Драма

„Онова лято“ и онова много преди него

onova_lyatoНяма как да не започна с това, че българското издание на „Онова лято“ на Лорън Уилиг е поднесено на читателя в изключително красиво книжно тяло, което е удоволствие за окото. Всичките ми опити да се вдъхновя от книга, която чета на електронен четец, винаги ме водят до извода, че нищо не може да се сравни с усещането да разлистваш страниците, да вдъхваш аромата и да потъваш в историята, сгушена удобно между хартиените корици. Разбира се, това не е достатъчно само по себе си, за да изпиташ истинско удоволствие от една книга. Трябва много повече, а „Онова лято“ е достатъчно приятно четиво, така че да спечели своето място на нощното ви шкафче.

Това е поредната книга, в която сюжетът се разгръща в две паралелни истории – една от миналото и една в настоящето. Макар вече да изпитвам известно недоволство от работещата схема „мистерия в рода по майчина линия, разгадана от дъщерята/ внучката“, Уилиг е успяла да постигне баланс и да разказва в ритъм, който е интригуващ. Като във всички книги с паралелни истории досега, и тук намирам съвременната за много по-слаба от тази, разказваща за Имоджен и нейния любим Гавин Торн. Явно миналото винаги ще е по-вълнуващо заради всички тези въображаеми детайли, с които можем да украсим емоциите и взаимоотношенията на тези, които са съществували преди нас. Един вид – гледаме назад с романтични очила и донякъде наивно.

Лорън Уилиг не само гледа, но и пише: Имоджен е младо момиче, което вярва в своята щастлива звезда, която обаче се оказва не от магическа материя, а от евтин станиол. Длъжна да понесе последиците от своя избор, тя остава като затворена в златна клетка птичка, която може само да наблюдава, но не и да контролира събитията в собствения си живот. Интересен, макар и не толкова развит, е персонажът на нейния съпруг – много точно описан изкусен манипулатор, на когото нищо не убягва от погледа, а в същото време изглежда хрисим и добронамерен. Той е от тези мъже, които успяват да постигнат всичко, което желаят, благодарение на своята проницателност и лицемерие, като не остава нищо да наруши самообладанието му. Харесвам подобен тъмен персонаж в книгата – изглежда напълно достоверен! За него пречка като младия и импулсивен Гавин е лесно предизвикателство, а когато една жена е обречена да обича този, който не е изкусен в интригите, а живее с чисто сърце, често сама попада в капана на обречената любов.

Джулия, която през 2009-та ще започне да разплита историята на Имоджен и Гавин, ще трябва да изживее своите собствени предизвикателства, поставени на пътя ѝ от съдбата. Любовната история тук е лишена от естествените препятствия, с които са се сблъсквали по-старите влюбени, заради това драматизмът в тези взаимоотношения идва от несъвършените характери на героите. Като се замисля: в днешно време пред любовта и обвързването няма никакви пречки, следователно е трудно да се пишат велики романтични истории за чадата на XXI век. Защо тогава авторите се опитват?

Оценката ми за книгата е хубава, макар да я ощетявам от пълното отличие заради паралелния сюжет и поради някои неубедителни моменти в историята (на места Джулия и Никълъс много лесно се досещаха за детайли, които няма как да бъдат толкова очевидни). Очаквам следващата книга на Уилиг да ми донесе още по-голямо удоволствие, а когато прочета и нея, ще гледам бързо да споделя впечатления и емоции!

Девора

Categories: Драма, Любовни, художествена | Вашият коментар

Бакман. Още малко от същото.

Той пак е тук. Феноменът Бакман. След като хиляди българи попълниха библиотеките си с мега успешните „Човек на име Уве“ и „Баба праща поздрави и се извинява“, след като стотици български жени припознаха по нещо от себе си в  житейската драма на своенравната Брит-Мари от романа „Брит-Мари беше тук“, в началото на тази година Бакман отново е из витрините на книжарниците. Не, не, не изпадайте в еуфория още, става въпрос за нещо малко. Нещо като за едно следобедно кафе време, което да ни сгрее, докато чакаме пролетта, а с нея и новия му, вече истински роман.

vseki_den_pytyatВ очакване на пролетта всеки ден става все по-дълъг. Буквално. А с него и „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“, както разбираме от заглавието на кратката новела с корица в добре познатия ни стил на художника Дамян Дамянов. Вероятно сте прочели романите на Бакман. И сте забелязали неговия фокус към възрастните персонажи. Сприхавият, но добър Уве; бабата, която праща поздрави; дори попрехвърлилата първата младост Брит-Мари са изградени като образи с много емпатия. Сякаш самият автор е влязъл в обувките на всеки от тях, чувствайки се съвсем комфортно – учудващо умение за млад писател като Фредрик Бакман, роден през 80-те (!).

А забелязали ли сте, че около тези герои винаги се навъртат и някакви деца? Е, същата схема имаме и тук, в тази трогателна история за залеза на живота. Или както пише самият Бакман: „Това е любовно писмо и бавно прощаване между един мъж и неговия внук, между един баща и неговото момче“. Излишно е да се опитвам да съм деликатен в ревюто си – не мога и не бих могъл да намеря такива красиви думи и да ги подредя в красиви изречения, както е направил авторът. Коварна болест е причината един старец бавно да губи спомените си и постепенно да стеснява хоризонта на съзнанието си. Спомени и картини от миналото често се озовават на погрешно място и объркват настоящето. Твърде тежка съдба за човек на точните науки, какъвто е въпросният старец. Разказът се движи напред-назад по същия привидно хаотичен начин, умишлено симулирайки обърканата картина в главата на възрастния човек. „Площадът пак се е смалил през нощта“ – така нарича той загубата на спомените си.

Със свито сърце прелистваме страница след страница от тази кратка история, за да видим една истински красива обич между един дядо и неговия внук, вълнуваща скица на едно семейство, която Бакман само щрихова пред нас, но така красиво, така красиво… Как може да ти липсва някой, който все още е тук, колко болезнено е умът да си тръгне преди тялото – жестока тема, истински жестока, но изпод перото на този виртуоз достигаща до нас почти терапевтично. Защото историята за Ноа и неговия дядо ни кара да ценим всеки миг с близките си хора, да се замисляме над взаимоотношенията си с тях, да погледнем живота си отстрани и да не чакаме, за да кажем на някого какво означава за нас. Да прегръщаме, да даваме обич. Да ценим и да създаваме спомени. И това ако не е Бакман, а? Точно това е. Дори в тези по-малко от 60 страници…

Публикувано от Георги

Categories: Драма, Скандинавска, художествена | Вашият коментар

Да готвиш за Пикасо и да бягаш от мафията

da_gotvish_za_pikasoВсичко започва много обещаващо! Минавам бързо през първа глава, където млада госпожица (или поне така предполагам) се качва на гангстерска яхта, но бързо забравям за нея, когато от следващата глава се връщам назад в миналото, където Ондин готви своите планове за бягство и нов живот. На „сцената“ тържествено се появява Пикасо и книгата започва да тече плавно и приятно, като спокоен, но дълбок воден разказ. Паралелните истории не ми пречат, някак вече свикнах, че това е актуалното, което трябва да приема в съвременната литература. И историите за майките с тайни и любопитните дъщери. Определено е някаква тенденция! Тази книга не прави изключение. За съжаление обаче, авторката Камий Обре се е опитала да сложи толкова много подправки в манджата, които са се утаили на дъното и започват да се усещат, чак когато си преполовил книгата. Към края вече не знаеш люто ли е, сладко ли е и изобщо било ли е за ядене това пищно угощение!

Един безспорен плюс на „Да готвиш за Пикасо“ е прекрасното представяне на известния художник. За разлика от плачевния портрет на Вивалди, за който си говорихме в „Цигуларят от Венеция„, тук имаме един пълнокръвен образ, с всичките му странности и особености, който подкупва, но и отблъсква. Читателят приема и разбира героя в цялата му многоликост и този персонаж остава докрай цветен и вълнуващ.

picasso_knigaОндин е другата героиня, която впечатлява и интригува. Само ако можеше историята да е фокусирана единствено върху нейния живот, би било прекрасно! Макар че, дори тази сюжетна линия не е лишена от груба намеса от страна на авторката, която не намира живота на френското момиче, което емигрира в Щатите, за достатъчно вълнуващ, дори след срещата с Пикасо. Намесват се гангстери, патетични раздели, абсурдни ситуации, които насищат книгата не с драматизъм, а с изкуствено съшити пасажи. Какво разочарование!

Що се отнася до паралелната история, която разказва за кратък период от живота на внучката на ОндинСелин – подгответе се покрай нея да се запознаете с главен герой с прототип Гордън Рамзи, който авторката е успяла да „смъкне“ от екрана, но не е съумяла да доразвие. Как може по такъв начин да пречупи Гилби Халиуел и да го превърне в откровена смешка, за мен е необяснимо. За разлика от силния и константен (в своята импулсивност) образ на Пикасо, Обре тук представя един герой и го изкълчва до неузнаваемост.

Любов и кулинария в книгата има… оскъдно. Като изключим тефтера и описанията на Ондин за обедите на Пикасо, които, разбира се, в един момент преминават в рисувателни сесии и яденето минава на заден план. За сметка на това има гангстери, богаташи и мафия, които изтощават историята и я превръщат в ужасно евтино криминале. Не стига това, ами в желанието си авторката да удължи книгата, праща Селин на удивително безумни „тайни“ мисии, в които героинята е позиционирана гротескно. Поредната слабост на авторката идва с намесата на една гледачка, но това е разбираемо – като си се омотал в собствената ти история, със сигурност ти трябва помощ свише, за да се измъкнеш. Чудно как духът на баба Ондин не слезе от небесата да проговори и да сподели има ли я, или я няма рисунката на Пикасо, която той ѝ е подарил в знак на благодарност за позирането.

Страшно много съжалявам, че ревюто ми е толкова негативно, защото половината от книгата наистина е приятно четиво. Да не говорим, че е красиво издание и можеше да е толкова по-добра! Предполагам, че с Жак Пепен и Ерика Бауърмайстер ако не за храна, поне за книги имаме съвършено различен вкус. Макар че, доколкото помня, Бауърмайстер има две предложения, които са доста по-добри от това тук, така че погледнете и тях:

Училище за вкусове и аромати“ – Ерика Бауърмайстер

Изкуството да готвиш желания“ – Ерика Бауърмайстер

Девора

Categories: Драма, Криминални, Любовни, кулинарно, художествена | Вашият коментар

„Цигуларят от Венеция“ – дневникът на една венецианка

cigularqtЛюбовните романи! Или ги „консумираш“ с удоволствие, или изпитваш върла неприязън към похабената хартия за печат. Има и един особен вид хора, които нямат нищо против някой любовен роман веднъж-два пъти в годината, но имат и по-високи от средните изисквания към сюжета и към стила на автора. Мисля да се причисля към тях, защото не си падам нито по евтините авантюри на чиклита, нито по пълното въздържание от по-лека литература. „Цигуларят от Венеция“ е класически любовен роман и като такъв, няма да ви впечатли с дълбочина, нито с уменията на авторката Алиса Паломбо, но пък е от тези книги, за които мога да кажа: „Ами защо пък не?“.

Написан като разказ на младата Адриана за невъзможната ѝ любов с известния композитор Антонио Вивалди, романът звучи като дневник на непокорна тийнейджърка, отколкото като изпипано литературно произведение. Имам много критики към него, но в същото време не съжалявам, че прочетох книгата. Чудех се как да я опиша, защото не е лоша. Не е лоша, но е слаба. Най-силната сюжетна линия, която би трябвало да е любовната история на Адриана и Вивалди, е толкова посредствено представена – все едно някой да рецитира с патос най-баналните думи, за които може да се сети. Вместо да плени читателя, тази любов го отегчава. В останалата си част книгата е значително по-добра и си мисля, че ако Паломбо беше написала роман, който просто да разказва историята на една свободолюбива венецианка от XVIII век, щеше само да спечели. Самият образ на Вивалди е недоразвит, блед и изключително неправдоподобен и „осакатен“. Говорим за човек на изкуството, за музикант, който е носил в себе си толкова силен заряд, че е разбираемо един автор да срещне затруднения в описанието му. Въпреки това вярвам, че има и такива автори, които биха се справили с подобно предизвикателство.

venezia_1_happybeehivecom

Ако оставим критиката настрана, „Цигуларят от Венеция“ ще ви донесе приятни емоции, тъй като историята не е пропита с излишен драматизъм и всичко в нея тече плавно. Наистина хвърля светлина върху обичаите и привичките на венецианското общество от това време, което е интересно и романтично. Проследяването на живота на Адриана – от момиче, което ходи тайно на уроци по цигулка и се влюбва в учителя си, до майка на три деца от много по-възрастен от нея мъж – всъщност е любопитно и показва на читателя как понякога можем да намерим пристан от съкрушителните си емоции в ежедневие, което не е това, за което сме мечтали, но стига да му дадем шанс, може да има и своята щастлива страна.

С намигване ще споделя на тези от вас, които са в края на своето юношество, че понякога голямата любов, която си мислите, че изживявате, може да поразбърка по доста неприятен начин живота ви. За мен съдбата на Адриана, макар и литературна измислица, всъщност е много често срещана и в реалния живот. И то не само при девойки на 18, а и при доста по-големи (тук вече повдигам вежди многозначително). Ако махнем Вивалди от картинката, тази венецианка все пак щеше да има и свободата си, щеше да реализира мечтите си и в последствие щеше и да открие любовта. Но нали затова сме млади – за да страдаме и да вярваме, че любовното опиянение е единственото важно нещо на този свят!

Наздраве за романтиците, които ще посегнат към тази книга и ще открият точно това, което им трябва!

Девора

Categories: Драма, Любовни, Места, художествена | Вашият коментар

„Трескав блян“ оставя кървава диря в мътните води на Мисисипи

През последните 2-3 години все така се случва, че тъкмо в хладината на зимните месеци попадам на някоя разкошна книга за морски приключения, кораби и тайнствени сюжети. Всичко започна с любопитната пиратска „Канела и барут“ на Илай Браун, след това миналата година бе невероятният арктически воаяж с „Колекционерът на изгубени неща“ на Джереми Пейдж, а тази зима тръгваме не по море, а по мътните води на Мисисипи с нещо изключително…

„Трескав блян“ ме хипнотизира с корицата си още от пръв поглед. Мрачна, сурова и загадъчна, в отличителния стил на Живко Петров тя крие в себе си различни полускрити детайли, които подсказват какво ни чака вътре. Не, не е фентъзи в стил „Игра на тронове“, въпреки името на Джордж Р. Р. Мартин върху корицата. Създателят на седемте кралства се е насочил в добрите традиции на готическата литература, за да срещне Брам Стокър с Марк Твен в една мрачна история от Американския Юг в средата на XIX век.

treskav-blyanЗаинтригувах ли ви? Може би трябва да ви кажа още, че освен силната корица, книгата е и в страхотен превод, дело на Слави Ганев (да, същият, който преведе „Дракула“ в новото издание на „Сиела“). Натъпкан с енциклопедични знания до последната клетка, в предговора си към „Трескав блян“ Слави прави страхотен преглед на готическата литература и търси мястото на романа в наследството на заглавия като „Замъкът Отранто“, „Портретът на Дориан Грей“ и „Интервю с вампир“. И наистина, влиянието на цяла плеяда класически произведения се долавя в изпълнения с мистерия вампирски роман на Дж. Р. Р. Мартин.

Всичко започва в Сейнт Луис през април 1857 година. Капитан Абнър Марш плава от години по Мисисипи, дори притежава собствено параходно дружество, което обаче изпада в затруднено положение след мразовитата зима. Сякаш от нищото точно в този момент се появява примамливата оферта на непознат джентълмен – двамата да станат съдружници и да построят най-величествения и бърз параход, плавал някога по Мисисипи. За Марш това се превръща в бленуван идеал и той приема предложението въпреки някои смущаващи особености. Така се ражда „Трескав блян“ – шедьовър на речното корабоплаване в Щатите, целият в бяло и сребристо, с дълги комини, завършващи с извивки във формата на цвете. Съдружникът на Марш, Джошуа Йорк, излиза от каютата си само нощем, има доста странни приятели, понякога изчезва необяснимо и плаши екипажа с цялата си загадъчност. Макар сделката между двамата да включва липса на каквито и да било въпроси, много скоро Абнър Марш ще стане подозрителен. А истината, оказва се, надхвърля всичките му подозрения.

Йорк принадлежи към древна раса, наричана различно по света – вампир, кръвник, носферату… Част от слуховете, които хората разказват за тези същества, са мит. Не се плашат от кръстове, нито от сребро. Дневната светлина обаче е пагубна за тях. А веднъж месечно изпадат под въздействието на страшната алена жажда. И тогава се отприщват насилие и смърт. Йорк обаче е успял, с цената на многогодишни опити, да обуздае жаждата си и да спре насилието. Сега той търси съюзници, за да хвърли мост между двете непримирими раси – на хората и на вампирите. Дали обаче всички мислят като него?

Мисисипи ще стане свидетел на драматични събития, докато „Трескав блян“ плава по пътните й води. Ще оцелее ли приятелството, зародило се между капитан Марш и Джошуа Йорк? Ще надвие ли желанието за помирение над древния инстинкт? Наред с тези въпроси, Мартин поставя и други, все тъй любопитни. За свободата и робството, властващо все още в Южните щати. За доброто и злото, ключът към който можем да намерим в думите на Йорк: „Ако нямаш избор, доброто и злото не съществуват“.

Книгата наистина има класически сюжет, но впечатлява с много оригиналност и нов прочит на някои вечни истории. Изключително увлекателна, ще се хареса не само на любителите на вампирските саги, но и на почитателите на южняшка литература в добрите традиции на Марк Твен.

Публикувано от Георги

 

Categories: Драма, художествена | Вашият коментар

„На Западния фронт нищо ново“ и „Обратният път“ се завръщат

Вечерта на 5 декември, 1930 г. Зала „Моцарт“ в Берлин е препълнена от нетърпеливи зрители, дошли да гледат премиерата на най-новата холивудска продукция. Докато тече прожекцията, в залата нахлуват около 150 щурмоваци с кафяви ризи, водени от небезизвестния пропагандатор д-р Йозеф Гьобелс. Те хвърлят миризливи бомбички в салона, разпръскват лютив прах и дори пускат бели мишки измежду столовете, докато крещят антисемитски лозунги. В настъпилия хаос някои от присъстващите са налагани с палки, защото изглеждали като евреи. Филмът, предизвикал подобен скандал, е „На Западния фронт нищо ново“, екранизация за 1.25 милиона долара по излязлата година по-рано книга на Ерих Мария Ремарк.

Само три години по-късно на власт идват националсоциалистите, Гьобелс става министър на пропагандата, а книгите на Ремарк са горени публично на клади в цялата страна. Нещо повече – притежанието на „На Западния фронт нищо ново“ или продължението й, „Обратният път“, е обявено извън закона.

remark-02-clear

Каква е причината за подобен „лов на вещици“ и как Ремарк си навлича гнева на хитлеристите можем да разберем лесно още в първите трийсетина страници от романа. Това е не просто реалистично свидетелство за ежедневието в окопите на Първата световна свойна, нито военна белетристика. „На Западният фронт нищо ново“ е звучна, безцеремонна плесница в лицето на военщината изобщо. Пълно отрицание на бездушието, лицемерието, патоса и фалшивата фасада на измамния патриотозъм, тласнал невръстните хлапета на Германия от ученическите скамейки директно в месомелачката на фронта. И Ремарк не се притеснява да сочи виновниците – старата генерация, прусаците, всички онези белокоси нравоучители, които изпратиха цяло едно поколение в касапницата от шрапнели.

„Докато те още пишеха и приказваха, ние видяхме лазарети и умиращи; докато те наричаха служенето на държавата най-великото нещо на света, ние бяхме вече разбрали, че страхът от смъртта е по-силен. Не станахме по тази причина метежници, дезертьори или страхливци — а всички тези епитети им идваха тъй лесно на устата, — ние обичахме отечеството си не по-малко от тях и при всяка атака тръгвахме смело напред — но сега вече можехме да правим разлика, отведнъж се бяхме научили да виждаме нещата. И видяхме, че от техния свят не е останало нищо. Изведнъж се оказахме страшно сами — и вече сами трябваше да се оправяме“.

Още в първите страници Ремарк ни среща с ежедневието на група съученици, включили се като доброволци при обявяването на войната, и затънали в калта, ужаса и кошмарите на Западния фронт. Натуралистичният му разказ ще ви накара да смените цвета на лицето си поне няколко пъти още преди да сте минали 50 страници. Картината на блажено наредени върху нужници войници, играещи карти, рязко се сменя само след миг и вече сте пред леглото на умиращия Франц, край чийто ампутиран крак стоят безпомощни бойните му другари.

„В банята Франц Кемерих изглеждаше дребен и слабичък като дете. Сега той лежи тук — защо? Би трябвало да докараме целия свят край това легло и да кажем: Това е Франц Кемерих, деветнадесет и половина годишен, той не иска да умре. Не го оставяйте да умре! „

remark-01-filter-blog-additional-final

Картините се сменят една след друга и виждаме ту фрагмент от спокойствието зад бойните линии, където войниците пекат с наслада открадната гъска, ту неподправения ужас на новобранците под ураганния огън на снарядите, превръщащи всичко в кървава пихтия. И когато си мислиш, че не можеш да си поемеш въздух, следва нова картина – виещи от болка ранени коне препускат в зловещ хаос от човешки и животински останки, нагорещен метал и вдигната във въздуха пръст.

Не много дълбоко под повърхността на тези ужасяващо натуралистични описания, стоварени почти равнодушно всред съзнанието на неподготвения читател, Ремарк остава пламенен отрицател на войната и военщината, на обезличаването на човека и приравняването му с еднотипна частичка от безмилостната машина.

Само цитирам:

„Подложиха ни на десетседмично военно обучение и през това време се променихме коренно, повече, отколкото за десет години в училище. Научихме, че едно излъскано копче е по-важно от четири тома Шопенхауер. Отначало с учудване, сетне с горчивина и накрая с равнодушие трябваше да разберем, че, както изглежда, не духът е решаващият фактор, а четката за ботуши, не мисълта, а системата, не свободата, а мущровката. С въодушевление и добра воля станахме войници; но направиха всичко, за да ни избият тези представи от главата. След три седмици вече приемахме, че е в реда на нещата, кажи-речи, един пощенски раздавач с пагони да притежава по-голяма власт над нас, отколкото по-рано нашите родители, възпитатели и всички културни общества от Платон до Гьоте, взети заедно. С младите си будни очи виждахме как класическото понятие за отечество, внушено ни от учителите ни, се материализира в пълно отричане на личността, каквото никой не би очаквал и от последния слуга. Отдаване на чест, стоене мирно, парадна маршировка, вземане за почест, обръщане надясно, обръщане наляво, удряне на токовете, ругатни и хиляди разигравания — другояче си бяхме представяли нашата задача и сега открихме, че ни подготвят за героизъм, както се дресират циркови коне“.

Резултатът е покруса, отчаяние и обезвереност, синтезирани в думите на Паул:

„Ние не сме вече никаква младеж. Не искаме вече да завоюваме света. Ние сме бегълци. Бягаме от себе си, от собствения си живот. Бяхме осемнадесетгодишни и започнахме да обичаме света и живота: накараха ни да стреляме по тях. Първата избухнала граната попадна в нашите сърца. Ние сме откъснати от всякаква дейност, от всякакво стремление, от всякакъв напредък. Вече не вярваме в тях, вярваме само във войната“.

Тази покруса на унищоженото в окопите поколение става водеща тема в продължението на романа – „Обратният път“. В него бойните другари се завръщат в обезкървената си родина, след като са изгубили най-ценните си години на фронта. Там, в родината, не ги чака нищо добро. Победеното отечество е разкъсвано от глад, безработица и крах на ценностите и идеалите. Но най-страшна е безизходицата, пред която се изправят завърналите се от война младежи, които не познават нищо друго освен как да стрелят с пушка, да мятат бомби и да мушкат със щика.

Водихме война срещу самите себе си, без да го знаем! И всеки точен изстрел улучваше някого от нас! Чуй ме, ще ти го изкрещя в ушите: младежта на света тръгна на бой и във всяка страна вярваше, че се бори за свобода! И във всяка страна я излъгаха и злоупотребиха с нея, във всяка страна тя се сражаваше за интереси вместо за идеали, във всяка страна я покосяваха куршуми и тя се самоизтребваше! Нима не проумяваш? Съществува една-единствена борба: борбата срещу лъжата, половинчатостта, компромиса, срещу отживялото!

Изпълнени с дълбок хуманизъм и същевременно подлагащи на жлъчна подигравка и нападки всички традиционни авторитети – старото поколение, учителите, военните, дори родителите, книгите на Ремарк логично се озовават на кладите, издигнати от нацистите през 30-те години. Логично? И още как – няма начин да ги прочетеш и след това да позволиш да те вкарат в униформа и да те пратят на война. Няма начин майките да позволят синовете им да бъдат пратени на подобно заколение отново. Четенето на тези книги означава отказ от водене на война. А точно това хитлеристите не могат да позволят. Затова Ремарк е обявен извън закона, а книгите му изгарят на кладите. Ако повече хора бяха ги прочели в началото на 30-те години в Германия, Втората световна война можеше и да не се случи.

Затварям последната страница развълнуван. Новото издание на „Сиела“ с твърди корици е повод да препрочета книгите може би за четвърти път. И всеки път изпитвам силни емоции и потъвам в размисъл – не за героичните сцени, с които сме свикнали да описваме воденето на война, а за обикновената житейска драма на отделния войник, за умиращия  Франц Кемерих, чиято съдба – една от милионите, говори за ужаса на войната повече от всеки учебник.

Поздравления на издателството, че върна към живот два непреходни романа с това издание!

Публикувано от Георги

 

Categories: Военни, Драма, художествена | Вашият коментар

Живот от нулата

Публикацията е дълга и съдържа ключови за сюжета моменти, така че ако ви мързи, или ако спойлърите ви развалят настроението или удоволствието от една книга, чувствайте се предупредени и не продължавайте с четенето по-натам!

Zhivot_ot_nulataНе бях чувала за Саша Мартин, макар да следя доста кулинарни блогъри от целия свят. Може би така е трябвало да бъде, защото успях да се запозная с нея не чрез виртуалното пространство, в което споделя своите импровизации с рецепти от целия свят, а чрез нейната лична история, разказана в автобиографичната книга „Живот от нулата“. Отдавна не съм изпитвала толкова силно желание да споделя с вас своите впечатления от прочетеното, колкото след последните страници на този напрегнат разказ за живота на едно момиче, с което открих толкова много общи емоции.

Саша Мартин всъщност е вече жена. При това, доколкото разбирам, щастлива жена, с усмихната малка дъщеря и злояд съпруг, който обаче опитва по малко от всяко кътче на света чрез ястията, които неговата съпруга поднася в ароматната им кухня. Когато получих книгата, реших да я оставя за ваканцията ни на море тази година. Очаквах, че това ще е леко четиво, изпълнено с кулинарни шеги за рецепти, преживявания и куп забавни недоразумения. Очаквах това да е поредната лежерна книга на кулинарна тематика, но се оказах толкова горчиво далече от истината, че за секунда дори съжалих за избора си на лятно четиво. Въпреки това моментно колебание, искам да ви споделя, че „Живот от нулата“ се превърна в най-новата ми любима книга, която искам да подаря на тези, които ще разберат… Лежа на шезлонга на плажа, до мен е вкусният портокалов фреш, слънцето залязва, а музиката гали слуха ми, както лекият ветрец гали тялото ми, но в гърлото ми е заседнала буца, нещо в гърдите ме притиска и аз хлипам и плача, скрита под козирката на шапката, така че да не бъда забелязана от останалите хора, които кротко и спокойно се наслаждават на морската картина пред нас.

Sasha

Първите 100 страници са така, със сълзи на очи… Запознаваме се с малката Саша, която за първите 9 години от живота си сменя 4 имена по желание на майка ѝ. Сменя и много приемни домове, в които попада заедно с брат си, тъй като социалните грижи в Америка не одобряват начина, по който самотната майка отглежда двете си деца. А те растат щастливи, в неведение за бедността, която е изместена на заден план от креативния подход на майка им. В неведение за обществените норми, понеже отново майка им ги кара да изразяват своята индивидуалност по начин, който ги превръща в аутсайдери и отново довежда до съдебни спорове в опит семейството да бъде разделено. Бащата отсъства, а роднините помагат спорадично. Преразказано от мен, звучи банално. Разказаното от Саша е разтърсващо! Първите 100 страници те смачкват, по-късно събитията продължават да тежат до последната страница: Майка и деца са разделени. Брат и сестра са изкуствено „съшити“ в семейния портрет на хора, които не са виждали. Едно семейство приема две нови деца, за да изпита най-горчивите емоции, които водят до толкова много страшни последици. Едно момче избира смъртта пред това да се пребори за живота си. Всичко е толкова реално, толкова черно, толкова човешко…

Саша Мартин е изключителен автор (а може би има и страхотни редактори): тя описва турболентните години от своето детство и юношество по начин, който те кара да настръхваш, в същото време четенето на книгата се случва на един дъх. Поглъщаш жадно чуждото нещастие, защото припознаваш в него своето собствено. Не съм преживяла нищо от това, през което е минало семейството на Саша, но въпреки това имаме толкова общо! В емоцията, в болката на това да си отхвърлен, забравен, предаден. Знам, че много хора ще открият себе си в нея, не само аз. Спасение в готвенето е познат рефрен и в други книги, но тук се оказва спасителен пояс. Нещо повече от кулинарно увлечение – истински магнит, който да те извади от дъното.

Sasha3Докато четях „Живот от нулата„, мислех за любимите военни книги на Жоро. Често сме говорили как войната променя хора, характери и съдби, колко пагубно се отразява на семейството като сплотена единица, колко необратими са пораженията върху психиката както на тези, които са били на фронта, така и на тези, които са се справяли с живота в собствения си опустял дом. Докато четях тази книга, не можех да не си дам сметка, че не е нужно да има война, кръв и оръжия, за да се случат същите резултати като емоционален срив. Достатъчно е да не можеш да се справиш с реалността, да не виждаш смисъл да продължиш, да изгубиш вяра в това, което е най-важно за теб, за да се предадеш. Може да си младо момче на 14, да живееш в дома на заможни хора, които се стараят да ти дадат всичко, но въпреки това да имаш сложен емоционален свят, който да те разкъсва толкова зловещо, че да загубиш всякакво желание за живот. Зад стените на нашите къщи се случват толкова неразбрани нещастия, толкова лични сътресения. Майкъл, братът на Саша, се обесва в стаята си, когато е на 14 години. По-късно сестра му ще разбере какво точно е провокирало неговия страх от живота, неговата агресия към хората и тоталния му отказ да сподели с някого за насилието, което е преживял. Саша разказва за брат си по начин, който те кара да искаш да бъдеш всевишен, така да протегнеш ръка към него и да го спасиш. Може би тя се чувства така и е успяла да предаде същото усещане и на читателя.

Годините, в които Саша е разделена от майка си, без дори да може да я чуе, са годините, в които трябва да се справи с внезапната загуба на единствения си близък човек, както и с навлизането в пубертета. Това време е пагубно както за нея, така и за хората, които се грижат за нейното добруване. Още от самото начало, когато тези герои са представени на читателя, личи лекото дистанциране на авторката от тях. Четеш за опитите им да се сближат, но знаеш, че ще са неуспешни. Саша е твърде малка, твърде наранена и твърде объркана, за да може да се държи адекватно. Мъжът и жената, които се грижат за нея, са в шок от контраста между това, което са си представяли да бъде приемането на две малки деца в дома им, за които се предполага, че ще донесат радост и светлина в живота им, а носят смърт, обида и нещастие. Разбирам всички, почти усещам как се чувстват и колко разрушено и опустяло трябва да е било в душите им през тези години. Мога дори да разбера защо, когато Саша навършва 19 години и подновява връзка с истинските си роднини, тези хора решават да скъсат всички връзки с нея.

За мен историята на Саша Мартин е тази от деството ѝ и тя все още не е приключена. Страницата все още не е затворена, защото сенките на хората, които са останали в миналото, са твърде дълги и се простират върху целия ѝ живот. Въпреки всичко и най-вече – въпреки себе си, Саша успява да съгради живота си наново. Свързва се с майка си и започва да гради връзката си нея отначало – бавно и трудно, но успешно. Майката на Саша е толкова противоречив образ! Толкова богата на изненади, но в същото време – предсказуема. Имам чувството, че тази жена живее в непрекъснато противоречие и взима решенията си с 50% съгласие със самата себе си. Въпреки всичко, успява да се запази като обединителния център между всичките си деца (тъй като има и три от първия си брак).

Sasha2Втората част от книгата разказва за събуждането на Саша за нов живот. Отрила любовта между две човешки същества и любовта към кулинарията, тя превръща майчинството си в околосветско пътешествие, на което взима мъжа си, дъщеря си и куп непознати. Решава, че трябва да опита рецепти от всяка държава в света и започва да разказва за това приключение в личен блог. Готвенето се случва единствено в нейната малка кухничка, а пътешествието се осъществява чрез рецепти с бананови листа, патладжани, чесън, тигани, посуди и потропващи вилици и лъжици. Мечтите ѝ стават реалност, а защитните ѝ бариери малко по малко започват да се рушат, така че личният ѝ свят да става по-богат и без никакви граници.

Въпреки всичко, което ви разказах, за мен книгата не е нито само личната история на една жена, която си дава шанс за втори живот, нито кулинарен наръчник за вкусовете на света (макар да има много рецепти, подробно описани и заслужаващи вашето внимание). Това, което е за мен тази книга, е истинска, болезнена и лишена от всякакви розови краски възхвала на семейството като най-сакралната частичка, която изгражда човека като личност. Написах, че не съм преживяла нищо от живот на Саша като фактология, но истината е, че съм преживяла почти всичко като емоция. Опрощението, за което не се говори открито, но се случва между редовете на страниците, е понякога толкова недостижимо и в същото време невъзможно да бъде избегнато. Четеш и изживяваш отново или за първи път всяка емоция. Четеш и разбираш. Затова казвам, че това е книга за тези, които разбират, които чувстват, които познават. За тези, които преживяват болката на абсурда, когато тя идва дори от ежедневието, от баналните сцени, от чисто човешките взаимоотношения.

Прекрасна книга на Саша Мартин! Мога само да се радвам, че откри пътя си до мен и то точно в този момент. Надявам се да се хареса и на вас!

п.п. Макар да споделих много детайли от книгата, те са предимно от първата 1/4 от написаното. Има още толкова много, което няма как да предам, а и не искам. Въпреки това тази публикация е първата, която пиша лично за себе си, така че се надявам да бъда извинена за всички прегрешения – било то емоционални или обстоятелствени.
п.п. 2 Поздравления от нас двамата към издателство „Егмонт“ за това, че са запазили оригиналната корица на книгата, а не са се впуснали в свободни съчинения с дизайна.

Девора

Categories: Драма, Мемоари, кулинарно, художествена | Вашият коментар

На моста Връбаня в Сараево всичко е спокойно

Предупреждение: ревюто съдържа „спойлери“!

Винаги съм се чудил какво ли е да пишеш за събития, които не си видял или преживял лично. Да създадеш роман за нещо, в което нямаш никаква роля. Замислих се за това, докато разлиствах първите страници на „Аз още броя дните“ – дебютния роман на Георги Бърдаров. После погледнах към библиотеката си и се опитах да намеря примери. Ето „Почит към Каталония“ – да, лесно му е било на Оруел, все пак е бил доброволец в Испанската гражданска война. Или Ремарк – преживял е окопите на Западния фронт. Но в следващият момент погледът ми се спря на ирландеца Себастиан Бари, чийто роман „Далече и отвъд“ е потресаващо реалистичен поглед към ужаса на Първата световна война. Погледът ми се премества малко вдясно – Лител и „Доброжелателните“… Думите са излишни за този дяволски шедьовър. Нито Бари, нито Лител са дори съвременици на събитията, които описват. Но създават впечатляващи шедьоври, от които човек настръхва – толкова силно е „потъването“ в тях.

Georgi BurdarovПървоначално и аз като Зоран, събеседника и преводач на главния герой от романа на Бърдаров, си казах: „За какъв дявол ти е притрябвало да пишеш за война, с която нямаш нищо общо, за чужда война?“. За „Сараевските Ромео и Жулиета“ е изписано много, заснети са филми, а в YouTube има купища репортажи, интервюта с родителите им и какво ли още не. Снимката на бошнячката Адмира Исмич и сърбина Бошко Бркич на моста Връбаня в Сараево е иконична, препечатвана в стотици вестници и в хиляди статии из нета. А и точно за войната в Босна… може би най-непонятния конфликт, воден някога в Европа. Чел съм доста по темата, при това от автори, участвали в събитията, но досега не съм намерил валидно обяснение на този кошмар. И ето сега, повече от 20 години след войната, един български автор хвърля ръкавицата и поема предизвикателството да опише една от хилядите трагични истории, превърнали бивша Югославия в печално гробище. Най-популярната история. Най-медийната. История, за която може би няма какво да се добави повече. Защо? Как ще го направи?

Това бяха въпросите, които си задавах в началото. Няколко часа по-късно, прелиствайки последните страници, намерих за себе си и отговорите. А именно – когато си наистина добър писател, когато заживееш истински с историята си, изстрадаш я, изплачеш я, изстържеш всичко от дъното на душата си – тогава създаваш литература. Вълнуваш хиляди. Вдигаш мъртвите от гробовете им. Връщаш отново лентата, за да пресъздадеш емоции отвъд сухата статистика, отвъд учебниците и Wikipedia. Георги Бърдаров го е направил.

Георги Бърдаров е сътворил наистина добър роман. Не, не е отговорил на въпроса „Защо се случи всичко това?“, но кой ли може? Превърнал е трогателната история на Адмира и Бошко в център на един истински автентичен разказ за ужасите на тази война. Погледнал е от толкова много ъгли… Някои от тях особено много са ме вълнували във времето – доброволците например. Онези, които по професия са били обикновени учители, пощальони, шофьори, и които войната настървява, изважда неподозирани страсти в тях и те започват да убиват. Да убиват през уикендите, а през седмицата да се връщат при семействата си, да докосват децата си, да милват съпругите си. Ад!

Бърдаров пише за войната живо, реалистично, безкомпромисно. Не спестява нищо. Онези читатели, които не са се сблъсквали с много книги за войната, вероятно ще бъдат шокирани. Но дори тези, които са попрочели нещичко, пак ще изопнат лица – войната на Балканите винаги е нещо повече, нещо повече от война.

„Да, войната няма красиво и героично лице. Войната е черна като смъртта, която носи. Черната й сянка беше надвиснала над Сараево и не се отмести нито веднъж в продължение на 1395 дни и 1395 нощи. Много от онези, които стреляха от хълмовете над града, бяха израснали в него. С тези, по които стреляха, бяха яли филии с лютеница и сирене, с масло и мед. Бяха се обичали с тях. Всеки имаше поне един приятел, поне една любима, останали в обсадения град, но стреляха. Войната е опиат. Когато убиеш първия, е страшно, когато убиеш десетия, е странно, когато убиеш стотния, искаш само още и още, и още. Такава е човешката природа – кървава. В нея се борят две еднакви половини – тъмна и светла. Зависи кой механизъм ще бъде задвижен“.

Няма да влизам в подробности по сюжета, защото е безсмислено. Сюжетът е ясен – историята е в Wikipedia. Това, което липсва там, са емоциите. А за тях си има Георги Бърдаров. И достатъчно анонси по цялата книга. Там, впрочем, на задната корица, са и цитати на колегите книжни блогъри Христо Блажев и Милена Ташева. Христо в твърде приповдигнат тон е обявил романа за „бисер“, „шедьовър“, докато Милена е една идея по-обрана, с отправка към историите от Балканите, което до голяма степен се доближава и до моето впечатление. Страхотен роман, да, ще доведе доста хора до сълзи, но моите критерии за влизане в „съкровищницата“ са още по-високи.

За капак, един цитат, който ме стресна. И други стряскащи неща има в книгата, а най-ужасно е усещането, че всичко това може толкова лесно да се повтори. Ще видите в интервютата с участниците. В силата на пропагандата. Ще се замислите за това дали и у нас някой някога няма да дръпне точните струни, за да захвърлят хората филиите с лютеница и да запищят куршуми. Стряскащо е. И това:

„Нищо не е забравено, нищо няма да бъде забравено. Нито една рана не е зараснала и няма да зарасне. Между нас винаги ще стоят убитите“.

Публикувано от Георги

Categories: Балкански, Военни, Драма | Вашият коментар

Далече от безумната тълпа

Daleche_ot_bezumnata_tylpa„Далече от безумната тълпа“ е от тези книги, които те печелят с времето и прочетените страници. Влюбваш се в стила на автора по-късно, отколкото си предполагал, но за сметка на това в края на книгата вече си пристрастен. Трудно ми е да опиша майсторството на Харди, но поне ще се опитам: книгата, която на пръв поглед изглежда като леко романтично четиво, е богата на толкова драматични персонажи с реалистично мрачни съдби, че единственото, което остава на читателя, е да гледа философски на трагедиите и да приема повратностите като абсолютно неделима и естествена част от живота.

Може би тези, които са чели книгата и знаят, че главните действащи лица са замесени в романтични преживявания, на които може да се гледа и с известна доза чувство за хумор, ще се зачудят на ревюто ми. За мен обаче най-вълнуващи бяха съдбите не на коктената Батшеба и на нейния най-верен обожател, колкото на онези, за които краят се оказва суров и горчив. Томас Харди сякаш вплита образите на второстепенните си герои между другото, но решителността, с която ги жертва в името на щастливия край за двама неосъзнати влюбени, е зашеметяващ поради простата причина, че звучи абсолютно достоверно.

Както в книга, животът също изобилства от абсурди, от емоционални изблици, от погрешни решения, продиктувани от гордост, от сляпа привързаност или от най-елементарна глупост. И както в живота, така и в книгата, този, който остава най-малко засегнат от приумиците на съдбата, продължава напред и се ползва от правото си да бъде щастлив. Харесвам „Далече от безумната тълпа“ най-вече заради героите и тяхната история, също и заради особения стил на Харди. Горещо ви препоръчвам да прочетете първо книгата, след това да гледате екранизацията с Кери Мълиган от 2015-а – макар и визуално въздействаща и красива, лентата е „разредено вино“ в сравнение с романа.

Девора

Categories: Драма, Класика, Любовни, художествена | 3 коментара

„Искрица живот“ ни трябва в края на нощта

„Скелет 509 бавно вдигна глава и отвори очи“.

Всеки почитател на Ремарк знае наизуст това кратко изречение, откриващите думи на „Искрица живот“. Изречение, чиято умишлена цел е връхлитащият шок още в самото начало. Съзнателно търсен ефект от Ремарк, защото никъде после в книгата не се повтаря словосъчетанито „скелет 509“. Но в това първо изречение, в тези няколко думи има толкова символика… има всичко.

Ремарк не е пряк свидетел на Холокоста, нито е оцелял от концентрационните лагери. Неговата връзка с темата обаче е твърде лична – сестра му Елфриде е екзекутирана от нацистите заради критиката си към режима. „Искрица живот“ се появява през 1952 г. и представлява един от най-ярките, разтърсващи, натуралистични и шокиращи романи, посветени на Холокоста. Преди много години четох за първи път книгата и си спомням каква буря от емоции предизвика у мен тогава. Днес си я припомням отново, благодарение на новото издание в поредицата „Клуб Класика“ на ИК „Хермес“ (малко преди това там се появи и „Време да се живее и време да се мре“, за която вече ви разказах). Между двете прочитания съм прелистил доста книги за Холокоста, но усещането, което „Икрица живот“ оставя, е единствено по рода си. Ремарк има много специално място в читателското ми сърце и тази книга е една от причините за това.

Iskritsa jivotТекат финалните седмици на Втората световна война. В концентрационен лагер някъде из Германия едно събитие всява смут в измъчените души на превърналите се в скелети затворници – съюзнически самолети бомбардират близкото градче. Отдалите се на отчаянието човешки отломки изведнъж се улавят за тази сламка, започват да усещат, че краят на тиранията все пак е близо. Пробужда се инстинктът за живот и у 509 – лагерник-ветеран, изгубил свободата си преди близо 10 години и превърнат просто в един номер. Сега той има пред себе си задачата да удържи до края, да надвие смъртта. А тя е навсякъде наоколо, особено в Малкия лагер – обособеното място за онези, които нямат повече сили да работят и са захвърлени в изолация, за да дочакат неизбежното.

Разкривайки малко по малко подробности за живота в лагера, Ремарк ни превежда през пъкъла на нацистката машина за изтребление. Безкомпромисно, без да ни спестява нито един ужасяващ детайл, той ни дава да вдишаме от мириса на страх, на преследване, на тоталното дехуманизиране, което властва в концентрационния лагер. Картини на умиращи от глад затворници, отдавна престанали да бъдат лекари, професори, музиканти и превърнати в скотове, готови да оближат от земята всяка разпиляна капка от рядката супа; на хладнокръвни убийци, играещи си с човешкия живот; на нагаждачи, злодеи, пречупени и оцеляващи, умиращи и намиращи надежда; на трупове, планини от трупове и поточна линия по тяхната обработка… Тъкмо си решил, че е достигнат лимитът на ужаса, и идват нови и нови адски картини, пред които кръговете на Данте бледнеят със своята прозаичност.

На фона на нечовешките условия и ужасите в лагера, ветераните ще се опитат да оцелеят. Въпреки всичко. Нещо се е променило, махалото се връща и сега не е време за умиране, макар планините от трупове около тях да растат с всеки изминал ден. Удивително е това възраждане на надеждата, което Ремарк показва по брилянтен начин. Възраждането на искрицата живот, която се оказва по-силна от задушаващата действителност, по-силна от нацизма и човеконенавистната месомелачка. Нощта е почти свършила, но трябват още усилия, за да дойде зората. Кой ще я дочака? Може би си задавате този въпрос, ако все още не сте чели романа. Е, Ремарк има някои особености, така че се пригответе за драматична развръзка. Аз само ще споделя, че искрицата живот успява да възпламени огън. Останалото се крие между страниците…

Публикувано от Георги

Categories: Военни, Драма | Вашият коментар

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: