български

Първите седем на Боян Петров

Имах любопитния шанс да гледам Боян Петров като мотивационен лектор на голямо корпоративно събитие, малко след онзи ужасен инцидент на магистрала „Струма“, където алпинистът едва не изгуби живота си. Когато го поканихa да говори пред публика, той върна имейл, че е със счупен крак, ребра, ключица, лопатка, предстои му поредна операция, но нашето събитие било след три седмици, значи… да, нямало да има проблем да се включи (!). В деня ня събитието, под аплодисментите на няколкостотин души, накуцвайки, но с уверена крачка, Боян се качи на сцената и в следващия час сякаш бомба беше паднала в залата. Никой не мръдна, не издаде звук; стотици очи гледаха как един човек с обикновени думи разказва твърде необикновени неща.

boyan-petrovОще тогава, след като ни разказа за изкачването си на Анапурна и К2, за бруталните условия в Каракорум и Хималаите, Боян спомена, че работи върху книга. Няколко месеца по-късно книгата вече е факт. В ръцете си държа „Първите седем“ – пътепис, пътеводител и наръчник за търсачи на силни усещания. Книгата е насочена към по-специализирана аудитория – катерачи, алпинисти с повече или по-малко опит, но със сигурност с познания за планините, надхвърлящи тези на книжните плъхове като мен. За нас, обикновените читатели, „Първите седем“ е един фантастичен свят на свръхестествени възможности. На усилия, надминаващи представите ни. На воля и твърдост. На смелост, но не и безразсъдство. Свят, твърде любопитен, че да пропуснем този разказ за него.

Боян пише без претенцията на професионален писател и със сигурност не с идеята да създаде художествено произведение или напрегнат приключенски епос. Разказва фактологично, отделя голямо внимание на подготовката си и на организацията на всяка една от експедициите, в които се впуска през последните 15 години. Всяка история притежава собствена пъстрота – дали с някой детайл от пътуването из страни като Пакистан, Индия, Иран и Тибет, дали с премеждията, които очакват дори и най-подготвените алпинисти в прегръдките на планината. Разказ след разказ пред очите ни започва да се оформя прочутата „Хималайска корона“ – колекцията от 14-те осемхилядници, най-високите върхове в света и жадувана цел за стотици алпинисти от цял свят. „Първите седем“, както можете да се досетите, отразява именно изкачването на Боян на една част от прословутата колекция, но и на доста други върхове по цял свят – от Елбрус и Арарат, през Килиманджаро и Аконкагуа, до Анапурна, Канчендзьонга и страховития К2.

Успехите обаче не са всичко. Безкрайно любопитно е да разбереш за провалите, за недостигнатата цел. Трябва ли да се върнеш, когато си едва на метри от върха, но времето и природата са срещу теб? Да, Боян разказва и такива случаи. И те са показателни за едно от най-важните качества, което трябва да има всеки любител на високото – реалистична преценка на обстановката и на собствените си възможности.

boyan-petrov

Книгата е пълна и с безброй съвети, които Боян Петров не се скъпи да дава на занимаващите се с алпинизъм и решените да щурмуват първенците. От предварителната подготовка, през екипировката, организирането на пътуването, намирането на спонсори. Таблици, списъци, схеми, изчисления… Самият Боян споделя, че едно изкачване е преди всичко цифри, изчисления, математика. Нищо не се оставя на случайността. И може би това е разковничето на досегашните му успехи. Както сам споделя в предговора: „Тази книга няма да ви пренесе на върхове, тя просто ще ви даде насоки за подготовка и данни за планините, които евентуално ще поискате да изкачите. Бъдете смели, истински живи, поставяйте си дръзки цели и изкачвайте върхове!“.

Мисля, че историята на Боян до момента ни дава големи шансове да прочетем след известно време и „Вторите седем“, а с примери като неговия българското знаме вероятно ще се вее още много пъти по върховете на света.

Публикувано от Георги

 

Categories: Места, Приключенски, Пътеписи, български | Вашият коментар

Истински истории от Третото българско царство

Вероятно всички са слушали или чели историите за крал Артур и рицарите на кръглата маса, за Наполеон или за краля-слънце, за египетската императрица Клеопатра. В България също имаме истории, легенди и предания за владетелите от първата и втората българска държава. Но дотам. Третото българско царство е бяло петно за подрастващите. Сякаш князе и царе у нас не е имало след Освобождението.

istinski-istorii-02-blog

Ето защо с голямо удивление посрещнах новината за книгата на проф. Цветанка Кьосева, озаглавена „Истински истории от Третото българско царство“. Изданието е прекрасно – твърди корици, картина на децата на Фердинанд от художника Никола Михайлов и тонове илюстрации вътре, повечето от които цветни, включително още няколко разкошни платна на легендарния художник.

Книгата е с подзаглавие „За деца от 9 до 99 години“ и наистина, макар стилът й да е съобразен с детската аудитория, вътре могат да се открият много любопитни и слабо познати детайли от живота на царската династия, които ще се сторят интересни и на порасналите читатели.

istinski-istorii-05-blog

Проф. Кьосева е подредила съдържанието хронологично, но и по теми, за да отговори на любопитните въпроси: какво ядат царете, коя е първата царска сватба у нас, първият бал, с какво е известна тъжната княгиня Мария Луиза, къде учат децата на царя, какво представлява дворецът и много други. Добавени са случки и събития от живота на дворцовите обитатели, които допълват образите им по интересен и достъпен за децата начин. Освен за живота на княз Александър Батенберг и царете Фердинанд и Борис Трети, книгата разказва ценни подробности за по-малко популярните членове на царското семейство – княгините Надежда и Евдокия, царица Елеонора, принц Кирил… Някои от нещата, които прочетох, научавам за пръв път – като например каква е съдбата на единствената корона, украсявала главата на българска царица след Освобождението. Изключителните илюстрации, които украсяват това очарователно издание, са също толкова въздействащи, колкото и тематичното многообразие и увлекателния стил на проф. Кьосева. Част от тях са от личните архиви на обществениците Тошо Пейков и Любомир Юруков и не са много популярни. Липсва каквото и да било политизиране и залитане в спорни въпроси, каквито винаги съпътстват текстовете за Кобургите.

istinski-istorii-07-blog

„Истински истории от Третото българско царство“ действително е първата по рода си книга по темата за българските владетели след Освобождението, която е създадена за подобна аудитория. Иска ми се да вярвам, че това ще е само началото на едно по-сериозно осмисляне на епохата 1878 – 1944 г. и разглеждането й като исторически период, за който трябва да знаят всички възрастови групи.

Чест прави на изд. „Изток-Запад“ публикуването на подобна книга. Поздравления!

Георги

Categories: Детски, Исторически, български | Вашият коментар

Пътеводител за мечтаната сватба

svatbaПопаднах на сайта на Николай Митев, когато преди 3 години търсех сватбен фотограф за нашето тържество. Разбира се, бях допуснала основната грешка и търсех в последния момент (да се разбира: няколко месеца преди сватбата), така че не успяхме да работим заедно. От днес обаче вече познавам този човек не с основната му професионална дейност, а като автор на книгата „Нашата мечтана сватба в лесни стъпки“. И понеже темата ми е любима, нека си поговорим за тази розова книжка, още преди да се е появила в книжарниците, така че да придобиете представа какво ви очаква между кориците!

Много смях! Започнах да чета книгата с усмивка и я завърших по същия начин. Николай Митев е изчерпателен и подробен в детайлите, но това съвсем не означава, че ще вземе да крие чувството си за хумор, така че да си придаде повече тежест. С усмивка и тънка ирония той умело превежда бъдещите младоженци, като им намеква деликатно за подводните камъни в организирането на подобно събитие.

Изключително подробна информация. Авторът не си е спестил проучванията, а за да илюстрирам детайлността на книгата, на страниците са отпечатани и текстовете, които се четат по време на църковните ритуали (това беше единственото нещо, което не прочетох, но намирам за много полезно, ако искате да знаете какво всъщност са ви говорили, докато сте стискали топящата се свещ в ръката ви). Подробно е разгледана всяка тема – от документи и практики за граждански брак, до услугите, предлагани от подизпълнителните.

Въпреки тази изчерпателност, стилът на Николай Митев е свободен, лежерен и дори леко хаотичен. Усеща се, че опитът, който използва, за да говори и да има какво да каже по темата, е събиран с наблюдение по време на сватбените тържества, за които е бил ангажиран. Именно поради тази причина бих сложила рязка разграничителна граница между тази книга и книгата на Ади ЦановаПомощ! Омъжвам се!„. Докато едната книга ни превежда през реалните етапи на типичната българска сватба, дава ни конкретни примери за бюджет, предлага сценарий и разпределение на времето, като всичко, от А до Я, е съобразено с родната действителност, другата е по-скоро за мечтателите-романтици, които искат да надскочат локалното и да потърсят нещо различно. Сравнявам ги, не защото искам да ги съпоставям, а защото искрено вярвам, че тези две книги могат да се допълнят идеално! Взимате идеите от Ади, както и нейния стремеж към перфекционизъм, и започвате да действате по реализацията, водени от съветите и насоките, споделени от Николай.

Както вече стана дума, „Нашата мечтана сватба“ е решена в розово, какъвто се предполага, че ще е и животът на бъдещите младоженци. Ако пък не е, има и няколко разяснения по разводните дела, но това е в контекста на предбрачните договори или тяхната липса. Намирам за изключително добро решение от страна на автор и издател тази информация да намери своя път на страниците, защото обяснява ползите от сключването на брак с подпис в ритуалната зала.

Разбира се, не всичко е детайли, технически подробности, обяснение на документи и срокове. В книгата ще откриете и идеи за тематични сватби, ангажиращи игри по време на тържеството, обяснения на обичаи и въобще – всичко, характерно за нашите ширини, даже с малко немски привкус на чаршафи с изрязани сърца (А сега, де – за какво ли става дума тук?). В самия текст авторът на няколко пъти споменава имена на хора, професионалисти в бранша, на които има доверие. На страниците обаче ще откриете и малки рекламни карета, които ви запознават с услуги в сферата на сватбената организация.

Препоръчвам на тези от вас, които планират да се захванат със сватбата си самостоятелно, да използват този чудесен наръчник, който хвърля обилна светлина върху всевъзможни ситуации, за които може дори да не ви хрумне. Също така ще ви подскажа да четете внимателно, като обръщате внимание и осмисляте всяко нещо, защото е важно. Била съм на красиви сватби с неприятна организация или лесно поправими пропуски и мога да кажа, че четенето на подобна литература ще ви подготви да бъдете не само по-спокойни булка или младоженец, но и много по-добри домакини за вашите гости.

Тъй като книгата завършва оригинално, реших и аз да завърша тази публикация в същия дух: бивши булки споделят какво биха променили в сватбата си. 

Макар да помня този ден с истинско щастие и с прекрасните отзиви на нашите гости и подизпълнители, бих избрала друг фотограф и бих оставила някои детайли, като поканите, в ръцете на по-опитни от мен хора. Ако и вие сте като мен и обичате да организирате и да творите, знайте собствените си граници и предайте щафетата там, където чувствате, че не може да се справите на ниво. А по отношение на фотографа – както казва и Николай – ако от първата среща не си пасвате, по-добре потърсете друг.

Девора

Още по темата:

  • Вижте ревю на „Помощ! Омъжвам се!“ на Ади Цанова тук!
  • Вижте още сватбени съвети идеи в блога The Happy Beehive тук!
Categories: Други, Професионална, Събития, български | Вашият коментар

Димитър Талев – „На завой“ или на кръстопът

Колко от вас знаят, че авторът на прочутата тетралогия „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“ Димитър Талев е минал през трудовия лагер Бобовдол и пернишкия рудник Куциян в първите години на „народната власт“ и едва оцелява там? Причината за това вероятно са позициите, които Талев не се колебае да заявява категорично на страниците на в. „Зора“ преди преврата – отдаденост на българската идея и националния идеал и критика на болшевизма. Малко известно е обаче, че освен в периодичния печат, Талев дава изява на тези идеи и в един роман, излязъл през 1940 г. и забранен веднага след установяването на комунистическата диктатура. „На завой“ остава забравен далеч в сянката на монументалните произведения на Талев от следващите години – чак до днешни дни, когато изд. „Захарий Стоянов“ го връща на литературната сцена в ново издание. Предисловието на новото издание е озаглавено „Романът, заради който Талев беше изпратен в лагерите „Бобовдол“ и „Куциян“ и загатва, че именно някои от пасажите в него са причина за озлоблението, с което завзелите властта комунисти се разправят с писателя. Става дума за един цитат, който намираме още в началото на романа:

„Знаеш ли, Милке, последният правоверен комунист ще умре в България. И тогава, когато никъде по света няма да има правоверни комунисти, нито дори в болшевишка Русия, тук, у нас, все още ще се намери някой. Ах, какъв народ сме ние!…“.

Na zavoiПодобна дързост, само че под формата на карикатура, коства живота на Райко Алексиев, прочутия автор на хумористичния вестник „Щурец“. Талев се „отървава“ с лагер, а романът му – със забвение, продължило повече от 70 години. След такава история, разбираемо е, че интересът ми към „На завой“ бе провокиран.

В една тънка за стандартите на автора си книга от около 200 страници Талев ни въвежда в несигурните времена след Първата световна война и последвалото я Септемврийско въстание. Краят на 20-те години е белязан от униние и пълен крах на идеалите. Мъжете, оставили младостта си по бойните полета в три поредни войни, са изгубили илюзиите си. Това звучи най-ясно от думите на главния герой Крум Кошеров, току-що завърнал се в България от странство: „Рухнаха всичките ми идеали, разбулиха се всички илюзии пред очите ми. Всичко, до което смятах, че се издигам, всичко, до което се докоснах в устрема си към висини и светлина, се превърна на прах в ръцете ми. За мене вече няма никакви тайни, не съществуват никакви недостигнати върхове и не защото всичко съм постигнал, а защото намерих ключа на лъжата и самоизмамата, която владее света и нашия живот“.

В родината Крум намира семейството си, изправено пред трудности, а народа си – разделен, обезверен, заменил разбитите идеали с егоизъм и лични стремления към дребните насъщни блага. Възрастната му майка е изпаднала в дългове, банката заплашва да вземе семейния чифлик, а братът и сестрите на Крум са тръгнали по различни пътища – „новите хора“, както често ги нарича авторът. Семейната къща отново е средище, в което се пресичат пътищата на всички, но това вече не е онова огнище, сплотяващо и обединяващо под общата воля на патриархата. Различията са твърде големи. В този нов свят Крум няма да намери търсената утеха, напротив – ще се изправи пред много повече въпроси, на които сам ще търси отговор. Самият той – бивш идеалист, залитнал по комунистическите идеи и бързо разочарован от тях – ще трябва да изясни ролята си на този кръстопът и ще трябва да реши накъде да поеме – по стръмното, накъдето го тегли нещо дълбоко в душата му, или по равното – както много от някогашните му приятели вече са направили.

Романът се чете бързо, а историята – побрана в рамките на едва 200 страници – препуска към, за съжаление, предвидимия си край. „На завой“ по нищо не прилича на по-късните творби, в които Талев влага сърцето и душата си и изгражда мащабни картини и запомнящи се образи. Сюжетът е като съшит с бели конци, между които прозира всяка авторова идея – оголена, недобре развита, схематична. Талев е взел различни измерения на „новия човек“ и ги е „пришил“ към всеки от образите в романа – младия идеалист, залитнал по комунистическите идеали, високомерния партиец, разкрепостената девойка, умната и ученолюбива млада жена, носителка на добродетели, преследващия печалбата инженер… Срещу тях са хората от старото време, най-вече в лицето на възрастната госпожа Кошерова. А между тях – разкъсван от противоречия, е Крум. Но нито един образ не е достатъчно завладяващ, нито един персонаж не успява да развълнува. Диалозите са изкуствени, нереални  – Талев се е опитал в тях да даде воля на собствените си схващания, които обаче висят във въздуха именно като чужди размисли, неприсъщи за самите герои. Разочарованието от съдбините на българския народ, покрусата, отчаянието и сляпото търсене на път; отрицанието на комунизма и развенчаване на мита за идеалистите-революционери, борещи се за благото на милионите; намирането на упование в земята, в традиционните ценности на семейството, бащината къща, приемствеността.

Лично аз мисля, че трудно можем да разглеждаме романа извън контекста на времето, в което е писан и публикуван. Началото на 40-те години е време, в което се преосмисля междувоенния период с безкрайното лутане, партийни боричкания и подмяна на ценности, и се търси нова посока, изцяло в духа на тенденциите в Европа през онези години (на които Талев съвсем не е чужд) – връщане към националното, към родината, семейството, традициите. От тази гледна точка „На завой“ е любопитно свидетелство за края на една мътна епоха от българския ХХ век и за противоречията, с които тази епоха е изпълнена. Но в никакъв случай не е роман, блестящ с някакви литературни качества. И със сигурност не е Димитър Талев във вида, в който сме свикнали да го виждаме.

Георги Грънчаров

Categories: български, художествена | Вашият коментар

Георги Марков и Ненаписаната българска харта

На 11 септември 1978 г. в лондонската болница „Сейнт Джеймс“ издъхва Георги Марков. Четири дни преди това, на моста Ватерло в Лондон писателят е прострелян в дясното бедро с оловна сачма от тайните служби на комунистическа България. Един престъпен режим се опитва да запуши устата на най-острото перо, осмелило се да обрисува в пълна степен безумието на комунизма в Народна Република България. Резултатът днес – Георги Марков е по-актуален от всякога. Което е чудесно и ужасяващо едновременно. Чудесно, защото опитът на репресивния апарат да заглуши гласа на истината очевидно е неуспешен – десетилетия след смъртта на писателя неговите есета продължават да се издават и да намират нови и нови читатели. Ужасяващото е друго и то е, че голяма част от написаното тогава – през 70-те години на ХХ век – важи с пълна сила, отнесено към съвременната действителност.

nenapisanata-bugarska-hartaТози извод се прокрадна злокобно, докато изчитах със светнали очи втори том от есетата на Георги Марков, издадени под името „Ненаписаната българска харта“ от Фондация „Комунитас“. Не вярвате ли? Вижте това:

 „Партията е узаконила лъжата като свой официален метод. Лъжливи са отношенията между общество и индивид, лъжливи са отношенията между индивид и индивид, тъй като лъжата е мощно средство за отбрана и нападение, за кариера, за успех… Правдивостта, истинността са изхвърлени в задния двор на днешния български живот. Част от лъжата са лицемерните отношения между отделните хора, които са пуснали дълбоки корени в българската земя, така че образите на Вазовите „Чичовци“ или на Йовковските българи днес ми изглеждат като образи на светци. И което е още по-тъжно – съвсем малко са донкихотовците, които дръзват да се изправят срещу вятърните мелници на огромната лъжа“.

Или това:

„Днес България няма или почти няма никакви личности. Бихте ли ми казали кой от ръководителите на партията е личност? В най-добрия случай срещаме безличното лице на чиновника. Езерото от личностите е заменено с блатото на чиновниците… Липсва жестът на личността, липсва красотата на позицията, липсва драмата на стълкновението. При най-добро желание човек не може да види мащабите на мъничките личности у нас – днес не по-големи от един кафеджийски салон. Защото личностите нямат трибуна, защото им е отречено правото на съществуване, защото те трябва да  вървят в крак като представителна рота.“

А това?

„България наистина е царството на посредствеността… Това е един мъничък дребнобуржоазен свят, изграден върху посредствени отношения. Принципът на правене на нещата „пет за четири“ е особено валиден за човешките връзки… Принцип, който ражда мижитурщината, преклонението, угодничеството, защото наистина няма нравствени категории“.

Как мислите, днес дали е по-различно? Защото аз виждам тези думи, изпълнени със съдържание на всяка крачка, във всяка една област, в новините, по улиците, навсякъде. Днес, 2016-а година. Ето това е ужасяващото, което ме накара да настръхна, докато четях. Можеш да преглътнеш нещо, когато то е било в миналото и е останало там. Но когато видиш, че то продължава да шества с пълна сила днес, без оглед на преход, демокрация, промени, европейска интеграция и прочее любими на политиците думи – това вече е ужасяващо…

Цитатите по-горе са от едно-единствено есе в книгата. Ако тръгна да споделям всичко, което си заслужава да бъде споделено, няма да ми стигне цяла нощ да завърша ревюто си. Георги Марков пише хипнотично, безпощадно, сърцато… Повечето от есетата, включени в двутомника, са четени по радио „Дойче веле“ в периода 1971 – 1978 г. и се публикуват за пръв път. Те увличат с разнообразието от теми, които засяга този буден ум, непримирим в своята критика към потисничеството и подмяната, завладели страната ни след „народния“ преврат. Част от тях коментират явления от ежедневието в комунистическа България, други се отнасят до по-глобални събития, оставили траен отпечатък у автора – като Пажката пролет, за която вдъхновено пише:

„…не зная друга страна и друг исторически момент, където хората с такова невероятно единство са преживели чувството си за свеото ново приобщаване към света. Никога преди не бях срещал такова вдъхновено раздвижване на духовете, никога преди не бях попадал в такава разпалена атмосфера, където гласовете на хората се извисяваха свободно за първи път след толкова дълго мълчание… След 20 години „успешно“ строителство на социализма и комунизма по съветски образец изведнъж стана ясно, че 14 милиона души не искаха да имат нищо общо нито с образеца, нито със строителството“.

Други есета са написани под формата на писма (до Христо Ботев, до Любомир Левчев) или коментират актуални явления, като хипитата например. Безкрайно любопитни са онези от тях, посветени на писатели. В тях виждаме авторския прочит на Джордж Оруел, Евгений Замятин, Борис Пастернак, Солженицин, Хайнрих Бьол… И цитати, които можеш да препрочиташ отново и отново, удивен от тяхната правдивост.

Преди броени дни излезе и третият том от събраните есета на Георги Марков – сигурен знак, че в днешното време, при дословно същите симптоми, от които боледува нашето общество – мрачна посредственост, липса на личности, липса на идеали – все пак има нужда от живото перо на писателя. Имаме нужда да четем Георги Марков. Дори само за да се ужасим, че всичко си е същото след толкова години. Ужасим ли се – ще се ядосаме. А ядосаме ли се, може би има някакъв, макар минимален, хипотетичен шанс да променим нещо.

Затова – четете Георги Марков. За бога, четете Георги Марков!

Публикувано от Георги

Categories: Мемоари, Политическа, български, народопсихология | има 1 коментар

В историята ни винаги има едно „Ами ако…“

Понякога, разсъждавайки за родната действителност, си мисля, че пред абсурда ѝ бледнее всеки опит за сатира и че да се опитваш да я иронизираш е мисия невъзможна – самата тя, в чист вид, е ирония на себе си. Ако си писател, блогър или журналист и си решил да коментираш този наш Абсурдистан, време няма да ти стигне за друго. Ако си художник или карикатурист, нямаш шанс – това е запазена територия за гениалния Христо Комарницки. А пък да си Иво Сиромахов някак… не е готино. Тогава какво, какво трябва да направиш, ако си решил да се противопоставяш на заобикалящата ни тегавина с хумор? Нещо алтернативно. Алтернативна история например. Ами ако…

Hristo RayanovАми точно това прави младият журналист, сценарист и творец Христо Раянов. В сборника с хумористични хипотези „Ами ако? България на три морета“ той се впуска в размисли за това какво би станало, ако… някое от знаковите събития в нашата история не се беше случило… или пък наистина се беше случила някоя от фантасмагориите, в които упорито вярваме… Или пък ако бяха българи една или друга известна личност.

Ако България на три морета се беше запазила, ако българите бяха най-древният народ, ако го нямаше Османското робство/владичество/присъствие (*намиг*), ако българският начин на живот беше обсебил света, ако „Хари Потър“ беше написан от български възрожденски автор…

Книжката е малка, чете се доста бързо, а историите преливат неусетно една в друга. И във всяка една авторът е уловил някой нашенски комплекс, неосъществено въжделение, особеност на родната действителност, на българската народопсихология (или както самият той се е изразил – „народопсихопатия“). От пръв поглед си личат две неща – богатата обща култура на автора с явна страст към историята, и запалеността му по футбола. Историческите и футболни препратки са на практика безчет. А и от какво се палим ние, българите, и разбираме най-много, ако не от политика, история и футбол. И това е доста иронизирано в книгата, впрочем.

В едно интервю с автора, което прочетох между другото, той споменава, че е писал за забавление тези хумористични хипотези. Дори си ги е запазвал в папка „Fun“ на компютъра. Ако мога да отбележа недостатък на книгата, той е именно в това – историите изглеждат малко като чернови, като писани за забавление, но без да са доизгладени, изпипани и замислени като едно цяло. Освен това всяка от тях следва една и съща рамка – въведение, хумористична част „ами ако…“, и заключение с отворен финал от типа „Нищо не пречи да си помечтаем“, което създава усещане за повтаряемост. А иначе от историите говори един човек с много идеи, с фантазия и правдоподобна оценка за неравностите в българския „бит и душевност“ и ми се иска да видя тези идеи осъществени по-мащабно. Което може и да се случи в близко време, кой знае.

По-горе споменах Христо Комарницки съвсем не случайно. Забележителният карикатурист има роля и в книгата, негови илюстрации украсяват както корицата, така и самото издание. И други авторитетни имена можем да видим на задната корица – мнения на Боян Биолчев и Стефан Цанев, които добре да уловили духа на „Ами ако? България на три морета“.

„Победа на въображението“ е нарекъл Стефан Цанев шеговитите хипотези на Христо Раянов в предговора към книгата. И наистина, само с въображение можеш да намериш своето място в налудничавата действителност у нас – въображение и криво огледало, което да прави грозното и глупавото смешно и така да ги обезсилва поне малко.

Публикувано от Георги

Categories: Хумор, български | Вашият коментар

„Щъркелите и планината“ в жаравата на родовата памет

Още с излизането на сборника с разкази „На Изток от Запада“ беше ясно, че Мирослав Пенков е явление в съвременната българска литература. Въпрос на време бе да видим и по-мащабно произведение, а публиката зачака с нетърпение появата на „наследника“.

Stork mountain излиза през 2015 г. на английски език, а няколко месеца по-късно и у нас, преведена от самия автор и излязла с логото на изд. „Сиела“ под името „Щъркелите и планината“. Всъщност „преведена“ не е най-точната дума, защото самият Пенков споделя, че големи части от книгата са писани на български език. Не съм виждал как изглежда оригиналният текст на английски, но още след първите прочетени страници не смея и да си представя предизвикателството, което означава преводът на подобна реч, изпълнена със сочни архаични български фрази и многобройни турцизми.

Miroslav Penkov„Щъркелите и планината“ е вдъхновяваща история, излязла изпод перото на умел майстор на словото. Мирослав Пенков безспорно е такъв и ако „На Изток от Запада“ беше първият знак за това, то дебютният му роман е живото доказателство за един рафиниран талант. В действителния живот Пенков е университетски преподавател по творческо писане – споменавам го умишлено още в началото на ревюто си, защото е от ключово значение. Ще разберете за какво говоря, ако прочетете романа, но ще си позволя леко да „надигна завесата“ и тук – цялостното усещане от стила на книгата е като да наблюдаваш прецизната работа на бижутер. С фините си пинсети, с оптиката и нетрепващите си пръсти, той прави това, за което е призван – шлифова, извайва, създава, твори. „Щъркелите и планината“ е като произведение на бижутер, който се наслаждава на професионалните си умения. Създава литература.

Романът ни изпраща в затънтения Югоизток, досами границата с Турция, в измисленото село Клисура, където един млад емигрант се завръща от Америка, затънал в дългове, с надеждата да продаде наследствени земи и да внесе ред в живота си. В Клисура ще се срещне с дядо си, с когото имат твърде сложно и противоречиво минало, а от това минало ще изплуват една след друга и дълго прикривани тайни. Сложно е всичко в това мистично място насред Странджа, тази вечно стояща на пътя на завоеватели планина. Сложни са взаимоотношенията между хората, тяхната верска принадлежност, границите им, миналото им, легендите, които таят. Пенков не бърза да разкрива тези тайни, не бърза да отговори на множеството въпроси, които изникват страница след страница в съзнанието на читателя. Напротив, продължава да удължава нетърпението, изпъстряйки историята с древни легенди, с прескачания в исторически епохи, родова памет и митология. Всеки елемент има своята роля, всеки елемент е парче от общия пъзел, който обещава да разкрие зрелищна картина, да задоволи любопитството на изискващия читател.

И го прави, да. Създава внушителна история, която поставя върху горящите въглени на нестинарската жарава, а високо над нея оставя да се вият безкрайните кръгове от щъркели, прелитащи по древната Виа Понтика. Не всяко любопитство обаче ще бъде възнаградено, не на всеки въпрос ще бъде намерен отговор. В живота е така, защо в литературата трябва да е инак?

„Щъркелите и планината“ без съмнение ще развълнува читателите с ярките си картини и голямото богатство от изразни средства, щедро вложени в преследване на ефектен резултат. Ще останат впечатлени не само от високата ерудиция на автора, но и от живописния език, пиршество за всеки лингвист. Това, което ми липсва в тази наглед идилична картина, е новаторството. Книгата влиза в (а и на практика усилва) един очевиден тренд в издаваната напоследък българска литература – обръщането към родовата памет, експлоатирането на сложното етно-историческо наследство на Балканите и в частност България; на общото минало, белязано от конфликти, трагедии и преломи. Без по никакъв начин да правя сравнение между авторите (защото е неудачно и би било некоректно), ще спомена само няколко имена. Катерина Хапсали с „Гръцко кафе“, Петър Делчев с „Трънски разкази“, Александър Чакъров с „Кървави разкази“… Може би и Деян Енев умело е уцелил момента с „преоткриването“ на Георги Божинов и забравения роман „Калуня-каля“, който направи нечуван фурор и се задържа в челото на класациите месеци след издаването си.

Може би сложното минало и богатата история и митология на нашия край са плодородна почва, от която един добър писател лесно може да сътвори стойностно литературно произведение. А в случая на Мирослав Пенков е и повод тези теми да получат и сериозно международно внимание. Това, което ме впечатли и ме накара да се замисля обаче, е едно интервю с автора, което имах случая да изгледам няколко дни след прочитането на книгата. В него младият писател споделя, че на практика няма лична история или мотив, който да е залегнал в основата на книгата. Имал смътен спомен от нестинарски изпълнения в Албена, което пробудило любопитстовото му и го провокирало да научи повече за това явление. Цялата информация събрал от интернет (цитирам по памет: „Не мога да си представя как са писали някога без интернет“). Може би аз съм малко старомоден, но обикновено подобни книги ме карат да изпитвам вълнение – какво ли е провокирало автора да създаде такава история, какви ли родови тайни се крият в романа, с кой ли герой се припокрива поне в някаква степен писателят… И това интервю малко ме поля със студена вода, защото ми показа действителността, орязана от всякаква подобна „романтика“. При Катерина Хапсали също имаше нещо подобно. Което индикира друго явление, може би черта на съвременната дигитална реалност. Божинов обикаля всяка долчинка, всеки хълм, по който е минала четата, за да напише „Караджата“. Днес цялото проучване за една книга може да се случи, без да ставаш от компютъра. Една съставка обаче е жизненоважна, за да направиш стойностен роман – трябва да си наистина талантлив майстор на словото. Е, при Мирослав Пенков мисля, че имаме всичко необходимо.

За финал, не мога да пропусна суперлативи за красивата корица на българското издание, дело на Дамян Дамянов. Невероятно семпла и същевременно съчетала в себе си двата водещи сюжетни символа на романа.

Публикувано от Георги

Categories: Балкански, български, художествена | 2 коментара

Васил Георгиев ни изстрелва екс орбита

Спомняте ли си за какво ни подготвяше Васил Георгиев в първия си роман „Апарат“? Точно така, за един свят с изчерпани ресурси, за оцеляване само с най-необходимото. Минимализъм и отрицание на корпорациите и консумеризма. Това беше концепцията зад измисленото социално движение „Хармония“, с което един бивш маркетолог водеше война срещу свръхпотреблението.

Е, имам новина за вас. Този свят вече е реалност – ресурсите са изчерпани, светът се е провалил, свръхпотреблението е довело до разпад. София е в изтърбушени руини, между които мърляви хора обработват зеленчукови градини. Годината е 2097-а. Или поне там ни изстрелва новият роман на Васил Георгиев, дръзко озаглавен „Екс орбита“.

Ex orbitaТук главният герой Пемпо Дейстар, не особено перспективен продавач на риба, който не си спомня нищо отпреди 20-та си година, е принуден да придружи сестра си Марион до Самоград – градче на 55 км. от София, в близост до границата, където по всяка вероятност стои в забвение стара наследствена къща. Пътуването се оказва далеч по-ангажиращо от очакваното, когато Марион ненадейно изчезва, а Пемпо се сблъсква със странните птици, населяващи този изолиран район. Разбира се, странни са не само жителите на Самоград, странна е цялата конструирана от автора вселена, в която попадаме ние, нищо неподозиращите читатели. Фантазията на Васил Георгиев смесва реални места и личности с напълно измислени такива, при това със щедър превес на фикцията. Самоград е измислено населено място, както е и Света Петка (макар да има прототип, за който лесно ще се досетите), че и Човекът-риба – град на преселници, дошли от различни краища на света. Нещата се заплитат, когато научаваме за трансменталистите и последователите на Бялото учение – две противоположни философско-религиозни течения, които поставят в центъра на своите вярвания Разума. Но докато според трансменталистите човекът „не е самостоятелен индивид, а неделима част от Единното същество“, то Бялото учение проповядва Всеобщия български разум-организъм. Или накратко – всички хора дълбоко в себе си са българи. Налудничаво ли ви звучи? Е, нищо не сте видели още! Защото иронията на Васил Георгиев по мистицизма и религиозните глупости, така хитови в днешни дни (само вижте колко книги за Ванга и Дънов се издават месечно!), е направо унищожителна.

Нещата в „Екс орбита“ стават все по-сложни и заплетени с всяка прочетена страница, а сред абсурдните ситуаци можете да разпознаете личности от близкото минало („Единство, творчество, красота“ говори ли ви нещо?) в доста пародийна светлина. И както може да се очаква, до самия край няма да познаете какво всъщност ще се случи, защото нещата определено не са такива, каквито изглеждат.

Без съмнение Васото е един от онези автори, които изненадват с всяка следваща книга. Разказите му са едно, „Апарат“ – съвсем друго, а новият роман… хм, тъкмо щях да кажа, че е „нещо трето“ (и това ще е вярно!), но намирам и много познати отпечатъци. Маркетинг, еколози, консумеризъм – в предишния роман тези понятия се движеха в рамките на реалистичната фикция, докато „Екс орбита“ наистина излиза извън границите на познатото, правдивото, умереното. Антиутопия, биопънк роман или триумф на свръхиронията – преценете сами, няма да разкривам повече.

Макар да ни изпраща в не особено радостносто бъдеще, Васил Георгиев остава верен на себе си – да се предизвиква все повече и повече в изграждането на концептуална реалност, в която привързаността му към рационалното се разхлабва под натиска на неудържимо въображение.

Публикувано от Георги

Categories: Антиутопия, Научнофантастични, български | Вашият коментар

Завръщането на Змей Горянин

Чували ли сте за Змей Горянин? Не, не за страховития герой от народните предания и легенди, а за писателя от Русе Светозар Димитров, останал в литературната ни история под името Змей Горянин. Е, продавачката в книжарницата, където попитах за книгата, не беше чувала. „Змей Горянин е името на автора, така ли?“, попита ме тя с недоверчив поглед. Тази неизвестност има своята логична причина. Близо три поколения българи са израснали, без да научат името на този писател от учебниците или от издаваната у нас литература. Светозар Димитров, доста продуктивен преди 1944 г., е зачеркнат от литературния живот на България след девети септември.

zmei gorianinЕто защо се развълнувах истински, когато научих, че изд. „Изток-Запад“, съвместно с Националния литературен музей, дава началото на нова поредица под името „Незабрава“. Под експертното ръководство на живата енциклопедия Катя Зографова, директор на музея, поредицата стартира с изваждането от архивите на Змей Горянин. Резултатът е томчето „Завръщане“, събрало в себе си разнообразни произведения на писателя, съхранени в НЛМ, голяма част от които виждат бял свят за първи път. Да надникнеш в него е като да отключиш ръждивата ключалка на отдавна забравена къща – изключителното усещане на преоткриването на един интересен автор, живял и творил в онази така магнетична и изгубена днес България. България преди Девети…

„Завръщане“ започва с един любопитен опит за живописна автобиография, която ни отвежда далеч назад във времето, проследявайки семейната сага на писателя. Ще видим Русчук в края на XIX век, че и по-рано, по турско, докато пред очите ни се изреждат премеждията на цял куп прародители, чиито житейски истории авторът е надградил с чудесен художествен текст.

Тук са и два пътеписа на Змей Горянин от новоосвободена Добруджа, вероятно публикувани за първи път в началото на 40-те години в периодичния печат. Пътеписите са създадени по време на обиколката на Змея из Добруджа след присъединяването й обратно към България заедно с Дора Габе, Елисавета Багряна, Ангел Каралийчев и Сирак Скитник. Невероятно простички, въодушевени и емоционални изречения, писани може би за малките читатели, отразяват големите вълнения на писателя от срещата му със сънародниците в този щастлив момент. „По всички къщи и сгради се вееха български знамена от най-хубав копринен плат. Понеже в цяла Добруджа не можело да се намери българско трицветно платно, девойките – не само от Балчик, а от всички добруджански градове – се изхитрили и една купувала бял плат, друга – червен, трета – зелен, а сетне се събирали на седенки и шиели от платовете знамена. Така се приготвили да посрещнат българските войски, които идваха да им донесат загубената преди 27 години свобода“.

Най-силно впечатление от събраните разнородни текстове ми направиха спомените на Змей Горянин за писателя Елин Пелин, с когото през годините го свързва сърдечно приятелство. Змея разказва изключително увлекателно за нрава на големия български писател, за навиците му в писането, за редица интересни случки от живота му, от контактите му с интелигенцията от онова време… Не липсват и забавни моменти, най-вече свързани с голямата страст на Елин Пелин – риболова. Хоби, в което се опитва да запали и Змея, но така и не успява напълно. За първи път чета подобни свидетелства от първо лице за мъдреца от Байлово и съм силно впечатлен от този ценен източник.

Катя Зографова е добавила още няколко интересни текста в сборника – „Скици и ескизи“, писани в Централния софийски затвор и събрали в себе си художествени размисли, шеговити случки, иронични подмятания; безкрайно нежната импресия „Синият час“; спомени, афоризми, страници от дневник, лична кореспонденция на Змея… Достатъчно материал, който да ни разкрие тъжния образ на един писател с голям творчески заряд, когото съдбоносният исторически прелом е захвърлил на пуст бряг. Повечето текстове са писани след Девети и отразяват печалната съдба, сполетяла писателя и отразила се върху всяка негова дума.

Змей Горянин завършва живота си в манастира „Седемте престола“, забравен и в самота. Отнесъл го е „синият час“, за който писателят пише пророчески в затворническата си килия.

Комплименти към изд. „Изток-Запад“ за смелостта да върнат на литературната сцена този талантлив, но непознат на съвременниците автор. Очаквам с крайно любопитство и следващите книги от поредицата.

Публикувано от Георги

Categories: Мемоари, Пътеписи, български | Вашият коментар

„Сеизмичен роман“ за трусовете в живота

В сградата, където работя, всеки ден идват на работа над 400 души. Един жужащ кошер, в който огромен поток от хора се движи нагоре-надолу със спиращите на всеки етаж асансьори, участва в срещи по няколко пъти на седмица, държи слушалката на телефона безкрайни минути, или пише усилено имейли – по няколко десетки на ден. Водим своя корпоративен живот, в който малко или много всички си приличаме. Но зад официалното сако или костюм обикновено се крие индивидуален човешки образ, често неподозиран за останалите в кошера. С авторката на този роман сме си разменяли имейли, разминавали сме се по коридорите стотици пъти, всеки тръгнал по неговите си задачи, до момента, в който не се появи по чиста случайност новината, че колега е издала книга. Опитах се да свържа името с образа, мисълта ми взе асансьора, слезе няколко етажа по-надолу, премина през две врати, докато човешката индивидуалност взе превес над имейл адреса, над корпоративната опаковка. И Цветелина Александрова се превърна от колегата, чието бюро се намира три етажа под мен, в автор на „Сеизмичен роман“.

Изненадах се. Тя също се изненада, че съм научил. Поговорихме малко, тя ми надписа бройка от дебютната си книга. Замислих се, че в живота е така – жужим си с една привична монотонност, докато нещо не ни изненада толкова, че да се спрем, да се взрем в него с учудване, с любопитство. Горе-долу това се случва и в „Сеизмичен роман“ с главната героиня Александра – работеща 40-годишна съпруга, майка на две деца, с еднообразно ежедневие, подвластно на прозаични, повтарящи се действия. До момента, в който изневиделица се озовава в болницата с тежката диагноза „пневмоторакс“, заболяване на белия дроб. Обичайното ежедневие се разпада на парчета, освобождавайки терена за болничната действителност. А тя е една паралелна вселена, в която човек има съвсем различна роля, обкръжение и функции. Вселена, в която всесилните носят бели престилки, а съседите по легло не са най-близките ти хора, а случайни непознати, всеки с чудатостите си. Обичайните ритуали също са други, някои от които твърде неприятни.

Seizmichen romanПопадането в този свят може да е пагубно за разумния човек, ако не намери в себе си сили да погледне като творец над случващото се с него. Така прави и Александра, която бързо измисля имена на своите „съквартиранти“ и живее ден за ден с надеждата, че всичко ще приключи благополучно „до два-три дни“. Междувременно описва перипетиите си с много реализъм, без излишни емоции, без преувеличение. Запознава ни с циганката Пилка, с доктор Зоран, с баба Минка – герои на този „роман по неволя“. Долавяме действителните им черти, макар образите им да остават не докрай развити. Авторката ни спестява навлизането по-дълбоко в техните душевности, може би с изключение на доктор Зоран, с когото Александра успява да размени искри на ненадейно зародили се чувства. Може би защото това е един „временен“ свят, в който попадаш не по своя воля, и от който едва ли искаш да си тръгнеш, вземайки нещо със себе си.

Почти до самия край не успях да разбера защо книгата носи името „Сеизмичен роман“. После намерих своя отговор в трусовете, които понякога ни отклоняват от пътя ни и ни изпращат в подобни „паралелни“ вселени. Трусове, които оставят баналното ежедневие на заден план, поставят ни в неочаквани ситуации и тестват емоциите ни.

Понякога такива трусове раждат романи. Автобиографичните елементи в тази книга го доказват. Цветелина е превърнала своя „трус“ в жив текст, който носи много човещина и емоция. Надявам се, че ще продължи да търси своите сюжети и отвъд личните преживявания, в безкрайностите на изцяло художествения текст, тъй като има усет за онези честоти, които предизвикват вълнение. Сеизмично, може би…

Публикувано от Георги

Categories: Драма, български | Вашият коментар

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: