Войната не е с лице на жена

„Всичко, което ни е известно за войната, го знаем от „мъжкия глас“. Ние сме в плен на „мъжките представи и на „мъжките“ усещания за войната. На „мъжките“ думи“. Жените мълчат“.

Колко книги сте прочели за войната? А колко от тях са написани от жени? Горните думи са размисли от дневника на Светлана Алексиевич, който тя си води в периода 1978 – 1985 г., докато работи върху книгата си „Войната не е с лице на жена“. И действително, свикнали сме да говорим за войната като мъжко занимание. Мъжете са воювали, страдали са, побеждавали са или са губили, умирали са. А жените? Пред перспективата да напише просто поредната книга за войната, Алексиевич избира да даде думата на жените, преживели Втората световна война. И мълчали десетилетия след това. Резултатът е покъртителен разказ от първо лице на десетки съветски жени – санитарки, снайперистки, танкистки, автоматчици, партизанки. Разказ, от който ще ви се прииска да си скубете косите, да си дерете лицето и да си повтаряте, че това не може да е истина. Войната натюр – такава, каквато само една жена може да я разкаже.

„Селото от моето детство беше женско. Мъжки гласове не помня. Така и е останало в мен – за войната разказват жените. Плачат. Пеят, сякаш плачат“, пише Алексиевич. И започва да издирва тези жени, въоръжена с магнетофон и страшно много кураж. Из целия Съветски съюз. Слуша, записва, плаче. Страда… Прочетете само 50-ина страници от книгата и ще си дадете сметка за огромното бреме, което сама си възлага тази забележителна авторка. Това е неописуемо! На хартия! А какво е на живо – бедна ми е фантазията да си го представя.

„Да, те плачат много. Реват. След като си тръгна, гълтат хапчета за сърце. Викат „Бърза помощ“. Но все едно молят: „Ти идвай. Непременно идвай. Толкова дълго сме мълчали. Четиридесет години сме мълчали…“

Първоначално не успях да разбера това твърдение. Защо за мълчали? Защо проговарят след толкова десетилетия? Алексиевич се спира и на това, дава отговор и на този въпрос. И в него е великата драма на тези жени, невъобразимото. Докато са воювали на фронта, за войниците са били „сестрички“, закриляни са, пазени са. Веднъж завърнали се от войната, те се сблъскват с друга действителност – мъжете странят от „фронтовачките“, а жените ги обвиняват, че на фронта са мърсували с техните мъже. И те се затварят в своята неизказана мъка. Крият медалите. Опитват се да забравят смъртта, труповете, писъците. Невъзможно.

„Кой ще тръгне да воюва след такива книги? Вие унижавате жената с примитивен натурализъм. Жената-героиня. Развенчавате я. Правите я обикновена жена. Самка. А те са ни светици“. Това твърди цензорът, когато отхвърля пасаж след пасаж от книгата на Алексиевич. И наистина, „Войната не е с лице на жена“ няма нищо общо с героичните описания на подвизи или драматизма на сраженията, които сме свикнали да четем. Тук ужасът е твърде, твърде много. Смъртта е толкова масова, толкова помитаща, че гърлото пресъхва. Болката се усеща от всяка страница. Но не само… Удивителното в разказите на всички тези жени е огромният ентусиазъм, с който отиват на война. Без изключение. Правят невъзможното, за да ги пуснат на фронта, в месомелачката, където мъжете, обръгнали на ужаси, оцеляват по няколко месеца. Почти деца, на тях им се налага да пораснат твърде бързо.

„На деветнайсетгодишна възраст имах медал „За храброст“. На деветнайсетгодишна възраст побелях. На деветнайсетгодишна възраст в последния бой простреляха и двата ми бели дроба, вторият куршум мина между два прешлена. Краката ми се парализираха“.

Но врагът в лицето на немците не е единственият кошмар, който изживяват съветските хора. Алексиевич споменава теми, които и досега са табу в посткомунистическа Русия – за военнопленниците, които – вместо да се завърнат вкъщи – директно са изпратени на лагер в Сибир, заради това, че са позволили да попаднат в плен; за изнасилванията над германските жени при настъплението в Европа – макар и епизодично, това също е споменато.

„Войната не е с лице на жена“ без съмнение е най-шокиращата книга, която някога съм чел за войната. А съм прочел доста. Нищо не може да се сравнява по реализъм с автентичните изповеди на тези жени, изказани след десетилетия мълчание. Десетки истории, в които смъртта, ужасът и омразата се срещат с любовта, гордостта и волята. Без фанфари, без лозунги. Кръв, кал, тиня, вътрешности и викове, отрязани крайници и изпепелени семейства. Толкова много болка… Неописуемо е.

В изданието на „Парадокс“ „Войната не е с лице на жена“ е поместена заедно със следващата книга на Светлана Алексиевич – „Последните свидетели“. Създадена две години по-късно, тя повтаря схемата с изповедите от първо лице, но този път думата имат онези, които по време на войната са били деца. Техните спомени са много различни. В повечето случаи те не са активни участници, а най-вече жертви. И свидетели на неща, които надминават най-ужасяващите ни кошмари. В техните спомени са се запечатали такива моменти – когато ги разстрелват, а те оцеляват по някакво чудо; когато изгарят цялото село; убиват семейството пред очите им; косите на мъртвата майка и пелените на убитото бебе горят… Когато немците отвличат вагони с деца в Германия и източват кръвта им, защото вярват, че е особено ценна за ранените на фронта. Иде ти да виеш – да виеш от ужас и безсилие, от изумление пред безграничната жестокост.

Ако трябва да прочетете само една книга, за да си обясните войната, то не бих намерил по-добро предложение от този сборник. Твърде вероятно е да не ви понесе. Може би ще ви разплаче и няма да успеете да продължите. Но успеете ли, ще ви преведе през такъв личен холокост, че ушите ви дълго време ще звънтят от преживяното.

След такава първа среща със Светлана Алексиевич не ми остава нищо друго, освен да прочета и другите произведения от цикъла „Гласовете на утопията“. „Време секънд хенд“ вече я има и на български, а в скоро време, надявам се, „Цинковите момчета“ и „Чернобилска молитва“ също ще видим и по нашите книжарници, благодарение на изд. „Парадокс“. За които са и големите аплодисменти, че откриха за българската публика автор от такава величина!

