Бебета

60 занимания с моето бебе по системата на Монтесори

Може би най-трудно е да се напише книга за възпитание на бебета и малки деца, тъй като всеки има своите разбирания, принципи и индивидуални цели, които рядко се припокриват с тези на обкръжаващите го родители. Въпреки това името Мария Монтесори вдъхва доверие или най-малкото – пробужда любопитство у съвременните родители, макар самата тя да започва и усъвършенства практиката си в началото на миналия век. Ето защо книга с подобно заглавие – „60 занимания с моето бебе по системата Монтесори“, макар и написана от съвременен автор, веднага отключва желанието да посегнеш към нея и да се запознаеш със съдържанието.

Смятам, че заглавието е подвеждащо. Искам да изчистя това, преди да ви разкажа подробно за съдържанието, тъй като ми се струва важно. Нека очакванията ви не са за реални 60 занимания, които имат коренна разлика, а по-скоро за 60 и повече съвета, препоръки, идеи и – да – предложения за игри с малкото човече. В началото много от „заниманията“ всъщност са идеи за това как сами да направите въртележки над леглото на бебето (което всъщност в книгата отсъства, защото според правилата на Монтесори леглото е заместено от дюшек или килимче на земята), която да отговаря на неговото физическо развитие и интереси. Други от „заниманията“ пък са просто обяснения за характерните особености при растежа на бебето и какви емоционални и психически въздействия могат да му помогнат в изграждането му като пълноценна личност на по-зрели години.

Лично аз не смятам, че бих се наела да правя въртележка всеки месец от развитието на бебето си, макар в книгата да е описано подробно как да свършите и тази работа. Оставям я на онези от вас, които по принцип обичат да се занимават с пъстроцветни хартии, ножици, форми и сглобяване. Това, което е ценно за мен от тези съвети, е информацията в кой месец какви цветове и форми привличат новороденото. Тук се сещам и за нещо друго: различните идеи не са представени хронологично, а са доста разбъркани – първоначално всичко е наред: първи месец, втори месец, трети месец и т.н. Стигате обаче до идея, подходяща за дете над годинка, след което отново се връщате на идея за дете на осем месеца и така прескачате от възраст на възраст до самия край. Една идея от мен: ако сте харесали част или повечето от идеите, отбележете с лепящи листчета къде за каква възраст става въпрос и когато тя настъпи за вашето бебе, разгледайте съответните предложения.

Книжката е малка, пълна с фотографии и с доста оскъден текст, което ще е голямо облекчение за заетия родител, който просто иска нещата да му се казват в прав текст и как точно да ги свърши. У мен се породи любопитство за повече информация, макар много от философията, залегнала в метода на Монтесори, да ми е позната и от други автори и книги. В написаното от Мари-Елен Плас наистина ще откриете приятни хрумки, които от своя страна може да ви подсетят и за други занимания, които да измислите сами и да дообогатите. Най-важното за мен е разбирането, че на детето трябва да се дава свобода, така че да изгради своята индивидуалност и да цени своята независимост, което, мисля си, ще изисква от вас много повече усилие, търпение и отдаденост. Поне 6000 пъти по 60!

Девора

Categories: Бебета, психология | Вашият коментар

„Да оцелееш като родител“ – майко мила, има и такава книга!

Българинът, както знаем, разбира най-много от две неща – футбол и политика. И в двете е почти еднакво зле, доказва го има-няма през две години. Докато българката, и в това няма никакво съмнение, е най-веща по темата „деца“. Информационната епоха направи тази „вещина“ особено показна и с нея вече не са запознати само съседките от блока и кварталната детска площадка, а не знам си колко стотин хиляди потребителки в БГ мама, стотици фейсбук приятели и хиляди себеподобни в тематични групи из социалните мрежи. Така да се каже, да разбираш от деца стана вайръл.

Не се изисква много – изпльокваш едно дете и вече си Халеси, Мадър ъв Драгънс, Богородица Троеручица, Мария Магдалена, Екатерина Медичи и Майката на всички неща, единствено притежаваща Непоклатимото Познание. Изказваш се по всяка тема като последна инстанция и имаш всички необходими (предимно онлайн) инструменти да дисеминираш това Познание повсеместно.

И тук идва въпросът как го правиш. Правиш ли го въобще добре? В смисъл на интересно, полезно, забавно. Или се ограничаваш до евъргрийн шаблони от типа „ние с бебка като си вадихме международен паспорт…“ и „а пък ние вкъщи вече сами си търсим гърнето-о-о…“. В какофонията от подобни евъргрийни има две женици, които се открояват много рЕзко на общия фон. Вероятно сте ги чели. Става въпрос за Елисавета Белобрадова и Красимира Хаджииванова, създатели на сайта „Майко мила“ и основни мастърмайндове (ка’и честно, как звучи това в мн. ч.!) на книгата „Да оцелееш като родител“, събрала 41 истории за родителството и последствията от него.

Едва ли бих припарил до книга с подобно заглавие преди време, но и при мъжете трака един биологичен часовник, който с времето прави доста плашещи мисли да изглеждат съвсем поносими, дори привлекателни. Така от чисто любопитство бях попрелистил „Ръководство за оцеляване на младия татко“, а изправен пред непосредствената перспектива на оцеляването, съвсем доброволно посегнах и към книгата на „Майко мила“.

Вижте сега… Смях се много. Ама много. Признавам си, далеч не бях подготвен за някои детайли, а сега, като се замисля, спокойно бих могъл да не ги чета и с удоволствие бих изтрил някои от тях от паметта си, но „Да оцелееш като родител“ крие страшни попадения. Историите на Елисавета и Красимира са… как да кажа… чудиш се да се смееш или да плачеш. Как се качват 60 килограма по време на бременност, как се уведомява бащата по фейсбук, за кого бият хормоните, как се опикава жаба вместо тест за бременност (добре ме чухте!)… имам чувството, че когато не се смеех, просто гледах оцъклено и се пулех на страниците. Нормални (вероятно) житейски истории, но написани с толкова хумор, при това от хора, които знаят какво правят. В смисъл, личи им. Работили в медии, в рекламни агенции… не са случайни тези неща.

Същото обаче не може да се каже за всички автори, чиито текстове кротко се кипрят в сборника. Някои хора просто не пишат толкова добре. Други прекаляват с опита за оригиналничене и това пресолява манджата. Има и текстове, които – без да са лоши, напротив – малко стряскат. Историята за корупционната схема с осиновяването на дете, от която губиш вяра в бъдещето на тая държава, небрежно стои между силно хумористични изблици. Някъде по средата се появява и статия, в която из цели 4 страници някакво майче обяснява как не кърми по собствено желание и как хората я гледали лошо заради това, натяквайки колко били лоши тези хора (причината ЗАЩО все пак не кърми така и не става ясна). Има статии, които те приковават към земята с хладнокръвното описание на бруталната българска действителност – за родителите на деца в неравностойно положение и за това колко път има да извървим, докато се наречем нормална държава. Има и такива, които блестят от полезност – материали на експерти, лекари и акушерки – за ваксините, за рисковете от вегетарианска диета на детето (да, има и такива патологични случаи на родители!). Но цялото това разнообразие – стилово, тематично, емоционално – създава малко разнопосочни реакции. Ни е рак, ни е риба. Хилиш се на една статия, преглъщаш болезнено на следващата, отегчаваш се до смърт малко по-натам. Личи си, когато четеш статия на Елисавета или Красимира, и когато авторът е друг. Не знам доколко този формат е оптимален, но лично аз бих предпочел малко консистентност на прочетеното – ако ще се смеем, да се смеем, ако ще преглъщаме… Но пък от друга страна, може би някои от сериозните и по-болезнени теми никога нямаше да стигнат до по-широка аудитория, ако не бяха внимателно „пробутани“ измежду вървежните хумористични истории.

Като цяло, палци горе за това упражнение, което, сигурен съм, ще намери хиляди доволни читатели. А Елисавета и Красимира може да решат да спретнат и още някоя книга, този пък не в ансамбъл, а в дует. Много са добри и много им се получава, ще ги чета с интерес и в бъдеще!

А като казах бъдеще… време е да проверя на практика „оцеляването“ като родител. С това ревю казвам чао на волните и безгрижни дни като неангажиран с памперси блогър и се посвещавам на малката си дъщеричка поне докато не се науча да съчетавам нещата. Сбогом, книги за Третия райх, добре дошъл, заеко Питър!

Публикувано от Георги

Categories: Бебета, Детски, Драма, Хумор, Чиклит, български | Вашият коментар

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: