Драма

Виктор Пасков из мрачните дебри на фалшивия Запад

След изумителната среща с „Балада за Георг Хених“, продължавам да „откривам“ за себе си гения на Виктор Пасков. И си мисля… Ей така, просто ми минава през ума… Наистина, наивно е да смятаме, че най-добрите съвременни писатели у нас непременно са онези, издали 1-2 запомнящи се романа в последните десетина години. Четем ги, изпадаме във възторг, превъзнасяме ги. Окей. Емигрантската проза направи литературни звезди не един и двама от съвремениците ни. Америка, прословутата Америка. Емигрантският живот, завръщането, корените, традицията. Добро и лошо – там и тук. Преживяното през комунизма „осребриха“ пък друга плеяда модерни автори. Там с лошото, разбира се, „доброто“ продаваше преди това. Две линии, движещи се паралелно като течения в българската литература и пресичащи се рядко, твърде рядко. Опитайте се да ги пресечете. Или не, оставете! Не се мъчете. Той вече го е направил, при това преди цели 25 години. Той, геният. И не в Америка, а в сърцето на Европа, в разделената на две Германия. Блестящият емигрантски роман на България, надхвърлил националното и еднакво разбираем за читателя у нас и в чужбина, принадлежи на Виктор Пасков. „Германия – мръсна приказка“ удря звучен шамар както на застиналото в апатия българско социалистическо общество от края на 60-те, така и на захаросаните митове за „лесния“ живот на Запад, доколкото ГДР е почти Запад, витрината на социализма пред Европа.

„АЗ ТРЯБВАШЕ ДА УСПЕЯ!“

Веднъж омагьосан от вълшебството на езика в „Балада за Георг Хених“, получавам истински студен душ още в първите страници на романа. Забравете за добрия лютиер и магията на неговата цигулка. Тук ще влетите директно в груб, похотлив и отчаян свят на излъгани младежки надежди и на неясни, мъгляви мечти за нещо по-добро някъде там, на Запад. 1968-а година. Светът копнее за свободна любов и мир, хипитата шестват из Америка, Джими Хендрикс издава третия си албум. На фона на Световния младежки фестивал у нас един младеж е на прага да започне нов живот, да замине за Германската демократична република. Изключен от всички училища в страната, с амбиции да стане писател, Виктор си взема сбогом с приятелите си и хваща влака, за да отиде при баща си във Фрайберг. Действителността там се оказва много различна от очакваното. Долнопробно, вмирисано общежитие, в което – сред непрестанни скандали, доноси и пиянство – съжителства малка българска общност от музиканти, работещи в местния театър. Бащата на Виктор, тромпетист в театъра, също е разочарование. Като кула от карти в съзнанието на 19-годишния младеж рухват митовете за Запада, за изкуството, за собствения му баща, уж заминал, за да осигури бъдещето на семейството си. Посреща го разкривена действителност на пошлост, фалш, грубиянски взаимоотношения, подозрения, бедност и лепкава смрад. Клоака, в която българите, натикани като в миша дупка, живеят мишия си живот не заради бъдещето, а заради днешния ден, ден за ден.

„Живяхте калпаво“

Виктор се гмурва надолу с главата в тази воняща действителност. Намират му работа в техническия екип на театъра – чисти тоалетни, мъкне тежките декори в компанията на закоравели типове с престъпно минало. Образите, които среща, са неописуеми. Ситуациите, в които изпада – потресаващи. Това е водевил, в който корабокруширали човешки отломки драскат да се доберат до някаква форма на съществуване. Оплетени от собствените си мрачни страсти, от пипалата на ЩАЗИ, от постоянния страх да не ги върнат „по етапен ред“, те подритват в краката си потрошени мечти, без да могат да се откъснат от омагьосания кръг. Напротив, адаптират се, стават част от играта. Търгуват с контрабандни стоки, изнасят цигулки и пиана за родината. Българинът, този толкова адаптивен екземпляр, се е интегрирал блестящо в потискащата обстановка на тоталитарната, макар и почти западна държава. Преклонил е глава където трябва, пречупил е гръбнак, приел е веруюто „В Германия това не е прието“, но в момента, в който всевиждащото око на чуждия авторитет се отклони, започва малките си хитринки.

Романът е болезнено реалистичен и ужасяващ в своя реализъм. Пресъздадената действителност е толкова триизмерна с това усещане за автобиографичност и почти документален разказ за преживяно, че изтръпваш стъписан. Натискът на нелицеприятното е твърде голям, пошлостта е твърде навираща се в очите, гротеската буквално те преследва по петите. Малко са паузите, в които можеш да поемеш дъх – онзи момент, в който Виктор хваща китарата и започва да свири, или сцената, където авторът описва реакциите на музиканти и сценични работници по време на представление. Тогава се появява магията на музиката – като тънка златна нишка, проблясваща сред калта. Заговори ли за музика, Виктор Пасков е като радетел от Просвещението.

Сред тягостната атмосфера на обречения емигрантски живот, след може би най-страховитото описание на аборт в цялата българска литература и най-отблъскващата сцена на секс между мъж и жена, която въобще съм чел някога, финалът на този забележителен роман идва съвсем неочаквано. Изненадващ. Непонятен. Твърде щадящ, твърде оптимистичен и не на място. Нищо не предполага такава развръзка, не и в цялата тази гадост, не и сред кашата, в която Виктор се е оплескал от глава  до пети, не и в мощната прегръдка на ЩАЗИ и тоталитарната държава. Финалът е слабото място на книгата. Личното ми разочарование. Не вярвам, че нещата се случват така. Или поне прочетените страници не са ме подготвили да повярвам. Даже напротив, подготвили са ме за какви ли не ужасяващи развръзки. И все пак – оптимистичен финал на може би най-мрачния емигрантски роман, писан някога от български автор.

Затварям последната страница с усещането за нещо наистина голямо. Въпреки финала. Синтез на голямата болка от неслучилата се българска мечта за намиране на свободата някъде отвъд. Епитафия за всички онези, които избягват и не успяват, но и за онези, които остават, само за да бъдат смазани от хищническия живот. Тъга по пропуснатите шансове и ярост срещу фалшивите химери. И въпреки всичко, любов, любов, любов…

Публикувано от Георги

 

Advertisements
Categories: Драма, български | Вашият коментар

Забранени истории от Северна Корея – Светулката проговаря

За горчивата реалност на живота под комунизъм в Северна Корея за първи път научих подробности с книгата на Барбара Демик „Химн на смъртта. Истинският живот в Северна Корея“. Останах втрещен и ужасен. Записал съм си един цитат от нея, извадка от учебник по математика за първи клас: „Трима войници от корейската народна армия убиват тридесет американски войници. По колко американски войници са убити от всеки от тях, ако те са убили равен брой вражески войници?“. Мило, нали? За западния човек е трудно да си представи мащабите на терора и пропагандата, обзела всяка сферта от живота там. Ние просто следим информационните агенции, които през неравни интервали от време съобщават ту за нов тест на ядрено оръжие на полуострова, ту за някоя ракета,  прелетяла в посока Япония. Сякаш в тази част на света Студената война продължава и дори заплашва, че ще излезе всеки момент от „студената“ си фаза.

Но подобни „информационни поводи“ пробуждат и любопитството на западния човек към този тип „екзотика“, която някои са оставили зад гърба си, а други въобще не са изживявали. Какъв е животът в Северна Корея? Какво означава абсолютен контрол? Как хората приемат всичко това? Приемат ли го или има и някаква форма на съпротива? Книгата на Банди „Забранени истории от Северна Корея“ дава интересни отговори на тези въпроси. Банди не е истинско име, а псевдоним (означава „Светулка“). Авторът, все още живеещ в комунистическия „рай“ на Корейския полуостров, представя седем разказа – действителни истории, поднесени в художествен вид от трето лице. Истории, които ни промъкват в забуленото от потайности ежедневие на тази непозната за нас страна. В тях има от всичко – и смазващата тотална държава, просмукала се във всеки фрагмент от живота; и бедността, надничаща изпод фалшивата фасада на светлия комунистически строй; и сляпото подчинение, и съпротивата под формата на борба за ценности, за свобода, за нормалност.

Разказите са доста въздействащи – за пръв път до нас достигат подобни откровения. Виждаме хора в дилема, в забележителен дисонанс със заобикалящия ги свят. Хора, на които са забранени елементарни права – на придвижване, на прехрана, на последно сбогом с близките си. Виждаме как диктатурата се налага над човешката природа и как дори в такива мракобесни условия човешката природа показва резистентност – индивидуална, често плаха, обречена, но ярка в своята обреченост. Наблюдаваме и с какво усърдие машината на бруталния режим се задейства, за да смаже, да изкорени всяко инакомислие, всяко прегрешение, без оглед на това колко човешки животи ще съсипе.

Текстът, преведен от английски език, издиша на места, губи се малко от оригиналното внушение, което двукратният превод е осакатил до някаква степен, но посланието на Банди е достатъчно силно. Свобода. Въпреки всичко – свобода.

Публикувано от Георги

Categories: Драма, Разкази, Uncategorized | 3 Коментари

Един кон влязъл в бар

Носителят на престижната награда Международен Ман Букър за 2017 г. Давид Гросман отправя предизвикателство на читателите си с романа „Един кон влязъл в бар“. Шеговитото заглавие препраща към на пръв поглед забавен сюжет – една вечер от живота на стендъп-комика Довале Гринщейн. Знаете, приглушено осветление, публика, дошла да се забавлява, и един актьор в центъра на прожекторите, даващ всичко от себе си, за да предизвика смях.

Е, нещата се развиват по малко по-различен начин през тази вечер, защото Довале има друг сценарий. Шегите му стават язвителни, самоиронията му – болезнена, поведението – стряскащо. С вещината на опитен актьор комикът превежда публиката през драматични моменти от собствения си живот, размисли за заобикалящата го действителност, инцидентни срещи със стари, забравени познати. Интересна е реакцията на зрителите, които стават свидетели на това неочаквано саморазкриване, на тези интимни изповеди. Къде свършва шегата и започва откровението? Не е ли целият ни живот един спектакъл, който би отегчил мнозина, а други – развълнувал до сълзи? Гросман задава множество въпроси и предизвиква размисъл с нестандарния си роман.

Давид Гросман е специален гост в тазгодишното издание на „Синелибри“, а филмът по неговата книга „Ще бягаш ли с мен?“ (2000) е един от акцентите на фестивала.

Публикувано от Георги

Categories: Драма | Вашият коментар

Когато Господ беше заек

Никога досега не съм чела подобна книга! Дори не мога да опиша емоциите, впечатленията, не мога и да преценя дали ми хареса страшно много, или не я разбрах напълно… „Когато Господ беше заек“ на Сара Уинман е от онези книги, които искаш да подадеш на близък, да го накараш да я прочете и после да го попиташ: „Е, ти какво мислиш? Какво разбра? Като мен ли мислиш?“. Докоснах се до един свят, едновременно съвсем реален, но и мистичен, до който в реалността не бих имала достъп, а и не бих искала, защото мрачната нотка е непрекъснат спътник на написаното, макар авторката да не страда от чувство за хумор. Тотално объркване!

Купих книгата, привлечена от красивата корица и анотацията, която обещаваше история за брат и сестра. Между другото, има ли нещо такова, но ми се струва, че историите за братя и сестри винаги са пропити с мрак и някаква обреченост? Като започнеш от Хензел и Гретел и стигнеш до The mill on the Floss от Джорж Елиът. И зачетох…

Не мога да ви опиша колко пълнокръвна е книгата в това да представи човешките емоции на своите герои, да обрисува характери и да чертае съдби, боравейки не толкова с детайлно описание, колкото с чувства. Все едно авторката натиска бутончета в душата ви, за които не сте подозирали, и макар ситуацията в книгата да е различна, вие припознавате емоцията като своя, помните я, изпитвали сте я…

Единственият човек, който живее в сянката на другите и за когото всъщност не разбираме почти нищо, е главната героиня, от чието име авторката разказва: за родителите, за брат си, за най-близката приятелка от детството, за най-верните приятели, за случайни познати и непознати хора. И като пиша „почти нищо“, искам да кажа, че Ели е като огледало за случващото се около нея, а в огледалото виждаме образа обърнат, един вид – пречупен през нейната призма. Знаем всичко и нищо за това малко момиче, което ще се превърне в жена, но ще продължи да гледа на света по същия начин, както когато Господ беше заек.

Нямам какво друго да ви споделя. За мен много неща останаха недоразбрани, а ако съдя по оценките в Goodreads, които са или минимални, или максимални, тази книга наистина е за по-специална аудитория и дали вие спадате или не към нея, ще разберете, само ако я прочетете.

Девора

Categories: Драма, художествена | Вашият коментар

„Гам“ и философските тези на младия Ремарк

През последните години наблюдавам с любопитство как красивите корици започнаха осезаемо да се налагат в продукцията на българските издатели. Променящият се читател – а той наистина се променя – вероятно изисква това. Отношението към корицата  показва отношение към автора, към произведението, а и към читателя. Последният все по-често е склонен да санкционира „компромисната“ корица, направена надве-натри, особено когато такава илюстрира някое велико художествено произведение. Обратното, качествената корица може да накара много хора да си вземат книгата дори само заради внезапния порив, появил се у тях при вида на естетически издържан книжен продукт.

Нямам съмнение, че вторият случай важи в голяма степен за „Гам“ – единствения роман на моя любим Ерих Мария Ремарк, който не бях чел досега. Казвам в голяма, а не в пълна степен, защото името Ремарк само по себе си също е достатъчна причина да грабнеш всичко, изпречило се на пътя ти и носещо почерка на този автор. „Сиела“ са свършили отлична работа с това издание, а корицата на Дамян Дамянов е естетическа наслада. Любопитството ми е твърде голямо – за първи път след студентските ми години да разгърна роман на Ремарк, за който нямам и бегла представа. Всъщност „Гам“ е написана през 1924 г., няколко години след дебютния „Мансардата на бляновете“. Ръкописът обаче остава неиздаден чак до 1998 г., когато се появява в Германия. На следващата година излиза и у нас, но вероятно в толкова малък тираж, че днес дори по антикварните книжарници трудно може да се намери.

В „Гам“ виждаме един напълно непознат млад Ремарк. Онези от вас, които са чели „Мансардата на бляновете“, бързо ще направят паралел, макар тук „бленуването“ да е отстъпило на по-задълбочени философски разсъждения. Тези разсъждения си проправят път сред екзотични сцени, в които енигматичната млада дама на име Гам търси себе си, като привлича и отблъсква един след друг различни мъже. Казвам „екзотични сцени“ не като намек за горещи любовни истории, а като декор на повествованието – Ремарк и Гам ни водят в Египет и Аржентина, в Индия и Югоизточна Азия, в Париж и Китай. И сцените, в които описва колоритния живот, глъчката и автентичните картини от тези места, са доста по-плътни, пулсиращи и впечатляващи от самите герои на романа.

Ремарк ги въвежда един след друг без никакви детайли, без представяне – всички онези мъже, които по-скоро рано, отколкото късно, влизат в орбитата на Гам, тя просто ги привлича със своята гравитация. Нищо не разбираме за тях освен няколкото сцени, диалозите – по-скоро театрални, отколкото истински, тук-там малко повече загатваща информация, но дотам. Самата Гам е още по-голяма загадка. Без никакви детайли за миналото й, за общественото й положение, с оскъдно описание на външния й вид основно чрез облеклото й, проследяваме непрестанното странстване на кораб или със самолет, с влак или в нечий автомобил, из екзотичните места, споменати по-горе. Мъжете се появяват един след друг в живота на Гам, появяват и изчезват, след като са дали своя принос за драматичната нишка на романа и са се включили в разсъжденията, изпълващи страниците. Разбира се, най-често разсъждава Гам, нейно е това любопитно определение за живота:

„Животът е като домакиня с голям ханш, която вари сладко за зимата, пълни безброй буркани и ги херметизира – ние всички идваме от едно и също дърво – и ето ни в нашите стъклени къщурки, можем да се виждаме, но никога не се достигаме един друг – едните са направени на пюре, другите са с извадени костилки и нарязани, а третите просто са натъпкани сурови – те се чувстват най-онеправдани“.

С дългите философски разсъждения и изпълнените с недомлъвки диалози, романът повече прилича на театрален сценарий. Неволно се сещам за Айн Ранд и нейната (също ранна) пиеса „Идеал“, в центъра на която отново е една загадъчна жена, която подлага на тест няколко типажа мъже, а в нейния образ Ранд начева собствената си философия, избистрена чак в по-късните й романи.

Макар да остава неиздаден толкова дълго време, романът „Гам“ полага някои от идеите, появяващи се в по-късни творби на Ремарк. Но не бих казал, че това отсъствие е лишило читателите от ценна творба, самороден диамант или друго някакво съкровище. Романът не успява да предложи нито впечатляващ сюжет, нито силни и пълнокръвни герои. Немският издател го нарича „роман на тезите“ – сполучливо определение, защото освен тези, трудно можем да открием нещо друго в „Гам“. Зад сполучливата корица на българското издание не стои творба от ранга на „На Западния фронт нищо ново“ или „Трима другари“, но от друга страна държим в ръце липсващото, почти непознато до момента парче от романовото наследство на един голям писател.  В кореспонденцията си с Марлене Дитрих през 30-те години Ремарк понякога споменава Гам. Може би нейния образ е проектирал върху актрисата, с която го свързва една голяма любов. Дамян Дамянов е уловил тази енигма. Загледайте се отново в корицата. Разпознавате ли тези очи?

Публикувано от Георги

Categories: Драма, Любовни, художествена | Вашият коментар

„Ябълка за онзи, който е разказал“

Много дълго време книгата на Нарине Абгарян „Три ябълки паднаха от небето“ привличаше вниманието ми с красивата си корица, но попадна при мен в момент, в който изненадата от това да откриеш себе си и емоциите си в книга, се превърна в своеобразен вид лечение на душата. Не мога да намеря думи да опиша това, което тази безспорно талантлива авторка е сътворила! Мисля си обаче, че трябва да си преживял някои неща, за да можеш да усетиш всички нюанси на богатата палитра, с която Нарине борави.

Няма сюжет, който да преразкажа – „Три ябълки паднаха от небето“ е историята на всеки от нас и на всеки преди нас, а и на тези, които ще бъдат! Съдържанието е толкова богато – като сюжет, като изказ, като детайл, че е невъзможно да бъде предадено. Ако трябва да ви запозная с някаква конкретика, а предвид, че пиша ревю за книга – налага се – то в трите части на книгата ще бъдете потопени в живота на селото Маран, където възрастни хора и старци продължават да живеят своя простичък, но изпълнен с емоция и чудеса живот. Написаното от Абгарян съдържа мистичен елемент, който ми напомня за Исабел Алиенде – поднесен със същото майсторство на перото, той не стои като кръпка към историите, а ги обогатява и им дава живот, сякаш точно така се случили нещата! Съдбите на героите са разгледани в контекста на семейната и обществена среда и всичко е толкова топло, но и натоварено с прекалено силна емоция. Да поплачете на тази книга е съвсем възможно, дори в реда на нещата. Нарине Абгарян вещо заплита трагедията с неизбежността на битието, загубата на любимите хора и тяхното вечно присъствие като спомен, съвест, радост и толкова силна болка, че винаги я оставяме настрана, понеже не можем да я преживеем. Не знам как по-точно да ви опиша случващото се на страниците… За мен беше вълшебно изживяване и то не само заради факта, че това безспорно е едно прекрасно литературно произведение, но и заради пречистващите сълзи и вярата, че в случващото се има някакъв предварително закодиран смисъл, който ще разберем някога, по-натам.

Скоро прочетох коментар на една жена във фейсбук по повод книгата – тя я е купила за майка си, но се оказало лош избор за подарък, тъй като я е разстроила и не я е дочела. Искам да споделя две неща по този повод. Първото е: никога не подарявайте книга, която не сте чели, за да сте сигурни, че няма да причините подобни инциденти. Второ: въпреки шарената си корица и красиви думи в анотацията, „Три ябълки паднаха от небето“ ще донесе топлина и светлина само там, където разбирането за щастие върви с осъзнаването и пълното приемане на най-голямата болка. Ако сте преживели загуба, ако разбирате каква непосилна емоция е разкаянието да не позволите на мъжа си да обуе новите си удобни обувки, за да изчака празнка след два дни, а той да почине след няколко часа; ако разбирате самотата и знаете, че тя понякога отстъпва място на радостта, без да пита; ако ви се е искало да умрете, но сте намерили сили да продължите напред – дори по инерция, дори против волята си. Книгата на Абгарян обобщава всички тези чувства и житейски ситуации, а авторката ги поднася на читателя с достойнство, като сладко-горчив дар от съдбата.

Девора

Categories: Драма, художествена | Вашият коментар

„Тайното писание“ вади скелети от гардероба

Първата ми среща със Себастиан Бари бе неочаквано вълнуваща. „Далече и отвъд“, за която ви разказах преди време, дълбоко се отпечата в съзнанието ми с изумителния стил на ирландския Ремарк. Истински словесен монумент на загиналите в Първата световна война ирландски момчета, книгата разкрива великолепните качества на един талантлив писател, който умело води читателите си в салоните на собствените си шедьоври. Ето защо новината за излизането на „Тайното писание“ с логото на издателство „Лабиринт“ и корица на Живко Петров предизвика очаквано вълнение. Впрочем, излизането на книгата съвпадна и с момента, в който за четене просто не ми остава никакво време. Дори се колебаех дали да не оставя за по-натам. До момента, в който не прелистих няколко страници… Капанът щракна веднага и очарователният стил на Себастиан Бари си каза думата. Книгата завладя съзнанието ми изцяло и не ме пусна до самия край.

secret scripture

Любимата на Бари Ирландия отново е в центъра и на този роман. Нейната история, толкова сложна за страничния наблюдател, си проправя път към сърцето на читателя през личната съдба на близо стогодишната старица Роузан, изживяваща последните си дни в рушаща се психиатрична болница; и доктор Грийн – лекуващия лекар на Роузан, в чиито ръце е по-нататъшната съдба на възрастната пациентка. Прекарала десетилетия в тази стая, Роузан е запазила разсъдъка си и е решена да разкаже за своята ужасяваща участ в ръкопис, който крие от чуждите очи. Дните на болницата са преброени. Предстои преместване на пациентите, а доктор Грийн трябва да реши кого да настани в новата сграда и кого да пусне „на свобода“. Роузан се оказва специален случай. Общуването с нея провокира повече въпроси, отколкото дава отговори. Колкото повече научава за нея, толкова по-нерешителен става психиатърът.

Междувременно ръкописът на Роузан ни връща в една Ирландия, в която има твърде много минало. Изплуват скелети от прашните гардероби. Сблъскваме се с бруталността на една епоха, изпълнена с междуособици, гражданска война и клокочещо напрежение между религиите – все неща, оставящи дълбоки белези. Тези белези са безпощадни към младата Роузан, най-красивото момиче в Слайгоу, чиято съдба е шокираща илюстрация на несправедливостите, властващи по онова време. Виждаме как един обещаващ млад живот е похабен, унижен и стъпкан от човешки страсти, маскирани като благоприличие и религиозен морал. Разбираме колко безскрупулни могат да бъдат хората, притежаващи абсолютна власт и как абсолютната власт ражда жестокост, прикрита под фалшивата фасада на религията.

Постепенно загадките около „лудостта“ на Роузан се разкриват, елегантно „разопаковани“ с характерния омагьосващ стил на Бари, който пише виртуозно, с любов, тъга и съпричастност към своите герои. Личните дневници на Роузан и на доктор Грийн, приближават опасно двамата персонажа към финал, колкото „кинаджийски“ и нереален, толкова и привлекателен със своята приказност.

„Тайното писание“ наистина се чете на един дъх и оставя усещане за стойностна проза, умело преплела две човешки съдби в голямата картина на цяла една епоха. А Себастиан Бари определено се нарежда сред писателите, чиито произведения бих чакал с нетърпение. Впрочем, по романа има и екранизация, която обезателно трябва да изгледам. Книга като тази сякаш е писана, за да бъде филмирана.

Публикувано от Георги

Categories: Драма, художествена | Вашият коментар

„Сол при солта“ възражда една непозната трагедия

В края на 2016 г. едно обещание ме караше да очаквам с нетърпение новата година – обещанието скоро да видим на български език обявената за най-добра книга в категория „Young adult fiction“ на Goodreads – „Salt to the sea“на Рута Сепетис. От „Сиела“ се бяха заели със задачата да представят и на българския читател един автор, преведен вече на над 50 езика и достигнал световна известност най-вече заради базираните си на исторически събития художествени произведения.

Началото на годината се проточи, дойде пролетта и тъкмо бях насочил фокуса си към детски книжки, когато се появи корицата на българското издание. Създадена от художника Дамян Дамянов, корицата максимално се доближава до оригинала, илюстрирайки драматизма на романа. „Сол при солта“ на Рута Сепетис те грабва за гърлото още от пръв поглед – в разпененото море, на фона на надвисналите облаци плува спасителен пояс… празен. Няма място за излишни илюзии по отношение на трагедията, която ви очаква зад страниците.

Коя е най-голямата морска трагедия, за която се сещате? Вероятно „Титаник“ изниква в съзнанието на повечето хора. Легендата, в която се е превърнал презокеанският лайнер, вълнува човечеството повече от 100 години. „Титаник“ завлича на дъното на океана близо 1500 души през 1912 година. В самия край на Втората световна война, на 30 януари 1945 г. съветска подводница торпилира немския пътнически кораб „Вилхелм Густлоф“, претъпкан с 10 хиляди евакуиращи се от Източна Прусия германци, огромната част от тях цивилни. В ледените води на Балтийско море загиват близо 9000 души, около 5000 от тях деца. Цифрите звучат шокиращо, нереално, ужасяващо. Но „Вилхелм Густлоф“ никога не се превръща в „Титаник“. Краят на войната е близо, а победителите не ги съдят…

С тази неописуема човешка драма се е заела Рута Сепетис в своя роман. Самата тя дъщеря на емигранти от Литва, избягали в Америка от смъртоносната прегръдка на Сталин, Сепетис вдъхва живот на излючителната драма, разиграла се в Източна Прусия в началото на 1945 г. Милиони хора, спасяващи се кой както може от настъпващите орди на Червената армия, които грабят, убиват, изнасилват и тъпчат с веригите на танковете си всичко по пътя си. Сред тях срещаме героите на този драматичен роман – младата литовска сестра Йоана, изоставила семейството си и родния край; обгърнатия от мистерии Флориан Бек, прусак с твърде много въпросителни около него; бременната млада полякиня Емилия, която ревниво пази своята мрачна тайна; промития от хитлеристка пропаганда младеж Алфред Фрик, живеещ в своите илюзии за величие. Всички те говорят от първо лице и страница след страница изграждат напрегнатата картина на една предстояща трагедия. Този нетрадиционен авторски похват малко накъсва повествованието, но пък дава една много по-широка перспектива, създава живост, многогласност и различна динамика. Накъсването вероятно е умишлено, многогласието също – говорим за преселението на над два милиона души, панически бягащи от Червената армия, читателят трябва да усети тази стихия, за да потъне в нея.

Йоана, Флориан и Емилия са част от случайно събрала се по пътя група, която си помага, за да оцелее. В нея има и второстепенни герои, на които Сепетис не е дала думата, но някои от тях са очарователни. Като възрастния обущар, когото всички наричат „Поета на обувките“. Той винаги гледа хората в краката и по обувките им успява да научи за тях много повече, отколкото от думите им. Великолепен образ, който се превърна в личния ми фаворит от целия роман. Не така стоят нещата с младия националсоциалист Алфред Фрик – от опита на авторката да му вмени всички негативи на хитлеризма е пострадала неговата автентичност и той просто играе ролята на лошия, без обаче да изглежда реален.

Събирателната точка на всички тези разнородни образи, както сигурно се досещате, е „Вилхелм Густлоф“. Корабът, който се отправя на своето финално пътуване, за да отнесе на дъното хиляди хора в един забравен трагичен епизод на войната. Сепетис е сравнително щадяща в описанието на подобна задушаваща с мащаба си трагедия. Атаката от торпедата идва ненадейно, потъването е бързо, смъртта на хилядите е просто статистика. Но има моменти, от които кръвта се смразява – картината на замръзналите в поясите си дечица, осеяли с телцата си развълнуваното море трудно може да се изличи от съзнанието.

„Сол при солта“, сигурен съм, ще развълнува дълбоко младите читатели, докосващи се за пръв път до това слабо познато събитие. И ще ги накара да се заровят в гугъл, да потърсят повече информация – за „Вилхелм Густлоф“, за най-мащабната в историята операция по преселение на хора – операция „Ханибал“, за „славната“ Червена армия, плячкосала и изнасилила цяла Източна Европа в края на Втората световна война, за Кехлибарената стая (защото Сепетис е сложила и щипка загадъчен елемент в историята). Неща, които няма да открият в учебниците, но които са важни, за да осмислим настоящето, а и бъдещето на Европа. И да си отговорим на някои въпроси.

За трагедията с „Вилхелм Густлоф“ пише доста живописно и нобеловият лауреат Гюнтер Грас в книгата си „Рачешката“, ревю за която можете да прочетете в блога. А на мен остава надеждата скоро на български език да видим и „Between Shades Of Gray“, първата книга на Рута Сепетис, която разказва за трагедията на прибалтийските народи, „присъединени“ към Съветския съюз през 1941 г. „Сиела“, вие сте!

Публикувано от Георги


Книгата вероятно ще ви хареса, ако сте фенове на:

Антъни Доер – Светлината, която не виждаме

Маркъс Зюсак – Крадецът на книги

 

Categories: Военни, Драма, художествена | Вашият коментар

„Да оцелееш като родител“ – майко мила, има и такава книга!

Българинът, както знаем, разбира най-много от две неща – футбол и политика. И в двете е почти еднакво зле, доказва го има-няма през две години. Докато българката, и в това няма никакво съмнение, е най-веща по темата „деца“. Информационната епоха направи тази „вещина“ особено показна и с нея вече не са запознати само съседките от блока и кварталната детска площадка, а не знам си колко стотин хиляди потребителки в БГ мама, стотици фейсбук приятели и хиляди себеподобни в тематични групи из социалните мрежи. Така да се каже, да разбираш от деца стана вайръл.

Не се изисква много – изпльокваш едно дете и вече си Халеси, Мадър ъв Драгънс, Богородица Троеручица, Мария Магдалена, Екатерина Медичи и Майката на всички неща, единствено притежаваща Непоклатимото Познание. Изказваш се по всяка тема като последна инстанция и имаш всички необходими (предимно онлайн) инструменти да дисеминираш това Познание повсеместно.

И тук идва въпросът как го правиш. Правиш ли го въобще добре? В смисъл на интересно, полезно, забавно. Или се ограничаваш до евъргрийн шаблони от типа „ние с бебка като си вадихме международен паспорт…“ и „а пък ние вкъщи вече сами си търсим гърнето-о-о…“. В какофонията от подобни евъргрийни има две женици, които се открояват много рЕзко на общия фон. Вероятно сте ги чели. Става въпрос за Елисавета Белобрадова и Красимира Хаджииванова, създатели на сайта „Майко мила“ и основни мастърмайндове (ка’и честно, как звучи това в мн. ч.!) на книгата „Да оцелееш като родител“, събрала 41 истории за родителството и последствията от него.

Едва ли бих припарил до книга с подобно заглавие преди време, но и при мъжете трака един биологичен часовник, който с времето прави доста плашещи мисли да изглеждат съвсем поносими, дори привлекателни. Така от чисто любопитство бях попрелистил „Ръководство за оцеляване на младия татко“, а изправен пред непосредствената перспектива на оцеляването, съвсем доброволно посегнах и към книгата на „Майко мила“.

Вижте сега… Смях се много. Ама много. Признавам си, далеч не бях подготвен за някои детайли, а сега, като се замисля, спокойно бих могъл да не ги чета и с удоволствие бих изтрил някои от тях от паметта си, но „Да оцелееш като родител“ крие страшни попадения. Историите на Елисавета и Красимира са… как да кажа… чудиш се да се смееш или да плачеш. Как се качват 60 килограма по време на бременност, как се уведомява бащата по фейсбук, за кого бият хормоните, как се опикава жаба вместо тест за бременност (добре ме чухте!)… имам чувството, че когато не се смеех, просто гледах оцъклено и се пулех на страниците. Нормални (вероятно) житейски истории, но написани с толкова хумор, при това от хора, които знаят какво правят. В смисъл, личи им. Работили в медии, в рекламни агенции… не са случайни тези неща.

Същото обаче не може да се каже за всички автори, чиито текстове кротко се кипрят в сборника. Някои хора просто не пишат толкова добре. Други прекаляват с опита за оригиналничене и това пресолява манджата. Има и текстове, които – без да са лоши, напротив – малко стряскат. Историята за корупционната схема с осиновяването на дете, от която губиш вяра в бъдещето на тая държава, небрежно стои между силно хумористични изблици. Някъде по средата се появява и статия, в която из цели 4 страници някакво майче обяснява как не кърми по собствено желание и как хората я гледали лошо заради това, натяквайки колко били лоши тези хора (причината ЗАЩО все пак не кърми така и не става ясна). Има статии, които те приковават към земята с хладнокръвното описание на бруталната българска действителност – за родителите на деца в неравностойно положение и за това колко път има да извървим, докато се наречем нормална държава. Има и такива, които блестят от полезност – материали на експерти, лекари и акушерки – за ваксините, за рисковете от вегетарианска диета на детето (да, има и такива патологични случаи на родители!). Но цялото това разнообразие – стилово, тематично, емоционално – създава малко разнопосочни реакции. Ни е рак, ни е риба. Хилиш се на една статия, преглъщаш болезнено на следващата, отегчаваш се до смърт малко по-натам. Личи си, когато четеш статия на Елисавета или Красимира, и когато авторът е друг. Не знам доколко този формат е оптимален, но лично аз бих предпочел малко консистентност на прочетеното – ако ще се смеем, да се смеем, ако ще преглъщаме… Но пък от друга страна, може би някои от сериозните и по-болезнени теми никога нямаше да стигнат до по-широка аудитория, ако не бяха внимателно „пробутани“ измежду вървежните хумористични истории.

Като цяло, палци горе за това упражнение, което, сигурен съм, ще намери хиляди доволни читатели. А Елисавета и Красимира може да решат да спретнат и още някоя книга, този пък не в ансамбъл, а в дует. Много са добри и много им се получава, ще ги чета с интерес и в бъдеще!

А като казах бъдеще… време е да проверя на практика „оцеляването“ като родител. С това ревю казвам чао на волните и безгрижни дни като неангажиран с памперси блогър и се посвещавам на малката си дъщеричка поне докато не се науча да съчетавам нещата. Сбогом, книги за Третия райх, добре дошъл, заеко Питър!

Публикувано от Георги

Categories: Бебета, Детски, Драма, Хумор, Чиклит, български | Вашият коментар

„Онова лято“ и онова много преди него

onova_lyatoНяма как да не започна с това, че българското издание на „Онова лято“ на Лорън Уилиг е поднесено на читателя в изключително красиво книжно тяло, което е удоволствие за окото. Всичките ми опити да се вдъхновя от книга, която чета на електронен четец, винаги ме водят до извода, че нищо не може да се сравни с усещането да разлистваш страниците, да вдъхваш аромата и да потъваш в историята, сгушена удобно между хартиените корици. Разбира се, това не е достатъчно само по себе си, за да изпиташ истинско удоволствие от една книга. Трябва много повече, а „Онова лято“ е достатъчно приятно четиво, така че да спечели своето място на нощното ви шкафче.

Това е поредната книга, в която сюжетът се разгръща в две паралелни истории – една от миналото и една в настоящето. Макар вече да изпитвам известно недоволство от работещата схема „мистерия в рода по майчина линия, разгадана от дъщерята/ внучката“, Уилиг е успяла да постигне баланс и да разказва в ритъм, който е интригуващ. Като във всички книги с паралелни истории досега, и тук намирам съвременната за много по-слаба от тази, разказваща за Имоджен и нейния любим Гавин Торн. Явно миналото винаги ще е по-вълнуващо заради всички тези въображаеми детайли, с които можем да украсим емоциите и взаимоотношенията на тези, които са съществували преди нас. Един вид – гледаме назад с романтични очила и донякъде наивно.

Лорън Уилиг не само гледа, но и пише: Имоджен е младо момиче, което вярва в своята щастлива звезда, която обаче се оказва не от магическа материя, а от евтин станиол. Длъжна да понесе последиците от своя избор, тя остава като затворена в златна клетка птичка, която може само да наблюдава, но не и да контролира събитията в собствения си живот. Интересен, макар и не толкова развит, е персонажът на нейния съпруг – много точно описан изкусен манипулатор, на когото нищо не убягва от погледа, а в същото време изглежда хрисим и добронамерен. Той е от тези мъже, които успяват да постигнат всичко, което желаят, благодарение на своята проницателност и лицемерие, като не остава нищо да наруши самообладанието му. Харесвам подобен тъмен персонаж в книгата – изглежда напълно достоверен! За него пречка като младия и импулсивен Гавин е лесно предизвикателство, а когато една жена е обречена да обича този, който не е изкусен в интригите, а живее с чисто сърце, често сама попада в капана на обречената любов.

Джулия, която през 2009-та ще започне да разплита историята на Имоджен и Гавин, ще трябва да изживее своите собствени предизвикателства, поставени на пътя ѝ от съдбата. Любовната история тук е лишена от естествените препятствия, с които са се сблъсквали по-старите влюбени, заради това драматизмът в тези взаимоотношения идва от несъвършените характери на героите. Като се замисля: в днешно време пред любовта и обвързването няма никакви пречки, следователно е трудно да се пишат велики романтични истории за чадата на XXI век. Защо тогава авторите се опитват?

Оценката ми за книгата е хубава, макар да я ощетявам от пълното отличие заради паралелния сюжет и поради някои неубедителни моменти в историята (на места Джулия и Никълъс много лесно се досещаха за детайли, които няма как да бъдат толкова очевидни). Очаквам следващата книга на Уилиг да ми донесе още по-голямо удоволствие, а когато прочета и нея, ще гледам бързо да споделя впечатления и емоции!

Девора

Categories: Драма, Любовни, художествена | Вашият коментар

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: