Класика

Даровете на Влъхвите

Всяка красива история заслужава своя красива книга, която да разказва не само с думи, но и с вълшебни илюстрации. Чела съм разказа на О’Хенри преди много години, а преди още повече – бях гледала варианта с Мики и Мини Маус. Сега, когато държа тази красива книга в ръцете си, екранизацията на Уолт Дисни ми се струва кощунство, което обаче има своите положителни страни. Разказът на О’Хенри „Даровете на Влъхвите“ идва като красив подарък от издателство Лабиринт точно за празниците! Какво по-подходящо време от това, за да останем за минута сами, в компанията единствено на зашеметяващо красиво издание и един от любимите ни автори!

Форматът на книгата е доста нестандартен и създава усещането, че в ръцете си държиш не просто книга, а вълшебна приказка в корици. Историята обаче не е вълшебна, поне не по онзи начин, по който сме свикнали да възприемаме коледните разкази – магията тук е истинска, каквато можем да срещнем всеки ден, но която някои могат и да подминат. Странно, но спомените ми от първото прочитане на произведението на О’Хенри са доста сълзливи, докато сега оценявам чувството за хумор, с което е поднесена една толкова романтична и трогателна история. Докато преди имах очи само за саможертвата, която предприемат двамата влюбени, то сега оценявам разказа по съвсем друг начин: разчитам мъдрия съвет между редовете, с който авторът ни приканва да бъдем над нещата. Материалните подаръци са нещо прекрасно, именно защото са вдъхновени от най-искрените чувства да доставиш радост на любимо същество, но когато всичко е мрачно (сива котка се разхожда на сивия прозорец в сивия град), най-важното е, че това същество го има и с него ще поделите всичко, което имате – и добро, и лошо.


Огромно признание заслужава авторката на илюстрациите Соня Дановски! Толкова прекрасна атмосфера радва окото на четящия, докато разгръща страниците, а дизайнът на изданието е черешката на тортата! Всеки разтвор съдържа лява страница с текст и графични елементи и дясна страница с красива картина. Просто не мога да се нарадвам на хармонията, с която тази книга е сътворена! Тя е скъпоценност – наравно с косите на Дела и часовника на Джим, но се надявам никога да не я изгубя!

Девора

Advertisements
Categories: Детски, Класика, Разкази, художествена | Вашият коментар

Въздействие

WyzdejstwieПрочела съм всички новели на Джейн Остин в оригинал, изгледала съм почти всички екранизации, но въпреки това се оказа, че да прочета „Въздействие“ на български език е съвсем нова емоция. Трудно е да пишеш ревю за книга на автор, който е толкова болезнено познат на аудиторията. Ще се опитам обаче да си представя, че сред вас има и такива, които тепърва ще открият романтичния свят на английската писателка, най-вероятно чрез „Гордост и предразсъдъци“, и след това ще искат още от този свят, така че защо не продължението да бъде „Въздействие“!

Историята на Ан Елиът започва от момента, в който баща ѝ е принуден да даде под наем семейното имение, в което дъщерите му са прекарали своите най-хубави детски години. Типично за Остин, в тази новела главната героиня отново е една от няколко сестри и разбира се – най-умната, мила, възпитана, състрадателна и добра. Това не я прави лишена от пропуски в характера, напротив: тя е податлива на манипулация, прекалено смирена е и е необходимо доста време, докато поеме в ръце собствената си съдба.

Именно липсата на лична позиция, дори по най-личните въпроси в нейния живот, лишава Ан от любовта на живота ѝ. Противопоставянето на този съюз от страна на бащата и убедителните доводи на най-близката приятелка на Ан костват на героинята години на самота и съжаление. В един момент на хоризонта отново се появява капитан Уентуърт, който не се връща обратно, за да спечели сърцето на своята любима, а по-скоро, за да я накаже за нейното малодушие и отказа да стане негова жена. Започва се игра на ревност, емоционални срещи и объркани сигнали, в която се замесват няколко семейства. Стилът на Остин е увлекателен, макар не толкова богат и драматичен като на сестрите Бронте, но ако сте романтична душа, със сигурност няма да оставите настрана книгата, докато не я прочетете.

Сега ви препоръчвам да заредите лятната си купчинка с книги, като непременно включите в нея и новелите на Джейн Остин. Те са положителни, емоционални и красиви четива, които имат способността да карат хората да мечтаят. А това май вече се случва все по-рядко…

Categories: Класика, Любовни, художествена | Вашият коментар

Далече от безумната тълпа

Daleche_ot_bezumnata_tylpa„Далече от безумната тълпа“ е от тези книги, които те печелят с времето и прочетените страници. Влюбваш се в стила на автора по-късно, отколкото си предполагал, но за сметка на това в края на книгата вече си пристрастен. Трудно ми е да опиша майсторството на Харди, но поне ще се опитам: книгата, която на пръв поглед изглежда като леко романтично четиво, е богата на толкова драматични персонажи с реалистично мрачни съдби, че единственото, което остава на читателя, е да гледа философски на трагедиите и да приема повратностите като абсолютно неделима и естествена част от живота.

Може би тези, които са чели книгата и знаят, че главните действащи лица са замесени в романтични преживявания, на които може да се гледа и с известна доза чувство за хумор, ще се зачудят на ревюто ми. За мен обаче най-вълнуващи бяха съдбите не на коктената Батшеба и на нейния най-верен обожател, колкото на онези, за които краят се оказва суров и горчив. Томас Харди сякаш вплита образите на второстепенните си герои между другото, но решителността, с която ги жертва в името на щастливия край за двама неосъзнати влюбени, е зашеметяващ поради простата причина, че звучи абсолютно достоверно.

Както в книга, животът също изобилства от абсурди, от емоционални изблици, от погрешни решения, продиктувани от гордост, от сляпа привързаност или от най-елементарна глупост. И както в живота, така и в книгата, този, който остава най-малко засегнат от приумиците на съдбата, продължава напред и се ползва от правото си да бъде щастлив. Харесвам „Далече от безумната тълпа“ най-вече заради героите и тяхната история, също и заради особения стил на Харди. Горещо ви препоръчвам да прочетете първо книгата, след това да гледате екранизацията с Кери Мълиган от 2015-а – макар и визуално въздействаща и красива, лентата е „разредено вино“ в сравнение с романа.

Девора

Categories: Драма, Класика, Любовни, художествена | 3 Коментари

Идеалът на Айн Ранд за съвършеното създание

„Всички ние мечтаем за съвършеното създание, което може да бъде човекът. Но него никой не го е виждал. Вие сте го виждали. И ни го показвате. Сякаш сте узнали велика тайна, загубена за света, велика тайна и велика надежда. Човекът, отмит от мръсотията. Човекът на върха на възможностите си“.

Има само едно име, което изниква в съзнанието при прочитането на подобни думи. Айн Ранд. Само тя е способна на подобна апология на човека, на такова страстно слово във възхвала на ренесансовия идеал. Идеал ли казах? Точно за това иде реч, защото именно „Идеал“ се нарича книгата, от която е горният цитат.

IdealСъздаден през 1934 г. от младата Айн Ранд, „Идеал“ има странна съдба. Написан първоначално като роман, той не успява да удовлетвори взискателната си авторка и тя го редактира, а след това и пренаписва под формата на пиеса. Нито една от версиите не е издадена десетилетия наред, а пиесата никога не е поставяна на сцена. Това, което виждаме тук, е неукрепналото, но вече заявяващо своите отчетливи позиции перо на Айн Ранд и първоначална версия на онзи култ към човека, към индивида-полубожество, така разпознаваем в следващите й творби.

В центъра на повествованието е прочутата американска киноактриса Кей Гонда (фиктивен характер, разбира се). На върха на славата си, обожествявана и жадувана от милионите си фенове по цял свят, един ден тя внезапно изчезва. Изчезването съвпада със загадъчната смърт на бившия й любовник и бързо тръгват слухове, че именно Кей Гонда стои зад смъртта му. Докато журналисти, кинаджии и холивудски лакеи гризат нокти в търсене на актрисата, тя ще направи нещо неочаквано и за нея самата – ще посети шестима свои почитатели, чиито писма намира на бюрото си в нощта, в която изчезва. И шестимата й пишат с особено благоговение, с различни мотиви и емоции, стоящи над написаното. И шестимата са твърде различни типажи – уважаван и скучноват семеен чиновник; крайноляв идеалист, закърмен с идеите на революцията; самовлюбен артист; разорен бохем, отчаян евангелист…

А самата Кей Гонда… е, тя е идеалът, разбира се. В пиесата Айн Ранд я описва много отчетливо, съставяйки образ, може би твърде шаблонен, твърде измит и въздигнат на пиедестал, но все пак говорим за Айн Ранд:

„Тя е облечена с изящно семпъл черен костюм, много модерен, аскетично строг; с черна шапка, черни обувки, чорапи, чанта и ръкавици. Единственият и стряскащ контраст с нейните дрехи създават бледозлатистото сияние на косата ѝ и белотата на лицето ѝ. Това е странно лице с очи, които те карат да се чувстваш неловко. Тя е висока и много стройна. Движенията й са бавни, стъпките – леки, беззвучни. Тя излъчва някакво усещане за нереалност, усещане за създание, на което не му е мястото на тази земя. Повече прилича на призрак, отколкото на жена“.

Срещите с всеки от почитателите й преминават различно, но изходът винаги е един и същ. Айн Ранд описва с превъзходство и хирургическа прецизност дребните грижи на всеки от тях, изваждайки на преден план тяхната незначителност, обикновеност, предвидимост. Чиновникът, водещ убийствено скучен живот – копнеещ за промяна, но в крайна сметка зависим от жена си и от тъщата си по един тъжен начин; евангелистът, който проповядва упование в бога и святост, а в същото време търси начин единствено за собственото си спасение пред лицето на конкуриращ проповедник… Всички почитатели на Кей Гонда заявяват безрезервна преданост и благоговение пред своя кумир в писмата си. Предстои тя самата да провери на практика доколко това е така. Един от тях ще й покаже нещо истинско, отвъд фалша и престореното хвалебствие. Но дали това няма да е просто кратък миг, миг на абсолютната истина?

Без да блести с някаква завършена и цялостна концепция, „Идеал“ е изключително любопитно свидетелство за ранната Айн Ранд. Сюжетът, както обикновено в творчеството й, е създаден като основа, върху която изгражда водещата ти идея. Красива, поучителна история, в която може би за първи път се появява идеята за една личност, изправила се като божество над множеството, блестяща и недостижима. Нереална, разбира се, но все пак идеал.

Публикувано от Георги

Categories: Драма, Класика | има 1 коментар

Всеки човек е остров, всеки е страж в своята съвест

Ето го и него… Дългоочакваният „наследник“ на прекрасния, забележителния роман „Да убиеш присмехулник“, с който Харпър Ли сгрява душите на милиони читатели по цял свят и… замлъква завинаги. „И страж да бди на пост“ излезе през юли 2015 г. в Америка и няколко месеца по-късно българското му издание вече беше факт, благодарение на „Бард“. Всъщност „наследник“ не е най-правилното определение за тази книга и тук очевидно няма да минем без важно уточнение. Мнозина останаха с впечатлението, че „И страж бди на пост“ е втората книга на Харпър Ли или своеобразно продължение на „Да убиеш присмехулник“. Действителността обаче е друга, както научаваме от чудесния предговор към българското издание, дело на Любомир Николов.

I straj da bdi na postОще през 1957 г. младата Харпър Ли предлага на изд. „Липинкот“ дебютния си роман, появил се в резултат на нестандартен подарък за Коледа – близките й подаряват плик с едногодишна заплата и пожелание да посвети следващата година в писане. В издателството Ли попада на доста сурова редакторка и минават цели две години, преди на бял свят да се появи познатият ни днес шедьовър „Да убиеш присмехулник“. От първоначалната чернова са останали отделни фрагменти, романът е изцяло пренаписан и действително забележителен. Именно онази първоначална версия (или някоя от по-ранните такива) престоява забравена няколко десетилетия, чак до тази година, когато е издадена под името „И страж да бди на пост“.

Ето ни отново в Мейкомб, Алабама. Джин-Луиза вече е на двайсет и шест, живее сама в Ню Йорк и пристига отново в родния си град, за да се види с баща си. Ето го и Атикус, онзи толкова магнетичен образ, изпълнен с мъдрост и доброта. Той е остарял, прехвърлил е 70-те и ръцете му отказват да го слушат, подвластни на артрита. Остаряла е и прислужницата в дома Финч – негърката Калпурния. Някои герои, познати от носителя на „Пулицър“, по една или друга причина вече ги няма. Действително, „И страж да бди на пост“ създава впечатление, като че да е естественото продължение на своя именит събрат. Но ако „Да убиеш присмехулник“ е възхвала на доброто, изографисване на храм и своеобразен химн на по детски наивните ценности, то тук виждаме събарянето на храма и повалянето на иконите в прахта.

Не, не си мислете, че порасналата Джин-Луиза се е променила. Тя наистина е отишла в големия град, но е запазила всичко онова, което толкова харесвахме в нея. Променил се е Мейкомб. Променил се е в нейните очи. Хората са се променили и изведнъж изникват пред очите й такива, каквито не си е представяла да ги види. Калпурния се е затворила в себе си. Леля й Александра говори… странни неща. Но най-лошото е, че Атикус, Атикус се е променил! На пръв поглед е същият, но в дребни уж случки, в случайно уловени разговори, Джин-Луиза долавя тревожни нотки в отношението на близките й към негрите. Харпър Ли ни връща към 50-те години на ХХ век в Юга, където расовите проблеми бълбукат току под повърхността на привидното спокойствие.

Толерантна и свикнала да гледа на околните преди всичко като на хора, независимо от цвета на кожата им, Джин-Луиза изведнъж осъзнава, че е настъпила промяна в малкия южняшки град. Настъпило е все по-явно противопоставяне между бели и черни, а в думите и действията на най-близките си хора тя вижда предателство срещу всичко, в което някога е вярвала.

Конфликтът, който малко по малко се заражда, ескалира в самия край на книгата и води до сблъсък между два различни свята. В единия полюс е Джин-Луиза, откъснала се от родното си място и попаднала в космополитния Ню Йорк. Разочарованието в нея е пълно: „Имам нужда от страж, да ме води и на всеки кръгъл час да възвестява каквото види. Имам нужда от страж, за да ми казва: така говори човекът, но всъщност мисли ето това, да тегли черта по средата и да каже: тук е едната справедливост, там е другата, и да ми обясни разликата“.

В другия край са стожерите на стария й свят, баща й и чичо й; хората, на които дължи изграждането си като личност. „Всеки човек е остров, Джин-Луиза, всеки е страж в своята съвест. Няма такова нещо като колективно съзнание“, са думите на чичо Джак. И продължава: „Винаги е лесно да погледнем назад и да видим какви сме били вчера, преди десет години. Трудно е да видим какви сме сега. Ако овладееш този трик, няма от какво да се боиш“.

Майсторското перо на Харпър Ли реди по невероятен начин аргументите и на двете страни така, че трудно може да отхвърлите като неправилна която и да е позиция. И това е ценното в книгата – ще се научите да възприемате различията, ще откриете, че може да има безброй причини за едно или други поведение и то не на всяка цена е погрешно, колкото и да ви се струва така. Ще разберете за пореден път, че няма само черно и само бяло, а че разковничето се крие в нюансите. И ще разгледате една твърде чувствителна тема – расовият конфликт в Щатите в средата на ХХ век, от много любопитен ъгъл.

И не само… Ще попиете есенцията от мъдростта на едно талантливо перо, част от която есенция е следното твърдение: „Мръсната дума предразсъдък и чистата дума вяра имат нещо общо : и двете започват там, където свършва разумът“.

„И страж да бди на пост“ започва там, където завършва „Да убиеш присмехулник“, но нейната роля е да извърви обратният път. И го прави по необикновен начин, запазвайки онова магическо усещане от четенето на Харпър Ли – да се чувстваш озарен отвътре. Невероятно усещане, породено от истинско майсторство.

Публикувано от Георги

Categories: Класика, художествена | има 1 коментар

Благодатният четвъртък

За Мак и момчетата от улица „Консервна“ Жоро вече ви е разказвал, а написаното от него до голяма степен би припокрило това, което бих споделила и аз. Нека бързо ви припомня тези герои, които няма как да не обикнете:

„Безделници през по-голямата част от времето си, те измислят невероятни начини да изкарат някой долар, често по най-сложния или подозрителен начин. Опитите им да измислят нещо интересно, с което да зарадват Док, местния авторитет в областта на медицината, обикновено се превръщат в катастрофа. И въпреки това го правят по такъв начин, че човек не може да им се разсърди.“

Припомнете си цялата публикацияна Жоро тук

Ако и вие сте останали само на етап запознанство с тези „безделници“ на Стайнбек, но ви е любопитно да разберете какво се е случило с тях след края на Втората световна война, то нека ви зарадвам, че днешната публикация е за „Благодатният четвъртък“ – продължението, което може би е по-добро и от първата книга!

Blagodatniqt_chetwyrtykКазвам го, не защото в „Благодатният четвъртък“ на жената се е паднала главната роля да бъде онова липсващо парченце, без което мозайката и цялостната картинка ще останат винаги недовършени. Напротив – докато четях първите страници, не бях сигурна, че ми харесва накъде върви сюжетната линия и не исках това царство на чувствителни, борбени и задружни мъже по някакъв начин да бъде изменено. Уви, промените са настъпили и именно заради шока, от който трябва да се съвземе целият свят, животът не може да продължи по старому. За Стайнбек начинът да запазиш себе си като личност, като заслужило човешко същество, отново се опира на това да бъдеш честен, справедлив, достоен, но и се допълва с ролята на семейството, на споделения живот между мъжа и жената. Именно поради тази причина за Док вече нищо не носи очарование, всичко се е променило и е изгубило вкус, защото самотата вече не дарява удовлетворение и спокойствие, както е правела преди.

На помощ на любимеца на жителите на улицата отново се притичат Мак, момчетата (в леко по-различен състав), новият собственик на бакалницата, както и Флора/Фауна – най-колоритният и мъдър образ в книгата. За нея Стайнбек пише, че бързо е прозряла една проста истина: когато съветваш хората с факти и се обосноваваш, те ще поставят всяка твоя дума под въпрос и в крайна сметка няма да ти повярват. Излъжеш ли ги обаче, че това е послание на звездите, те превръщат казаното в своя съдба.

Харесва ми вярата на автора, че правилните ценности ще ни спасят – ще ни върнат вкуса към съществуването. За съжаление обаче явно малцина са тези, които са я приели, защото не вярвам някога да сме живели в период на по-силно изявен индивидуализъм и отказ от отговорност, цели и справедливост. Ако започна да разглеждам книгата само като антипод на съвременното общество, ще замирише още по-„приятно“ и от аромата на някогашните фабрики за консервиране на риба на улица „Консервна“, затова ще се въздържа.

Това, което смятам за най-откровено удоволствие, изпитвано от читателя на Стайнбек, особено в „Благодатният четвъртък„, е (поне за мен) още по-богатият стил на автора. Беше ми любопитно, беше ми интересно: спирах и премислях, спирах и търсех, спирах и препрочитах. Определено в ръцете си държах книга, която искам да прочета отново – след време, и после след още малко време. А междувременно ще споделя и с вас един от любимите си цитати:

„Пламъкът на прозрението, както изглежда, се запалва и угасва, а човек си остава едновременно и щастлив, и уплашен. Подобни случаи колкото щете. Всеки си спомня ябълката на Нютон. Чарлз Дарвин казва, че неговият „Произход на видовете“ проблеснал в пълния си вид само за секунда, а след това до смъртта си той се мъчил да поддържа този блясък. Теорията за относителността хрумнала на Айнщайн в един промеждутък, напълно достатъчен да плеснеш с ръце. Такава е най-великата загадка на човешкия ум — скокът на следствието. Всичко се намества където трябва, несъответствията съвпадат, дисонансът се превръща в хармония, а глупостта се увенчава с короната на смисъла. Но този скок се извършва върху богатата почва на объркаността, затова и онзи, който скача, изпитва родилни мъки.“

Дж. Стайнбек

Девора

Categories: Класика | Вашият коментар

„Да убиеш присмехулник“ – книгата, която ме научи да приемам различията

Когато започнах да чета тази книга, нямах никаква представа какво ме очаква между кориците. Знаех единствено, че „Да убиеш присмехулник“ е носител на „Пулицър“, има култов статус в Америка и прави авторката си Харпър Ли популярна по целия свят.

PrismehulnikНямах никаква идея, че книгата ще се окаже много повече от страхотно четиво и ще ми поднесе ефектен урок по приемане на различията – една материя, която освен в социологията и политологията, става все по-актуална и в корпоративния свят.

Различията са нещо, с което ни предстои да се сблъскваме все повече и занапред – в обществото, в ежедневното общуване,  в международните компании, които са средище на хора с най-различен произход, културен и социален профил, политическа, религиозна и сексуална ориентация, ценности и вярвания. И има известна ирония в това един южняшки роман, написан през 60-те години на ХХ век във все още доминираната от предразсъдъци Америка, да показва как да се справим с тези различия.

Да, именно това прави Харпър Ли и го прави по един изключителен начин, разказвайки за света на възрастните през очите на няколко хлапета. Джин-Луиза, Джем и приятелят им Дил се сблъскват с един свят на расова дискриминация, подозрителност към различните, затвореност в рамките на местната общност. В тази хомогенна среда, управлявана от общественото мнение, те виждат редица неправди и с присъщия си детски инстинкт успяват много вярно да различат доброто от злото. Разбира се, с помощта и на магнетичния Атикус Финч – бащата на Джин-Луиза и Джем, чиито своенравни разбирания за възпитанието на децата му и за равенството между хората го изправят срещу цялото население на градчето Мейкомб. Именно той повежда обречена съдебна битка в защита на чернокож, незаслужено обвинен в изнасилването на местна жена от семейство с твърде съмнителна репутация, но с едно важно „предимство“ – белия цвят на кожата.

Своето решение, предизвикало възмущението и презрението на целия град, Атикус оправдава така: „Те имат право да мислят така и тяхното мнение трябва да се уважава – каза Атикус, – но за да живея в мир с хората, трябва да живея в мир със себе си. Единственото нещо, което не се подчинява на мнозинството, е съвестта на човека“. И добавя: „Храброст е когато знаеш, че си победен още преди да започнеш, но въпреки това започваш и се държиш докрай“.

„Има един тип хора. Хора“.

Ако трябва да си отбележа всички цитати, които са ми направили впечатление, би се получило твърде дълъг пост. Но има няколко, които искам да споделя, защото говорят много за общочовешките ценности и за това как възприемаме другите, независимо колко различни са те от нас.

*****

„Никога няма да разбереш някого, докато не видиш нещата от неговата гледна точка… Докато не пропълзиш по кожата му и не се разходиш в него“.

*****

„Не е обидно някой да те нарече с лошо име. То само показва колко недостоен е този човек, но това не трябва да те наранява“.

*****

„Почти всички мислят, че са прави, а ти не си…

– Те имат право да мислят така и тяхното мнение трябва да се уважава – каза Атикус, – но за да живея в мир с хората, трябва да живея в мир със себе си. Единственото нещо, което не се подчинява на мнозинството, е съвестта на човека“.

*****

 „Храброст е когато знаеш, че си победен още преди да започнеш, но въпреки това започваш и се държиш докрай“.

da ubiesh prismehulnik

Ще завърша с думите на Атикус към невръстната Джин-Луиза, които илюстрират по страхотен начин желанието на много от нас да налагат своята гледна точка и да въздействат на другите с всички средства. Дълго си мислех дали да сложа този цитат или просто да си го запазя като късче безценна мъдрост, но реших да съм щедър:

„Не трябва винаги да показваш всичко, което знаеш. Такова нещо не подхожда на жени… и после, хората не обичат, когато някой е по-умен от тях. Дразнят се. Ти никого не можеш да промениш, като му приказваш правилно. Хората трябва сами да имат желание да учат, а когато нямат желание, нищо не може да се направи, освен да си мълчиш и да приказваш като тях“.

Не знам коя е най-подходящата възраст да прочетеш тази книга. Но със сигурност човек трябва да го направи поне веднъж в достатъчно зряла възраст – животът, погледнат през детските очи, ще му върне усещането за чистота и взаимоотношения между хората, в чиято основа са добри намерения, откровеност и непредубеденост. А някои от тези детски интерпретации, освен много чисти и хуманни, могат да са и много забавни, като разсъжденията на Джин-Луиза:

„Казах на Калпурия, че ще я науча аз нея: някой ден ще я издебна, ще избягам и ще се удавя в Баркъровия вир и тогава ще й бъде мъчно“.

Толкова за книгата от мен. Ако все още не сте я прочели, сега е моментът бързо да поправите грешката си, защото на пазара вече излезе и наследникът на „Да убиеш присмехулник“ – дългоочакваната „И страж бди на пост“ от Харпър Ли.

Георги

Categories: Класика | Вашият коментар

Сага за Форсайтови

FS„Сага за Форсайтови“ на Джон Голзуърди е от тези литературни произведения, които едновременно цениш високо, но и ненавиждаш силно. Разкъсвам се между негодувание и възхищение, не мога да помиря двете враждуващи чувства, точно както авторът не може (или не иска) да помири двете враждуващи семейства, станали печални главни герои в неговата сага.

Книгата, за която ще ви разкажа днес, е първата трилогия от форсайтските хроники. Самият автор признава, че не може да се откаже от героите, с които е живял толкова дълго време, затова след The Forsyte Saga, която се състои от три тома, на бял свят излизат още три, обединени под заглавие A Modern Comedy, след което и последната трилогия – End of the Chapter. Историята започва в годините на „златния век“ на фамилията Форсайт и се разгръща в поредица от десетилетия, описващи упадъка на това заможно и сложно семейство, който се застъпва и с края на викторианската епоха.

Джон Голзуърди умело сътворява героите, тъй като пише за познати проблеми и използва прототипи от собственото си семейство. Замислена като критика към форсайтовщината (нарицателно за типа поведение на тези, които смятат другите за длъжници, а  хората – за собственост), книгата критикува безпощадно чрез перото на автора. На пръв поглед може и да се съгласите с критиката, която вече толкова години представя Голзуърди като автор, който назидава. Той си позволява да слага етикети на героите си чрез по-второстепенните персонажи, но техните действия не винаги звучат толкова осъдително, колкото някой би помислил, че е редно (с оглед на позицията на автора). Сомс Форсайт, най-„демоничният“ образ в цялата трилогия, аз почувствах като най-близък и изпитвах истинско състрадание към неговото нещастие. Това нямаше да бъде факт, ако такава не беше и целта и на автора. Получава се така, че на листа хартия четете нещо, което би трябвало да ви накара да вземете определена позиция, но в същото време вие чувствате точно обратното на тази позиция. Ето тук се крие гениалността на автора и това е причината да сведа уважително глава и може би да не си позволя да критикувам каквото и да било в писател, който е способен на подобно въздействие. Това за мен е магия в чист вид, родена от рядък талант.

Защо обаче в крайна сметка реших, че не харесвам „Сага за Форсайтови„? Защо въпреки гения, въпреки таланта и въпреки богатия език, аз оставих прочетената книга с желание за саморазправа. Не бяха конкретни неща като бавно развиващото се действие например, а пълно несъгласие.
Каква трябва да е перфектната жена? Защо образът на Айрин е толкова отблъскващ, макар за нея никога нищо лошо да не се споменава? Защо харесвам „лошите“ герои? Защо всичко е толкова мрачно, безнадеждно и крайно? Мисля, че Голзуърди е искал да внесе точно този смут в душите на хората, които четат неговата сага. Защото да съчувстваш дори на провинилия се и да откриваш гнилото в привидно перфектния може би означава, че за теб има някакъв шанс…

Що се отнася до сюжета, не бих могла да кажа, че в него има нещо, което да ви разведри. Точно както и в истинския живот, човешките решения и постъпки са породени предимно от емоционални импулси, от грешки и гордост. Всички герои на Голзуърди за мен са дълбоко нещастни и нито един не успява да се радва на краткотрайното си щастие за повече от миг. Винаги има сянка, която се спуска и закрива ясното небе. Тези, които откриват покоя, го откриват малко преди смъртта си, а тези, които откриват истината, не намират покой.  Читателят е поставен като страничен наблюдател без право на глас, докато събитията се нижат едно подир друго и го разгневяват или натъжават. Кулминацията на несправедливостта идва с края на книгата, когато тези, които обвиняват Сомс и дъщеря му Фльор за най-ярки представители на форсайтовщината, всъщност прилагат в действие това, срещу което уж се борят. Но докато стигнете до този момент, има много герои, с които трябва да се запознаете, и много чувства, които трябва да изживеете. И тъй като книгата е близо 1000 страници, предлагам  ви да започнете възможно най-бързо, ако искате скоро да изпитате въздействието на творчеството на Голзуърди върху себе си.

Девора

Categories: Класика, художествена | 2 Коментари

„Тай – пан“- всичко е джос…

За ненадминатия талант на Джеймс Клавел е говорено много и вероятно дълго още ще се говори. Осъзнавам като сериозен пропуск, че посягам към тази книга чак сега, в напреднала (младежка) възраст. И ме е яд, че някога, когато прочетох за първи път „Цар Плъх“, не изгълтах веднага цялата азиатска сага на великия Клавел. Но грешките са поправими, а що е време – пред нас е.

Tai Pan reviewИде реч за „Тай – пан“, една от перлите в короната на родения в Австралия и прекарал по-голямата част от живота си в Америка британец. За разлика от „Цар Плъх“, тук Клавел ни отвежда в Китай, или по-скоро на самия вход на необятната китайска империя – Хонконг. По времето, в което се развива действието, Хонконг е нищо и никаква скала в морето – почти безлюдна, безплодна, камениста земя, току що преминала в британско владение, не без активната намеса на един от най-влиятелните хора в Изтока. – Дърк Струан, тай-панът на „Ноубъл хаус“.

„Тай пан“ бе китайската дума за „върховен господар“. Във всяка компания, флот или нация има само един такъв човек и той е, който владее и упражнява истинската власт“.

Струан е свръхчовекът, но не на Ницше, а на Клавел. Невероятно харизматичен, с огромна власт, пресметлив, хладнокръвен, с остър като бръснач ум, той винаги е едни гърди пред другите; винаги успява да се измъкне от всяка опасност, да надхитри противниците и конкурентите си. А борбата е ожесточена – търговците на Изтока са във все по-засилваща се конкуренция в крайбрежните води на Китай. Търговията с чай и опиум е в разцвета си, а борбата за надмощие между конкуриращите се търговски къщи се води с всички средства. В един свят, който е твърде непознат, твърде различен от представите на британците, Дърк Струан се чувства у дома си. Познаващ психологията и нравите на китайците повече от всеки друг европеец, той знае как да се възползва от знанията си и да ги претвори в капитал. Знае кога може да разчита на себе си и кога всичко е джос… „Джос“ е китайската дума, която означава късмет и съдба, и бог и дявол едновременно“.

Безкрайно интересно е да се проследи сблъсъкът между двете култури – британци и китайци, всяка от които възприемаща другата за „варварска“. Струан обаче хладнокръвно осъзнава, че китайската има зад гърба си 5000 години история, които съвсем не са за подценяване – въпреки странните обичаи, мазните плитки и подигравателните погледи на мандарините.

Действието увлича толкова силно с интригуващия сюжет и открояващите се герои, че е трудно да се откъснеш от тази магия. Ще се влюбите завинаги в образа на Струан. Ще следите със свито сърце играта на нерви, която води с най-големия си конкурент, търговецът Брок. Ще се опитате да вникнете в необичайната му връзка с китайската красавица Мей Мей и все пак винаги ще чувствате, че той е като книга, за която няма да ви стигне цял живот да прочетете и разгадаете.

Клавел разгръща пред читателя един свят на сложни машинации и взаимоотношения в междукултурна среда, който изглежда твърде любопитно и актуално дори от съвременна гледна точка. И в този смисъл „Тай – пан“ е истински учебник по бизнес, уроците от които могат да бъдат от полза на онези, които ги разчетат. Книга, която няма да се уморя да препоръчвам горещо на вскеи, който още не се е докоснал до таланта на Клавел.

Георги

Categories: Класика, Приключенски | има 1 коментар

Престъпление и наказание (преразказ)

nakazanieПоредната книга от поредицата „Запази историята“ попадна в ръцете ми и бях много доволна, че е именно „Престъпление и наказание“, защото не съм чела оригиналния роман и да си призная – нямам намерение да го направя и в бъдеще. Може би това е първата книжка досега, която изневерява на предназначението си да запали читателите по оригинала (или ако не по принцип, то поне в частност при мен се получи точно така). Ето защо:

Проблемът не е в преразказа на Аврам Йехошуа, нито в приятните илюстрации – точно обратното. Авторът е успял, поне така си мисля, да предаде основното от романа на Достоевски, а именно – колко крехко нещо е моралът и как съвестта ни може да проспи най-важните моменти в живота.

Трудно ми е да пиша за „Престъпление и наказание„, макар и да говорим за преразказ от 64 страници. Чувството на тежест, свързано с избора на главния герой да извърши убийство, ме налегна още от самото начало и не ме пусна доста след времето, което посветих на тази книга. За мен извършването на такова престъпление не може да бъде оправдано, нито изкупено с чувство за вина. Ето защо не мога да чета книгата и да не съдя въображаемите герои, а накрая и автора. В същото време осъзнавам, че има вероятност в оригинал книгата да възпроизведе съвсем различен ефект върху читателя, затова не бих искала да продължавам и да разказвам сюжета, а ще оставя всичко във вашите ръце.

Ако сте прочели оригинала на Достоевски или преразказа на Йехошуа, оставете коментар под тази публикация или ни пратете лично съобщение по мейл или във Facebook. Обещавам да допълня поста с ревюто, което преценя за най-изчерпателно и полезно за читателите.

Очаквам с нетърпение!

Девора

Categories: Драма, Класика, Криминални, художествена | Вашият коментар

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: