Драма

„Гам“ и философските тези на младия Ремарк

През последните години наблюдавам с любопитство как красивите корици започнаха осезаемо да се налагат в продукцията на българските издатели. Променящият се читател – а той наистина се променя – вероятно изисква това. Отношението към корицата  показва отношение към автора, към произведението, а и към читателя. Последният все по-често е склонен да санкционира „компромисната“ корица, направена надве-натри, особено когато такава илюстрира някое велико художествено произведение. Обратното, качествената корица може да накара много хора да си вземат книгата дори само заради внезапния порив, появил се у тях при вида на естетически издържан книжен продукт.

Нямам съмнение, че вторият случай важи в голяма степен за „Гам“ – единствения роман на моя любим Ерих Мария Ремарк, който не бях чел досега. Казвам в голяма, а не в пълна степен, защото името Ремарк само по себе си също е достатъчна причина да грабнеш всичко, изпречило се на пътя ти и носещо почерка на този автор. „Сиела“ са свършили отлична работа с това издание, а корицата на Дамян Дамянов е естетическа наслада. Любопитството ми е твърде голямо – за първи път след студентските ми години да разгърна роман на Ремарк, за който нямам и бегла представа. Всъщност „Гам“ е написана през 1924 г., няколко години след дебютния „Мансардата на бляновете“. Ръкописът обаче остава неиздаден чак до 1998 г., когато се появява в Германия. На следващата година излиза и у нас, но вероятно в толкова малък тираж, че днес дори по антикварните книжарници трудно може да се намери.

В „Гам“ виждаме един напълно непознат млад Ремарк. Онези от вас, които са чели „Мансардата на бляновете“, бързо ще направят паралел, макар тук „бленуването“ да е отстъпило на по-задълбочени философски разсъждения. Тези разсъждения си проправят път сред екзотични сцени, в които енигматичната млада дама на име Гам търси себе си, като привлича и отблъсква един след друг различни мъже. Казвам „екзотични сцени“ не като намек за горещи любовни истории, а като декор на повествованието – Ремарк и Гам ни водят в Египет и Аржентина, в Индия и Югоизточна Азия, в Париж и Китай. И сцените, в които описва колоритния живот, глъчката и автентичните картини от тези места, са доста по-плътни, пулсиращи и впечатляващи от самите герои на романа.

Ремарк ги въвежда един след друг без никакви детайли, без представяне – всички онези мъже, които по-скоро рано, отколкото късно, влизат в орбитата на Гам, тя просто ги привлича със своята гравитация. Нищо не разбираме за тях освен няколкото сцени, диалозите – по-скоро театрални, отколкото истински, тук-там малко повече загатваща информация, но дотам. Самата Гам е още по-голяма загадка. Без никакви детайли за миналото й, за общественото й положение, с оскъдно описание на външния й вид основно чрез облеклото й, проследяваме непрестанното странстване на кораб или със самолет, с влак или в нечий автомобил, из екзотичните места, споменати по-горе. Мъжете се появяват един след друг в живота на Гам, появяват и изчезват, след като са дали своя принос за драматичната нишка на романа и са се включили в разсъжденията, изпълващи страниците. Разбира се, най-често разсъждава Гам, нейно е това любопитно определение за живота:

„Животът е като домакиня с голям ханш, която вари сладко за зимата, пълни безброй буркани и ги херметизира – ние всички идваме от едно и също дърво – и ето ни в нашите стъклени къщурки, можем да се виждаме, но никога не се достигаме един друг – едните са направени на пюре, другите са с извадени костилки и нарязани, а третите просто са натъпкани сурови – те се чувстват най-онеправдани“.

С дългите философски разсъждения и изпълнените с недомлъвки диалози, романът повече прилича на театрален сценарий. Неволно се сещам за Айн Ранд и нейната (също ранна) пиеса „Идеал“, в центъра на която отново е една загадъчна жена, която подлага на тест няколко типажа мъже, а в нейния образ Ранд начева собствената си философия, избистрена чак в по-късните й романи.

Макар да остава неиздаден толкова дълго време, романът „Гам“ полага някои от идеите, появяващи се в по-късни творби на Ремарк. Но не бих казал, че това отсъствие е лишило читателите от ценна творба, самороден диамант или друго някакво съкровище. Романът не успява да предложи нито впечатляващ сюжет, нито силни и пълнокръвни герои. Немският издател го нарича „роман на тезите“ – сполучливо определение, защото освен тези, трудно можем да открием нещо друго в „Гам“. Зад сполучливата корица на българското издание не стои творба от ранга на „На Западния фронт нищо ново“ или „Трима другари“, но от друга страна държим в ръце липсващото, почти непознато до момента парче от романовото наследство на един голям писател.  В кореспонденцията си с Марлене Дитрих през 30-те години Ремарк понякога споменава Гам. Може би нейния образ е проектирал върху актрисата, с която го свързва една голяма любов. Дамян Дамянов е уловил тази енигма. Загледайте се отново в корицата. Разпознавате ли тези очи?

Публикувано от Георги

Advertisements
Categories: Драма, Любовни, художествена | Вашият коментар

„Ябълка за онзи, който е разказал“

Много дълго време книгата на Нарине Абгарян „Три ябълки паднаха от небето“ привличаше вниманието ми с красивата си корица, но попадна при мен в момент, в който изненадата от това да откриеш себе си и емоциите си в книга, се превърна в своеобразен вид лечение на душата. Не мога да намеря думи да опиша това, което тази безспорно талантлива авторка е сътворила! Мисля си обаче, че трябва да си преживял някои неща, за да можеш да усетиш всички нюанси на богатата палитра, с която Нарине борави.

Няма сюжет, който да преразкажа – „Три ябълки паднаха от небето“ е историята на всеки от нас и на всеки преди нас, а и на тези, които ще бъдат! Съдържанието е толкова богато – като сюжет, като изказ, като детайл, че е невъзможно да бъде предадено. Ако трябва да ви запозная с някаква конкретика, а предвид, че пиша ревю за книга – налага се – то в трите части на книгата ще бъдете потопени в живота на селото Маран, където възрастни хора и старци продължават да живеят своя простичък, но изпълнен с емоция и чудеса живот. Написаното от Абгарян съдържа мистичен елемент, който ми напомня за Исабел Алиенде – поднесен със същото майсторство на перото, той не стои като кръпка към историите, а ги обогатява и им дава живот, сякаш точно така се случили нещата! Съдбите на героите са разгледани в контекста на семейната и обществена среда и всичко е толкова топло, но и натоварено с прекалено силна емоция. Да поплачете на тази книга е съвсем възможно, дори в реда на нещата. Нарине Абгарян вещо заплита трагедията с неизбежността на битието, загубата на любимите хора и тяхното вечно присъствие като спомен, съвест, радост и толкова силна болка, че винаги я оставяме настрана, понеже не можем да я преживеем. Не знам как по-точно да ви опиша случващото се на страниците… За мен беше вълшебно изживяване и то не само заради факта, че това безспорно е едно прекрасно литературно произведение, но и заради пречистващите сълзи и вярата, че в случващото се има някакъв предварително закодиран смисъл, който ще разберем някога, по-натам.

Скоро прочетох коментар на една жена във фейсбук по повод книгата – тя я е купила за майка си, но се оказало лош избор за подарък, тъй като я е разстроила и не я е дочела. Искам да споделя две неща по този повод. Първото е: никога не подарявайте книга, която не сте чели, за да сте сигурни, че няма да причините подобни инциденти. Второ: въпреки шарената си корица и красиви думи в анотацията, „Три ябълки паднаха от небето“ ще донесе топлина и светлина само там, където разбирането за щастие върви с осъзнаването и пълното приемане на най-голямата болка. Ако сте преживели загуба, ако разбирате каква непосилна емоция е разкаянието да не позволите на мъжа си да обуе новите си удобни обувки, за да изчака празнка след два дни, а той да почине след няколко часа; ако разбирате самотата и знаете, че тя понякога отстъпва място на радостта, без да пита; ако ви се е искало да умрете, но сте намерили сили да продължите напред – дори по инерция, дори против волята си. Книгата на Абгарян обобщава всички тези чувства и житейски ситуации, а авторката ги поднася на читателя с достойнство, като сладко-горчив дар от съдбата.

Девора

Categories: Драма, художествена | Вашият коментар

„Тайното писание“ вади скелети от гардероба

Първата ми среща със Себастиан Бари бе неочаквано вълнуваща. „Далече и отвъд“, за която ви разказах преди време, дълбоко се отпечата в съзнанието ми с изумителния стил на ирландския Ремарк. Истински словесен монумент на загиналите в Първата световна война ирландски момчета, книгата разкрива великолепните качества на един талантлив писател, който умело води читателите си в салоните на собствените си шедьоври. Ето защо новината за излизането на „Тайното писание“ с логото на издателство „Лабиринт“ и корица на Живко Петров предизвика очаквано вълнение. Впрочем, излизането на книгата съвпадна и с момента, в който за четене просто не ми остава никакво време. Дори се колебаех дали да не оставя за по-натам. До момента, в който не прелистих няколко страници… Капанът щракна веднага и очарователният стил на Себастиан Бари си каза думата. Книгата завладя съзнанието ми изцяло и не ме пусна до самия край.

Любимата на Бари Ирландия отново е в центъра и на този роман. Нейната история, толкова сложна за страничния наблюдател, си проправя път към сърцето на читателя през личната съдба на близо стогодишната старица Роузан, изживяваща последните си дни в рушаща се психиатрична болница; и доктор Грийн – лекуващия лекар на Роузан, в чиито ръце е по-нататъшната съдба на възрастната пациентка. Прекарала десетилетия в тази стая, Роузан е запазила разсъдъка си и е решена да разкаже за своята ужасяваща участ в ръкопис, който крие от чуждите очи. Дните на болницата са преброени. Предстои преместване на пациентите, а доктор Грийн трябва да реши кого да настани в новата сграда и кого да пусне „на свобода“. Роузан се оказва специален случай. Общуването с нея провокира повече въпроси, отколкото дава отговори. Колкото повече научава за нея, толкова по-нерешителен става психиатърът.

Междувременно ръкописът на Роузан ни връща в една Ирландия, в която има твърде много минало. Изплуват скелети от прашните гардероби. Сблъскваме се с бруталността на една епоха, изпълнена с междуособици, гражданска война и клокочещо напрежение между религиите – все неща, оставящи дълбоки белези. Тези белези са безпощадни към младата Роузан, най-красивото момиче в Слайгоу, чиято съдба е шокираща илюстрация на несправедливостите, властващи по онова време. Виждаме как един обещаващ млад живот е похабен, унижен и стъпкан от човешки страсти, маскирани като благоприличие и религиозен морал. Разбираме колко безскрупулни могат да бъдат хората, притежаващи абсолютна власт и как абсолютната власт ражда жестокост, прикрита под фалшивата фасада на религията.

Постепенно загадките около „лудостта“ на Роузан се разкриват, елегантно „разопаковани“ с характерния омагьосващ стил на Бари, който пише виртуозно, с любов, тъга и съпричастност към своите герои. Личните дневници на Роузан и на доктор Грийн, приближават опасно двамата персонажа към финал, колкото „кинаджийски“ и нереален, толкова и привлекателен със своята приказност.

„Тайното писание“ наистина се чете на един дъх и оставя усещане за стойностна проза, умело преплела две човешки съдби в голямата картина на цяла една епоха. А Себастиан Бари определено се нарежда сред писателите, чиито произведения бих чакал с нетърпение. Впрочем, по романа има и екранизация, която обезателно трябва да изгледам. Книга като тази сякаш е писана, за да бъде филмирана.

Публикувано от Георги

Categories: Драма, художествена | Вашият коментар

„Сол при солта“ възражда една непозната трагедия

В края на 2016 г. едно обещание ме караше да очаквам с нетърпение новата година – обещанието скоро да видим на български език обявената за най-добра книга в категория „Young adult fiction“ на Goodreads – „Salt to the sea“на Рута Сепетис. От „Сиела“ се бяха заели със задачата да представят и на българския читател един автор, преведен вече на над 50 езика и достигнал световна известност най-вече заради базираните си на исторически събития художествени произведения.

Началото на годината се проточи, дойде пролетта и тъкмо бях насочил фокуса си към детски книжки, когато се появи корицата на българското издание. Създадена от художника Дамян Дамянов, корицата максимално се доближава до оригинала, илюстрирайки драматизма на романа. „Сол при солта“ на Рута Сепетис те грабва за гърлото още от пръв поглед – в разпененото море, на фона на надвисналите облаци плува спасителен пояс… празен. Няма място за излишни илюзии по отношение на трагедията, която ви очаква зад страниците.

Коя е най-голямата морска трагедия, за която се сещате? Вероятно „Титаник“ изниква в съзнанието на повечето хора. Легендата, в която се е превърнал презокеанският лайнер, вълнува човечеството повече от 100 години. „Титаник“ завлича на дъното на океана близо 1500 души през 1912 година. В самия край на Втората световна война, на 30 януари 1945 г. съветска подводница торпилира немския пътнически кораб „Вилхелм Густлоф“, претъпкан с 10 хиляди евакуиращи се от Източна Прусия германци, огромната част от тях цивилни. В ледените води на Балтийско море загиват близо 9000 души, около 5000 от тях деца. Цифрите звучат шокиращо, нереално, ужасяващо. Но „Вилхелм Густлоф“ никога не се превръща в „Титаник“. Краят на войната е близо, а победителите не ги съдят…

С тази неописуема човешка драма се е заела Рута Сепетис в своя роман. Самата тя дъщеря на емигранти от Литва, избягали в Америка от смъртоносната прегръдка на Сталин, Сепетис вдъхва живот на излючителната драма, разиграла се в Източна Прусия в началото на 1945 г. Милиони хора, спасяващи се кой както може от настъпващите орди на Червената армия, които грабят, убиват, изнасилват и тъпчат с веригите на танковете си всичко по пътя си. Сред тях срещаме героите на този драматичен роман – младата литовска сестра Йоана, изоставила семейството си и родния край; обгърнатия от мистерии Флориан Бек, прусак с твърде много въпросителни около него; бременната млада полякиня Емилия, която ревниво пази своята мрачна тайна; промития от хитлеристка пропаганда младеж Алфред Фрик, живеещ в своите илюзии за величие. Всички те говорят от първо лице и страница след страница изграждат напрегнатата картина на една предстояща трагедия. Този нетрадиционен авторски похват малко накъсва повествованието, но пък дава една много по-широка перспектива, създава живост, многогласност и различна динамика. Накъсването вероятно е умишлено, многогласието също – говорим за преселението на над два милиона души, панически бягащи от Червената армия, читателят трябва да усети тази стихия, за да потъне в нея.

Йоана, Флориан и Емилия са част от случайно събрала се по пътя група, която си помага, за да оцелее. В нея има и второстепенни герои, на които Сепетис не е дала думата, но някои от тях са очарователни. Като възрастния обущар, когото всички наричат „Поета на обувките“. Той винаги гледа хората в краката и по обувките им успява да научи за тях много повече, отколкото от думите им. Великолепен образ, който се превърна в личния ми фаворит от целия роман. Не така стоят нещата с младия националсоциалист Алфред Фрик – от опита на авторката да му вмени всички негативи на хитлеризма е пострадала неговата автентичност и той просто играе ролята на лошия, без обаче да изглежда реален.

Събирателната точка на всички тези разнородни образи, както сигурно се досещате, е „Вилхелм Густлоф“. Корабът, който се отправя на своето финално пътуване, за да отнесе на дъното хиляди хора в един забравен трагичен епизод на войната. Сепетис е сравнително щадяща в описанието на подобна задушаваща с мащаба си трагедия. Атаката от торпедата идва ненадейно, потъването е бързо, смъртта на хилядите е просто статистика. Но има моменти, от които кръвта се смразява – картината на замръзналите в поясите си дечица, осеяли с телцата си развълнуваното море трудно може да се изличи от съзнанието.

„Сол при солта“, сигурен съм, ще развълнува дълбоко младите читатели, докосващи се за пръв път до това слабо познато събитие. И ще ги накара да се заровят в гугъл, да потърсят повече информация – за „Вилхелм Густлоф“, за най-мащабната в историята операция по преселение на хора – операция „Ханибал“, за „славната“ Червена армия, плячкосала и изнасилила цяла Източна Европа в края на Втората световна война, за Кехлибарената стая (защото Сепетис е сложила и щипка загадъчен елемент в историята). Неща, които няма да открият в учебниците, но които са важни, за да осмислим настоящето, а и бъдещето на Европа. И да си отговорим на някои въпроси.

За трагедията с „Вилхелм Густлоф“ пише доста живописно и нобеловият лауреат Гюнтер Грас в книгата си „Рачешката“, ревю за която можете да прочетете в блога. А на мен остава надеждата скоро на български език да видим и „Between Shades Of Gray“, първата книга на Рута Сепетис, която разказва за трагедията на прибалтийските народи, „присъединени“ към Съветския съюз през 1941 г. „Сиела“, вие сте!

Публикувано от Георги


Книгата вероятно ще ви хареса, ако сте фенове на:

Антъни Доер – Светлината, която не виждаме

Маркъс Зюсак – Крадецът на книги

 

Categories: Военни, Драма, художествена | Вашият коментар

„Да оцелееш като родител“ – майко мила, има и такава книга!

Българинът, както знаем, разбира най-много от две неща – футбол и политика. И в двете е почти еднакво зле, доказва го има-няма през две години. Докато българката, и в това няма никакво съмнение, е най-веща по темата „деца“. Информационната епоха направи тази „вещина“ особено показна и с нея вече не са запознати само съседките от блока и кварталната детска площадка, а не знам си колко стотин хиляди потребителки в БГ мама, стотици фейсбук приятели и хиляди себеподобни в тематични групи из социалните мрежи. Така да се каже, да разбираш от деца стана вайръл.

Не се изисква много – изпльокваш едно дете и вече си Халеси, Мадър ъв Драгънс, Богородица Троеручица, Мария Магдалена, Екатерина Медичи и Майката на всички неща, единствено притежаваща Непоклатимото Познание. Изказваш се по всяка тема като последна инстанция и имаш всички необходими (предимно онлайн) инструменти да дисеминираш това Познание повсеместно.

И тук идва въпросът как го правиш. Правиш ли го въобще добре? В смисъл на интересно, полезно, забавно. Или се ограничаваш до евъргрийн шаблони от типа „ние с бебка като си вадихме международен паспорт…“ и „а пък ние вкъщи вече сами си търсим гърнето-о-о…“. В какофонията от подобни евъргрийни има две женици, които се открояват много рЕзко на общия фон. Вероятно сте ги чели. Става въпрос за Елисавета Белобрадова и Красимира Хаджииванова, създатели на сайта „Майко мила“ и основни мастърмайндове (ка’и честно, как звучи това в мн. ч.!) на книгата „Да оцелееш като родител“, събрала 41 истории за родителството и последствията от него.

Едва ли бих припарил до книга с подобно заглавие преди време, но и при мъжете трака един биологичен часовник, който с времето прави доста плашещи мисли да изглеждат съвсем поносими, дори привлекателни. Така от чисто любопитство бях попрелистил „Ръководство за оцеляване на младия татко“, а изправен пред непосредствената перспектива на оцеляването, съвсем доброволно посегнах и към книгата на „Майко мила“.

Вижте сега… Смях се много. Ама много. Признавам си, далеч не бях подготвен за някои детайли, а сега, като се замисля, спокойно бих могъл да не ги чета и с удоволствие бих изтрил някои от тях от паметта си, но „Да оцелееш като родител“ крие страшни попадения. Историите на Елисавета и Красимира са… как да кажа… чудиш се да се смееш или да плачеш. Как се качват 60 килограма по време на бременност, как се уведомява бащата по фейсбук, за кого бият хормоните, как се опикава жаба вместо тест за бременност (добре ме чухте!)… имам чувството, че когато не се смеех, просто гледах оцъклено и се пулех на страниците. Нормални (вероятно) житейски истории, но написани с толкова хумор, при това от хора, които знаят какво правят. В смисъл, личи им. Работили в медии, в рекламни агенции… не са случайни тези неща.

Същото обаче не може да се каже за всички автори, чиито текстове кротко се кипрят в сборника. Някои хора просто не пишат толкова добре. Други прекаляват с опита за оригиналничене и това пресолява манджата. Има и текстове, които – без да са лоши, напротив – малко стряскат. Историята за корупционната схема с осиновяването на дете, от която губиш вяра в бъдещето на тая държава, небрежно стои между силно хумористични изблици. Някъде по средата се появява и статия, в която из цели 4 страници някакво майче обяснява как не кърми по собствено желание и как хората я гледали лошо заради това, натяквайки колко били лоши тези хора (причината ЗАЩО все пак не кърми така и не става ясна). Има статии, които те приковават към земята с хладнокръвното описание на бруталната българска действителност – за родителите на деца в неравностойно положение и за това колко път има да извървим, докато се наречем нормална държава. Има и такива, които блестят от полезност – материали на експерти, лекари и акушерки – за ваксините, за рисковете от вегетарианска диета на детето (да, има и такива патологични случаи на родители!). Но цялото това разнообразие – стилово, тематично, емоционално – създава малко разнопосочни реакции. Ни е рак, ни е риба. Хилиш се на една статия, преглъщаш болезнено на следващата, отегчаваш се до смърт малко по-натам. Личи си, когато четеш статия на Елисавета или Красимира, и когато авторът е друг. Не знам доколко този формат е оптимален, но лично аз бих предпочел малко консистентност на прочетеното – ако ще се смеем, да се смеем, ако ще преглъщаме… Но пък от друга страна, може би някои от сериозните и по-болезнени теми никога нямаше да стигнат до по-широка аудитория, ако не бяха внимателно „пробутани“ измежду вървежните хумористични истории.

Като цяло, палци горе за това упражнение, което, сигурен съм, ще намери хиляди доволни читатели. А Елисавета и Красимира може да решат да спретнат и още някоя книга, този пък не в ансамбъл, а в дует. Много са добри и много им се получава, ще ги чета с интерес и в бъдеще!

А като казах бъдеще… време е да проверя на практика „оцеляването“ като родител. С това ревю казвам чао на волните и безгрижни дни като неангажиран с памперси блогър и се посвещавам на малката си дъщеричка поне докато не се науча да съчетавам нещата. Сбогом, книги за Третия райх, добре дошъл, заеко Питър!

Публикувано от Георги

Categories: Бебета, Детски, Драма, Хумор, Чиклит, български | Вашият коментар

„Онова лято“ и онова много преди него

onova_lyatoНяма как да не започна с това, че българското издание на „Онова лято“ на Лорън Уилиг е поднесено на читателя в изключително красиво книжно тяло, което е удоволствие за окото. Всичките ми опити да се вдъхновя от книга, която чета на електронен четец, винаги ме водят до извода, че нищо не може да се сравни с усещането да разлистваш страниците, да вдъхваш аромата и да потъваш в историята, сгушена удобно между хартиените корици. Разбира се, това не е достатъчно само по себе си, за да изпиташ истинско удоволствие от една книга. Трябва много повече, а „Онова лято“ е достатъчно приятно четиво, така че да спечели своето място на нощното ви шкафче.

Това е поредната книга, в която сюжетът се разгръща в две паралелни истории – една от миналото и една в настоящето. Макар вече да изпитвам известно недоволство от работещата схема „мистерия в рода по майчина линия, разгадана от дъщерята/ внучката“, Уилиг е успяла да постигне баланс и да разказва в ритъм, който е интригуващ. Като във всички книги с паралелни истории досега, и тук намирам съвременната за много по-слаба от тази, разказваща за Имоджен и нейния любим Гавин Торн. Явно миналото винаги ще е по-вълнуващо заради всички тези въображаеми детайли, с които можем да украсим емоциите и взаимоотношенията на тези, които са съществували преди нас. Един вид – гледаме назад с романтични очила и донякъде наивно.

Лорън Уилиг не само гледа, но и пише: Имоджен е младо момиче, което вярва в своята щастлива звезда, която обаче се оказва не от магическа материя, а от евтин станиол. Длъжна да понесе последиците от своя избор, тя остава като затворена в златна клетка птичка, която може само да наблюдава, но не и да контролира събитията в собствения си живот. Интересен, макар и не толкова развит, е персонажът на нейния съпруг – много точно описан изкусен манипулатор, на когото нищо не убягва от погледа, а в същото време изглежда хрисим и добронамерен. Той е от тези мъже, които успяват да постигнат всичко, което желаят, благодарение на своята проницателност и лицемерие, като не остава нищо да наруши самообладанието му. Харесвам подобен тъмен персонаж в книгата – изглежда напълно достоверен! За него пречка като младия и импулсивен Гавин е лесно предизвикателство, а когато една жена е обречена да обича този, който не е изкусен в интригите, а живее с чисто сърце, често сама попада в капана на обречената любов.

Джулия, която през 2009-та ще започне да разплита историята на Имоджен и Гавин, ще трябва да изживее своите собствени предизвикателства, поставени на пътя ѝ от съдбата. Любовната история тук е лишена от естествените препятствия, с които са се сблъсквали по-старите влюбени, заради това драматизмът в тези взаимоотношения идва от несъвършените характери на героите. Като се замисля: в днешно време пред любовта и обвързването няма никакви пречки, следователно е трудно да се пишат велики романтични истории за чадата на XXI век. Защо тогава авторите се опитват?

Оценката ми за книгата е хубава, макар да я ощетявам от пълното отличие заради паралелния сюжет и поради някои неубедителни моменти в историята (на места Джулия и Никълъс много лесно се досещаха за детайли, които няма как да бъдат толкова очевидни). Очаквам следващата книга на Уилиг да ми донесе още по-голямо удоволствие, а когато прочета и нея, ще гледам бързо да споделя впечатления и емоции!

Девора

Categories: Драма, Любовни, художествена | Вашият коментар

Бакман. Още малко от същото.

Той пак е тук. Феноменът Бакман. След като хиляди българи попълниха библиотеките си с мега успешните „Човек на име Уве“ и „Баба праща поздрави и се извинява“, след като стотици български жени припознаха по нещо от себе си в  житейската драма на своенравната Брит-Мари от романа „Брит-Мари беше тук“, в началото на тази година Бакман отново е из витрините на книжарниците. Не, не, не изпадайте в еуфория още, става въпрос за нещо малко. Нещо като за едно следобедно кафе време, което да ни сгрее, докато чакаме пролетта, а с нея и новия му, вече истински роман.

vseki_den_pytyatВ очакване на пролетта всеки ден става все по-дълъг. Буквално. А с него и „Всяка сутрин пътят към дома става все по-дълъг“, както разбираме от заглавието на кратката новела с корица в добре познатия ни стил на художника Дамян Дамянов. Вероятно сте прочели романите на Бакман. И сте забелязали неговия фокус към възрастните персонажи. Сприхавият, но добър Уве; бабата, която праща поздрави; дори попрехвърлилата първата младост Брит-Мари са изградени като образи с много емпатия. Сякаш самият автор е влязъл в обувките на всеки от тях, чувствайки се съвсем комфортно – учудващо умение за млад писател като Фредрик Бакман, роден през 80-те (!).

А забелязали ли сте, че около тези герои винаги се навъртат и някакви деца? Е, същата схема имаме и тук, в тази трогателна история за залеза на живота. Или както пише самият Бакман: „Това е любовно писмо и бавно прощаване между един мъж и неговия внук, между един баща и неговото момче“. Излишно е да се опитвам да съм деликатен в ревюто си – не мога и не бих могъл да намеря такива красиви думи и да ги подредя в красиви изречения, както е направил авторът. Коварна болест е причината един старец бавно да губи спомените си и постепенно да стеснява хоризонта на съзнанието си. Спомени и картини от миналото често се озовават на погрешно място и объркват настоящето. Твърде тежка съдба за човек на точните науки, какъвто е въпросният старец. Разказът се движи напред-назад по същия привидно хаотичен начин, умишлено симулирайки обърканата картина в главата на възрастния човек. „Площадът пак се е смалил през нощта“ – така нарича той загубата на спомените си.

Със свито сърце прелистваме страница след страница от тази кратка история, за да видим една истински красива обич между един дядо и неговия внук, вълнуваща скица на едно семейство, която Бакман само щрихова пред нас, но така красиво, така красиво… Как може да ти липсва някой, който все още е тук, колко болезнено е умът да си тръгне преди тялото – жестока тема, истински жестока, но изпод перото на този виртуоз достигаща до нас почти терапевтично. Защото историята за Ноа и неговия дядо ни кара да ценим всеки миг с близките си хора, да се замисляме над взаимоотношенията си с тях, да погледнем живота си отстрани и да не чакаме, за да кажем на някого какво означава за нас. Да прегръщаме, да даваме обич. Да ценим и да създаваме спомени. И това ако не е Бакман, а? Точно това е. Дори в тези по-малко от 60 страници…

Публикувано от Георги

Categories: Драма, Скандинавска, художествена | Вашият коментар

Да готвиш за Пикасо и да бягаш от мафията

da_gotvish_za_pikasoВсичко започва много обещаващо! Минавам бързо през първа глава, където млада госпожица (или поне така предполагам) се качва на гангстерска яхта, но бързо забравям за нея, когато от следващата глава се връщам назад в миналото, където Ондин готви своите планове за бягство и нов живот. На „сцената“ тържествено се появява Пикасо и книгата започва да тече плавно и приятно, като спокоен, но дълбок воден разказ. Паралелните истории не ми пречат, някак вече свикнах, че това е актуалното, което трябва да приема в съвременната литература. И историите за майките с тайни и любопитните дъщери. Определено е някаква тенденция! Тази книга не прави изключение. За съжаление обаче, авторката Камий Обре се е опитала да сложи толкова много подправки в манджата, които са се утаили на дъното и започват да се усещат, чак когато си преполовил книгата. Към края вече не знаеш люто ли е, сладко ли е и изобщо било ли е за ядене това пищно угощение!

Един безспорен плюс на „Да готвиш за Пикасо“ е прекрасното представяне на известния художник. За разлика от плачевния портрет на Вивалди, за който си говорихме в „Цигуларят от Венеция„, тук имаме един пълнокръвен образ, с всичките му странности и особености, който подкупва, но и отблъсква. Читателят приема и разбира героя в цялата му многоликост и този персонаж остава докрай цветен и вълнуващ.

picasso_knigaОндин е другата героиня, която впечатлява и интригува. Само ако можеше историята да е фокусирана единствено върху нейния живот, би било прекрасно! Макар че, дори тази сюжетна линия не е лишена от груба намеса от страна на авторката, която не намира живота на френското момиче, което емигрира в Щатите, за достатъчно вълнуващ, дори след срещата с Пикасо. Намесват се гангстери, патетични раздели, абсурдни ситуации, които насищат книгата не с драматизъм, а с изкуствено съшити пасажи. Какво разочарование!

Що се отнася до паралелната история, която разказва за кратък период от живота на внучката на ОндинСелин – подгответе се покрай нея да се запознаете с главен герой с прототип Гордън Рамзи, който авторката е успяла да „смъкне“ от екрана, но не е съумяла да доразвие. Как може по такъв начин да пречупи Гилби Халиуел и да го превърне в откровена смешка, за мен е необяснимо. За разлика от силния и константен (в своята импулсивност) образ на Пикасо, Обре тук представя един герой и го изкълчва до неузнаваемост.

Любов и кулинария в книгата има… оскъдно. Като изключим тефтера и описанията на Ондин за обедите на Пикасо, които, разбира се, в един момент преминават в рисувателни сесии и яденето минава на заден план. За сметка на това има гангстери, богаташи и мафия, които изтощават историята и я превръщат в ужасно евтино криминале. Не стига това, ами в желанието си авторката да удължи книгата, праща Селин на удивително безумни „тайни“ мисии, в които героинята е позиционирана гротескно. Поредната слабост на авторката идва с намесата на една гледачка, но това е разбираемо – като си се омотал в собствената ти история, със сигурност ти трябва помощ свише, за да се измъкнеш. Чудно как духът на баба Ондин не слезе от небесата да проговори и да сподели има ли я, или я няма рисунката на Пикасо, която той ѝ е подарил в знак на благодарност за позирането.

Страшно много съжалявам, че ревюто ми е толкова негативно, защото половината от книгата наистина е приятно четиво. Да не говорим, че е красиво издание и можеше да е толкова по-добра! Предполагам, че с Жак Пепен и Ерика Бауърмайстер ако не за храна, поне за книги имаме съвършено различен вкус. Макар че, доколкото помня, Бауърмайстер има две предложения, които са доста по-добри от това тук, така че погледнете и тях:

Училище за вкусове и аромати“ – Ерика Бауърмайстер

Изкуството да готвиш желания“ – Ерика Бауърмайстер

Девора

Categories: Драма, Криминални, Любовни, кулинарно, художествена | Вашият коментар

„Цигуларят от Венеция“ – дневникът на една венецианка

cigularqtЛюбовните романи! Или ги „консумираш“ с удоволствие, или изпитваш върла неприязън към похабената хартия за печат. Има и един особен вид хора, които нямат нищо против някой любовен роман веднъж-два пъти в годината, но имат и по-високи от средните изисквания към сюжета и към стила на автора. Мисля да се причисля към тях, защото не си падам нито по евтините авантюри на чиклита, нито по пълното въздържание от по-лека литература. „Цигуларят от Венеция“ е класически любовен роман и като такъв, няма да ви впечатли с дълбочина, нито с уменията на авторката Алиса Паломбо, но пък е от тези книги, за които мога да кажа: „Ами защо пък не?“.

Написан като разказ на младата Адриана за невъзможната ѝ любов с известния композитор Антонио Вивалди, романът звучи като дневник на непокорна тийнейджърка, отколкото като изпипано литературно произведение. Имам много критики към него, но в същото време не съжалявам, че прочетох книгата. Чудех се как да я опиша, защото не е лоша. Не е лоша, но е слаба. Най-силната сюжетна линия, която би трябвало да е любовната история на Адриана и Вивалди, е толкова посредствено представена – все едно някой да рецитира с патос най-баналните думи, за които може да се сети. Вместо да плени читателя, тази любов го отегчава. В останалата си част книгата е значително по-добра и си мисля, че ако Паломбо беше написала роман, който просто да разказва историята на една свободолюбива венецианка от XVIII век, щеше само да спечели. Самият образ на Вивалди е недоразвит, блед и изключително неправдоподобен и „осакатен“. Говорим за човек на изкуството, за музикант, който е носил в себе си толкова силен заряд, че е разбираемо един автор да срещне затруднения в описанието му. Въпреки това вярвам, че има и такива автори, които биха се справили с подобно предизвикателство.

venezia_1_happybeehivecom

Ако оставим критиката настрана, „Цигуларят от Венеция“ ще ви донесе приятни емоции, тъй като историята не е пропита с излишен драматизъм и всичко в нея тече плавно. Наистина хвърля светлина върху обичаите и привичките на венецианското общество от това време, което е интересно и романтично. Проследяването на живота на Адриана – от момиче, което ходи тайно на уроци по цигулка и се влюбва в учителя си, до майка на три деца от много по-възрастен от нея мъж – всъщност е любопитно и показва на читателя как понякога можем да намерим пристан от съкрушителните си емоции в ежедневие, което не е това, за което сме мечтали, но стига да му дадем шанс, може да има и своята щастлива страна.

С намигване ще споделя на тези от вас, които са в края на своето юношество, че понякога голямата любов, която си мислите, че изживявате, може да поразбърка по доста неприятен начин живота ви. За мен съдбата на Адриана, макар и литературна измислица, всъщност е много често срещана и в реалния живот. И то не само при девойки на 18, а и при доста по-големи (тук вече повдигам вежди многозначително). Ако махнем Вивалди от картинката, тази венецианка все пак щеше да има и свободата си, щеше да реализира мечтите си и в последствие щеше и да открие любовта. Но нали затова сме млади – за да страдаме и да вярваме, че любовното опиянение е единственото важно нещо на този свят!

Наздраве за романтиците, които ще посегнат към тази книга и ще открият точно това, което им трябва!

Девора

Categories: Драма, Любовни, Места, художествена | Вашият коментар

„Трескав блян“ оставя кървава диря в мътните води на Мисисипи

През последните 2-3 години все така се случва, че тъкмо в хладината на зимните месеци попадам на някоя разкошна книга за морски приключения, кораби и тайнствени сюжети. Всичко започна с любопитната пиратска „Канела и барут“ на Илай Браун, след това миналата година бе невероятният арктически воаяж с „Колекционерът на изгубени неща“ на Джереми Пейдж, а тази зима тръгваме не по море, а по мътните води на Мисисипи с нещо изключително…

„Трескав блян“ ме хипнотизира с корицата си още от пръв поглед. Мрачна, сурова и загадъчна, в отличителния стил на Живко Петров тя крие в себе си различни полускрити детайли, които подсказват какво ни чака вътре. Не, не е фентъзи в стил „Игра на тронове“, въпреки името на Джордж Р. Р. Мартин върху корицата. Създателят на седемте кралства се е насочил в добрите традиции на готическата литература, за да срещне Брам Стокър с Марк Твен в една мрачна история от Американския Юг в средата на XIX век.

treskav-blyanЗаинтригувах ли ви? Може би трябва да ви кажа още, че освен силната корица, книгата е и в страхотен превод, дело на Слави Ганев (да, същият, който преведе „Дракула“ в новото издание на „Сиела“). Натъпкан с енциклопедични знания до последната клетка, в предговора си към „Трескав блян“ Слави прави страхотен преглед на готическата литература и търси мястото на романа в наследството на заглавия като „Замъкът Отранто“, „Портретът на Дориан Грей“ и „Интервю с вампир“. И наистина, влиянието на цяла плеяда класически произведения се долавя в изпълнения с мистерия вампирски роман на Дж. Р. Р. Мартин.

Всичко започва в Сейнт Луис през април 1857 година. Капитан Абнър Марш плава от години по Мисисипи, дори притежава собствено параходно дружество, което обаче изпада в затруднено положение след мразовитата зима. Сякаш от нищото точно в този момент се появява примамливата оферта на непознат джентълмен – двамата да станат съдружници и да построят най-величествения и бърз параход, плавал някога по Мисисипи. За Марш това се превръща в бленуван идеал и той приема предложението въпреки някои смущаващи особености. Така се ражда „Трескав блян“ – шедьовър на речното корабоплаване в Щатите, целият в бяло и сребристо, с дълги комини, завършващи с извивки във формата на цвете. Съдружникът на Марш, Джошуа Йорк, излиза от каютата си само нощем, има доста странни приятели, понякога изчезва необяснимо и плаши екипажа с цялата си загадъчност. Макар сделката между двамата да включва липса на каквито и да било въпроси, много скоро Абнър Марш ще стане подозрителен. А истината, оказва се, надхвърля всичките му подозрения.

Йорк принадлежи към древна раса, наричана различно по света – вампир, кръвник, носферату… Част от слуховете, които хората разказват за тези същества, са мит. Не се плашат от кръстове, нито от сребро. Дневната светлина обаче е пагубна за тях. А веднъж месечно изпадат под въздействието на страшната алена жажда. И тогава се отприщват насилие и смърт. Йорк обаче е успял, с цената на многогодишни опити, да обуздае жаждата си и да спре насилието. Сега той търси съюзници, за да хвърли мост между двете непримирими раси – на хората и на вампирите. Дали обаче всички мислят като него?

Мисисипи ще стане свидетел на драматични събития, докато „Трескав блян“ плава по пътните й води. Ще оцелее ли приятелството, зародило се между капитан Марш и Джошуа Йорк? Ще надвие ли желанието за помирение над древния инстинкт? Наред с тези въпроси, Мартин поставя и други, все тъй любопитни. За свободата и робството, властващо все още в Южните щати. За доброто и злото, ключът към който можем да намерим в думите на Йорк: „Ако нямаш избор, доброто и злото не съществуват“.

Книгата наистина има класически сюжет, но впечатлява с много оригиналност и нов прочит на някои вечни истории. Изключително увлекателна, ще се хареса не само на любителите на вампирските саги, но и на почитателите на южняшка литература в добрите традиции на Марк Твен.

Публикувано от Георги

 

Categories: Драма, художествена | Вашият коментар

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: