кулинарно

Да готвиш за Пикасо и да бягаш от мафията

da_gotvish_za_pikasoВсичко започва много обещаващо! Минавам бързо през първа глава, където млада госпожица (или поне така предполагам) се качва на гангстерска яхта, но бързо забравям за нея, когато от следващата глава се връщам назад в миналото, където Ондин готви своите планове за бягство и нов живот. На „сцената“ тържествено се появява Пикасо и книгата започва да тече плавно и приятно, като спокоен, но дълбок воден разказ. Паралелните истории не ми пречат, някак вече свикнах, че това е актуалното, което трябва да приема в съвременната литература. И историите за майките с тайни и любопитните дъщери. Определено е някаква тенденция! Тази книга не прави изключение. За съжаление обаче, авторката Камий Обре се е опитала да сложи толкова много подправки в манджата, които са се утаили на дъното и започват да се усещат, чак когато си преполовил книгата. Към края вече не знаеш люто ли е, сладко ли е и изобщо било ли е за ядене това пищно угощение!

Един безспорен плюс на „Да готвиш за Пикасо“ е прекрасното представяне на известния художник. За разлика от плачевния портрет на Вивалди, за който си говорихме в „Цигуларят от Венеция„, тук имаме един пълнокръвен образ, с всичките му странности и особености, който подкупва, но и отблъсква. Читателят приема и разбира героя в цялата му многоликост и този персонаж остава докрай цветен и вълнуващ.

picasso_knigaОндин е другата героиня, която впечатлява и интригува. Само ако можеше историята да е фокусирана единствено върху нейния живот, би било прекрасно! Макар че, дори тази сюжетна линия не е лишена от груба намеса от страна на авторката, която не намира живота на френското момиче, което емигрира в Щатите, за достатъчно вълнуващ, дори след срещата с Пикасо. Намесват се гангстери, патетични раздели, абсурдни ситуации, които насищат книгата не с драматизъм, а с изкуствено съшити пасажи. Какво разочарование!

Що се отнася до паралелната история, която разказва за кратък период от живота на внучката на ОндинСелин – подгответе се покрай нея да се запознаете с главен герой с прототип Гордън Рамзи, който авторката е успяла да „смъкне“ от екрана, но не е съумяла да доразвие. Как може по такъв начин да пречупи Гилби Халиуел и да го превърне в откровена смешка, за мен е необяснимо. За разлика от силния и константен (в своята импулсивност) образ на Пикасо, Обре тук представя един герой и го изкълчва до неузнаваемост.

Любов и кулинария в книгата има… оскъдно. Като изключим тефтера и описанията на Ондин за обедите на Пикасо, които, разбира се, в един момент преминават в рисувателни сесии и яденето минава на заден план. За сметка на това има гангстери, богаташи и мафия, които изтощават историята и я превръщат в ужасно евтино криминале. Не стига това, ами в желанието си авторката да удължи книгата, праща Селин на удивително безумни „тайни“ мисии, в които героинята е позиционирана гротескно. Поредната слабост на авторката идва с намесата на една гледачка, но това е разбираемо – като си се омотал в собствената ти история, със сигурност ти трябва помощ свише, за да се измъкнеш. Чудно как духът на баба Ондин не слезе от небесата да проговори и да сподели има ли я, или я няма рисунката на Пикасо, която той ѝ е подарил в знак на благодарност за позирането.

Страшно много съжалявам, че ревюто ми е толкова негативно, защото половината от книгата наистина е приятно четиво. Да не говорим, че е красиво издание и можеше да е толкова по-добра! Предполагам, че с Жак Пепен и Ерика Бауърмайстер ако не за храна, поне за книги имаме съвършено различен вкус. Макар че, доколкото помня, Бауърмайстер има две предложения, които са доста по-добри от това тук, така че погледнете и тях:

Училище за вкусове и аромати“ – Ерика Бауърмайстер

Изкуството да готвиш желания“ – Ерика Бауърмайстер

Девора

Categories: Драма, Криминални, Любовни, кулинарно, художествена | Вашият коментар

Made in Italy / Food and Stories – дълбоко в италианското манджаре

made_in_italyПолучих тази дебела и тежка книга като подарък от Жоро, който, както многократно отбелязваше, особено когато забележеше, че не напредвам с четенето, я беше „домъкнал“ чак от Милано! Признавам, че първият ми сблъсък с нея ме стресна – това не е типичната кулинарна книга с красиви фотографии на накипрени сладкиши и ястия, а дебел том, събрал в себе си рецепти, история, семейни спомени и – да – снимки на недотам приятни за гледане хранителни запаси (като цял мозък например). Както обаче знаем, красотата в кухнята никога не опира само до това ястието и продуктите за приготвянето му да изглеждат като подбирани по каталог, напротив! Красотата е в споделянето и точно това е и градивната основа на италианската кухня, за която Джорджо Локатели разказва толкова напоително.

Друго признание би било и фактът, че аз въздишам не по италианската, а по френската кухня. Идеята за варено тесто ме отвращава, едвам се научих да преглъщам спагети, но само ако са удавени в сос, а това да ям супа с плуващи парченца паста в нея ми се струва като гастрономичен кошмар. Виж, пицата и тирамисуто са друго нещо – едното хрупкаво запечено, а другото – сочно и свежо! Да, така си мислех преди, до тези рецепти се свеждаха основните ми познания, но ето, че двама Джорджовци ми показаха пълната картина от италианско разнообразие в кухнята и вече имам по-грамотен, ако не по-гладен поглед над нещата.

Обобщено книгата може да бъде разглеждана като кулинарна, но тя е и мемоар, тя е и история на храната в Италия, често представена по провинции. В „Made in Italy“ има от всичко по много: като на богата трапеза. Преди всичко Джорджо разказва за опита си като готвач, като представя ястия, подобни или идентични на тези, които можете да вкусите в собствения му ресторант в ЛондонLocanda. Макар да твори далече от родината си, авторът е убеден, че по-хубаво от италианското няма! Говори с огромна страст за всички продукти, които се отглеждат/ развъждат или произвеждат на родната му земя и няма случай, в който да признае, че трюфел или сирене е по-добро във Франция, отколкото в Италия. Книгата е пропита от носталгично чувство, тъй като Локатели често вмъква истории и спомени със своите баба и дядо, родители и роднини. Полезните съвети изобилстват и наставленията на автора са поднесени със смигване като „когато купувате изкуствените плодове и зеленчуци, някой някъде си кара новото ферари“. Въобще всичко в стила на автора е толкова италианско, а понякога ми звучи и толкова балканско, че границите между нашите народи леко ми се размиват. Разбира се – различия има много! Но това, което откривам като близост в темперамента, е предпоставка написаното да звучи близко и на българската аудитория (макар че самата книга още не е издадена на български език).

Антипасти

Ризото

Започваме с антипасти! Те могат да бъддат разнообразни и засищащи, така че дори да не стигнете до основното, но ако са поднесени в подходящите порции, имате шанс. Главата обогатява общата култура на читателя, като разказва подробно за продуктите, използвани в рецептите. Ще ви е интересно да разберете повече за балсамико оцета, за подправките (свежи и сухи), за аншоато, каперсите, артишока и още много типични за италианската кухня класики. Всеки продукт има свое каре, което включва историята му, може би лична история и преди всичко – как е най-добре да бъде избиран и използван. В това отношение книгата е истинско съкровище!

Риба

Риба

Месо

Месо

С напредване на главите ще се уверите, че не всички рецепти са изпълними в домашни условия. Локатели се е опитал да смекчи това, но доколко един професионален готвач може да слезе на нивото на обикновената домакиня, която няма да направи разлика между Грана Падано и Пармиджано? А тази домакиня, която не използва в кухнята си италиански продукти с гарантирано качество за произход? В много от случаите рецептите са слабостта на книгата, освен ако не сте истински гастроном с нужния за тази цел портфейл. Въпреки това обаче, те също носят своята полезна информация за това как се приготвя едно или друго нещо, а за любителите – и това стига.

Паста

Паста

Супата на италианците също не е точно това, на което ние (и явно англичаните) сме свикнали, но на нея са посветени малко страници. Любимата ми глава е тази за ризотото. В нея има прекрасни идеи, а самото ястие е огледано от всички страни и представено толкова подробно и с такава любов, че ви иде да сложите тигана на печката и дори да си направите свой собствен бульон! Все пак не е толкова трудно.

Най-обширна, разбира се, е частта за пастата. Излишни обяснения, не винаги придружени със снимков материал, описват различните видове паста, както и в кой регион на Италия са най-популярни и каква е разликата в приготвянето им. Няма да ви е скучно обаче при рецептите, особено ако сте любител. Следващата категория – риба – е написана изкусително. Дояде ми се риба, при това нещо по-различно, а аз никак не съм по морската храна! Казвам това и е достатъчно да си направите изводите. Главата с месото е леко скучновата, може би защото италианците предпочитат по-простичкото ядене, а последната глава – тази на десертите – ми доказа, че като изключим любимия на цял свят сладкиш с кафе, маскарпоне и бишкоти, италианците нямат с какво толкова да се похвалят в тази област. Дори самият автор признава, че обилното хранене на трапезата не предразполага към тежки десерти, затова в повечето домакинства плодът или сирената вършат тази лека задача.

Сладко

Сладко

Оценката ми за книгата е висока, най-вече заради това, че е изключително информативна. Ако я сравнявам с друга книга, посветена на италианската кухня, която съм представяла в този блог („Храната – италианското щастие„), тази разпалва много повече кулинарното любопитство на читателя и дори се чете по-лесно и бързо. Със сигурност ще изпробвам някои от рецептите, а указанията на Джорджо за винегрет, бульони и ризото ще влязат в семейната съкровищница от рецепти.

Ако сте запалени по изкуството на добрата кухня, не подминавайте тази книга при посещенията ви в чужбина. Пък дори да трябва да я мъкнете от Милано… ;)

Девора

Categories: Биография, Мемоари, кулинарно | Вашият коментар

Любими български рецепти

ljubimi_bg_receptiТова лято Gourmet Publishing отвориха вратите на вкусното си издателство, за да представят новата книга на Ивелина Иванова „Любими български рецепти“. Преди официалното събитие, група блогъри и кулинарни ентусиасти взехме участие във весел и полезен урок по замесване и разточване на кори за вита баница, където научихме куп любопитни детайли от шеф-готвача на списание МЕНЮ. Беше весело занимание, което завърши в компанията на всички останали гости на издателството, които дегустираха нашите парещи кулинарни творения и още от вкусните изкушения, които Ивелина беше приготвила по-рано сама.

През лятото, заради горещите дни и липсата на желание да включвам какъвто и да било топлинен източник, опитах единствено рецептата за миш-маш. В края на септември обаче топлината си отива с последните слънчеви лъчи, а мислите за топъл чай ме навестяват все по-често, така че не виждам по-подходящ момент от този да включите фурната и котлоните и да си припомните малко от родния вкус, независимо от това къде по света се намирате.

Любими български рецепти“ започва с кратко, но изпъстрено с детайли „гмурване“ в историята и особеностите на българските традиции в кулинарията и обогатяването на нашия вкус с продукти и рецепти от съседните ни държави. Книгата е подредена в 5-степенно меню, толкова характерно за нашите трапези: „салати и предястия„, „супи„“, „основни ястия„, „сладкиши“ и „хляб, баници и закуски„. Всяка рецепта има самостоятелен разтвор в книгата, като дясната страница е запазена за апетитна и приканваща фотография в стил „МЕНЮ“ (фотограф е Николай Камбуров).

Самото издание е луксозно с плътна хартия, високо качество на изображенията, с приятни графични детайли, удобно представяне на текста за продукти и рецепти и като цяло е повод за гордост както за издателите, така и за авторката. Обръщам внимание на тези подробности, които ми се струват изключително важни при подобна книга. Макар много от вас да я поискат за себе си, още толкова хора ще я купят като подарък за някой друг, както направихме и ние при посещението на наша близка приятелка от Щатите. Поне аз за първи път виждам толкова представителна книга за българската кухня. Всеки път, когато съм купувала подобно издание за някоя страна, която съм посетила по време на почивка в чужбина, съм се питала как е възможно при нас да няма книга за български рецепти, която да е също толкова привлекателна и също толкова достъпна (на всеки терминал в Париж например, където има вестници, има и кулинарна книга с френски рецепти на няколко езика). Ето защо не мога да си спестя голямото „Браво!„, още повече и заради факта, че книгата излезе не само на български, но и на английски.

Ако сте почитател на Ивелина Иванова и сте интерпретирали нейни рецепти в собствената си кухня, за вас тази книга ще носи своите познати характеристики. Тези, за които това ще е първи опит с нейните рецепти, мога да успокоя, че информацията е поднесена много ясно, коректно и пестеливо, така че да не се изгубите в излишни описания, а да се придържате само към това, което наистина трябва да направите, за да получите апетитен и красив краен резултат. В книгата не открих пропуски за нито едно българско ястие, което ми идва на ум при споменаването на „традиционна българска кухня“, такава, каквато сме свикнали да обичаме покрай кухните на нашите баби и майки. В същото време предложенията са пречупени през погледа на шеф-готвач, а много от рецептите предлагат ястия, които досега не съм опитвала (като „кашкавал на фурна“ и „запеканка от зелена ябълка и гъби“), които ще са прекрасно допълнение към личната ви кулинарна тетрадка с рецепти.

Девора

Може да се разгледате какво е съдържанието и да „разлистите“ книгата тук:

 

Categories: кулинарно | Вашият коментар

Живот от нулата

Публикацията е дълга и съдържа ключови за сюжета моменти, така че ако ви мързи, или ако спойлърите ви развалят настроението или удоволствието от една книга, чувствайте се предупредени и не продължавайте с четенето по-натам!

Zhivot_ot_nulataНе бях чувала за Саша Мартин, макар да следя доста кулинарни блогъри от целия свят. Може би така е трябвало да бъде, защото успях да се запозная с нея не чрез виртуалното пространство, в което споделя своите импровизации с рецепти от целия свят, а чрез нейната лична история, разказана в автобиографичната книга „Живот от нулата“. Отдавна не съм изпитвала толкова силно желание да споделя с вас своите впечатления от прочетеното, колкото след последните страници на този напрегнат разказ за живота на едно момиче, с което открих толкова много общи емоции.

Саша Мартин всъщност е вече жена. При това, доколкото разбирам, щастлива жена, с усмихната малка дъщеря и злояд съпруг, който обаче опитва по малко от всяко кътче на света чрез ястията, които неговата съпруга поднася в ароматната им кухня. Когато получих книгата, реших да я оставя за ваканцията ни на море тази година. Очаквах, че това ще е леко четиво, изпълнено с кулинарни шеги за рецепти, преживявания и куп забавни недоразумения. Очаквах това да е поредната лежерна книга на кулинарна тематика, но се оказах толкова горчиво далече от истината, че за секунда дори съжалих за избора си на лятно четиво. Въпреки това моментно колебание, искам да ви споделя, че „Живот от нулата“ се превърна в най-новата ми любима книга, която искам да подаря на тези, които ще разберат… Лежа на шезлонга на плажа, до мен е вкусният портокалов фреш, слънцето залязва, а музиката гали слуха ми, както лекият ветрец гали тялото ми, но в гърлото ми е заседнала буца, нещо в гърдите ме притиска и аз хлипам и плача, скрита под козирката на шапката, така че да не бъда забелязана от останалите хора, които кротко и спокойно се наслаждават на морската картина пред нас.

Sasha

Първите 100 страници са така, със сълзи на очи… Запознаваме се с малката Саша, която за първите 9 години от живота си сменя 4 имена по желание на майка ѝ. Сменя и много приемни домове, в които попада заедно с брат си, тъй като социалните грижи в Америка не одобряват начина, по който самотната майка отглежда двете си деца. А те растат щастливи, в неведение за бедността, която е изместена на заден план от креативния подход на майка им. В неведение за обществените норми, понеже отново майка им ги кара да изразяват своята индивидуалност по начин, който ги превръща в аутсайдери и отново довежда до съдебни спорове в опит семейството да бъде разделено. Бащата отсъства, а роднините помагат спорадично. Преразказано от мен, звучи банално. Разказаното от Саша е разтърсващо! Първите 100 страници те смачкват, по-късно събитията продължават да тежат до последната страница: Майка и деца са разделени. Брат и сестра са изкуствено „съшити“ в семейния портрет на хора, които не са виждали. Едно семейство приема две нови деца, за да изпита най-горчивите емоции, които водят до толкова много страшни последици. Едно момче избира смъртта пред това да се пребори за живота си. Всичко е толкова реално, толкова черно, толкова човешко…

Саша Мартин е изключителен автор (а може би има и страхотни редактори): тя описва турболентните години от своето детство и юношество по начин, който те кара да настръхваш, в същото време четенето на книгата се случва на един дъх. Поглъщаш жадно чуждото нещастие, защото припознаваш в него своето собствено. Не съм преживяла нищо от това, през което е минало семейството на Саша, но въпреки това имаме толкова общо! В емоцията, в болката на това да си отхвърлен, забравен, предаден. Знам, че много хора ще открият себе си в нея, не само аз. Спасение в готвенето е познат рефрен и в други книги, но тук се оказва спасителен пояс. Нещо повече от кулинарно увлечение – истински магнит, който да те извади от дъното.

Sasha3Докато четях „Живот от нулата„, мислех за любимите военни книги на Жоро. Често сме говорили как войната променя хора, характери и съдби, колко пагубно се отразява на семейството като сплотена единица, колко необратими са пораженията върху психиката както на тези, които са били на фронта, така и на тези, които са се справяли с живота в собствения си опустял дом. Докато четях тази книга, не можех да не си дам сметка, че не е нужно да има война, кръв и оръжия, за да се случат същите резултати като емоционален срив. Достатъчно е да не можеш да се справиш с реалността, да не виждаш смисъл да продължиш, да изгубиш вяра в това, което е най-важно за теб, за да се предадеш. Може да си младо момче на 14, да живееш в дома на заможни хора, които се стараят да ти дадат всичко, но въпреки това да имаш сложен емоционален свят, който да те разкъсва толкова зловещо, че да загубиш всякакво желание за живот. Зад стените на нашите къщи се случват толкова неразбрани нещастия, толкова лични сътресения. Майкъл, братът на Саша, се обесва в стаята си, когато е на 14 години. По-късно сестра му ще разбере какво точно е провокирало неговия страх от живота, неговата агресия към хората и тоталния му отказ да сподели с някого за насилието, което е преживял. Саша разказва за брат си по начин, който те кара да искаш да бъдеш всевишен, така да протегнеш ръка към него и да го спасиш. Може би тя се чувства така и е успяла да предаде същото усещане и на читателя.

Годините, в които Саша е разделена от майка си, без дори да може да я чуе, са годините, в които трябва да се справи с внезапната загуба на единствения си близък човек, както и с навлизането в пубертета. Това време е пагубно както за нея, така и за хората, които се грижат за нейното добруване. Още от самото начало, когато тези герои са представени на читателя, личи лекото дистанциране на авторката от тях. Четеш за опитите им да се сближат, но знаеш, че ще са неуспешни. Саша е твърде малка, твърде наранена и твърде объркана, за да може да се държи адекватно. Мъжът и жената, които се грижат за нея, са в шок от контраста между това, което са си представяли да бъде приемането на две малки деца в дома им, за които се предполага, че ще донесат радост и светлина в живота им, а носят смърт, обида и нещастие. Разбирам всички, почти усещам как се чувстват и колко разрушено и опустяло трябва да е било в душите им през тези години. Мога дори да разбера защо, когато Саша навършва 19 години и подновява връзка с истинските си роднини, тези хора решават да скъсат всички връзки с нея.

За мен историята на Саша Мартин е тази от деството ѝ и тя все още не е приключена. Страницата все още не е затворена, защото сенките на хората, които са останали в миналото, са твърде дълги и се простират върху целия ѝ живот. Въпреки всичко и най-вече – въпреки себе си, Саша успява да съгради живота си наново. Свързва се с майка си и започва да гради връзката си нея отначало – бавно и трудно, но успешно. Майката на Саша е толкова противоречив образ! Толкова богата на изненади, но в същото време – предсказуема. Имам чувството, че тази жена живее в непрекъснато противоречие и взима решенията си с 50% съгласие със самата себе си. Въпреки всичко, успява да се запази като обединителния център между всичките си деца (тъй като има и три от първия си брак).

Sasha2Втората част от книгата разказва за събуждането на Саша за нов живот. Отрила любовта между две човешки същества и любовта към кулинарията, тя превръща майчинството си в околосветско пътешествие, на което взима мъжа си, дъщеря си и куп непознати. Решава, че трябва да опита рецепти от всяка държава в света и започва да разказва за това приключение в личен блог. Готвенето се случва единствено в нейната малка кухничка, а пътешествието се осъществява чрез рецепти с бананови листа, патладжани, чесън, тигани, посуди и потропващи вилици и лъжици. Мечтите ѝ стават реалност, а защитните ѝ бариери малко по малко започват да се рушат, така че личният ѝ свят да става по-богат и без никакви граници.

Въпреки всичко, което ви разказах, за мен книгата не е нито само личната история на една жена, която си дава шанс за втори живот, нито кулинарен наръчник за вкусовете на света (макар да има много рецепти, подробно описани и заслужаващи вашето внимание). Това, което е за мен тази книга, е истинска, болезнена и лишена от всякакви розови краски възхвала на семейството като най-сакралната частичка, която изгражда човека като личност. Написах, че не съм преживяла нищо от живот на Саша като фактология, но истината е, че съм преживяла почти всичко като емоция. Опрощението, за което не се говори открито, но се случва между редовете на страниците, е понякога толкова недостижимо и в същото време невъзможно да бъде избегнато. Четеш и изживяваш отново или за първи път всяка емоция. Четеш и разбираш. Затова казвам, че това е книга за тези, които разбират, които чувстват, които познават. За тези, които преживяват болката на абсурда, когато тя идва дори от ежедневието, от баналните сцени, от чисто човешките взаимоотношения.

Прекрасна книга на Саша Мартин! Мога само да се радвам, че откри пътя си до мен и то точно в този момент. Надявам се да се хареса и на вас!

п.п. Макар да споделих много детайли от книгата, те са предимно от първата 1/4 от написаното. Има още толкова много, което няма как да предам, а и не искам. Въпреки това тази публикация е първата, която пиша лично за себе си, така че се надявам да бъда извинена за всички прегрешения – било то емоционални или обстоятелствени.
п.п. 2 Поздравления от нас двамата към издателство „Егмонт“ за това, че са запазили оригиналната корица на книгата, а не са се впуснали в свободни съчинения с дизайна.

Девора

Categories: Драма, Мемоари, кулинарно, художествена | Вашият коментар

Храната – италианското щастие

Hranata_Italianskoto_ShtastieАко мислите, че италианците зареждат масите си предимно с пица и паста, то това е книгата, която ще отвори очите ви за богатството на италианската кухня, при това ще го направи с голям и тежък шамар. Авторката Елена Костюкович ще открие за вас кои са най-емблематичните ястия на всяка италианска провинция, а вие ще се убедите, че почти няма плод, зеленчук, месо, риба или млечен продукт, които да не са споменати и подробно разгледани в „Храната – италианското щастие“.

Книгата изобилства от информация и определено заслужава вашето внимание, но идва със своите силни и слаби страни. Ще започна с критиките, за да завършим сладко:

Първата и най-съществена отправям към авторката. Без да искам да омаловажа труда ѝ, който е направо епохален (имам чувството, че е събирала информация, както някой приказен герой би събирал вълшебни капки вода от всички кладенци по света), трябва да отбележа, че съдържанието би било по-лесно смилаемо, ако беше разделено в различни книги. И ето какви например можеха да са те: История на хранителните продукти от Стария и Новия континент, История на италианската държава, Специфични гозби в италианския край, Съхранение и приготвяне на храната през вековете, Увлекателни цитати на тема ядене и пиене от известни и не толкова известни автори и т.н. Наистина, ако това може да е минус, а аз мисля, че може – книгата е твърде информативна! Изненадващо е обаче, че се чете бързо, стига да не се ангажирате да помните всичко, което е минало пред очите ви.

Друг проблем, който имам с изданието, са фотографиите. Едно, че са черно-бели, и второ, много по-неприятно: изобщо не се вписват синхронично в текста. За подобна книга си представям ярки, апетитни маси и блюда; преливащи кошници с прясна продукция от китни пазарчета; снимки, карти и картини, които разказват история. Иначе е сухо, написано енциклопедично и се получава като разговор с много интелигентен и начетен човек, от когото може да научите доста, но след по-продължително общуване (по-скоро монолог), вече се чувствате леко отегчени.

От критиката искам да извадя и положителното:
Ако четете книгата на бавни глътки, наистина ще научите прекрасни и детайлни подробности, не само за храната в Италия, не само за храната въобще, но и за световната история, за изкуството, обичаите, за езиците и съвременните тенденции в кулинарния свят.

Определено искам да похваля превода, дело на Румен Шомов. Сигурна съм, че благодарение на неговия труд една толкова детайлна книга може да бъде четена с лекота и интерес.

Смятам, че признанието, което авторката получава за тази своя творба, е напълно заслужено, предвид отдадеността, с която изградила своя труд и която личи във всеки ред. С тази книга ще опознаете Италия чрез задълбочения анализ на Костюкович, и ще се разходите по различните области, разделени в отделни глави. От време на време ще се спирате на кратки отбивки, които разглеждат тема, засягаща Италия или историята/продуктите/населението/готвенето, а после пак ще се завръщате на картата, за да продължите с кулинарния туризъм.

В края на книгата авторката дава достъп до всички свои познания с приложение-речник, в което може да откриете италианските думи на всички храни, сортирани по видове (зърнени, подправки, плодове, зеленчуци, яйца, сирена, месо и т.н.), а удобният азбучен показалец е наистина чудесна идея за книга като тази. Така ще може да се връщате лесно към някоя история или позабравен факт, без да се чудите именно къде в книгата бяхте прочели за крема Нутела или за поета в Древен Рим Овидий.

Препоръчвам книгата на всички хора, запалени по италианската кухня, култура и история, както и на всеки, който обича да трупа солидни запаси от обща култура. „Храната – италианското щастие“ е книга, която не само игнорира стереотипите за италианския начин на хранене, но и хвърля светлина върху истории и любопитни факти, далеч преминаващи границите на страната, за която е писана.

Девора

Categories: Други, Места, кулинарно | Вашият коментар

Yes, Chef

YesChef_bibliotekataНе бях чувала за Маркус Самуелсон и не знаех какво да очаквам от неговата книга „Yes, Chef“. След като прочетох увода, се изплаших, че написаното по-нататък ще е в същия тон; че вместо интересни разкази от сърцето на кухнята, ще чета истории за пиянски събирания, самохвалство и мрънкане колко тежка е професията на готвача. Тежка е, а в нея присъства и самохвалството, и мрънкането как никой не те разбира, но това са само нюанси. Цялостната картина, която е изживяна и предадена от Маркус Самуелсон, но нарисувана до съвършенство от неговата съавторка Вероника Чеймбърс, е едно шеметно и любопитно препускане през личния живот и кариерата на популярния готвач, който не познава граници в своята страст към храната и стремеж да докаже възможностите си.

Факт е, че книгата не разказва за храна толкова, колкото би се харесало на читатели като мен, които се опияняват дори от изкусно поднесеното словесно излияние за това какво е хапвал или приготвял автора, какви подправки е използвал, какви аромати са се носели над запалените печки и са приканвали случайните минувачи да надникнат през прозореца. „Yes, Chef“ не е сантиментално излияние, напротив – амбицията на автора прозира във всеки ред, във всяко негово действие и пътят, който изминава, е белязан не само от лишения, но и от някои сериозни морални компромиси (като например да не се запознае с дъщеря си повече от десетилетие).

Съдбата на Маркус допринася много за интересната сюжетна линия: роден в Етиопия, остава сирак на съвсем ранна детска възраст и след година е осиновен заедно със сестра си от едно симпатично и добро семейство в Швеция. Ако има герои в тази книга, за мен това са именно неговите осиновители, които му дават най-доброто от себе си и винаги го подкрепят. Понеже това е лична история и разглежда биографията на прочутия готвач, няма как да не си създам впечатление за него като характер. Не ми е симпатичен. Въпреки това харесвам начина, по който житейският му път е предаден върху хартията и това колко завършено звучи всичко. Любопитно е да разбереш какво се случва в кухните на едни от най-големите и реномирани ресторанти в света; да научиш как се справя един управител на хотел или ресторант с предизвикателствата, които са много и разнообразни; да усетиш динамиката и умората, без на теб самия да се налага да напускаш удобното място, на което си се настанил с книга в ръка.

Red-Rooster

Ресторантът на Маркус – Red Rooster в САЩ

Определено намирам книгата за интересна, за полезна и увлекателна, макар втората половина да е по-скоро използвана като трибуна за разглеждане на социални проблеми, които възникват при разделянето на белокожи и чернокожи, както и за дискретно мъмрене и манипулиране. Аз обаче досега не съм била обект на дискриминация, затова си давам сметка, че не мога да вляза в положението на тези хора и не съдя желанието на Маркус да изведе този конкретен проблем на преден план и да го чопли и разнищва, колкото си иска. Въпреки това ми беше малко неприятно, когато темата избяга встрани от храната.

Като цяло, макар авторът винаги да е бил уверен в себе си, определено се забелязва разлика дори в начина, по който се разказват историите в първата половина от книгата – с повече подробности, с повече лични взаимоотношения, с повече детайли от кухнята и ежедневието в нея. След като постига завидна известност, Маркус набира още повече увереност и кураж, а разказът започва да страда от липса на лично отношение, истории (макар да не липсват като отделни параграфи, както и среща с биологичния му баща, която поне на мен не въздейства по никакъв начин) и вече навлизаме в света на безличните инвеститори, на креативните дизайнери, красивите модели и бюджетните справки. Също така и в етапа на предателствата, но и на големите възходи. За много от вас може би именно това ще е интересната част, така че може да си стиснем ръцете – в книгата има по нещо за всеки. Както е и в едно добре подбрано меню, нали?

Девора

Categories: Биография, Мемоари, кулинарно | Вашият коментар

Майсторът на вино

MajstorytNaVino„Глътнах“ книгата на Ноа Гордън на екс, макар че е препоръчително да ѝ се насладите бавно, малко по малко. Харесвам „Майсторът на вино“ и с удоволствие ще ви разкажа повече за това драматично приключение, в което има любов, но и убийства; предателства, но и чисти човешки взаимоотношения; отчаяние, но и надежда. А в основата на всичко, то се знае, е хубавото червено вино!

Историята на Жозеп Алварес, втори син без право на наследство, започва в момента, в който попада заедно с повечето си приятели в специална „ловна дружинка„, сформирана със скритата цел да обучи млади и наивни момчета в безпрекословно подчинение. Всеки един от младежите е без ясна визия за своето бъдеще и обещаната военна служба изглежда като желаното бягство от малкото село, в което първородният син наследява всичко, а другите след него трябва да се оправят, както намерят за добре. Дружинката на Жозеп попада под влиянието на мистериозният полковник Кармора (известен на момчетата като Пеня). Жесток, халаднокръвен и отмъстителен, той се превръща в черната сянка, която преследва Жозеп не само в сънищата, но и денем. Появяването му променя изцяло живота на младежите, а последиците са от огромно значение не само за малкото село, но и за цяла Испания.

Няма да ви разказвам какво отвежда младия Алварес във Франция, където изучава занаята да правиш качествено вино. Нито пък ще споделя с вас какво го кара да се върне в родното си село Санта Еулалия. Това, което обаче ми се струва задължително да отбележа, е, че съм много впечатлена от начина, по който авторът разказва историята на Жозеп. Детайлите са толкова впечатляващи, действието е толкова интензивно и криволичещо, че ми се струва невъзможно на някого книгата да не допадне. Ноа Гордън е създал нещо прекрасно, изпипано и носещо не по-малка наслада от грижливо произведеното вино на Алварес. От военната подготовка, през пътуванията в товарните вагони на влаковете, та до любовните отношения между мъжа и жената – всичко е описано толкова внимателно, с богат и носещ наслада език, че често се чудех дали историята все пак не е съвсем реална и преразказана от Гордън.

Разбира се, краят няма да е изненада, но при четенето на тази книга важи сентенцията, че не е важна последната спирка, а самото пътуване. Това пътуване, гарантирам ви, си заслужава да се метнете на влака дори в движение и да се задържите на него до самия край. Вярвам, няма да ви е никак трудно!

Девора

Categories: Военни, Драма, кулинарно, художествена | има 1 коментар

Джейми, приятели и ние

JamieВ края на миналата година на българския пазар се появиха симпатични книжки с рецепти на любимеца на много от моите кулинарно увлечени приятели – Джейми Оливър. Едната за десерти, другата – за месни ястия, със сигурност нямат нужда от кой знае каква реклама, тъй като името на британеца работи само за себе си от доста време. Познат и обичан от българските читатели, Джейми присъства във все повече домакинства, а ето, че се появи и в нашето с книгата „Джейми и приятели“ с рецепти за месо.

Както винаги, когато ви представям кулинарна книга, изпробвах рецепта от нея, за да видя колко добре е обяснен начинът на приготвяне и колко вкусно се получава сготвеното. От тази книга приготвих чудесни телешки кюфтенца с резене, което беше повод да използвам тази съставка за първи път и крайният резултат ме обнадежди за всички останали предложения между страниците, които смятам да опитам.

IMG_20151223_125423Автор на рецептата, която приготвих, е Лизи Харис, не Оливър. Същият е случаят с повечето ястия в книгата, както подсказва добавката в заглавието „и приятели„. Това не трябва да ви разочарова, защото хората, които са автори на рецептите, са от екипа на Джейми и определено изповядват една и съща концепция за вкусна и питателна храна. Приемете го като повод да се запознаете с нови майстори на кулинарното изкуство, в чието CV е ударен печатът на одобрение на Джейми. На мен ми звучи вълнуващо!

Самото книжно издание е много симпатично, в удобен формат, който обаче не е твърде малък. Може да избирате от ястия с агнешко, телешко, свинско, пиле и колбаси. Снимките са професионални, събуждат апетита и отговарят на описанието. Аз със сигурност ще добавя и другите две от поредицата към нашата кулинарна библиотека, защото не споделям негативното мнение на Антъни Бурдейн и Джейми ми е много симпатичен. А предложенията му – наистина вкусни и по силите на всеки!

Девора

Categories: кулинарно | Вашият коментар

Съвършената вечеря е реалност

Syvyrshenata_vecheryaНовата година започна с традиционните угощения не само на трапезите вкъщи, при роднини и при приятели, но и на масата заедно с Джон Бакстър, който обикаля Франция в „търсене на изгубените ѝ вкусове“. Една приятна и интересна книга, която няма да разпали желанието ви да се хванете за тигана, а ще погъделичка апетита ви за още и още страници, изпълнени с подробни обяснения, любопитни препратки в историята и литературата и забравени, но пищни угощения, продукти и техники в кулинарията.

По рождение – австралиец, по възпитание – англичанин и по любов – французин, Джон Бакстър е приятен разказвач на истории, било то за храна или за приключения. Идеята му да се впусне в издирване на тези забравени вкусове, които за него са част от пищната френска вечеря, го сблъсква с любопитни персонажи и събития, които пречупени през перото му стават още по-живописни и богати. Несъмнено автор със завидна обща култура, Бакстър ще бъде ваш учител не само по отношение на това какво е сервирано в чинията ви във всяка една от главите на книгата, но и ще ви запознае с историята на ястието, както и с това кои литературни гении са го увековечили в творбите си.

Книгата е разделена на глави, които започват с едно и също словосъчетание, след което просто се променя дадената съставка: „Първо се сдобий с…„. И така, винаги нещо ново е най-важното, есенцията на цялата вечеря, парченцето, без което пъзелът няма да е завършен. Търсенето, освен с много информация, е поднесено и с прилично и дозирано чувство за хумор. Това, което най-много харесах в книгата, и заради което я препоръчвам на всичките си познати, които се интересуват малко или много от храната като източник на нови изживявания, се крие в огромния обем от нови и любопитни факти, които авторът ви представя с лекота. Заслужава си да се запознаете със „съвършената вечеря“ и нейната история, защото при всяко препрочитане на книгата ще откривате нещо ново и вдъхновяващо.

Ако пък решите да сготвите някоя от рецептите във финалното меню, то вие сте истински смелчаци. Аз, подражавайки на истинските готвачи, успях да се заситя дори само от „приготовленията“ за този тържествен повод. И ако трябва да приемем цитата на Сент-Екзюпери за безусловна истина, че „съвършенство се постига не когато няма какво повече да добавиш, а когато няма какво да махнеш“ (цитиран два пъти в книгата), то значи Дж. Бакстър е сътворил не само „съвършената вечеря“, но и „съвършената книга“, защото не бих спестила абсолютно нищо от нея!

Девора

Categories: Мемоари, Хумор, кулинарно, художествена | Вашият коментар

В прослава на храната с Антъни Бурдейн

Явно ще се получи някаква традиция в последните дни от годината, тъкмо около така чаканите празници, да се насладя на наистина добра книга, която се върти около насладата от храната. Миналият декември създадох истинско пиршество за сетивата си с чудесната приключенска история „Канела и барут“ на Илай Браун. Този път е ред на нещо още по-изкусително – невероятните пътеписи на Антъни Бурдейн „Приключенията на готвача“. Общото между двете е, че излизат на български език, благодарение на изд. „Smart Books“, които елегантно, но безкомпромисно тръшват поредно много силно кулинарно заглавие в този специфичен книгоиздателски сегмент.

BurdeinХора, не знам откъде да започна… Ама наистина! Допреди малко четох „Приключенията на готвача“, смеейки се на глас на жестоките попадения, които Бурдейн ни поднася страница след страница. Затова ще започна с важно уточнение, а именно – книгата не е за всеки. Точно така. Правилно прочетохте. Ако сте заклет природолюбител, най-добър приятел на домашните животни, самоотвержен вегетарианец или диагностициран веган, фанатизиран мюсюлманин или просто не си падате много по месото, рибата и всички произтичащи от тях продукти, определено не се захващайте с Бурдейн. Определено не! В противен случай рискувате да бъдете скандализирани, обидени, погнусени и унижени.

Обратното, ако обичате да си хапвате и смятате, че нищо без месо не е достатъчно вкусно; нямате против изтребването на животни за храна и се умилявате от гледката на агънце с препечена коричка, то тази книга ще се превърне в истинска Библия за вас. Аз смело мога да заявя, че вече съм в редиците на хиляди маршируващи месоядци, вдъхновени и опиянени от циничния, саркастичен, но адски остроумен шеф-готвач и неговия неповторим стил.

Антъни Бурдейн е добре познат шеф-готвач и телевизионна звезда за милиони почитатели на кулинарното изкуство. Наближаващ 45 години, достигнал порядъчна рутина в кухнята и известна досада от ежедневните задачи, той решава да се впусне в щуро приключение – в търсенето на перфектното ястие из целия свят. Да, точно така – прави нещо, което на повечето от нас им се струва като приказна и неосъществима мечта. Е, тази мечта си има и своите неудобства, тъй като телевизионни продуценти и кинооператор го следват на всяка крачка от джунглите на Меконг до страната на баските. Но пък… уау… само си представете! Или не, не си го представяйте, а просто хванете в ръка книгата и се впуснете в това приключение заедно с Бурдейн.

В първата си спирка от своята амбициозна обиколка американецът се сблъсква с жестоката истина за това откъде идва месото. На гости при един от своите готвачи в Португалия, Антъни става свидетел на традиционното клане на прасе. Толкова образно и живописно разказва за това преживяване, че чак ви става жал за прасето. Това обаче е само началото! Предстоят му още касапници и различни ритуали, включващи употребата на най-неочаквани животински парчета с кулинарна цел. Като например в Мароко, където разочарованието от обстановката в арабския свят бързо е изместено от еуфорията на традиционен агнешки специалитет:

„Това беше точно сценарият, който си бях представял, когато ми хрумна цялата схема. Точно за това бях тук! Да яздя през пясъците на пустинята с облечени в синьо бербери, заобиколен от нищото, да ме гощават с тестисите на агне под небесната шир. Не да седя сковано на масата за вечеря като препарирана пеперуда и да дрънкам срещу камерата“.

Пътешествието на Бурдейн по света в търсенето на перфектното блюдо обаче не е само безкрайни описания на храна. Изключително любопитно е да се проследи гледната точка на един американец към живота, традициите, хората в държави като Виетнам, Япония, Камбоджа… Потресаващо забавен в описанията си на забързания трафик във Виетнам, на неприветливата в зимния сезон Западна Франция, на забавленията при баските в Северна Испания, Бурдейн ще ви срещне с хора и места, за които може би знаете твърде малко, ако въобще знаете нещо. А когато отвори дума за кулинарните им традиции и започне да разказва за поредната вкусотия, открита от него в незабележимо малко ресторантче, местна кръчма или крайбрежен пазар, вмирисан на риба, просто ще отвори сетивата ви за приказни картини. И бъдете сигурни, че около вас се намира нещо вкусно за хапване, защото четенето на подобна книга без сериозни запаси в хладилника е опасно начинание.

Опасности дебнат и по време на пътешествието на Бурдейн. На места книгата преминава в истински напрегнат трилър, като например при посещението му в Камбоджа. Отсега ви казвам, че там не успява да намери кой знае колко впечатляваща храна, но преживяванията му при червените кхмери могат да ви накарат да настръхнете. Разбира се, всичко е написано с толкова чувство за хумор, че дори и наглед страшни ситуации звучат доста смешно.

Ще видите за безкрайната любов на Бурдейн към Виетнам, хората и кухнята там, които завинаги се настаняват в сърцето му (диджестив от малко птиче в буркан със змии си е нормално хапване там). Ще се насладите на истинско пиршество в Токио, където кулинарното майсторство на японците направо ще изуми американския шеф-готвач. Ще се запознаете с всички ухания и цветове на домашната кухня в Мексико, която няма нищо общо с онова, което сме свикнали да свързваме с нея. И нещо, което мен лично ме докара до екстаз – ще видите един крайно неуспешен опит на Бурдейн да вникне в кухнята на веганите, последвано от яростна, но много мотивирана и адекватна критика към безумието, наречено веганство.

Цялата книга – от край до край – е просто невероятна! Слюнки ми потичат само като я погледна, а страничният ефект от прочитането й е, че се вдъхнових да изпробвам цял куп нови вкусове и експерименти в кухнята. Вероятно никога няма да предприема подобно кулинарно приключение, но имам усещането, че с Антъни Бурдейн действително се докоснах до някои от най-впечатляващите вкусотии, които предлага широкият и пъстър свят, в който живеем. Макар и само на хартия.

Публикувано от Георги

Categories: Места, Пътеписи, кулинарно | има 1 коментар

Блог в WordPress.com.

%d bloggers like this: