схематична. Талев е взел различни измерения на „новия човек“ и ги е „пришил“ към всеки от образите в романа – младия идеалист, залитнал по комунистическите идеали, високомерния партиец, разкрепостената девойка, умната и ученолюбива млада жена, носителка на добродетели, преследващия печалбата инженер… Срещу тях са хората от старото време, най-вече в лицето на възрастната госпожа Кошерова. А между тях – разкъсван от противоречия, е Крум. Но нито един образ не е достатъчно завладяващ, нито един персонаж не успява да развълнува. Диалозите са изкуствени, нереални  – Талев се е опитал в тях да даде воля на собствените си схващания, които обаче висят във въздуха именно като чужди размисли, неприсъщи за самите герои. Разочарованието от съдбините на българския народ, покрусата, отчаянието и сляпото търсене на път; отрицанието на комунизма и развенчаване на мита за идеалистите-революционери, борещи се за благото на милионите; намирането на упование в земята, в традиционните ценности на семейството, бащината къща, приемствеността.

Лично аз мисля, че трудно можем да разглеждаме романа извън контекста на времето, в което е писан и публикуван. Началото на 40-те години е време, в което се преосмисля междувоенния период с безкрайното лутане, партийни боричкания и подмяна на ценности, и се търси нова посока, изцяло в духа на тенденциите в Европа през онези години (на които Талев съвсем не е чужд) – връщане към националното, към родината, семейството, традициите. От тази гледна точка „На завой“ е любопитно свидетелство за края на една мътна епоха от българския ХХ век и за противоречията, с които тази епоха е изпълнена. Но в никакъв случай не е роман, блестящ с някакви литературни качества. И със сигурност не е Димитър Талев във вида, в който сме свикнали да го виждаме.

Георги Грънчаров

Categories: български, художествена | Вашият коментар

Георги Марков и Ненаписаната българска харта

На 11 септември 1978 г. в лондонската болница „Сейнт Джеймс“ издъхва Георги Марков. Четири дни преди това, на моста Ватерло в Лондон писателят е прострелян в дясното бедро с оловна сачма от тайните служби на комунистическа България. Един престъпен режим се опитва да запуши устата на най-острото перо, осмелило се да обрисува в пълна степен безумието на комунизма в Народна Република България. Резултатът днес – Георги Марков е по-актуален от всякога. Което е чудесно и ужасяващо едновременно. Чудесно, защото опитът на репресивния апарат да заглуши гласа на истината очевидно е неуспешен – десетилетия след смъртта на писателя неговите есета продължават да се издават и да намират нови и нови читатели. Ужасяващото е друго и то е, че голяма част от написаното тогава – през 70-те години на ХХ век – важи с пълна сила, отнесено към съвременната действителност.

nenapisanata-bugarska-hartaТози извод се прокрадна злокобно, докато изчитах със светнали очи втори том от есетата на Георги Марков, издадени под името „Ненаписаната българска харта“ от Фондация „Комунитас“. Не вярвате ли? Вижте това:

 „Партията е узаконила лъжата като свой официален метод. Лъжливи са отношенията между общество и индивид, лъжливи са отношенията между индивид и индивид, тъй като лъжата е мощно средство за отбрана и нападение, за кариера, за успех… Правдивостта, истинността са изхвърлени в задния двор на днешния български живот. Част от лъжата са лицемерните отношения между отделните хора, които са пуснали дълбоки корени в българската земя, така че образите на Вазовите „Чичовци“ или на Йовковските българи днес ми изглеждат като образи на светци. И което е още по-тъжно – съвсем малко са донкихотовците, които дръзват да се изправят срещу вятърните мелници на огромната лъжа“.

Или това:

„Днес България няма или почти няма никакви личности. Бихте ли ми казали кой от ръководителите на партията е личност? В най-добрия случай срещаме безличното лице на чиновника. Езерото от личностите е заменено с блатото на чиновниците… Липсва жестът на личността, липсва красотата на позицията, липсва драмата на стълкновението. При най-добро желание човек не може да види мащабите на мъничките личности у нас – днес не по-големи от един кафеджийски салон. Защото личностите нямат трибуна, защото им е отречено правото на съществуване, защото те трябва да  вървят в крак като представителна рота.“

А това?

„България наистина е царството на посредствеността… Това е един мъничък дребнобуржоазен свят, изграден върху посредствени отношения. Принципът на правене на нещата „пет за четири“ е особено валиден за човешките връзки… Принцип, който ражда мижитурщината, преклонението, угодничеството, защото наистина няма нравствени категории“.

Как мислите, днес дали е по-различно? Защото аз виждам тези думи, изпълнени със съдържание на всяка крачка, във всяка една област, в новините, по улиците, навсякъде. Днес, 2016-а година. Ето това е ужасяващото, което ме накара да настръхна, докато четях. Можеш да преглътнеш нещо, когато то е било в миналото и е останало там. Но когато видиш, че то продължава да шества с пълна сила днес, без оглед на преход, демокрация, промени, европейска интеграция и прочее любими на политиците думи – това вече е ужасяващо…

Цитатите по-горе са от едно-единствено есе в книгата. Ако тръгна да споделям всичко, което си заслужава да бъде споделено, няма да ми стигне цяла нощ да завърша ревюто си. Георги Марков пише хипнотично, безпощадно, сърцато… Повечето от есетата, включени в двутомника, са четени по радио „Дойче веле“ в периода 1971 – 1978 г. и се публикуват за пръв път. Те увличат с разнообразието от теми, които засяга този буден ум, непримирим в своята критика към потисничеството и подмяната, завладели страната ни след „народния“ преврат. Част от тях коментират явления от ежедневието в комунистическа България, други се отнасят до по-глобални събития, оставили траен отпечатък у автора – като Пажката пролет, за която вдъхновено пише:

„…не зная друга страна и друг исторически момент, където хората с такова невероятно единство са преживели чувството си за свеото ново приобщаване към света. Никога преди не бях срещал такова вдъхновено раздвижване на духовете, никога преди не бях попадал в такава разпалена атмосфера, където гласовете на хората се извисяваха свободно за първи път след толкова дълго мълчание… След 20 години „успешно“ строителство на социализма и комунизма по съветски образец изведнъж стана ясно, че 14 милиона души не искаха да имат нищо общо нито с образеца, нито със строителството“.

Други есета са написани под формата на писма (до Христо Ботев, до Любомир Левчев) или коментират актуални явления, като хипитата например. Безкрайно любопитни са онези от тях, посветени на писатели. В тях виждаме авторския прочит на Джордж Оруел, Евгений Замятин, Борис Пастернак, Солженицин, Хайнрих Бьол… И цитати, които можеш да препрочиташ отново и отново, удивен от тяхната правдивост.

Преди броени дни излезе и третият том от събраните есета на Георги Марков – сигурен знак, че в днешното време, при дословно същите симптоми, от които боледува нашето общество – мрачна посредственост, липса на личности, липса на идеали – все пак има нужда от живото перо на писателя. Имаме нужда да четем Георги Марков. Дори само за да се ужасим, че всичко си е същото след толкова години. Ужасим ли се – ще се ядосаме. А ядосаме ли се, може би има някакъв, макар минимален, хипотетичен шанс да променим нещо.

Затова – четете Георги Марков. За бога, четете Георги Марков!

Публикувано от Георги

Categories: Мемоари, Политическа, български, народопсихология | 2 Коментари

В историята ни винаги има едно „Ами ако…“

Понякога, разсъждавайки за родната действителност, си мисля, че пред абсурда ѝ бледнее всеки опит за сатира и че да се опитваш да я иронизираш е мисия невъзможна – самата тя, в чист вид, е ирония на себе си. Ако си писател, блогър или журналист и си решил да коментираш този наш Абсурдистан, време няма да ти стигне за друго. Ако си художник или карикатурист, нямаш шанс – това е запазена територия за гениалния Христо Комарницки. А пък да си Иво Сиромахов някак… не е готино. Тогава какво, какво трябва да направиш, ако си решил да се противопоставяш на заобикалящата ни тегавина с хумор? Нещо алтернативно. Алтернативна история например. Ами ако…

Hristo RayanovАми точно това прави младият журналист, сценарист и творец Христо Раянов. В сборника с хумористични хипотези „Ами ако? България на три морета“ той се впуска в размисли за това какво би станало, ако… някое от знаковите събития в нашата история не се беше случило… или пък наистина се беше случила някоя от фантасмагориите, в които упорито вярваме… Или пък ако бяха българи една или друга известна личност.

Ако България на три морета се беше запазила, ако българите бяха най-древният народ, ако го нямаше Османското робство/владичество/присъствие (*намиг*), ако българският начин на живот беше обсебил света, ако „Хари Потър“ беше написан от български възрожденски автор…

Книжката е малка, чете се доста бързо, а историите преливат неусетно една в друга. И във всяка една авторът е уловил някой нашенски комплекс, неосъществено въжделение, особеност на родната действителност, на българската народопсихология (или както самият той се е изразил – „народопсихопатия“). От пръв поглед си личат две неща – богатата обща култура на автора с явна страст към историята, и запалеността му по футбола. Историческите и футболни препратки са на практика безчет. А и от какво се палим ние, българите, и разбираме най-много, ако не от политика, история и футбол. И това е доста иронизирано в книгата, впрочем.

В едно интервю с автора, което прочетох между другото, той споменава, че е писал за забавление тези хумористични хипотези. Дори си ги е запазвал в папка „Fun“ на компютъра. Ако мога да отбележа недостатък на книгата, той е именно в това – историите изглеждат малко като чернови, като писани за забавление, но без да са доизгладени, изпипани и замислени като едно цяло. Освен това всяка от тях следва една и съща рамка – въведение, хумористична част „ами ако…“, и заключение с отворен финал от типа „Нищо не пречи да си помечтаем“, което създава усещане за повтаряемост. А иначе от историите говори един човек с много идеи, с фантазия и правдоподобна оценка за неравностите в българския „бит и душевност“ и ми се иска да видя тези идеи осъществени по-мащабно. Което може и да се случи в близко време, кой знае.

По-горе споменах Христо Комарницки съвсем не случайно. Забележителният карикатурист има роля и в книгата, негови илюстрации украсяват както корицата, така и самото издание. И други авторитетни имена можем да видим на задната корица – мнения на Боян Биолчев и Стефан Цанев, които добре да уловили духа на „Ами ако? България на три морета“.

„Победа на въображението“ е нарекъл Стефан Цанев шеговитите хипотези на Христо Раянов в предговора към книгата. И наистина, само с въображение можеш да намериш своето място в налудничавата действителност у нас – въображение и криво огледало, което да прави грозното и глупавото смешно и така да ги обезсилва поне малко.

Публикувано от Георги

Categories: Хумор, български | Вашият коментар

„Щъркелите и планината“ в жаравата на родовата памет

Още с излизането на сборника с разкази „На Изток от Запада“ беше ясно, че Мирослав Пенков е явление в съвременната българска литература. Въпрос на време бе да видим и по-мащабно произведение, а публиката зачака с нетърпение появата на „наследника“.

Stork mountain излиза през 2015 г. на английски език, а няколко месеца по-късно и у нас, преведена от самия автор и излязла с логото на изд. „Сиела“ под името „Щъркелите и планината“. Всъщност „преведена“ не е най-точната дума, защото самият Пенков споделя, че големи части от книгата са писани на български език. Не съм виждал как изглежда оригиналният текст на английски, но още след първите прочетени страници не смея и да си представя предизвикателството, което означава преводът на подобна реч, изпълнена със сочни архаични български фрази и многобройни турцизми.

Miroslav Penkov„Щъркелите и планината“ е вдъхновяваща история, излязла изпод перото на умел майстор на словото. Мирослав Пенков безспорно е такъв и ако „На Изток от Запада“ беше първият знак за това, то дебютният му роман е живото доказателство за един рафиниран талант. В действителния живот Пенков е университетски преподавател по творческо писане – споменавам го умишлено още в началото на ревюто си, защото е от ключово значение. Ще разберете за какво говоря, ако прочетете романа, но ще си позволя леко да „надигна завесата“ и тук – цялостното усещане от стила на книгата е като да наблюдаваш прецизната работа на бижутер. С фините си пинсети, с оптиката и нетрепващите си пръсти, той прави това, за което е призван – шлифова, извайва, създава, твори. „Щъркелите и планината“ е като произведение на бижутер, който се наслаждава на професионалните си умения. Създава литература.

Романът ни изпраща в затънтения Югоизток, досами границата с Турция, в измисленото село Клисура, където един млад емигрант се завръща от Америка, затънал в дългове, с надеждата да продаде наследствени земи и да внесе ред в живота си. В Клисура ще се срещне с дядо си, с когото имат твърде сложно и противоречиво минало, а от това минало ще изплуват една след друга и дълго прикривани тайни. Сложно е всичко в това мистично място насред Странджа, тази вечно стояща на пътя на завоеватели планина. Сложни са взаимоотношенията между хората, тяхната верска принадлежност, границите им, миналото им, легендите, които таят. Пенков не бърза да разкрива тези тайни, не бърза да отговори на множеството въпроси, които изникват страница след страница в съзнанието на читателя. Напротив, продължава да удължава нетърпението, изпъстряйки историята с древни легенди, с прескачания в исторически епохи, родова памет и митология. Всеки елемент има своята роля, всеки елемент е парче от общия пъзел, който обещава да разкрие зрелищна картина, да задоволи любопитството на изискващия читател.

И го прави, да. Създава внушителна история, която поставя върху горящите въглени на нестинарската жарава, а високо над нея оставя да се вият безкрайните кръгове от щъркели, прелитащи по древната Виа Понтика. Не всяко любопитство обаче ще бъде възнаградено, не на всеки въпрос ще бъде намерен отговор. В живота е така, защо в литературата трябва да е инак?

„Щъркелите и планината“ без съмнение ще развълнува читателите с ярките си картини и голямото богатство от изразни средства, щедро вложени в преследване на ефектен резултат. Ще останат впечатлени не само от високата ерудиция на автора, но и от живописния език, пиршество за всеки лингвист. Това, което ми липсва в тази наглед идилична картина, е новаторството. Книгата влиза в (а и на практика усилва) един очевиден тренд в издаваната напоследък българска литература – обръщането към родовата памет, експлоатирането на сложното етно-историческо наследство на Балканите и в частност България; на общото минало, белязано от конфликти, трагедии и преломи. Без по никакъв начин да правя сравнение между авторите (защото е неудачно и би било некоректно), ще спомена само няколко имена. Катерина Хапсали с „Гръцко кафе“, Петър Делчев с „Трънски разкази“, Александър Чакъров с „Кървави разкази“… Може би и Деян Енев умело е уцелил момента с „преоткриването“ на Георги Божинов и забравения роман „Калуня-каля“, който направи нечуван фурор и се задържа в челото на класациите месеци след издаването си.

Може би сложното минало и богатата история и митология на нашия край са плодородна почва, от която един добър писател лесно може да сътвори стойностно литературно произведение. А в случая на Мирослав Пенков е и повод тези теми да получат и сериозно международно внимание. Това, което ме впечатли и ме накара да се замисля обаче, е едно интервю с автора, което имах случая да изгледам няколко дни след прочитането на книгата. В него младият писател споделя, че на практика няма лична история или мотив, който да е залегнал в основата на книгата. Имал смътен спомен от нестинарски изпълнения в Албена, което пробудило любопитстовото му и го провокирало да научи повече за това явление. Цялата информация събрал от интернет (цитирам по памет: „Не мога да си представя как са писали някога без интернет“). Може би аз съм малко старомоден, но обикновено подобни книги ме карат да изпитвам вълнение – какво ли е провокирало автора да създаде такава история, какви ли родови тайни се крият в романа, с кой ли герой се припокрива поне в някаква степен писателят… И това интервю малко ме поля със студена вода, защото ми показа действителността, орязана от всякаква подобна „романтика“. При Катерина Хапсали също имаше нещо подобно. Което индикира друго явление, може би черта на съвременната дигитална реалност. Божинов обикаля всяка долчинка, всеки хълм, по който е минала четата, за да напише „Караджата“. Днес цялото проучване за една книга може да се случи, без да ставаш от компютъра. Една съставка обаче е жизненоважна, за да направиш стойностен роман – трябва да си наистина талантлив майстор на словото. Е, при Мирослав Пенков мисля, че имаме всичко необходимо.

За финал, не мога да пропусна суперлативи за красивата корица на българското издание, дело на Дамян Дамянов. Невероятно семпла и същевременно съчетала в себе си двата водещи сюжетни символа на романа.

Публикувано от Георги

Categories: Балкански, български, художествена | 2 Коментари

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: