Исторически

Червеният октомври и революцията, която промени света

Емблематична годишнина отбелязваме днес, точно на днешния ден. 100 години от началото на Октомврийската революция, която промени света по начин, неочакван за никого до този момент. Начин, твърде различен от обещаното, и с твърде дълготрайни последици, за да подминем тази годишнина незабелязано. Представям си какво би било на този ден, ако у нас все още на власт беше комунистическата партия. Представям си мащаба на бутафорията, на лъжите, на празните хвалебствия. Близо половин век продължи за нас този унищожителен експеримент. Руснаците страдаха повече. Щетите и при двата народа, както и в цяла Източна Европа, са неизчислими. Но въпреки тях, днес имаме свободата да знаем. Да се информираме. Или да не се.  Да научим истината, ако имаме желанието за това. Да се заровим в източници на факти, вместо да повтаряме като папагали пропагандните лъжи. Да си представим цялата картина на промяната, която Октомврийската революция наложи с кръв и оръжие на света. И да сме благодарни, че експериментът й все пак се провали. Уви, за някои доста късно, но се провали.

Вкъщи имам цял рафт с книги, посветени на щетите. На терора, на лагерите, на престъпленията, причинени от комунизма. В Съветска Русия, в Унгария, Северна Корея, България, Чехия. Шаламов. Солженицин. Евгения Гинзбург. Гросман. До този момент обаче не съм се задълбочавал в книги, описващи как започва всичко. Винаги ми се е струвало твърде, твърде сложно. По руски сложно. Необяснимо. Загубвах се в понятия като „егери“, „меншевики“ и „троцкисти“, които се срещаха постоянно при изброените автори. Имах нужда някой да ми го обясни простичко, ако е възможно. Кой какъв е в този убийствен пъзел? Как започва всичко? Кой дръпна спусъка? Кой позволи на стихията да залее Изтока?

Потърсих отговорите в една книга, която ми се стори тъкмо като за случая. „Октомврийската революция“ на бившия британски агент под прикритие Дъглас Бойд излезе на български език от „Сиела“ преди няколко седмици, за да улови момента на знаковата годишнина. И да даде някои отговори на онези, които преливат от въпроси. Обемът й от малко над 200 страници ме учуди, но и зарадва. Нямам възможност да чета грамадни тухли в последно време, а и исках нещо систематизирано и обобщено, без излишни подробности. Това обаче се оказа и нож с две остриета. За Октомврийската революция, както се убедих, просто не е възможно да се пише в телеграфен стил, кратко, ясно и подредено. Защото тя самата е хаос, чудовищен в своите мащаби и напълно неразплетим.

Бойд започва с кратко въведение за някои от имената, превърнали се в символи на революцията. Ленин, Сталин, Троцки, Маркс и Енгелс. За всеки от тях са изписани десетки хиляди страници, тук авторът се е постарал да синтезира основното в по 2-3 страници. Отделено е внимание на обстановката в имперска Русия в началото на ХХ век и на първите признаци за изостряне на социалното напрежение, довели до размирици. Бойд се спира на личността на Николай II, само за да изтъкне негативното си мнение за способностите на царя и неговото подценяване на ситуацията, нежеланието да направи каквито и да били промени и в крайна сметка неговата безпомощност пред лицето на историята. Същевременно повдига завесата над твърде любопитната подкрепа, която получават болшевиките от Германия в разгара на Първата световна война и идеята на Берлин да финансира революцията с цел изваждането на Русия от войната.

Всъщност за малка като обем книга, мястото, отделено на военновременната обстановка е учудващо много. Бойд проследява бойните действия на руснаците срещу силите на Тройния съюз в териториите на днешна Румъния, Полша и Украйна, състоянието на войските, различните настроения за и против войната. Безспорно Общоевропейската война е катализатор за революцията, но на мен лично ми се струва, че фокусът върху това в книгата изглежда твърде пресилен на фона на множество други бели петна. На февруарската революция също е отделено подобаващо мнение, докато, колкото и да е парадоксално, за събитията от онзи прословут октомври 1917 г. има буквално няколко реда. Не се шегувам. В книга, озаглавена „Октомврийската революция“, октомври е споменат толкова бегло, че просто се губи в лавината на събитията. Впечатляващо обаче е разкриването на широкия революционен фронт, който всъщност довежда до краха на империята. И докато лексиката от последвалите години повтаря неуморно за „болшевики“ и „болшевишка революция“, става ясно колко други сили са действали кога единно, кога всеки срещу всеки, в събарянето на монархията и дърпането на спусъка. Защо не знаем за тези „други сили“ ли? Бойд проследява съдбите на някои от тях и на изявените им водачи. Всички до един намират смъртта си в чистките на Сталин – разстреляни или, в най-добрия случай, заточени из ледовете на Сибир. За да останат болшевиките, при това „правилните“ болшевики, като еднолични узурпатори на революцията и да зададат курса към последвалата кървава диктатура.

Разбира се, книгата има и някои силни моменти. Всъщност, един. Публикуваният за първи път доклад на комисаря на Уралския съвет Яков Юровски, който е и комендант на Ипатиевата къща. Именно там, в Екатеринбург, през юни 1918 г. е затворена фамилията Романови, а настъплението на антиболшевишкия чешки легион ускорява развръзката по въпроса със съдбата им. Юровски с нечувано хладнокръвие разкрива детайлите по убийството на царското семейство. Подробностите са толкова стряскащи, че изведнъж, сред цялата документалност на текста, попадаш сякаш в „Хладнокръвно“ на Труман Капоти. Един от най-ужасяващите моменти от революцията оживява по начин, който и филм не би се справил да опише толкова добре.

Иначе в доста отношения книгата не успя да отговори на очакванията ми. Малко място е отделено на разразилата се гражданска война и различните сили, борещи се за надмощие в нея. За личности като Врангел и адмирал Колчак например се споменава твърде бегло, а това са емблематичните фигури на съпротивата срещу болшевиките. Няма особено много информация за сраженията с белогвардейците и в крайна сметка победата на червените, определила спускането на дългата болшевишка нощ над цяла Русия. Може би е разбираемо с оглед на стремежа на Бойд към резюмираност и сбитост на разказа, но липсата на тази фактология ни оставя единствено с вицовете за „белите и червените“ и Чапаев.

И все пак, било то заради кръглата годишнина или заради ефектната корица, а и заради вечния интерес към темата за революцията и за комунизма като цяло, книгата ще намери своите читатели. И дори в телеграфния си стил и формат може да бъде една стартова точка към осмислянето на онези кървави събития, тласнали света към една нечовешка диктатура и затрили живота на милиони заради едно фалшиво обещание за справедливост. Колкото до последиците, по-горе споменах няколко знакови автора, които дават много ясна представа за мащабите на терора в последвалите десетилетия. Потърсете ги. Прочетете ги. Разкажете за тях на други. Нека не допускаме пипалата на пропагандата да си проправят път отново.

Публикувано от Георги 

Advertisements
Categories: Военни, Исторически, Научнопопулярна, Политическа | 2 Коментари

„Хавра“ – адът е навсякъде, където законът отсъства

Много шум се вдигна покрай новата книга на Захари Карабашлиев. Разбираемо, след като неговият бестселър „18% сиво“ се превърна в една от най-обичаните книги от съвременен български автор. „Хавра“ дойде след продължително „подгряване“ и с интригуващ анонс от „Сиела“, които я определиха като „криминален разказ, историческа проза, драматична любовна история и книга в книгата“, а също и „с елементи както на напрегнат ноар, така и на историческа хроника“. Как ви се струва това, а? На мен ми се стори твърде пъстро за вкуса ми, но без съмнение интригуващо.

Книгата престоя на бюрото ми известно време, преди да посегна към нея. Притеснявах се, че няма да имам нужното спокойствие и време, за да й обърна подобаващо внимание. Излишни притеснения – още с първите няколко страници четенето тръгна изключително плавно и страниците бързо започнаха да се нижат. Карабашлиев има изумително лек и увлекателен стил. Казвам го с ръка на сърцето. Рядко български автор пише толкова премерено, грабващо и почти хипнотично. Подобен беше случаят с „18% сиво“, тук имаме същият вече познат стил на един умел разказвач, който е изживял много от онова, за което пише (а за останалото се е постарал да потърси достатъчно информация). Всъщност, така и така направих паралел с предишния роман, трябва да отбележа, че той не е единствен. Емигрантът в Америка, разбира се, барман – Захари няма как да го опише така свойски, ако нямаше автобиографичен елемент в цялата работа. И Варна… тази Варна… описания на детайли, картини и импресии, които само един варненец може да предаде по този начин.

Като сюжет „Хавра“ е сложен и до голяма степен озадачаващ експеримент. Самият автор споделя в епилога, че е имал две различни идеи за роман. Едната линия е историческата – животът на военния кореспондент Макгахан, чиято съдба по любопитен начин се преплита с тази на българския народ. Другата, съвременната, не е нищо ново – български емигрант в Америка се завръща в родния град, за да погребе баща си и да уреди наследствените земи, нагазва дълбоко в посткомунистическата родна мътилка, забърква се в сложни и опасни схеми с местната групировка и в спонтанни интимни приключения със случайни момичета. Двете линии на пръв поглед нямат допирни точки и спокойно можеха да бъдат две различни книги (едната от тях – осъдена да попадне сред купчина себеподобни произведения от цял куп съвременни български автори, експлоатиращи емигрантската и постсоциалистическата теми). Всъщност, само на пръв поглед. Докато четях, прескачането от тема в тема не беше дразнещо, беше по-скоро любопитно. Опитвах се да разбера къде ще се свържат двете, къде ще са пресечните точки. Ще има ли такива? Открих връзката в най-очевидното. Хавра. Заглавието. Хавра – пущинак, необработено място, бъркотия. Това е според тълковния речник. Това е и българската действителност в безпътицата след промените. Хавра. Бъркотията в залязващата Османска империя, която изкристализира в пепелищата на Априлското въстание какво е? Хавра. Ужас, от който косите ти се изправят – това е Батак. Но това е и Варна, оплетена в безкрайните пипала на всесилната групировка.

„Адът не е онова тъмно място под земята с огньовете, дяволите и мъченията.

Адът е навсякъде, където върховенството на закона отсъства. Безправието превръща в ад и най-живописното кътче на земята.

Там, където няма справедливост, демоните и огньовете се появяват неизбежно“

Ето я пресечната точка. Подчертах си този цитат. Прочетох го няколко пъти. Хареса ми!

При все впечатляващия стил на Карабашлиев и амбициозната задача да слее в едно цяло две толкова различни линии, романът предизвика у мен смесени чувства. Голямото въодушевление, с което зачетох в началото, някъде към средата започна да губи някои от нишките. Историческата линия вървеше добре, но в съвременната нещата започваха да издишат. В края бях по-скоро объркан, отколкото впечатлен. Нереалистични ситуации, в които главният герой си позволява твърде дръзки неща (и му се разминава!), невероятни приятелства (бившият легионер Тото сякаш е някакъв всесилен фокусник, докато алтруистично се опитва да помогне на своя приятел).  Развръзката за някои от героите дойде твърде претупано, за други въобще не дойде. Случилото се с възрастната докторка изобщо не съответстваше на иначе яркия й образ, който Карабашлиев бе успял да изгради толкова умело. С Лира, приятелката на главния герой, дори не разбрахме какво точно се случи. Цели съдби потънаха в догадки.

Усещането ми за „Хавра“ е като за една добра идея, пришита към друга, не толкова добра, от което, по закона за скачените съдове, нещата се уравновесяват по средата. Безспорно стилът на Карабашлиев вдига летвата и прави романа адски четим, но недовършените сюжетни нишки и преексплоатирането на до болка познати теми оставят привкус на недоизпипан краен продукт. Книгата ще намери своите верни читатели – тя вече е бестселър така или иначе. Аз обаче си мисля, че големият роман на Захари Карабашлиев тепърва предстои. И ще го чакам с нетърпение!

Публикувано от Георги

Categories: Исторически, Криминални, български, трилър | Вашият коментар

Първата биография на Левски

За Левски са изписани десетки хиляди страници. Стотици книги, стихотворения, поеми. Левски е икона. Но и мейнстрийм. С тениски на Левски се кипрят хора, които нямат и понятие от делото на Апостола. Портретът му виси в кабинетите на хора, които са предавали многократно всичките му идеали. За Левски са се упражнявали да пишат цяла върволица талантливи, но и бездарни хора. Биография след биография. Избягвам подобни книги – излизат твърде често и не виждам какво ново и непознато биха ми разкрили за личността на Апостола. До момента, в който не видях тази. „Васил Левски. Дяконът“ от Захарий Стоянов – две имена, които няма как да бъдат заедно и да не предизвикат мигновен интерес.

Не подозирах за съществуването на подобна книга, признавам си. Първото й издание е от 1883 г., отпечатана е в Източнорумелийската печатница на Едуар Дионне. Твърде слабо позната на широката публика, това е първата българска биография на Апостола. И първият опит за биография у нас въобще. И то именно от Захарий Стоянов, хрониста на Априлското въстание, съвременника и участника в националноосвободителните борби. Издадена само 10 години след смъртта на Левски, това действително е най-автентичният му образ, достигнал до нас в неподправен вид, със запазен колоритния възрожденски език на автора, неговите непосредствени проучвания, разговорите му със свидетели, близки и познати на Апостола, с очевидци на едно или друго събитие.

Първият ми досег с книгата просто ме очарова. Издателство „Хермес“ са се постарали да възродят биографията на Левски в достоен и изключително впечатляващ вид. Твърди корици, стилно оформление, безкрайно удобния формат 70 на 100, интересен предговор от Тони Николов. И всичко това е само прелюдия към живото свидетелство на Захарий Стоянов за личността на Апостола – такъв, какъвто е запомнен от своите съвременници.

Биографията започва с интересно встъпление, говорещо много за обстановката по онова време в новоосвободена България: „Посред възпяването на генералските еполети, посред френетическите „ура“ и проливането горещи сълзи над чужди гробове  и величия, не би било зле, ако тук-там се мяркаше и нещо за наши работи, за наши хора. Най-после – и ние сме народ, Боже мой, и ние имаме национален егоизъм, человеческо достойнство, което трябва да тържествува над чуждите авторитети, трябва да ни характеризира като народ, а не безсъзнателна, самоунижающа се тълпа“.

Захарий Стоянов се спира много подробно на ранните години от живота на Васил Кунчев, неговия досег с лицемерния свят на калугерството, към който той така и не успява да се причисли. Следват първите му участия в революциите на Балканите, сблъсък с турците и бягство от Сърбия, завръщане в България… Авторът разказва и какво стои зад митичното съкращение БРЦК, колко наивно, но и с познаване на българската психология са действали шепата осъзнати мъже по онова време.  „Дошли до заключение, че ако се яви човек пред простолюдието малко по-тържествено, с шарено пълномощно, украсено с печати, написано вътре с левове, полумесеци и сабли, с билети и пр., изпратен уж от някакво си Привременно правителство или Централен български революционен комитет, то ще да има по-голяма цена в очите на всеки отсам Дунава българин“.

Разбира се, отчитайки времето, в което е писана книгата и още яркия спомен за Апостола, не можем да говорим за безпристрастност на самоукия биограф. Отношението му към личността на Левски е видимо, но Захарий Стоянов все пак не изпада в излишно идеализиране. Обстойно се спира на финалните епизоди от живота на Дякона, предателството на поп Кръстю, когото Захарий категорично смята за главен виновник за залавянето на Апостола. Но и предателството на Иванчо Хаджипенчович, един от чиновниците, подписали смъртната присъда, а в последствие, след Освобождението, вдигнал си къща на 150 метра от мястото на обесването.

Безкрайно ценна е тази биография за осмислянето на Левски през погледа на съвременниците му. Да, тя е непълна, липсват може би подробности за един или друг епизод или взаимовръзка с общата картина, но е дотолкова автентична, че да ни потопи в духа на онова време и да ни покаже как се е родила легендата. Онази легенда, която днес сме склонни да развяваме като хоругва за цели, които нямат нищо общо с личността на Васил Левски.

Публикувано от Георги

Categories: Биография, Исторически, български | 2 Коментари

Тайните оръжия на Хитлер

Имам особено силно влечение към авиацията и не случайно цял рафт в библиотеката ми е посветен на книги за летци и бойни самолети, които кротко си съжителстват с подбрани авиомодели. Всеки фен на хвъркатите машини обикновено си има любима „тема“. Моите са две – Въздушните войски на Царство България и т. нар. Luft’46, футуристичните реактивни проекти на Третия райх. Години наред прекарвах голяма част от свободното си време в четене на статии, разглеждане на чертежи и сглобяване на авиомодели, илюстриращи великолепните, надминали времето си бойни самолети на германската инженерна мисъл от края на войната. Някои от тях така и не напуснали чертожната дъска, други останали на ниво прототип, трети – сглобени частично, а четвърти – като изумителния Messerchmitt Me-262, „народния“ Heinkel He-162, бомбардировача Ar-234 или ракетната „бълха“ Me-163, дефилирали в небето над Германия в самия край на Втората световна война.

Ето защо, когато разбрах за предстоящото излизане на български на книга, посветена на тези Wunderwaffen, ме обзе ентусиазъм. Зачаках с нетърпение.  „Тайните оръжия на Хитлер“ на Хосе Мигел Романя се очертаваше да излезе като част от отдавна изоставената поредица „Historia incognita“ на „Сиела“. Простих замяната на оригиналната корица, на която блестеше призрачна архивна снимка на футуристичния Horten Ho-229, защото Живко Петров беше направил достатъчно добра алтернатива за българското издание. Търпеливо изчаках излизането на книгата и зачетох с интерес…

Не зная колко от вас са запознати в някаква степен със секретните оръжия на Третия райх, но темата е истински океан. Океан, в който авиационните достижения са само част, да кажем, черешката на тортата. Дръзките творения на германската инженерна мисъл обхващат иновации като реактивните и ракетни двигатели, прибори за нощно виждане, управляеми ракети, усъвършенствани подводници, непознато до този момент стрелково оръжие. Немският учен Вернер фон Браун, който създава прочутите „оръжия-чудо“ V-1 и V-2, след войната става част от американската космическа програма. Първият реактивен изтребител е немски, първият пуснат в серийно производство – също. Рекордът за скорост през Втората световна война принадлежи на малкия и своенравен самолет с ракетен двигател Me-163. Достиженията на Третия райх по отношение на напредничавите технологии е безспорен. Заимствани от реактивните самолети на Luftwaffe са най-популярните следвоенни реактивни изтребители на САЩ и СССР – F-86 Sabre и МиГ-15.

Темата е изключително интересна и предизвиква удивление у всеки, който се „сблъсква“ за първи път с удивителните изобретения на Третия райх. Книгата на Хосе Мигел Романя обаче се оказа далеч от очакваното ниво и твърде, твърде далеч от приемливото за подобно изследване. Всъщност, за „изследване“ трудно можем да говорим – около половината от текста на испанеца представлява заемки от други книги. При това безогледно, щедро цитиране, същественият авторски принос се губи изцяло – така и не видях добавената стойност и смисъла от създаването на още една книга по темата. Горчивият привкус става още по-горчив от невероятната хаотичност, която цари в на пръв поглед тематично подредената книга. Романя не се колебае да прескача през годините, да говори за самолети, разработени в самия край на войната и след това да се връща на предвоенните прототипи, да сравнява машини с модели, които дори не е споменавал до момента, с обяснението „на това ще се спрем в глава шеста“ или нещо подобно. Опитвам се да се сетя за поне нещо положително в цялата каша, забъркана в това издание, но освен близо 50-те страници, посветени на Me-262, които вероятно са най-подробният текст за този самолет, излизал някога на български език, не мога да намеря нищо.

За съжаление, Хосе Мигел Романя не е единственият „за бой“ от всички, замесени в „Тайните оръжия на Хитлер“. Потресаващ превод, липса на каквато и да било редакторска намеса, илюстрации като от неловки опити на четвъртокласник да намести в Paint снимка на пластмасов авиомодел върху еднотипен небесен фон с облачета… Всичките ми опити да прочета някоя глава гладко и без запъване пропаднаха в поредица от сблъсъци с едно или друго неразбираемо словосъчетание. И тук правя уточнението, че дори не говоря за техническите неточности. Смисловото изкривяване просто боде очите. Сериозните книги с толкова специализирана тематика обикновено си имат консултанти, експерти по темата, чиято роля е да помогнат на преводача и да предотвратят появата на абсурди. Липсата им води до фрапантни фрази като „наземна опора на крилата“. Съзнавам напълно, че за издателите е било предварително ясен твърде ограниченият таргет на подобна книга, затова вероятно са спестили пари и усилия точно в това издание. Но на всеки, занимаващ се с книги, трябва да е ясно, че именно читателите на по-специфични и тясно профилирани теми са чувствителни към немарливостта и склонни да вдигат справедлив вой. А реактивните самолети на Третия райх не заслужават подобно отношение.

Въпреки голямото ми желание и първоначален ентусиазъм, дори не успях да дочета книгата докрай. Сбъркана е на толкова много нива, че е на практика нечетима. Ако приемем, че има два вида читатели, то присъдата е следната – тези, които разбират от темата, ще са в потрес от качеството; онези, които си нямат и грам представа, ще се объркат в целия миш-маш от неуредици. Колкото и да ми е болно, вече мога да прозра близкото бъдеще – „Тайните оръжия на Хитлер“ след време ще се търкаля в намалените кашони с преоценени книги в книжарниците.

Публикувано от Георги

Categories: Военни, Исторически, авиация | 2 Коментари

Евгений Утин – „Писма от България“ и непознатата Руско-турска война

На фона на ежегодната полемика около Трети март като национален празник на България и вечните делби между русофили и русофоби, тази година почти незабелязано за широката аудитория на книжния пазар се появи едно забележително издание. Книгата на петербургския адвокат и военен кореспондент Евгений Утин „Писма от България“ излиза на руски език през далечната 1879 година, но, забележете, никога не е издавана у нас. Въпреки че представлява живо свидетелство от първо лице за войната, която Руската империя води с Турция, за всички тези години не се намира воля тази книга да достигне до българския читател.

Този факт засили неимоверно любопитството ми и дългият празничен уикенд прекарах с „Писма от България“, издадена в красиво книжно тяло от търновското издателство „Абагар“. Триста страници по-късно отговорът на въпроса „Защо чак сега?“ намира своя изчерпателен отговор.

Евгений Утин заминава за България малко след избухването на войната през 1877 г. и остава у нас до третия щурм на Плевен през септември същата година. Изключително интересно е да се вникне в неговите разкази и размишления за вероятно една от последните „романтични“ войни в Европа. Под „романтични“ визирам онова приповдигнато настроение, необоснован патос и еуфория, жадуването за предстоящите сражения като за истинско тържество. Това разбиране за войната е завинаги стъпкано в калта чак през 1916 г. в окопите на Сома и Вердюн. Но тогава, на брега на Дунава, картината е като от празник.

„Всички очевидци разказваха в един глас, че армията е великолепна, че цялата подготовка на войната е доведена до съвършенство, нашето оръжие блести, нашата артилерия внушава дълбоко уважение, към генералния щаб и ръководните лица се отнасяха като към икони и обществото беше готово да обсипе с камъни всеки, който би си позволил не само да не признава, но дори и да се усъмни в огромните таланти, в гения на всички онези, натоварени от съдбата с високата чест да поведат в бой руската армия“, описва Утин еуфорията в родината си.

Следващите страници илюстрират дълбокото му разочарование и болка от рухването на тази измамна фасада. Истинското лице на Руско-турската война за него, руския кореспондент и патриот, е поредица от престъпна немарливост, подценяване на противника, липса на подготовка и похабяване на човешки животи. Войната не се оказва бърз и безпрепятствен поход до Константинопол – и пушите, и екипировката, и оръдията, дори палатките на противника са по-добри от руските. Турците не бягат панически пред настъпващите войски, а оказват свирепа съпротива, която коства хиляди и хиляди жертви. Шокиращи са свидетелствата на Утин за несъвършенствата на санитарната част, за мръсотията и хаоса в полевите болници, където ранените губят живота си, просто защото няма кой да им обърне внимание; за мъчителните преходи с волски каруци, които много от пострадалите войници не успяват да преживеят. Унищожителна е критиката му за мащабната корупция, която владее интендантството и доставчиците на провизии за войската и безскрупулните схеми, които пресметливите тиловаци правят за сметка на обикновения войник. Горчивите изводи, които си прави военният кореспондент, водят и категоричната му оценка:

„Вярно, победихме, но нека никога не забравяме, че победихме с огромно числено превъзходство на силите и с несравнимите природни качества на руския войник, който не признава никакви препятствия в битката с врага“.  „Разбира се – пише Утин – руският войник понесе всичко, издържа и втори, и трети път и с гърдите си проби пътя до Константинопол. Но въпросът е колко излишни жертви паднаха в тази война заради лошото състояние на въоръжението. В този случай нищо няма да обясниш със „съдбовните неизбежности на войната“. По-скоро трябва да се позовеш на нашите може би също съдбовни неуредици“.

И докато горното дава доста автентичен поглед над състоянието на руската армия по време на войната, за българския читател ще е безкрайно любопитна и гледната точка на „освободителите“ към „братушките“ българи. А тя, поне според автора, е доста смесена. Първоначалните впечатления са изпълнени със скептицизъм. „Е, това народ ли е, за когото си струва да проливаме кръвта си? Неблагодарни, глупави – и т.н. и т.н.“ са част от подмятанията по адрес на българите. Всъщност едно от нещата, които изненадва руснаците при десанта им, е голямото недоверие на „братушките“. То обаче, както посочва Утин, има своите дълбоки корени. Не за първи път руски крак стъпва по тези земи в битка с империята на султана, но резултатите до този момент са катастрофални най-вече за местното население. В предишните войни отстъплението на руските войски е последвано от нечувани жестокости спрямо останалите в района българи и затова сега, през 1877 г., железният български аргумент е „Вие ще си отидете както няколко пъти досега, а турците ще се върнат и пак ще ни изколят“.

Голямо е подценяването и на българското опълчение, към което руснаците гледат с насмешка. Това се променя обаче след боя при Стара Загора, в който загиват половината опълченци, но подвигът им се прочува и променя отношението към боеспособността на българите.

Утин навлиза и по-дълбоко, търсейки причините за високомерното отношение на неговия народ към освободените южни славяни. И той ги намира преди всичко в „крайно ограниченото познание за историята на българския народ, преувеличените представи за мними благодеяния, които сме оказвали на българите в миналото, и накрая някаква съвсем фантастична представа за безпределната любов, която южните славяни изпитвали към нас“.

Той безпощадно критикува най-голямата, според него, грешка на сънародниците си – опита им да наложат своите собствени порядки над току-що освободения народ и да го поставят под опека. „Да попаднеш под опека, да загубиш пълноправие – няма по-тъжна съдба за който и да е народ. Нека народът преживява години на колебание, нека впряга всичките си сили и търпи загуби, само не го поставяйте под опека, тъй като в такъв случай той губи вярата в себе си и стъпка по стъпка се превръща в сляпо оръдие на своите опекуни“.

Авторът търси и историческите причини, поради които се проявяват тези „прекомерни изисквания за благодарност“, които руснаците предявяват навсякъде. И го намира в дългите години на татарско робство и изгубеното покрай това чувство на самостоятелност. „По силата на миналото, с което още не сме се разделили, гледаме на всеки дребен успех в обществения ни живот не като на нещо, което е в реда на нещата, а като на милостиня, зависима от благоприятен случай. При такова отношение към естествените надежди… ние знаем само да благодарим. Понятно е, че след като исторически сме възпитавани в чувство на благодарност, я изискваме и от другите, които имат щастието или нещастието да се срещнат с нас. Длъжни са да благодарят, а за какво – това е друг въпрос„.

Невероятна оценка на автор, който очевидно не е имал никакви притеснения да заявява позицията си, без да се страхува от цензура, преследване или отхвърляне заради едно или друго твърдение. Уви, подобни преценки се оказват достатъчни да обрекат книгата на забвение в последвалите десетилетия.

И още един момент, който ще спомена, защото заслужава внимание. Не си спомням да сме учили в учебниците, че Руско-турската война се оказва хуманитарна катастрофа за българите, вероятно надминала ужасите на Априлското въстание. Поражението на русите край Стара Загора и последвалото опожаряване на града прогонват десетки хиляди хора, които търсят спасение през Балкана. Покъртителни са картините, които Утин описва с ужас, докато разказва за бягащите майки, принудени да изоставят децата си по пътя, за отмъстителността на турците и изстъпленията над цивилното население. Войната навсякъде е кошмар, независимо дали я наричаме „освободителна“ в учебниците и си я визуализираме с героични сцени на патос. Хилядите безименни жертви сред цивилното население не попадат върху никоя картина или гравюра, но достигат до нас 139 години по-късно, ярко описани от Евгений Утин.

Чест и почитания на издателство „Абагар“ за това прекрасно издание. Признавам си, че цената от 20 лв. за книга от 300 страници с меки корици първоначално ме стресна малко, но томчето си струва всяка стотинка. Трябва да се отбележи и страхотното графично оформление, ценните бележки под линия, дело на преводача, и хубавият предговор от писателя Георги Данаилов, който резюмира вкратце есенцията от иначе многословния Утин. Тази книга без съмнение руши митове и точно по тази причина остава неизвестна у нас повече от век. Неудобна и за руската, и за българската страна, тя разкрива твърде много истини, поставящи под съмнение захаросаната фасада на тази война. И точно затова трябва да се чете. Защото знанието неутрализира омразата, породена от сляпата вяра в митовете и деленето на -фили и -фоби. И поставя в центъра неутралните факти, безименният героизъм и страдание на обикновения човек. Които трябва да почитаме с ръка на сърцето и днес.

Публикувано от Георги

Categories: Военни, Исторически, Мемоари | 4 Коментари

Истински истории от Третото българско царство

Вероятно всички са слушали или чели историите за крал Артур и рицарите на кръглата маса, за Наполеон или за краля-слънце, за египетската императрица Клеопатра. В България също имаме истории, легенди и предания за владетелите от първата и втората българска държава. Но дотам. Третото българско царство е бяло петно за подрастващите. Сякаш князе и царе у нас не е имало след Освобождението.

istinski-istorii-02-blog

Ето защо с голямо удивление посрещнах новината за книгата на проф. Цветанка Кьосева, озаглавена „Истински истории от Третото българско царство“. Изданието е прекрасно – твърди корици, картина на децата на Фердинанд от художника Никола Михайлов и тонове илюстрации вътре, повечето от които цветни, включително още няколко разкошни платна на легендарния художник.

Книгата е с подзаглавие „За деца от 9 до 99 години“ и наистина, макар стилът й да е съобразен с детската аудитория, вътре могат да се открият много любопитни и слабо познати детайли от живота на царската династия, които ще се сторят интересни и на порасналите читатели.

istinski-istorii-05-blog

Проф. Кьосева е подредила съдържанието хронологично, но и по теми, за да отговори на любопитните въпроси: какво ядат царете, коя е първата царска сватба у нас, първият бал, с какво е известна тъжната княгиня Мария Луиза, къде учат децата на царя, какво представлява дворецът и много други. Добавени са случки и събития от живота на дворцовите обитатели, които допълват образите им по интересен и достъпен за децата начин. Освен за живота на княз Александър Батенберг и царете Фердинанд и Борис Трети, книгата разказва ценни подробности за по-малко популярните членове на царското семейство – княгините Надежда и Евдокия, царица Елеонора, принц Кирил… Някои от нещата, които прочетох, научавам за пръв път – като например каква е съдбата на единствената корона, украсявала главата на българска царица след Освобождението. Изключителните илюстрации, които украсяват това очарователно издание, са също толкова въздействащи, колкото и тематичното многообразие и увлекателния стил на проф. Кьосева. Част от тях са от личните архиви на обществениците Тошо Пейков и Любомир Юруков и не са много популярни. Липсва каквото и да било политизиране и залитане в спорни въпроси, каквито винаги съпътстват текстовете за Кобургите.

istinski-istorii-07-blog

„Истински истории от Третото българско царство“ действително е първата по рода си книга по темата за българските владетели след Освобождението, която е създадена за подобна аудитория. Иска ми се да вярвам, че това ще е само началото на едно по-сериозно осмисляне на епохата 1878 – 1944 г. и разглеждането й като исторически период, за който трябва да знаят всички възрастови групи.

Чест прави на изд. „Изток-Запад“ публикуването на подобна книга. Поздравления!

Георги

Categories: Детски, Исторически, български | Вашият коментар

Защо не победихме

С напредването на 100-годишнината от участието на България в Първата световна война изчитам всичко, което успея да намеря по темата в опит да осмисля това най-върховно военно усилие на нашия народ в цялата му досегашна история. Освен исторически съчинения, писани в по ново време и широко достъпни по книжарниците, особен интерес представляват мемоарните свидетелства на участниците в сраженията. Повечето са издадени в първото десетилетие след края на войната, но уви, единици са онези от тях, които биват преиздадени, при това почти всички са с изчерпани тиражи и достъпни само в антикварните сайтове. Ето защо с любопитство научих, че ИК „Труд“ пускат на пазара ново издание на книгата на полковник Стефан Нойков – „Защо не победихме“.

zashto-ne-pobedihmeПрез по-голямата част от войната Стефан Нойков е началник на Оперативното отделение в щаба на Действащата армия и като такъв има непосредствен поглед над целия процес по вземане на стратегическите решения. След поражението през 1918 г. той връчва на военния министър подробен доклад със своята версия за причините, поради които България губи. През 1922 г. разширен вариант на доклада излиза под формата на книга, озаглавена „Защо не победихме. 1915 – 1918“. Малко след това, през 1925 г. полковник Нойков намира смъртта си сред жертвите на атентата в църквата Св. Неделя, а книгата му е обречена на забвение в идващите десетилетия.

„Защо не победихме“ обаче представлява изключителен по своята същност документ. Тя рязко се различава от повечето мемоари, писани от съвременниците. В нея няма да намерите героични описания на сраженията, нито случки от бита на войниците, с които изобилстват много от останалите книги по темата. Полковник Нойков внимателно, методично и на база лични наблюдения, писма, документи и анализи разглежда включването на България в световния конфликт, условията на съюза с Германия, хода на бойните действия и най-вече причините за тежкото поражение, което претърпява страната ни през септември 1918 г.

Водещо през цялата книга е убеждението на автора, че асиметричността във взаимоотношенията между съюзниците е най-важната причина за неуспеха. Неизпълнените ангажименти от страна на Германия към малкия си съюзник, подценяването на опасността на Южния фронт и на практика изоставянето на българската армия сама пред все по-концентрираните сили на Съглашението водят до логичния завършек на тази епопея. Изключително интересни са телеграмите и писмата, които си разменят главнокомандващите на германската и българската армия и които Нойков привежда в пълен текст. От тях става ясно колко отчаяно се опитват българите да убедят могъщия си съюзник да изпрати подкрепления или поне да не изтегля бригадите си от Южния фронт – всички тези опити са уклончиво отклонени от германците, които постепенно опразват театъра на бойните действия от собствените си войски, за да ги хвърлят в сраженията на Западния фронт. Нойков се спира подробно и на деморализацията, настъпила в българските редици при тази демонстрирана от съюзниците нелоялност – при това на фона на все по-острия недостиг на храна и дрехи в изморената армия.

Авторът изразява и хипотезата, че развръзката би могла да бъде и по-различна, ако вместо да се окопае в двугодишна позиционна война, българската армия бе напреднала в неутрална Гърция още в края на 1915 г. и бе помела слабото гнездо на Съглашението в Солун. И същевременно си отговаря на въпроса защо не се е случило това – Германия няма ползва от бърз завършек на бойните действия на Балканите и излизане на България от войната. Напротив, малкият съюзник трябва възможно най-дълго да ангажира французи и англичани в Македония, защото в противен случаи техните дивизии ще отидат на Западния фронт и ще направят задачата на кайзера доста по-мъчна. Това е брутална, но и доста правдива теза, която разкрива много за коалиционните споразумения и играта на шах, където малките страни са просто пионки на големите.

„Защо не победихме“ се чете лесно, въпреки документалния си стил, и е написана изключително увлекателно. Рядко срещаната обективност на полковник Нойков и стремежът му да подкрепи тезите си преди всичко с документи заслужават истински адмирации и със сигурност ще допаднат на любителите на исторически четива.  Хубаво е, че книгата отново се завръща към нов живот. Дано я прочетат повече хора. Ще „охлади“ много разгорещени глави с рационалността си.

Публикувано от Георги

Ако книгата ви се струва интересна, вижте още:

Кристофър Кларк – „Лунатици“

Борис Дрангов – „Помни войната“

Георги Кременаров – „България в Първата световна война“

Categories: Военни, Исторически, Мемоари | Вашият коментар

„Власт и съпротива“ – Илия Троянов повдига завесата

„Истинската съпротива е съпротивата срещу духа на властта“.

Илия Троянов никога не е успявал да разбуни духовете в България. Не е от писателите, които постоянно са в медиите с някаква позиция, нито от онези, които правят буря в чаша вода с едничък фейсбук статус само. Той дори не е от писателите, които наричат „български“. Потърсете го в гугъл – „германският писател Илия Троянов“… Защото пише на немски. Твърде, твърде удобно, за да го прехвърлим в графа „чуждоезични“ и да игнорираме факта, че огромна част от творчеството му е посветена на недалечното минало у нас; че книга след книга упорито се опитва да повдигне завесата над тоталитаризма и дирижирания български преход, да предизвика някаква дискусия поне. Е, предизвиква. И интерес, и дискусия. В Германия…

vlast-i-saprotiva„Власт и съпротива“ излиза през 2015 г. в Германия и се нарежда сред 20-те книги, номинирани за най-добър немскоезичен роман на изминалата година. На български език е по книжарниците у нас от броени дни, а аз имах щастието да се сдобия с нея в деня на излизането й. „Съпротивлявах“ се точно няколко минути на желанието да зарежа натрупаната купчина с книги и да разбера какво е предизвикало такъв интерес у германските читатели. Изчетох я светкавично, на големи глътки. Веднъж започнеш ли я, става трудно просто да я оставиш. Историите, двете истории, те обсебват. Едната е на Константин – анархист и бунтовник срещу режима, прекарал в затвора 10 години заради опита си да взриви статуя на Сталин и преследван от Държавна сигурност десетилетия наред. Образът на Константин е вдъхновен от реална личност – дисидента Георги Константинов, с прякор Анархията, макар самият автор да твърди, че не е описал едно към едно ветерана анархист. Другата история е на Методи Попов – майор от Държавна сигурност, приближен на Тодор Живков, който успешно прекрачва в демокрацията като член на Висшия съвет на БСП. Според Троянов образът на Методи е напълно измислен, но и той е съставен на база интервюта с агенти от ДС и архивни материали. Сблъсъкът между двамата илюстрира доста живописно двете крайности в контекста на епохата – непримиримият борец срещу режима, който няма да отстъпи нито крачка от принципите си, и абсолютният кариерист, въплъщението на системата, инструментът от репресивния апарат, който плува в свои води както при управлението на Тодор Живков, така и в годините на т. нар. „Преход“.

Макар да е обявена като „роман“, „Власт и съпротива“ не се вписва изцяло в това определение. Прескачаща между отделни години – ту през 50-те, 60-те, 70-те години, ту в мътните времена от 90-те, тя не следва стриктно рецептата на класическия роман. Отделните глави се редуват с извадки от досиета от архивите на ДС, а спомените на Константин – с тези на Методи. Резултатът е една потискаща панорамна картина на тоталитарната държава и нейния репресивен апарат – пресъздадена от думите на угнетените и на угнетителите. Разбира се, Троянов не е създал само черни и бели образи, напротив – главните герои са достатъчно пълнокръвни, за да си дадем сметка за същността на системата. В образа на Методи виждаме не някакво чудовище, а човек от плът и кръв, който има свои принципи, свои ролеви модели, човешки слабости. Просто е от другата страна – съзнателно, гордо, и най-вече, заобиколен от себеподобни.

Макар да се е справил отлично със своите главни герои и сблъсъка между тях, не така стоят нещата с други детайли от романа. Троянов прокарва темата за женския лагер в Скравена покрай появилата се внезапно Незабравка и твърденията й, че е дъщеря на Методи. Тази история така и не се развива и до самия край остават твърде много въпросителни. А започва доста обещаващо и с потенциал да внесе допълнително драматизъм. Финалът на романа, макар и ефектен до някаква степен, също е странно решение. Чудя се доколко и той се базира на действителни събития. Въпреки това посланието на романа продължава да кънти в главата ми и след последната страница. Голямото обвинение. Голямото разочарование. От мнимия преход, от липсата на наказания при толкова крещящи престъпления; от безсрамния начин, по който се прикриха досиетата на бившата ДС през 90-те години, от мълчаливото изтикване в ъгъла на истинските борци от съпротивата, от политическия дневен ред, дирижиран от същите онези офицери и функционери на комунистическата власт. Погнусата от новите-стари кукловоди, които хвърлят в общественото пространство поредния политически проект, но остават главни действащи лица.

20160917_111146

Голямата истина и съжалението в думите на Константин:

„Трябваше ни процес, в който всичко да излезе наяве, как големците са се възползвали от системата, в какви жилища са живели, къде са ходели на почивка, какви училища, какви университети са посещавали техните деца и внуци. Кой е вършел за тях мръсната, опасната работа. Миналото се обсъжда у нас предимно в религиозни категории: провинение и опрощаване, изповед и разкаяние. Инструменти на театъра. Театърът е симулация на решаването на проблемите. Имахме нужда от процес, от който да стане ясно защо ни беше необходима социална революция. Народът трябваше да разбере, че едва лишаването на номенклатурата от власт и собственост би могло да промени нещо. Всичко друго е фасадност, витринна демокрация“.

В една нормална европейска държава подобен роман би разлюлял общественото мнение и би предизвикал истински фурор. В България това няма да се случи. Както не се случи истинският преход, както не се състоя истинското заклеймяване и преосмисляне на тежкото наследство. А „германският“ писател Илия Троянов ще бъде разбран и оценен там, къдетo хората дори са измислили и дума като Vergangenheitsbewältigung (моля, потърсете в гугъл значението й), на която, уви, няма български еквивалент.

Георги Грънчаров

Categories: Исторически, Политическа | 6 Коментари

Трите живота на Луи Айер – швейцарският учител и български юнак

Опасенията ми, че в разгара на 100-годишнината от Първата световна война българското книгоиздавание ще изпусне момента и у нас няма да се появят достатъчно нови книги за онези времена, герои и събития, оказва се, май няма да се сбъднат. През няколко седмици научавам за една или друга книга по темата, макар за съжаление повечето да се отдалечават от сериозния исторически наратив. За щастие, тези дни попаднах на пример за обратното – книга, която респектира с качество не само в текста, но и в детайлите по оформлението си. Бързам да ви разкажа за срещата си с Луи Айер…

trite-jivota-lui-aier… Когато ме видя да чета „Трите живота на Луи Айер“, жена ми възкликна: „А, нямаше ли такава улица?“. И това възклицание говори много за познаваемостта на Айер у нас. Повечето хора не са чували за него, други са срещали името му по табелки на улици в някои от трите български града, където се намират такива. Трети, най-запознатите, го знаят като швейцареца, загинал като герой на фронта през Първата световна война, сражавайки се на страната на България. Може би това е и причината днес, 100 години след смъртта му, издателство „Изток-Запад“ да обедини всички интерпретации на Луи Айер в една малка книжка, разказваща за трите живота на швейцареца.

В изданието, впечатляващо с изисканото си оформление и твърди корици за своите 160 страници, намираме на практика цялата позната информация за Луи Айер. Историкът Зоя Апостолова проследява пътя на родения във френскоезичната част на Швейцария учител по гимнастика, който пристига в България през 1894 г. заедно с деветима свои сънародници, за да постави основите на спортното образование у нас. Учителствал последователно в Лом, Силистра и Русе, Айер е сред създателите на гимнастическия съюз „Юнак“, а във войните за национално обединение се сражава на фронта, за да загине през 1916 г. в околностите на Дойран като офицер от българската армия. Освен че се прочува у нас с развитието на спорта на практика от нулата, през 1913 г., след края на Междусъюзническата война, Айер издава и малка книжка на френски език, озаглавена „Pro Bulgaria“, в която защитава страната от клеветите в западната преса.

Освен текста на Зоя Апостолова, в книгата намираме и есеистичния текст на журналиста Светослав Стефанов, озаглавен „Нов живот в нова България. Или как Луи Айер възкръсна, но остана все така непознат“, в който Стефанов прави преглед на всичко, писано до момента за швейцареца – предимно в печата, но и през последните години и създадените за него няколко филма. Основната му теза е, че всички текстове представят недостатъчно и твърде едностранчиво личността на Луи Айер, издигайки го до национален герой, но „оставяйки го напълно непознат“. Доста фрапиращ е примерът със статия от вестник „24 часа“, писана във времето на „борците“  (познати още и като „мутри“) през 90-те, озаглавена „Швейцарец обучи първите борци“ и правеща своеобразен паралел между делото на Луи Айер и съвременните „герои на деня“. В прегледа си обаче Стефанов подлага на критика на практика всички, позволили си да споменат под някаква форма името на швейцареца – дори младежите от сайта „Българска история“, които през 2014 г. заснеха филм, посветен на Айер. От думите му се подразбира, че и това е опит за „героизиране“ на учителя по гимнастика (гледах филма още тогава и смея да не се съглася с този завоалиран опит да се пренебрегне благородната идея на младежите). Същевременно авторът не дава алтернатива, не казва какъв е правилният подход – вместо това завършва с йезуитското „Макар и все по-популярен, Айер е застрашен да си остане „великият непознат“. Само от нас зависи това да не се случи“. Да, добре…

trite-jivota-lui-aier

По друг начин обаче стои текстът на третия автор в книгата. В текста си „Непознат, но странно близък“ швейцарският журналист Марк Летау дава безценния и така необходим поглед на чужденеца, и най-важното – контекста, в който да осмислим живота и действията на Луи Айер. Летау отговаря по изключително увлекателен начин на въпросите защо Айер е безкрайно неизвестен в родната си Швейцария въпреки голямата си популярност в малка България, какво тласка десетки швейцарци в края на XIX век да зарежат родината си и да търсят предизвикателства в бившия Ориент, и защо Швейцария не обича герои. Отговорите на тези въпроси, особено на последния, са блестящи и изпитвам огромно желание да ги споделя тук, но по този начин ще ви разваля удоволствието от четенето на книгата, затова се въздържам.

Безкрайно любопитен е и послесловът в края на книгата от внука Луи Коста Айер, който дава един неочакван, но много показателен поглед над прочутия си дядо – този на семейството, на наследниците, към които приживе учителят по гимнастика явно не е проявявал кой знае какво внимание. За внука маследният портрет на стената е на една противоречива, маргинална личност. И, повярвайте ми, този човек има своите причини, които – сигурен съм – ще ви е много любопитно да научите.

Книгата завършва и с откъс от „Pro Bulgaria“, издадена от Айер през 1913 г. и заедно с многото архивни снимки по всяка вероятност е най-пълното и подробно произведение до момента, посветено на тази странна птица Луи Айер. Личност, в която всеки може да открие образ, който да го вдъхнови – спортист, юнак и гимнастик, пламенен патриот и защитник на българската кауза, герой от войните, оставил костите си за свободата на поробените в Македония. И нито един от тези образи няма да е пълен, нито достатъчен сам по себе си. Но и няма да намерите в книгата лесен отговор на въпроса кой всъщност е Луи Айер. Тя просто ще ви даде всичко необходимо, за да си отговорите сами. И затова я харесах.

Георги Грънчаров

Categories: Биография, Исторически | Вашият коментар

Борбата за Съединението през погледа на немския кореспондент

На тази книга попаднах, отбивайки се в книжарница на Главната в Пловдив. За късмет, тъкмо бях заровил нос в лавицата с местни издания, когато я видях. Не ми трябваше много мислене, за да преценя, че в ръцете си държа нещо безкрайно интересно.Часове по-късно вече четях в захлас, щастлив от откритието си.

„Борбата на българите за съединението си“ е разказ от първо лице на немския военен кореспондент Артур фон Хун, чиято първа среща с България е по време на Руско-турската война, която отразява за в. „Кьолнише Цайтунг“. Седем години след войната фон Хун отново е у нас, за да присъства на едни от най-драматичните събития по това време в Европа – Съединението на България с Източна Румелия и последвалата я война със Сърбия. Удивителните му свидетелства за тези събития излизат първо в Лайпциг и Лондон, а през 1887 г. и у нас. Но не се опитвайте да си спомните името на автора – книгата потъва в забвение за повече от век, старателно „забравена“ заради откровената и неконюнктурна българофилия, извираща от всяка страница.

Arthur von HuhnАко зачетете „Борбата на българите за съединението си“, бързо ще разберете защо е това забвение. Артур фон Хун е безпощаден в оценките си за „силните на деня“ и особено за Русия, от която сваля всякакви ореоли на освободителка и избавителка на младата българска държава.

„Първото, което забелязах беше това, че този уж „угнетен“ народ се намираше в такова благосъстояние, в каквото малко народи се намират в цивилизована Европа. Това чудно откритие не направих не само аз, но и всички руски офицери и войници… Те не намериха угнетени роби, а един състоятелен, богат народ, който се ползваше почти с по-големи права, отколкото самите му избавители! Нийде в цяла България не срещнах ни най-малка следа от истинска бедност, която в Русия се среща на всяка крачка. Всеки българин си има своя къщичка, своя нива, свое лозе, свои волове, крави и овце, а освен това и готови парички. Най-доброто доказателство за богатството на страната е този необорим факт, че България цели шест месеца е хранила без затруднение цялата руска армия“.

Оценката му във встъпителните думи на пръв поглед е шокираща, но подкрепена от наблюденията му над отношението на освободителите към току-що освободените „братя християни“ придобива наистина правдиви очертания.

„Руските дипломати не изучиха добре характера на българския народ, та затова се излъгаха горчиво. Те мислеха, че ще могат да управляват българите с камшик, както татарите и туркмените. Не, господа руски дипломати, българите не са родени за камшик и робство, а за самостоятелен, свободен живот“.

На 20 септември 1885 г. германският кореспондент отново е в познатата вече България, в разгара на преломни събития. По пътя си става свидетел на мобилизиращата се сръбска армия и възгласите: „Да живее кралят на Сърбия и Македония“. Следващите страници са завладяващо описание на Съединението, участниците в него и последствията от този изцяло български акт. Фон Хун дава безценни свидетелства за настроенията по това време, за почти сигурното очакване на българите, че им предстои да се изправят срещу Османската империя за защита на Съединението. „Всеки, без изключение, мислеше, че султанът ще удовлетвори желанието на Русия и ще потуши със силата на оръжието избухналото въстание. Но това не се сбъдна – и пред мене тихо и мирно лежеше революционния град Пловдив“.

Урок по дипломация

Доста се е изписало за заслугите на народните дейци, осъществили на практика Съединението – Данаил Николаев, Захари Стоянов, Иван Стоянович, Коста Паница, Чардафон и др. Фон Хун обаче дава ценни сведения за изключителната роля на княз Александър в това дело. Сред първите действия на младия княз (де юре васал на Османската империя) е да телеграфира на султана и да го помоли да припознае „свършеното дело на съединението“. Още в първия си ден в Пловдив, след литургията в православната църква, князът посещава турската джамия „Джумаята“ и заповядва да се отслужи молебен за султана. Междувременно от провинцията пристигат телеграми от окръжните управители, които молят княза – под заплахата на възможни безредици – да им позволи да обезоръжат мюсюлманското население. Князът обаче отказва. Вместо това показва съдържанието на телеграмите на главния мюфтия в Пловдив. „Колкото по-ясно се очертаваше намерението на княз Александър да се споразумее с Турция, толкова по-приятелски стана и настроението на мохамеданите спрямо княза и българския народ. Турците бяха единствените, които имаха причина да покажат враждебност към българите, но те не направиха това и останаха мирни. А еднокръвните и едноверни братя руси, на които българите не са направили никога нищо лошо, те показаха враждебност към българите и държавния им глава“, пише германецът.

Армията на капитаните

Неочакваното обявяване на война от страна на Сърбия сварва българската армия в положение, уникално в световната история. Князът по това време е на 28 години, началник-щабът – на 24, военният министър – на 29. Млади, все още неопитни мъже, на чиито плещи ще се стовари тежко бреме. Русия отзовава всичките си офицери от България и отчислява княза от армията си. „Отзоваването на руските офицери от българската армия – пише фон Хун – показа ясно на българите, че Русия обича България, а не българския народ. Тази враждебна постъпка отвори очите и на простолюдието, което преди вярваше в благодетелта и любовта на руския цар, както в евангелието. Всеки войник, всеки селянин виждаше сега със собствените си очи, че Русия е оставила България, и то в момент на най-голямата опасност“.

Фон Хун описва с невероятни подробности суматохата от предстоящата война, ужаса и уплахата, завладели София при настъплението на сърбите, и стихийната мобилизация на младата българска армия, която успява да се прехвърли от южната граница към Сливница за броени дни и да спре крал Милан току на подстъпите към столицата. Германският кореспондент е на мястото на събитията, неотлъчно до княз Александър, и става свидетел на неочакваното. Защото категоричната българска победа по това време е нещо наистина неочаквано – цялото европейско обществено мнение се занимава с въпроса какво ли ще прави крал Милан с победена България и какви ли условия ще й предложи. Германецът е удивен от храбростта, която показват българските войници и от качествата на офицерите, обърнали в бягство сръбската войска. Тук ще напиша имената им, защото трябва да се знаят. Майор Александър Гуджев, ротмистър Бендерев, артилерийски капитан Иванов, капитан Рачо Петров, капитан Олимпи Панов, капитан Узунов, капитан Попов, капитан Паница, подполковник Николаев… Герои!

Останах без дъх, докато четях разказаното от фон Хун. С уменията си на журналист германецът създава изключително драматични картини на боевете – почти усещаш барута и грохота на оръдията. Не си спомням да съм чел подобно автентично свидетелство от първо лице за тази война. Книгата е изключителна! Финалните страници авторът посвещава на своите прогнози за бъдещето на младата българска държава. Безкрайно любопитно е да надникнем в тези разсъждения днес, след близо век и половина. Някои от хипотезите, макар и предпазливи, звучат нереално с оглед на събитията от последвалите години. Други обаче са почти пророчески. Фон Хун разглежда сценарий, при който България се превръща в руска губерния. Уви, 60 години по-късно сценарият се сбъдва. Германецът обаче е твърде оптимистичен за съпротивителните сили на нашия народ. „България, покорена чрез грубата сила на руските щикове, ще може да се владее само чрез крайна тирания. Тази свободолюбива България от днес не влиза никак в кръга на деспотичната руска империя. България ще трябва да се прекрои по-скоро, за да стане достойна за руска губерния. Русия има сила да смаже България, следователно, тя ще я и смаже. Русия ще лиши българите от всичките човешки правдини, както е лишила поляците… Завоюването на България наистина ще принесе на Русия неограничена власт на Балканския полуостров, но от друга страна ще докара за руския държавен организъм такива отровни елементи, които ще отровят самата руска държава“.

Оставям този финал отворен с показателните думи на фон Хун. В какво е бил прав германецът и за кое греши, всеки може сам да направи изводите си днес. Щастлив съм, че случайността ме срещна с това книжно бижу и горещо препоръчвам на всеки да потърси книгата. Заслужава си всеки ред!

Публикувано от Георги

 

Categories: Балкански, Военни, Исторически | Вашият коментар

Create a free website or blog at WordPress.com.

%d bloggers like this: