Детски

Най-доброто мече в цял свят

Историите за Мечо Пух и неговите приятели от Голямата гора са от онези, които живеят вечно. Те са универсални и колкото и поколения да се сменят, най-доброто мече в целия свят продължава да радва големи и малки читатели. 90 години след излизането на „Мечо Пух“ от А. А. Милн Голямата гора е все така привлекателно място за любителите на простички житейски мъдрости и за онези, които вярват в приятелите и в доброто. Преди време ви разказахме за продължението на оригиналната история, написано от Дейвид Бенедиктъс със заглавие „Завръщане в Голямата гора“. В него художникът Макс Бърджес беше сътворил страхотни илюстрации в стила на Ъ. Х. Шепард, обезсмъртил образа на Пух и неговите приятели преди близо век. Ето че е време и за второто официално продължение на историята, отново с логото на изд. „Егмонт“ „Най-доброто мече в целия свят“.

Книгата е дело на четирима автори – Пол Брайт, Брайън Сибли, Джийн Уилис и Кейт Сондърс, и се състои от четири различни истории за всеки сезон от годината. Мястото, разбира се, е добре познатата на всички Голяма гора, а героите са същите – вечно тъжното магаренце Йори, плашливото животинче Прасчо, многознайкото Бухала, игривите Кенга и Ру, забързания Зайо, подскачащия Тигър и, разбира се, добрият стар Пух. Четенето на всяка от историите е като истинска терапия – зачиташ се и изключваш от забързаното ежедневие, намаляваш оборотите до минимум и се потапяш в прекрасния свят на Голямата гора. Там понякога дебне дракон сред есенните листа, а първият сняг може да доведе неканен и необичаен гостенин… напимер пингвин. Там понякога пролетта кара дори Йори да се усмихне, заблуждавайки всички, че има друго магаре в гората. А най-забавно е, когато всички заедно, с огромен ентусиазъм тръгнат на приключение в търсене на нещо абсурдно. Не си мислете, че Голямата гора е източник само на щастливи емоции и глъчка. Там може да има неща, които плашат… е, поне малки животинчета като Прасчо. И непознати неща, които озадачават. Мда, пак Прасчо. Но винаги се появява решение на всяка ситуация, а за капак – и гърненце с мед. Или две. Или няколко. А когато нещо непознато и неразрешимо развълнува нашите приятели, идва Кристофър Робин, който с обич разкрива загадките пред своите любимци. Да, всяка история си има своя Кристофър Робин. А аз се замислих как някога виждах себе си в образа на Йори – интровертен, малко тъжен може би… Сега… Сега ситуацията е различна. Вече съм Кристофър Робин.

Знаете ли, чудесно е да бъдеш Кристофър Робин за някого!

Благодарности на „Егмонт“, които отключиха красиви емоции с това издание.

Публикувано от Георги

Categories: Детски, Приказки, художествена | Вашият коментар

60 занимания с моето бебе по системата на Монтесори

Може би най-трудно е да се напише книга за възпитание на бебета и малки деца, тъй като всеки има своите разбирания, принципи и индивидуални цели, които рядко се припокриват с тези на обкръжаващите го родители. Въпреки това името Мария Монтесори вдъхва доверие или най-малкото – пробужда любопитство у съвременните родители, макар самата тя да започва и усъвършенства практиката си в началото на миналия век. Ето защо книга с подобно заглавие – „60 занимания с моето бебе по системата Монтесори“, макар и написана от съвременен автор, веднага отключва желанието да посегнеш към нея и да се запознаеш със съдържанието.

Смятам, че заглавието е подвеждащо. Искам да изчистя това, преди да ви разкажа подробно за съдържанието, тъй като ми се струва важно. Нека очакванията ви не са за реални 60 занимания, които имат коренна разлика, а по-скоро за 60 и повече съвета, препоръки, идеи и – да – предложения за игри с малкото човече. В началото много от „заниманията“ всъщност са идеи за това как сами да направите въртележки над леглото на бебето (което всъщност в книгата отсъства, защото според правилата на Монтесори леглото е заместено от дюшек или килимче на земята), която да отговаря на неговото физическо развитие и интереси. Други от „заниманията“ пък са просто обяснения за характерните особености при растежа на бебето и какви емоционални и психически въздействия могат да му помогнат в изграждането му като пълноценна личност на по-зрели години.

Лично аз не смятам, че бих се наела да правя въртележка всеки месец от развитието на бебето си, макар в книгата да е описано подробно как да свършите и тази работа. Оставям я на онези от вас, които по принцип обичат да се занимават с пъстроцветни хартии, ножици, форми и сглобяване. Това, което е ценно за мен от тези съвети, е информацията в кой месец какви цветове и форми привличат новороденото. Тук се сещам и за нещо друго: различните идеи не са представени хронологично, а са доста разбъркани – първоначално всичко е наред: първи месец, втори месец, трети месец и т.н. Стигате обаче до идея, подходяща за дете над годинка, след което отново се връщате на идея за дете на осем месеца и така прескачате от възраст на възраст до самия край. Една идея от мен: ако сте харесали част или повечето от идеите, отбележете с лепящи листчета къде за каква възраст става въпрос и когато тя настъпи за вашето бебе, разгледайте съответните предложения.

Книжката е малка, пълна с фотографии и с доста оскъден текст, което ще е голямо облекчение за заетия родител, който просто иска нещата да му се казват в прав текст и как точно да ги свърши. У мен се породи любопитство за повече информация, макар много от философията, залегнала в метода на Монтесори, да ми е позната и от други автори и книги. В написаното от Мари-Елен Плас наистина ще откриете приятни хрумки, които от своя страна може да ви подсетят и за други занимания, които да измислите сами и да дообогатите. Най-важното за мен е разбирането, че на детето трябва да се дава свобода, така че да изгради своята индивидуалност и да цени своята независимост, което, мисля си, ще изисква от вас много повече усилие, търпение и отдаденост. Поне 6000 пъти по 60!

Девора

Categories: Бебета, психология | Вашият коментар

„Да оцелееш като родител“ – майко мила, има и такава книга!

Българинът, както знаем, разбира най-много от две неща – футбол и политика. И в двете е почти еднакво зле, доказва го има-няма през две години. Докато българката, и в това няма никакво съмнение, е най-веща по темата „деца“. Информационната епоха направи тази „вещина“ особено показна и с нея вече не са запознати само съседките от блока и кварталната детска площадка, а не знам си колко стотин хиляди потребителки в БГ мама, стотици фейсбук приятели и хиляди себеподобни в тематични групи из социалните мрежи. Така да се каже, да разбираш от деца стана вайръл.

Не се изисква много – изпльокваш едно дете и вече си Халеси, Мадър ъв Драгънс, Богородица Троеручица, Мария Магдалена, Екатерина Медичи и Майката на всички неща, единствено притежаваща Непоклатимото Познание. Изказваш се по всяка тема като последна инстанция и имаш всички необходими (предимно онлайн) инструменти да дисеминираш това Познание повсеместно.

И тук идва въпросът как го правиш. Правиш ли го въобще добре? В смисъл на интересно, полезно, забавно. Или се ограничаваш до евъргрийн шаблони от типа „ние с бебка като си вадихме международен паспорт…“ и „а пък ние вкъщи вече сами си търсим гърнето-о-о…“. В какофонията от подобни евъргрийни има две женици, които се открояват много рЕзко на общия фон. Вероятно сте ги чели. Става въпрос за Елисавета Белобрадова и Красимира Хаджииванова, създатели на сайта „Майко мила“ и основни мастърмайндове (ка’и честно, как звучи това в мн. ч.!) на книгата „Да оцелееш като родител“, събрала 41 истории за родителството и последствията от него.

Едва ли бих припарил до книга с подобно заглавие преди време, но и при мъжете трака един биологичен часовник, който с времето прави доста плашещи мисли да изглеждат съвсем поносими, дори привлекателни. Така от чисто любопитство бях попрелистил „Ръководство за оцеляване на младия татко“, а изправен пред непосредствената перспектива на оцеляването, съвсем доброволно посегнах и към книгата на „Майко мила“.

Вижте сега… Смях се много. Ама много. Признавам си, далеч не бях подготвен за някои детайли, а сега, като се замисля, спокойно бих могъл да не ги чета и с удоволствие бих изтрил някои от тях от паметта си, но „Да оцелееш като родител“ крие страшни попадения. Историите на Елисавета и Красимира са… как да кажа… чудиш се да се смееш или да плачеш. Как се качват 60 килограма по време на бременност, как се уведомява бащата по фейсбук, за кого бият хормоните, как се опикава жаба вместо тест за бременност (добре ме чухте!)… имам чувството, че когато не се смеех, просто гледах оцъклено и се пулех на страниците. Нормални (вероятно) житейски истории, но написани с толкова хумор, при това от хора, които знаят какво правят. В смисъл, личи им. Работили в медии, в рекламни агенции… не са случайни тези неща.

Същото обаче не може да се каже за всички автори, чиито текстове кротко се кипрят в сборника. Някои хора просто не пишат толкова добре. Други прекаляват с опита за оригиналничене и това пресолява манджата. Има и текстове, които – без да са лоши, напротив – малко стряскат. Историята за корупционната схема с осиновяването на дете, от която губиш вяра в бъдещето на тая държава, небрежно стои между силно хумористични изблици. Някъде по средата се появява и статия, в която из цели 4 страници някакво майче обяснява как не кърми по собствено желание и как хората я гледали лошо заради това, натяквайки колко били лоши тези хора (причината ЗАЩО все пак не кърми така и не става ясна). Има статии, които те приковават към земята с хладнокръвното описание на бруталната българска действителност – за родителите на деца в неравностойно положение и за това колко път има да извървим, докато се наречем нормална държава. Има и такива, които блестят от полезност – материали на експерти, лекари и акушерки – за ваксините, за рисковете от вегетарианска диета на детето (да, има и такива патологични случаи на родители!). Но цялото това разнообразие – стилово, тематично, емоционално – създава малко разнопосочни реакции. Ни е рак, ни е риба. Хилиш се на една статия, преглъщаш болезнено на следващата, отегчаваш се до смърт малко по-натам. Личи си, когато четеш статия на Елисавета или Красимира, и когато авторът е друг. Не знам доколко този формат е оптимален, но лично аз бих предпочел малко консистентност на прочетеното – ако ще се смеем, да се смеем, ако ще преглъщаме… Но пък от друга страна, може би някои от сериозните и по-болезнени теми никога нямаше да стигнат до по-широка аудитория, ако не бяха внимателно „пробутани“ измежду вървежните хумористични истории.

Като цяло, палци горе за това упражнение, което, сигурен съм, ще намери хиляди доволни читатели. А Елисавета и Красимира може да решат да спретнат и още някоя книга, този пък не в ансамбъл, а в дует. Много са добри и много им се получава, ще ги чета с интерес и в бъдеще!

А като казах бъдеще… време е да проверя на практика „оцеляването“ като родител. С това ревю казвам чао на волните и безгрижни дни като неангажиран с памперси блогър и се посвещавам на малката си дъщеричка поне докато не се науча да съчетавам нещата. Сбогом, книги за Третия райх, добре дошъл, заеко Питър!

Публикувано от Георги

Categories: Бебета, Детски, Драма, Хумор, Чиклит, български | Вашият коментар

Градът на зверовете

gradyt_na_zweroweteПоставила съм си за цел да прочета всичко на Исабел Алиенде, което по един или друг начин ми се е „изплъзнало“ през годините. Тя е една от любимите ми авторки и мнението ми за творчеството ѝ е доста високо – за мен Алиенде е майстор! Имала съм и едно разочарование, но каква пък беше изненадата ми, когато прочетох „Градът на зверовете“ и разпознах по-скоро детска книга, отколкото четиво за почитател на Исабел. Мисля, че няколко пъти проверявах дали наистина книгата е на този автор и всеки път констатирах – да, пише „Исабел Алиенде“. Ако нямаше този „печат“ за авторство, никога не бих предположила, че това е писано от жената, под чието перо са се родили толкова вълнуващи книги с толкова различен и неподражаем стил! Историята е предвидима и наивна, сюжетът се развива като някакъв литературен преразказ и просто не е ТЯ! Ако оставим всичко това настрана обаче, „Градът на зверовете“ е страхотно предложение за капризните тийнейджъри, които имат нужда от подходящата книга, която да задържи вниманието им и да ги спечели в редиците на четящите!

Действието се развива по бреговете на река Амазонка, където 15-годишният Александър попада заедно със своята баба като част от група на National Geographic с цел събиране на доказателства за съществуването на странни създания. Още в началото на книгата хора от групата започват да измират като мухи и се чудех, ако темпото се поддържа, докога ще има герои, които да осигурят някакво действие в книгата. Всичко се обръща, когато Алекс и неговата нова приятелка, 12-годишната Надя, се оказват в центъра на събитията и се забъркват в магическия свят на индианците. Двете деца се изправят срещу много предизвикателства, но успяват да се справят с тях, благодарение на съобразителността си, на куража си и не на последно място – на своите тотеми. Ще научат по трудния начин, че за да вземеш, трябва да дадеш, а също така и това, че понякога се доверяваме на неподходящите хора.

G. Miranda

G. Miranda

Книгата ще спечели подрастващата аудитория най-вече с живописното описание на живота по Амазонка, както и с динамичното си действие, в което доброто и злото непрекъснато се борят за надмощие. Исабел Алиенде не е пожалила труда си в описанието на джунглата и на съкровищата, които крие, макар и да не го прави на нивото, което очаквах. Въпреки това децата ще усетят пясъците под мътните води, ще се запознаят с животните и растенията, които са опасни или пък не толкова страшни, ще разберат как се оцелява в джунглата (на книга) и ще изживеят всички интересни събития по начин, който ще ги направи по-отворени към различното и нетипичното.

Препоръчвам книгата на подрастващите, особено момчетата, които в тийнейджърските си години имат нужда да виждат себе си като герои, или на тези, които се чудят с каква книга да ги „зарибят“ към четенето. На по-капризния читател книгата ще се стори „плоска“, а пък за почитателите на Алиенде си е направо малко сътресение, но „Градът на зверовете“ не е лоша книга, стига да попадне в правилните ръце. И с магиите е така. ;)

Девора

Categories: Приключенски, тийн, художествена | Вашият коментар

Истински истории от Третото българско царство

Вероятно всички са слушали или чели историите за крал Артур и рицарите на кръглата маса, за Наполеон или за краля-слънце, за египетската императрица Клеопатра. В България също имаме истории, легенди и предания за владетелите от първата и втората българска държава. Но дотам. Третото българско царство е бяло петно за подрастващите. Сякаш князе и царе у нас не е имало след Освобождението.

istinski-istorii-02-blog

Ето защо с голямо удивление посрещнах новината за книгата на проф. Цветанка Кьосева, озаглавена „Истински истории от Третото българско царство“. Изданието е прекрасно – твърди корици, картина на децата на Фердинанд от художника Никола Михайлов и тонове илюстрации вътре, повечето от които цветни, включително още няколко разкошни платна на легендарния художник.

Книгата е с подзаглавие „За деца от 9 до 99 години“ и наистина, макар стилът й да е съобразен с детската аудитория, вътре могат да се открият много любопитни и слабо познати детайли от живота на царската династия, които ще се сторят интересни и на порасналите читатели.

istinski-istorii-05-blog

Проф. Кьосева е подредила съдържанието хронологично, но и по теми, за да отговори на любопитните въпроси: какво ядат царете, коя е първата царска сватба у нас, първият бал, с какво е известна тъжната княгиня Мария Луиза, къде учат децата на царя, какво представлява дворецът и много други. Добавени са случки и събития от живота на дворцовите обитатели, които допълват образите им по интересен и достъпен за децата начин. Освен за живота на княз Александър Батенберг и царете Фердинанд и Борис Трети, книгата разказва ценни подробности за по-малко популярните членове на царското семейство – княгините Надежда и Евдокия, царица Елеонора, принц Кирил… Някои от нещата, които прочетох, научавам за пръв път – като например каква е съдбата на единствената корона, украсявала главата на българска царица след Освобождението. Изключителните илюстрации, които украсяват това очарователно издание, са също толкова въздействащи, колкото и тематичното многообразие и увлекателния стил на проф. Кьосева. Част от тях са от личните архиви на обществениците Тошо Пейков и Любомир Юруков и не са много популярни. Липсва каквото и да било политизиране и залитане в спорни въпроси, каквито винаги съпътстват текстовете за Кобургите.

istinski-istorii-07-blog

„Истински истории от Третото българско царство“ действително е първата по рода си книга по темата за българските владетели след Освобождението, която е създадена за подобна аудитория. Иска ми се да вярвам, че това ще е само началото на едно по-сериозно осмисляне на епохата 1878 – 1944 г. и разглеждането й като исторически период, за който трябва да знаят всички възрастови групи.

Чест прави на изд. „Изток-Запад“ публикуването на подобна книга. Поздравления!

Георги

Categories: Детски, Исторически, български | Вашият коментар

„Един американец в Париж“ – музика с история

edin_amerikanecОбожавам музикалните книги на ЕМАС – винаги толкова красиви издания, които радват не само с детайлните си цветни илюстрации, в които можеш да се загубиш за дълго време, изследвайки едно или друго кътче от страницата, но и с възможността да се докоснеш до класическо музикално произведение не само чрез разказа, но и благодарение на диска, който върви в комплект с книжката. За мен това са детски книги, които носят познание и могат да обогатят живота и на доста по-възрастни хора. Това са книги-бижута и децата трябва много да са слушали и да са били извънредно добри, за да получат една такава като подарък. Подходящи са не само за бъдещите музиканти, които запълват часовете след училище с упражнения по пиано и цигулка, но и за тези малки мечтатели, които просто обичат да се радват на красивото.

Един американец в Париж“ е симфонична поема от Джордж Гершуин. Както авторката и илюстратор на книжката Дорис Айзенбургер споделя в самото начало, илюстрираният разказ е по-скоро плод на нейното въображение, отколкото на картина, измислена от композитора. Въпреки това в начинанието ѝ помага и краткият разказ на Диймс Тейлър, който през 1928 г. представя разказ по музиката на Гершуин. Тези двама интерпретатори са се справили чудесно, защото музика, текст и картина вървят ръка за ръка, за да ни покажат един пълен с емоции и възхищение ден на един очарован американец в Париж.

americano_paris

Още с първия разтвор, на който историята започва, Айзенбургер е сътворила свят от цветове и форми, на който трябва да отделите повече време. Не се спирайте само на фигурата с доволна усмивка в центъра на събитията – плъзнете поглед в другия край, където се вижда стар френски трамвай, а по-близо гарата е изпълнена с посрещачи и влюбени хора. Дамите са предимно в небесно синьо, усмихнати и щастливи. Една маха възбудено на свой приятел на перона, а друга решително е стиснала дългата си огърлица от перли. Единствено възрастната жена в десния край на картината има тъжно изражение, тъй като явно не намира нещо в елегантната си чантичка. Дали това „нещо“ не е в ехидно подсмихващия се мустакат мъж зад нея? Да, Париж е красив, но като всеки голям град, той също има своите опасни персонажи.

Всеки разтвор на книгата предразполага към такова „изследване“ на илюстрациите. Отпуснете се, пуснете си диска и се наслаждавайте да търсите малките закачки в картинките, които допринасят за това да усетите духа на този красив град. Полюбувайте се на разтвора на страници 22-23, който представя Айфеловата кула, обляна в златна светлина, нарисувана по-красива, отколкото е на живо (поне по мое мнение).

Книжката наистина носи силен заряд и представя Париж по възможно най-красивия начин, затова мисля, че ще е чудесно допълнение към куфара на всеки малък пътешественик, който се впуска да изследва Европа. А сега, за разкош, нека се насладим и на музиката на Джордж Гершуин:

 

Девора

Вижте още от поредицата:

Categories: Детски | Вашият коментар

Къде ми е петнистото мишле

petnistoto_mishleПродължаваме да се грижим за пъстрата библиотека на най-малките! Днес ще ви представим още една книжка на Феридун Орал, който заплита героите от куп популярни детски приказки в общото усилие да се намери петнистото мишле на едно коте! Малкото писанче е много привързано към своята играчка, точно както всяко малко детенце, а когато нея я няма, дори малките котета се превръшат в смели детективи и се впускат в дълги и забавни издирвания на любимото плюшче за гушкане! Авторът (и илюстратор) разгръща своята собствена история върху добре познати на малкия читател приказки, но „Къде ми е петнистото мишле“ може да бъде използвана и като въведение към тези приказки за най-най-малките, които още ни ги познават. 

И така, котето отива на гости на своите баба и дядо, където загубва петнистото си мишле. Търси го при вещицата от „Хензел и Гретел“, търси го при хитрата лисица и глупавата врана, търси го при Седемте джуджета от „Снежанка“, при Чудния свирач, при Червената шапчица, дори при Пинокио, а накрая го намира на съвсем неочаквано място – при един истински герой в неговия живот, който е по-хубав, добър и грижовен дори от най-добрите и мили герои, в която и да било приказка!

Представям си колко интересно би било за малкия читател да бъде слушател на тази книжка и с любопитство да пита четящия кои са тези герои, които все не знаят къде се е дянало това непослушно мишле! Тогава възрастният вади една друга книжка и започва нова история: „Имало едно време…“, а на следващата вечер, със следващата страница, идва отново някой нов герой, представен от малкото търсещо котенце.

Девора

Categories: Детски, Приказки | Вашият коментар

„Писма от Дядо Коледа“ на Дж. Р. Р. Толкин

Светът познава Дж. Р. Р. Толкин преди всичко като автор на величествения епос „Властелинът на пръстените“, на „Хобит“ и на преданията от Средната земя. Далеч по-малко са онези, които са наясно с неговия гений като лингвист, познавач на староисландски и създател на няколко езика. А още по-малко пък са читателите, докоснали се до интимния свят на Толкин, в семейното му гнездо, където – освен строг и консервативен съпруг, виждаме любящ баща и неуморен разказвач на истории. Част от тези истории професорът пише под формата на писма от името на Дядо Коледа.

 pisma-ot-diado-koleda„Всяка Коледа, обикновено в последния момент, Толкин описвал най-новите събития на Северния полюс с треперливия почерк на Дядо Коледа, подобните на руни букви на Полярния мечок или равното писмо на Илберет. После добавял рисунки, написвал адреса на плика (като слагал печати от рода на „Чрез куриер гном. Спешно!“ и рисувал и изрязвал изключително реалистични марки от Северния полюс“, пише неговият биограф Хъмфри Карпентър.

И ето че този декември на българския книжен пазар се появиха в прекрасно издание „Писма от Дядо Коледа“. Разлиствам ги и си мисля – не знам какъв труд кипи на Северния полюс в дните преди Коледа, но едно е сигурно – в офиса на „Колибри“ като в работилничката на добрия старец са изпипали истинско книжно бижу. Твърди корици, гланцирани страници и преди всичко оригиналните илюстрации на Толкин, както и фотокопия на самите писма. Книгата е истинско пиршество за очите и умовете на читателя!

Писмата на Толкин… така де, на Дядо Коледа, ни показват един любящ баща с невероятна фантазия и усърдие в целта си да създаде максимално автентична представа за добрия Николас на децата си. Написани с характерен почерк и изпъстрени с коментарите на Полярния мечок (винаги с купища грешки) или личния му секретар Илберет, тези писма трогват с разнообразието от причудливи истории и голямото внимание и време, което авторът е посветил на тях. Самите истории се въртят преди всичко около пакостите на Полярния мечок, който обикновено чупи по невнимание я нещо ценно, я самия Северен полюс, или пък заспива във ваната и наводнява цялата къща. Често има и драматични нападения от гоблини, които винаги биват отблъснати (отново с активното участие на Полярния мечок). Понякога си личи, че затрупаният с работа професор е намерил време за писмата в последния момент и се извинява, че не е успял да напише по-дълго писмо или да нарисува повече илюстрации. Но лесно можем да си представим какво впечатление са предизвиквали тези необичайни писма у децата, които на свой ред пишели до Дядо Коледа писма и поръчки за подаръци.

tolkien-02

Толкин пише своите писма от Дядо Коледа чак до 1943 г., когато едно по едно децата вече са излезли от възрастта, в която Коледа означава трепетно очакване на добрия старец. И макар в тях да няма нищо от фантастичния свят на Средната земя и по-късните произведения на оксфордския професор, досегът с тях обогатява още повече образа на този невероятен литературен гений. Прекрасно четиво за Коледа!

Публикувано от Георги

Categories: Детски, Коледа, Фентъзи | има 1 коментар

Къпиновият дух и жълтоклюното птиче

kypinowiqt_duhДетските книжки са истинско съкровище, на което се радваме дори ние, порасналите деца. И защо не? Все пак между твърдите или меки корици, обсипани с илюстрации и чудновати истории – всичко е труд на големи хора с големи сърца и нестихващо въображение. Понякога детските книжки носят наслада най-вече с илюстрациите си, дори приказката или историята да не е толкова силна и впечатляваща. Друг път обаче в разказаното за децата има по-дълбок смисъл, който може да бъде замаскиран под формата на едно старо дърво и неговата издънка, които ще се превърнат в символ на новото начало. Хайде заедно да придружим Къпиновия дух в неговата разходка, за да разберем какво се случва в книжката!

kd_2 kd_3 kd_4

Да, той среща едно старо дърво и едно малко птиче. Между тримата бързо се завързва приятелство – искрено и непринудено, точно както става и при малките деца. Героите в книжката са скромни, но изпълнени с добродетели, които Феридун Орал по-скоро подсказва, отколкото да натрапва на малкия (и голям) читател. Неочаквана раздяла ще припомни на малкото жълтоклюно птиче най-тъжните песни, които знае, но надеждата и вярата, че едно приятелство не може да си отиде току така, може би ще се окажат достатъчно силни, за да върнат към живот това, което изглежда завинаги загубено.

kd_1

Къпиновият дух и жълтоклюното птиче“ е прекрасен коледен подарък за децата, които обичат или тепърва ще се учат на любов към книгите. Макар илюстрациите да са целите в снежинки, книжката е топла и „уютна“- точно такава Коледа си пожелаваме и ние!

Девора

Categories: Детски, Коледа, Приказки | Вашият коментар

Когато Манго срещна Бамбам: история за едно приятелство

Взех тази книжка с идеята, че сигурно ще се хареса на Девора, нежната половинка на „Библиотеката“. Истината е обаче, че преди да стигне до нея, вече я бях прочел и останах очарован. Да, именно аз – вечно ровичкащият се във военни книги скептик, изпаднах в истинско умиление от тази малка книжка.

mango-i-bambam-savsem-ne-prase„Манго & Бамбам. Съвсем НЕ-прасе“ е новото прекрасно издание на младото издателство „Лист“, в което едни хора, разбиращи книгоиздаването като призвание и преди всичко любов към книгите, са решили да не правят никакъв компромис с тези си разбирания. Резултатът – красиви книги, стилно оформление, внимателен подбор на заглавията и усет за детайлите. А в случая с „Манго & Бамбам“ тези неща имат огромно значение, повярвайте ми.

За какво става въпрос ли? За една смела и отзивчива, наистина добра приятелка и едно съвсем НЕ-прасе, новодошъл в забързания град. Е, и за други герои, които ще видите в илюстрацията по-долу. Истината е, че Поли Фейбър е сътворила невероятно топла история за приятелството, която ще очарова малките читатели, но и родителите им. Написана на достъпен, но не и инфантилен език, с много хумор тя поставя героите си не в някаква приказна страна, а в съвременния забързан град. В него таткото винаги е зает със своите сметки, шофьорите на автомобили са изнервени, съседката е злостен колекционер на екзотични животни, но доброто съществува. Както и един тапир на име Бамбам, незнайно как попаднал в големия град, който се страхува от тигри, но не би отказал бананови палачинки. Бамбам ще намери приятел в лицето на Манго – едно момиче, което го бива в какво ли не,  може да скочи от най-високия трамплин в басейн, без да си държи носа, както и да си мърда ушите, докато смуче близалка.

mango-01

Историята е затрогващо прекрасна, а  изключителните илюстрации на Клара Вулайъми правят книжката малко съкровище. Не знам кое е най-важното, което малките читатели биха намерили в нея, но това, което открих аз, бе терапевтичният ефект от прочитането й. Да, понякога и ние, големите в забързания град, изморени от своите сметки като таткото на Манго, имаме нужда да „изключим“ и забавим оборотите с една топла история за необикновено приятелство.

Прекрасен избор, издателство „Лист“!

Публикувано от Георги

Categories: Детски | Вашият коментар

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: