Исторически

Тайните оръжия на Хитлер

Имам особено силно влечение към авиацията и не случайно цял рафт в библиотеката ми е посветен на книги за летци и бойни самолети, които кротко си съжителстват с подбрани авиомодели. Всеки фен на хвъркатите машини обикновено си има любима „тема“. Моите са две – Въздушните войски на Царство България и т. нар. Luft’46, футуристичните реактивни проекти на Третия райх. Години наред прекарвах голяма част от свободното си време в четене на статии, разглеждане на чертежи и сглобяване на авиомодели, илюстриращи великолепните, надминали времето си бойни самолети на германската инженерна мисъл от края на войната. Някои от тях така и не напуснали чертожната дъска, други останали на ниво прототип, трети – сглобени частично, а четвърти – като изумителния Messerchmitt Me-262, „народния“ Heinkel He-162, бомбардировача Ar-234 или ракетната „бълха“ Me-163, дефилирали в небето над Германия в самия край на Втората световна война.

Ето защо, когато разбрах за предстоящото излизане на български на книга, посветена на тези Wunderwaffen, ме обзе ентусиазъм. Зачаках с нетърпение.  „Тайните оръжия на Хитлер“ на Хосе Мигел Романя се очертаваше да излезе като част от отдавна изоставената поредица „Historia incognita“ на „Сиела“. Простих замяната на оригиналната корица, на която блестеше призрачна архивна снимка на футуристичния Horten Ho-229, защото Живко Петров беше направил достатъчно добра алтернатива за българското издание. Търпеливо изчаках излизането на книгата и зачетох с интерес…

Не зная колко от вас са запознати в някаква степен със секретните оръжия на Третия райх, но темата е истински океан. Океан, в който авиационните достижения са само част, да кажем, черешката на тортата. Дръзките творения на германската инженерна мисъл обхващат иновации като реактивните и ракетни двигатели, прибори за нощно виждане, управляеми ракети, усъвършенствани подводници, непознато до този момент стрелково оръжие. Немският учен Вернер фон Браун, който създава прочутите „оръжия-чудо“ V-1 и V-2, след войната става част от американската космическа програма. Първият реактивен изтребител е немски, първият пуснат в серийно производство – също. Рекордът за скорост през Втората световна война принадлежи на малкия и своенравен самолет с ракетен двигател Me-163. Достиженията на Третия райх по отношение на напредничавите технологии е безспорен. Заимствани от реактивните самолети на Luftwaffe са най-популярните следвоенни реактивни изтребители на САЩ и СССР – F-86 Sabre и МиГ-15.

Темата е изключително интересна и предизвиква удивление у всеки, който се „сблъсква“ за първи път с удивителните изобретения на Третия райх. Книгата на Хосе Мигел Романя обаче се оказа далеч от очакваното ниво и твърде, твърде далеч от приемливото за подобно изследване. Всъщност, за „изследване“ трудно можем да говорим – около половината от текста на испанеца представлява заемки от други книги. При това безогледно, щедро цитиране, същественият авторски принос се губи изцяло – така и не видях добавената стойност и смисъла от създаването на още една книга по темата. Горчивият привкус става още по-горчив от невероятната хаотичност, която цари в на пръв поглед тематично подредената книга. Романя не се колебае да прескача през годините, да говори за самолети, разработени в самия край на войната и след това да се връща на предвоенните прототипи, да сравнява машини с модели, които дори не е споменавал до момента, с обяснението „на това ще се спрем в глава шеста“ или нещо подобно. Опитвам се да се сетя за поне нещо положително в цялата каша, забъркана в това издание, но освен близо 50-те страници, посветени на Me-262, които вероятно са най-подробният текст за този самолет, излизал някога на български език, не мога да намеря нищо.

За съжаление, Хосе Мигел Романя не е единственият „за бой“ от всички, замесени в „Тайните оръжия на Хитлер“. Потресаващ превод, липса на каквато и да било редакторска намеса, илюстрации като от неловки опити на четвъртокласник да намести в Paint снимка на пластмасов авиомодел върху еднотипен небесен фон с облачета… Всичките ми опити да прочета някоя глава гладко и без запъване пропаднаха в поредица от сблъсъци с едно или друго неразбираемо словосъчетание. И тук правя уточнението, че дори не говоря за техническите неточности. Смисловото изкривяване просто боде очите. Сериозните книги с толкова специализирана тематика обикновено си имат консултанти, експерти по темата, чиято роля е да помогнат на преводача и да предотвратят появата на абсурди. Липсата им води до фрапантни фрази като „наземна опора на крилата“. Съзнавам напълно, че за издателите е било предварително ясен твърде ограниченият таргет на подобна книга, затова вероятно са спестили пари и усилия точно в това издание. Но на всеки, занимаващ се с книги, трябва да е ясно, че именно читателите на по-специфични и тясно профилирани теми са чувствителни към немарливостта и склонни да вдигат справедлив вой. А реактивните самолети на Третия райх не заслужават подобно отношение.

Въпреки голямото ми желание и първоначален ентусиазъм, дори не успях да дочета книгата докрай. Сбъркана е на толкова много нива, че е на практика нечетима. Ако приемем, че има два вида читатели, то присъдата е следната – тези, които разбират от темата, ще са в потрес от качеството; онези, които си нямат и грам представа, ще се объркат в целия миш-маш от неуредици. Колкото и да ми е болно, вече мога да прозра близкото бъдеще – „Тайните оръжия на Хитлер“ след време ще се търкаля в намалените кашони с преоценени книги в книжарниците.

Публикувано от Георги

Categories: Военни, Исторически, авиация | Вашият коментар

Евгений Утин – „Писма от България“ и непознатата Руско-турска война

На фона на ежегодната полемика около Трети март като национален празник на България и вечните делби между русофили и русофоби, тази година почти незабелязано за широката аудитория на книжния пазар се появи едно забележително издание. Книгата на петербургския адвокат и военен кореспондент Евгений Утин „Писма от България“ излиза на руски език през далечната 1879 година, но, забележете, никога не е издавана у нас. Въпреки че представлява живо свидетелство от първо лице за войната, която Руската империя води с Турция, за всички тези години не се намира воля тази книга да достигне до българския читател.

Този факт засили неимоверно любопитството ми и дългият празничен уикенд прекарах с „Писма от България“, издадена в красиво книжно тяло от търновското издателство „Абагар“. Триста страници по-късно отговорът на въпроса „Защо чак сега?“ намира своя изчерпателен отговор.

Евгений Утин заминава за България малко след избухването на войната през 1877 г. и остава у нас до третия щурм на Плевен през септември същата година. Изключително интересно е да се вникне в неговите разкази и размишления за вероятно една от последните „романтични“ войни в Европа. Под „романтични“ визирам онова приповдигнато настроение, необоснован патос и еуфория, жадуването за предстоящите сражения като за истинско тържество. Това разбиране за войната е завинаги стъпкано в калта чак през 1916 г. в окопите на Сома и Вердюн. Но тогава, на брега на Дунава, картината е като от празник.

„Всички очевидци разказваха в един глас, че армията е великолепна, че цялата подготовка на войната е доведена до съвършенство, нашето оръжие блести, нашата артилерия внушава дълбоко уважение, към генералния щаб и ръководните лица се отнасяха като към икони и обществото беше готово да обсипе с камъни всеки, който би си позволил не само да не признава, но дори и да се усъмни в огромните таланти, в гения на всички онези, натоварени от съдбата с високата чест да поведат в бой руската армия“, описва Утин еуфорията в родината си.

Следващите страници илюстрират дълбокото му разочарование и болка от рухването на тази измамна фасада. Истинското лице на Руско-турската война за него, руския кореспондент и патриот, е поредица от престъпна немарливост, подценяване на противника, липса на подготовка и похабяване на човешки животи. Войната не се оказва бърз и безпрепятствен поход до Константинопол – и пушите, и екипировката, и оръдията, дори палатките на противника са по-добри от руските. Турците не бягат панически пред настъпващите войски, а оказват свирепа съпротива, която коства хиляди и хиляди жертви. Шокиращи са свидетелствата на Утин за несъвършенствата на санитарната част, за мръсотията и хаоса в полевите болници, където ранените губят живота си, просто защото няма кой да им обърне внимание; за мъчителните преходи с волски каруци, които много от пострадалите войници не успяват да преживеят. Унищожителна е критиката му за мащабната корупция, която владее интендантството и доставчиците на провизии за войската и безскрупулните схеми, които пресметливите тиловаци правят за сметка на обикновения войник. Горчивите изводи, които си прави военният кореспондент, водят и категоричната му оценка:

„Вярно, победихме, но нека никога не забравяме, че победихме с огромно числено превъзходство на силите и с несравнимите природни качества на руския войник, който не признава никакви препятствия в битката с врага“.  „Разбира се – пише Утин – руският войник понесе всичко, издържа и втори, и трети път и с гърдите си проби пътя до Константинопол. Но въпросът е колко излишни жертви паднаха в тази война заради лошото състояние на въоръжението. В този случай нищо няма да обясниш със „съдбовните неизбежности на войната“. По-скоро трябва да се позовеш на нашите може би също съдбовни неуредици“.

И докато горното дава доста автентичен поглед над състоянието на руската армия по време на войната, за българския читател ще е безкрайно любопитна и гледната точка на „освободителите“ към „братушките“ българи. А тя, поне според автора, е доста смесена. Първоначалните впечатления са изпълнени със скептицизъм. „Е, това народ ли е, за когото си струва да проливаме кръвта си? Неблагодарни, глупави – и т.н. и т.н.“ са част от подмятанията по адрес на българите. Всъщност едно от нещата, които изненадва руснаците при десанта им, е голямото недоверие на „братушките“. То обаче, както посочва Утин, има своите дълбоки корени. Не за първи път руски крак стъпва по тези земи в битка с империята на султана, но резултатите до този момент са катастрофални най-вече за местното население. В предишните войни отстъплението на руските войски е последвано от нечувани жестокости спрямо останалите в района българи и затова сега, през 1877 г., железният български аргумент е „Вие ще си отидете както няколко пъти досега, а турците ще се върнат и пак ще ни изколят“.

Голямо е подценяването и на българското опълчение, към което руснаците гледат с насмешка. Това се променя обаче след боя при Стара Загора, в който загиват половината опълченци, но подвигът им се прочува и променя отношението към боеспособността на българите.

Утин навлиза и по-дълбоко, търсейки причините за високомерното отношение на неговия народ към освободените южни славяни. И той ги намира преди всичко в „крайно ограниченото познание за историята на българския народ, преувеличените представи за мними благодеяния, които сме оказвали на българите в миналото, и накрая някаква съвсем фантастична представа за безпределната любов, която южните славяни изпитвали към нас“.

Той безпощадно критикува най-голямата, според него, грешка на сънародниците си – опита им да наложат своите собствени порядки над току-що освободения народ и да го поставят под опека. „Да попаднеш под опека, да загубиш пълноправие – няма по-тъжна съдба за който и да е народ. Нека народът преживява години на колебание, нека впряга всичките си сили и търпи загуби, само не го поставяйте под опека, тъй като в такъв случай той губи вярата в себе си и стъпка по стъпка се превръща в сляпо оръдие на своите опекуни“.

Авторът търси и историческите причини, поради които се проявяват тези „прекомерни изисквания за благодарност“, които руснаците предявяват навсякъде. И го намира в дългите години на татарско робство и изгубеното покрай това чувство на самостоятелност. „По силата на миналото, с което още не сме се разделили, гледаме на всеки дребен успех в обществения ни живот не като на нещо, което е в реда на нещата, а като на милостиня, зависима от благоприятен случай. При такова отношение към естествените надежди… ние знаем само да благодарим. Понятно е, че след като исторически сме възпитавани в чувство на благодарност, я изискваме и от другите, които имат щастието или нещастието да се срещнат с нас. Длъжни са да благодарят, а за какво – това е друг въпрос„.

Невероятна оценка на автор, който очевидно не е имал никакви притеснения да заявява позицията си, без да се страхува от цензура, преследване или отхвърляне заради едно или друго твърдение. Уви, подобни преценки се оказват достатъчни да обрекат книгата на забвение в последвалите десетилетия.

И още един момент, който ще спомена, защото заслужава внимание. Не си спомням да сме учили в учебниците, че Руско-турската война се оказва хуманитарна катастрофа за българите, вероятно надминала ужасите на Априлското въстание. Поражението на русите край Стара Загора и последвалото опожаряване на града прогонват десетки хиляди хора, които търсят спасение през Балкана. Покъртителни са картините, които Утин описва с ужас, докато разказва за бягащите майки, принудени да изоставят децата си по пътя, за отмъстителността на турците и изстъпленията над цивилното население. Войната навсякъде е кошмар, независимо дали я наричаме „освободителна“ в учебниците и си я визуализираме с героични сцени на патос. Хилядите безименни жертви сред цивилното население не попадат върху никоя картина или гравюра, но достигат до нас 139 години по-късно, ярко описани от Евгений Утин.

Чест и почитания на издателство „Абагар“ за това прекрасно издание. Признавам си, че цената от 20 лв. за книга от 300 страници с меки корици първоначално ме стресна малко, но томчето си струва всяка стотинка. Трябва да се отбележи и страхотното графично оформление, ценните бележки под линия, дело на преводача, и хубавият предговор от писателя Георги Данаилов, който резюмира вкратце есенцията от иначе многословния Утин. Тази книга без съмнение руши митове и точно по тази причина остава неизвестна у нас повече от век. Неудобна и за руската, и за българската страна, тя разкрива твърде много истини, поставящи под съмнение захаросаната фасада на тази война. И точно затова трябва да се чете. Защото знанието неутрализира омразата, породена от сляпата вяра в митовете и деленето на -фили и -фоби. И поставя в центъра неутралните факти, безименният героизъм и страдание на обикновения човек. Които трябва да почитаме с ръка на сърцето и днес.

Публикувано от Георги

Categories: Военни, Исторически, Мемоари | 2 коментара

Истински истории от Третото българско царство

Вероятно всички са слушали или чели историите за крал Артур и рицарите на кръглата маса, за Наполеон или за краля-слънце, за египетската императрица Клеопатра. В България също имаме истории, легенди и предания за владетелите от първата и втората българска държава. Но дотам. Третото българско царство е бяло петно за подрастващите. Сякаш князе и царе у нас не е имало след Освобождението.

istinski-istorii-02-blog

Ето защо с голямо удивление посрещнах новината за книгата на проф. Цветанка Кьосева, озаглавена „Истински истории от Третото българско царство“. Изданието е прекрасно – твърди корици, картина на децата на Фердинанд от художника Никола Михайлов и тонове илюстрации вътре, повечето от които цветни, включително още няколко разкошни платна на легендарния художник.

Книгата е с подзаглавие „За деца от 9 до 99 години“ и наистина, макар стилът й да е съобразен с детската аудитория, вътре могат да се открият много любопитни и слабо познати детайли от живота на царската династия, които ще се сторят интересни и на порасналите читатели.

istinski-istorii-05-blog

Проф. Кьосева е подредила съдържанието хронологично, но и по теми, за да отговори на любопитните въпроси: какво ядат царете, коя е първата царска сватба у нас, първият бал, с какво е известна тъжната княгиня Мария Луиза, къде учат децата на царя, какво представлява дворецът и много други. Добавени са случки и събития от живота на дворцовите обитатели, които допълват образите им по интересен и достъпен за децата начин. Освен за живота на княз Александър Батенберг и царете Фердинанд и Борис Трети, книгата разказва ценни подробности за по-малко популярните членове на царското семейство – княгините Надежда и Евдокия, царица Елеонора, принц Кирил… Някои от нещата, които прочетох, научавам за пръв път – като например каква е съдбата на единствената корона, украсявала главата на българска царица след Освобождението. Изключителните илюстрации, които украсяват това очарователно издание, са също толкова въздействащи, колкото и тематичното многообразие и увлекателния стил на проф. Кьосева. Част от тях са от личните архиви на обществениците Тошо Пейков и Любомир Юруков и не са много популярни. Липсва каквото и да било политизиране и залитане в спорни въпроси, каквито винаги съпътстват текстовете за Кобургите.

istinski-istorii-07-blog

„Истински истории от Третото българско царство“ действително е първата по рода си книга по темата за българските владетели след Освобождението, която е създадена за подобна аудитория. Иска ми се да вярвам, че това ще е само началото на едно по-сериозно осмисляне на епохата 1878 – 1944 г. и разглеждането й като исторически период, за който трябва да знаят всички възрастови групи.

Чест прави на изд. „Изток-Запад“ публикуването на подобна книга. Поздравления!

Георги

Categories: Детски, Исторически, български | Вашият коментар

Защо не победихме

С напредването на 100-годишнината от участието на България в Първата световна война изчитам всичко, което успея да намеря по темата в опит да осмисля това най-върховно военно усилие на нашия народ в цялата му досегашна история. Освен исторически съчинения, писани в по ново време и широко достъпни по книжарниците, особен интерес представляват мемоарните свидетелства на участниците в сраженията. Повечето са издадени в първото десетилетие след края на войната, но уви, единици са онези от тях, които биват преиздадени, при това почти всички са с изчерпани тиражи и достъпни само в антикварните сайтове. Ето защо с любопитство научих, че ИК „Труд“ пускат на пазара ново издание на книгата на полковник Стефан Нойков – „Защо не победихме“.

zashto-ne-pobedihmeПрез по-голямата част от войната Стефан Нойков е началник на Оперативното отделение в щаба на Действащата армия и като такъв има непосредствен поглед над целия процес по вземане на стратегическите решения. След поражението през 1918 г. той връчва на военния министър подробен доклад със своята версия за причините, поради които България губи. През 1922 г. разширен вариант на доклада излиза под формата на книга, озаглавена „Защо не победихме. 1915 – 1918“. Малко след това, през 1925 г. полковник Нойков намира смъртта си сред жертвите на атентата в църквата Св. Неделя, а книгата му е обречена на забвение в идващите десетилетия.

„Защо не победихме“ обаче представлява изключителен по своята същност документ. Тя рязко се различава от повечето мемоари, писани от съвременниците. В нея няма да намерите героични описания на сраженията, нито случки от бита на войниците, с които изобилстват много от останалите книги по темата. Полковник Нойков внимателно, методично и на база лични наблюдения, писма, документи и анализи разглежда включването на България в световния конфликт, условията на съюза с Германия, хода на бойните действия и най-вече причините за тежкото поражение, което претърпява страната ни през септември 1918 г.

Водещо през цялата книга е убеждението на автора, че асиметричността във взаимоотношенията между съюзниците е най-важната причина за неуспеха. Неизпълнените ангажименти от страна на Германия към малкия си съюзник, подценяването на опасността на Южния фронт и на практика изоставянето на българската армия сама пред все по-концентрираните сили на Съглашението водят до логичния завършек на тази епопея. Изключително интересни са телеграмите и писмата, които си разменят главнокомандващите на германската и българската армия и които Нойков привежда в пълен текст. От тях става ясно колко отчаяно се опитват българите да убедят могъщия си съюзник да изпрати подкрепления или поне да не изтегля бригадите си от Южния фронт – всички тези опити са уклончиво отклонени от германците, които постепенно опразват театъра на бойните действия от собствените си войски, за да ги хвърлят в сраженията на Западния фронт. Нойков се спира подробно и на деморализацията, настъпила в българските редици при тази демонстрирана от съюзниците нелоялност – при това на фона на все по-острия недостиг на храна и дрехи в изморената армия.

Авторът изразява и хипотезата, че развръзката би могла да бъде и по-различна, ако вместо да се окопае в двугодишна позиционна война, българската армия бе напреднала в неутрална Гърция още в края на 1915 г. и бе помела слабото гнездо на Съглашението в Солун. И същевременно си отговаря на въпроса защо не се е случило това – Германия няма ползва от бърз завършек на бойните действия на Балканите и излизане на България от войната. Напротив, малкият съюзник трябва възможно най-дълго да ангажира французи и англичани в Македония, защото в противен случаи техните дивизии ще отидат на Западния фронт и ще направят задачата на кайзера доста по-мъчна. Това е брутална, но и доста правдива теза, която разкрива много за коалиционните споразумения и играта на шах, където малките страни са просто пионки на големите.

„Защо не победихме“ се чете лесно, въпреки документалния си стил, и е написана изключително увлекателно. Рядко срещаната обективност на полковник Нойков и стремежът му да подкрепи тезите си преди всичко с документи заслужават истински адмирации и със сигурност ще допаднат на любителите на исторически четива.  Хубаво е, че книгата отново се завръща към нов живот. Дано я прочетат повече хора. Ще „охлади“ много разгорещени глави с рационалността си.

Публикувано от Георги

Ако книгата ви се струва интересна, вижте още:

Кристофър Кларк – „Лунатици“

Борис Дрангов – „Помни войната“

Георги Кременаров – „България в Първата световна война“

Categories: Военни, Исторически, Мемоари | Вашият коментар

„Власт и съпротива“ – Илия Троянов повдига завесата

„Истинската съпротива е съпротивата срещу духа на властта“.

Илия Троянов никога не е успявал да разбуни духовете в България. Не е от писателите, които постоянно са в медиите с някаква позиция, нито от онези, които правят буря в чаша вода с едничък фейсбук статус само. Той дори не е от писателите, които наричат „български“. Потърсете го в гугъл – „германският писател Илия Троянов“… Защото пише на немски. Твърде, твърде удобно, за да го прехвърлим в графа „чуждоезични“ и да игнорираме факта, че огромна част от творчеството му е посветена на недалечното минало у нас; че книга след книга упорито се опитва да повдигне завесата над тоталитаризма и дирижирания български преход, да предизвика някаква дискусия поне. Е, предизвиква. И интерес, и дискусия. В Германия…

vlast-i-saprotiva„Власт и съпротива“ излиза през 2015 г. в Германия и се нарежда сред 20-те книги, номинирани за най-добър немскоезичен роман на изминалата година. На български език е по книжарниците у нас от броени дни, а аз имах щастието да се сдобия с нея в деня на излизането й. „Съпротивлявах“ се точно няколко минути на желанието да зарежа натрупаната купчина с книги и да разбера какво е предизвикало такъв интерес у германските читатели. Изчетох я светкавично, на големи глътки. Веднъж започнеш ли я, става трудно просто да я оставиш. Историите, двете истории, те обсебват. Едната е на Константин – анархист и бунтовник срещу режима, прекарал в затвора 10 години заради опита си да взриви статуя на Сталин и преследван от Държавна сигурност десетилетия наред. Образът на Константин е вдъхновен от реална личност – дисидента Георги Константинов, с прякор Анархията, макар самият автор да твърди, че не е описал едно към едно ветерана анархист. Другата история е на Методи Попов – майор от Държавна сигурност, приближен на Тодор Живков, който успешно прекрачва в демокрацията като член на Висшия съвет на БСП. Според Троянов образът на Методи е напълно измислен, но и той е съставен на база интервюта с агенти от ДС и архивни материали. Сблъсъкът между двамата илюстрира доста живописно двете крайности в контекста на епохата – непримиримият борец срещу режима, който няма да отстъпи нито крачка от принципите си, и абсолютният кариерист, въплъщението на системата, инструментът от репресивния апарат, който плува в свои води както при управлението на Тодор Живков, така и в годините на т. нар. „Преход“.

Макар да е обявена като „роман“, „Власт и съпротива“ не се вписва изцяло в това определение. Прескачаща между отделни години – ту през 50-те, 60-те, 70-те години, ту в мътните времена от 90-те, тя не следва стриктно рецептата на класическия роман. Отделните глави се редуват с извадки от досиета от архивите на ДС, а спомените на Константин – с тези на Методи. Резултатът е една потискаща панорамна картина на тоталитарната държава и нейния репресивен апарат – пресъздадена от думите на угнетените и на угнетителите. Разбира се, Троянов не е създал само черни и бели образи, напротив – главните герои са достатъчно пълнокръвни, за да си дадем сметка за същността на системата. В образа на Методи виждаме не някакво чудовище, а човек от плът и кръв, който има свои принципи, свои ролеви модели, човешки слабости. Просто е от другата страна – съзнателно, гордо, и най-вече, заобиколен от себеподобни.

Макар да се е справил отлично със своите главни герои и сблъсъка между тях, не така стоят нещата с други детайли от романа. Троянов прокарва темата за женския лагер в Скравена покрай появилата се внезапно Незабравка и твърденията й, че е дъщеря на Методи. Тази история така и не се развива и до самия край остават твърде много въпросителни. А започва доста обещаващо и с потенциал да внесе допълнително драматизъм. Финалът на романа, макар и ефектен до някаква степен, също е странно решение. Чудя се доколко и той се базира на действителни събития. Въпреки това посланието на романа продължава да кънти в главата ми и след последната страница. Голямото обвинение. Голямото разочарование. От мнимия преход, от липсата на наказания при толкова крещящи престъпления; от безсрамния начин, по който се прикриха досиетата на бившата ДС през 90-те години, от мълчаливото изтикване в ъгъла на истинските борци от съпротивата, от политическия дневен ред, дирижиран от същите онези офицери и функционери на комунистическата власт. Погнусата от новите-стари кукловоди, които хвърлят в общественото пространство поредния политически проект, но остават главни действащи лица.

20160917_111146

Голямата истина и съжалението в думите на Константин:

„Трябваше ни процес, в който всичко да излезе наяве, как големците са се възползвали от системата, в какви жилища са живели, къде са ходели на почивка, какви училища, какви университети са посещавали техните деца и внуци. Кой е вършел за тях мръсната, опасната работа. Миналото се обсъжда у нас предимно в религиозни категории: провинение и опрощаване, изповед и разкаяние. Инструменти на театъра. Театърът е симулация на решаването на проблемите. Имахме нужда от процес, от който да стане ясно защо ни беше необходима социална революция. Народът трябваше да разбере, че едва лишаването на номенклатурата от власт и собственост би могло да промени нещо. Всичко друго е фасадност, витринна демокрация“.

В една нормална европейска държава подобен роман би разлюлял общественото мнение и би предизвикал истински фурор. В България това няма да се случи. Както не се случи истинският преход, както не се състоя истинското заклеймяване и преосмисляне на тежкото наследство. А „германският“ писател Илия Троянов ще бъде разбран и оценен там, къдетo хората дори са измислили и дума като Vergangenheitsbewältigung (моля, потърсете в гугъл значението й), на която, уви, няма български еквивалент.

Георги Грънчаров

Categories: Исторически, Политическа | 6 коментара

Трите живота на Луи Айер – швейцарският учител и български юнак

Опасенията ми, че в разгара на 100-годишнината от Първата световна война българското книгоиздавание ще изпусне момента и у нас няма да се появят достатъчно нови книги за онези времена, герои и събития, оказва се, май няма да се сбъднат. През няколко седмици научавам за една или друга книга по темата, макар за съжаление повечето да се отдалечават от сериозния исторически наратив. За щастие, тези дни попаднах на пример за обратното – книга, която респектира с качество не само в текста, но и в детайлите по оформлението си. Бързам да ви разкажа за срещата си с Луи Айер…

trite-jivota-lui-aier… Когато ме видя да чета „Трите живота на Луи Айер“, жена ми възкликна: „А, нямаше ли такава улица?“. И това възклицание говори много за познаваемостта на Айер у нас. Повечето хора не са чували за него, други са срещали името му по табелки на улици в някои от трите български града, където се намират такива. Трети, най-запознатите, го знаят като швейцареца, загинал като герой на фронта през Първата световна война, сражавайки се на страната на България. Може би това е и причината днес, 100 години след смъртта му, издателство „Изток-Запад“ да обедини всички интерпретации на Луи Айер в една малка книжка, разказваща за трите живота на швейцареца.

В изданието, впечатляващо с изисканото си оформление и твърди корици за своите 160 страници, намираме на практика цялата позната информация за Луи Айер. Историкът Зоя Апостолова проследява пътя на родения във френскоезичната част на Швейцария учител по гимнастика, който пристига в България през 1894 г. заедно с деветима свои сънародници, за да постави основите на спортното образование у нас. Учителствал последователно в Лом, Силистра и Русе, Айер е сред създателите на гимнастическия съюз „Юнак“, а във войните за национално обединение се сражава на фронта, за да загине през 1916 г. в околностите на Дойран като офицер от българската армия. Освен че се прочува у нас с развитието на спорта на практика от нулата, през 1913 г., след края на Междусъюзническата война, Айер издава и малка книжка на френски език, озаглавена „Pro Bulgaria“, в която защитава страната от клеветите в западната преса.

Освен текста на Зоя Апостолова, в книгата намираме и есеистичния текст на журналиста Светослав Стефанов, озаглавен „Нов живот в нова България. Или как Луи Айер възкръсна, но остана все така непознат“, в който Стефанов прави преглед на всичко, писано до момента за швейцареца – предимно в печата, но и през последните години и създадените за него няколко филма. Основната му теза е, че всички текстове представят недостатъчно и твърде едностранчиво личността на Луи Айер, издигайки го до национален герой, но „оставяйки го напълно непознат“. Доста фрапиращ е примерът със статия от вестник „24 часа“, писана във времето на „борците“  (познати още и като „мутри“) през 90-те, озаглавена „Швейцарец обучи първите борци“ и правеща своеобразен паралел между делото на Луи Айер и съвременните „герои на деня“. В прегледа си обаче Стефанов подлага на критика на практика всички, позволили си да споменат под някаква форма името на швейцареца – дори младежите от сайта „Българска история“, които през 2014 г. заснеха филм, посветен на Айер. От думите му се подразбира, че и това е опит за „героизиране“ на учителя по гимнастика (гледах филма още тогава и смея да не се съглася с този завоалиран опит да се пренебрегне благородната идея на младежите). Същевременно авторът не дава алтернатива, не казва какъв е правилният подход – вместо това завършва с йезуитското „Макар и все по-популярен, Айер е застрашен да си остане „великият непознат“. Само от нас зависи това да не се случи“. Да, добре…

trite-jivota-lui-aier

По друг начин обаче стои текстът на третия автор в книгата. В текста си „Непознат, но странно близък“ швейцарският журналист Марк Летау дава безценния и така необходим поглед на чужденеца, и най-важното – контекста, в който да осмислим живота и действията на Луи Айер. Летау отговаря по изключително увлекателен начин на въпросите защо Айер е безкрайно неизвестен в родната си Швейцария въпреки голямата си популярност в малка България, какво тласка десетки швейцарци в края на XIX век да зарежат родината си и да търсят предизвикателства в бившия Ориент, и защо Швейцария не обича герои. Отговорите на тези въпроси, особено на последния, са блестящи и изпитвам огромно желание да ги споделя тук, но по този начин ще ви разваля удоволствието от четенето на книгата, затова се въздържам.

Безкрайно любопитен е и послесловът в края на книгата от внука Луи Коста Айер, който дава един неочакван, но много показателен поглед над прочутия си дядо – този на семейството, на наследниците, към които приживе учителят по гимнастика явно не е проявявал кой знае какво внимание. За внука маследният портрет на стената е на една противоречива, маргинална личност. И, повярвайте ми, този човек има своите причини, които – сигурен съм – ще ви е много любопитно да научите.

Книгата завършва и с откъс от „Pro Bulgaria“, издадена от Айер през 1913 г. и заедно с многото архивни снимки по всяка вероятност е най-пълното и подробно произведение до момента, посветено на тази странна птица Луи Айер. Личност, в която всеки може да открие образ, който да го вдъхнови – спортист, юнак и гимнастик, пламенен патриот и защитник на българската кауза, герой от войните, оставил костите си за свободата на поробените в Македония. И нито един от тези образи няма да е пълен, нито достатъчен сам по себе си. Но и няма да намерите в книгата лесен отговор на въпроса кой всъщност е Луи Айер. Тя просто ще ви даде всичко необходимо, за да си отговорите сами. И затова я харесах.

Георги Грънчаров

Categories: Биография, Исторически | Вашият коментар

Борбата за Съединението през погледа на немския кореспондент

На тази книга попаднах, отбивайки се в книжарница на Главната в Пловдив. За късмет, тъкмо бях заровил нос в лавицата с местни издания, когато я видях. Не ми трябваше много мислене, за да преценя, че в ръцете си държа нещо безкрайно интересно.Часове по-късно вече четях в захлас, щастлив от откритието си.

„Борбата на българите за съединението си“ е разказ от първо лице на немския военен кореспондент Артур фон Хун, чиято първа среща с България е по време на Руско-турската война, която отразява за в. „Кьолнише Цайтунг“. Седем години след войната фон Хун отново е у нас, за да присъства на едни от най-драматичните събития по това време в Европа – Съединението на България с Източна Румелия и последвалата я война със Сърбия. Удивителните му свидетелства за тези събития излизат първо в Лайпциг и Лондон, а през 1887 г. и у нас. Но не се опитвайте да си спомните името на автора – книгата потъва в забвение за повече от век, старателно „забравена“ заради откровената и неконюнктурна българофилия, извираща от всяка страница.

Arthur von HuhnАко зачетете „Борбата на българите за съединението си“, бързо ще разберете защо е това забвение. Артур фон Хун е безпощаден в оценките си за „силните на деня“ и особено за Русия, от която сваля всякакви ореоли на освободителка и избавителка на младата българска държава.

„Първото, което забелязах беше това, че този уж „угнетен“ народ се намираше в такова благосъстояние, в каквото малко народи се намират в цивилизована Европа. Това чудно откритие не направих не само аз, но и всички руски офицери и войници… Те не намериха угнетени роби, а един състоятелен, богат народ, който се ползваше почти с по-големи права, отколкото самите му избавители! Нийде в цяла България не срещнах ни най-малка следа от истинска бедност, която в Русия се среща на всяка крачка. Всеки българин си има своя къщичка, своя нива, свое лозе, свои волове, крави и овце, а освен това и готови парички. Най-доброто доказателство за богатството на страната е този необорим факт, че България цели шест месеца е хранила без затруднение цялата руска армия“.

Оценката му във встъпителните думи на пръв поглед е шокираща, но подкрепена от наблюденията му над отношението на освободителите към току-що освободените „братя християни“ придобива наистина правдиви очертания.

„Руските дипломати не изучиха добре характера на българския народ, та затова се излъгаха горчиво. Те мислеха, че ще могат да управляват българите с камшик, както татарите и туркмените. Не, господа руски дипломати, българите не са родени за камшик и робство, а за самостоятелен, свободен живот“.

На 20 септември 1885 г. германският кореспондент отново е в познатата вече България, в разгара на преломни събития. По пътя си става свидетел на мобилизиращата се сръбска армия и възгласите: „Да живее кралят на Сърбия и Македония“. Следващите страници са завладяващо описание на Съединението, участниците в него и последствията от този изцяло български акт. Фон Хун дава безценни свидетелства за настроенията по това време, за почти сигурното очакване на българите, че им предстои да се изправят срещу Османската империя за защита на Съединението. „Всеки, без изключение, мислеше, че султанът ще удовлетвори желанието на Русия и ще потуши със силата на оръжието избухналото въстание. Но това не се сбъдна – и пред мене тихо и мирно лежеше революционния град Пловдив“.

Урок по дипломация

Доста се е изписало за заслугите на народните дейци, осъществили на практика Съединението – Данаил Николаев, Захари Стоянов, Иван Стоянович, Коста Паница, Чардафон и др. Фон Хун обаче дава ценни сведения за изключителната роля на княз Александър в това дело. Сред първите действия на младия княз (де юре васал на Османската империя) е да телеграфира на султана и да го помоли да припознае „свършеното дело на съединението“. Още в първия си ден в Пловдив, след литургията в православната църква, князът посещава турската джамия „Джумаята“ и заповядва да се отслужи молебен за султана. Междувременно от провинцията пристигат телеграми от окръжните управители, които молят княза – под заплахата на възможни безредици – да им позволи да обезоръжат мюсюлманското население. Князът обаче отказва. Вместо това показва съдържанието на телеграмите на главния мюфтия в Пловдив. „Колкото по-ясно се очертаваше намерението на княз Александър да се споразумее с Турция, толкова по-приятелски стана и настроението на мохамеданите спрямо княза и българския народ. Турците бяха единствените, които имаха причина да покажат враждебност към българите, но те не направиха това и останаха мирни. А еднокръвните и едноверни братя руси, на които българите не са направили никога нищо лошо, те показаха враждебност към българите и държавния им глава“, пише германецът.

Армията на капитаните

Неочакваното обявяване на война от страна на Сърбия сварва българската армия в положение, уникално в световната история. Князът по това време е на 28 години, началник-щабът – на 24, военният министър – на 29. Млади, все още неопитни мъже, на чиито плещи ще се стовари тежко бреме. Русия отзовава всичките си офицери от България и отчислява княза от армията си. „Отзоваването на руските офицери от българската армия – пише фон Хун – показа ясно на българите, че Русия обича България, а не българския народ. Тази враждебна постъпка отвори очите и на простолюдието, което преди вярваше в благодетелта и любовта на руския цар, както в евангелието. Всеки войник, всеки селянин виждаше сега със собствените си очи, че Русия е оставила България, и то в момент на най-голямата опасност“.

Фон Хун описва с невероятни подробности суматохата от предстоящата война, ужаса и уплахата, завладели София при настъплението на сърбите, и стихийната мобилизация на младата българска армия, която успява да се прехвърли от южната граница към Сливница за броени дни и да спре крал Милан току на подстъпите към столицата. Германският кореспондент е на мястото на събитията, неотлъчно до княз Александър, и става свидетел на неочакваното. Защото категоричната българска победа по това време е нещо наистина неочаквано – цялото европейско обществено мнение се занимава с въпроса какво ли ще прави крал Милан с победена България и какви ли условия ще й предложи. Германецът е удивен от храбростта, която показват българските войници и от качествата на офицерите, обърнали в бягство сръбската войска. Тук ще напиша имената им, защото трябва да се знаят. Майор Александър Гуджев, ротмистър Бендерев, артилерийски капитан Иванов, капитан Рачо Петров, капитан Олимпи Панов, капитан Узунов, капитан Попов, капитан Паница, подполковник Николаев… Герои!

Останах без дъх, докато четях разказаното от фон Хун. С уменията си на журналист германецът създава изключително драматични картини на боевете – почти усещаш барута и грохота на оръдията. Не си спомням да съм чел подобно автентично свидетелство от първо лице за тази война. Книгата е изключителна! Финалните страници авторът посвещава на своите прогнози за бъдещето на младата българска държава. Безкрайно любопитно е да надникнем в тези разсъждения днес, след близо век и половина. Някои от хипотезите, макар и предпазливи, звучат нереално с оглед на събитията от последвалите години. Други обаче са почти пророчески. Фон Хун разглежда сценарий, при който България се превръща в руска губерния. Уви, 60 години по-късно сценарият се сбъдва. Германецът обаче е твърде оптимистичен за съпротивителните сили на нашия народ. „България, покорена чрез грубата сила на руските щикове, ще може да се владее само чрез крайна тирания. Тази свободолюбива България от днес не влиза никак в кръга на деспотичната руска империя. България ще трябва да се прекрои по-скоро, за да стане достойна за руска губерния. Русия има сила да смаже България, следователно, тя ще я и смаже. Русия ще лиши българите от всичките човешки правдини, както е лишила поляците… Завоюването на България наистина ще принесе на Русия неограничена власт на Балканския полуостров, но от друга страна ще докара за руския държавен организъм такива отровни елементи, които ще отровят самата руска държава“.

Оставям този финал отворен с показателните думи на фон Хун. В какво е бил прав германецът и за кое греши, всеки може сам да направи изводите си днес. Щастлив съм, че случайността ме срещна с това книжно бижу и горещо препоръчвам на всеки да потърси книгата. Заслужава си всеки ред!

Публикувано от Георги

 

Categories: Балкански, Военни, Исторически | Вашият коментар

Историята на цивилизацията, събрана в един ден

Питали ли сте се някога кога човечеството е започнало да измерва времето в дни, часове и минути? Как древните хора са ходили до тоалетната? Какво са закусвали преди хиляда години? Кога се появява алкохолът? Кога човекът е започнал да си мие зъбите? А да се облича с истински дрехи? Сигурно има десетки, дори стотици въпроси от този род, много от които понякога си задаваме без дори да имаме идея къде да потърсим отговора. Или пък са твърде хаотични, твърде разнородни, че да ги търсим в дебелите енциклопедии.

Milion godini v edin denЕ, друго си е, ако намерим отговорите в систематизиран вид, нали? Но как систематизиран? По какъв отличителен белег? Историкът Грег Дженър намира много находчив начин да го направи в книгата си „Милион години в един ден“. Той просто събира някои основни и повтарящи се ежедневно дейности и достижения на човешката цивилизация в един единствен ден. От събуждането до навиването на часовника за следващото утро и лягането за сън.

Удивително е колко много информация може да научим за развитието на човечеството от този „един“ ден. Дженър ни засипва с огромно количество факти, преравяйки историята и изваждайки само онова, което ще послужи най-добре на неговата идея – да проследи как се е зародил конкретен навик, как е еволюирал, променял се е, за да достигне до наши дни. Кога се появява нуждата да измерваме времето, кога в различните цивилизации започват денят и нощта, кой измисля дванедесетичната бройна система и в кой момент се появява и изчезва екзотичната идея за заменянето й; коя е „страната, която най-зле се оправя с времето“ – това са само малка част от въпросите, на които намираме отговор още в първата глава на книгата.

Вероятно подобно четиво би ни се сторило прекалено претрупано с информация и трудно четимо, ако не беше великолепният хумор на Дженър. Да, истината е, че се заливах от смях, докато четях. Авторът, освен невероятен ерудит, е и страшно забавен – с ироничен, пиперлив на моменти хумор, безцеремонен, умело подлагащ на шегите си дори и теми от религията и най-интимните… ъъъъ… хигиенни въпроси. Четейки го, буквално си представяш един забавен филм, в който египтяни, пещерни хора, средновековни владетели и древни китайски изобретатели се прескачат един друг, всеки добавяйки по нещо в причудливия казан на цивилизационните открития, а от него изскачат часовници с махало, канализационни системи, домашни животни, странни облекла, пръчици за хранене и какво ли още не. И като казах „канализационни системи“, се сетих само за един пример за самоиронията на Дженър, който ме накара да се хиля като зелка:

„Чистотата е отличителен белег на тази (индийската) цивилизиция, също както пасивната агресия и висенето но опашки са отличителни белези на британската култура…“

Примерът е от може би най-забавната глава от книгата, посветена на ходенето до тоалетна и проследяването на тези специфични нужди през вековете. Знаехте ли например, че английската дума toilet произлиза от toilette, което през Средновековието означава „парче плат“? Твърде любопитно е какво е представлявала тоалетната в древен Рим, колко развити в това отношение преди 4500 години са били народите в днешен Пакистан и как в Англия и в XVIII век е нещо нормално да си метнеш нечистотиите на улицата.

Още по-любопитно е как са създадени първите зърнени закуски „корнфлейкс“. Д-р Джон Келог, лекар в санаториума „Батъл Криг“ и заклет вегетарианец, се бил посветил на мисията да предпази колкото е възможно повече хора от греховността на мастурбацията. Келог препоръчвал консумацията на храни без никакъв вкус и пикантност и големи количества зърнени храни. Един ден брат му Уил, който помагал в кухнята на санаториума, забравил на огъня тенджерата с жито, в резултат на което то се разкашкало. Уил изцедил блудкавата каша, пресовал я и получил някакви житни люспи, които двамата братя решили, че все пак стават за ядене. Резултатът изненадал и двамата и станал началото на цяла индустрия, а зърнената империя „Келог“ бързо завладява американския пазар.

Приказливостта и безкрайните жокери, които Дженър непрестанно вади от ръкава си ни превеждат през обичайните „ритуали“, които извършваме ежедневно, за да проследим откога човекът отглежда домашни любимци, кога започва да създава алкохол, какви са навиците ни за обличане, за вечеря, за пиене, кога започваме да мием зъбите си… Главата, посветена на храненето, е особено колоритна и показва как са се хранили през вековете различните култури. Много любопитен е един момент от началото на XIX век във Франция, когато Наполеоновият елит обичайно се храни на маси, отрупани със стотици блюда, представляващо както огромно разточителство, така и известно театралничене. Тогава именно един руски княз – посланик Куракин, демонстрира на прием в луксозната си резиденция революционно различен метод на сервиране – на масата са наредени само прибори, а отделните ястия се сервират индивидуално – истински шок за френския елит от онова време и нещо, което днес считаме за напълно естествено.

Примерите за подобни любопитни епизоди са твърде много и неусетно стигаме до края на книгата, където денят вече е свършил, а ние се приготвяме за сън и навиваме часовника си за следващия ден – нещо, което човечеството прави горе-долу от средата на XIX век с първите навиващи се механични часовници, които заменят платените „будачи“, тропащи сутрин по прозорците на хората. Извървели сме хиляди години само в рамките на един ден. А с ерудит като Грег Дженър, при това адски забавен, пътешествието със сигурност си заслужава.

Георги

Categories: Исторически, Научнопопулярна | има 1 коментар

Адолф Хитлер – спомени за нашето приятелство

Всички книги, които съм чел досега, посветени на личността Адолф Хитлер, имат една сходна особеност – „бяло петно“ по отношение на неговите ранни години. Сякаш този период е загадка за историците, а може би повечето от тях не виждат нищо особено в младостта на бъдещия фюрер. Точно това време обаче е тема на едни любопитни мемоари – „Адолф Хитлер – спомени за нашето приятелство“ на Аугуст Кубичек. Книга, твърде различна от спомените на Хайнц Линге например, който пише лаконичната „Аз бях лична охрана на Хитлер“. Или от историческото изследване на Лорънс Рийс „Зловещата харизма на Хитлер“ (историците се вълнуват много повече от политическата му кариера). Може би по-оригинален поглед носи „Личната библиотека на Хитлер“ от Тимъти Райбек, но това отново е твърде малък щрих от цялата картина.

Adolf Hitler spomeni za nasheto priyatelstvoСпомените на Аугуст Кубичек по всяка вероятност са уникално свидетелство. Написани от човек, комуто е чужд всякакъв стремеж към сензационност или неправдоподобно украсяване и приписване на неистинни твърдения, тези спомени са запечатали в себе си образа на Адолф Хитлер, какъвто не сме виждали никъде. Адолф Хитлер преди националсоциализма, преди лентите с пречупения кръст, преди горенето на книги, подпалването на войната, концлагерите… Адолф Хитлер преди Ева Браун.

Юношите Адолф и Густл се срещат в театъра на Линц, на партера за правостоящи, запленени от общата си любов към операта, в далечната 1904 г. През следващите четири години между тях възниква пламенно приятелство. Те са неразделни, въпреки крайно различните си характери. Младият Густл има музикални заложби и мечтае за кариера на диригент, но е принуден да работи в тапицерското ателие на баща си. Хитлер е очарован от музикалното изкуство и по-специално операта, но проявява особен талант в рисуването и си представя бъдещето си като архитект. Двамата споделят всяка свободна минута заедно, а Кубичек има удивителна памет за тези моменти, пишейки книгата си чак през 1953 г.

Благодарение на неговите спомени виждаме Хитлер в необикновена светлина. Младеж, разкъсван от множество противоречия; обладан от енергия, която го кара да чертае мащабни планове, а в следващия момент да ги загърби и да се впусне в друга мисъл с нова страст. Изключително привързан към семейството си, Адолф има нелека съдба и твърде рано остава сирак. В непрестанен контакт с него, Кубичек разказва впечатленията си от общуването със семейството на Хитлер и взаимоотношенията, които бъдещият фюрер има с най-близките си роднини.

Младежките блянове и фантазии, които споделят двамата приятели, също са показателни за сложната личност на Адолф. За първи път тук се появява образът на Щефани – девойка, в която той е отчаяно влюбен, но по безкрайно сдържан начин. Хитлер никога не предприема дори стъпка в посока изясняване на чувствата си пред русокосата красавица. Посвещава й стихове, но ги споделя само със своя приятел Густл. В отношението си към нея проявява учудваща за годините си сдържаност, която може да се проследи и в по-късните му години.

Хитлер непрестанно крои планове и мислено преустройва сгради и инфраструктура от заобикалящия го град. Интересното е, че говори с невероятна убедителност за всичко това, сякаш то непременно ще се случи. Когато Густл го подсеща за въпроса с финансирането на тези смели замисли, бъдещият фюрер пренебрежително махва с ръка, казвайки, че това е нещо маловажно. В неговите представи всичко ще се случи точно така, а за това ще се погрижи един имагинерен Райх. Любопитно е, че част от тези младежки идеи в крайна сметка се сбъдват, когато поема канцлерския пост.

Странно е, но Аугуст Кубичек се придържа в книгата си единствено към непосредствените спомени за конкретни черти на своя приятел, конкретни ситуации и случки от миналото, без да прави паралели с по-късния Хитлер, фюрера на германския Райх. Той не се опитва да обясни бъдещия канцлер с личните си наблюдения на юношата Адолф. Ние обаче можем и тъкмо в това е ценното у тази книга. За читателя е интересно да проследи как се формира този своенравен характер, чувството за предопределеност и историческа роля, фанатичната убеденост в своите вярвания, дори зараждането на омразата към евреите, недоверието към военните, съчувствието към мизерстващите. Цялата младост на бъдещия фюрер, изпълнена с нереализирани мечти, със семейни нещастия и крайна бедност, сякаш е подчинена на мисълта за нещо по-голямо, предстоящо, предопределено… Всички решения, които взима, всички странни черти в характера му, го водят по пътя, определен му от историята… и в крайна сметка до трагичния край.

Разбира се, за нас е лесно да правим тези връзки и аналогии от дистанцията на времето, докато у младия Густл Хитлер е просто най-добрият му и единствен приятел. И когато след края на войната американският служител на ЦРУ го разпитва, той е учуден, че някой е бил толкова близо до фюрера и е можел свободно да отиде до него, без охрана.

„Но вие сте могли да го убиете“, възкликва разпитващият.

„Да, можех“.

„А защо не го убихте?“

„Защото беше мой приятел“.

Трябва да си призная, очаквах малко или много хвалебствена книга, която да представя фюрера в оневиняваща светлина. Това би ме разочаровало доста. Кубичек обаче ме изненада с правдивото описание на своето познанство с Адолф Хитлер, без да внушава каквото и да било, оставяйки преценката на читателите си. Страниците с тези мемоари са ценни именно с това и поднасят много интересни и непознати щрихи към портрета на една от най-знаковите личности на ХХ век. Рядка находка, която може и да остане незабелязана на фона на множеството книги, посветени на Хитлер. Но безспорно впечатляваща с искреността си.

Публикувано от Георги

Categories: Исторически, Мемоари | Вашият коментар

„Караджата“ – словесен паметник на един български герой

Този роман дължи възкресяването си от забравата на друг един. „Калуня-каля“, издадена в края на 2014 г. от ИК „Хермес“, върна в редиците на бестселърите един непризнат български класик. Георги Божинов и неговият изтупан от прахта шедьовър трогнаха читателите, настървиха ги за още от опияняващото слово на големия майстор, от богатия му език, от живата, преливаща от човечност проза. Тогава дойде и новината, че друг един забравен роман на Божинов ще бъде преиздаден. „Караджата“ се появи в края на 2015 г., очакван с нетърпение от хиляди читатели.

KaradjataДействителни събития и тук са в основата на повествованието. Четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, наброяващи стотина юнаци, тръгват заедно в лятото на 1868 г., водени от двамата воеводи, да вдигат на въстание заспалия български народ. След кратки сражения с турски башибозук и редовен аскер, начинанието претърпява провал. Трагичният, но толкова героичен край на Хаджи Димитър е обезсмъртен в едноименната балада на Ботев, която кънти в ушите на всеки българин още от училищната скамейка. Може би идеята на Божинов е била да направи нещо подобно с фактическия лидер на четата, обаятелният Стефан Караджа, използвайки богатството на прозата. И го прави, разбира се, без претенциите да достигне поетичния връх на гениалния Ботев стих. Това, което се получава като резултат, е един много жив, много богат образ на легендарния воевода, в който за пореден път виждаме талантливото перо на Божинов да си играе с емоциите ни и да ни трогва от страниците на книгата.

За да напише „Караджата“, Георги Божинов минава по стъпките на четата сто години след описаните събития. През равнините, които с мъка са преминали въстаниците; деретата и хълмовете, където се водят кръвопролитните сражения, до Канлъ дере, Кървавото дере, където четата е окончателно разбита, а раненият Караджа е хванат в плен. Ходенето по стъпките на героите си личи в написаното. Личи си в невероятните описания на природата, на българската земя, по която вървят ли, вървят опиянените от романтични надежди бивши емигранти. И тук, както в „Калуня-каля“ природата е жив участник, всяка страница кипи и трепери от звуци, от наситени картини на летни пейзажи с цялата пъстрота и емоция, която само истински майстор на перото може да претвори в писано слово.

Разбира се, централен персонаж е Караджата. Образ, който Божинов изгражда извън стереотипа за героя, но все пак близо до възрожденската традиция, до очакванията ни за образа на борец за свобода. Стефан Караджа е смел до безумие, роден лидер, грижовен с четниците. Той е идеята, претворена в жива плът. Вдъхновението, даващо сила на капналите от умора момчурляци. Но макар и външно невъзмутим, в душата си воеводата е в постоянни противоречия, глождят го болезнени въпроси. Част от тези въпроси Божинов задава много предпазливо, а някои предпочита само да спомене бегло, без да доразвие напълно. Като въпроса заслужава ли тоя народ цялата тая кръв, проливана за неговата свобода. Той все пак го прави. Поставя го в устата първо на турчин, а после позволява този въпрос да зажужи и в главата на воеводата. Но представете си да беше продължил още по-нататък – във време на силно идеологизиране и митологизиране на българската история и по-специално на Възраждането. Може би книгата никога нямаше да види бял свят. Тя и без това е на границата – нетипична за времето си, макар далеч не колкото „Калуня-каля“.

„Караджата“ постига своята цел – въздига словесен паметник на един обичан български герой. Може би годините на забвение, които идват след издаването й, следват логиката на самия Божинов, който пише: „Има нещо неловко в новия паметник. Паметниците трябва да остареят, да станат старинни. Тогава старинността става искреност някак, а искренността пробива пласта на годините и идва към нас…“. „Караджата“ е точно това – искрен паметник, изграден от талантлив майстор, достигнал до нас с благородната патина на годините. И може би заради това още по-ценен. А, сигурен съм – и по-четен.

Публикувано от Георги

Categories: Балкански, Исторически, български, художествена | Вашият коментар

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: