Мебет, любимецът божи

Тази книга достигна до мен в момент, в който четенето на книги започваше да отстъпва на заден план пред други задачи. Постоя известно време на рафта с изчакващи заглавия, погледах я известно време – с това загадъчно име, с тази причудлива корица – и любопитството, което вече ме глождеше нетърпимо, надделя.

„Мебет“ на Александър Григоренко е от онези книги, които те поглъщат мигновено. Без да усетиш, попадаш в приказка, в някаква старинна притча, запокитен далеч на Север, в тайгата, където сурови, напълно непознати и непонятни за нас хора живеят живот, за който трудно можем да намерим думи. „Разумът на европееца пропада, загива в преданията на Тайгата. Той не може дасъществува в пространство без осветени с кръв граници, във време, което не е подчинява на дисциплината на цифрите“, пише самият Григоренко за своя роман.

Именно в тайгата срещаме Мебет, любимеца божи. Силен, храбър, своенравен, Мебет от Велевия род не признава друга воля освен своята собствена, движи се по свои закони, присмива се на традициите и порядките. Този северен свръхчовек – защото именно проекция на Ницшевия Übermensch откриваме в неговия образ – до такава степен се радва на благосклонността на боговете и съдбата, че дразни околните със своята щастлива звезда. Трудно е да бъдеш Мебет, дори да си от неговата кръв. Синът му Хадко се различава от прочутия си баща. Храбър е, да, но предпочита да спазва обществени порядки, за които баща му е глух и сляп. Неговият път го отвежда към поредица от действия, които ще предизвикат Мебет да извърши още по-дръзки неща, да тества границите на своята божественост, да поведе дори война – сам срещу цял род.

Страниците летят една след друга, увличащи с реалистичните картини на далечния Север, където мъжете ловуват, взимат жени за съпруги и воюват по определени правила. Григоренко пише, сякаш разказва родова история, полузабравено сказание за предците си. Целият реализъм изведнъж се изпарява в средата на книгата и без предупреждение попадаме в света на магията, на митовете, изградили фолклора на тези непознати народи. Прекрачваме между средната, долната и горната земя, срещаме боговете им, виждаме приумиците на тези богове, хитростите, с които си служат. Божият любимец Мебет достига предела на живота си, за да осъзнае, че не му се напуска още Средната земя, че има защо да живее, има на кого да е полезен. И е готов да премине всички препятствия по Пътеката на Гръмотевиците, за да се върне обратно в света на живите. Изключително интересни са представите на северните хора за отвъдното, за духовете, за божиите дела, а Григоренко успява да ги претвори в ярка проза, която по удивителен начин съшива реалното и магическото в обща история. Не е ли всяко народно сказание по тази схема, на ръба между истината и фантазията и честичко прескачащо този ръб? Може би, но в книгата на Григоренко тази схема очарова по неповторим начин, като нещо ново, невиждано досега, разположено отвъд границите на „европейския човек“ и неговите възприятия. В добавка, поставянето в този контекст на мита за свръхчовека, който винаги ме е привличал, в каквато и интерпретация да го срещна, прави тези двеста страници истинско удоволствие.

Неминуемо е да се запитате, потъвайки в този разказ, кой е Александър Григоренко, откъде този автентичен, просветен поглед към тайните на Севера? Ще цитирам издателя и преводач на романа Емилия Маслароваза опита й да достигне до автора:

„Веднага след като прочетох „Мебет“, реших, че искам на всяка цена тази книга да стигне и до вас. И започна едно безкрайно издирване на самия автор и на авторските му права. Трябваше да пиша на около десетина души, докато открия имейла на Григоренко, но и на него отговори не той, а жена му, която ми обясни, че всъщност мъжът й почти през цялото време живеел в къща в непроходимата гора, в самото сърце на тайгата, където интернет имало на пресекулки. Накрая имах щастието да се свържа и със самия Григоренко“.

Да, нещо подобно може би очаквах и аз. Трябва да си част от магията на Севера, за да напишеш подобна книга.

Публикувано от Георги

„По пътя“ и „Бродягите на Дхарма“ – великата революция на раниците

Джак Керуак… Колко пъти сте търсили отдавна изчерпаните книги от началото на 90-те из кашоните на букинистите или в библиотеката, които през годините са се превърнали в колекционерска рядкост? Защото ви е любопитно, защото искате да тръгнете по пътя, искате да разберете повече за битниците, за онзи свят на необятна свобода, който именно Керуак е уловил по толкова брилянтен начин в творчеството си.

„Парадокс“ издават „По пътя“ и „Бродягите на Дхарма“ на Джак Керуак през 90-те години и днес вече е почти невъзможно да се сдобиете с някое от томчетата. Керуак обаче не може просто да изчезне от книжарниците, от „Славейков“ и от кашоните със стари книги по улиците. В началото на лятото изд. „Парадокс“ предизвика сензация, пускайки на пазара луксозния първи том от събраните съчинения на Керуак, а дни преди излизането на книгата успяхме да ви я представим в „Библиотеката“ със специално видео.

Първият том от събраните съчинения съдържа  култовите „По пътя“ и „Бродягите на Дхарма“ и идва със стилни твърди корици и 570 страници качествена хартия. Дизайнът на корицата е семпъл, визуализира асфалтовия път, по който се чете изтърканият шрифт на името Керуак. Посегнах към книгата с благоговение, предчувствайки насладата от четенето. Вече съм ви разказвал еуфоричните ми впечатления от „По пътя“, която успях да си намеря преди време в старото издание по щастлива случайност. Ето защо любопитството ми към другото заглавие в първия том беше адски силно.

„Бродягите на Дхарма“ ме връхлетя отново с онова особено усещане, което се появи при четенето на „По пътя“. Сякаш животът забавя оборотите си, картината около теб се размива, ежедневието престава да съществува и единственото, което искаш, е да си някъде там, по пътищата на Америка от 50-те – с дрехите на гърба си и цялото любопитство на света.

Какво да ви разкажа за сюжета? Моите думи ще са тривиални в опита си да пресъздадат онова, което Керуак вече е превърнал в история. Затова ще цитирам него:

„…става дума за свят, пълнен със скитници с раници, бродяги на Дхарма, които отказват да се подчинят на всеобщото правило, че щом консумираш продукти, трябва да работиш за тази привилегия — привилегията да използваш всички онези боклуци, от които и без това нямаш нужда, като хладилници, телевизори, коли или поне лъскави нови коли, модни помади за коса и дезодоранти, както и всички останали глупости, които в крайна сметка само след седмица отиват на бунището. Само че бродягите отказват да ги затварят в системата работа-продукти-консумация, работа-продукти-консумация“.

Героите тук, за разлика от „По пътя“, не са в непрестанно препускане по прашните пътища на Америка. Или може би самият Керуак ги е уловил в не толкова „подвижен“ момент, за да постави акцент върху размислите им, съзерцанието, намирането на „Дхарма“. Тук срещаме дребничкия бодхисатва Джефи Райдър , с „козя брадичка и странен азиатски вид с леко дръпнатите си зелени очи“, както и Алва Голдбук, „с очила с рогови рамки и буйни черни коси“ – странни, ексцентрични млади хора, всеки от които отклонил се от общоприетите норми и търсещ своята истина. Облечени по най-причудливи начини – „протъркани на лактите рипсени сака, изтрити обувки и книги, стърчащи от джобовете“, тези битници-интелектуалци разпалват въображението с начина си на живот, с безкрайните си отвлечени разговори, с абсолютната свобода на мисълта си, с отрицанието на цивилизацията във вида, в който я познаваме и в който ни държи в примката си без възможност да шаваме много-много. Е, бродягите на Дхарма шават, и още как…

Опитах се да разкажа накратко и нещо за сюжета за тази книга, но както и при „По пътя“, не успях. Какво да разкажа? С какво мога да заместя прочитането й? С нищо. Задължителна книга, която не може да се разкаже, не може да влезе в рамките на ревю, така както бродягите не успяват да влязат в никоя рамка. Прочетете я и намерете своя смисъл в нея. Оставете я да се разлее във вас с цялото богатство на чувства и емоции, които предизвиква.

А аз ще завърша с още един цитат, който обобщава в известна степен всичко:

„Имам видение, в което се осъществява велика революция на раниците — хиляди, дори милиони млади американци скитат с раници на гърба, качват се в планините да се молят, разсмиват децата и развеселяват старците, правят младите момичета щастливи, а по-големите — още повече, всички те са дзен-лунатици, които ходят насам-натам, пишат случайно хрумнали им стихове и чрез добротата и странните си, неочаквани постъпки постоянно даряват на всички живи същества видения на вечна свобода…“

Публикувано от Георги

Съновидение за св. Борис I – разпнат между Грях и Святост

Новината за появата на нова книга, подписана от легендарния Анжел Вагенщайн, нямаше как да не ме развълнува. Страхотните му романи „Петокнижие Исааково“, „Далеч от Толедо“, „Сбогом, Шанхай“ ме спечелиха завинаги като верен читател и имат своите ревюта в „Библиотеката“, както и мемоарите му „Преди края на света“, които просто си плачат за продължение. Същевременно анонсът за новото издание, пуснат от „Колибри“, звучеше малко неясно. Книга за Борис I? Съновидение? Роман ли е това или нещо друго? Имаше само един начин да разбера и затова се сдобих с книгата броени дни след излизането й от печат.

Няколко часа по-късно вече знаех защо издателското резюме ми се бе сторило неясно. Като на човек под 30 години, вероятно може да се прости неведението за филма „Борис I“, пък било то и със Стефан Данаилов в главната роля. „Съновидение за св. Борис I“ всъщност е текстът на Анжел Вагенщайн, по който през 1985 г. е създаден филмът. 30 години по-късно скриптът вижда бял свят почти в навечерието на празника на славянската писменост.

Книгата не е нито роман, нито историческо четиво. Бих я нарекъл художествен апотеоз на една историческа личност, осъществила някои от най-значимите деяния в цялата история на България. Под формата на разказ за сънуван сън и със стил, наподобяващ средновековен летопис, авторът проследява ключовите моменти от властването на Борис – решението да приеме християнството, тежкият път по налагането му, посрещането на учениците на Кирил и Методий в Плиска и разпространяването на писменото слово из България. Чете се бързо, стилът е приятен, леко напевен, като че наистина думите са писани преди векове – без излишности, изпъстрена с някои архаични думи, но доста жива реч.

Докато четях, една мисъл ме накара да се усмихна. Анжел Вагенщайн пише за единната вяра и бог, които трябва да споят българи и славяни и да ги превърнат в един народ. Пише го с майсторство на изкусен разказвач, който издига религията до мистични висини. Джеки, внукът на Аврам Къркача, израснал в еврейския квартал на Пловдив, космополит по кръв и мироглед, пише за този синтез на народности, случил се преди толкова столетия. А, да – и го прави в комунистическа България, преди 30 години, когато поне официално „религията е опиум за народите“. Доста екзотично, не мислите ли?

„Съновидение за св. Борис I“ освен всичко друго е и истинско полиграфическо бижу. Държа книгата в ръце и не мога да се нарадвам на допира до твърдата кожена корица, изключително качествената хартия, цветния печат и художественото оформление, създаващо усещане за църковна книжнина. Ако сте отгръщали някога стара църковна книга, може би усещането ще ви се стори познато. Направена, за да бъде четена и след 200 години. Издадена, за да съхрани възхищението и благодарността на един сладкодумен творец към историческата личност, дала на всички нас буквите и словото, с което си служим и днес.

Публикувано от Георги

Да се върнем там

Интересът ми към суфизма се роди, когато прочетох „Любов“ на Елиф Шафак. Тази книга ме спечели с някои от мъдрите си мисли, а други ме накараха да се замисля колко истина и колко интерпретация съдържат в себе си определени твърдения. Когато видях „Най-известните Суфи притчи и приказки„, реших, че трябва да се гмурна още по-дълбоко в това ново и неизследвано за мен море от размишления, така че взех книгата и в продължение на няколко месеца си отсявах мъдрост след мъдрост.

Далече съм от идеята, че абсолютно всяка притча ще ви накара да изживеете някакво духовно прозрение, но концентрацията в книгата на тези, които ще направят именно това, определено е голяма и със сигурност ще обогати гледната ви точка по някои въпроси. Други пък ще ви накарат да се позамислите за слабостите си, стига да сте отворени към подобен род размишления. Ще ви споделя кои са моите любими моменти от книгата и се надявам те да ви вдъхновят да прочетете и останалите:

• Най-любима ми е притчата за „Съкровището„. Тя ме накара да се замисля, че човек трябва да е постоянен в желанията си, дори когато непрекъснато се сблъсква с неуспехи. Харесва ми идеята, че който се занимава с дебати и много приказки, никога няма да стигне далеч. Опитвам се да поработя по въпроса и се надявам да има начин да се коригирам ;)
• „Жаба в коловоз“ пък ни разкрива съвсем кратичко една проста истина: когато нямаш избор, намираш начин.
• „Раят и адът“ пък не са някакви отвлечени понятия. Те са тук, но не извън нас, а в самите нас – начинът, по който приемаме света, и начинът, по който му отговаряме. Ако положим старание да не бъдем егоисти, то тогава със сигурност ще получим и това, за което копнеем.
• Краят е за пясъците. Чудесна идея! Чудесна притча! Така ми се иска и на мен да се оставя на вятъра, който хем да ме промени, хем да запази живителната ми сила, както прави с водата, тръгнала по своя лъкатушещ път.

Пожелавам ви приятни и ползотворни моменти с тази книга и се надявам да споделите впечатленията си от нея като коментари под публикацията.

Публикувано от Девора

40 правила на любовта

Вървяхме си с Петя по „Стамболийски“ и не особено тактично се поинтересувах какво да ѝ взема за рождения ден. Така стана дума за Елиф Шафак и нейното творчество. Петя си поиска „Любов„. Това беше преди повече от половин година. Сега Петя е в страната, която свързваме най-често с любовта, а пък аз започнах да се лутам между миналото и настоящето, точно като главната героиня в романа – Ела.

Историята на Ела започва съвсем обикновено – тя има привидно спокоен живот с хубав дом и семейство, но малко по малко започва да осъзнава, че ѝ липсва любовта. Случайно (доколкото може да има случайни неща) при нея попада ръкопис на книга, която трябва да рецензира. Тази книга, „Сладко богохулство„, успява да върне самоувереността ѝ, да я излекува от съмненията и дори да донесе любов в живота ѝ. Промяната е коренна и завършена – един човек се отърсва от старото си Аз и прегръща новото.

Противоречиво е мнението ми за „Любов“. В нея са преплетени две истории – една съвременна и друга, посветена на персийския поет Руми и странстващия дервиш Шамс от Тебриз.

Ако книгата беше само за Ела, нямаше да имам какво повече да ви споделя. Разказът за нейния живот не ме спечели, но той беше някак между другото – сякаш по-скоро образец за прераждането, което трябва да се случи с читателя, а не толкова важно за стойността на книгата. За мен  беше излишно и дори на моменти наивно и досадно, но поне съвременната нотка и сюжетна линия бяха в периферията. Истинската история принадлежеше на Шамс, Руми и тяхната любов. Трудно е да обясниш огромния ентусиазъм и искрена обич между двама мъже, още по-трудно е да представиш взаимоотношенията им в техния чист и лишен от пошлост вид. Защото любовта между тези герои, поне според авторката, е просто редкият шанс да срещнеш сродната си душа и да се чувстваш напълно завършен и в хармония със себе си и с останалите.

Разказвам ви за тази любов, но книгата съвсем не е посветена само на нея. Всъщност романът представя 40 правила на любовта, родени от текстовете в Корана, но интерпретирани от дервиша Шамс. Ако едни четат писанията буквално, други откриват божествен смисъл дори между редовете и твърдят, че тази конкретна книга може да се чете на различни нива. Повечето хора четат на най-повърхностното ниво, а малцина са тези, които разбират истински светите думи. Така ще ви обясни Шамс. Аз не съм чела нито Корана, нито Библията, но след като прочетох „Любов„, изпитах известно желание да направя свой прочит и на двете.

„Любов“ разказва увлекателно за съдбите на много хора. Най-хубавото на тази книга за мен бяха разказите от първо лице. Дори най-епизодичните герои имаха своето поле за изява – няколко страници, на които са изписани съкровените им мисли. В нашата вселена всеки е център. Понякога ние сме главните герои, но в историята на някой човек, появил се за малко в живота ни, всъщност сме в позицията на случайни и незначителни комети. Това обаче не ни прави по-малки в собствените ни очи и ми се струва, че е едно от нещата, които Елиф Шафак е искала да сподели с читателите си.

Сега, когато пиша това ревю, си давам сметка за много повече неща, отколкото докато четях самата книга. Всъщност може би трябва да я прочета още мнго пъти, за да успея да разбера поне част от загадките и въпросите, които авторката е скрила между редовете. Шамс оприличава четенето на Корана като поток, в който има много различни течения. Всеки човек е течение – има свой път и е на различна дълбочина в разбирането си. Ела пък изчита „Сладко богохулство“ два пъти, защото иска да разбере книгата по-добре. Май авторката ни е подсказала достатъчно добре какво трябва да направим и с нейната книга. ;)

Последното нещо, което ще ви споделя за „Любов„, е, че може да бъде разглеждана и като наръчник по психология. Правилата вътре наистина са 40, представени са в различен шрифт, така че лесно можете да си ги намирате и препрочитате, а всяко едно от тях е част от по-голямата история на любовта. Някои от тези правила са наистина чудесни и си струва човек да се замисли за всички тези емоции и действия, които стоят зад думата „любов“ и които пазим понякога прекалено дълбоко скрити.
С това ревю се плъзнахме по повърхността на един роман. Пожелавам ви да се гмурнете в теченията му и това да ви достави удоволствие и себепознание.

Публикувано от Девора

*Снимката на красивата Елиф Шафак е от списание EVA, или поне така разбрах. При всички положения поздравявам фотографа и ако някой знае кой е, с удоволствие ще напиша името му тук.