Публикувано от Георги

 

 

Advertisements

„Сол при солта“ възражда една непозната трагедия

В края на 2016 г. едно обещание ме караше да очаквам с нетърпение новата година – обещанието скоро да видим на български език обявената за най-добра книга в категория „Young adult fiction“ на Goodreads – „Salt to the sea“на Рута Сепетис. От „Сиела“ се бяха заели със задачата да представят и на българския читател един автор, преведен вече на над 50 езика и достигнал световна известност най-вече заради базираните си на исторически събития художествени произведения.

Началото на годината се проточи, дойде пролетта и тъкмо бях насочил фокуса си към детски книжки, когато се появи корицата на българското издание. Създадена от художника Дамян Дамянов, корицата максимално се доближава до оригинала, илюстрирайки драматизма на романа. „Сол при солта“ на Рута Сепетис те грабва за гърлото още от пръв поглед – в разпененото море, на фона на надвисналите облаци плува спасителен пояс… празен. Няма място за излишни илюзии по отношение на трагедията, която ви очаква зад страниците.

Коя е най-голямата морска трагедия, за която се сещате? Вероятно „Титаник“ изниква в съзнанието на повечето хора. Легендата, в която се е превърнал презокеанският лайнер, вълнува човечеството повече от 100 години. „Титаник“ завлича на дъното на океана близо 1500 души през 1912 година. В самия край на Втората световна война, на 30 януари 1945 г. съветска подводница торпилира немския пътнически кораб „Вилхелм Густлоф“, претъпкан с 10 хиляди евакуиращи се от Източна Прусия германци, огромната част от тях цивилни. В ледените води на Балтийско море загиват близо 9000 души, около 5000 от тях деца. Цифрите звучат шокиращо, нереално, ужасяващо. Но „Вилхелм Густлоф“ никога не се превръща в „Титаник“. Краят на войната е близо, а победителите не ги съдят…

С тази неописуема човешка драма се е заела Рута Сепетис в своя роман. Самата тя дъщеря на емигранти от Литва, избягали в Америка от смъртоносната прегръдка на Сталин, Сепетис вдъхва живот на излючителната драма, разиграла се в Източна Прусия в началото на 1945 г. Милиони хора, спасяващи се кой както може от настъпващите орди на Червената армия, които грабят, убиват, изнасилват и тъпчат с веригите на танковете си всичко по пътя си. Сред тях срещаме героите на този драматичен роман – младата литовска сестра Йоана, изоставила семейството си и родния край; обгърнатия от мистерии Флориан Бек, прусак с твърде много въпросителни около него; бременната млада полякиня Емилия, която ревниво пази своята мрачна тайна; промития от хитлеристка пропаганда младеж Алфред Фрик, живеещ в своите илюзии за величие. Всички те говорят от първо лице и страница след страница изграждат напрегнатата картина на една предстояща трагедия. Този нетрадиционен авторски похват малко накъсва повествованието, но пък дава една много по-широка перспектива, създава живост, многогласност и различна динамика. Накъсването вероятно е умишлено, многогласието също – говорим за преселението на над два милиона души, панически бягащи от Червената армия, читателят трябва да усети тази стихия, за да потъне в нея.

Йоана, Флориан и Емилия са част от случайно събрала се по пътя група, която си помага, за да оцелее. В нея има и второстепенни герои, на които Сепетис не е дала думата, но някои от тях са очарователни. Като възрастния обущар, когото всички наричат „Поета на обувките“. Той винаги гледа хората в краката и по обувките им успява да научи за тях много повече, отколкото от думите им. Великолепен образ, който се превърна в личния ми фаворит от целия роман. Не така стоят нещата с младия националсоциалист Алфред Фрик – от опита на авторката да му вмени всички негативи на хитлеризма е пострадала неговата автентичност и той просто играе ролята на лошия, без обаче да изглежда реален.

Събирателната точка на всички тези разнородни образи, както сигурно се досещате, е „Вилхелм Густлоф“. Корабът, който се отправя на своето финално пътуване, за да отнесе на дъното хиляди хора в един забравен трагичен епизод на войната. Сепетис е сравнително щадяща в описанието на подобна задушаваща с мащаба си трагедия. Атаката от торпедата идва ненадейно, потъването е бързо, смъртта на хилядите е просто статистика. Но има моменти, от които кръвта се смразява – картината на замръзналите в поясите си дечица, осеяли с телцата си развълнуваното море трудно може да се изличи от съзнанието.

„Сол при солта“, сигурен съм, ще развълнува дълбоко младите читатели, докосващи се за пръв път до това слабо познато събитие. И ще ги накара да се заровят в гугъл, да потърсят повече информация – за „Вилхелм Густлоф“, за най-мащабната в историята операция по преселение на хора – операция „Ханибал“, за „славната“ Червена армия, плячкосала и изнасилила цяла Източна Европа в края на Втората световна война, за Кехлибарената стая (защото Сепетис е сложила и щипка загадъчен елемент в историята). Неща, които няма да открият в учебниците, но които са важни, за да осмислим настоящето, а и бъдещето на Европа. И да си отговорим на някои въпроси.

За трагедията с „Вилхелм Густлоф“ пише доста живописно и нобеловият лауреат Гюнтер Грас в книгата си „Рачешката“, ревю за която можете да прочетете в блога. А на мен остава надеждата скоро на български език да видим и „Between Shades Of Gray“, първата книга на Рута Сепетис, която разказва за трагедията на прибалтийските народи, „присъединени“ към Съветския съюз през 1941 г. „Сиела“, вие сте!

Публикувано от Георги

---

Книгата вероятно ще ви хареса, ако сте фенове на:

Антъни Доер – Светлината, която не виждаме

Маркъс Зюсак – Крадецът на книги

 

Тайните оръжия на Хитлер

Имам особено силно влечение към авиацията и не случайно цял рафт в библиотеката ми е посветен на книги за летци и бойни самолети, които кротко си съжителстват с подбрани авиомодели. Всеки фен на хвъркатите машини обикновено си има любима „тема“. Моите са две – Въздушните войски на Царство България и т. нар. Luft’46, футуристичните реактивни проекти на Третия райх. Години наред прекарвах голяма част от свободното си време в четене на статии, разглеждане на чертежи и сглобяване на авиомодели, илюстриращи великолепните, надминали времето си бойни самолети на германската инженерна мисъл от края на войната. Някои от тях така и не напуснали чертожната дъска, други останали на ниво прототип, трети – сглобени частично, а четвърти – като изумителния Messerchmitt Me-262, „народния“ Heinkel He-162, бомбардировача Ar-234 или ракетната „бълха“ Me-163, дефилирали в небето над Германия в самия край на Втората световна война.

Ето защо, когато разбрах за предстоящото излизане на български на книга, посветена на тези Wunderwaffen, ме обзе ентусиазъм. Зачаках с нетърпение.  „Тайните оръжия на Хитлер“ на Хосе Мигел Романя се очертаваше да излезе като част от отдавна изоставената поредица „Historia incognita“ на „Сиела“. Простих замяната на оригиналната корица, на която блестеше призрачна архивна снимка на футуристичния Horten Ho-229, защото Живко Петров беше направил достатъчно добра алтернатива за българското издание. Търпеливо изчаках излизането на книгата и зачетох с интерес…

Не зная колко от вас са запознати в някаква степен със секретните оръжия на Третия райх, но темата е истински океан. Океан, в който авиационните достижения са само част, да кажем, черешката на тортата. Дръзките творения на германската инженерна мисъл обхващат иновации като реактивните и ракетни двигатели, прибори за нощно виждане, управляеми ракети, усъвършенствани подводници, непознато до този момент стрелково оръжие. Немският учен Вернер фон Браун, който създава прочутите „оръжия-чудо“ V-1 и V-2, след войната става част от американската космическа програма. Първият реактивен изтребител е немски, първият пуснат в серийно производство – също. Рекордът за скорост през Втората световна война принадлежи на малкия и своенравен самолет с ракетен двигател Me-163. Достиженията на Третия райх по отношение на напредничавите технологии е безспорен. Заимствани от реактивните самолети на Luftwaffe са най-популярните следвоенни реактивни изтребители на САЩ и СССР – F-86 Sabre и МиГ-15.

Темата е изключително интересна и предизвиква удивление у всеки, който се „сблъсква“ за първи път с удивителните изобретения на Третия райх. Книгата на Хосе Мигел Романя обаче се оказа далеч от очакваното ниво и твърде, твърде далеч от приемливото за подобно изследване. Всъщност, за „изследване“ трудно можем да говорим – около половината от текста на испанеца представлява заемки от други книги. При това безогледно, щедро цитиране, същественият авторски принос се губи изцяло – така и не видях добавената стойност и смисъла от създаването на още една книга по темата. Горчивият привкус става още по-горчив от невероятната хаотичност, която цари в на пръв поглед тематично подредената книга. Романя не се колебае да прескача през годините, да говори за самолети, разработени в самия край на войната и след това да се връща на предвоенните прототипи, да сравнява машини с модели, които дори не е споменавал до момента, с обяснението „на това ще се спрем в глава шеста“ или нещо подобно. Опитвам се да се сетя за поне нещо положително в цялата каша, забъркана в това издание, но освен близо 50-те страници, посветени на Me-262, които вероятно са най-подробният текст за този самолет, излизал някога на български език, не мога да намеря нищо.

За съжаление, Хосе Мигел Романя не е единственият „за бой“ от всички, замесени в „Тайните оръжия на Хитлер“. Потресаващ превод, липса на каквато и да било редакторска намеса, илюстрации като от неловки опити на четвъртокласник да намести в Paint снимка на пластмасов авиомодел върху еднотипен небесен фон с облачета… Всичките ми опити да прочета някоя глава гладко и без запъване пропаднаха в поредица от сблъсъци с едно или друго неразбираемо словосъчетание. И тук правя уточнението, че дори не говоря за техническите неточности. Смисловото изкривяване просто боде очите. Сериозните книги с толкова специализирана тематика обикновено си имат консултанти, експерти по темата, чиято роля е да помогнат на преводача и да предотвратят появата на абсурди. Липсата им води до фрапантни фрази като „наземна опора на крилата“. Съзнавам напълно, че за издателите е било предварително ясен твърде ограниченият таргет на подобна книга, затова вероятно са спестили пари и усилия точно в това издание. Но на всеки, занимаващ се с книги, трябва да е ясно, че именно читателите на по-специфични и тясно профилирани теми са чувствителни към немарливостта и склонни да вдигат справедлив вой. А реактивните самолети на Третия райх не заслужават подобно отношение.

Въпреки голямото ми желание и първоначален ентусиазъм, дори не успях да дочета книгата докрай. Сбъркана е на толкова много нива, че е на практика нечетима. Ако приемем, че има два вида читатели, то присъдата е следната – тези, които разбират от темата, ще са в потрес от качеството; онези, които си нямат и грам представа, ще се объркат в целия миш-маш от неуредици. Колкото и да ми е болно, вече мога да прозра близкото бъдеще – „Тайните оръжия на Хитлер“ след време ще се търкаля в намалените кашони с преоценени книги в книжарниците.

Публикувано от Георги

„Татарската пустиня“ и вечното очакване на врага

Наистина се надявам да не пропуснете тази книга. Било то поради хитови заглавия, които греят от всяка витрина, или просто защото издателското резюме на гърба не обещава вълнуващ и изпълнен с обрати сюжет. Корицата ще помогне за това. Изчистена, стилна, прекрасна. Името на Дино Будзати – излишно е да коментирам.

„Татарската пустиня“ е поредното силно заглавие във все още малката колекция на младото издателство „Лист“. Книга, в която се влюбих от пръв поглед. В корицата, в шрифта, в начина, по който хлътнах по стъпките на автора, в редакторския послепис.

Като стана дума, прочетете думите на редактора, преди да започнете книгата. После ще ги прочетете отново, сигурен съм. Ще ви е полезно в опита да си обясните през какво точно сте минали току-що. Ако трябва да резюмирам сюжета на „Татарската пустиня“, бих казал точно две изречения: „Млад офицер е изпратен на служба в изолирана крепост, където никой не иска да отиде. Въпреки това той не иска да си тръгне оттам„. Лесно ще се досетите за това още в началото на книгата. Сюжетът обаче далеч не е всичко. Вълнуващото в книгата на Дино Будзати е онова чувство на обреченост, изкристализирало в доброволно отшелничество, което може да завладее един млад мъж по стечение на обстоятелствата. Можете да наречете „Татарската пустиня“ антивоенен роман и ще сте прави. Донякъде. Почти страховито Будзати пресъздава духа на военщината, на вездесъщия устав, излъскан до фанатизъм сред студените стени на Крепостта. Но срещу войната ли наистина е насочена тази алегория?

„Навярно всичко се роди в редакцията на „Кориере дела сера“, разказва Будзати в свое интервю. „От 1933 до 1939 година тук всяка нощ вършех тежка и еднообразна работа. Минаваха дни, месеци, години и аз се питах дали и занапред животът ми ще продължи все така, дали надеждите, младежките мечти полека-лека ще атрофират, дали ще дойде очакваният голям случай, или не. А край себе си виждах хора – някои млади като мен, други по-възрастни – носени от същата мудна река, и се питах дали и аз един ден ще се озова в положението на моите колеги с побелели коси, вече пред пенсиониране – мрачни, незабележими труженици, обречени да оставят след себе си само блед спомен“.

Ужасът от еднообразието в прозаичната работа кара писателя да сътвори своята „Татарска пустиня“. Това е неговата Крепост, от която трудно можеш да се измъкнеш, ако позволиш да те обсеби. Ако превърнеш рутината в ритъм на сърцето си. Като си помисля, актуалността на тази книга е изключителна в днешния свят, където хиляди хора си задават същите въпроси, затворени в стените на своите офисни кутийки.

В неумолима спирала съдбата на лейтенант Дрого, предвидима до голяма степен, ще го доведе до логичния край. Изчистени са всички детайли, които могат да размият картината – врагът е неназован, пустинята също. Така и не разбираме срещу кого е денонощният пост, който обитателите на Крепостта възприемат толкова сериозно. Почти с насмешка приемаме ежедневните ритуали, трескавото „Нащрек!“, което си подвикват войниците всяка нощ на крепостните стени, устременото взиране в далечината в търсене на някакво движение, на някакъв враг. И мнимата увереност, че един ден той непременно ще дойде. Всички са като участници в спектакъл, струва ни се, че всеки момент някой ще щракне с пръсти и войниците ще прихнат да се смеят. Но нищо такова не се случва. Играта на войници се играе със смъртоносна сериозност до самия край.

Брилянтен е Будзати в „Татарската пустиня“. Ще ви стресне, карайки ви да се замислите дали и вие не сте на служба в своята Крепост, дали и вие не играете твърде сериозна игра на войници. И кого всъщност чакате да се появи от далечината на пустинята?

Публикувано от Георги

Евгений Утин – „Писма от България“ и непознатата Руско-турска война

На фона на ежегодната полемика около Трети март като национален празник на България и вечните делби между русофили и русофоби, тази година почти незабелязано за широката аудитория на книжния пазар се появи едно забележително издание. Книгата на петербургския адвокат и военен кореспондент Евгений Утин „Писма от България“ излиза на руски език през далечната 1879 година, но, забележете, никога не е издавана у нас. Въпреки че представлява живо свидетелство от първо лице за войната, която Руската империя води с Турция, за всички тези години не се намира воля тази книга да достигне до българския читател.

Този факт засили неимоверно любопитството ми и дългият празничен уикенд прекарах с „Писма от България“, издадена в красиво книжно тяло от търновското издателство „Абагар“. Триста страници по-късно отговорът на въпроса „Защо чак сега?“ намира своя изчерпателен отговор.

Евгений Утин заминава за България малко след избухването на войната през 1877 г. и остава у нас до третия щурм на Плевен през септември същата година. Изключително интересно е да се вникне в неговите разкази и размишления за вероятно една от последните „романтични“ войни в Европа. Под „романтични“ визирам онова приповдигнато настроение, необоснован патос и еуфория, жадуването за предстоящите сражения като за истинско тържество. Това разбиране за войната е завинаги стъпкано в калта чак през 1916 г. в окопите на Сома и Вердюн. Но тогава, на брега на Дунава, картината е като от празник.

„Всички очевидци разказваха в един глас, че армията е великолепна, че цялата подготовка на войната е доведена до съвършенство, нашето оръжие блести, нашата артилерия внушава дълбоко уважение, към генералния щаб и ръководните лица се отнасяха като към икони и обществото беше готово да обсипе с камъни всеки, който би си позволил не само да не признава, но дори и да се усъмни в огромните таланти, в гения на всички онези, натоварени от съдбата с високата чест да поведат в бой руската армия“, описва Утин еуфорията в родината си.

Следващите страници илюстрират дълбокото му разочарование и болка от рухването на тази измамна фасада. Истинското лице на Руско-турската война за него, руския кореспондент и патриот, е поредица от престъпна немарливост, подценяване на противника, липса на подготовка и похабяване на човешки животи. Войната не се оказва бърз и безпрепятствен поход до Константинопол – и пушите, и екипировката, и оръдията, дори палатките на противника са по-добри от руските. Турците не бягат панически пред настъпващите войски, а оказват свирепа съпротива, която коства хиляди и хиляди жертви. Шокиращи са свидетелствата на Утин за несъвършенствата на санитарната част, за мръсотията и хаоса в полевите болници, където ранените губят живота си, просто защото няма кой да им обърне внимание; за мъчителните преходи с волски каруци, които много от пострадалите войници не успяват да преживеят. Унищожителна е критиката му за мащабната корупция, която владее интендантството и доставчиците на провизии за войската и безскрупулните схеми, които пресметливите тиловаци правят за сметка на обикновения войник. Горчивите изводи, които си прави военният кореспондент, водят и категоричната му оценка:

„Вярно, победихме, но нека никога не забравяме, че победихме с огромно числено превъзходство на силите и с несравнимите природни качества на руския войник, който не признава никакви препятствия в битката с врага“.  „Разбира се – пише Утин – руският войник понесе всичко, издържа и втори, и трети път и с гърдите си проби пътя до Константинопол. Но въпросът е колко излишни жертви паднаха в тази война заради лошото състояние на въоръжението. В този случай нищо няма да обясниш със „съдбовните неизбежности на войната“. По-скоро трябва да се позовеш на нашите може би също съдбовни неуредици“.

И докато горното дава доста автентичен поглед над състоянието на руската армия по време на войната, за българския читател ще е безкрайно любопитна и гледната точка на „освободителите“ към „братушките“ българи. А тя, поне според автора, е доста смесена. Първоначалните впечатления са изпълнени със скептицизъм. „Е, това народ ли е, за когото си струва да проливаме кръвта си? Неблагодарни, глупави – и т.н. и т.н.“ са част от подмятанията по адрес на българите. Всъщност едно от нещата, които изненадва руснаците при десанта им, е голямото недоверие на „братушките“. То обаче, както посочва Утин, има своите дълбоки корени. Не за първи път руски крак стъпва по тези земи в битка с империята на султана, но резултатите до този момент са катастрофални най-вече за местното население. В предишните войни отстъплението на руските войски е последвано от нечувани жестокости спрямо останалите в района българи и затова сега, през 1877 г., железният български аргумент е „Вие ще си отидете както няколко пъти досега, а турците ще се върнат и пак ще ни изколят“.

Голямо е подценяването и на българското опълчение, към което руснаците гледат с насмешка. Това се променя обаче след боя при Стара Загора, в който загиват половината опълченци, но подвигът им се прочува и променя отношението към боеспособността на българите.

Утин навлиза и по-дълбоко, търсейки причините за високомерното отношение на неговия народ към освободените южни славяни. И той ги намира преди всичко в „крайно ограниченото познание за историята на българския народ, преувеличените представи за мними благодеяния, които сме оказвали на българите в миналото, и накрая някаква съвсем фантастична представа за безпределната любов, която южните славяни изпитвали към нас“.

Той безпощадно критикува най-голямата, според него, грешка на сънародниците си – опита им да наложат своите собствени порядки над току-що освободения народ и да го поставят под опека. „Да попаднеш под опека, да загубиш пълноправие – няма по-тъжна съдба за който и да е народ. Нека народът преживява години на колебание, нека впряга всичките си сили и търпи загуби, само не го поставяйте под опека, тъй като в такъв случай той губи вярата в себе си и стъпка по стъпка се превръща в сляпо оръдие на своите опекуни“.

Авторът търси и историческите причини, поради които се проявяват тези „прекомерни изисквания за благодарност“, които руснаците предявяват навсякъде. И го намира в дългите години на татарско робство и изгубеното покрай това чувство на самостоятелност. „По силата на миналото, с което още не сме се разделили, гледаме на всеки дребен успех в обществения ни живот не като на нещо, което е в реда на нещата, а като на милостиня, зависима от благоприятен случай. При такова отношение към естествените надежди… ние знаем само да благодарим. Понятно е, че след като исторически сме възпитавани в чувство на благодарност, я изискваме и от другите, които имат щастието или нещастието да се срещнат с нас. Длъжни са да благодарят, а за какво – това е друг въпрос„.

Невероятна оценка на автор, който очевидно не е имал никакви притеснения да заявява позицията си, без да се страхува от цензура, преследване или отхвърляне заради едно или друго твърдение. Уви, подобни преценки се оказват достатъчни да обрекат книгата на забвение в последвалите десетилетия.

И още един момент, който ще спомена, защото заслужава внимание. Не си спомням да сме учили в учебниците, че Руско-турската война се оказва хуманитарна катастрофа за българите, вероятно надминала ужасите на Априлското въстание. Поражението на русите край Стара Загора и последвалото опожаряване на града прогонват десетки хиляди хора, които търсят спасение през Балкана. Покъртителни са картините, които Утин описва с ужас, докато разказва за бягащите майки, принудени да изоставят децата си по пътя, за отмъстителността на турците и изстъпленията над цивилното население. Войната навсякъде е кошмар, независимо дали я наричаме „освободителна“ в учебниците и си я визуализираме с героични сцени на патос. Хилядите безименни жертви сред цивилното население не попадат върху никоя картина или гравюра, но достигат до нас 139 години по-късно, ярко описани от Евгений Утин.

Чест и почитания на издателство „Абагар“ за това прекрасно издание. Признавам си, че цената от 20 лв. за книга от 300 страници с меки корици първоначално ме стресна малко, но томчето си струва всяка стотинка. Трябва да се отбележи и страхотното графично оформление, ценните бележки под линия, дело на преводача, и хубавият предговор от писателя Георги Данаилов, който резюмира вкратце есенцията от иначе многословния Утин. Тази книга без съмнение руши митове и точно по тази причина остава неизвестна у нас повече от век. Неудобна и за руската, и за българската страна, тя разкрива твърде много истини, поставящи под съмнение захаросаната фасада на тази война. И точно затова трябва да се чете. Защото знанието неутрализира омразата, породена от сляпата вяра в митовете и деленето на -фили и -фоби. И поставя в центъра неутралните факти, безименният героизъм и страдание на обикновения човек. Които трябва да почитаме с ръка на сърцето и днес.

Публикувано от Георги

Автобиографията на Михаил Калашников

Новината, че предстои издаването на български език на книга, посветена на най-известното оръжие на ХХ век – автомат Калашников, ме накара да изровя от паметта си едно заглавие, което бях пропуснал преди няколко години при излизането му. Става въпрос за малката книжка „Моят живот в бури и откоси“, събрала спомените на съветския оръжеен конструктор Михаил Калашников. Изд. „Рива“ я пуснаха на пазара през 2011 г., но докато стигна до нея, вече беше изчезнала от рафтовете на повечето книжарници.  Сега любопитството ми се изостри и с малко късмет успях да открия една изостанала бройка в „Хеликон Витоша“.

Френската журналистка Елена Жоли публикува през 2003 г. книгата си, която написва в резултат на разговорите си с вече доста възрастния Михаил Калашников в дома му в затънтения уралски град Ижевск. Освен нейните коментари и обяснения за контекста на разказваните събития, Жоли се е постарала да запази автентичния разказ на конструктора. Казвам „конструктор“, защото трудно можем да наречем с друга титла човека, останал в историята като създател на АК-47, колкото и спорен да е този факт. Той не е нито инженер, нито има някакво образование. До края на живота си не става директор на оръжейния завод, в който работи, а запазва единствено титлата си „главен конструктор“. Въпреки това е генерал и носител на всички възможни съветски и руски държавни отличия. Твърде любопитно…

Още по-любопитен е въпросът с действителното изобретение на автомат „Калашников“. Много източници твърдят, че заслугите за това са на немския конструктор Хуго Шмайзер и екип от други немски специалисти, които през 50-те години са изпратени да работят именно в Ижевск. Шмайзер е създателят на една от първите автоматични пушки в света – оръжието Stg 44, което в края на войната влиза на въоръжение във войските на Райха, а трофейни бройки от него бързо попадат в ръцете на руснаците, които оценяват високо достойнствата му. Изумителна е дори визуалната прилика между Stg 44 и АК-47, макар да се водят доста спорове доколко конструкцията на двете оръжия наистина е сходна. Защо отварям тази скоба ли? Защото, въпреки очевидните съмнения, в книгата си Калашников дори не споменава името на Хуго Шмайзер (ок, споменава го веднъж, но по съвсем друг повод). Което е малко странно, сякаш.

Човекът, когото виждаме в „Моят живот в бури и откоси“ е едно печално творение на сложната епоха, в която живее, един завършен homo sovieticus. Книгата започва с ужасяващи разкази за детството и ранните години на Миша, в периода на разкулачването, когато семейството му е депортирано в Сибир. Болезнено откровение за социалните катаклизми, разтърсили селата по онова време. „Децата знаеха кои от местните хора подкрепяха депортирането в Сибир и лишаването от граждански права на онези селяни, и в училището се пренасяха разделенията, търканията и разногласията между бедни и богати. Разменяните обиди и упреци понякога завършваха с всеобщи стълкновения. Децата си отправяха заплахи, наричаха се кулаци и експлоататори. Нарочените винаги бяха смятани за инициатори на разправиите дори когато те чисто и просто се отбраняваха и защитаваха“.

Зловещите картини на депортацията и изнурителния живот в Съветския съюз през 30-те години всъщност са доста по-интересни от следващите страници, които разказват за същинската работа по създаването на най-известния автомат в света. Както вече споменах, липсва каквото и да било за Хуго Шмайзер, макар темата за „заимстването“ все пак да намира място в мемоарите на Калашников. Така например той признава, че в ранните си разработки бил заимствал детайли от американската пушка „Гаранд“. Друга съществена липса обаче, която установих, е тази на техническите детайли. Тях просто ги няма. Великият конструктор разказва за тестовете, за преработките, за комисиите, за конкурентите си, но не и за детайлите на автомата, които го правят толкова успешен. Как се е стигнало до едно или друго решение, кое е уникалното в него – представям си, че всеки създател естествено би изпаднал в логорея, докато описва „отрочето“ си. Не и Миша Калашников. Той е лаконичен, спестява доста подробности и умело насочва разказа си в други посоки.

Всъщност, есенцията на цялата книга е събрана в предговора от Елена Жоли. Мемоарите на самия Калашников премълчават тактично ключови моменти от създаването на автомата, но пък рисуват образа на един човек, който идеално се вписва в понятието „homo sovieticus“. Сложен, неразбираем образ, който не предизвиква никакви симпатии, дори напротив. Репресиран от политиката на Сталин, по-късно като депутат той му ръкопляска в несвяст, защото никой не иска да спре да пляска пръв. Края на Съветският съюз възприема като предателство спрямо родината си. Смята, че Германия е трябвало и досега да плаща репарации и се отвращава, че „сега протягаме ръка за просия пред тази нация„. Думите му са пълни с противоречия, като това: „След разпадането на СССР манталитетът на хората се промени, те започнаха да се плашат един от друг“. Чак тогава ли, мисля си…

Въпреки всичко мемоарите на Калашников са любопитен поглед към спорната личност на човека, оставил името си като създател на най-смъртоносното оръжие в света. Трябва да се четат с едно, дори с две наум, но показват с една човешка съдба толкова много от съветската действителност и съветския начин на мислене. И говорят много дори за това, което премълчават.

Публикувано от Георги

„Но да умреш, когато се пробужда…“

„Но да умреш, когато се пробужда

земята от отровната си плесен…“

Н. Вапцаров

Попаднах на тази книга на Коледния панаир на книгата в НДК. Както винаги по това време, на щанда на изд. Атлантис КЛ човек успява да намери по нещо интересно от съвременната немска проза. Заглавието не го бях чувал, нито пък виждал по книжарниците дотогава. Това издателство има странния недостатък да остава незабележимо за широката аудитория, въпреки съвсем нелошите си книги.

Оригиналното заглавие на немски е „Im Frühling sterben„. Буквално „Да умреш през пролетта“. Не знам по каква причина българският издател е избрал доста по-безпощадното „Разстрел напролет“. Вероятно заглавието, а и отчайващо непривлекателната корица са допринесли за непопулярността на книгата, а всъщност иззад кориците дебне съвсем приличен разказ за две човешки съдби в последните дни на Втората световна война.

Валтер и Фите са приятели, отраснали са на село и привикнали със селскостопанския труд. В ранната пролет на 1945 г. войната е достигнала до тях, във вътрешността на Германия, най-вече с разрушенията от бомбардировките и потоците прииждащи от Изток бежанци. Все още са твърде невръстни, за да бъдат призовани на фронта. Това обаче се променя със затягането на примката – американците са вече на Одер, а руснаците напредват към Берлин. Мобилизирани набързо във Вафен СС, двамата приятели са пратени в Унгария, където ще се сблъскат с хаоса и кошмара от надвисналия апокалипсис.

Ралф Ротман създава изключително реалистична картина на този апокалипсис, в който светът се сгромолясва в пожарищата и разрушенията на войната, а зловещият мирис на смъртта се усеща навсякъде. Това са оголени, жестоки картини на безнадеждност, на страх, на примирение с предстоящото унищожение. Лозунгите и високопарните думи са забравени, никой не си прави илюзии, но театърът продължава, вече под заплахата на бесилката – по много дървета висят тела на хора, обвинени в предателство, малодушие, дезертьорство. Залезът на Третия райх, тягостният и кървав миг преди Stunde Null – капитулацията, е разкрил най-животинските, най-първобитните инстинкти у хората. Животът е изгубил всякаква стойност освен за онези, които стискат здраво своя собствен и мислят поединично за спасението си.

Оригиналната корица

В тази зловеща обстановка Фите прави опит да избяга, но е заловен и обвинен в измяна. Излишно е да го крия, а и заглавието вече казва достатъчно за съдбата му. Изстрелът ще дойде от най-добрия му приятел, а страниците, посветени на разстрела, са най-силните в целия роман – смразяваща кръвта картина на абсолютния ужас, баналност и безсмисленост на една смърт, разказани с почти медицинска безпристрастност.

Въпреки „спойлъра“ в казаното по-горе, в заглавието и дори в редакторското резюме на задната корица, книгата би представлявала интерес за всеки, който иска да надникне в заключителните дни на войната и да види достоверния образ на тоталното унищожение, което тя води след себе си. Без да блести с нещо изключително, „Разстрел напролет“ е автентично свидетелство за апокалипсиса, представен чрез съдбата на двама младежи. И въпреки металния вкус, който оставя в устата след прочитането й, книгата не е твърде песимистична. Краят й е и ново начало. Животът продължава, смъртта е взела своето и светът се връща към тривиалните взаимоотношения между хората.

Публикувано от Георги

Майната им на хилядата динара

Изчел съм доста книги, посветени на ужасяващите войни в бивша Югославия през 90-те години на ХХ век в опит да проумея причините, довели до избухване на барутния погреб. Нито една не ми е дала задоволителен отговор, макар повечето от тях да го търсят и обясняват по свой собствен начин.

Затова е любопитно, че най-голямо просветление получих от една книга, която няма и не е имала подобна претенция – да търси отговори, да анализира и обобщава, да посочва виновни. Една книга, в която авторът, хърватин,  не заема страна, героите не са катеогиризирани на добри и лоши, а над всичко тегне някаква причудлива, но всъщност толкова прозаична съдбовност.

Борис Дежулович е хърватски писател и журналист, чийто роман „Майната им на хилядата долара“ не го направи герой нито за своите, нито за другите. С рядко срещана (що се касае до прозата, посветена на юговойните) сатира, той ни връща към конфликта в Босна, в една изключително странна и объркана ситуация. Шестима босненски войници мюсюлмани в униформи на хървати срещат шестима хървати от специалните части, предрешени като босненци. И двете групи са изпратени на тайна мисия в тила на врага и се състоят от възможно най-шарената сбирщина абсолютни келеши, за които можете да се сетите.

Представихте ли си го? Шестима босненци мюсюлмани в униформи на хървати срещу шестима хървати католици в униформи на босненци. Малко объркано, нали? И ако това не е идеалната метафора за цялата тази война!

Патовата ситуация, в която изпада тази извънрено необичайна дузина, се развива в рамките на само един ден. Един ден, който преминава основно в псувни и не особено интелектуални разговори между войниците, които вероятно пресъздават обичайното военновременно ежедневие за враждуващите от всички страни на фронта. Наред с цветистите псувни, Дежулович ни връща към моменти от миналото на всеки от героите – моменти, в които тривиалното и съдбовното стъпват в собствените си следи. Сцените от съзряването на хлапетиите от Благайевац, толкова автентично натуралистични, изпълнени с нагон, с онзи фрапантно бутафорен турбофолк кич на разпадащата се Югославия, ни открехва за миг съзнанието на мъжете, стискащи калашници един срещу друг. И в това съзнание не личи религията, не личи верското разделение, не се вижда фанатична омраза, надъхвана от Франьовци и Алиевци.

Виждат се… други неща. Едрите гърди на легендарната Кьорава Жужа например. Обвити в тайнственост истории за местната попфолк певица Соня Амазона. Моменти на триумф и падение във футболни срещи от селското първенство. Едно или друго решение, което ще определи цялата съдба на някого…

Едва ли Дежулович е обрал овациите на онези свои сънародници, които смятат, че за войната трябва да се пише от „национално отговорна позиция“. Със своя сатиричен роман той не бърка в незарасналата рана – просто прокарва пръст по коричката й, за да провокира не болка, а някаква друга реакция.

Интересен и смел експеримент, даващ ценен поглед към „балканската психопатология“, какъвто сполучлив термин е използван в издателското резюме. Впрочем, заслужава си да отбележа и друго – книгата идва на български език във впечатляващо, изпипано с професионализъм издание, чудесно художествено оформление и страхотен превод. Неща, които рядко виждаме в такова безкомпромисно съчетание. Поздравления на изд. „Ерго“.

Публикувано от Георги

Мемоари на един румънски военнопленник

Изключително рядко е в българската военна документалистика да се търси гледната точка на врага, забелязали ли сте? Изобилства от мемоари на участници в сраженията и книги, разглеждащи всичко от българската гледна точка, но когато стане въпрос за някаква обективност, или още повече – за погледа на другия, на врага, нещата замръзват. Няма ги. Изключение правят, разбира се, цитати на чужди военни кореспонденти, които славят героизма на българския воин и силата на българското оръжие. Те се предават от уста на уста, а в последните години и под формата на фейсбук картинки, за да напомпат малко самочувствие във вечно гледащия (неразбиращо) назад българин.

Та когато видях книга от румънски автор, озаглавена „Мемоари на един военнопленник“, просто изтичах до книжарницата и си я купих още в деня на излизането й. Книжарите дори не бяха забелязали, че са я получили, когато вече  държах в ръцете си. Името Джордже Топарчану не ми говореше нищо, нито пък издателство „Даниела Убенова“ (след кратък преглед на сайта им установих, че издават предимно учебници и детски книжки). Но корицата, на която архивна снимка показва дунавския бряг при Тутракан, обсипан с трупове след паническото бягство на румънците… това вече ми говореше достатъчно.

Книгата се чете на един дъх и изумява с невероятната си четимост и яркия, увлекателен стил на автора. Топарчану е представител на румънската интелигенция в началото на ХХ век – поет, публицист, белетрист. Като ефрейтор в румънската армия участва в Междусъюзническата война, а след това и в Първата световна. През 1916 г. е пленен при Тутракан, а след това отведен в плен на юг, в Македония. Тези бурни събития са описани с майсторско перо в мемоарите му, основен театър на които, по неволя, е България.

Първият досег на Топарчану с България е през Междусъюзническата война. Страниците, посветени на този срамен румънски поход през опразнената от мъже и опустошена от холера Дунавска равнина, не блестят с нищо особено. Страхът от зараза доминира, а завръщането на родна територия се посреща с въздишка на облекчение. Не така стоят нещата обаче при битката за Тутракан само три години по-късно. Епизод, врязал се силно в паметта на писателя и описан по изключително вълнуващ начин в книгата. Картините от Тутракан са потресаващи – паниката, обзела румънците при настъплението на българските войски, е нечувана. Топарчану описва Дунава, кипяща от обезумели войници, опитващи се да се доберат до своя бряг – оттам обаче ги стрелят техните, а отсам – българите. Шокиращи са разказите за уплашените войници, които нахлуват на палубата на един катер, стъпвайки до смърт всички ранени, наредени върху нея, водени единствено от страха. И за неумолимите български стрелци, упражняващи се в стрелба по плуващите в Дунава румънци, дори когато отсреща смахат отчаяно с ръце в опит да се предадат. Войната наистина е безумие и ненаситна за кръв паст – разбираш го доста ясно от подобни свидетелства.

Снимка: Изгубената България

Веднъж попаднал в плен, Топарчану започва продължава одисеята си по пътя за Македония в един изнурителен, убийствен преход из българските земи. Не спестява нищо от преживяванията си по време на прехода – и отношението на българските стражи, и замерянето на колоната с камъни от местните при преминаването покрай населени места. В Македония обаче, далеч от активните бойни действия, и разказът става доста по-живописен. С извиращо кой знае откъде чувство за хумор пленникът описва опитите си да научи български: „… крък, мък, цфък, които приличат повече на хълцане, отколкото на човешки говор“, а страниците, посветени на това му занимание, ще ви накарат да изпопадате от смях. Книгата е изпълнена и с всякакви любопитни случки, които изграждат една изключително колоритна картина на войната, контрастираща с всичко, писано от български автори по темата.

Чистосърдечен и необременен от нашата родна романтика спрямо Македония, Топарчану я описва с цялата си ирония така:

„Македония, планинска страна на бунтовни пастири и зеленчукопроизводители, изобразена в сепийно кафяво върху светлата карта на Европа; объркана и чудовищна география, която ми причиняваше тръпки на ужас на училищната скамейка и двойка в бележника… Благословен от Бога край, само трънаци и камънаци, където дори и в най-лошите си сънища не съм си представял че ще живея…

Македония, земя с историческо минало, където античната цивилизация се инфилтрира веднъж отдолу-нагоре като нежна струя вода, а после изтича обратно отгоре-надолу, без да остави нито капка. Амфитеатър на размествани от земетресения скали, гнездо на ендемична анархия, смесица от враждуващи раси, коя от коя по-намръщена и главонога, които от толкова време се разкъсват със зъби помежду си и взаимно се оскверняват, докато успеят да се слеят в тази перла – homo balcanicus – уникален тип на планетата Земя, европеец по географско определение, а комитаджия – по рождение…“

Как ви се струва това, а? Прекрасен цитат, просто прекрасен! Цялата книга е хипнотизираща дотолкова, че трудно ще я оставите. Аз лично я изчетох на един дъх.

Мога само да изразя адмирации към изд. „Даниела Убенова“ за смелото решение да издаде на български език тези мемоари. При това в чудесно книжно тяло с въздействаща корица, хубава хартия и печат. Единствената ми забележка е към задната корица, две трети от която е заета от снимка и информация за преводача (адмирации и за него, разбира се, но… две трети?!), а карето за автора е сбито в най-долния ъгъл, безкрайно лаконично. Но това са бели кахъри, книгата е супер!

Публикувано от Георги

Защо не победихме

С напредването на 100-годишнината от участието на България в Първата световна война изчитам всичко, което успея да намеря по темата в опит да осмисля това най-върховно военно усилие на нашия народ в цялата му досегашна история. Освен исторически съчинения, писани в по ново време и широко достъпни по книжарниците, особен интерес представляват мемоарните свидетелства на участниците в сраженията. Повечето са издадени в първото десетилетие след края на войната, но уви, единици са онези от тях, които биват преиздадени, при това почти всички са с изчерпани тиражи и достъпни само в антикварните сайтове. Ето защо с любопитство научих, че ИК „Труд“ пускат на пазара ново издание на книгата на полковник Стефан Нойков – „Защо не победихме“.

През по-голямата част от войната Стефан Нойков е началник на Оперативното отделение в щаба на Действащата армия и като такъв има непосредствен поглед над целия процес по вземане на стратегическите решения. След поражението през 1918 г. той връчва на военния министър подробен доклад със своята версия за причините, поради които България губи. През 1922 г. разширен вариант на доклада излиза под формата на книга, озаглавена „Защо не победихме. 1915 – 1918“. Малко след това, през 1925 г. полковник Нойков намира смъртта си сред жертвите на атентата в църквата Св. Неделя, а книгата му е обречена на забвение в идващите десетилетия.

„Защо не победихме“ обаче представлява изключителен по своята същност документ. Тя рязко се различава от повечето мемоари, писани от съвременниците. В нея няма да намерите героични описания на сраженията, нито случки от бита на войниците, с които изобилстват много от останалите книги по темата. Полковник Нойков внимателно, методично и на база лични наблюдения, писма, документи и анализи разглежда включването на България в световния конфликт, условията на съюза с Германия, хода на бойните действия и най-вече причините за тежкото поражение, което претърпява страната ни през септември 1918 г.

Водещо през цялата книга е убеждението на автора, че асиметричността във взаимоотношенията между съюзниците е най-важната причина за неуспеха. Неизпълнените ангажименти от страна на Германия към малкия си съюзник, подценяването на опасността на Южния фронт и на практика изоставянето на българската армия сама пред все по-концентрираните сили на Съглашението водят до логичния завършек на тази епопея. Изключително интересни са телеграмите и писмата, които си разменят главнокомандващите на германската и българската армия и които Нойков привежда в пълен текст. От тях става ясно колко отчаяно се опитват българите да убедят могъщия си съюзник да изпрати подкрепления или поне да не изтегля бригадите си от Южния фронт – всички тези опити са уклончиво отклонени от германците, които постепенно опразват театъра на бойните действия от собствените си войски, за да ги хвърлят в сраженията на Западния фронт. Нойков се спира подробно и на деморализацията, настъпила в българските редици при тази демонстрирана от съюзниците нелоялност – при това на фона на все по-острия недостиг на храна и дрехи в изморената армия.

Авторът изразява и хипотезата, че развръзката би могла да бъде и по-различна, ако вместо да се окопае в двугодишна позиционна война, българската армия бе напреднала в неутрална Гърция още в края на 1915 г. и бе помела слабото гнездо на Съглашението в Солун. И същевременно си отговаря на въпроса защо не се е случило това – Германия няма ползва от бърз завършек на бойните действия на Балканите и излизане на България от войната. Напротив, малкият съюзник трябва възможно най-дълго да ангажира французи и англичани в Македония, защото в противен случаи техните дивизии ще отидат на Западния фронт и ще направят задачата на кайзера доста по-мъчна. Това е брутална, но и доста правдива теза, която разкрива много за коалиционните споразумения и играта на шах, където малките страни са просто пионки на големите.

„Защо не победихме“ се чете лесно, въпреки документалния си стил, и е написана изключително увлекателно. Рядко срещаната обективност на полковник Нойков и стремежът му да подкрепи тезите си преди всичко с документи заслужават истински адмирации и със сигурност ще допаднат на любителите на исторически четива.  Хубаво е, че книгата отново се завръща към нов живот. Дано я прочетат повече хора. Ще „охлади“ много разгорещени глави с рационалността си.

Публикувано от Георги

Ако книгата ви се струва интересна, вижте още:

Кристофър Кларк – „Лунатици“

Борис Дрангов – „Помни войната“

Георги Кременаров – „България в Първата световна война“