Военни

„Татарската пустиня“ и вечното очакване на врага

Наистина се надявам да не пропуснете тази книга. Било то поради хитови заглавия, които греят от всяка витрина, или просто защото издателското резюме на гърба не обещава вълнуващ и изпълнен с обрати сюжет. Корицата ще помогне за това. Изчистена, стилна, прекрасна. Името на Дино Будзати – излишно е да коментирам.

„Татарската пустиня“ е поредното силно заглавие във все още малката колекция на младото издателство „Лист“. Книга, в която се влюбих от пръв поглед. В корицата, в шрифта, в начина, по който хлътнах по стъпките на автора, в редакторския послепис.

Като стана дума, прочетете думите на редактора, преди да започнете книгата. После ще ги прочетете отново, сигурен съм. Ще ви е полезно в опита да си обясните през какво точно сте минали току-що. Ако трябва да резюмирам сюжета на „Татарската пустиня“, бих казал точно две изречения: „Млад офицер е изпратен на служба в изолирана крепост, където никой не иска да отиде. Въпреки това той не иска да си тръгне оттам„. Лесно ще се досетите за това още в началото на книгата. Сюжетът обаче далеч не е всичко. Вълнуващото в книгата на Дино Будзати е онова чувство на обреченост, изкристализирало в доброволно отшелничество, което може да завладее един млад мъж по стечение на обстоятелствата. Можете да наречете „Татарската пустиня“ антивоенен роман и ще сте прави. Донякъде. Почти страховито Будзати пресъздава духа на военщината, на вездесъщия устав, излъскан до фанатизъм сред студените стени на Крепостта. Но срещу войната ли наистина е насочена тази алегория?

„Навярно всичко се роди в редакцията на „Кориере дела сера“, разказва Будзати в свое интервю. „От 1933 до 1939 година тук всяка нощ вършех тежка и еднообразна работа. Минаваха дни, месеци, години и аз се питах дали и занапред животът ми ще продължи все така, дали надеждите, младежките мечти полека-лека ще атрофират, дали ще дойде очакваният голям случай, или не. А край себе си виждах хора – някои млади като мен, други по-възрастни – носени от същата мудна река, и се питах дали и аз един ден ще се озова в положението на моите колеги с побелели коси, вече пред пенсиониране – мрачни, незабележими труженици, обречени да оставят след себе си само блед спомен“.

Ужасът от еднообразието в прозаичната работа кара писателя да сътвори своята „Татарска пустиня“. Това е неговата Крепост, от която трудно можеш да се измъкнеш, ако позволиш да те обсеби. Ако превърнеш рутината в ритъм на сърцето си. Като си помисля, актуалността на тази книга е изключителна в днешния свят, където хиляди хора си задават същите въпроси, затворени в стените на своите офисни кутийки.

В неумолима спирала съдбата на лейтенант Дрого, предвидима до голяма степен, ще го доведе до логичния край. Изчистени са всички детайли, които могат да размият картината – врагът е неназован, пустинята също. Така и не разбираме срещу кого е денонощният пост, който обитателите на Крепостта възприемат толкова сериозно. Почти с насмешка приемаме ежедневните ритуали, трескавото „Нащрек!“, което си подвикват войниците всяка нощ на крепостните стени, устременото взиране в далечината в търсене на някакво движение, на някакъв враг. И мнимата увереност, че един ден той непременно ще дойде. Всички са като участници в спектакъл, струва ни се, че всеки момент някой ще щракне с пръсти и войниците ще прихнат да се смеят. Но нищо такова не се случва. Играта на войници се играе със смъртоносна сериозност до самия край.

Брилянтен е Будзати в „Татарската пустиня“. Ще ви стресне, карайки ви да се замислите дали и вие не сте на служба в своята Крепост, дали и вие не играете твърде сериозна игра на войници. И кого всъщност чакате да се появи от далечината на пустинята?

Публикувано от Георги

Categories: Военни, художествена | Вашият коментар

Евгений Утин – „Писма от България“ и непознатата Руско-турска война

На фона на ежегодната полемика около Трети март като национален празник на България и вечните делби между русофили и русофоби, тази година почти незабелязано за широката аудитория на книжния пазар се появи едно забележително издание. Книгата на петербургския адвокат и военен кореспондент Евгений Утин „Писма от България“ излиза на руски език през далечната 1879 година, но, забележете, никога не е издавана у нас. Въпреки че представлява живо свидетелство от първо лице за войната, която Руската империя води с Турция, за всички тези години не се намира воля тази книга да достигне до българския читател.

Този факт засили неимоверно любопитството ми и дългият празничен уикенд прекарах с „Писма от България“, издадена в красиво книжно тяло от търновското издателство „Абагар“. Триста страници по-късно отговорът на въпроса „Защо чак сега?“ намира своя изчерпателен отговор.

Евгений Утин заминава за България малко след избухването на войната през 1877 г. и остава у нас до третия щурм на Плевен през септември същата година. Изключително интересно е да се вникне в неговите разкази и размишления за вероятно една от последните „романтични“ войни в Европа. Под „романтични“ визирам онова приповдигнато настроение, необоснован патос и еуфория, жадуването за предстоящите сражения като за истинско тържество. Това разбиране за войната е завинаги стъпкано в калта чак през 1916 г. в окопите на Сома и Вердюн. Но тогава, на брега на Дунава, картината е като от празник.

„Всички очевидци разказваха в един глас, че армията е великолепна, че цялата подготовка на войната е доведена до съвършенство, нашето оръжие блести, нашата артилерия внушава дълбоко уважение, към генералния щаб и ръководните лица се отнасяха като към икони и обществото беше готово да обсипе с камъни всеки, който би си позволил не само да не признава, но дори и да се усъмни в огромните таланти, в гения на всички онези, натоварени от съдбата с високата чест да поведат в бой руската армия“, описва Утин еуфорията в родината си.

Следващите страници илюстрират дълбокото му разочарование и болка от рухването на тази измамна фасада. Истинското лице на Руско-турската война за него, руския кореспондент и патриот, е поредица от престъпна немарливост, подценяване на противника, липса на подготовка и похабяване на човешки животи. Войната не се оказва бърз и безпрепятствен поход до Константинопол – и пушите, и екипировката, и оръдията, дори палатките на противника са по-добри от руските. Турците не бягат панически пред настъпващите войски, а оказват свирепа съпротива, която коства хиляди и хиляди жертви. Шокиращи са свидетелствата на Утин за несъвършенствата на санитарната част, за мръсотията и хаоса в полевите болници, където ранените губят живота си, просто защото няма кой да им обърне внимание; за мъчителните преходи с волски каруци, които много от пострадалите войници не успяват да преживеят. Унищожителна е критиката му за мащабната корупция, която владее интендантството и доставчиците на провизии за войската и безскрупулните схеми, които пресметливите тиловаци правят за сметка на обикновения войник. Горчивите изводи, които си прави военният кореспондент, водят и категоричната му оценка:

„Вярно, победихме, но нека никога не забравяме, че победихме с огромно числено превъзходство на силите и с несравнимите природни качества на руския войник, който не признава никакви препятствия в битката с врага“.  „Разбира се – пише Утин – руският войник понесе всичко, издържа и втори, и трети път и с гърдите си проби пътя до Константинопол. Но въпросът е колко излишни жертви паднаха в тази война заради лошото състояние на въоръжението. В този случай нищо няма да обясниш със „съдбовните неизбежности на войната“. По-скоро трябва да се позовеш на нашите може би също съдбовни неуредици“.

И докато горното дава доста автентичен поглед над състоянието на руската армия по време на войната, за българския читател ще е безкрайно любопитна и гледната точка на „освободителите“ към „братушките“ българи. А тя, поне според автора, е доста смесена. Първоначалните впечатления са изпълнени със скептицизъм. „Е, това народ ли е, за когото си струва да проливаме кръвта си? Неблагодарни, глупави – и т.н. и т.н.“ са част от подмятанията по адрес на българите. Всъщност едно от нещата, които изненадва руснаците при десанта им, е голямото недоверие на „братушките“. То обаче, както посочва Утин, има своите дълбоки корени. Не за първи път руски крак стъпва по тези земи в битка с империята на султана, но резултатите до този момент са катастрофални най-вече за местното население. В предишните войни отстъплението на руските войски е последвано от нечувани жестокости спрямо останалите в района българи и затова сега, през 1877 г., железният български аргумент е „Вие ще си отидете както няколко пъти досега, а турците ще се върнат и пак ще ни изколят“.

Голямо е подценяването и на българското опълчение, към което руснаците гледат с насмешка. Това се променя обаче след боя при Стара Загора, в който загиват половината опълченци, но подвигът им се прочува и променя отношението към боеспособността на българите.

Утин навлиза и по-дълбоко, търсейки причините за високомерното отношение на неговия народ към освободените южни славяни. И той ги намира преди всичко в „крайно ограниченото познание за историята на българския народ, преувеличените представи за мними благодеяния, които сме оказвали на българите в миналото, и накрая някаква съвсем фантастична представа за безпределната любов, която южните славяни изпитвали към нас“.

Той безпощадно критикува най-голямата, според него, грешка на сънародниците си – опита им да наложат своите собствени порядки над току-що освободения народ и да го поставят под опека. „Да попаднеш под опека, да загубиш пълноправие – няма по-тъжна съдба за който и да е народ. Нека народът преживява години на колебание, нека впряга всичките си сили и търпи загуби, само не го поставяйте под опека, тъй като в такъв случай той губи вярата в себе си и стъпка по стъпка се превръща в сляпо оръдие на своите опекуни“.

Авторът търси и историческите причини, поради които се проявяват тези „прекомерни изисквания за благодарност“, които руснаците предявяват навсякъде. И го намира в дългите години на татарско робство и изгубеното покрай това чувство на самостоятелност. „По силата на миналото, с което още не сме се разделили, гледаме на всеки дребен успех в обществения ни живот не като на нещо, което е в реда на нещата, а като на милостиня, зависима от благоприятен случай. При такова отношение към естествените надежди… ние знаем само да благодарим. Понятно е, че след като исторически сме възпитавани в чувство на благодарност, я изискваме и от другите, които имат щастието или нещастието да се срещнат с нас. Длъжни са да благодарят, а за какво – това е друг въпрос„.

Невероятна оценка на автор, който очевидно не е имал никакви притеснения да заявява позицията си, без да се страхува от цензура, преследване или отхвърляне заради едно или друго твърдение. Уви, подобни преценки се оказват достатъчни да обрекат книгата на забвение в последвалите десетилетия.

И още един момент, който ще спомена, защото заслужава внимание. Не си спомням да сме учили в учебниците, че Руско-турската война се оказва хуманитарна катастрофа за българите, вероятно надминала ужасите на Априлското въстание. Поражението на русите край Стара Загора и последвалото опожаряване на града прогонват десетки хиляди хора, които търсят спасение през Балкана. Покъртителни са картините, които Утин описва с ужас, докато разказва за бягащите майки, принудени да изоставят децата си по пътя, за отмъстителността на турците и изстъпленията над цивилното население. Войната навсякъде е кошмар, независимо дали я наричаме „освободителна“ в учебниците и си я визуализираме с героични сцени на патос. Хилядите безименни жертви сред цивилното население не попадат върху никоя картина или гравюра, но достигат до нас 139 години по-късно, ярко описани от Евгений Утин.

Чест и почитания на издателство „Абагар“ за това прекрасно издание. Признавам си, че цената от 20 лв. за книга от 300 страници с меки корици първоначално ме стресна малко, но томчето си струва всяка стотинка. Трябва да се отбележи и страхотното графично оформление, ценните бележки под линия, дело на преводача, и хубавият предговор от писателя Георги Данаилов, който резюмира вкратце есенцията от иначе многословния Утин. Тази книга без съмнение руши митове и точно по тази причина остава неизвестна у нас повече от век. Неудобна и за руската, и за българската страна, тя разкрива твърде много истини, поставящи под съмнение захаросаната фасада на тази война. И точно затова трябва да се чете. Защото знанието неутрализира омразата, породена от сляпата вяра в митовете и деленето на -фили и -фоби. И поставя в центъра неутралните факти, безименният героизъм и страдание на обикновения човек. Които трябва да почитаме с ръка на сърцето и днес.

Публикувано от Георги

Categories: Военни, Исторически, Мемоари | 2 коментара

Автобиографията на Михаил Калашников

Новината, че предстои издаването на български език на книга, посветена на най-известното оръжие на ХХ век – автомат Калашников, ме накара да изровя от паметта си едно заглавие, което бях пропуснал преди няколко години при излизането му. Става въпрос за малката книжка „Моят живот в бури и откоси“, събрала спомените на съветския оръжеен конструктор Михаил Калашников. Изд. „Рива“ я пуснаха на пазара през 2011 г., но докато стигна до нея, вече беше изчезнала от рафтовете на повечето книжарници.  Сега любопитството ми се изостри и с малко късмет успях да открия една изостанала бройка в „Хеликон Витоша“.

kalashnikov-bioФренската журналистка Елена Жоли публикува през 2003 г. книгата си, която написва в резултат на разговорите си с вече доста възрастния Михаил Калашников в дома му в затънтения уралски град Ижевск. Освен нейните коментари и обяснения за контекста на разказваните събития, Жоли се е постарала да запази автентичния разказ на конструктора. Казвам „конструктор“, защото трудно можем да наречем с друга титла човека, останал в историята като създател на АК-47, колкото и спорен да е този факт. Той не е нито инженер, нито има някакво образование. До края на живота си не става директор на оръжейния завод, в който работи, а запазва единствено титлата си „главен конструктор“. Въпреки това е генерал и носител на всички възможни съветски и руски държавни отличия. Твърде любопитно…

Още по-любопитен е въпросът с действителното изобретение на автомат „Калашников“. Много източници твърдят, че заслугите за това са на немския конструктор Хуго Шмайзер и екип от други немски специалисти, които през 50-те години са изпратени да работят именно в Ижевск. Шмайзер е създателят на една от първите автоматични пушки в света – оръжието Stg 44, което в края на войната влиза на въоръжение във войските на Райха, а трофейни бройки от него бързо попадат в ръцете на руснаците, които оценяват високо достойнствата му. Изумителна е дори визуалната прилика между Stg 44 и АК-47, макар да се водят доста спорове доколко конструкцията на двете оръжия наистина е сходна. Защо отварям тази скоба ли? Защото, въпреки очевидните съмнения, в книгата си Калашников дори не споменава името на Хуго Шмайзер (ок, споменава го веднъж, но по съвсем друг повод). Което е малко странно, сякаш.

Човекът, когото виждаме в „Моят живот в бури и откоси“ е едно печално творение на сложната епоха, в която живее, един завършен homo sovieticus. Книгата започва с ужасяващи разкази за детството и ранните години на Миша, в периода на разкулачването, когато семейството му е депортирано в Сибир. Болезнено откровение за социалните катаклизми, разтърсили селата по онова време. „Децата знаеха кои от местните хора подкрепяха депортирането в Сибир и лишаването от граждански права на онези селяни, и в училището се пренасяха разделенията, търканията и разногласията между бедни и богати. Разменяните обиди и упреци понякога завършваха с всеобщи стълкновения. Децата си отправяха заплахи, наричаха се кулаци и експлоататори. Нарочените винаги бяха смятани за инициатори на разправиите дори когато те чисто и просто се отбраняваха и защитаваха“.

Зловещите картини на депортацията и изнурителния живот в Съветския съюз през 30-те години всъщност са доста по-интересни от следващите страници, които разказват за същинската работа по създаването на най-известния автомат в света. Както вече споменах, липсва каквото и да било за Хуго Шмайзер, макар темата за „заимстването“ все пак да намира място в мемоарите на Калашников. Така например той признава, че в ранните си разработки бил заимствал детайли от американската пушка „Гаранд“. Друга съществена липса обаче, която установих, е тази на техническите детайли. Тях просто ги няма. Великият конструктор разказва за тестовете, за преработките, за комисиите, за конкурентите си, но не и за детайлите на автомата, които го правят толкова успешен. Как се е стигнало до едно или друго решение, кое е уникалното в него – представям си, че всеки създател естествено би изпаднал в логорея, докато описва „отрочето“ си. Не и Миша Калашников. Той е лаконичен, спестява доста подробности и умело насочва разказа си в други посоки.

Всъщност, есенцията на цялата книга е събрана в предговора от Елена Жоли. Мемоарите на самия Калашников премълчават тактично ключови моменти от създаването на автомата, но пък рисуват образа на един човек, който идеално се вписва в понятието „homo sovieticus“. Сложен, неразбираем образ, който не предизвиква никакви симпатии, дори напротив. Репресиран от политиката на Сталин, по-късно като депутат той му ръкопляска в несвяст, защото никой не иска да спре да пляска пръв. Края на Съветският съюз възприема като предателство спрямо родината си. Смята, че Германия е трябвало и досега да плаща репарации и се отвращава, че „сега протягаме ръка за просия пред тази нация„. Думите му са пълни с противоречия, като това: „След разпадането на СССР манталитетът на хората се промени, те започнаха да се плашат един от друг“. Чак тогава ли, мисля си…

Въпреки всичко мемоарите на Калашников са любопитен поглед към спорната личност на човека, оставил името си като създател на най-смъртоносното оръжие в света. Трябва да се четат с едно, дори с две наум, но показват с една човешка съдба толкова много от съветската действителност и съветския начин на мислене. И говорят много дори за това, което премълчават.

Публикувано от Георги

Categories: Военни, Интервю, Мемоари | Вашият коментар

„Но да умреш, когато се пробужда…“

„Но да умреш, когато се пробужда

земята от отровната си плесен…“

Н. Вапцаров

Попаднах на тази книга на Коледния панаир на книгата в НДК. Както винаги по това време, на щанда на изд. Атлантис КЛ човек успява да намери по нещо интересно от съвременната немска проза. Заглавието не го бях чувал, нито пък виждал по книжарниците дотогава. Това издателство има странния недостатък да остава незабележимо за широката аудитория, въпреки съвсем нелошите си книги.

razstrel-naproletОригиналното заглавие на немски е „Im Frühling sterben„. Буквално „Да умреш през пролетта“. Не знам по каква причина българският издател е избрал доста по-безпощадното „Разстрел напролет“. Вероятно заглавието, а и отчайващо непривлекателната корица са допринесли за непопулярността на книгата, а всъщност иззад кориците дебне съвсем приличен разказ за две човешки съдби в последните дни на Втората световна война.

Валтер и Фите са приятели, отраснали са на село и привикнали със селскостопанския труд. В ранната пролет на 1945 г. войната е достигнала до тях, във вътрешността на Германия, най-вече с разрушенията от бомбардировките и потоците прииждащи от Изток бежанци. Все още са твърде невръстни, за да бъдат призовани на фронта. Това обаче се променя със затягането на примката – американците са вече на Одер, а руснаците напредват към Берлин. Мобилизирани набързо във Вафен СС, двамата приятели са пратени в Унгария, където ще се сблъскат с хаоса и кошмара от надвисналия апокалипсис.

Ралф Ротман създава изключително реалистична картина на този апокалипсис, в който светът се сгромолясва в пожарищата и разрушенията на войната, а зловещият мирис на смъртта се усеща навсякъде. Това са оголени, жестоки картини на безнадеждност, на страх, на примирение с предстоящото унищожение. Лозунгите и високопарните думи са забравени, никой не си прави илюзии, но театърът продължава, вече под заплахата на бесилката – по много дървета висят тела на хора, обвинени в предателство, малодушие, дезертьорство. Залезът на Третия райх, тягостният и кървав миг преди Stunde Null – капитулацията, е разкрил най-животинските, най-първобитните инстинкти у хората. Животът е изгубил всякаква стойност освен за онези, които стискат здраво своя собствен и мислят поединично за спасението си.

Оригиналната корица

Оригиналната корица

В тази зловеща обстановка Фите прави опит да избяга, но е заловен и обвинен в измяна. Излишно е да го крия, а и заглавието вече казва достатъчно за съдбата му. Изстрелът ще дойде от най-добрия му приятел, а страниците, посветени на разстрела, са най-силните в целия роман – смразяваща кръвта картина на абсолютния ужас, баналност и безсмисленост на една смърт, разказани с почти медицинска безпристрастност.

Въпреки „спойлъра“ в казаното по-горе, в заглавието и дори в редакторското резюме на задната корица, книгата би представлявала интерес за всеки, който иска да надникне в заключителните дни на войната и да види достоверния образ на тоталното унищожение, което тя води след себе си. Без да блести с нещо изключително, „Разстрел напролет“ е автентично свидетелство за апокалипсиса, представен чрез съдбата на двама младежи. И въпреки металния вкус, който оставя в устата след прочитането й, книгата не е твърде песимистична. Краят й е и ново начало. Животът продължава, смъртта е взела своето и светът се връща към тривиалните взаимоотношения между хората.

Публикувано от Георги

Categories: Военни, художествена | Вашият коментар

Майната им на хилядата динара

Изчел съм доста книги, посветени на ужасяващите войни в бивша Югославия през 90-те години на ХХ век в опит да проумея причините, довели до избухване на барутния погреб. Нито една не ми е дала задоволителен отговор, макар повечето от тях да го търсят и обясняват по свой собствен начин.

Затова е любопитно, че най-голямо просветление получих от една книга, която няма и не е имала подобна претенция – да търси отговори, да анализира и обобщава, да посочва виновни. Една книга, в която авторът, хърватин,  не заема страна, героите не са катеогиризирани на добри и лоши, а над всичко тегне някаква причудлива, но всъщност толкова прозаична съдбовност.

mainata-imБорис Дежулович е хърватски писател и журналист, чийто роман „Майната им на хилядата долара“ не го направи герой нито за своите, нито за другите. С рядко срещана (що се касае до прозата, посветена на юговойните) сатира, той ни връща към конфликта в Босна, в една изключително странна и объркана ситуация. Шестима босненски войници мюсюлмани в униформи на хървати срещат шестима хървати от специалните части, предрешени като босненци. И двете групи са изпратени на тайна мисия в тила на врага и се състоят от възможно най-шарената сбирщина абсолютни келеши, за които можете да се сетите.

Представихте ли си го? Шестима босненци мюсюлмани в униформи на хървати срещу шестима хървати католици в униформи на босненци. Малко объркано, нали? И ако това не е идеалната метафора за цялата тази война!

Патовата ситуация, в която изпада тази извънрено необичайна дузина, се развива в рамките на само един ден. Един ден, който преминава основно в псувни и не особено интелектуални разговори между войниците, които вероятно пресъздават обичайното военновременно ежедневие за враждуващите от всички страни на фронта. Наред с цветистите псувни, Дежулович ни връща към моменти от миналото на всеки от героите – моменти, в които тривиалното и съдбовното стъпват в собствените си следи. Сцените от съзряването на хлапетиите от Благайевац, толкова автентично натуралистични, изпълнени с нагон, с онзи фрапантно бутафорен турбофолк кич на разпадащата се Югославия, ни открехва за миг съзнанието на мъжете, стискащи калашници един срещу друг. И в това съзнание не личи религията, не личи верското разделение, не се вижда фанатична омраза, надъхвана от Франьовци и Алиевци.

Виждат се… други неща. Едрите гърди на легендарната Кьорава Жужа например. Обвити в тайнственост истории за местната попфолк певица Соня Амазона. Моменти на триумф и падение във футболни срещи от селското първенство. Едно или друго решение, което ще определи цялата съдба на някого…

Едва ли Дежулович е обрал овациите на онези свои сънародници, които смятат, че за войната трябва да се пише от „национално отговорна позиция“. Със своя сатиричен роман той не бърка в незарасналата рана – просто прокарва пръст по коричката й, за да провокира не болка, а някаква друга реакция.

Интересен и смел експеримент, даващ ценен поглед към „балканската психопатология“, какъвто сполучлив термин е използван в издателското резюме. Впрочем, заслужава си да отбележа и друго – книгата идва на български език във впечатляващо, изпипано с професионализъм издание, чудесно художествено оформление и страхотен превод. Неща, които рядко виждаме в такова безкомпромисно съчетание. Поздравления на изд. „Ерго“.

Публикувано от Георги

Categories: Балкански, Военни | Вашият коментар

Мемоари на един румънски военнопленник

Изключително рядко е в българската военна документалистика да се търси гледната точка на врага, забелязали ли сте? Изобилства от мемоари на участници в сраженията и книги, разглеждащи всичко от българската гледна точка, но когато стане въпрос за някаква обективност, или още повече – за погледа на другия, на врага, нещата замръзват. Няма ги. Изключение правят, разбира се, цитати на чужди военни кореспонденти, които славят героизма на българския воин и силата на българското оръжие. Те се предават от уста на уста, а в последните години и под формата на фейсбук картинки, за да напомпат малко самочувствие във вечно гледащия (неразбиращо) назад българин.

memoariТа когато видях книга от румънски автор, озаглавена „Мемоари на един военнопленник“, просто изтичах до книжарницата и си я купих още в деня на излизането й. Книжарите дори не бяха забелязали, че са я получили, когато вече  държах в ръцете си. Името Джордже Топарчану не ми говореше нищо, нито пък издателство „Даниела Убенова“ (след кратък преглед на сайта им установих, че издават предимно учебници и детски книжки). Но корицата, на която архивна снимка показва дунавския бряг при Тутракан, обсипан с трупове след паническото бягство на румънците… това вече ми говореше достатъчно.

Книгата се чете на един дъх и изумява с невероятната си четимост и яркия, увлекателен стил на автора. Топарчану е представител на румънската интелигенция в началото на ХХ век – поет, публицист, белетрист. Като ефрейтор в румънската армия участва в Междусъюзническата война, а след това и в Първата световна. През 1916 г. е пленен при Тутракан, а след това отведен в плен на юг, в Македония. Тези бурни събития са описани с майсторско перо в мемоарите му, основен театър на които, по неволя, е България.

Първият досег на Топарчану с България е през Междусъюзническата война. Страниците, посветени на този срамен румънски поход през опразнената от мъже и опустошена от холера Дунавска равнина, не блестят с нищо особено. Страхът от зараза доминира, а завръщането на родна територия се посреща с въздишка на облекчение. Не така стоят нещата обаче при битката за Тутракан само три години по-късно. Епизод, врязал се силно в паметта на писателя и описан по изключително вълнуващ начин в книгата. Картините от Тутракан са потресаващи – паниката, обзела румънците при настъплението на българските войски, е нечувана. Топарчану описва Дунава, кипяща от обезумели войници, опитващи се да се доберат до своя бряг – оттам обаче ги стрелят техните, а отсам – българите. Шокиращи са разказите за уплашените войници, които нахлуват на палубата на един катер, стъпвайки до смърт всички ранени, наредени върху нея, водени единствено от страха. И за неумолимите български стрелци, упражняващи се в стрелба по плуващите в Дунава румънци, дори когато отсреща смахат отчаяно с ръце в опит да се предадат. Войната наистина е безумие и ненаситна за кръв паст – разбираш го доста ясно от подобни свидетелства.

Снимка: Изгубената България

Снимка: Изгубената България

Веднъж попаднал в плен, Топарчану започва продължава одисеята си по пътя за Македония в един изнурителен, убийствен преход из българските земи. Не спестява нищо от преживяванията си по време на прехода – и отношението на българските стражи, и замерянето на колоната с камъни от местните при преминаването покрай населени места. В Македония обаче, далеч от активните бойни действия, и разказът става доста по-живописен. С извиращо кой знае откъде чувство за хумор пленникът описва опитите си да научи български: „… крък, мък, цфък, които приличат повече на хълцане, отколкото на човешки говор“, а страниците, посветени на това му занимание, ще ви накарат да изпопадате от смях. Книгата е изпълнена и с всякакви любопитни случки, които изграждат една изключително колоритна картина на войната, контрастираща с всичко, писано от български автори по темата.

Чистосърдечен и необременен от нашата родна романтика спрямо Македония, Топарчану я описва с цялата си ирония така:

„Македония, планинска страна на бунтовни пастири и зеленчукопроизводители, изобразена в сепийно кафяво върху светлата карта на Европа; объркана и чудовищна география, която ми причиняваше тръпки на ужас на училищната скамейка и двойка в бележника… Благословен от Бога край, само трънаци и камънаци, където дори и в най-лошите си сънища не съм си представял че ще живея…

Македония, земя с историческо минало, където античната цивилизация се инфилтрира веднъж отдолу-нагоре като нежна струя вода, а после изтича обратно отгоре-надолу, без да остави нито капка. Амфитеатър на размествани от земетресения скали, гнездо на ендемична анархия, смесица от враждуващи раси, коя от коя по-намръщена и главонога, които от толкова време се разкъсват със зъби помежду си и взаимно се оскверняват, докато успеят да се слеят в тази перла – homo balcanicus – уникален тип на планетата Земя, европеец по географско определение, а комитаджия – по рождение…“

Как ви се струва това, а? Прекрасен цитат, просто прекрасен! Цялата книга е хипнотизираща дотолкова, че трудно ще я оставите. Аз лично я изчетох на един дъх.

Мога само да изразя адмирации към изд. „Даниела Убенова“ за смелото решение да издаде на български език тези мемоари. При това в чудесно книжно тяло с въздействаща корица, хубава хартия и печат. Единствената ми забележка е към задната корица, две трети от която е заета от снимка и информация за преводача (адмирации и за него, разбира се, но… две трети?!), а карето за автора е сбито в най-долния ъгъл, безкрайно лаконично. Но това са бели кахъри, книгата е супер!

Публикувано от Георги

Categories: Балкански, Военни, Мемоари | Вашият коментар

Защо не победихме

С напредването на 100-годишнината от участието на България в Първата световна война изчитам всичко, което успея да намеря по темата в опит да осмисля това най-върховно военно усилие на нашия народ в цялата му досегашна история. Освен исторически съчинения, писани в по ново време и широко достъпни по книжарниците, особен интерес представляват мемоарните свидетелства на участниците в сраженията. Повечето са издадени в първото десетилетие след края на войната, но уви, единици са онези от тях, които биват преиздадени, при това почти всички са с изчерпани тиражи и достъпни само в антикварните сайтове. Ето защо с любопитство научих, че ИК „Труд“ пускат на пазара ново издание на книгата на полковник Стефан Нойков – „Защо не победихме“.

zashto-ne-pobedihmeПрез по-голямата част от войната Стефан Нойков е началник на Оперативното отделение в щаба на Действащата армия и като такъв има непосредствен поглед над целия процес по вземане на стратегическите решения. След поражението през 1918 г. той връчва на военния министър подробен доклад със своята версия за причините, поради които България губи. През 1922 г. разширен вариант на доклада излиза под формата на книга, озаглавена „Защо не победихме. 1915 – 1918“. Малко след това, през 1925 г. полковник Нойков намира смъртта си сред жертвите на атентата в църквата Св. Неделя, а книгата му е обречена на забвение в идващите десетилетия.

„Защо не победихме“ обаче представлява изключителен по своята същност документ. Тя рязко се различава от повечето мемоари, писани от съвременниците. В нея няма да намерите героични описания на сраженията, нито случки от бита на войниците, с които изобилстват много от останалите книги по темата. Полковник Нойков внимателно, методично и на база лични наблюдения, писма, документи и анализи разглежда включването на България в световния конфликт, условията на съюза с Германия, хода на бойните действия и най-вече причините за тежкото поражение, което претърпява страната ни през септември 1918 г.

Водещо през цялата книга е убеждението на автора, че асиметричността във взаимоотношенията между съюзниците е най-важната причина за неуспеха. Неизпълнените ангажименти от страна на Германия към малкия си съюзник, подценяването на опасността на Южния фронт и на практика изоставянето на българската армия сама пред все по-концентрираните сили на Съглашението водят до логичния завършек на тази епопея. Изключително интересни са телеграмите и писмата, които си разменят главнокомандващите на германската и българската армия и които Нойков привежда в пълен текст. От тях става ясно колко отчаяно се опитват българите да убедят могъщия си съюзник да изпрати подкрепления или поне да не изтегля бригадите си от Южния фронт – всички тези опити са уклончиво отклонени от германците, които постепенно опразват театъра на бойните действия от собствените си войски, за да ги хвърлят в сраженията на Западния фронт. Нойков се спира подробно и на деморализацията, настъпила в българските редици при тази демонстрирана от съюзниците нелоялност – при това на фона на все по-острия недостиг на храна и дрехи в изморената армия.

Авторът изразява и хипотезата, че развръзката би могла да бъде и по-различна, ако вместо да се окопае в двугодишна позиционна война, българската армия бе напреднала в неутрална Гърция още в края на 1915 г. и бе помела слабото гнездо на Съглашението в Солун. И същевременно си отговаря на въпроса защо не се е случило това – Германия няма ползва от бърз завършек на бойните действия на Балканите и излизане на България от войната. Напротив, малкият съюзник трябва възможно най-дълго да ангажира французи и англичани в Македония, защото в противен случаи техните дивизии ще отидат на Западния фронт и ще направят задачата на кайзера доста по-мъчна. Това е брутална, но и доста правдива теза, която разкрива много за коалиционните споразумения и играта на шах, където малките страни са просто пионки на големите.

„Защо не победихме“ се чете лесно, въпреки документалния си стил, и е написана изключително увлекателно. Рядко срещаната обективност на полковник Нойков и стремежът му да подкрепи тезите си преди всичко с документи заслужават истински адмирации и със сигурност ще допаднат на любителите на исторически четива.  Хубаво е, че книгата отново се завръща към нов живот. Дано я прочетат повече хора. Ще „охлади“ много разгорещени глави с рационалността си.

Публикувано от Георги

Ако книгата ви се струва интересна, вижте още:

Кристофър Кларк – „Лунатици“

Борис Дрангов – „Помни войната“

Георги Кременаров – „България в Първата световна война“

Categories: Военни, Исторически, Мемоари | Вашият коментар

„На Западния фронт нищо ново“ и „Обратният път“ се завръщат

Вечерта на 5 декември, 1930 г. Зала „Моцарт“ в Берлин е препълнена от нетърпеливи зрители, дошли да гледат премиерата на най-новата холивудска продукция. Докато тече прожекцията, в залата нахлуват около 150 щурмоваци с кафяви ризи, водени от небезизвестния пропагандатор д-р Йозеф Гьобелс. Те хвърлят миризливи бомбички в салона, разпръскват лютив прах и дори пускат бели мишки измежду столовете, докато крещят антисемитски лозунги. В настъпилия хаос някои от присъстващите са налагани с палки, защото изглеждали като евреи. Филмът, предизвикал подобен скандал, е „На Западния фронт нищо ново“, екранизация за 1.25 милиона долара по излязлата година по-рано книга на Ерих Мария Ремарк.

Само три години по-късно на власт идват националсоциалистите, Гьобелс става министър на пропагандата, а книгите на Ремарк са горени публично на клади в цялата страна. Нещо повече – притежанието на „На Западния фронт нищо ново“ или продължението й, „Обратният път“, е обявено извън закона.

remark-02-clear

Каква е причината за подобен „лов на вещици“ и как Ремарк си навлича гнева на хитлеристите можем да разберем лесно още в първите трийсетина страници от романа. Това е не просто реалистично свидетелство за ежедневието в окопите на Първата световна свойна, нито военна белетристика. „На Западният фронт нищо ново“ е звучна, безцеремонна плесница в лицето на военщината изобщо. Пълно отрицание на бездушието, лицемерието, патоса и фалшивата фасада на измамния патриотозъм, тласнал невръстните хлапета на Германия от ученическите скамейки директно в месомелачката на фронта. И Ремарк не се притеснява да сочи виновниците – старата генерация, прусаците, всички онези белокоси нравоучители, които изпратиха цяло едно поколение в касапницата от шрапнели.

„Докато те още пишеха и приказваха, ние видяхме лазарети и умиращи; докато те наричаха служенето на държавата най-великото нещо на света, ние бяхме вече разбрали, че страхът от смъртта е по-силен. Не станахме по тази причина метежници, дезертьори или страхливци — а всички тези епитети им идваха тъй лесно на устата, — ние обичахме отечеството си не по-малко от тях и при всяка атака тръгвахме смело напред — но сега вече можехме да правим разлика, отведнъж се бяхме научили да виждаме нещата. И видяхме, че от техния свят не е останало нищо. Изведнъж се оказахме страшно сами — и вече сами трябваше да се оправяме“.

Още в първите страници Ремарк ни среща с ежедневието на група съученици, включили се като доброволци при обявяването на войната, и затънали в калта, ужаса и кошмарите на Западния фронт. Натуралистичният му разказ ще ви накара да смените цвета на лицето си поне няколко пъти още преди да сте минали 50 страници. Картината на блажено наредени върху нужници войници, играещи карти, рязко се сменя само след миг и вече сте пред леглото на умиращия Франц, край чийто ампутиран крак стоят безпомощни бойните му другари.

„В банята Франц Кемерих изглеждаше дребен и слабичък като дете. Сега той лежи тук — защо? Би трябвало да докараме целия свят край това легло и да кажем: Това е Франц Кемерих, деветнадесет и половина годишен, той не иска да умре. Не го оставяйте да умре! „

remark-01-filter-blog-additional-final

Картините се сменят една след друга и виждаме ту фрагмент от спокойствието зад бойните линии, където войниците пекат с наслада открадната гъска, ту неподправения ужас на новобранците под ураганния огън на снарядите, превръщащи всичко в кървава пихтия. И когато си мислиш, че не можеш да си поемеш въздух, следва нова картина – виещи от болка ранени коне препускат в зловещ хаос от човешки и животински останки, нагорещен метал и вдигната във въздуха пръст.

Не много дълбоко под повърхността на тези ужасяващо натуралистични описания, стоварени почти равнодушно всред съзнанието на неподготвения читател, Ремарк остава пламенен отрицател на войната и военщината, на обезличаването на човека и приравняването му с еднотипна частичка от безмилостната машина.

Само цитирам:

„Подложиха ни на десетседмично военно обучение и през това време се променихме коренно, повече, отколкото за десет години в училище. Научихме, че едно излъскано копче е по-важно от четири тома Шопенхауер. Отначало с учудване, сетне с горчивина и накрая с равнодушие трябваше да разберем, че, както изглежда, не духът е решаващият фактор, а четката за ботуши, не мисълта, а системата, не свободата, а мущровката. С въодушевление и добра воля станахме войници; но направиха всичко, за да ни избият тези представи от главата. След три седмици вече приемахме, че е в реда на нещата, кажи-речи, един пощенски раздавач с пагони да притежава по-голяма власт над нас, отколкото по-рано нашите родители, възпитатели и всички културни общества от Платон до Гьоте, взети заедно. С младите си будни очи виждахме как класическото понятие за отечество, внушено ни от учителите ни, се материализира в пълно отричане на личността, каквото никой не би очаквал и от последния слуга. Отдаване на чест, стоене мирно, парадна маршировка, вземане за почест, обръщане надясно, обръщане наляво, удряне на токовете, ругатни и хиляди разигравания — другояче си бяхме представяли нашата задача и сега открихме, че ни подготвят за героизъм, както се дресират циркови коне“.

Резултатът е покруса, отчаяние и обезвереност, синтезирани в думите на Паул:

„Ние не сме вече никаква младеж. Не искаме вече да завоюваме света. Ние сме бегълци. Бягаме от себе си, от собствения си живот. Бяхме осемнадесетгодишни и започнахме да обичаме света и живота: накараха ни да стреляме по тях. Първата избухнала граната попадна в нашите сърца. Ние сме откъснати от всякаква дейност, от всякакво стремление, от всякакъв напредък. Вече не вярваме в тях, вярваме само във войната“.

Тази покруса на унищоженото в окопите поколение става водеща тема в продължението на романа – „Обратният път“. В него бойните другари се завръщат в обезкървената си родина, след като са изгубили най-ценните си години на фронта. Там, в родината, не ги чака нищо добро. Победеното отечество е разкъсвано от глад, безработица и крах на ценностите и идеалите. Но най-страшна е безизходицата, пред която се изправят завърналите се от война младежи, които не познават нищо друго освен как да стрелят с пушка, да мятат бомби и да мушкат със щика.

Водихме война срещу самите себе си, без да го знаем! И всеки точен изстрел улучваше някого от нас! Чуй ме, ще ти го изкрещя в ушите: младежта на света тръгна на бой и във всяка страна вярваше, че се бори за свобода! И във всяка страна я излъгаха и злоупотребиха с нея, във всяка страна тя се сражаваше за интереси вместо за идеали, във всяка страна я покосяваха куршуми и тя се самоизтребваше! Нима не проумяваш? Съществува една-единствена борба: борбата срещу лъжата, половинчатостта, компромиса, срещу отживялото!

Изпълнени с дълбок хуманизъм и същевременно подлагащи на жлъчна подигравка и нападки всички традиционни авторитети – старото поколение, учителите, военните, дори родителите, книгите на Ремарк логично се озовават на кладите, издигнати от нацистите през 30-те години. Логично? И още как – няма начин да ги прочетеш и след това да позволиш да те вкарат в униформа и да те пратят на война. Няма начин майките да позволят синовете им да бъдат пратени на подобно заколение отново. Четенето на тези книги означава отказ от водене на война. А точно това хитлеристите не могат да позволят. Затова Ремарк е обявен извън закона, а книгите му изгарят на кладите. Ако повече хора бяха ги прочели в началото на 30-те години в Германия, Втората световна война можеше и да не се случи.

Затварям последната страница развълнуван. Новото издание на „Сиела“ с твърди корици е повод да препрочета книгите може би за четвърти път. И всеки път изпитвам силни емоции и потъвам в размисъл – не за героичните сцени, с които сме свикнали да описваме воденето на война, а за обикновената житейска драма на отделния войник, за умиращия  Франц Кемерих, чиято съдба – една от милионите, говори за ужаса на войната повече от всеки учебник.

Поздравления на издателството, че върна към живот два непреходни романа с това издание!

Публикувано от Георги

 

Categories: Военни, Драма, художествена | Вашият коментар

Борбата за Съединението през погледа на немския кореспондент

На тази книга попаднах, отбивайки се в книжарница на Главната в Пловдив. За късмет, тъкмо бях заровил нос в лавицата с местни издания, когато я видях. Не ми трябваше много мислене, за да преценя, че в ръцете си държа нещо безкрайно интересно.Часове по-късно вече четях в захлас, щастлив от откритието си.

„Борбата на българите за съединението си“ е разказ от първо лице на немския военен кореспондент Артур фон Хун, чиято първа среща с България е по време на Руско-турската война, която отразява за в. „Кьолнише Цайтунг“. Седем години след войната фон Хун отново е у нас, за да присъства на едни от най-драматичните събития по това време в Европа – Съединението на България с Източна Румелия и последвалата я война със Сърбия. Удивителните му свидетелства за тези събития излизат първо в Лайпциг и Лондон, а през 1887 г. и у нас. Но не се опитвайте да си спомните името на автора – книгата потъва в забвение за повече от век, старателно „забравена“ заради откровената и неконюнктурна българофилия, извираща от всяка страница.

Arthur von HuhnАко зачетете „Борбата на българите за съединението си“, бързо ще разберете защо е това забвение. Артур фон Хун е безпощаден в оценките си за „силните на деня“ и особено за Русия, от която сваля всякакви ореоли на освободителка и избавителка на младата българска държава.

„Първото, което забелязах беше това, че този уж „угнетен“ народ се намираше в такова благосъстояние, в каквото малко народи се намират в цивилизована Европа. Това чудно откритие не направих не само аз, но и всички руски офицери и войници… Те не намериха угнетени роби, а един състоятелен, богат народ, който се ползваше почти с по-големи права, отколкото самите му избавители! Нийде в цяла България не срещнах ни най-малка следа от истинска бедност, която в Русия се среща на всяка крачка. Всеки българин си има своя къщичка, своя нива, свое лозе, свои волове, крави и овце, а освен това и готови парички. Най-доброто доказателство за богатството на страната е този необорим факт, че България цели шест месеца е хранила без затруднение цялата руска армия“.

Оценката му във встъпителните думи на пръв поглед е шокираща, но подкрепена от наблюденията му над отношението на освободителите към току-що освободените „братя християни“ придобива наистина правдиви очертания.

„Руските дипломати не изучиха добре характера на българския народ, та затова се излъгаха горчиво. Те мислеха, че ще могат да управляват българите с камшик, както татарите и туркмените. Не, господа руски дипломати, българите не са родени за камшик и робство, а за самостоятелен, свободен живот“.

На 20 септември 1885 г. германският кореспондент отново е в познатата вече България, в разгара на преломни събития. По пътя си става свидетел на мобилизиращата се сръбска армия и възгласите: „Да живее кралят на Сърбия и Македония“. Следващите страници са завладяващо описание на Съединението, участниците в него и последствията от този изцяло български акт. Фон Хун дава безценни свидетелства за настроенията по това време, за почти сигурното очакване на българите, че им предстои да се изправят срещу Османската империя за защита на Съединението. „Всеки, без изключение, мислеше, че султанът ще удовлетвори желанието на Русия и ще потуши със силата на оръжието избухналото въстание. Но това не се сбъдна – и пред мене тихо и мирно лежеше революционния град Пловдив“.

Урок по дипломация

Доста се е изписало за заслугите на народните дейци, осъществили на практика Съединението – Данаил Николаев, Захари Стоянов, Иван Стоянович, Коста Паница, Чардафон и др. Фон Хун обаче дава ценни сведения за изключителната роля на княз Александър в това дело. Сред първите действия на младия княз (де юре васал на Османската империя) е да телеграфира на султана и да го помоли да припознае „свършеното дело на съединението“. Още в първия си ден в Пловдив, след литургията в православната църква, князът посещава турската джамия „Джумаята“ и заповядва да се отслужи молебен за султана. Междувременно от провинцията пристигат телеграми от окръжните управители, които молят княза – под заплахата на възможни безредици – да им позволи да обезоръжат мюсюлманското население. Князът обаче отказва. Вместо това показва съдържанието на телеграмите на главния мюфтия в Пловдив. „Колкото по-ясно се очертаваше намерението на княз Александър да се споразумее с Турция, толкова по-приятелски стана и настроението на мохамеданите спрямо княза и българския народ. Турците бяха единствените, които имаха причина да покажат враждебност към българите, но те не направиха това и останаха мирни. А еднокръвните и едноверни братя руси, на които българите не са направили никога нищо лошо, те показаха враждебност към българите и държавния им глава“, пише германецът.

Армията на капитаните

Неочакваното обявяване на война от страна на Сърбия сварва българската армия в положение, уникално в световната история. Князът по това време е на 28 години, началник-щабът – на 24, военният министър – на 29. Млади, все още неопитни мъже, на чиито плещи ще се стовари тежко бреме. Русия отзовава всичките си офицери от България и отчислява княза от армията си. „Отзоваването на руските офицери от българската армия – пише фон Хун – показа ясно на българите, че Русия обича България, а не българския народ. Тази враждебна постъпка отвори очите и на простолюдието, което преди вярваше в благодетелта и любовта на руския цар, както в евангелието. Всеки войник, всеки селянин виждаше сега със собствените си очи, че Русия е оставила България, и то в момент на най-голямата опасност“.

Фон Хун описва с невероятни подробности суматохата от предстоящата война, ужаса и уплахата, завладели София при настъплението на сърбите, и стихийната мобилизация на младата българска армия, която успява да се прехвърли от южната граница към Сливница за броени дни и да спре крал Милан току на подстъпите към столицата. Германският кореспондент е на мястото на събитията, неотлъчно до княз Александър, и става свидетел на неочакваното. Защото категоричната българска победа по това време е нещо наистина неочаквано – цялото европейско обществено мнение се занимава с въпроса какво ли ще прави крал Милан с победена България и какви ли условия ще й предложи. Германецът е удивен от храбростта, която показват българските войници и от качествата на офицерите, обърнали в бягство сръбската войска. Тук ще напиша имената им, защото трябва да се знаят. Майор Александър Гуджев, ротмистър Бендерев, артилерийски капитан Иванов, капитан Рачо Петров, капитан Олимпи Панов, капитан Узунов, капитан Попов, капитан Паница, подполковник Николаев… Герои!

Останах без дъх, докато четях разказаното от фон Хун. С уменията си на журналист германецът създава изключително драматични картини на боевете – почти усещаш барута и грохота на оръдията. Не си спомням да съм чел подобно автентично свидетелство от първо лице за тази война. Книгата е изключителна! Финалните страници авторът посвещава на своите прогнози за бъдещето на младата българска държава. Безкрайно любопитно е да надникнем в тези разсъждения днес, след близо век и половина. Някои от хипотезите, макар и предпазливи, звучат нереално с оглед на събитията от последвалите години. Други обаче са почти пророчески. Фон Хун разглежда сценарий, при който България се превръща в руска губерния. Уви, 60 години по-късно сценарият се сбъдва. Германецът обаче е твърде оптимистичен за съпротивителните сили на нашия народ. „България, покорена чрез грубата сила на руските щикове, ще може да се владее само чрез крайна тирания. Тази свободолюбива България от днес не влиза никак в кръга на деспотичната руска империя. България ще трябва да се прекрои по-скоро, за да стане достойна за руска губерния. Русия има сила да смаже България, следователно, тя ще я и смаже. Русия ще лиши българите от всичките човешки правдини, както е лишила поляците… Завоюването на България наистина ще принесе на Русия неограничена власт на Балканския полуостров, но от друга страна ще докара за руския държавен организъм такива отровни елементи, които ще отровят самата руска държава“.

Оставям този финал отворен с показателните думи на фон Хун. В какво е бил прав германецът и за кое греши, всеки може сам да направи изводите си днес. Щастлив съм, че случайността ме срещна с това книжно бижу и горещо препоръчвам на всеки да потърси книгата. Заслужава си всеки ред!

Публикувано от Георги

 

Categories: Балкански, Военни, Исторически | Вашият коментар

„Луната залезе“ на Стайнбек – роман за свободните хора

„…В тази неделна утрин цялата местна войска, на брой дванайсет души, също не беше в града, защото уважаваният от всички бакалин господин Коръл даде безплатен обяд, мишени, патрони и награди за състезание по стрелба, предвидено да се проведе на седем-осем километра от града…“.

Lunata zalezeТака започва „Луната залезе“ на големия разказвач Джон Стайнбек – роман, издаден на български език само веднъж до този момент в края на 80-те години и изгубен почти напълно от полезрението на читателите. Стайнбек го пише в разгара на Втората световна война, по време на окупацията на Норвегия от нацистите. Ако не знаете предварително тази информация, няма как да го разберете от книгата – там умишлено не се споменава името на държавата, нито на малкия град, в който се развива действието. Имената на действащите лица са заменени с английски такива. Окупаторите са неназовани. Малкият миролюбив народ, който се сблъсква с бруталността на нашественика, може да е навсякъде по света. Навсякъде, където има свободни и непримирими хора.

Стайнбек пише романа, вдъхновен от примера на Норвегия – мирна държава, окупирана от нацистите, но с жители, запазили своето достойнство въпреки неравенството в силите. Този пример е илюстриран по удивителен начин в съдбата на малкия град, който в една неделна утрин осъмва завладян от чужда армия. Вместо с примирение и подчинение, окупаторите се сблъскват с тихата, пасивна, но неумолима съпротива на победените. В стотината страници, изписани в неподражаемия стил на великия писател, срещаме един истински манифест на неподчинението, на свободата и непокоримия човешки дух. Четенето е не просто удоволствие – то е свещенодействие, толкова силна е прозата на Стайнбек. Книгата има и конкретна цел – да окуражи военновременна Европа, попаднала под нацисткия ботуш. Но е написана по начин, по който сега, четейки я след толкова години – можем лесно да отнесем тази блестяща алегория към всеки потиснически режим, включително и у нас. Само вижте този цитат:

„Свободните хора не започват войни, но щом вече са започнали, те могат и победени да продължат борбата. Хората със стадно чувство, следовници на водачи, не могат и затова хората със стадно чувство печелят битките, а свободните хора печелят войните“.

Издателство „Ера“ връщат към нов живот „Луната залезе“ в общо издание с друго по-непопулярно произведение на Стайнбек – „Безпътният автобус“. Разказвал съм ви и преди за тази книга, в която сребристият автобус събира около себе си също така безпътни герои. По принцип не съм фен на обединяването на романи от типа „две в едно“, но в случая не това е, което ми направи лошо впечатление. Корицата на новото издание – просто не успях да я преглътна. Колкото и пъти да прелиствах, колкото и да се насладих на прекрасната проза на Стайнбек, през цялото време корицата ми бъркаше в очите. Не можеш да издадеш Стайнбек с подобна корица. Не можеш да причиниш на един от най-големите световни писатели на ХХ век корица, сътворена сякаш от човек, който тъкмо е открил PowerPoint и тества какви функции има. Надявам се, че от издателството ще отчетат негативните реакции спрямо това недоразумение и в бъдеще ще обръщат по-голямо внимание върху лицето на книгата, защото това не е детайл, от който можеш да спестиш. Особено когато върху него стои името на великан от калибъра на Стайнбек.

Публикувано от Георги

Categories: Антиутопия, Военни | Вашият коментар

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: