Криминални

„Хавра“ – адът е навсякъде, където законът отсъства

Много шум се вдигна покрай новата книга на Захари Карабашлиев. Разбираемо, след като неговият бестселър „18% сиво“ се превърна в една от най-обичаните книги от съвременен български автор. „Хавра“ дойде след продължително „подгряване“ и с интригуващ анонс от „Сиела“, които я определиха като „криминален разказ, историческа проза, драматична любовна история и книга в книгата“, а също и „с елементи както на напрегнат ноар, така и на историческа хроника“. Как ви се струва това, а? На мен ми се стори твърде пъстро за вкуса ми, но без съмнение интригуващо.

Книгата престоя на бюрото ми известно време, преди да посегна към нея. Притеснявах се, че няма да имам нужното спокойствие и време, за да й обърна подобаващо внимание. Излишни притеснения – още с първите няколко страници четенето тръгна изключително плавно и страниците бързо започнаха да се нижат. Карабашлиев има изумително лек и увлекателен стил. Казвам го с ръка на сърцето. Рядко български автор пише толкова премерено, грабващо и почти хипнотично. Подобен беше случаят с „18% сиво“, тук имаме същият вече познат стил на един умел разказвач, който е изживял много от онова, за което пише (а за останалото се е постарал да потърси достатъчно информация). Всъщност, така и така направих паралел с предишния роман, трябва да отбележа, че той не е единствен. Емигрантът в Америка, разбира се, барман – Захари няма как да го опише така свойски, ако нямаше автобиографичен елемент в цялата работа. И Варна… тази Варна… описания на детайли, картини и импресии, които само един варненец може да предаде по този начин.

Като сюжет „Хавра“ е сложен и до голяма степен озадачаващ експеримент. Самият автор споделя в епилога, че е имал две различни идеи за роман. Едната линия е историческата – животът на военния кореспондент Макгахан, чиято съдба по любопитен начин се преплита с тази на българския народ. Другата, съвременната, не е нищо ново – български емигрант в Америка се завръща в родния град, за да погребе баща си и да уреди наследствените земи, нагазва дълбоко в посткомунистическата родна мътилка, забърква се в сложни и опасни схеми с местната групировка и в спонтанни интимни приключения със случайни момичета. Двете линии на пръв поглед нямат допирни точки и спокойно можеха да бъдат две различни книги (едната от тях – осъдена да попадне сред купчина себеподобни произведения от цял куп съвременни български автори, експлоатиращи емигрантската и постсоциалистическата теми). Всъщност, само на пръв поглед. Докато четях, прескачането от тема в тема не беше дразнещо, беше по-скоро любопитно. Опитвах се да разбера къде ще се свържат двете, къде ще са пресечните точки. Ще има ли такива? Открих връзката в най-очевидното. Хавра. Заглавието. Хавра – пущинак, необработено място, бъркотия. Това е според тълковния речник. Това е и българската действителност в безпътицата след промените. Хавра. Бъркотията в залязващата Османска империя, която изкристализира в пепелищата на Априлското въстание какво е? Хавра. Ужас, от който косите ти се изправят – това е Батак. Но това е и Варна, оплетена в безкрайните пипала на всесилната групировка.

„Адът не е онова тъмно място под земята с огньовете, дяволите и мъченията.

Адът е навсякъде, където върховенството на закона отсъства. Безправието превръща в ад и най-живописното кътче на земята.

Там, където няма справедливост, демоните и огньовете се появяват неизбежно“

Ето я пресечната точка. Подчертах си този цитат. Прочетох го няколко пъти. Хареса ми!

При все впечатляващия стил на Карабашлиев и амбициозната задача да слее в едно цяло две толкова различни линии, романът предизвика у мен смесени чувства. Голямото въодушевление, с което зачетох в началото, някъде към средата започна да губи някои от нишките. Историческата линия вървеше добре, но в съвременната нещата започваха да издишат. В края бях по-скоро объркан, отколкото впечатлен. Нереалистични ситуации, в които главният герой си позволява твърде дръзки неща (и му се разминава!), невероятни приятелства (бившият легионер Тото сякаш е някакъв всесилен фокусник, докато алтруистично се опитва да помогне на своя приятел).  Развръзката за някои от героите дойде твърде претупано, за други въобще не дойде. Случилото се с възрастната докторка изобщо не съответстваше на иначе яркия й образ, който Карабашлиев бе успял да изгради толкова умело. С Лира, приятелката на главния герой, дори не разбрахме какво точно се случи. Цели съдби потънаха в догадки.

Усещането ми за „Хавра“ е като за една добра идея, пришита към друга, не толкова добра, от което, по закона за скачените съдове, нещата се уравновесяват по средата. Безспорно стилът на Карабашлиев вдига летвата и прави романа адски четим, но недовършените сюжетни нишки и преексплоатирането на до болка познати теми оставят привкус на недоизпипан краен продукт. Книгата ще намери своите верни читатели – тя вече е бестселър така или иначе. Аз обаче си мисля, че големият роман на Захари Карабашлиев тепърва предстои. И ще го чакам с нетърпение!

Публикувано от Георги

Advertisements
Categories: Исторически, Криминални, български, трилър | Вашият коментар

Да готвиш за Пикасо и да бягаш от мафията

da_gotvish_za_pikasoВсичко започва много обещаващо! Минавам бързо през първа глава, където млада госпожица (или поне така предполагам) се качва на гангстерска яхта, но бързо забравям за нея, когато от следващата глава се връщам назад в миналото, където Ондин готви своите планове за бягство и нов живот. На „сцената“ тържествено се появява Пикасо и книгата започва да тече плавно и приятно, като спокоен, но дълбок воден разказ. Паралелните истории не ми пречат, някак вече свикнах, че това е актуалното, което трябва да приема в съвременната литература. И историите за майките с тайни и любопитните дъщери. Определено е някаква тенденция! Тази книга не прави изключение. За съжаление обаче, авторката Камий Обре се е опитала да сложи толкова много подправки в манджата, които са се утаили на дъното и започват да се усещат, чак когато си преполовил книгата. Към края вече не знаеш люто ли е, сладко ли е и изобщо било ли е за ядене това пищно угощение!

Един безспорен плюс на „Да готвиш за Пикасо“ е прекрасното представяне на известния художник. За разлика от плачевния портрет на Вивалди, за който си говорихме в „Цигуларят от Венеция„, тук имаме един пълнокръвен образ, с всичките му странности и особености, който подкупва, но и отблъсква. Читателят приема и разбира героя в цялата му многоликост и този персонаж остава докрай цветен и вълнуващ.

picasso_knigaОндин е другата героиня, която впечатлява и интригува. Само ако можеше историята да е фокусирана единствено върху нейния живот, би било прекрасно! Макар че, дори тази сюжетна линия не е лишена от груба намеса от страна на авторката, която не намира живота на френското момиче, което емигрира в Щатите, за достатъчно вълнуващ, дори след срещата с Пикасо. Намесват се гангстери, патетични раздели, абсурдни ситуации, които насищат книгата не с драматизъм, а с изкуствено съшити пасажи. Какво разочарование!

Що се отнася до паралелната история, която разказва за кратък период от живота на внучката на ОндинСелин – подгответе се покрай нея да се запознаете с главен герой с прототип Гордън Рамзи, който авторката е успяла да „смъкне“ от екрана, но не е съумяла да доразвие. Как може по такъв начин да пречупи Гилби Халиуел и да го превърне в откровена смешка, за мен е необяснимо. За разлика от силния и константен (в своята импулсивност) образ на Пикасо, Обре тук представя един герой и го изкълчва до неузнаваемост.

Любов и кулинария в книгата има… оскъдно. Като изключим тефтера и описанията на Ондин за обедите на Пикасо, които, разбира се, в един момент преминават в рисувателни сесии и яденето минава на заден план. За сметка на това има гангстери, богаташи и мафия, които изтощават историята и я превръщат в ужасно евтино криминале. Не стига това, ами в желанието си авторката да удължи книгата, праща Селин на удивително безумни „тайни“ мисии, в които героинята е позиционирана гротескно. Поредната слабост на авторката идва с намесата на една гледачка, но това е разбираемо – като си се омотал в собствената ти история, със сигурност ти трябва помощ свише, за да се измъкнеш. Чудно как духът на баба Ондин не слезе от небесата да проговори и да сподели има ли я, или я няма рисунката на Пикасо, която той ѝ е подарил в знак на благодарност за позирането.

Страшно много съжалявам, че ревюто ми е толкова негативно, защото половината от книгата наистина е приятно четиво. Да не говорим, че е красиво издание и можеше да е толкова по-добра! Предполагам, че с Жак Пепен и Ерика Бауърмайстер ако не за храна, поне за книги имаме съвършено различен вкус. Макар че, доколкото помня, Бауърмайстер има две предложения, които са доста по-добри от това тук, така че погледнете и тях:

Училище за вкусове и аромати“ – Ерика Бауърмайстер

Изкуството да готвиш желания“ – Ерика Бауърмайстер

Девора

Categories: Драма, Криминални, Любовни, кулинарно, художествена | Вашият коментар

Готвачката на Химлер раздава справедливост

„Готвачката на Химлер“. Няма как да не се спреш на подобно заглавие! А и корицата, на която жена е скръстила невинно ръце над престилката си – в едната държи кошничка с гъбки, а в другата – пистолет… Определено провокативният външен вид изигра своето и в нашия случай – с Девора почти се сдърпахме кой да прочете книгата пръв. Тя – фенка на готварството, аз – фен на… е, не на Химлер, разбира се, но на всичко, свързано с войни и идеологии.

Gotvachkata na HimlerВ действителност книгата на Франц-Оливие Жизбер не е нито автобиография на някаква готвачка на Химлер, нито историческо четиво, изградено върху достоверни факти. Така че охладете ентусиазма си и се пригответе за една неангажираща „алтернативна история“, разказана от името на над 100-годишната Роз – изкусен кулинар и собственик на ресторант (а очевидно и на огнестрелно оръжие, което не се колебае да използва). Жизбер се е нагърбил с нелеката задача да прекара своята Роз през почти всички значими събития на изминалото столетие, като на всичкото отгоре я направи и пряк участник в много от тях. Родена в арменско семейство в пределите на Османската империя, Роз става свидетел на арменския геноцид от 1915 г., когато губи всичките си близки и остава кръгъл сирак. Съдбата я запраща във Франция в разгара на Първата световна война и там животът й ще потръгне в неподозирана посока. Огорчението и жаждата за мъст обаче няма да изчезнат и тя ще запомни добре имената на виновниците за своето нещастие. „Като всички, разбира се, съм против смъртното наказание. Освен ако не го прилагам самата аз“.

Големият талант на Роз става кулинарията и това ще определи целия й живот. Ще отвори ресторант в Париж и когато немските войски окупират столицата, именно там ще се отбие мрачната особа Хайнрих Химлер, ръководителят на страховитото Гестапо. Очарован от уменията на Роз, Химлер ще я отведе в Германия, докато собствените й деца и съпруг ще изчезнат във вихрушката на Холокоста. Учудващо бързо преодолява всичко това талантливата кулинарка. Сърцето й закоравява, затова пък страстите я водят от едно приключение към друго. И тъй като раздаването на справедливост често не се случва с необходимата дискретност, следват принудителни бягства – първо САЩ, после Китай, накрая отново във Франция, но този път в Марсилия. Историческият контекст е надлежно спазен навсякъде, а Жизбер съвестно проследява както немската окупация на Франция, така и следвоенна Америка, че и комунистически Китай. Да ви се стори познато отнякъде? Да, точно така – Юнас Юнасон и „Стогодишният старец, който скочи от прозореца и избяга“. По подобен начин французинът смесва история и фикция в една непринудена житейска сага. Е, при Юнасон хуморът преобладава, докато тук по-скоро си партнират кулинарните и еротични нюанси с леко криминални нотки.

Финалният резултат, по мое мнение, е твърде далеч от отличен. Въпреки огромния исторически „багаж“, с който авторът натоварва образа на Роз, тя си остава неубедителен характер до самия край. Препускането през събития и въвличането на реални исторически личности в напълно измислен контекст са приятни за четене, но се плъзгат по повърхността без никаква дълбочина. Останах с впечатлението, че Жизбер е искал да се изкаже по цял куп теми от ХХ век, но без да влага особено послание, просто изреждайки фактология. И докато книгата на Юнасон за стогодишния старец действително разсмива, то „Готвачката на Химлер“ не може да си го позволи – не и на гърба на Холокоста, не и с Хайнрих Химлер. Затова залага на сексуални елементи и провансалска кухня. И една стогодишна старица, която не съжалява за нищо.

Георги

Categories: Криминални, Приключенски, кулинарно, художествена | Вашият коментар

Дъщерята на палача

DP

Оливер Пьоч може да се похвали с богата семейна история и тъмни тайни, прикрити сред клоните на родословното му дърво. Някога, преди много, много години, неговите прадеди са били сред най-известните фамилии палачи в Бавария. Предците на автора са изпълнявали своите задължения, като са измъчвали и убивали виновни и невинни, а междувременно са трупали познания и умения, които до ден днешен се предават в кръвта на техните наследници. Когато родът Куизъл изоставя основното си занимание, тези синове, които не са обременени от неспокойна съвест и кошмари, се превръщат в месари, ветеринари и най-често: в лекари. Дали дарбата на Оливер да пише и разказва също идва от рода Куизъл, може би не знае и самият той, но това, което авторът е направил в „Дъщерята на палача“, е да ни покаже истинското лице на тези негови родственици, които в далечното минало са всявали ужас във всички, които са познавали.

На корицата на книгата пише, че това е „исторически роман“, но за мен беше нещо като детективски хорър. Определено не е за хора със слаби сърца, тъй като Пьоч не се свени да описва кървави и жестоки детайли около смъртта, при това на малки деца. В Шонгау вилнее убиец, който преследва група малки деца, имали нещастието да попаднат в неподходящото време на неподходящото място. Понеже действието се развива през пролетта на 1659 г, да обвиниш една невинна жена във вещерство и да я изтезаваш, за да признае вина за убийство и запалване на склад чрез нечисти сили, е най-лесният начин да раздадеш бързо правосъдие, особено когато си съдебен секретар. Не толкова лесни изглеждат нещата за палача, който е убеден в невинността на жената, помогнала при ражданията на собствените му деца. Якоб Куизъл всява страх, но и уважение, а семейството му е обект на презрение у много от неговите съграждани. Това е една от многото пречки, които се изправят на пътя на честния и състрадателен палач, докато се опитва да докаже невинността на акушерката Марта Щехлин заедно с обожателя на дъщеря си – Симон.

На моменти действието се развива мудно, но истинската слабост на произведението на Пьоч се крие в това, че героите му винаги изникват като по поръчка там, където трябва да се създаде някакъв драматизъм. „Дяволът„, както наричат жестокия убиец с протеза от кости, сякаш е прикачил следящо устройство към жертвите и враговете си, защото няма случай, в който да не се е показал в най-подходящото време, така че да нанесе максимум вреда. В същото време добрите герои са много умни и досетливи, но с известно закъснение. Когато някой от тях стигне до определен извод, другият вече е готов с едно „Знам вече…“ на уста. Що се отнася до самата дъщеря на палача, освен че е използвана хитро от автора в заглавието, така че да грабне вниманието и да разпали въображението, самата героиня не прави нищо, с което да оправдае главната си роля.

Пьоч

Оливер Пьоч

Това, заради което си заслужава да прочетете книгата, е възможността да се прехвърлите назад в миналото и наистина да опознаете атмосферата и начина на живот в едно баварско селище. Благодарение на семейната си история и събраната информация, Оливер Пьоч създава богат, илюстративен роман, който оставя у читателя усещането, че е бил на мястото, на което се развива действието: че е вдъхнал аромата на смлени билки и горски цветя; че е опитал металния вкус на кръвта; че е усетил вонята по мръсните улици с урина и изпражнения; че е потъвал в кал, удрял се е в кални подземия и е подушил миризмата на първокачествения тютюн в лулата на Якоб Куизъл.

Друго богатство на книгата са описанията на героите – главни и второстепенни. Читателят добива ясна представа за това кои са, какви са и каква е тяхната роля от съвсем малко текст. Жената през този век е безгласна и подчинена. Тя няма права и много често няма защита срещу враждебността. Мъжете пък управляват с хитрост и жестокост. Те решават съдбата на поколенията; те са тези, които създават закони и правила в движение и в същото време са готови да стискат здраво очи пред разума, стига това да гарантира статуквото. Децата не са деца – те са малки жени и мъже, които носят отговорност за действията си по еднакъв начин, ако и да са на 6, 8 или 12 години. Детството в Шонгау е борба за оцеляване и много често тази битка продължава безпощадно кратко.

Що се отнася до чувството за хумор, Оливер Пьоч се е опитал да го преплете във взаимоотношенията баща-дъщеря-ухажор, но търсеният резултат дава съвсем други плодове. Може би ще има хора, които ще очакват от „Дъщерята на палача“ нещо по-романтично или провокативно, но тази сюжетна линия (Магдалена – Симон) е направо смехотворна. Не, това не е книга за лятото, нито книга за силния женски дух, нито книга за доброто. Това е чисто и просто светът такъв, в какъвто малко хора биха искали да живеят.

Девора

Categories: Драма, Исторически, Криминални, трилър, художествена | Вашият коментар

Престъпление и наказание (преразказ)

nakazanieПоредната книга от поредицата „Запази историята“ попадна в ръцете ми и бях много доволна, че е именно „Престъпление и наказание“, защото не съм чела оригиналния роман и да си призная – нямам намерение да го направя и в бъдеще. Може би това е първата книжка досега, която изневерява на предназначението си да запали читателите по оригинала (или ако не по принцип, то поне в частност при мен се получи точно така). Ето защо:

Проблемът не е в преразказа на Аврам Йехошуа, нито в приятните илюстрации – точно обратното. Авторът е успял, поне така си мисля, да предаде основното от романа на Достоевски, а именно – колко крехко нещо е моралът и как съвестта ни може да проспи най-важните моменти в живота.

Трудно ми е да пиша за „Престъпление и наказание„, макар и да говорим за преразказ от 64 страници. Чувството на тежест, свързано с избора на главния герой да извърши убийство, ме налегна още от самото начало и не ме пусна доста след времето, което посветих на тази книга. За мен извършването на такова престъпление не може да бъде оправдано, нито изкупено с чувство за вина. Ето защо не мога да чета книгата и да не съдя въображаемите герои, а накрая и автора. В същото време осъзнавам, че има вероятност в оригинал книгата да възпроизведе съвсем различен ефект върху читателя, затова не бих искала да продължавам и да разказвам сюжета, а ще оставя всичко във вашите ръце.

Ако сте прочели оригинала на Достоевски или преразказа на Йехошуа, оставете коментар под тази публикация или ни пратете лично съобщение по мейл или във Facebook. Обещавам да допълня поста с ревюто, което преценя за най-изчерпателно и полезно за читателите.

Очаквам с нетърпение!

Девора

Categories: Драма, Класика, Криминални, художествена | Вашият коментар

Зарядът на душата е горивото на бъдещето

Представяте ли си неизчерпаем източник на енергия? Нещо, което може да задвижва мотори, да кара лампите да светят или да притежава унищожителната сила на мощна бомба? Нещо като перпетуум мобиле? Нещо като човешката душа например…

RomenПопаднах на този роман донякъде от любопитство, донякъде заради невероятно привлекателната корица (изд. Lege Artis винаги правят неустоими корици). „Зарядът на душата“ на Ромен Гари е интересен полет на въображението. „Ние сме създатели, но и отпадъци на една система“, пише Гари в предговора. Оттук тръгва и цялата идея на този любопитен роман.

В недалечно бъдеще учените са открили начин да „улавят“ душата на човека в момента, в който тя напуска тялото. Самата душа представлява безкраен източник на енергия. Уловена в колектор заедно с други души тя би могла да се превърне в страховита мощ. Това се случва и в този странен, нестандартен роман, който задава редица въпроси за границите, до които човек би стигнал (и прекрачил) в утилизирането на всички налични ресурси за поддържане на своята цивилизация.

Превръщайки се в енергиен ресурс, човешката душа и технологията за улавянето и контролирането й стават силно привлекателни за Великите сили. Американци, руснаци и китайци се впускат в надпревара кой пръв ще се добере до този ценен източник на абсолютна сила. Един учен е на прага да открие и най-важното уравнение в задачата – как да контролира тази енергия. Обсебен от противоречия, той подава информация на всички заинтересовани страни. Шпионското надлъгване обаче се изостря и изборът му на чия страна да застане ще наклони везните в неочаквана посока.

Книгата е наистина странна смесица между антиутопия, криминален роман и напрегнат трилър. Ще надделее ли хуманистичното разбиране за индивидуалността на човешката душа или жаждата за надмощите ще я принизи до суровина, използвана в противоборството между силните на деня? Интересна интерпретация на Ромен Гари, която си заслужава четенето.

Публикувано от Георги

Categories: Антиутопия, Криминални, Научнофантастични | има 1 коментар

Зовът на една кукувица

ImageМоже би единственото предимство на това да се разболееш и да не можеш да мръднеш от леглото си с дни, е възможността да прекараш часове наред в компанията на нови книги и нови герои. Признавам си обаче, че при подобни обстоятелства не всяка книга може да донесе удоволствие, дори напротив. Не такъв е случаят с криминалния роман на Джоан Роулинг, който преди две вечери се озова в ръцете ми и превърна дългите часове в едно интригуващо преживяване. „Зовът на кукувицата“ е написан под псевдонима Робърт Галбрейт, но увлекателният стил на авторката си остава същият, какъвто го познаваме от любимата ни поредица за Хари Потър.

Наслаждавам се на криминалните романи и ги намирам за прекрасно средство за расейване. За разлика от повечето ми любими четива, в които по-скоро се задоволяват други емоционални нужди на читателя и от време на време могат да се четат и през ред, в историите за убийства и разследването им трябва да си ангажиран участник (читател) през цялото време. Любопитството непрекъснато е провокирано и подобни романи няма как да бъдат оставени настрана. Именно поради тази причина и „Зовът на кукувицата“ на Робърт Галбрейт (псевдоним на Роулинг) се чете точно за един ден, без да бъде оставян настрана. Главният герой, Корморан Страйк, е достатъчно вълнуващ, така че да породи искреното ви желание да четете още за неговите разследвания, а мистериозната нишка на убийството е оплетена здраво около всички герои.

В книгата се разказва за разследването на смъртта на известния модел Лула Ландри, с което се захваща частният детектив Страйк. Принуден от липсата на пари, той поема случай, който изглежда като самоубийство, само за да успее да покрие част от заемите си, благодарение на хонорара, който ще изкара. В течение на разследването си, Корморан започва да се разколебава, че момичето само е сложило край на живота си и среща сред среща с всичките ѝ близки и познати, той започва да разкрива много повече, отколкото е предполагал в началото.

За читателя разследването минава неусетно – в общи линии всяка глава представлява среща с един или друг от обкръжението на Лула, докато Страйк и неговата временна секретарка малко по малко се поддават на взаимното привличане, което за съжаление, поне в тази книга, няма да бъде гласно изразено от нито един от двамата. Не знам поради каква причина, но за мен не беше загадка кой е убиецът на Лула. Не в това обаче е очарованието на криминалния роман, а в самото разкритие, в детайлите и в процеса на издирване на улики, които действия са описани страшно увлекателно в „Зовът на кукувицата„.

Плюсовете на книгата са много повече от слабите ѝ страни, но ако трябва да изтъкна няколко минуса, то те ще са само два: главата, в която Страйк разпитва Еван Дъфийлд, е като кръпка в цялата история – ако има място в цялата книга, където да се усеща творческо напрягане, то това е именно тук и се чудя как това е преминало през редакцията на книгата. Другото, което не ми се стори никак достоверно, е как един частен детектив си позволява да дава хапчета на неизлечимо болна жена, вместо да повика болногледачката от другата стая. Някак прекалено наивно стои: той отвори чекмеджето, видя един куп бутилчици с хапчета, взе една от тях и ѝ даде две. Та нали точно криминалните романи ни учат, че независимо от надписа на опаковката, вътре може да има всевъзможно съдържание? Щеше да е интересно, ако старицата се беше понатровила и Страйк трябваше да доказва собствената си невинност в обвинение за непредумишлено убийство. :)

Пожелавам ви приятно четене, сигурна съм, че новият роман на Роулинг ще ви допадне, както съм сигурна, че после заедно ще чакаме с нетърпение следващата част от поредицата. :)

Девора

Categories: Криминални | има 1 коментар

„Рачешката“ из подмолите на историята

Не бях чел по-странен начин да опишеш една морска катастрофа, завършила със смъртта на над 9000 души. При това катастрофа, останала някак неизвестна за повечето хора. Сякаш „Титаник“ е окупирал територията на големите крушения, завършили със загубата на хиляди човешки животи и нищо и никой не може да го измести оттам (впрочем, на „Титаник“ живота си губят около 1500 души).

racheshkataНовелата „Рачешката“ на немския нобелов лауреат Гюнтер Грас разказва именно за един такъв малко известен епизод от световната история, шокиращ с мащабите си и с последвалата оглушителна тишина около него. Става въпрос за германския кораб „Вилхелм Густлоф“, потопен на 30 януари 1945 г. от съветска подводница във водите на Балтийско море. Започнал „кариерата“ си като екскурзионен лайнер на националсоциалистическата организация „Сила чрез радост“, във финалните месеци на войната „Густлоф“ взема участие в операция „Ханибал“ – евакуирането на германски войници и цивилни граждани, панически бягащи пред настъпващата в Курландия Червена армия. По време на последното си плаване, натъпкан предимно с жени, деца и възрастни хора (но и много ранени войници и юнкери), той е потопен с три торпедни изстрела от съветска подводница. Оцеляват малко над 1200 души, а от загиналите близо 5000 са деца.

Трудно е да си представим мащабите на трагедията, разиграла се в ледените води на Балтийско море онази нощ. Грас избира доста нетрадиционен подход, за да разкаже за тази шокираща катастрофа. Той изгражда книгата си около няколко лични истории, сложно преплитащи се в убийствения възел на трагедията „Густлоф“. Писателят тръгва от нацисткия функционер Вилхелм Густлоф, застрелян показно от евреин и превърнал се по този начин в икона за хитлеристите, които кръщават един от най-големите си пътнически лайнери именно на него. Разказва и за убиеца му – Давид Франкфуртер, хърватски евреин, почти решен на самоубийство, който решава вместо себе си да убие шверинския нацист. Движейки се рачешката в различни години, покрай историите на различни хора, Гюнтер Грас ни среща и със своя главен герой – син на оцеляла от трагедията „Густлоф“ германка, която си спомня умилително за кораба през целия си живот, облъчвайки с историите не само незаинтересования си син, но и внука си, тийнейджър с афинитет към историята. Сюжетът се завърта като истинско махало – убийството на Густлоф се повтаря десетилетия по-късно, при това така неочаквано, като плесница.

Плесницата всъщност я отправя самият Гюнтер Грас. И тя е за неговите сънародници, които не успяват да осмислят миналото си и да предадат научените уроци на своите деца. Тази зейнала пропаст между поколенията се оказва плодородна почва за крайнодесни и неонацистки интерпретации, виреещи свободно върху недобре заровеното минало. И тук е и предупреждението на Грас. Историята се повтаря като махало, ако никой не извлече поука от уроците й.

Публикувано от Жоро

Categories: Военни, Драма, Криминални | Вашият коментар

Хайде всички да убием Констанс

„Хайде всички да убием Констанс“ е от онези преживявания, когато се сблъскваш с големия разказвач и… той не е онзи, когото познаваш. Макар че не знам дали това въобще важи за Рей Бредбъри, който има удивителната способност да бъде невероятно различен и труден за категоризиране във всеки свой роман. И въпреки това остава страхотен разказвач с почерк, който трудно може да се сбърка.

KonstansЕто го и тук – в издадения за пръв път у нас сравнително късен негов роман „Хайде всички да убием Констанс“. Тук Бредбъри ни поднася поредната изненада –  криминален сюжет, изпълнен с мистичност и тайнственост, който обаче няма много общо с обичайното „криминале“. Ще се върнем назад в почти забравения Холивуд от 30-те, 40-те и 50-те години на ХХ век, сред имена на отдавна угаснали кино звезди, засъхнало по огледалата червило и прашни сценични декори. Ето я и Констанс…

Появява се на вратата на един писател в една безсънна нощ, за да го хвърли в трескаво вълнение, както обикновено прави с всички мъже. Но този път е различно, тя няма време за флиртуване, уплашена е и има нужда от помощ. Връчва на объркания писател стар телефонен указател на Лос Анджелис от 1900 г. – с имената и адресите на отдавна измрели хора. Връчва му и стар тефтер на стари приятели, повечето от които също отдавна преминали в отвъдното. Истински книги на мъртвите! Някои от имената са оградени с червено мастило, с нарисувано кръстче отстрани. Имена на живи, които предстои да умрат? Констанс изчезва прекалено бързо, за да даде отговор на този въпрос…

Предстои лутане из потайностите на стария Холивуд, където писателят, заедно със сприхавия си приятел Кръмли, ще се опитат да намерят Констанс и отговорите на загадките от тези чудновати книги на мъртвите. Лутанията им ще ги отведат в неподозирани места и ще ги срещнат с истински чудаци. Много от тях ненадейно ще намерят смъртта си малко след това, сякаш тайнствената ръка, зачеркнала имената им в указателя, взима своето. Над всичко обаче се откроява магнетичният, тайнствен и по своему привлекателен образ на Констанс – надхвърлилата 40-те и някога бляскава актриса, оставила в живота си планини от разбити мъжки сърца (и тела), използвани и захвърлени от нея във вихъра на Холивуд. Констанс, която се връща назад, за да намери всички свои идентичности, създавани през годините; да ги намери и да…

Ще спра дотук. Винаги при подобни книги има опасност да кажеш повече, отколкото трябва. Романът се чете бързо, макар безбройните имена и постоянно извиващия се сюжет да са малко объркващи от време на време. Не очаквайте „Сбогом, лято!“, нито „451 градуса по Фаренхайт“. „Хайде всички да убием Констанс“ е от особена реколта Рей Бредбъри – вероятно по-скоро за ценители, отколкото за масовия читател.

Публикувано от Георги

Categories: Криминални, художествена | има 1 коментар

Ханибал Лектър: Няма измъкване от тази зловеща паяжина

Отдавна не ми се беше случвало да прочета книга от над 400 страници за два дни. Завърших я късно вечерта в неделя – с очи като палачинки, след като цял ден не можах да се отделя от нея. Изморен, трескав, проникнат до последната мозъчна гънка от чудовищното зрелище на „Ханибал“!

HannibalКато казвам зрелище, имам предвид точно това. Макар да борави с писано слово, Томас Харис изгражда такива живи картини в съзнанието на читателя, че надминава по ефект дори съвременна триизмерна кинопрожекция. Детайлите са толкова много, героите са изумително пълнокръвни („пълнокръвни“ може би не е най-подходящата дума за част от тях с оглед на съдбата им в романа), че можеш да ги видиш, усетиш в стаята, почти докоснеш…

Да… Ханибал Лектър. Същият, който проникна в най-съкровените тайни на агента от ФБР Кларис Старлинг в „Мълчанието на агнетата“. Същият, който водеше невъзможна кореспонденция с ужасяващия Червен дракон в едноименния роман… Д-р Лектър е на свобода от седем години и живее нов живот, необезпокояван от никого в града, който винаги е бил негово вдъхновение – Флоренция. След като си осигурява внезапното „изчезване“ на предшественика си, Лектър става куратор и прекарва дните си в изучаване на средновековно изкуство в двореца „Капони“. Само че някои хора са по петите му прекалено дълго време…

Един от тези хора е човешката отломка Мейсън – богат садист, единствената оцеляла жертва на д-р Лектър. По време на техен „сеанс“ психиатърът пуска кучета, които изяждат лицето на разюздания богаташ, след което му счупва врата. На командно дишане и напълно парализиран, с оголени лицеви кости, Мейсън остава жив с една едничка фикс идея – да намери виновника за съдбата си и да му отмъсти жестоко. В семейното си имение с помощта на верни слуги е приготвил своята машина на ужаса – генетично модифицарна порода прасета, полудиви чудовища, обучени да ядат човешко месо. Всичко трябва да е изпипано, Ханибал трябва да бъде изяден, а изяждането му – заснето от професионален екип, така че Мейсън да му се радва всеки път, когато пожелае. Докато пийва своето мартини, приготвено с детски сълзи…

В сложната схема по издирването богатият свиневъд е замесил и свои хора от ФБР, сардински главорези, а така също и италианското ченге от древната фамилия Паци. Името на последния е доста популярно във Флоренция – преди векове някои от предците му намират зрелищния си край именно тук, край двореца „Капони“. Ханибал Лектър няма търпение да завърти махалото на историята отново с цялата изобретателност на гениалния си интелект.

Агент Старлинг поема по следите на Лектър, изграждайки парче по парче истинска карта на неговите вкусове, навици, любими питиета, храни… Под въпрос е цялата й кариера, а задниците във ФБР са прекалено много, за да се пребори с всички. Те знаят, тя също, че е единственият жив човек, към когото издирваният психиатър е проявил такъв… особен интерес. И ще се възползва от това, за да го намери.

Заплита се шеметна история, изпълнена със зловещи картини, потресаващи кошмари и спиращи дъха моменти. Същевременно ерудицията на автора ще ви поднесе щедри дози средновековно изкуство, класическа музика, Марк Аврелий; ще възпита у вас вкус към изисканата храна, старинните прибори, естетиката в храненето… Това може да звучи и крайно налудничаво, когато осъзнаеш, че става въпрос за канибал, но всъщност е невероятно силно! Именно на тази надминаваща въображението смес от ужас, изтънченост, ерудиция и вкус поредицата за Ханибал Лектър дължи своя световен успех. И напълно заслужено!

Финалът… Е, признавам, финалът ме изненада доста. Харис е избрал изненадващо мейнстрийм завършек на иначе шокиращия си роман, но като се замисля, вероятно всичко друго би ме огорчило.

Историите за Лектър не са обикновени книги – това е паяжина за съзнанието, от която няма измъкване до последната страница!! Ще се уверите, само ако разгърнете страниците. Направите ли го, ужасът няма да ви остави на мира. До края!

Публикувано от Георги

Categories: Криминални, трилър, хорър | Вашият коментар

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: