български

Георги Марков и Ненаписаната българска харта

На 11 септември 1978 г. в лондонската болница „Сейнт Джеймс“ издъхва Георги Марков. Четири дни преди това, на моста Ватерло в Лондон писателят е прострелян в дясното бедро с оловна сачма от тайните служби на комунистическа България. Един престъпен режим се опитва да запуши устата на най-острото перо, осмелило се да обрисува в пълна степен безумието на комунизма в Народна Република България. Резултатът днес – Георги Марков е по-актуален от всякога. Което е чудесно и ужасяващо едновременно. Чудесно, защото опитът на репресивния апарат да заглуши гласа на истината очевидно е неуспешен – десетилетия след смъртта на писателя неговите есета продължават да се издават и да намират нови и нови читатели. Ужасяващото е друго и то е, че голяма част от написаното тогава – през 70-те години на ХХ век – важи с пълна сила, отнесено към съвременната действителност.

nenapisanata-bugarska-hartaТози извод се прокрадна злокобно, докато изчитах със светнали очи втори том от есетата на Георги Марков, издадени под името „Ненаписаната българска харта“ от Фондация „Комунитас“. Не вярвате ли? Вижте това:

 „Партията е узаконила лъжата като свой официален метод. Лъжливи са отношенията между общество и индивид, лъжливи са отношенията между индивид и индивид, тъй като лъжата е мощно средство за отбрана и нападение, за кариера, за успех… Правдивостта, истинността са изхвърлени в задния двор на днешния български живот. Част от лъжата са лицемерните отношения между отделните хора, които са пуснали дълбоки корени в българската земя, така че образите на Вазовите „Чичовци“ или на Йовковските българи днес ми изглеждат като образи на светци. И което е още по-тъжно – съвсем малко са донкихотовците, които дръзват да се изправят срещу вятърните мелници на огромната лъжа“.

Или това:

„Днес България няма или почти няма никакви личности. Бихте ли ми казали кой от ръководителите на партията е личност? В най-добрия случай срещаме безличното лице на чиновника. Езерото от личностите е заменено с блатото на чиновниците… Липсва жестът на личността, липсва красотата на позицията, липсва драмата на стълкновението. При най-добро желание човек не може да види мащабите на мъничките личности у нас – днес не по-големи от един кафеджийски салон. Защото личностите нямат трибуна, защото им е отречено правото на съществуване, защото те трябва да  вървят в крак като представителна рота.“

А това?

„България наистина е царството на посредствеността… Това е един мъничък дребнобуржоазен свят, изграден върху посредствени отношения. Принципът на правене на нещата „пет за четири“ е особено валиден за човешките връзки… Принцип, който ражда мижитурщината, преклонението, угодничеството, защото наистина няма нравствени категории“.

Как мислите, днес дали е по-различно? Защото аз виждам тези думи, изпълнени със съдържание на всяка крачка, във всяка една област, в новините, по улиците, навсякъде. Днес, 2016-а година. Ето това е ужасяващото, което ме накара да настръхна, докато четях. Можеш да преглътнеш нещо, когато то е било в миналото и е останало там. Но когато видиш, че то продължава да шества с пълна сила днес, без оглед на преход, демокрация, промени, европейска интеграция и прочее любими на политиците думи – това вече е ужасяващо…

Цитатите по-горе са от едно-единствено есе в книгата. Ако тръгна да споделям всичко, което си заслужава да бъде споделено, няма да ми стигне цяла нощ да завърша ревюто си. Георги Марков пише хипнотично, безпощадно, сърцато… Повечето от есетата, включени в двутомника, са четени по радио „Дойче веле“ в периода 1971 – 1978 г. и се публикуват за пръв път. Те увличат с разнообразието от теми, които засяга този буден ум, непримирим в своята критика към потисничеството и подмяната, завладели страната ни след „народния“ преврат. Част от тях коментират явления от ежедневието в комунистическа България, други се отнасят до по-глобални събития, оставили траен отпечатък у автора – като Пажката пролет, за която вдъхновено пише:

„…не зная друга страна и друг исторически момент, където хората с такова невероятно единство са преживели чувството си за свеото ново приобщаване към света. Никога преди не бях срещал такова вдъхновено раздвижване на духовете, никога преди не бях попадал в такава разпалена атмосфера, където гласовете на хората се извисяваха свободно за първи път след толкова дълго мълчание… След 20 години „успешно“ строителство на социализма и комунизма по съветски образец изведнъж стана ясно, че 14 милиона души не искаха да имат нищо общо нито с образеца, нито със строителството“.

Други есета са написани под формата на писма (до Христо Ботев, до Любомир Левчев) или коментират актуални явления, като хипитата например. Безкрайно любопитни са онези от тях, посветени на писатели. В тях виждаме авторския прочит на Джордж Оруел, Евгений Замятин, Борис Пастернак, Солженицин, Хайнрих Бьол… И цитати, които можеш да препрочиташ отново и отново, удивен от тяхната правдивост.

Преди броени дни излезе и третият том от събраните есета на Георги Марков – сигурен знак, че в днешното време, при дословно същите симптоми, от които боледува нашето общество – мрачна посредственост, липса на личности, липса на идеали – все пак има нужда от живото перо на писателя. Имаме нужда да четем Георги Марков. Дори само за да се ужасим, че всичко си е същото след толкова години. Ужасим ли се – ще се ядосаме. А ядосаме ли се, може би има някакъв, макар минимален, хипотетичен шанс да променим нещо.

Затова – четете Георги Марков. За бога, четете Георги Марков!

Публикувано от Георги

Advertisements
Categories: Мемоари, Политическа, български, народопсихология | 2 Коментари

В историята ни винаги има едно „Ами ако…“

Понякога, разсъждавайки за родната действителност, си мисля, че пред абсурда ѝ бледнее всеки опит за сатира и че да се опитваш да я иронизираш е мисия невъзможна – самата тя, в чист вид, е ирония на себе си. Ако си писател, блогър или журналист и си решил да коментираш този наш Абсурдистан, време няма да ти стигне за друго. Ако си художник или карикатурист, нямаш шанс – това е запазена територия за гениалния Христо Комарницки. А пък да си Иво Сиромахов някак… не е готино. Тогава какво, какво трябва да направиш, ако си решил да се противопоставяш на заобикалящата ни тегавина с хумор? Нещо алтернативно. Алтернативна история например. Ами ако…

Hristo RayanovАми точно това прави младият журналист, сценарист и творец Христо Раянов. В сборника с хумористични хипотези „Ами ако? България на три морета“ той се впуска в размисли за това какво би станало, ако… някое от знаковите събития в нашата история не се беше случило… или пък наистина се беше случила някоя от фантасмагориите, в които упорито вярваме… Или пък ако бяха българи една или друга известна личност.

Ако България на три морета се беше запазила, ако българите бяха най-древният народ, ако го нямаше Османското робство/владичество/присъствие (*намиг*), ако българският начин на живот беше обсебил света, ако „Хари Потър“ беше написан от български възрожденски автор…

Книжката е малка, чете се доста бързо, а историите преливат неусетно една в друга. И във всяка една авторът е уловил някой нашенски комплекс, неосъществено въжделение, особеност на родната действителност, на българската народопсихология (или както самият той се е изразил – „народопсихопатия“). От пръв поглед си личат две неща – богатата обща култура на автора с явна страст към историята, и запалеността му по футбола. Историческите и футболни препратки са на практика безчет. А и от какво се палим ние, българите, и разбираме най-много, ако не от политика, история и футбол. И това е доста иронизирано в книгата, впрочем.

В едно интервю с автора, което прочетох между другото, той споменава, че е писал за забавление тези хумористични хипотези. Дори си ги е запазвал в папка „Fun“ на компютъра. Ако мога да отбележа недостатък на книгата, той е именно в това – историите изглеждат малко като чернови, като писани за забавление, но без да са доизгладени, изпипани и замислени като едно цяло. Освен това всяка от тях следва една и съща рамка – въведение, хумористична част „ами ако…“, и заключение с отворен финал от типа „Нищо не пречи да си помечтаем“, което създава усещане за повтаряемост. А иначе от историите говори един човек с много идеи, с фантазия и правдоподобна оценка за неравностите в българския „бит и душевност“ и ми се иска да видя тези идеи осъществени по-мащабно. Което може и да се случи в близко време, кой знае.

По-горе споменах Христо Комарницки съвсем не случайно. Забележителният карикатурист има роля и в книгата, негови илюстрации украсяват както корицата, така и самото издание. И други авторитетни имена можем да видим на задната корица – мнения на Боян Биолчев и Стефан Цанев, които добре да уловили духа на „Ами ако? България на три морета“.

„Победа на въображението“ е нарекъл Стефан Цанев шеговитите хипотези на Христо Раянов в предговора към книгата. И наистина, само с въображение можеш да намериш своето място в налудничавата действителност у нас – въображение и криво огледало, което да прави грозното и глупавото смешно и така да ги обезсилва поне малко.

Публикувано от Георги

Categories: Хумор, български | Вашият коментар

„Щъркелите и планината“ в жаравата на родовата памет

Още с излизането на сборника с разкази „На Изток от Запада“ беше ясно, че Мирослав Пенков е явление в съвременната българска литература. Въпрос на време бе да видим и по-мащабно произведение, а публиката зачака с нетърпение появата на „наследника“.

Stork mountain излиза през 2015 г. на английски език, а няколко месеца по-късно и у нас, преведена от самия автор и излязла с логото на изд. „Сиела“ под името „Щъркелите и планината“. Всъщност „преведена“ не е най-точната дума, защото самият Пенков споделя, че големи части от книгата са писани на български език. Не съм виждал как изглежда оригиналният текст на английски, но още след първите прочетени страници не смея и да си представя предизвикателството, което означава преводът на подобна реч, изпълнена със сочни архаични български фрази и многобройни турцизми.

Miroslav Penkov„Щъркелите и планината“ е вдъхновяваща история, излязла изпод перото на умел майстор на словото. Мирослав Пенков безспорно е такъв и ако „На Изток от Запада“ беше първият знак за това, то дебютният му роман е живото доказателство за един рафиниран талант. В действителния живот Пенков е университетски преподавател по творческо писане – споменавам го умишлено още в началото на ревюто си, защото е от ключово значение. Ще разберете за какво говоря, ако прочетете романа, но ще си позволя леко да „надигна завесата“ и тук – цялостното усещане от стила на книгата е като да наблюдаваш прецизната работа на бижутер. С фините си пинсети, с оптиката и нетрепващите си пръсти, той прави това, за което е призван – шлифова, извайва, създава, твори. „Щъркелите и планината“ е като произведение на бижутер, който се наслаждава на професионалните си умения. Създава литература.

Романът ни изпраща в затънтения Югоизток, досами границата с Турция, в измисленото село Клисура, където един млад емигрант се завръща от Америка, затънал в дългове, с надеждата да продаде наследствени земи и да внесе ред в живота си. В Клисура ще се срещне с дядо си, с когото имат твърде сложно и противоречиво минало, а от това минало ще изплуват една след друга и дълго прикривани тайни. Сложно е всичко в това мистично място насред Странджа, тази вечно стояща на пътя на завоеватели планина. Сложни са взаимоотношенията между хората, тяхната верска принадлежност, границите им, миналото им, легендите, които таят. Пенков не бърза да разкрива тези тайни, не бърза да отговори на множеството въпроси, които изникват страница след страница в съзнанието на читателя. Напротив, продължава да удължава нетърпението, изпъстряйки историята с древни легенди, с прескачания в исторически епохи, родова памет и митология. Всеки елемент има своята роля, всеки елемент е парче от общия пъзел, който обещава да разкрие зрелищна картина, да задоволи любопитството на изискващия читател.

И го прави, да. Създава внушителна история, която поставя върху горящите въглени на нестинарската жарава, а високо над нея оставя да се вият безкрайните кръгове от щъркели, прелитащи по древната Виа Понтика. Не всяко любопитство обаче ще бъде възнаградено, не на всеки въпрос ще бъде намерен отговор. В живота е така, защо в литературата трябва да е инак?

„Щъркелите и планината“ без съмнение ще развълнува читателите с ярките си картини и голямото богатство от изразни средства, щедро вложени в преследване на ефектен резултат. Ще останат впечатлени не само от високата ерудиция на автора, но и от живописния език, пиршество за всеки лингвист. Това, което ми липсва в тази наглед идилична картина, е новаторството. Книгата влиза в (а и на практика усилва) един очевиден тренд в издаваната напоследък българска литература – обръщането към родовата памет, експлоатирането на сложното етно-историческо наследство на Балканите и в частност България; на общото минало, белязано от конфликти, трагедии и преломи. Без по никакъв начин да правя сравнение между авторите (защото е неудачно и би било некоректно), ще спомена само няколко имена. Катерина Хапсали с „Гръцко кафе“, Петър Делчев с „Трънски разкази“, Александър Чакъров с „Кървави разкази“… Може би и Деян Енев умело е уцелил момента с „преоткриването“ на Георги Божинов и забравения роман „Калуня-каля“, който направи нечуван фурор и се задържа в челото на класациите месеци след издаването си.

Може би сложното минало и богатата история и митология на нашия край са плодородна почва, от която един добър писател лесно може да сътвори стойностно литературно произведение. А в случая на Мирослав Пенков е и повод тези теми да получат и сериозно международно внимание. Това, което ме впечатли и ме накара да се замисля обаче, е едно интервю с автора, което имах случая да изгледам няколко дни след прочитането на книгата. В него младият писател споделя, че на практика няма лична история или мотив, който да е залегнал в основата на книгата. Имал смътен спомен от нестинарски изпълнения в Албена, което пробудило любопитстовото му и го провокирало да научи повече за това явление. Цялата информация събрал от интернет (цитирам по памет: „Не мога да си представя как са писали някога без интернет“). Може би аз съм малко старомоден, но обикновено подобни книги ме карат да изпитвам вълнение – какво ли е провокирало автора да създаде такава история, какви ли родови тайни се крият в романа, с кой ли герой се припокрива поне в някаква степен писателят… И това интервю малко ме поля със студена вода, защото ми показа действителността, орязана от всякаква подобна „романтика“. При Катерина Хапсали също имаше нещо подобно. Което индикира друго явление, може би черта на съвременната дигитална реалност. Божинов обикаля всяка долчинка, всеки хълм, по който е минала четата, за да напише „Караджата“. Днес цялото проучване за една книга може да се случи, без да ставаш от компютъра. Една съставка обаче е жизненоважна, за да направиш стойностен роман – трябва да си наистина талантлив майстор на словото. Е, при Мирослав Пенков мисля, че имаме всичко необходимо.

За финал, не мога да пропусна суперлативи за красивата корица на българското издание, дело на Дамян Дамянов. Невероятно семпла и същевременно съчетала в себе си двата водещи сюжетни символа на романа.

Публикувано от Георги

Categories: Балкански, български, художествена | 2 Коментари

Васил Георгиев ни изстрелва екс орбита

Спомняте ли си за какво ни подготвяше Васил Георгиев в първия си роман „Апарат“? Точно така, за един свят с изчерпани ресурси, за оцеляване само с най-необходимото. Минимализъм и отрицание на корпорациите и консумеризма. Това беше концепцията зад измисленото социално движение „Хармония“, с което един бивш маркетолог водеше война срещу свръхпотреблението.

Е, имам новина за вас. Този свят вече е реалност – ресурсите са изчерпани, светът се е провалил, свръхпотреблението е довело до разпад. София е в изтърбушени руини, между които мърляви хора обработват зеленчукови градини. Годината е 2097-а. Или поне там ни изстрелва новият роман на Васил Георгиев, дръзко озаглавен „Екс орбита“.

Ex orbitaТук главният герой Пемпо Дейстар, не особено перспективен продавач на риба, който не си спомня нищо отпреди 20-та си година, е принуден да придружи сестра си Марион до Самоград – градче на 55 км. от София, в близост до границата, където по всяка вероятност стои в забвение стара наследствена къща. Пътуването се оказва далеч по-ангажиращо от очакваното, когато Марион ненадейно изчезва, а Пемпо се сблъсква със странните птици, населяващи този изолиран район. Разбира се, странни са не само жителите на Самоград, странна е цялата конструирана от автора вселена, в която попадаме ние, нищо неподозиращите читатели. Фантазията на Васил Георгиев смесва реални места и личности с напълно измислени такива, при това със щедър превес на фикцията. Самоград е измислено населено място, както е и Света Петка (макар да има прототип, за който лесно ще се досетите), че и Човекът-риба – град на преселници, дошли от различни краища на света. Нещата се заплитат, когато научаваме за трансменталистите и последователите на Бялото учение – две противоположни философско-религиозни течения, които поставят в центъра на своите вярвания Разума. Но докато според трансменталистите човекът „не е самостоятелен индивид, а неделима част от Единното същество“, то Бялото учение проповядва Всеобщия български разум-организъм. Или накратко – всички хора дълбоко в себе си са българи. Налудничаво ли ви звучи? Е, нищо не сте видели още! Защото иронията на Васил Георгиев по мистицизма и религиозните глупости, така хитови в днешни дни (само вижте колко книги за Ванга и Дънов се издават месечно!), е направо унищожителна.

Нещата в „Екс орбита“ стават все по-сложни и заплетени с всяка прочетена страница, а сред абсурдните ситуаци можете да разпознаете личности от близкото минало („Единство, творчество, красота“ говори ли ви нещо?) в доста пародийна светлина. И както може да се очаква, до самия край няма да познаете какво всъщност ще се случи, защото нещата определено не са такива, каквито изглеждат.

Без съмнение Васото е един от онези автори, които изненадват с всяка следваща книга. Разказите му са едно, „Апарат“ – съвсем друго, а новият роман… хм, тъкмо щях да кажа, че е „нещо трето“ (и това ще е вярно!), но намирам и много познати отпечатъци. Маркетинг, еколози, консумеризъм – в предишния роман тези понятия се движеха в рамките на реалистичната фикция, докато „Екс орбита“ наистина излиза извън границите на познатото, правдивото, умереното. Антиутопия, биопънк роман или триумф на свръхиронията – преценете сами, няма да разкривам повече.

Макар да ни изпраща в не особено радостносто бъдеще, Васил Георгиев остава верен на себе си – да се предизвиква все повече и повече в изграждането на концептуална реалност, в която привързаността му към рационалното се разхлабва под натиска на неудържимо въображение.

Публикувано от Георги

Categories: Антиутопия, Научнофантастични, български | Вашият коментар

Завръщането на Змей Горянин

Чували ли сте за Змей Горянин? Не, не за страховития герой от народните предания и легенди, а за писателя от Русе Светозар Димитров, останал в литературната ни история под името Змей Горянин. Е, продавачката в книжарницата, където попитах за книгата, не беше чувала. „Змей Горянин е името на автора, така ли?“, попита ме тя с недоверчив поглед. Тази неизвестност има своята логична причина. Близо три поколения българи са израснали, без да научат името на този писател от учебниците или от издаваната у нас литература. Светозар Димитров, доста продуктивен преди 1944 г., е зачеркнат от литературния живот на България след девети септември.

zmei gorianinЕто защо се развълнувах истински, когато научих, че изд. „Изток-Запад“, съвместно с Националния литературен музей, дава началото на нова поредица под името „Незабрава“. Под експертното ръководство на живата енциклопедия Катя Зографова, директор на музея, поредицата стартира с изваждането от архивите на Змей Горянин. Резултатът е томчето „Завръщане“, събрало в себе си разнообразни произведения на писателя, съхранени в НЛМ, голяма част от които виждат бял свят за първи път. Да надникнеш в него е като да отключиш ръждивата ключалка на отдавна забравена къща – изключителното усещане на преоткриването на един интересен автор, живял и творил в онази така магнетична и изгубена днес България. България преди Девети…

„Завръщане“ започва с един любопитен опит за живописна автобиография, която ни отвежда далеч назад във времето, проследявайки семейната сага на писателя. Ще видим Русчук в края на XIX век, че и по-рано, по турско, докато пред очите ни се изреждат премеждията на цял куп прародители, чиито житейски истории авторът е надградил с чудесен художествен текст.

Тук са и два пътеписа на Змей Горянин от новоосвободена Добруджа, вероятно публикувани за първи път в началото на 40-те години в периодичния печат. Пътеписите са създадени по време на обиколката на Змея из Добруджа след присъединяването й обратно към България заедно с Дора Габе, Елисавета Багряна, Ангел Каралийчев и Сирак Скитник. Невероятно простички, въодушевени и емоционални изречения, писани може би за малките читатели, отразяват големите вълнения на писателя от срещата му със сънародниците в този щастлив момент. „По всички къщи и сгради се вееха български знамена от най-хубав копринен плат. Понеже в цяла Добруджа не можело да се намери българско трицветно платно, девойките – не само от Балчик, а от всички добруджански градове – се изхитрили и една купувала бял плат, друга – червен, трета – зелен, а сетне се събирали на седенки и шиели от платовете знамена. Така се приготвили да посрещнат българските войски, които идваха да им донесат загубената преди 27 години свобода“.

Най-силно впечатление от събраните разнородни текстове ми направиха спомените на Змей Горянин за писателя Елин Пелин, с когото през годините го свързва сърдечно приятелство. Змея разказва изключително увлекателно за нрава на големия български писател, за навиците му в писането, за редица интересни случки от живота му, от контактите му с интелигенцията от онова време… Не липсват и забавни моменти, най-вече свързани с голямата страст на Елин Пелин – риболова. Хоби, в което се опитва да запали и Змея, но така и не успява напълно. За първи път чета подобни свидетелства от първо лице за мъдреца от Байлово и съм силно впечатлен от този ценен източник.

Катя Зографова е добавила още няколко интересни текста в сборника – „Скици и ескизи“, писани в Централния софийски затвор и събрали в себе си художествени размисли, шеговити случки, иронични подмятания; безкрайно нежната импресия „Синият час“; спомени, афоризми, страници от дневник, лична кореспонденция на Змея… Достатъчно материал, който да ни разкрие тъжния образ на един писател с голям творчески заряд, когото съдбоносният исторически прелом е захвърлил на пуст бряг. Повечето текстове са писани след Девети и отразяват печалната съдба, сполетяла писателя и отразила се върху всяка негова дума.

Змей Горянин завършва живота си в манастира „Седемте престола“, забравен и в самота. Отнесъл го е „синият час“, за който писателят пише пророчески в затворническата си килия.

Комплименти към изд. „Изток-Запад“ за смелостта да върнат на литературната сцена този талантлив, но непознат на съвременниците автор. Очаквам с крайно любопитство и следващите книги от поредицата.

Публикувано от Георги

Categories: Мемоари, Пътеписи, български | Вашият коментар

„Сеизмичен роман“ за трусовете в живота

В сградата, където работя, всеки ден идват на работа над 400 души. Един жужащ кошер, в който огромен поток от хора се движи нагоре-надолу със спиращите на всеки етаж асансьори, участва в срещи по няколко пъти на седмица, държи слушалката на телефона безкрайни минути, или пише усилено имейли – по няколко десетки на ден. Водим своя корпоративен живот, в който малко или много всички си приличаме. Но зад официалното сако или костюм обикновено се крие индивидуален човешки образ, често неподозиран за останалите в кошера. С авторката на този роман сме си разменяли имейли, разминавали сме се по коридорите стотици пъти, всеки тръгнал по неговите си задачи, до момента, в който не се появи по чиста случайност новината, че колега е издала книга. Опитах се да свържа името с образа, мисълта ми взе асансьора, слезе няколко етажа по-надолу, премина през две врати, докато човешката индивидуалност взе превес над имейл адреса, над корпоративната опаковка. И Цветелина Александрова се превърна от колегата, чието бюро се намира три етажа под мен, в автор на „Сеизмичен роман“.

Изненадах се. Тя също се изненада, че съм научил. Поговорихме малко, тя ми надписа бройка от дебютната си книга. Замислих се, че в живота е така – жужим си с една привична монотонност, докато нещо не ни изненада толкова, че да се спрем, да се взрем в него с учудване, с любопитство. Горе-долу това се случва и в „Сеизмичен роман“ с главната героиня Александра – работеща 40-годишна съпруга, майка на две деца, с еднообразно ежедневие, подвластно на прозаични, повтарящи се действия. До момента, в който изневиделица се озовава в болницата с тежката диагноза „пневмоторакс“, заболяване на белия дроб. Обичайното ежедневие се разпада на парчета, освобождавайки терена за болничната действителност. А тя е една паралелна вселена, в която човек има съвсем различна роля, обкръжение и функции. Вселена, в която всесилните носят бели престилки, а съседите по легло не са най-близките ти хора, а случайни непознати, всеки с чудатостите си. Обичайните ритуали също са други, някои от които твърде неприятни.

Seizmichen romanПопадането в този свят може да е пагубно за разумния човек, ако не намери в себе си сили да погледне като творец над случващото се с него. Така прави и Александра, която бързо измисля имена на своите „съквартиранти“ и живее ден за ден с надеждата, че всичко ще приключи благополучно „до два-три дни“. Междувременно описва перипетиите си с много реализъм, без излишни емоции, без преувеличение. Запознава ни с циганката Пилка, с доктор Зоран, с баба Минка – герои на този „роман по неволя“. Долавяме действителните им черти, макар образите им да остават не докрай развити. Авторката ни спестява навлизането по-дълбоко в техните душевности, може би с изключение на доктор Зоран, с когото Александра успява да размени искри на ненадейно зародили се чувства. Може би защото това е един „временен“ свят, в който попадаш не по своя воля, и от който едва ли искаш да си тръгнеш, вземайки нещо със себе си.

Почти до самия край не успях да разбера защо книгата носи името „Сеизмичен роман“. После намерих своя отговор в трусовете, които понякога ни отклоняват от пътя ни и ни изпращат в подобни „паралелни“ вселени. Трусове, които оставят баналното ежедневие на заден план, поставят ни в неочаквани ситуации и тестват емоциите ни.

Понякога такива трусове раждат романи. Автобиографичните елементи в тази книга го доказват. Цветелина е превърнала своя „трус“ в жив текст, който носи много човещина и емоция. Надявам се, че ще продължи да търси своите сюжети и отвъд личните преживявания, в безкрайностите на изцяло художествения текст, тъй като има усет за онези честоти, които предизвикват вълнение. Сеизмично, може би…

Публикувано от Георги

Categories: Драма, български | Вашият коментар

„Край до край“ между безнадеждната реалност и сатиричната фикция

От време на време „надавам ухо“ към съвременната българска проза от млади автори с идеята да се оставя да бъда впечатлен. И понякога се случва, а писатели като Александър Шпатов, Васил Георгиев, Иванка Могилска оставят дори ярки впечатления у мен и надежда, че талантливите пера не са изчезващ вид.

Krai do kraiЗатова и посегнах с любопитство към сборника с повести „Край до край“ на Стефан Стефанов – млад автор на моята възраст, който издава дебютната си книга „Горе&Долу“ през 2013 г. „Край до край“ съдържа пет повести, а общото между тях (с изключение на първата) е създаването на истории в сюжет от художествени измислици, изградени от доста хумор и ирония. Това обаче не става ясно в самото начало. „Адиос“ е откриващата повест в сборника, която ме впечатли с изключително близките до моите схващания за безрадостната и отчайваща действителност и липсата на перспективност . Стана ми любопитно да вникна в живота на героите – мои връстници, с диаметрално противоположен „лайфстайл“ от моя, но стигнали до изводи, които правят оставането им в България безпредметно. „Адиос“ е история, лъхаща силно на алкохол и опиати и изпълнена с огорчение, обвинение и безсилие спрямо сбърканата схема на родната действителност. История за няколко младежи, „изпържени“ от сблъсъка между очаквания и реалност, между това, което искат, и онова, което трябва да правят. Плановете им за бягство оттук – разфокусирани и недомислени – показват по много изразителен начин гледната точка на една сериозна част от нашето поколение. Плашещо, но доста правдиво…

С края на тази повест реализмът отстъпва място на художествената измислица. „Смърдящата река“ е дръзка хипотеза, според която България е изпратила военна мисия в Тонго. Отегчени войници живеят странен живот край бреговете на река Батуну, развличайки се с търсене на злато и разнообразявайки дните си с пушене на хашиш. Тук историята силно напомня на обстановката в „Апокалипсис сега“ – същата лудост сред джунглата, същият декадентски дух. Липсваше ми обаче нещо грабващо, настрана от любопитната фикция.

„Президентската шайка“ пък е брутална гротеска на риалити форматите – тук художествената измислица е във вихъра си, докато пред очите на читателите изниква най-новият риалити хит в Америка. Президентът срещу бедните – една битка с истински куршуми и бомби, в която президентът с испански произход повежда кръстоносен поход срещу бедността. Всичко се излъчва на живо, а смъртта от екрана става най-касовото зрелище не само в Америка, но и в целия свят.

„Депортация“ е кратка импресия, съставена от различни епизоди, уловили мигове от насилственото изселване на различни народи в различни времеви периоди. Експеримент, който не успя да ме впечатли с нещо особено.

За сметка на това „Сеячи на бури“ е зрелищна сатира, заиграваща се с ХААРП конспирациите. В отдалечена планинска база функционира българският филиал на ХААРП, където разнокалибрен екип от „експерти“ програмира бури, урагани и други природни бедствия срещу заплащане. Е, да, но нещата се объркват и „сеячите на бури“ трябва да се справят с предизвикателството да спрат собствените си творения. Разноликите типажи в тази шеговита повест забавляват с актуалността си, излезли сякаш напълно от истинския живот.

Като цяло „Край до край“ е пъстра смесица от различни като стил текстове, в които един млад автор упражнява различни техники и формира стила си. У Стефан Стефанов вероятно има потенциал за нещо по-добро и съм сигурен, че ще видим скоро по-изчистена творба, в която са надмогнати някои слабости. Тук конкретно не ме напусна усещането, че оригиналната идея за художествена измислица се сблъсква с липсата на силна сюжетна линия, която да създаде някакво напрежение. А и повече си представям тези повести с около две трети по-кратки, под формата на разкази – щеше да се спестят цели пасажи, които в момента висят малко като плънка.

Но, както казах, тепърва предстои да видим един по-завършен Стефан Стефанов, като само можем да гадаем кое ще надделее – очевидният афинитет към сатиричните фантазии или жлъчната критика на реалността. По втората линия се упражняват доста автори… аз залагам на първата.

Публикувано от Георги

Categories: Разкази, български | има 1 коментар

„Караджата“ – словесен паметник на един български герой

Този роман дължи възкресяването си от забравата на друг един. „Калуня-каля“, издадена в края на 2014 г. от ИК „Хермес“, върна в редиците на бестселърите един непризнат български класик. Георги Божинов и неговият изтупан от прахта шедьовър трогнаха читателите, настървиха ги за още от опияняващото слово на големия майстор, от богатия му език, от живата, преливаща от човечност проза. Тогава дойде и новината, че друг един забравен роман на Божинов ще бъде преиздаден. „Караджата“ се появи в края на 2015 г., очакван с нетърпение от хиляди читатели.

KaradjataДействителни събития и тук са в основата на повествованието. Четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, наброяващи стотина юнаци, тръгват заедно в лятото на 1868 г., водени от двамата воеводи, да вдигат на въстание заспалия български народ. След кратки сражения с турски башибозук и редовен аскер, начинанието претърпява провал. Трагичният, но толкова героичен край на Хаджи Димитър е обезсмъртен в едноименната балада на Ботев, която кънти в ушите на всеки българин още от училищната скамейка. Може би идеята на Божинов е била да направи нещо подобно с фактическия лидер на четата, обаятелният Стефан Караджа, използвайки богатството на прозата. И го прави, разбира се, без претенциите да достигне поетичния връх на гениалния Ботев стих. Това, което се получава като резултат, е един много жив, много богат образ на легендарния воевода, в който за пореден път виждаме талантливото перо на Божинов да си играе с емоциите ни и да ни трогва от страниците на книгата.

За да напише „Караджата“, Георги Божинов минава по стъпките на четата сто години след описаните събития. През равнините, които с мъка са преминали въстаниците; деретата и хълмовете, където се водят кръвопролитните сражения, до Канлъ дере, Кървавото дере, където четата е окончателно разбита, а раненият Караджа е хванат в плен. Ходенето по стъпките на героите си личи в написаното. Личи си в невероятните описания на природата, на българската земя, по която вървят ли, вървят опиянените от романтични надежди бивши емигранти. И тук, както в „Калуня-каля“ природата е жив участник, всяка страница кипи и трепери от звуци, от наситени картини на летни пейзажи с цялата пъстрота и емоция, която само истински майстор на перото може да претвори в писано слово.

Разбира се, централен персонаж е Караджата. Образ, който Божинов изгражда извън стереотипа за героя, но все пак близо до възрожденската традиция, до очакванията ни за образа на борец за свобода. Стефан Караджа е смел до безумие, роден лидер, грижовен с четниците. Той е идеята, претворена в жива плът. Вдъхновението, даващо сила на капналите от умора момчурляци. Но макар и външно невъзмутим, в душата си воеводата е в постоянни противоречия, глождят го болезнени въпроси. Част от тези въпроси Божинов задава много предпазливо, а някои предпочита само да спомене бегло, без да доразвие напълно. Като въпроса заслужава ли тоя народ цялата тая кръв, проливана за неговата свобода. Той все пак го прави. Поставя го в устата първо на турчин, а после позволява този въпрос да зажужи и в главата на воеводата. Но представете си да беше продължил още по-нататък – във време на силно идеологизиране и митологизиране на българската история и по-специално на Възраждането. Може би книгата никога нямаше да види бял свят. Тя и без това е на границата – нетипична за времето си, макар далеч не колкото „Калуня-каля“.

„Караджата“ постига своята цел – въздига словесен паметник на един обичан български герой. Може би годините на забвение, които идват след издаването й, следват логиката на самия Божинов, който пише: „Има нещо неловко в новия паметник. Паметниците трябва да остареят, да станат старинни. Тогава старинността става искреност някак, а искренността пробива пласта на годините и идва към нас…“. „Караджата“ е точно това – искрен паметник, изграден от талантлив майстор, достигнал до нас с благородната патина на годините. И може би заради това още по-ценен. А, сигурен съм – и по-четен.

Публикувано от Георги

Categories: Балкански, Исторически, български, художествена | Вашият коментар

„Кротките“ зад ъгъла, гратисчиите на историята

Мъгла беше затиснала цяла Европа в деня, в който посегнах към тази книга. Ден, разтегнат между висене по гейтовете на три летища, докато мъглата навън обгръщаше самолетите и омекотяваше светлините наоколо. Мрачна и мъглива е и темата на тази книга – седмиците непосредствено след Девети септември 1944 г. Така и започва тя…

„В гъстата февруарска мъгла, наситена с миризмата на въглища, млад мъж стоеше на моста до Ючбунарската баня…“

KrotkiteРядко можеш да попаднеш на книга, разглеждаща онези събития по начин, лишен от политическа оценка, пристрастност, въобще от твърде много емоции. Ангел Игов го прави в „Кротките“. Роман, написан от много любопитна перспектива – през погледа на безименните квартални софийски аутсайдери, „хората зад ъгъла, гратисчиите на историята, снишените и незабележимите, надарени с безброй очи“. Проза, която се поглъща жадно; с изказ, който те хваща на мига и не те пуска, увлича те не само с оригиналния прочит на едно смутно време, но и с красотата на стила.

Безименните разказват за промените, дошли през онзи „див и горещ септември“, когато „в крайградските градини плодовете се пръскаха с взрив и натрупаният сок пронизваше на струя маранята“. Разказват за Емил Стрезов – младок, завъртян набързо от революционните идеи и озовал се внезапно сред силните на деня със своята червена лента и пистолет на кръста.

Безименните наблюдават. Как опиянението от властта пуска своите метастази у хората; какви страсти изкарва на повърхността у тях; как жаждата за отмъщение, за наказание се превръща в настървение, в неочаквано озлобление. Как манията за преследване може да се усъвършенства в делови, бюрократичен процес, като добре смазана машина.

Интересни са героите на Ангел Игов. Интересните типажи на новите силни на деня. Случайно попадналите от страната на онези, които удрят по масата. Вчерашните преследвани днес са преследвачи. И тези метаморфози са прелюбопитни.

„Кротките“ се чете на един дъх и оставя впечатление за талантливо перо и дяволско въздействие върху читателя. Защото не изобличава, не обвинява, не сочи с пръст. Но и не оставя безразличен.

Публикувано от Георги

Categories: Исторически, Политическа, български, художествена | Вашият коментар

Дневният живот на нощните пеперуди

Корица, насочена към дамската аудитория (пеперуди, for God’s sake!); заглавие, създаващо очакване за булеварден роман, и фразата „какво да се прави, момичета“ в издателското резюме – не, няма никакъв начин да прочета тази книга! „Какво да се прави, Деница!“ Това си казах в момента, в който видях „Дневният живот на нощните пеперуди“ – дългоочаквания победител в анонимния конкурс „Нов български роман“ на изд. „Сиела“.

И книгата седя на бюрото ми заедно с куп други, търпеливо чакаща да променя решението си. В един момент започнах да виждам как хора, чието мнение уважавам, се изказват ласкаво за романа. Зароди се желанието да видя какво толкова е написала Деница Дилова, че да си позволи така дръзко да го „облече“ в женски одежди и без оглед на междуполовата равнопоставеност да насочи изцяло към дамите. Стиснах зъби, хванах книгата и…

… и след няколко часа вече затварях последните страници.

denitsa dilovaПървоначално започнах да си отбелязвам готините пасажи с малки листчета. После прецених, че ако продължавам в същия дух, книгата ще заприлича на онази популярна картинка, на която в „Песен за огън и лед“ на Дж. Р. Р. Мартин са отбелязани местата, където умира някой от героите.

Деница Дилова пише потресаващо добре! С усет за правилния подбор на всяка дума, с прецизно изстреляни куршуми, тя поднася на нищо неподозиращия читател история, изплетена с много майсторство и фантазия, и надупчена с куршумите на здравословна (само)ирония.

Една провинциална журналистка решава да смени попрището си, крайно отегчена от предвидимото и скучно битие на главен редактор. Видяла целия спектър от идиотщини, Нина пише:

„В България да имаш гражданска позиция, е по-важно от това да си здрав. Мало и голямо искаше да се изкаже по какви ли не идиотски въпроси. Гражданинът в днешно време е изгубил човешки облик, особено яхнал някоя кауза“.

С помощта на своя благодетел – Кръстника, журналистката доброволно приема кръста на най-обикновен работник в автомивка, а спиралата на самоунищожението я прави и продавачка на бельо в местен магазин. И на трите места тя улавя много точно нюансите на родната действителност и наднича като истински психолог в многообразието от образи и типажи, които ни заобикалят. Попаденията тук се редуват едно след друго и ако искам да си отбележа всеки готин цитат и всяка точна присъда, бих се затруднил много.

Един нелеп инцидент се явява сюжетен вододел, разделящ книгата на две части. Във втората нещата поемат в дебрите на абсурда – със своя най-добър приятел и гей, Нина започва да печата фалшиви дипломи и създава онлайн платформа, в която всеки може да смени работата си с друг, макар за известно време, заобикаляйки всички законови пречки за това. Спускайки се надолу в сивата икономика, Нина ще завърже странно онлайн познанство с български учител, преквалифициран в шофьор на тир в Америка, както и опасна близост с гаджето на най-добрия си приятел (това последното е шаблон, факт!). В крайна сметка се заформя история, която носи истинска наслада с пъстротата от образи, ситуации и посоки, в които се навързват елементите на този чудесен роман.

Въпреки първоначалния ми скептицизъм, не мога да не призная, че „Дневният живот на нощните пеперуди“ е роман, за който биха се сбили не един или двама издатели. Деница Дилова демонстрира страхотна форма, духовитост и обща култура, резултатът от които е една наистина страхотна история, преплитаща тънката ирония на действителността с абсурда на развинтената фантазия. Прави впечатление огромното желание на авторката да добави още и още остроумни прозрения, което създава усещане за малко претрупаност, но не чак толкова, че да развали вкуса. И като изключим един-два женски диалога, които демонстрират колко отчайващо нещо е разговор между две отегчени жени, книгата е силна до самия край!

Има и нещо друго. Един полъх на Разград… Така де, Розенград, както е наречено измисленото населено място в романа. Картини и герои, които изплуват от малкия град толкова автентично, колкото само отрасналият там може да ги пресъздаде. Определено имах нужда от подобно  свежо доказателство, че добра литература може да се прави не само на жълтите павета; че съвременната българска проза не е само възхвала на софийското гражданство и фетишите на столичния град.

Аплодисменти за Деница Дилова! С нетърпение очаквам следващия й проект и съм сигурен, че той няма да се забави. Тя просто умее да пише!

Георги

Categories: български, художествена | Вашият коментар

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: